Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД в практиката на Върховния Касационен съд

Увод

Чрез изложените тези и аргументи в статията имам за своя основна цел да предложа тълкуване на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) относно погасяване на поръчителството в 6-месечния срок след падежа на главното задължение в светлината на съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС). В следващите редове се търсят основно отговори на два въпроса, които се отнасят до хипотезата на поръчител, спрямо който съдът е издал заповед за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК и изпълнителен лист в полза на кредитодател по договор за банков кредит. Те са свързани с квалификацията на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и началният момент, от който започва да тече този срок. Даването на отговори има съществено значение за защитата на поръчителите при успешно проведено заповедно производство спрямо тях и предприети изпълнителни действия от частен съдебен изпълнител (ЧСИ).

За квалификацията на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и значението му в заповедното производство

Първият въпрос, който искам да поставя, е за квалификацията на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, след изтичането на който поръчителството се погасява. Този въпрос беше противоречиво решаван от съдилищата до 2014 г. Според първото становище срокът трябва да се квалифицира като давностен, поради което съдът не трябва да следи за него служебно, а само при позоваване от страна в процеса. Според второто становище срокът е преклузивен и съдът трябва да следи за него ex officio (служебно). В дискусията при търсене на отговор надделя второто становище. В т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, се прие, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните, се прилагат от съда служебно – арг. от чл. 120 ЗЗД. В този смисъл е и Решение № 351 от 1995 г. по гр. д. № 2635/1994 г., V г. о. на ВКС.[1]

Поради изложеното и квалифицирането на срока като преклузивен, следва че той не може да бъде прекъсван или спиран на основанията по чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД, които са предвидени само за давностните срокове. Противното разбиране би довело до непрецизно смесване на правния режим на давностните и преклузивните срокове, които са подчинени на различни принципни положения.[2]

Въз основа на този извод ВКС направи още един. Той има важно значение за заявителя в заповедното производство. Изтичането на 6-месечния срок към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е абсолютно основание за отхвърляне на същото. Аргумент за това дава чл. 7, ал. 1 ГПК, от който следва задължението на съда служебно да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.

Ако съдът обаче издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл. 418, ал. 1 ГПК спрямо поръчителя като солидарен длъжник и не съобрази изтеклия 6-месечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тогава поръчителят може да подаде възражение по чл. 414 ГПК в двуседмичен срок от получаване на заявлението и да оспори твърдението, че е налице съществуващо валидно поръчителство. Извършването на това процесуално действие от поръчителя ще принуди кредитодателя, в чиято полза е издадена заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, да предяви установителен иск[3] за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК спрямо поръчителя и в рамките на исковото производство да докаже, че 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е изтекъл и поръчителят носи отговорност за задълженията на кредитополучателя по договора за банков кредит. В този случай доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК за установяване на този юридически факт е в тежест на ищеца кредитодател, а не на ответника поръчител. Ако ищецът кредитодател не успее да докаже, че е предявил иск спрямо кредитополучателя в 6-месечния срок, тогава искът му трябва да бъде отхвърлен, издаденият изпълнителен лист да бъде обезсилен и принудителното изпълнение спрямо поръчителя да бъде прекратено – чл. 423, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 433, ал. 1, т. 4 ГПК.[4] Ако до този момент от поръчителя са били събрани по принудителен ред определени парични суми или са били осребрени други принадлежащи му обекти (имоти, движими вещи, дружествени дялове, акции, облигации и др.), тогава поръчителят може да иска от съда издаване на обратен изпълнителен лист по чл. 422, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 245, ал. 3 ГПК. Въз основа на издадения обратен изпълнителен лист поръчителят ще може да се обърне към ЧСИ с искане да образува изпълнително дело спрямо кредитодателя. В него той може да търси фактическото връщане на имуществото, което му е било отнето, или паричната стойност на обектите или вземанията, спрямо които е проведено успешно принудително изпълнение.

Началният момент, от който тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД

Вторият въпрос при защита на поръчителя е свързан с установяване на началния момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на предоставената парична сума, лихвите и разноските при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя. Като че ли практическото значение на отговора на този въпрос се поставя най-вече на плоскостта на хипотезата, при която кредитодателят е обявил вземанията по договора за банков кредит за предсрочно изискуеми и в своето заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение е претендирал, че 6-месечният срок по чл. 147 ЗЗД е започнал да тече от датата, на която кредитодателят е упражнил валидно правото си да направи целия кредит предсрочно изискуем.

В търсенето на отговор трябва да бъдат съобразени Решение № 132 от 02.10.2015 г. по търг. д. № 1907/2014 г., II т. о. на ВКС, и Решение № 40 от 17.06.2015 г. по търг. д. № 601/2014 г., І т. о. на ВКС. Според тях началният момент на 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до кредитополучателя, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.[5]

Струва ми се, че горният извод е неправилен и не може да бъде приет. Причината за това е, че в него не се държи сметка за вземанията съобразно погасителния план, чиито падеж е настъпил. Поради това, вземайки предвид като фактор падежите на тези вземания, мисля че е по-разумно да се потърси друг отговор.

