В статията си бих искала да анализирам някои постановени през последните две години, актуални решения и определения на Върховния касационен съд, които поставят важни процесуални въпроси на арбитражното производство след промяната на чл. 19 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и на Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА)[1].
- Неарбитрируемост на споровете
1.1.Както е известно, не всички правни спорове могат да бъдат решавани от арбитраж – институционален или ad hoc. Чл. 19 ГПК изисква споровете да имат само имуществен характер и същевременно изключва от обсега на арбитражната компетентност спорове, които, макар да са имуществени по своята същност, не могат да попаднат в компетентността на арбитража. За компетентността на арбитража се следи служебно, защото тя е положителна процесуална предпоставка и обуславя допустимостта на арбитражното производство. Съгласно пар. 6, ал. 2 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ГПК[2] производствата по неарбитруеми спорове се прекратяват служебно от сезирания арбитраж. Арбитражните решения, постановени по неарбитруеми спорове, са нищожни – чл. 2 от Закона за международния търговски арбитраж съгласно пар. 8, т. 5 от Закона за изменение и допълнение на ГПК[3].
С изменението се предвиди изпълнителен лист по арбитражно решение, постановено от арбитраж със седлище в България, да се издава от окръжния съд в района на постоянния адрес или седалището на длъжника. Молбата за издаване на изпълнителен лист не се връчва на длъжника. Съдът се произнася с разпореждане за издаване на изпълнителния лист. Арбитражното решение влиза в сила съгласно чл. 41, ал. 3 ЗМТА със съобщаването му на една от страните и затова изпълнителният лист може да се издаде и преди изтичане на срока по чл. 48 ЗМТА за неговата отмяна[4].
Арбитражното решение има сила на пресъдено нещо. Иначе недоволната страна би подновила спора пред държавния съд, защото без сила на пресъдено нещо забраната за пререшаване на спора не би важала[5].
Изпълнителният лист се издава от окръжния съд, като към арбитражното решение се прилага и доказателство, че то е връчено на длъжника по изпълнението. При затруднения по връчването се прилага чл. 32 ЗМТА[6].
Прочитът на актовете на окръжните, апелативните съдилища и на ВКС показва, че съдът стриктно прилага тези нови разпоредби и се позовава на т. 3 от Конституционно дело 15 от 2002 г., според което арбитражното дело преминава през два стадия. Първият стадий е производството пред арбитражния съд, а вторият – производството по чл. 47 ЗМТА, който е факултативен. По този начин се обосновава становището, възприето безпротиворечиво във всички решения, че, независимо от това, че е постановено арбитражно решение, ако в законния срок е поискана неговата отмяна, то подлежи на проверка за валидност с оглед на въведената с горепосоченото изменение на чл. 19 ГПК забрана за арбитраж по отношение на определена категория спорове. Поради тази причина по редица арбитражни спорове, при които ответник е потребител, влизайки в забраната на закона, арбитражните решения се обявяват за нищожни, както предвижда законът.
Според реформата окръжният съд, който издава изпълнителен лист, е длъжен да проверява арбитражните решения не само от външна страна, но, доколкото преценява, дали спорът, по който те са постановени, е арбитруем/неарбитруем, той прави проверка и по същество (по предмета на делото)[7]. Правейки тази проверка, съдът има властта да откаже да издаде изпълнителен лист. Например, той може да приеме, че арбитражното решение има за предмет потребителски спор. Но потребителският спор не е безспорно понятие. Потребителски ли е спорът, ако управителят – физическо лице, на еднолично дружество с ограничена отговорност поръчителства или встъпва в дълг на дружеството, на чийто капитал той е едноличен собственик?[8] Потребители ли са наследниците на едноличен търговец, които отговарят за неговите задължения, след като и те са физически лица? Освен това законът визира под „потребител” само този, който е дефиниран като такъв в Закона за защита на потребителите. Понятието „потребител” обаче се използва и дори има дефиниции и в други закони – например Кодекса за застраховането, Закона за енергетиката и др. Възможни са разнопосочни тълкувания от страна на съда и то в едно производство, което не е исково.
