- Вместо увод.
Поводът за написването на следващите редове е въпрос на любознателни колеги студенти, които бяха проявили интерес към проблемите на делбата. Бяха прочели задължителната литература и някои допълнителни статии и монографии по различни въпроси. Въпреки това дискутираха по проблема, че чл. 76 от ЗН им изглеждал някак си изкуствено седящ в систематиката на закона, като не логиката на законодателя се опитваха да си обяснят, а подхода на ВС и ВКС в Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК и в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК. В отговор на техния въпрос, доколкото ми стигат силите, направих една кратка бележка, с която мисля, че колегите успяха да отговорят на повечето си въпроси, съответно да разберат логиката на тълкувателните актове. Тъй като е възможно да има и други любопитни колеги, се почувствах длъжен да направя тази кратка бележка с единствената цел да бъдат по-добре разбрани законът и тълкувателната практика. Надявам се, че доколкото съм могъл, поставената цел е постигната.
- Тълкуването на чл. 76 от ЗН.
Съгласно разпоредбата на чл. 76 от ЗН актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тия предмети не се падат в негов дял при делбата.
В Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК е прието, че: „Актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ (предмет, имот) или с идеална част от такава са абсолютно недействителни, нищожни. Нищожността на актовете на разпореждане отпада с обратно действие от момента на извършването им, ако при делбата вещта се падне в дела на разпоредителя.“.
С Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК са обявени за изгубили сила т. 1, т. 2 (предложение последно) и т. 4 от Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК[1], като е прието в т. 1, че: „Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност.
Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители-сънаследници, неразпоредили дела си. Относителната недействителност по чл. 76 ЗН е особен вид недействителност. Правото да се иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Под страх от нищожност на делбата – чл. 75, ал. 2 ЗН, при релевиране на относителната недействителност на акт на разпореждане като главна страна в процеса следва да участва сънаследникът-прехвърлител по заявения иск за делба, както и приобретателят по сделката по заявения иск по чл. 76 ЗН.
В делбения процес сънаследниците, които не са извършили разпоредителна сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване на устните състезания в първата фаза. Влязлото в сила решение по чл. 282, ал. 1 ГПК разрешава спора относно материално легитимираните титуляри в спорната съсобственост и преклудира непредявеното от тях основание по чл. 76 3Н.“[2].
- Една историческа реминисценция на проблема.
Следва да се има предвид, че наследственото ни право е създадено чрез рецепция на Италианския граждански кодекс от 1865 г.[3], който от своя страна е рецепция от Френския граждански кодекс от 1804 г. Лесно може да се види и връзката, че се касае за разпоредба, която е творение на романската традиция[4].
Правилното разбиране на текста и мотивите на тълкувателните решения по моему са предпоставени от това да се разбере историческото развитие на чл. 76 от ЗН. Първообразът на настоящата разпоредба на ЗН е чл. 292 от ЗН (отм.)[5], съгласно която новела „Всеки сънаследникъ се брои, като да е наследилъ самичъкъ и непосредствено всичките имоти, които съставятъ неговия дялъ или му са се паднали, чрезъ разпродажбата, и като да не е ималъ никога правото на собственость върху другите имоти на наследството.“ (к.м. В.А.). В този текст на отменения ЗН е предвидена една фикция – смята се, че всеки сънаследник е получил имуществата, които му се падат в дял направо от наследодателя, като никога не е имал право върху имуществото, което се падало в дял на другите сънаследници[6]. Т.е. по силата на този текст за собственик на имота от самото откриване на наследството се е считал този сънаследник, в дела на който се падал имотът, като по отношение на другите сънаследници се признавало все едно никога да не са имали право на собственост върху този имот[7].
