Суброгацията според новия Кодекс за застраховането

Новият Кодекс за застраховането, в сила от 1.1.2016 г., в съответствие с досегашното ни застрахователно право и правото на Европейския съюз отново призна правото на застрахователя, който е платил застрахователното обезщетение на застрахованото лице да встъпи в неговите права срещу отговорното лице, за да възстанови платената от него сума на застрахования и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Правоотношението, по силата на което застрахователят е платил на увреденото лице, произтича от застрахователния договор по имуществено застраховане, т.е. то е договорно по своята правна същност, докато правоотношението, въз основа на което застрахователят придобива суброгационно право (право да встъпи в правата на удовлетворения кредитор (застрахован) е извъндоговорно и по-точно деликтно правоотношение. Това положение изрично е прието и анализирано от Съда на Европейския съюз по съединени дела С-359/14 и С-475/14 в решение от 21.1.2016 г. по повод на преюдициални запитвания, направени на основание чл. 267 ДФЕС, подадени от Районен съд на град Вилнюс, Литва и Върховния съд на Литва на 15. 7. и 8.10.2014 г. Практическото значение на правното разграничение е свързано с приложението на Регламент (ЕО) 593/2008 г. на Европейския парламент и на Съвета от 17.6. 2008 г. относно приложимото право към договорни задължения, известен още като Рим I^¹ и Регламент (ЕО) 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.7.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения, известен като Рим II^².

Тук би следвало да добавим, че суброгацията се свързва с още едно правоотношение – между увреденото лице, което е застрахованият собственик или държател на вещта, от една страна и третото лице, което е делинквентът, от друга страна. Това правоотношение по начало е деликтно, но може да бъде и договорно (ако вредите са причинени във връзка с неизпълнение на договорно задължение на третото лице срещу застрахования).

Изложеното дотук не е ново за българското застрахователно право. Новото е, че в чл. 410, ал. 1 КЗ законодателят, вместо да използва генералното правило, че суброгаторният иск се предявява срещу лицето, което отговаря пред застрахования за причинените му вреди, е предпочел да изброи хипотезите на деликтната отговорност по чл. 45 и следващите от Закона за задълженията и договорите. И както всяко изброяване, то е непълно и неточно. Бих добавила – и опасно.

Ще започна с посочването на длъжника по суброгаторния иск в т. 1 на чл. 410, ал. 1 – „причинителя на вредите”. Няма съмнение, че понятието „причинител на вредите” има по-широк обхват от понятието „граждански отговорно лице”. Причинителят може да е действал (бездействал) невиновно и ако той успее да обори презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, няма да отговаря пред увреденото лице за причинените вреди. Той няма да отговаря и в хипотезата на неизбежна отбрана – чл. 46, ал. 1, както и в повечето случаи в хипотезата на причиняване на вреди при условията на крайна необходимост – чл. 46, ал. 2 ЗЗД. Защо законодателят е изоставил използваното досега по-точно понятие „отговорно лице” и го е заменил с „причинителя на вредите” не е обосновано и аргументирано, но то противоречи на основен принцип на деликтното право – принципа на виновната отговорност. Както деликтната, така и договорната отговорност се изграждат върху основата на виновното поведение на причинителя на вредите. Както вече се изтъкна, застрахователят суброгира в деликтното правоотношение, в което длъжник е третото лице. Преди суброгацията и удовлетворяването на застрахования, това правоотношение е съществувало между застрахования (увреденото лице) и третото лице (носителя на гражданската отговорност). То е извън обсега на застрахователното право и неговото съдържание се определя от нормите на облигационното право. Третото лице е еднакво отговорно както пред застрахования, така и пред застрахователя. Самата суброгация е законна цесия, т.е. вземането на удовлетворения кредитор преминава върху застрахователя такова, каквото е било и преди да е удовлетворено. Длъжникът дължи на застрахователя не повече от това, което е дължало преди суброгацията на застрахования и неговото задължение не може да се модиифицира от виновно в безвиновно при смяната на кредиторите^³. Затова смятам категорично, че чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ подлежи на корективно тълкуване. Той необосновано накърнява правата и оинтересите на длъжника, като модифицира виновната отговорност в безвиновна. Третото лице е длъжник, само ако отговаря за увреждане, т.е. ако носи договорна или деликтна отговорност, а не е просто причинител на вредите. Основните принципи в суброгацията, застъпени в почти всички държави и в Принципите на европейското застрахователно договорно право^⁴ е, че застрахователят УПРАЖНЯВА правата на застрахования срещу трето лице, което ОТГОВАРЯ за вредите, причинени на застрахования до размера на платеното застрахователно обезщетение, но повече от размера на обезщетението, което дължи третото лице. – чл. 10:101.