1.2. По-нататък съдът има право да откаже да издаде изпълнителен лист и ако констатира, че арбитражното решение не е връчено надлежно на длъжника. А връчването може да бъде уредено по различен начин в правилниците на отделните арбитражи и съдът може да счете, че арбитражът не е извършил старателно издирване на длъжника, за да му връчи решението. В момента у нас липсват ясни и единни правила за оформяне на призовката, за възможните начини на надлежното й връчване. В редица решения ВКС се позовава на ГПК относно връчване на арбитражно решение, а връчването на арбитражното решение трябва да става по реда на чл. 32 ЗМТА, а не по реда на ГПК[9].
Самата практика на ВКС по въпросите на връчването не е единна. Едно по-старо решение – Nr. 144 от 10.01.2012 на ВКС по т.д. 946 от 2010, II т.о., ТК приема, че може да се отхвърли арбитражно решение на основание чл. 47, т. 4 ЗМТА, ако книжата и по-специално изготвеното заключение на счетоводната експертиза и определението са изпратени на ответниците с препоръчано писмо, което пощенската станция върнала с отбелязване „непотърсено” от получателя. Вярно, ВКС тук не визира връчването на арбитражното решение, защото решението е постановено далеч преди 2017 г., но съдът принципно е изразил становище за надлежното връчване на книжата. В мотивите си той посочва: „Обстоятелството, че получателят на писмото не се е явил в съответния пощенски клон да го получи, предвид евентуално оставеното му съобщение, че за него има препоръчано писмо, не освобождава пощите от задължението им отново да потърсят получателя на неговия адрес. Затова препоръчано писмо, върнато от пощите с отметка „непотърсено”, не може да бъде прието за недоставено по вина на получателя”.
В същия смисъл се обяснява надлежното призоваване и в решение 56 от 19.05.2015 г. на ВКС, I т.о., ТК. Следва да се отбележи, че това решение също е постановено по реда на чл. 47, т. 4 ЗМТА преди „реформата” от 2017 г., но то отразява виждането на ВКС за връчване на книжата. Съдът е отменил арбитражното решение именно защото ответникът не е бил уведомен редовно за образуваното арбитражно производство, макар това да е станало чрез куриерска служба „Еконт експрес”. И по това дело се установява, че е направен неуспешен опит за доставка на пратката по причина „отсъствие”. В товарителницата обаче не e била посочена причината за невръчване на пратката на адресата, а тя е изведена от писмо на куриерската служба. А и указаната причина „отсъствие” не е посочена в някоя от изброените в общите условия хипотези. ВКС приема, че книжата не са връчени надлежно и не е налице редовното уведомяване на ответника за проведеното арбитражно производство. Затова и арбитражното решение е било отменено.
1.3.Обратно становище е изразено в решение 94 от 28.07.2017 г., постановено след осъществената „реформа”. В мотивите се приема, че „до ищците в арбитражното производство са били изпратени съобщения на адреса на управление, съответно на постоянния и настоящ адрес, но пратките не са били връчени, тъй като, въпреки оставените известия, адресатите не са се явили в пощенската служба, за да получат изпратените книжа, което обстоятелство е удостоверено с извършено върху пратките отбелязване на пощенския служител”. И по-нататък: „Отразените причини, поради които съобщенията не са връчени на адреса – че не са потърсени, попадат в хипотезите на фингирано връчване, предвидени в чл. 32 ЗМТА и чл. 12, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 11 от Правилника на съответния арбитраж. Чрез фикцията за уведомяване, която е предвидена в посочените разпоредби, се обезпечава развитие на арбитражното производство”. В заключение ВКС приема, че „връчването се счита осъществено, освен при реално предаване на уведомлението, и в случай на такова поведение на страната, което е осуетило получаването му (отказ или неявяване в пощенската служба за получаване, ако тя удостовери това). Незнанието се дължи не на допуснати от арбитражния съд нарушения на съдопроизводствените правила, а на собственото бездействие на страната.”
1.4.Разпореждането на окръжния съд при отказ да издаде изпълнителен лист подлежи на обжалване с частна жалба пред арбитражния съд, чието определение е окончателно. Ако апелативният съд подтвърди отказа, се обезсмисля арбитражното решение. В крайна сметка едно връчване, което не се приема за надлежно от съда в производство, което няма характер на исков процес, обезсмисля продължителните усилия на арбитри, адвокати, свидетели, вещи лица и зачертава арбитражното решение, което може иначе да бъде правилно и справедливо. От това може да извлече благоприятни последици недобросъвестната страна и да тържествуват несправедливостта и адрешковщината.