На практика с този текст на акта на делбата се е придавал не транслативен, а декларативен характер[8] [9]. Декларативният характер на делбата обаче е била само между сънаследници, ако тя е била приживна, то последната е имала транслативен характер[10]. В този смисъл показателни са Решение № 7 от 1898[11], в което е прието, че „нашият закон за наследството, като превод на съответната част от френския Code civil, е възпроизвел чл. 292 от френската теория, според която делбата само декларира – обозначава, а не прехвърля собственост“; така и Решение № 12 от 28.01.1898 на ВКС, I г.о., според което „Наистина чл. 292 от ЗН, възира делба между сънаследници на едно починало лице, обаче, било между сънаследници, делбата по своето естество е еднаква – тя има за цел не да прехвърли собствеността на имота, а само да определи, кой от дотогавашните собственици кой дял взима като се счита, че той е бил още в началото собственик на тоя дял. Делбата не прехвърля собствеността на наследствения имот и чрез нея собствениците не разменят помежду си собствеността, а само си я разпределят с възвратна сила.“[12]; така Решение № 339 от 19.11.1921 на ВКС, I г.о. „… Делбата има декларативен характер, защото тя не прехвърля собствеността между тях (б.м. сънаследниците), но според закона за наследството, чл. чл. 230, 250 и 292 и според теорията, за да запази делбата декларативния си характер, трябва с нея да се тури край на общността между всички сънаследници и на всичкото наследство; инак тя губи тоя си характер, защото декларативността на делбата е една фикция, а винаго когато се оперира в правото с фикции, трябва ограничително да се прилага“[13].
И тук се е пораждал следният проблем – какво се случва със сделките, сключени от наследници с имоти от наследствената маса преди осъществяването на делбата? Отговорът на този въпрос е щекотлив, тъй като се засягат, както правата на сънаследниците, така и правата на третите лице. С оглед декларативния характер на делбата и текста на чл. 292 от ЗН (отм.) отговорът на въпроса е следният – разпоредителните сделки, извършени от сънаследник, са били условни, в смисъл – в зависимост от изхода от делбата. Ако последните се паднели в негов дял, фикцията е сработвала и той като собственик абсолютно легитимно е извършил съответните разпоредителни сделки (вкл. ипотеки и сервитути); обратно, ако имотите не са паднели в негов дял по силата на фикцията, то се считало, че той никога не е бил собственик на тези имоти, поради което разпоредителните му действия били недействителни[14]. Тоест, действителността или недействителността на разпоредителните действия – най-често продажба, е била в зависимост от изхода на делбата[15]. Аналогично на чл. 76 ЗН.
Тук идва и следващият въпрос – каква е тази недействителност? На този въпрос практиката на стария ВКС е дала еднозначен отговор:
– Така в Решение № 718 от 14.01.1901 г. на ВКС, I г.о. е застъпено „… продажбата извършена от такъв наследник (б. м. в чийто дял не се е паднала вещта) трябва да се счита нищожна, като извършена на чужда вещ“[16]; Аналогично, че продажбата е била нищожна – вж. в Решение № 117 от 1902 на ВКС, I г.о.[17].
– Така Решение № 1759 от 21.03.1941 г. на ВКС, III г.о. – „Според началата на обявителния характер на делбата, постановено с чл. 292 от ЗН, всеки наследник се счита да е изключителен собственик от момента на откриване на наследството на падналите се в негов дял имоти и да не е имал никога право на собственост върху другите имоти на наследството. От това следва, че продажбата от един наследник на неговата идеална част не от цялото наследство, а само от отделни имоти от същото, ще може да има действие, само ако при бъдеща подялба тези имоти или части от тях останат в дела на продавача. В обратен случай ще имаме продажба на имот, който не е бил собственост на продавача, поради което такава продажба ще бъде недействителна. Следователно, купувачът на наследствена част на един от наследниците върху един от имотите и наследството придобива собствеността на продадената му част от имота под условие, че тази част, или целия имот, при делбата се падне в дял на продавача. До настъпване на това условие не може да се счита, че той е придобил собствеността, макар че с настъпването на условието да се счита, че той е собственик и то от момента на покупката.“[18];
Тук е уместно да се спомене, че Тончев[19] критикува възприетото становище на стария ВКС, досежно продажбата на идеална част от имота на наследника, като поддържа, че се касае не за продажба на чужда вещ, а за продажба под прекратително условие, с настъпването на което последната отпадала ipso iure, заедно с всички последици от това. Без да навлизаме в тази дискусия, която е безпредметна досежно настоящото изложение, следва да поставим следващия проблем – на всеки съвременен български юрист би му се сторило извънредно подозрително продажбата на чужда вещ да води до нищожност. Напротив, учебникарски пример е, че продажбата на чужда вещ не води до недействителност на договора, а последният поражда само облигаторното, но не и вещното си действие – арг. чл. 24 от ЗЗД. Разбира, се с уговорката, че ако продавачът придобие собствеността в последващ момент, то тя преминава през патримониума му за секунда и се транслира у приобратетеля по договора, като се има предвид, че при определени условия би могло досежно движимите вещи да е налице и оригинерно придобивно основание у добросъвестния купувач – арг. чл. 78 от ЗС.
