Чл. 98 от Закона за собствеността в практика на ВКС по чл. 290 от ГПК

I. Въведение

В следващите редове е събрана достъпната практика на ВКС по разпоредбата на чл. 98 от ЗС, според която принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго. Необходимостта от познаване на казуалната практика по чл. 290 от ГПК е безспорна не само практически, с оглед критериите за допускане до касационно обжалване, респ. постановяване на правилно съдебно решение, но и за правната теория. В практиката по чл. 290 от ГПК намират отражение различни теоретични конструкции. Като ВКС не само намира тяхна практическа приложимост, но и понякога отрича тяхна правно-житейска стойност. От друга страна, отговорът на поставените касационни въпроси открива нови насоки за правната теория, нейното развитие, коментиране на съжденията и отговорите на върховните съдии. В този смисъл понякога един не много добър отговор по чл. 290 от ГПК, би могъл да бъде коригиран след като правната теория наведе съответните доводи, а ВКС допусне касационното обжалване по въпроса отново, което разбира се в крайна сметка би могло да доведе и до постановяване на тълкувателно решение. Тук обаче е необходимо да се изтъкне и още един аспект като се има предвид трайната практика на ЕСПЧ с Решение от 24.04.1990 г. по делото Крюслен срещу Франция – „ под закон по смисъла на чл .8, т. 2 от Конвенцията се има предвид действащото право по дадена правна система, в случая – комбинация от писано право и съдебна практика, която го тълкува. Съдът винаги е възприемал понятието „закон” в неговия същностен, а не формален смисъл и винаги е включвал в него актове от по-ниска степен, както и неписано право. Съдебната практика традиционно е играла важна роля в континенталната правна система – дотам, че цели клонове на позитивното право са възникнали до голяма степен в резултат на решенията на съдилищата. В не един случай Съдът е държал сметка за съдебната практика на такива страни. В дадена област, регулирана от писаното право, „законът” е действащият акт, така както са го тълкували компетентните съдилища, при необходимост и в светлината на нови практически развития” – в този смисъл Решение от 08.07.2008 г. по дело T-99/2004 г/ на Първоинстанционния съд (трети разширен състав)[1].

С оглед на горното не може да се пропусне обстоятелството, че по проблемите на главните вещи и принадлежностите (вкл. вещите-принадлежност) правната доктрина е длъжник на практиката, тъй като в основните курсове по вещно право[2] е отделено крайно лаконично изложение. В този смисъл, поставените от практиката проблеми следва да поставят началото на научни дискусии. Те биха могли да спомогнат при разграничаването на близките правни фигури, както и да направят бележки върху някои неясни и полемични аргументи в предложената по-долу в настоящото изложение съдебна практика.

Горното ме кара да мисля, че не трябва да се поставя демаркационна линия между теория и практика, тъй като добрият съдия е с добри и систематични теоретични познания и обратно – добрият учен следва да познава съдебната практиката и нейните проблеми. Това показва двустранната връзка между теория и практика – връзка, която не следва да се приема като амбивалентна, а като синергична.

II. Респонзи[3] на ВКС по чл. 98 от ЗС

По въпроса „за законовите критерии и правно-релевантни факти при определяне статута на обособено помещение в подпокривно пространство”, обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, с оглед произнасяне на въззивният съд в противоречие с в противоречие с ТР 34/83 г. на ОСГК на ВС, Решение № 734 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 1270/2009 г. на ВКС-I г. о., Решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС-I г. о.