1.5.Какви са правните последици от отказа да се издаде изпълнителен лист? Арбитражното решение се оказва една юридическа нула, правно нищо. Кредиторът е водил арбитражния процес, изразходил е средства, загубил е време, понякога и срокове с фатален резултат, постигнал е осъждане на длъжника, използвайки възможностите, които му предоставя законът, а накрая не може да удовлетвори своята претенция. По този начин се забавя търговският оборот, а това може да има съществени отрицателни последици за икономическото развитие не само на кредитора, но и на обществото. Ако неправилно съдът прецени, че спорът е неарбитрируем, с което той навлиза в решаването на делото по същество или ако прецени в противовес с принципите на арбитражния процес, че не са били защитени достатъчно интересите на осъдената страна, производството по издаване на изпълнителен лист се превръща в средство за париране на арбитражното решение. И докато сега в световен мащаб все повече се рекламират алтернативните способи за решаване на споорове, един от които е арбитражът, у нас ще настъпи арбитражна зима, ще се ограничат арбитражните процеси и свободата на субектите на гражданското право да изключват компетентността на държавното правораздаване. Постепенно ще намалее привлекателността на арбитража и съдът ще монополизира изцяло правораздавателните функции у нас.
1.6.Целта обаче на настоящата статия не е само да се критикува правната „реформа” на арбитража. Бих искала да се спра на съдебната практика и на някои интересни моменти в нея.
Освен решения, отнасящи се до промените в ГПК и ЗМТА, в практиката на ВКС има и други арбитражни решения, които са интересни именно от гледна точка на въпроса за своята (не)арбитрируемост. Такъв е случаят, разискван в решение Nr. 10 от 31.05.2018 г. на ВКС по т.д. Nr. 18561/2017 г., I т.о., ТК. Арбитражното решение е по иск за установяване на престъпно обстоятелство – кражба на павилион по устно нареждане на кмета на район, собственост на физическо лице и за обезщетение на съзнателно нанесени вреди от орган на властта и служители при изпълнение на служебните им задължения. Арбитражният съд е признал за установено по отношение на страните, че е откраднат чрез взлом масивен павилион, намиращ се на територията на район, като е осъдил ответниците – търговско дружество, Върховния административен съд, прокуратурата на РБ в качеството си на солидарни длъжници да заплатят обезщетение заедно със законната лихва, както и застрахователната сума по имуществена застраховка.
ВКС по реда на чл. 47 ЗМТА е обявил арбитражното решение за нищожно. Според съда арбитражът е допустим само за решаване на частноправни имуществени спорове, които са подсъдни на гражданския съд. Критерият за допустимостта на арбитражното споразумение е допустимостта на спогодба по спорното имуществено право. Публичноправните спорове – дали е извършено административно нарушение, валиден ли е административният акт, са неимуществени спорове и изрично са изключени от арбитражното споразумение. Арбитраж е недопустим и по делата, при които привес е дадена на защитата на обществения интерес. Предмет на арбитражното решение в конкретния случай е иск за установяване на извършеното престъпление и обусловените от него искове за заплащане на застрахователно обезщетение и обезщетение на вредите, претърпяни вследствие действия и бездействия на държавни органи – Столична община, прокуратурата, ВАС. Гражданският съд не е компетентен да се произнася, дали е извършено престъпление – чл. 17 ГПК. На още по-голямо основание е недопустимо арбитражът да се произнася по въпроса, извършено ли е престъпление. Престъплението се установява само по реда на НПК и само по изключение – от гражданския съд, когато наказателният процес е недопустим. Следователно, арбитражът няма компетентност да се произнася по въпроса престъпление ли е юридическият факт, от който възникват имуществените отношения, предмет на спора. Спорът е неарбитрируем, а арбитражното решение – нищожно.
Исковете срещу държавни органи за обезщетение на вреди, причинени от техните действия и бездействия, се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс съгласно чл. 10 ЗОДОВ със задължителното участие на прокурор. Тези спорове са изключени от подсъдността на гражданския съд, а от тук, те не могат да бъдат разглеждани и решавани и от арбитраж. Когато спорът има публичноправен характер, той не е арбитрируем. От тук се прави изводът, че неарбитрируеми са спорове, които не са от компетентността на гражданския съд и за които не може да се сключи спогодба. Когато спорът, макар да има имуществен характер, се разглежда по реда на АПК съгласно правилата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, той е неарбитрируем – решение Nr. 10 от 31.05.2018 г. на ВКС по т.д. Nr. 1861/2017 г., I т.о., ТК. Бихме добавили, имуществени спорове срещу държавата и общините, възникнали при упражняване на техните властнически правомощия, не могат да бъдат предмет на арбитражно дело.