Така поставеният въпрос не може да намери своя пълен отговор, без да си дадем сметка по отношение на някои детайли във връзка със системите на прехвърляне на правото на собственост.
Безспорно, основен гръбнак при прехвърлянето на правото на собственост в ЗЗД са разпоредбите на чл. 183 от ЗЗД и чл. 24 от ЗЗД[20]. От буквалния прочит и тълкуването на чл. 217 от ЗЗД (отм.)[21], чл. 218 от ЗЗД (отм.)[22], чл. 30 от ЗЗД (отм.)[23] и чл. 222 от ЗЗД (отм.)[24], съответно сравнението им с правилата на днешния ЗЗД, бихме могли да достигнем до извод, че се касае за двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор с облигаторно-вещно действие[25]. Като по отношение отменения ЗЗД текстовете са идентични с art. 1447 и art. 1448 от ИтГК, съответно art. 1582, art. 1583 от Code civil[26]. Това първоначално впечатление би било изключително лъжовно. Концепцията за вещно-облигаторния принцип на договора за продажба[27], т.е. идеята за транслиране на собствеността с постигането на съгласието, обаче е несъвместима с продажбата на чужда вещ. Причина за това е, че със сключването на договора е необходимо да стане и преноса на собствеността. Внимателният прочит на дефинициите на продажбата в ЗЗД (отм.), съответно техните първообрази, обаче води до нюансирани изводи, включително с противоположен такъв. Това е лесно обяснимо, тъй като при френската система съгласието за сключване на договора и прехвърлянето на собствеността е едно, т.е. не са налице облигационна сделка и вещно-транслативна сделка, какъвто е Римският първообраз, възприет във немското право[28]. Концептуално във френската система, ако се приеме, че продажбата на чужда вещ би била действителна, то това би означавало съгласието на купувача да се раздели на такова за сключване на облигацията и такова за приемане на собствеността, което разбива цялата концепция за облигаторно-вещното действие на договора[29], така както е дефинирана от Хуго Гроций[30]. Тази е причина и в art. 1599 от Code civil (аналогично art. 1459 от ИтГК‘1865) да е предвидено, чe „La vente de la chose d’autrui est nulle“ – продажбата на чужда вещ е нищожнa. Ето защо и ЗЗД (отм.) следвайки първообразите си, в чл. 231 е разпореждал, че „Продажбата на чужда вещ е недействителна.“. Този съвсем бегъл концептуален очерк на френската система за прехвърляне на правото на собственост е достатъчен, за да провидим, защо старият ВКС е приемал, че действителността, съответно недействителността под формата на нищожност на разпоредителните сделки с вещи (имоти) от наследствената маса е в зависимост от изхода на делбата, съответно имуществото да се падне в дял на сънаследника, сключил сделката. Прочее, този логика отговаря на систематиката на закона и на неговите първообрази. Именно връзката между облигационното, вещното и наследството право в една систематика, каквато представлява кодификацията, дава обяснението защо правилото е създадено, съответно защо е преминало у нас. Дори да се приеме, че критиката на Тончев е основателна, то последната безспорно не е приета нито от тогавашната съдебна практика, нито след приемането на настоящия ЗН. Тук обаче е мястото да се каже, че всъщност нито разпоредбата на чл. 231 от ЗЗД (отм.), нито френският първообраз следва да се тълкуват толкова строго[31]. В случая не се касае за абсолютна недействителност, сир. нищожност, а се касае по-скоро до възможност за разваляне на договора, или както се изразява отмененият ЗЗД – за „унищожаване“ на договора, което право не е предпоставено от успешно проведена евикция[32]. Ако вземем предвид тълкуването на първообраза – art. 1599 от Code civil, ще следва да направим заключение, че се касае обаче за относителна недействителност (nullite relative) – в смисъл, че купувачът няма да придобил правото на собственост, но има възможност истинският собственик да прехвърли собствеността, което исторически би оправдало и логиката на принципа en fait de meubles possesion vaut titre[33]. Тук обаче е уместно да споменем, че френска практика разглежда въпросът казуистично. Принципът е, че сключването на продажбата води до незабавното прехвърляне на собствеността на вещта. Прехвърлянето на собствеността е същността на договора за продажба, продавачът трябва да притежава правото на собственост по време на обмена на съгласието да прехвърли валидно своите права върху вещта (т.е. при сключване на договора). Ето защо, собствеността на вещта у продавача е като условие за валидността на договора, всяка продажба на вещ, която продавачът не притежава, трябва да бъдат обявена за нищожна, както правилно е посочено в art. 1599 от Code civil. От този принцип обаче има изключения[34]:
– така продажбата на чужда вещ не се отменя, когато продавачът е, за купувача, очевиден собственик на вещта (Френски касационен съд, 1-ви граждански, 9 януари, 1996:. Bull CIV 1996, I, .. касационен съд, първият граждански 18 ноември 1997: Bull CIV 1997 I, No. 316). Това предполага, че купувачът е знаел, като всички останали, че продавачът не притежава.