ВКС се е произнесло с Решение№ 118 от 7.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3138/2014 г., II г. о., ГК в следния смисъл: „ТР 34/83 г. на ОСГК на ВС дава разяснения по приложение на чл. 37-38 ЗС, като се прима, че „подпокривното пространство /таванът/ на сгради, притежавани в етажна собственост, когато не е изградено като жилища, ателиета, стая за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти или сервизни помещение към такива, е обща част на сградата“. Подпокривното пространство е обща част по предназначение в случаите когато има нужната височина, пространство, обем, нормален достъп от стълба и когато, при спазване изискванията на действащи СПН, в това пространство могат да се обособят /при съгласие на собствениците на обекти в етажната собственост/ и изградят отделни обекти или сервизни помещение към обектите на етажната собственост. Ако подпокривното пространство няма нужната височина, площ и обем, нито може да бъде осигурен нормален достъп от стълба и е неизползваемо освен за изолация между последната етажна плоча и покрива, то същото е обща част по естеството си . Предназначението на подпокривното пространство не може да се променя, нито да бъде обект на прехвърлителни сделки, съдебна делба или придобиване по давност.

С по новата съдебна практика на ВКС, обективирана с Решение № 734 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 1270/2009 г. на ВКС-I г. о. и Решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС-I г. о., постановени по чл. 290 ГПК, се приема, че общите части на сграда, в режим на етажна собственост, определяни като такива по предназначение или по естеството си, макар и да нямат самостоятелно значение и следват главната вещ, могат да бъдат предмет на съдебна делба, доколкото са обособени като самостоятелни обекти в подпокривното пространство, без то да е загубило изцяло или отчасти характера на обща част по предназначение. Така, „когато подпокривното пространство е обща част по предназначение т. е. има нужната височина, обем и в него могат да се изградят спомагателни помещения на всеки един от собствениците на обекти в етажната собственост, или има изградени такива, те могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците или трети лица или да се придобият по давност“.

Въз основа на изложеното следва, че разясненията на ТР 34/83 г. на ОСГК на ВС не са загубили своето действие, що се отнася до квалификацията дали подпокривното пространство е обща част или не, и дали тази обща част е такава по естеството си или по предназначение. Налице е отстъпление по въпросите за възможността, доколкото има изградени самостоятелни обекти в таванския етаж, те да могат да се придобиват по давност или да бъдат предмет на съдебна делба, които изводи се поделят от настоящия състав на ВКС.

Критериите за преценка на характера и естеството на подпокривното пространство изцяло или отчасти като обща част, са както фактически, така и юридически. Фактическите се базират на данните за актуално /към момента на търсената правна защита/ състояние на подпокривното пространство, данните, при изградени обекти на собственост, към кой момент са изградени и налице ли е съгласие – явно или мълчаливо от страна на собствениците на обекти в етажната собственост по отношение на извършеното преустройство, а юридическите – на съответствието на изградените обекти с действащите към момента на изграждане СПН /подзаконови нормативни актове/.”.

По въпроса: „в кои случаи пристройката към една сграда представлява самостоятелен обект на собственост, в кои случаи е принадлежност към съществуващата сграда или към отделен обособен обект на собственост в нея и в кои случаи е принадлежност към терена” е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК^{^[4]}. С Решение № 707 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 48/2010 г., I г. о., ГК е даден отговор на поставения въпрос, в смисъл: „съставът на ВКС приема за правилно приетото в решение № 138 от 04.05.2010 г. по гр. д. № 265 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. поради следното: Съгласно чл. 98 от ЗС принадлежността следва собствеността на вещта, която обслужва. Когато към няколкоетажна сграда е изградена пристройка, която по архитектурен проект е предвидена без самостоятелен вход, а с вход от към първия етаж на сградата, то тази пристройка не е самостоятелен обект на собственост, а принадлежност към етажа, който обслужва- в случая към първия етаж от сградата. Поради това и съгласно чл. 97 и чл. 98 от ЗС тази пристройка е собственост на собственика на първия етаж.”.