1.7. Това обаче не означава, че са недопустми арбитражни споразумения, сключени с участието на държавни или общински органи. ВКС правилно приема, че за допустимостта на арбитража и арбитражното споразумение е без значение кой е страна по спора. Страни по спора могат да бъдат физически и юридически лица, търговци или нетърговци. Страна по спор, решаван от арбитраж, може да бъдат и държавата, и държавните учреждения – български и чуждестранни – чл. 3 ЗМТА. С реформата от 17.04.2001 г. бе отменена забраната те да бъдат страна по вътрешни арбитражни дела – решение 706 от 2008 г. на ВКС по т.д. 361/2008 г., II о., ТК.
Следователно, забраната да се предявяват искове по арбитражен път, които са от компетентността на административните съдилища, не произтича от качеството на страните, а от функциите, които те осъществяват. Ако спорът е възникнал във връзка с осъществяване на държавното управление, във връзка с публични отношения, той е неарбитрируем. Но ако имущественият спор е свързан с качеството на държавата или общината като гражданскоправни субекти, той се решава от гражданския съд и може да бъде предмет на арбитражно дело.
2.Издаване на изпълнителен лист по арбитражно решение и връчване на арбитражното решение
Следващата група проблеми, породени от изменението и допълнението на ГПК и ЗМТА, засяга издаването на изпълнителен лист по обявеното и влязло в сила арбитражно решение.
Съгласно чл. 404, т. 1 ГПК подлежат на принудително изпълнение решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела. С реформата от 2017 г. и изменението на чл. 405, ал. 3 ГПК молбата за издаване на изпълнителен лист се подава в окръжния съд, в района на който е постоянният адрес или седалището на длъжника. Ново положение е и възможността съдът да откаже издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 ЗМТА решения. А според новата разпоредба (от 2017 г.) на чл. 47, ал. 2 ЗМТА нищожни са арбитражните решения, постановени по спорове, предметът по които не подлежи на решаване от арбитраж. Неарбитрируемите решения са нищожни и съдът следи служебно за тяхната нищожност в производството по издаване на изпълнителен лист.
Съдебната практика по въпроса за издаването на изпълнителен лист по арбитражни решения засега е константна, тя е на ниво окръжен и апелативен съд и се свежда до следните въпроси:
- Кои са предпоставките за издаване на изпълнителен лист?
По този въпрос съдът приема, че,
първо, трябва да е налице влязло в сила арбитражно решение; второ, да са представени доказателства, че то е връчено на длъжника (тогава се приема, че в влязло в сила по аргумент от чл. 41, ал. 3, изр. 3 ЗМТА);
трето, арбитражното решение да удостоверява подлежащо на изпълнение парично притезание срещу длъжника – решение 92 от 1.05.2017 г. на САС по в.хр.д. 6198/2016 г.
- Докъде се простира влaстта на съда да проверява арбитражното решение при издаване на изпълнителен лист?
Страната, която е загубила делото, във въззивната си частна жалба срещу разпореждането на окръжния съд за издаване на изпълнителен лист, използва възможността да прави възражения и навежда аргументи против нарушения на материалния и процесуалния закон от арбитража. И тогава се поражда въпросът, може ли съдът да се произнася по тези възражения. В решение 92 от 2017 (вече цитирано) САС правилно приема, че такива възражения – например за липса на надлежно овластяване на арбитъра да разгледа повдигнатия пред него материалноправен спор), не може да се разглежда в производството по издаване на изпълнителен лист на основание чл. 405, ал 3 ГПК във вр. с чл. 406 ГПК, защото съдът проверява само дали решението от външна страна (формално) отговаря на изискванията за неговата действителност и дали обективира подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Правните доводи за некомпетентност на арбитража могат да се релевират в производството по отмяна на арбитражно решение и аргументът се извлича от чл. 47, т. 2 и т. 6 ЗМТА. Ако например ответникът смята, че няма арбитражно споразумение, той може в определения преклузивен срок да предяви иск за отмяна на решението пред ВКС. Но пропускането на срока стабилизира компетентността на арбитражния орган и същият се счита овластен да разгледа и реши спора. Всички правни доводи за нищожност на тази процесуална клауза, респ. за липса на компетентност на арбитъра, могат да се релевират от потребителите на кредитни услуги в производството по отмяна на влязло в сила арбитражно решение по реда на чл. 47 ЗМТА. В производството по издаване на изпълнителен лист съдът проверява единствено дали от външна страна арбитражното решение, което представлява изпълнително основание, е редовно, дали е влязло в сила и дали удостоверява годно за принудително изпълнение притезание по отношение на длъжника. Същите правни доводи са изразени и в определение 1461 от 1.05.2018 г. на САС по в. гр.д. 2297 от 2018 г. В него е споделено виждането, че непостигането на споразумение за решаване от арбитраж на възникналите спорове, не обуславя порочността на арбитражното решение. Възражението за некомпетентност на арбитража поради липса на арбитражно споразумение не може да се разглежда в производството по издаване на изпълнителен лист, а само в производството по отмяна на решение на основание чл. 47, т.2 и т. 6 ЗМТА.