– договорът не е нищожен, ако към момента на индивидуализацията на вещта продавачът е станал собственик (досежно продажбата на вещи определени по своя род), съответно ако е уговорен отлагателен срок за прехвърляне на правото на собственост;
И тук се връщаме на онова, което френската практика нарича nullite relative – само купувачът има право да се позове на нищожността на продажбата на чуждия имот. Продавачът и истинският собственик нямат процесуална легитимация[35] (Касационен съд, 15 януари, 1934 г., DH 1934 г., стр. 97 – . касационен съд, 1-во Гражданско на 17 юли, 1958, D. 1958 г., стр. 619 – Върховният съд, 3-ти граждански, 08 декември, 1999 г., бр. 98-12922). Но тук се проявява релативността – действието на недействителността се изключва (санира) в случай на „узаконяване“ на продажбата, ако продавачът е станал собственик преди купувачът да се е позовал на недействителността. Всъщност френският касационен съд, търговски отдел, 2 юли 1979, No. 77-16048, казва „Нищожността резултат от продажбата на чужд имот е покрита само от факта, че продавачът е станал собственик…“.
Исторически бележката би била непълна, ако не се спомене и един малък детайл – съгласно първоначалната си редакция art. 724 от Code civil е предвиждал, че наследствената сезина се придобива по право, което е допълнителна индиция за първоначалния дух на art. 883 от Code civil – първообразът на чл. 292 от ЗН (отм.)
- Консеквенциите в правото понастоящем.
Горната бележка, струва ми се, обяснява защо ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК е приел, че се касае за относителна недействителност, а не за нищожност. Самият текст на чл. 76 от ЗН е реликт от едно друго разбиране – както за делбата, така и за облигаторно-вещния ефект на договорите. Най-просто казано, днес делбата е акт, уговорен от всички съсобственици или издаден от съда при участието на всички съсобственици, по силата на който съществуващата между тях съсобственост се прекратява и замества с отделни права на собственост върху отделни обекти, представляващи реални части от общия имот или отделни имоти от няколко общо притежавани имущества и притежавани отделно от досегашните съсобственици, съразмерно с досегашните им дялове. Струва ми се, че това е нещо различно от схващането за делбата, през призмата на чл. 292 от ЗН (отм.). Отделно от това, при настоящата правна уредба би било одиозно твърдението, че продажбата на чужда вещ е нищожна[36] (дори висящо или относително недействителна), напротив – същата е напълно действителна, но не поражда вещно действие[37]. С оглед на това е разбираемо тълкуването на правилото на чл. 76 от ЗН, което ВКС е предложил. Доколкото законодателят е употребил термина „недействителност“, то при тълкуването му би следвало да се намери най-удачната формула, без да се дописва законът. Тука трябва да адмирираме разрешението на ВКС, което струва ми се, че е уловило духа на закона, но и духа на времето. Действително, първообразът на разпоредбата на чл. 76 от ЗН е имал по-друго звучене, но по ефект е водел до нищожност на сделките, което всъщност прозира от мотивите на Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК, включително във връзка с аргумента, че „произтичащата от чл. 76 ЗН нищожност има тази характерна особеност, че подлежи на заличаване, а извършената сделка се заздравява с обратно действие – от момента на сключването й, ако настъпи условието, посочено в текста – ако вещта по акта на разпореждането при извършване на делба на наследството между сънаследниците, които са го приели, се падне в дял на прехвърлителя й. Едва при сбъдване на това условие настъпва валидното придобиване на правото на собственост от приобретателя на сънаследствената вещ.