По правния въпрос: „разпореждането с обект в сграда на етажна собственост включва ли и принадлежащите му общи части на основание чл. 98 ЗС” е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК^{^[5]}. С Решение № 138 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 265/2009 г., I г. о., ГК е даден следния правен отговор: „Становището на въззивния съд, че при продажбата е прехвърлен само дюкяна, без дворното място противоречи на практиката на ВКС във връзка с правният статут на общите части на сгради в режим на етажна собственост. С решение на ОСГК на ВС № 154 по гр. д. № 131/64 г., е прието, че когато етажният собственик прехвърли на трето лице собственото си жилище, приобретателят придобива правата на своя праводател и върху съответните общите части, макар това да не е упоменато в нотариалния акт. Настоящият състав на ВКС намира за правилно второто становище, защото общите части в етажната собственост са предназначени да обслужват отделните самостоятелни обекти. Те са тяхна принадлежност и по правилото на чл. 98 ЗС следват главната вещ.

С оглед разрешението на въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК, по който е допуснато касационното обжалване, изводът на въззивния съд, че след като в ПМС 60/1975 г. за изброени изрично обектите на изкупуване – магазини, работилници, складове и ателиета, то продажбата им във всички случаи изключва и земята, върху която са изградени е незаконосъобразен. Както вече се посочи прехвърлянето на обект в етажна собственост включва и общите части от сградата в това число и земята и без изрично да е посочено в договора. Правилото на чл. 98 ЗС няма да намери приложение само когато етажната собственост е учредена в сграда, която е суперфициарна собственост по чл. 63 ЗС.

Съгласно чл. 1 от ЗВСМРСА правото на собственост на бившите собственици и наследниците им на продадените по реда на ПМС № 60 от 1975 г. обекти се възстановява, ако в срок до 1 г. от влизане на закона в сила върнат на купувачите, съответно на техните правоприемници, получените от продажбата суми. Следователно реституцията настъпва по силата на закона с възстановяване на получената сума при продажбата. Отписването на имота от книгите за държавна собственост е административна дейност без вещноправни последици, тъй като те имат само регистриращо значение. Ето защо отговорът на въпроса какъв е обемът на реституираните права на ищците изисква да се установи какъв статутът на сградата към момента на продажбата на магазина. От императивния характер на разпоредбите на чл. 38 и 98 ЗС следва, че съдът е бил длъжен да прояви активност при изясняване на делото от фактическа страна като след отделяне на спорното от безспорното на страните по реда на чл. 109, ал. 1 ГПК (отм.) разпредели доказателствената тежест между тях като укаже на ищците, които твърдят, че притежават идеални части от мястото да представят доказателствата, с които са се легитимирали като собственици при продажбата, за да се установи кога е възникнала етажната собственост и дали тя включва и мястото. Необходимо е било също така да се изчисли по правилото на чл. 40 ЗС чрез изслушване на вещо лице обема на припадащите се общи части към всеки от самостоятелните обекти в етажната собственост. Допуснатите нарушения на закона и процесуалните правила са основание съгласно чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК въззивното решение да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане поради необходимостта за събиране на нови доказателства.”.

С Решение № 100 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4966/2013 г., I г. о., ГК е допуснато касационно обжалване във връзка със следното: „представлява ли самостоятелен обект на правото на собственост пристройката, изградена към жилищна сграда в режим на етажна собственост, функционално предназначена за задоволяване на складови нужди и свързана с отделните жилища и коя е приложимата материалноправна норма за определяне режима на собственост върху нея.”. Касационното обжалване е било допустнато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като решението на въззивният съд е било в противоречие с приетото в Решение 263 от 26.02.1985 г. по гр. д. № 24/85 г. на ВС, I г. о..

По формулирания правен проблем е дадено разрешение в смисъл: „въззивният съд е приел, че пристройката не представлява обща част на сградата нито по естеството, нито по предназначението си, поради което по принципа на приращението е собственост на собственика на дворното място – в случая на ищците.

В решение № 263 от 26.02.1985 г. по гр. д. № 24/85 г. на ВС, I г. о., е разгледана хипотеза, при което е била изградена пристройка, присъединена към жилищната сграда и е направен извод, че по силата на чл. 97 ЗС тя е станала собственост на собственика на сградата. Прието е, че нормата на чл. 92 ЗС намира приложение само когато построеното може да съществува като самостоятелен обект с оглед изискванията на строителните правила и норми.