Известни съмнения за превишаване на своите компетенции в производството по издаване на изпълнителен лист, могат да се видят в разпореждане 4222 от 8.08.2017г. на Окръжен съд – Благоевград, гр.о., 10-ти състав. Съдът на 8 страници много пространно анализира казуса и прави обстоен преглед на мотивите, от който констатира, че спорът между страните не подлежи на арбитриране съгласно чл. 19 ГПК и приема арбитражното решение за нищожно, поради което отхвърля молбата за издаване на изпълнителен лист. Аргументът му е, че арбитърът е правил изводи за собствеността и владението на недвижим имот, обсъждайки фигурата на добросъвестния и недобросъвестния владелец. По иска за подобренията в имота ищецът доказвал освен тяхната необходимост и полезност, още и наличието на добросъвестно или приравнено на него владение. Според съда, по иска за подобренията и по искането за задържане на вещта се включвали изводи за добросъвестно владение, което е недопустимо в един арбитражен процес.
Разпореждането на съда е интересно и с обобщението, което се прави относно арбитрируемостта, респ. неарбитрируемостта на споровете. Съдът счита, че „в практиката се е наложило едно по-разширително тълкуване на чл. 19, ал. 1 ГПК, с оглед на което се приемат за неарбитрируеми всички спорове, които, макар и да нямат за предмет вещно право върху недвижим имот и конкретен владелчески иск, имат като резултат обуславящо действие относно принадлежността на вещното право, както и обсъждането на владението. Подобно разширително тълкуване в полза на правомощието на съда да разгледа спора е допустимо, според цитираното разпореждане. Счита се обаче за недопустимо разширително тълкуване, касаещо правомощията на арбитражния съд.”[10]
Смятам, че подобни разсъждения са крайни и опасни. Те не са съобразени със закона и с правната същност на арбитражното решение. Правилно В. Желязкова изтъква, че окръжният съд при издаване на изпълнителен лист следва диспозитива на арбитражното решение и не обсъжда неговите мотиви[11], дори да открива по негова преценка неточности в тях.
2.2.По отношение на връчването на арбитражното решение съдът се произнася изрично[12]. Например, той приема, че е връчено, ако арбитражът е направил два пъти опит да връчи препис от процесното арбитражно решение на длъжника като пощенска пратка, адресирана на надлежния адрес, връчвана чрез куриер. Макар че пратките са върнати с отбелязване „отсъствие на получателя”, „лицето не живее на посочения адрес”, съдът, прилагайки законовите фикции по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА, счита книжата и арбитражното решение за връчени по последното известно местожителство, обикновено пребиваване или адрес с препоръчано писмо или с каквото и да е друго средство, което удостоверява опита то да бъде предадено.