“. Това са мотиви, идентични с тези на схващането на стария ВКС и старата правна доктрина (от преди 1949 г.). И тук възниква въпросът защо в по-новото тълкувателно решение ВКС си е позволил да се отклони от първообраза? Отговорът е логичен – законът е жива материя. След като са се променили не само обществените отношения, който последният обслужва, но и правната регламентация, с която би могла да се направи систематична и телеологична връзка, историческото тълкуване[38] не би било достатъчен аргумент да потвърдим реликта, но би ни дало онази основа, от която да черпим аргументи, за да видим духа на закона и обществените отношения; нещото, за което тълкувателната практика на ВКС винаги трябва да държи сметка и в случая е направила успешно. Тъй щото, след като не може да се поддържа, че се касае за нищожност, то тогава какви варианти са оставали – унищожаемост, висяща недействителност и относителна недействителност. Струва ми се, че първите два варианта са неуместни, с оглед правните им последици, поради което е приет третият вариант – относителна недействителност, която по същността си не е същинска недействителност, а непротивопоставимост, която в случая е „непротивопоставима по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае за хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях“, като се цели „да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и връщането на същата в делбената маса. Между страните по сделката актът на разпореждане е валиден, но не прехвърля права, ако искът по чл. 76 ЗН се уважи. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателят, а разпоредилият се с вещта или части от нея сънаследник е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и делбата следва да се извърши с неговото участие. Ако във втората фаза, при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне нему в дял, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане, макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят сънаследник отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД.“. Именно тая логика, свързана с отговорността за пълна евикция[39], считам за духа на настоящата правна уредба. Тъй щото, последната отговаря на настоящата законодателна концепция за прехвърляне на правото на собственост – арг. чл. 24 от ЗЗД, вкл. досежно обстоятелството, че разпоредителната сделка с чужда вещ принципно не е нищожна, а не поражда вещен ефект.
Горният извод сам по себе си води и до отговор на въпроса защо разпоредбата систематически седи изкуствено.
- Вместо заключение.
Надявам се, че горната историческа бележка е постигнала целта си. Тя е и пример, че историческото тълкуване на закона може да доведе до полезен резултат, вкл. до изясняване на духа на закона, а не да служи непременно за тълкувателно шарлатанство. В този смисъл, следва да си дадем сметка, че големите кодификации са оцелели с векове не само защото съставителите им са били прозорливи, но и защото доктрината и правоприложителят са улавяли духа на закона, който не е нищо друго, освен онова, което му вдъхва живот – неговия ratio scriptum. Ала този ratio scriptum се ражда, развива и отмира, той не е нещо застинало, което само по себе си е част от онази двустранна връзка общество-право. Обществото съхранява правото като ценност, но и правото съхранява обществото от собствения си архаизъм, за да пребъде.
Автор: Васил Александров – юрист
[1] Следователно т. 2 предложение първо и т. 3 от Тълкувателно решение № 72 от 9.IV.1986 г. по гр. д. № 36/85 г., ОСГК не са изгубили сила.
[2] Мотивите на тълкувателните решения не се предоставят, доколкото са лесно достъпни.
[3] За възникването на новобългарското наследствено право вж. Токушев, Д. История на новобългарската държава и право 1878-1944, С., 2006, Сиби, с. 183 и сл.
[4] Вж. art. 1034 ИтГК‘1865, съответно art. 883 от Code Civil (изм. L. № 76-1286, 31.12.1976). Както в чужда, така и в нашата правна теория текстът на чл. 292 от ЗН (отм.) е породил множество дискусии в чуждестранната доктрина и практика от онзи период – за тях вж. авторите, посочени в бел. № 6, 7 и 8.
[5] Утвърден с указ от 17.12.1889 г., под № 484, обн., ДВ, бр. 20 от 25.01.1890 г., доп., бр. 29 от 7.02.1896 г., изм. и доп. ДВ, бр. 29 от 07.02.1906 г.