Тази практика се споделя от настоящия състав, но в случая тя не намира пряко приложение. Безспорно е установено по делото, че изградената към жилищната сграда пристройка е разделена с преградна стена на две части, които нямат връзка помежду си. Това обособяване е извършено при строителството на пристройката, което следва непосредствено построяването на сградата през 1982 г. Освен от двора, всяка обособена част има и самостоятелен вход откъм жилищната сграда през стълбищната клетка, от която се осъществява и достъпът до обособените самостоятелни жилища на първия и на втория етаж. Предназначението на пристройката е за задоволяване на складови нужди. Установено е, че източната част на пристройката се ползва от ответниците, които складират там дърва и са поставили котел за парно отопление, обслужващо техния етаж, а западната част се ползва от ищците. Така установените по делото обстоятелства налагат извод, че всяка реално обособена част от пристройката е конструктивно и функционално свързана със съответното жилище в сградата, което я определя като принадлежност към него по смисъла на чл. 98 ЗС, а съгласно цитираната разпоредба, принадлежността следва главната вещ.”.

В Решение № 137 от 17.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2008 г., II г. о., ГК е даден поставено питането: „възниква ли във всички случаи на основание чл. 92 ЗС съсобственост върху построеното в съсобствен имот извън обема на учредената суперфиция.”, а допускането до касационно разглеждане е на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК[6].

Разрешението на правния проблем е следното: „Разпоредбата на чл. 92 ЗС въвежда правилото, че собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго. Изключението е налице когато е било учредено право на строеж и то е реализирано в рамките разрешеното – чл. 63 ЗС. Когато е надхвърлен обемът на правото на строеж вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. Чл. 92 ЗС ще намери приложение когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми. Когато обаче извършеното строителство не представлява такъв обект, следва да се приложи чл. 97 ЗС. Тази хипотеза възниква, когато при неспазване на учреденото право на строеж е увеличена застроената площ на съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка или надстройка. Това тълкуване се основава на правилото, че собствеността не може да възникне върху несамостоятелен обект. За такъв обект важат правилата на чл. 97 или 98 ЗС – той или следва режима на главната вещ, или се присъединява, но не към земята, а чрез неделимото му свързване с друга главна вещ.”.

В Решение № 81 от 4.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5556/2013 г., I г. о., ГК, касационното обжалване е било допуснато при предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, по въпроса: „в кои случаи избени помещения в сграда в режим на етажна собственост, могат да се придобият по давност от собственик на самостоятелен обект в сградата.”, тъй като е констатирано, че този въпрос се разрешава от съдилищата противоречиво – в представеното с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 1368/03.12.2008 г. на IV ГО на ВКС по гр. д. № 4834/2007 г.[7]

ВКС е дало следния отговор: „по поставения въпрос, на основание чл. 291, т. 1 ГПК приема за правилно становището, изразено в решение № 1368/3.12.2008 г. по гр. д. № 4834/2007 г. на IV ГО на ВКС, а именно, че избено помещение в сграда в режим на етажна собственост могат да бъдат придобивани по давност от собственик на самостоятелен обект в сградата само ако това не е единственото складово помещение на друг обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда наличието на такова помещение, както и ако това не е единственото складово помещение в сградата, което се ползва общо от всички собственици на самостоятелни обекти. Съображенията за това са следните:

Ако в сградата различни лица притежават самостоятелни обекти, за които по закон е предвидено наличие и на складово помещение, необходимо е такова помещение /независимо дали в тавана или в зимника/ да съществува като принадлежност към всеки самостоятелен обект, т.е. собственикът на всеки един самостоятелен обект да има възможността да ползва такова помещение и да притежава собственост върху него. Придобиването по давност на складово помещение, което би имало за последица лишаване на друг самостоятелен обект от такова би противоречало на изискването на закона, което е установено като задължително. Само ако в сградата има повече на брой складови помещения отколкото са самостоятелните обекти, би било възможно собственик на самостоятелен обект да придобие по давност правото на собственост върху складово помещение, което ползва явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години.”.