Освен това съдът приема, че едва с надлежното връчване на арбитражното решение то влиза в сила и става годно изпълнително основание съгласно императивната норма на чл. 41, ал. 3, изр. 3 ЗМТА. Затова категоричната позиция на съда е, че „в производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила арбитражно решение трябва по несъмнен, безспорен начин да се установи, че решението е връчено на длъжника по изпълнението, вкл. чрез прилагане на законовите фикции, уредени в чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА – при доказване на възникването на процесуалните предпоставки за това. Всъщност усилията на съда в производството по издаване на изпълнителен лист са насочени именно към изясняване на правнозначимия факт – последното известно местожителство, респективно обикновеното пребиваване на длъжника – населено място, жилищен адрес. Съдът събира доказателства за този факт и от съвкупната преценка на всички събрани доказателства той трябва да стигне до извода, че арбитърът е положил достатъчно усилия да бъде връчен препис от арбитражното му решение, макар адресатът на тези книжа да не е бил открит на обичайния му адрес и едва тогава съдът стига до извода, че са изпълнени нормативните изисквания, предписани в чл. 32, ал. 1 ГПК и прилага уредената в тази правна норма законна фикция за връчване на арбитражното решение, като приема, че решението е влязло в сила и е годно изпълнително основание – определение 92 от 1.05.2017 г. на САС по в. гр.д. 6198/2016 г. Изхождайки от същите съображения съдебният състав в определение 1461 от 1.5.2018 г. на САС по в.гр.д. 2297/2018 г. приема, че обжалваното разпореждане на СГС, ТО, VI – 10, в което се приема, че арбитражното решение е влязло в сила, е незаконосъобразно, защото не е годно от външна страна да удостовери подлежащо на принудително изпълнение парично притезание. САС приема, че правораздавателният акт е нищожен и не представлява годно изпълнително основание. Причината за това е, че паричните притезания са породени от договор за потребитески кредит и арбитражното решение осъжда кредитополучателя и солидарния длъжник, които се определят (и двамата) като потребители на кредитни услуги по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Според САС в този случай споровете са неарбитрируеми, а арбитражното решение е нищожно. Затова САС, който е сезиран с частна жалба за отмяна на разпореждането на СГС, отменя обжалваното разпореждане, а молбата за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражното решение е отхвърлена и издаденият изпълнителен лист – обезсилен.
2.3.Арбитражното решение се счита връчено на длъжника и когато това е станало чрез неговия работодател – определение 151 от 25.02.2019 г. на ВКС по ч.т.д. 2519/2018 г. II т.о., ТК. В много актове съдът приема, че с връчване на поканата за доброволно изпълнение ищецът се счита уведомен за постановеното арбитражно решение – горецитираното решение; определение 231/2018 г. по ч.т.д. 613/2018 на ВКС, II т.о., ТК; определение 132/2018 по ч.т.д. 464/2018 на ВКС, II т.о., ТК и други.
3.Обратният изпълнителен лист при принудително изпълнение на арбитражно решение
Съдът в лицето на САС по определение 1991 от 1.6.2018 г. по в.ч.гр.д. 3101/2018 г. се е произнесъл по един интересен въпрос, който няма регламентация в закона – нито в ГПК, нито в ЗМТА. Това е въпросът за отменено арбитражно решение, по което е допуснато принудително изпълнение, защото не е обжалваемо и като такова е влязло в сила. ЗМТА не е уредил последиците от отмяната на решението и по-специално как следва да се извърши възстановяването на събраните суми вследствие на принудителното изпълнение на отмененото арбитражно решение. В цитираното определение са очертани две възможни хипотези – чрез предявяване на осъдителен иск или чрез издаването на обратен изпълнителен лист. Присъединявам се към становището, че това трябва да стане по по-лесния начин – чрез издаването на обратен изпълнителен лист. Съдът счита, че по аналогия трябва да се приложат нормите на ГПК, които уреждат сходни случаи – чл. 245, ал. 3, чл. 309, ал. 2 и чл. 422, ал. 3 ГПК. При отмяна на арбитражно решение по реда на чл. 47 ЗМТА следва да се издава обратен изпълнителен лист за събиране чрез принудително изпълнение на платените въз основа на отмененото арбитражно решение суми. Обратният изпълнителен лист се издава в полза на ответника срещу взискателя. Сумата по обратния изпълнителен лист обхваща получените от взискателя суми или вещи плюс заплатените от длъжника такси и разноски, събрани в изпълнителното производство, включително и тези в полза на частния съдебен изпълнител или бюджета плюс законната лихва върху събраните суми от момента на принудителното им събиране, а не от поканата, плюс таксите и разноските. Затова съдът трябва да определи издаването на изпълнителен лист в полза на длъжника срещу кредитора по отмененото, но преди това изпълнено арбитражно решение.