[6] Вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право, С., 1939, п-ца Книпеграф, с. 314; Тончев, Д. Коментар върху закона за наследството. Том пети. Второ издание, С., 1927, с. 363
[7] Така Решение № 718 от 14.01.1901 г. на ВКС, I г.о., цитирано по Хинов, М. Наръчник по закона за наследството – решения и определения на Върховния касационен съд (допълнено издание), С., 1942
[8] Така Тончев, Д. цит. съч., 356-357; вж. Решение № 449 от 19.12.1941 г. на ВКС, III г.о. Цитирано по Хинов, М. цит. съч., с. 301.
[9] Необходимо е да се уточни, че както романският първообраз, така и българската му рецепция са отстъпление от принципите на класическата делба по Римското право. При него във формулата на иска се е вмъквала една adiudicatio, по силата на която съдията е получавал правомощието да признае собствеността. Тази част на формулата е била включена както в иска за делба на наследство – actio familiae erciscundae, така и в иска за делба на имот в съсобственост, възникнала въз основа на друг юридически факт (извън наследяването) – actio communi dividundo. Исковете за делба по Римското право е можело да се предявят от всеки сънаследник, съответно – съсобственик, по всяко време. Обаче важното е, че лицето, което е получавало реална част от общия имот, се разглеждало като собственик от самото начало, а като приобретател по силата на сентенцията (съдебното решение). Тоест, за съделителите е налице транслативна сукцесия. Следователно сентенцията не е имала декларативно, а конститутивно действие, тъй щото е била юридическият факт, който е обуславял сукцесията, която е водела до превръщане на общата собственост в индивидуална, която е нова за съответния съделител, като е било достатъчно съдебното решение; traditio не се е изисквало. Аргумент за това е G. 4, 42, от който текст съдим, че адюдикациията е звучала по следния начин: Quantum adiudicari oportet, iudex Titio adiudicato; Колкото е необходимо да се присъди, съдията да го присъди на Тиций. И туй като говорим за транслативна сукцесия на римската делба, тя е била предпоставена от това, че вещта е съсобствена на съделителите, инак адюдикацията не е могла да създаде собственост. Така например, ако вещта не е била обща собственост, юристът Марцел пише, че е необходимо първо придобивна давност – вж. D. 41. 3. 17 Si per errorem de alienis fundis quasi de communibus iudicio communi dividundo accepto ex adiudicatione possidere coeperim, longo tempore capere possum – за повече по отношение римската делба вж. Базанов, Ив. Курс по римско право. Том I, С., 1940, Унив. п-ца, 246-247; Андреев, М. Римско частно право, С., 1992, Софи-Р, с. 115, 242-243, с. 370, с. 422. За пълнота е необходимо да се спомене, че подобна adiudicatio се е включва и във формулата на actio finium regondorum.
[10] Пак там.
[11] Цитирано по Тончев, Д., цит. съч., с. 353
[12] Цитинирано по Хинов, М. цит. съч., с. 295
[13] Пак там, с. 296
[14] Така Тончев, Д. цит. съч., 364-365.
[15] Пак там, с. 366, вж. и Решение № 545 от 06.10.1937 на ВКС, I г.о.
[16] Цитирано по Хинов, М. цит. съч., с. 296.
[17] Цитирано по Тончев, Д. цит. съч., с. 367.
[18] Цитирано по Хинов, М. цит. съч., с. 300.
[19] Тончев, Д., цит. съч., 367-370.
[20] Първообразът на чл. 24 от ЗЗД са art. 711 и art. 1138 от Code civil.
[21] Продажбата е договор, чрез който едната страна се задължава да даде една вещ, а другата да заплати нейната цена.
[22] Продажбата на известна и определена вещ е свършена между страните и правото на собственост е придобито по закона от купувача спрямо продавача, щом стане съглашението за вещта и цената, макар предаването на вещта и да не е още извършено, нито заплатена цената.
[23] Договорите, които имат за предмет прехвърлянето на собственост или на едно друго право, собствеността или правото се прехвърля чрез законно изказано съгласие и вещта остава на риска на приобретателя, макар нейното предаване и да не е станало.