ВКС е бил сезиран със следния правен проблем: „чия собственост е изграденото в повече от учредения обем на право на строеж- на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж.”, по който е даден отговор с Решение № 173 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2013 г., I г. о., ГК. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

По поставения проблем е постановил, че: „за правилно и възприема приетото в решение № 602 от 26.06.1993 г. по гр. д. № 165 от 1992 г. на ВС, Първо г. о., според което изграденото в повече от учредения обем на право на строеж е собственост или на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж, с оглед на това дали то може да се обособи като самостоятелен обект на собственост или не /когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 от ЗС, а когато не е самостоятелен обект- то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 от ЗС/. В този смисъл е и постановената вече задължителна практика на ВКС- решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр. д. № 3954 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 291 от 2011 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 778 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 1096 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, чиито мотиви настоящия състав на ВКС споделя.”

С Решение № 143 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 913/2011 г., I г. о., ГК, е даден отговор на следния правен въпрос: „може ли част от имот, по отношение на която е отпаднало отчуждителното действие на дворищно-регулационния план, да бъде предмет на делба”. Касационното обжалване е допуснато с Определение № 1198 от 8.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 913/2011 г., I г. о., ГК на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Отговороът, които е дал състава на I г.о., ГК на ВКС е, че: „Частите от имоти, които по силата на влязъл в сила дворищно-регулационен план се придават от един имот към съседен нему имот при действието на З. (отм.) не представляват самостоятелен обект на собственост, а принадлежност към главната вещ по смисъла на чл. 97 от Закона за собствеността и като такива следват собствеността на тази главна вещ. В този смисъл е трайната практика на ВС, която настоящият състав на ВКС споделя изцяло /например решение № 756 от 19.03.1969 г. по гр. д. № 283 от 1969 г. на ВС, Първо г. о., решение № 398 от 1972 г. на ВС, Трето г. о., решение № 2161 от 1972 г. на ВС, Първо г. о., решение № 115 от 1973 на ВС, Първо г. о. и др./. С оглед на това и на основание чл. 98 от ЗС, ако до изчитане на сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ дворищната регулация бъде приложена, тези части остават собственост на собственика на парцела, към който са били придадени по силата на дворищно-регулационния план. Обратно, ако до изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ дворищната регулация не бъде приложена, на основание § 8 от ПР на ЗУТ поради отпадане на отчуждителното действие на неприложения дворищно-регулационен план тези части стават част от имота, от който са били отчуждени по силата на неприложения дворищно -регулационен план. Както бе прието в Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2011 г. по гр. д. № 3 от 2010 г. на ОСГК на ВКС, в този случай трансформацията на собствеността настъпва по силата на закона, без да е необходимо да бъде осъществена предварително административната процедура по привеждане на регулационните граници на парцелите в съответствие с имотните им граници. Поради това, ако към момента на отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план имотът, от който тези части са били отчуждени по силата на този план, вече е поделен между неговите съсобственици и при тази делба е бил възложен на един от тях или е бил закупен на публична продан, върнатите придаваеми части не могат да се делят отделно. Те ще станат индивидуална собственост на съделителя, на който главният имот е бил възложен при делбата или на купувача по публичната продан, а останалите съделители биха имали право само на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на сумата, съответстваща на стойността на дяловете им от частите, върнати към бившия им съсобствен имот след отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация. Ако обаче към момента на отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план имотът, от който тези части са били отчуждени по силата на този план, все още не е поделен, върнатите към имота придаваеми части следва да се поделят заедно с този имот, тъй като по силата на отпадането на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план и на основание чл. 98 от ЗС те са станали част от този имот.Тоест, делбата следва да се извърши не на парцела, а на имота в неговите имотни граници преди влизане в сила на дворищно -регулационния план, чието отчуждително действие е отпаднало по силата на § 8 от ПР на ЗУТ.