4.Липса на арбитражно споразумение
4.1. Отмяната на арбитражното решение преобладаващо се дължи на липса на арбитражно споразумение, което може да се съдържа в материалния договор, от който произтича спорът или да бъде обособено като самостоятелен договор. От значение е обективното съществуване на арбитражната клауза, уреждаща подведомствеността на спора на съответния институционален арбитраж през време на висящността на арбитражното производство и към датата на постановяване на решението по него. В производството по чл. 47 ЗМТА обаче ВКС не действа като инстанция по същество, не навлиза във фактическата конкретика на правния спор, нито действа като касационна инстанция, не проверява правилността на решението, а е обвързан само от наведените в исковата молба и предвидени в чл. 47 ЗМТА изрично и изчерпателно изброени основания за отмяна на арбитражното решение. Едно от тях е липсата на арбитражното споразумение. Ако обаче съдът установи неговата валидност, искът следва да се отхвърли като неоснователен. Съдът не проверява решението извън посочените в исковата молба основания – решение 60 от 28.04.2015 г. на ВКС по т.д. 3527/2014 г. II т.о., ТК.
4.2.Интересен въпрос е имал повод да обсъди ВКС в решение 109 от 6.07.2017 г. по т.д. 1662/2016 г., I т.о., ТК.
При публична продан на недвижим имот се установява, че има вписан в имотния регистър договор за наем с включена в него арбитражна клауза. ВКС намира, че купувачът на публична продан на недвижим имот не е обвързан по чл. 237, ал. 1 от ЗЗД от висящото наемно правоотношение по договор за наем, сключен от длъжника в качеството му на наемодател, който договор е вписан преди извършване на публичната продан. Според ВКС per argumentum a fortiori, след като съгласно чл. 175, ал. 1 ЗЗД с извършването на публичната продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички вещни права, учредени след първата ипотека се погасяват, би следвало и облигационноправната тежест да се погаси. В противен случай публичната продажба на имота става неатрактивна за евентуалните купувачи. Затова и купувачът при публична продан на имота не става страна по наемния договор и не е обвързан от съдържащата се в него арбитражна клауза. Поради тази причина исканата отмяна на арбитражното решение е допусната, а делото не е върнато за ново разглеждане от същия арбитраж поради липсата на арбитражна клауза.
4.3.Същото становище е намерило място в решение 234 от 18.07.2018 г. на ВКС по т.д. 1987/2017 г., II т.о., ТК. Ако ответникът в отговора на исковата молба не е направил възражение за неарбитрируемост на спора поради липса на арбитражно споразумение, ако ответникът е участвал в арбитражното производство чрез депозиране на писмен отговор, представяне на доказателства и явяване в арбитражното производство, без да оспорва компетентността си, следва да се приеме, че е налице арбитражно споразумение. ВКС обаче не може да се произнася по въпроса, доколко арбитражното решение е правилно. Правилността на арбитражното решение е извън неговата компетентност по чл. 47 ЗМТА и ВКС стриктно се придържа към това правило. Когато ВКС установи, че спорът произтича от анекс, който според него носи белезите на новация, съдът не би могъл да отхвърли компетентността на арбитража, защото в арбитражното производство ответникът не е направил възражение за некомпетентност.
4.4.Обратно е положението, анализирано в решение 192 от 24.10.2018 г. на ВКС по к.т.д. 968/2018 г. Констатирайки че арбитражното дело не съдържа доказателства, ищецът да е бил уведомяван или да е правен опит да бъде уведомен за започване на арбитражното производство и за назначаването на арбитър и че липсват данни за проведено заседание, за което страните да са били призовани, ВКС при условията на чл. 47 ЗМТА приема, че на ищеца не е гарантирано правото да вземе участие в делото, което се е отразило на равнопоставеността на страните в производството. Спорът е решен от един арбитър, а липсват твърдения и данни за съществуване на изрично споразумение на страните спорът да бъде разгледан от един арбитър. При постановяване на решението от един арбитър следва да се приеме, че не е спазена процедурата за образуване на арбитражния съд и поради това решението подлежи на отмяна, а делото се връща за ново разглеждане. В това решение интересният момент е, че решението може да се отмени и ако по начало има арбитражно споразумение, но то не е конкретизирано за един арбитър, т.е. липсва съгласие на страните по спора, той да се разглежда и решава само от един арбитър. В случай, че в действителност арбитражното решение е постановено от едноличен състав е налице нарушение на чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА.