[24] Когато се касае за стоки, които не са продадени на цяло, а на тегло, на брой или с мярка, продажбата не е свършена и продадените вещи са на риска на продавача, догдето се претеглят, преброят или премерят. Купувачът, обаче, може да иска или предаването на стоките, или вреди и загуби в случай на неизпълнение на задължението.
[25] Така Брайков, В. Договорът за продажба – спътник на цивилизацията, С., 2014, Сиби, 16-19.
[26] За подробно сравнение – Пак там, 22-24.
[27] За различните системи на прехвърляне на правото на собственост и римскоправните заемки в тях вж. Брайков, В., цит. съч.
[28] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение (под ред. П. Попов), С., 2002, Унив. изд. Юриспрес, 141-142. Тук е редно да се отбележи, че в старофренското право е било практикувано аналогично – един облигаторен акт и един вещен (т.е. по изпълнение на облигацията), като се е извършвал constitutum possessorium.
[29] Така Пак там, 110-111.
[30] Гроций, Г. О праве войнiь и мира, Москва, 1994, Ладомир, с. 375 и сл.
[31] Строгото тълкуване на текста – т.е., че се касае за нищожност, поставя проблеми пред отговорността за евикция.
[32] Вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, Коментар на закона за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-333. (с предговор от Й. Фаденхехт), С., 1924, п-ца Фотинов, с. 479
[33] Този принцип струва ми се цели да заздрави не относителната недействителност, а именно относителната такава. Тъй щото иначе трудно бихме могли да си обясним логиката на art. 1599 Code civil. Така Меврох, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, цит. съч. 482 – коментирайки, че тука трябва да е налице добросъвестност на купувача. Тя в определени случай би довела именно до приложение на art. 2276 от Code civil.
[34] Посочени са само част от изключенията, доколкото практиката на Френския касационен съд е изключително богата и е невъзможно в настоящото изложение последната да бъде разгледана.
[35] Вж. в този смисъл Меврох, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи, цит. съч., с. 479, че продавачът не е могъл да предяви тази недействителност.
[36] Към настоящия момент е актуална дискусията, дали е действително дарението на чужда вещ. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК е прието, че „Дарението на чужда вещ не разкрива някакви различия от продажбата на чужда вещ. Като сделки, те не са нищожни, но нямат вещен прехвърлителен ефект, тъй като с тях не могат да се прехвърлят права, каквито праводателят не притежава. Дарението на чужда вещ следва да се разграничава от хипотезата на дарение на бъдещо имущество, което чл. 226, ал. 2 от ЗЗД обявява за нищожно. В последния случай се има предвид имущество, което или все още не е възникнало, или съществува, но дарителят не е негов собственик, а очаква правомерно да го получи. Във всички случаи обаче той е наясно, че все още не е собственик на вещта, която дарява. В тези случаи дарението ще бъде нищожно. Когато обаче дарителят е със съзнанието, че е собственик на вещта, дарението не касае бъдещо имущество по смисъла на чл. 226, ал. 1 от ЗЗД и е валидно.“ – така Решение № 233 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 116/2009 г., I г. о., ГК. Срещу това становище са изтъкнати не малко основателни, по моему, съображения, вкл. практика, която е формирана преди действието на настоящия ГПК. За дискусията вж. Недев, Д. Към въпроса за нищожността на дарението на чужда вещ, в: – http://challengingthelaw.com/grajdansko-pravo/darenie-na-chujda-vesht/
[37] Така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто издание, С., 2013, Сиби, 188-189.; Кожухаров, Ал. цит. съч., 141-145; Марков, М. Облигационно право (Modus studendi), С., 2010, Сиби, с. 36
[38] Наричано в практиката още историко-политическо тълкуване.
[39] По отношение фактическия състав, разграниченията и правата на трети лица, водещи до пълна евикция – вж. Русчев, Ив. Отговорността за евикция, С., 1995, Регули, с. 19 и сл.
Подобни статии
Проблемите свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС
Процесуалната правоспособност като процесуална предпоставка в светлината на Тълкувателно дело № 1/2017 ОСГТК на ВКС
Бележки върху неимуществените вреди в светлината на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
За поредността на удовлетворяване на разноските по осъдителен иск, заповедно производство и издаване на изпълнителен лист в т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