Изискването за посочване на имота по неговия актуален градоустройствен статут е условие за редовност на исковата молба, както при иск за собственост, така и при иска за делба. В този смисъл е постоянната и задължителна практика на ВКС, например решение № 208 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 709 от 2010 г. на ВКС, Четвърто г. о., решение № 11 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 166 от 2011 г. на ВКС, Първо г. о. и др. Поради това, когато в хода на делото се установи, че в исковата молба имотът не е посочен по актуалния му статут, съдът е длъжен да даде срок на ищеца да стори това. Съответно в хипотезата на предявен иск за делба на парцел, ако в хода на делото се установи, че отчуждителното действие на дворищно-регулационния план е отпаднало за продаваемите към съседни парцели части от имота, послужил като основа за образуване на парцела, който се иска да бъде поделен, съдът е длъжен да даде срок на съделителите да уточнят имота, чиято делба се иска, по актуалния му градоустройствен статут-като имот с площ и граници от преди влизане в сила на дворищно-регулационния план, чието отчуждително действие вече е отпаднало. Това уточнение на съделителите не представлява нито предявяване на нов иск за делба, нито претенция по чл. 341, ал. 2 от ГПК за включване в делбата на нов имот, а само уточнение на границите и статута на делбения имот.”.

Допуснато е касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следното питане: „може ли да се придобият по давностно владение като самостоятелно жилище допълнително застроени към сграда помещения, ако останалата част от сградата не отговаря на изискванията на действащите строителни правила и норми за самостоятелен жилищен обект”, на което е даден отговор с Решение № 30 от 7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 401/2011 г., I г. о., ГК. Съставът на ВКС е отговорил следното: „Предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. Съгласно чл. 98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго, принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ. Когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или др. подобни/. В този смисъл са разпоредбите на чл. 62, ал. 1 от З. (отм.) и чл. 202 от сега действащия ЗУТ. Съответно и владението върху реална част от сграда може да доведе до придобиване по давност на тази реална част, само ако владяната реална част и останалата част от сградата са били разделени на два или повече обекта /жилища, ателиета и др. подобни/ с одобрен архитектурен /инвестиционен/ проект, отговарящ на действащите строителни правила и норми.”.

С Решение № 182 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 601/2010 г., I г. о., ГК, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е даден отговор на следния проблем: „дали изключението на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ което не допуска възстановяване на собствеността върху включени в урбанизирани територии земеделски земи се прилага и по отношение на придадените по регулация части от други имоти”.

Решението на казуса е следното: „На основание чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ се възстановяват правата на собствениците върху земеделски земи, притежавани преди образуването на ТКЗС и други селскостопански организации включени в границите на урбанизираните територии, освен ако върху тях при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март 1991 г. е започнал. Критерият, който определя имота като неподлежащ на възстановяване е застрояването му и законността на строителството. Когато земеделският имот е включен в урбанизирана територия, възстановяването се извършва след представяне на удостоверение и по чл. 13, ал. 5 ЗСПЗЗ и скица, издадена от техническата служба на общината, които съдържат данни за застроените части и прилежащият терен, който подлежи на възстановяване в хипотезата на чл. 11, ал. 2 ППЗСПЗЗ.

По отношение на застроените урегулирани поземлени имоти по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ собствеността се запазва върху целия парцел, включително и за придадени по регулация части, но само ако регулацията е приложена. За неприложените планове след влизане в сила на ЗУТ с изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 отчуждителното действие на регулацията по отношение на придаваемите части се прекратява автоматично и правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени. /ТР 3/2010 г. на ВКС, ОСГК/. В този случай придаваемите незастроени части могат да бъдат възстановени по реда на ЗСПЗЗ, когато са отнети от бившите собственици като земеделски земи. Тъй като при регулацията придаваемите части следват режима на собственост на главната вещ на основание чл. 98 ЗС, то те при приложена регулация не подлежат на възстановяване на бившите собственици ако парцелът, към който са придадени не подлежи на възстановяване в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.”.