Главната цел на суброгацията е да се предотврати неоснователното обогатяване на застрахования, като за едно и също нещо получи две обезщетения. Правилото е императивно. В някои страни застрахователят може да упражни това право от свое име или от името на застрахования. У нас суброгацията е упражняване на правата на застрахования от името на застрахователя и суброгацията настъпва по силата на закона – при осъществяване на фактическия състав, без да е необходимо волеизявление (cession legis). Този принцип се прилага само при обезщетителното застраховане, не и при застраховката на фиксирана сума (fixed sum), у нас известно като застраховка «живот» и «злополука». Не е решен въпросът, дали се прилага при имущественото застраховане на договорена сума и ако отговорът е положителен, тогава би следвало да се определя действителната стойност на вредата, причинена на имущественото благо. Тук следва да се отбележи, че коментаторите на Принципите допускат страните по застрахователния договор да уговорят нещо различно, т.е. застрахователят да не упражнява суброгационното право.

Изтъкнатото право се съчетава с още два принципа. Първо, застрахователят няма суброгационно право, ако третото лице е удовлетворило застрахования. Второ, застрахователят може да изисква от третото лице сума в размера, който той е платил на застрахования. (Дори третото лице да дължи на застрахования по-голяма сума). Такъв би бил случаят при подзастраховане, ако е уговорено пропорционалното правило.

Суброгацията се съдържа в една или друга форма във всички правни системи. В повечето държави застрахователят суброгира автоматично, по силата на закона. Само в Испания това е една опция на застрахователя. В повечето държави суброгацията е цесио легис. И само във Великобритания и Ирландия застрахователят упражнява правата от името на суброгатора. Застрахованият ( в случай че има застраховащ) не е трето лице – изрично чл. 10:101, ал. 4 от Принципите.

В подкрепа на изложената тук теза е и чл. 411 от новия Кодекс за застраховането. Ако причинителят на вредите има застраховка ‘гражданска отговорност”, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу него или неговия застраховател. Той може да предяви вземането си директно срещу застрахователя на гражданската отговорност на причинителя. Самата застраховка е уредена у нас обаче само по отношение на „ОТГОВОРНИТЕ” застраховани – чл. 429 и сл. от Кодекса за застраховането, а не на причинителите на вредите.

2. По-нататък чл. 410, ал. 1, т. 2 и 3 КЗ посочва други две хипотези на гражданска и по-точно на деликтна отговорност на третото лице, в които застрахователят суброгира в правата на удовлетворения застрахован. Това са отговорността на възложителя на работа по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите, когато вредите са причинени от изпълнителя на работата и отговорността на собственика на вещта и лицето, което е задължено да упражнява надзор, за вреди, причинени от вещта – отговорност по чл. 50 ЗЗД. И двете отговорности се признават в съдебната практика и в теорията като безвиновни отговорности. Те обаче са отделени от т. 1, в която се говори за суброгация срещу причинителя на вредите. По този начин законът отграничава виновния и отговорен причинител на вредите от безвиновното причиняване по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Пропускът, който е направен, е че след като е тръгнал да изброява по членове съставите на деликтната отговорност, законодателят е трябвало в т. 1 да спомене отговорността по чл. 45 ЗЗД. Не е нормално и логично суброгацията да санкционира само лица, чието поведение само по себе си не е виновно, защото вредите са причинени от вещ или от трето лице или просто са причинени. Съзнателно или несъзнателно са изпуснати други състави на отговорността на третото лице, като не са споменати съставите на чл. 47 и чл. 48 ЗЗД. Заличени са състави на виновна отговорност на лица, които са длъжни да упражняват надзор върху лица, които не са разбирали свойството и значението на извършеното или не са могли да ръководят постъпките си, както и отговорността на родителите, настойници и попечители за вреди, причинени от недееспособните им деца, които живеят при тях. Следователно, чрез изричното изброяване, (което впрочем поставя и въпроса, дали е изчерпателно), се стига до един много извратен и несправедлив резултат: суброгацията е допустима само срещу лица, които са носители на безвиновна отговорност. Виновните не дължат нищо – нито на застрахования, нито на застрахователя. Това положение ще роди противоречива съдебна практика и още отсега виждам в (не)далечното бъдеще поредното тълкувателно решение. Не искам да съм лош пророк, но след няколко години вече порасналият Кодекс за застраховането ще създава много главоболия на уважаемия Върховен касационен съд. И нямам предвид само суброгацията….

Автор: Проф. Д-р Поля Голева