5.Извод
Актовете на окръжните и на апелативните съдилища по издаване на изпълнителен лист след реформата от 2017 г., както и решенията на ВКС по отмяна на арбитражни решения на основание чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА са съобразени с буквата на закона. Съдилищата нямат колебания по тълкуването и прилагането на закона и са установили единна практика. Въпросът понякога не е в стриктното прилагане на правната норма, а в нейното съдържание и когато то не е добре обмислено и разумно, това се отразява и на съдебните актове.
От друга страна обаче реформата крие опасен потенциал държавният съд да се намесва в договорната свобода на страните и да я неглежира като неоснователно обявява решения, които те са искали да бъдат постановени от арбитраж, за нищожни.
Автор: Проф. д-р Поля Голева
[1] ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г.
[2] ДВ бр. 8 от 2017 г.
[3] ДВ бр. 8 от 2017 г.
[4] Желязкова, В. Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове. Нова звезда, 2019, с. 310.
[5] Така Ружа Иванова в: Ж. Сталев, Ан. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Сиела, 9-то издание, 2012, с. 827.
[6] Пак там, с. 828.
[7] Също Желязкова, В. Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове. Нова звезда, 2019, с. 311. Авторката констатира, че, когато отказва да издаде изпълнителен лист по нищожно арбитражно решение, позовавайки се, че то е постановено по неарбитруем спор, окръжният съд изземва правомощията на ВКС, който единствен има право да извърши извънреден, извънинстанционен конртрол върху арбитражни решения, включително и относно тяхната нищожност, ако е постановен по неарбитрируем спор. Той влиза в преценка по същество, макар да е длъжен да преценява редовността само от външна страна и да направи преценка, дали решението удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника.
[8] Бих искала в тази връзка да се спра на изключително точните и правно обосновани разсъждения на ВКС в решение 94 от 28.07.2017 г., II т.о., ТК Те би следвало да се възприемат и от окръжните съдилища, които издават изпълнителен лист. Когато едноличният собственик на капитала на ЕООД и управител на същото дружество е поел обезпечението на кредит или лизинг на собственото си дружество като съдлъжник, макар и физическо лице, той няма качеството на потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите и спорът с него няма потребителски характер, защото обезпечението е дадено от него не извън и независимо от всякаква търговска дейност, а същият има „тесни професионални (функционални) връзки с дружеството, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото”. Правилно съдът приема, че ответникът по арбитражното дело и ищец по делото за отмяна на арбитражното решение е солидарен длъжник в качеството си на едноличен собственик и управител на дружеството – лизингополучател. Затова не е потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП.
[9] Така Р. Иванова в: Сталев и колектив автори. Цит. съч., с 828; Желязкова. Цит. съч., с. 298.
[10] Разпореждането е емблематично и бих казала, пророческо. Ако разгледаме развитието на арбитража в исторически аспект, може да констатираме следното: съд и държавен арбитраж плюс доброволен арбитраж при социализма; държавният арбитраж отпада с новата Конституция след 1990 г. Появяват се множество доброволни арбитражи, които отнемат част от делата на съда ( в периода, когато бяха много). Под мотото да се защитат интересите на потребителите в началото на 2017 г. се удрят и ограничават драстично доброволните арбитражи за сметка на увеличаване делата на държавния съд. В бъдеще ударът върху арбитража като средство за решаване на спорове непрекъснато ще се увеличава до постепенното му отмиране в Република България. Ударът ще бъде поет не от ВКС чрез отмяната на арбитражните решения, а чрез прозводството по (не) издаване на изпълнителен лист.
[11] Желязкова. Цит. съч., с. 313 и цитираните от нея разпореждания.
[12] Във формалната преценка на изпълнителното основание, когато е издадено от арбитражен съд, допълнително се добавя и удостоверяването на връчването на насрещната страна – вж. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, Труд и право, 2012, с. 863 и посочените там определения на САС.
Подобни статии
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, ВЪЗНИКВАЩИ ПРИ ПРЕГЛЕДА НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ЧЛ. 50, АЛ.3 ГПК
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА И ОБЕЗСИЛВАНЕТО НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ
НЯКОИ КОНСТАТАЦИИ НА МЕДИЦИНСКА ГРЕШКА В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
Отмяната на влезли в сила съдебни решения като способ за придобиване на вещни права върху недвижими имоти и действие на отмяната спрямо правата на страните и на трети лица
Анализ на съдебната практика на Търговската колегия на ВКС по въпроси относно развитието на материалното право (решения по дела, допуснати до касация през 2014 г.) Част І