III. Изводи.

Тъй като настоящото изложение не цели критичен прочит на посочената в него съдебна практика, а само обобщаването на наличната такава, то могат да се направят следните изводи с оглед допускането до касационно обжалване на основание на общия и някой от допълнителните селективни критерии:

– По чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК до касационно разглеждане от посочените решения са допуснати три. Изводът е, че съставите на ВКС последователно са потвърждавали изводите от съществуващата до този момент практика на ВКС[8]. Следователно, можем да констатираме, че по поставените въпроси е налице трайна и непротиворечива практика.

– С оглед правилото на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК са допуснати до касационно обжалване също четири от посочените в изложението решения. От направения преглед се установява, че при селектираното на касационните жалби е аргументиран отговор по поставените въпроси, които са били разрешавани противоречиво от съдилищата. Нещо повече, при внимателен прочит на аргументация и разглеждането и на макро ниво, може да се забележи, че е трайна тенденцията последната да е в духа и смисъла на утвърдилата се до този етап практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

– За точното прилагане на закона и развитие на правото – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК са допуснати три от посочените в настоящото изложение съдебни акта. ВКС е дал изчерпателни отговори на поставените въпроси, като отново прави впечатление стремежът духът на аргументацията да е в унисон с установената практика, по която има допускания по чл. 280, ал. 1 , т. 1 и т. 2 от ГПК. От друга страна, трябва да се отбележи, че от доктринерна гледна точка, могат да бъдат изведени някои съображения, както в подкрепа, така и против направените изводи. Това ме кара да мисля, че при отговор на въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съставите на ВКС следва да бъдат не само особено внимателни, но и подробни и изчерпателни, тъй като даденият отговор променя в една или друга степен правилото за поведение (вж. т. I и цит. Решение на ЕСПЧ).

Автор: Васил Александров, юрист, хон. ас. по Римско частно право

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Цитирано по Кунчев, К., „Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Сключване и действие на договорите (чл. 1 – 25)”, С., 2015, Сиби, с. 13.

[2]Вж. Боянов, Г., „Вещно право“, С., 2014 г., изд. Авалон; Василев, Л., „Българско вещно право“, под ред. на Чудомир Големинов, С., 2001 г., изд. Нова Звезда; Венедиков, П., „Система на българското вещно право. Трето преработено и допълнено издание“, С., 1947, Унив. Издателство; Zacharia-Crome, “Ръководство по гражданско право. Вещно право“, том II, превод от С. Ангелов, С., 1920, Печатница и книгоиздателство „Право“; Планиол, М., „Елементарно ръководство по гражданско право. Имущества, владение, собственост, сервитути“, том I-4, С., 1920, изд. Печатница „Витоша“; Джеров, Ал., „Вещно право“, С., 2010, изд. Сиела; Бобатинов, М., К., Влахов, „Вещно право. Практически проблеми, С., 2007 , изд. Сиби

[3]Именуването на тази част като респози (от лат. respondere) крие в себе си закачка. В Римското право с responsaса се обозначавали най-общо становищата, които римските юристи са давали по различни правни проблеми. Но след император Август (арг. от Помпоний, D. 1.2.2. Necessariumitaquenobisvideturipsiusiurisoriginematqueprocessumdemonstrare.) отношението на юристите към техните респонзи започва да се променя, тъй като се формира т.нар. ius publice respondendi ex auctoritate principis. Т.е. становища със задължителен характер, които в крайна сметка са се оформили като източник на римското право. Което от своя страна е достигнало до своя posterius със Закона за цитиранията и добре познатите ни петима юристи, чиито мнения са се зачитали – Гай, Папиниан, Улпиан, Паул и Модестин. За повече по проблема вж. Новкиришка, М., „Ius publice respondendi ex auctoritate principis”, В: „Iusromanum”, кн. 1/2015 г., ISSN 2367-7007 http://res.iusromanum.eu/web/viewer.html?file=../articles/iusromanum20150103.pdf и Андреев, М., „Римско частно право”, С., 1992, Сиби, с. 72-77.

[4]Посочено е Решение № 138 от 4.05.2010 г. по гр. д. № 265 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. и др.

[5]С Определение № 766 от 23.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 265/2009 г., I г. о., ГК, е допуснато касационното обжалване като е констатирано следното: „За да отрече правата на ищците въззивният съд е приел, че те се легитимират като собственици по реституция по ЗВСМРСА на магазин, продаден по реда на ПМС 60/1975 г., което е давало възможност да се изкупуват магазини, без прилежащите им терени и затова само такъв вид имоти подлежат на реституция. Тези изводи са в противоречие с тълкуването на ВКС в посочените решения (б. м.решение № 1708/1995 г. на ВС, IV г.о., решение № 457/2000 г. на ВКС, I г.о., решение № 1683/2001 г. на ВКС, IV г.о., решение № 390/1999 г. на ВКС, IV г.о., решение № 154/1964 г. на ВС ОСГК и решение 1261/1995 г. на ВС, IV г.о.), че общите части са принадлежност към главната вещ и при извършване на разпореждане с обект в сграда на етажна собственост, то включва и принадлежащите му общи части на основание чл. 98 ЗС. Приложимо към разглеждания случай това разрешение би имало значение при преценката на обема на правото на собственост, което се реституира по реда на ЗВСМРСА и несъобразяването му от въззивния съд обуславя основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.”.

[6]На основание чл. 291, ал. 1, т. 2 от ГПК, решаващият състав е посочил, „че приема за правилно разрешението, дадено в решението на ВС, I г. о. № 980 по гр. д. № 781/1994 г.”, в което е постановено следното:”…право на строеж се определя от рамките на договора, с който е учредено. Ако суперфициерът след сключване на договора, респ. след подписване и заверяване на заявлението по чл. 56 ЗТСУ, е построил в повече от предвиденото в договора, макар и на основание строително разрешение и по утвърден архитектурен проект това, което е създадено извън рамките на учредената суперфиция и което има юридическото основание да бъде самостоятелен обект, се придобива по приращение (чл. 92 ЗС) от собствениците на парцела. Едно последвало изменение на архитектурния проект и издадено строително решение за това не могат да изменят установените с договора правоотношения във връзка с обема на суперфицията.”.

[7]В това решение ВКС постановява следното: „мазето няма самостоятелен статут – то по общо правило е прилежаща част към жилищен, търговски или друг обект и поради това е изключено от гражданския оборот в общата хипотеза, както и другите несамостоятелни части на недвижимите имоти. Избата може да се придобива самостоятелно само ако е променен статутът й по начин, даващ възможност за притежанието й като самостоятелен обект. Прието е, че е допустимо избеното помещение да се придобива от лице, притежаващо в същата сграда, която е в режим на етажна собственост, друг самостоятелен обект и по този начин избата става прилежаща част към него. Във всички случаи обаче избеното помещение е прието, че не трябва да е единствено складово помещение на друг обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда наличие на такова /напр. жилищата, ако нямат таванско или други помещения с подобно предназначение/. В противен случай отделянето му е невъзможно.”. Обратно в Решение № 1266/7.07.1995 г. по гр. д. № 1439/1994 г. на IV ГО на ВС е отговорено, че е допустимо да се придобива по давност избено помещение в сграда, в която страната притежава жилище и ако някое от лицата, притежаващо жилище в сградата владее мазето на друго лице, което също притежава жилище в тази сграда, е допустимо владението да се превърне в собственост.

[8]Вкл. в един случай на ВС.