Според менн отговорът на въпроса трябва първоначално да се търси в мотивите на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. В тях е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредитодателят е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ), правото на кредитодателя следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредитодателят трябва да е уведомил кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.[6]

Тълкувателното решение правилно насочва към настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията в полза на кредитодателя. Самият термин „предсрочна изискуемост“ обаче насочва към възможност кредитодателят да упражни потестативното си право само и единствено спрямо вземанията, които към момента на настъпване на предсрочната изискуемост са с ненастъпил падеж съобразно договорения погасителен план. С упражняване на правото се счита, че техният падеж е настъпил, респ. е настъпила тяхната изискуемост.

Тук обаче може да се постави въпросът за това дали вземания по договора за банков кредит, чиято изискуемост вече е настъпила съобразно договорения погасителен план и кредитополучателят не е платил, могат да бъдат предсрочно изискуеми. Отговорът на този въпрос трябва да е отрицателен. Предсрочната изискуемост настъпва само по отношение на тези вземания, чийто падеж и изискуемост не са настъпили към момента на валидното упражняване на потестативното право на кредитодателя. Поради това като че ли е по-разумно да бъдат отречени изводите в Решение № 132 от 02.10.2015 г. по търг. д. № 1907/2014 г., II т. о. на ВКС, и Решение № 40 от 17.06.2015 г. по търг. д. № 601/2014 г., І т. о. на ВКС. Според мен е по-правилно да се приеме, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече отделно за всяка вноска с вече настъпил падеж съобразно уговорения погасителен план между страните по договора за банков кредит. За вземанията обаче, които са станали предсрочно изискуеми, също тече отделен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Началният момент на този срок е датата на валидното упражняване на правото на кредитодателя по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. В подкрепа на становището ми бих искал да се позова на съдебната практика на ВКС след постановяване на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, която дава необходимите ориентири за търсене на отговор на поставения въпрос.

В Решение № 83 от 26.05.2017 г. по търг. д. № 50394/2016 г., IV г. о. на ВКС, е посочено, че когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитодателя (главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредитодателят успешно може да проведе иск срещу кредитополучателя за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата – падежът на вноската – започва да тече и 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и ако кредитодателят бездейства и не предяви иск срещу кредитополучателя в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на същата вноска. Тоест, преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече 6-месечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.

Горните изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпване на определени обстоятелства (неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр.). Съгласно приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитодателя право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до кредитополучателя. С достигане на това волеизявление до кредитополучателя и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредитодателят не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу кредитополучателя за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и 6-месечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ѝ. Ако кредитодателят не завежда иск срещу кредитополучателя, но обяви на последния предсрочната изискуемост, 6-месечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД ще тече от датата на достигане на това волеизявление до кредитополучателя, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.

Възприетото по-горе разрешение на въпроса кореспондира и с приетото в Решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г., I т.о. на ВКС. В него е посочено, че в хипотезата, когато кредитодателят не е обявил на кредитополучателя предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги (респ. друг документ по чл. 417 от ГПК).

Аналогично на гореприетото е и изводът в Решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г., III г.о. на ВКС. В него е прието, че в случай, че кредитодателят е реализирал това свое право и е обявил кредита за предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с ненастъпил падеж и за кредитодателя възниква възможност да иска плащането му от кредитополучателя, както и от поръчителя. Ако в 6-месечния срок кредитодателят не предяви иск срещу кредитополучателя за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите за задължението на кредитополучателя за тези вноски отпада, поради прекратяване на поръчителството.

Изводи

Въз основа на направения анализ на поставените в статията въпроси, могат да се направят следните обобщаващи изводи:

- Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен и съдът в заповедното производство следи служебно за него. Ако заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК е подадено след изтичането на срока, то трябва да бъде отхвърлено;
- Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече отделно за всяка вноска с настъпил падеж съобразно уговорения погасителен план между страните по договора за банков кредит. Спрямо вноските, които са станали предсрочно изискуеми, началният момент на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е датата, на която кредитодателят е упражнил валидно правото си по чл. 60, ал. 2 ЗКИ и волеизявлението му е достигнало до кредитополучателя.
  
  Автор: Ивайло Василев
  Хоноруван асистент по Гражданско право и Вещно право
  в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“
  e-mail: i.s.vasilev1@abv.bg

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] В този смисъл е и изложеното от П. Голева – В: Герджиков, О., И. Русчев, М. Марков, Г. Стефанов, К. Касабова, П. Голева, Т. Градинарова, В. Гигова, К. Недкова, Г. Хорозов, Ст. Стефанов. Обезпеченията в материалното и в процесуалното право. С.: ИК „Труд и право“, 2018, 431-432.

[2] Повече за разграничението между двата вида срокове – вж. Голева, П., Чернев, С. За квалификацията на давностните и преклузивните срокове. – Правна мисъл, 1987, № 1.

[3] В теорията и практиката съществува спор дали искът по чл. 422 ГПК може първоначално да се предяви като осъдителен. Според мен разпоредбите на чл. 422 ГПК са пределно ясни. Искът трябва първоначално да се предяви като установителен. Аргумент за това дава и нормата на чл. 415, ал. 3 ГПК. В нея е изрично посочено, че искът при подадено възражение в срок или при връчена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е установителен. Не виждам пречка обаче по време на процеса ищецът да направи опит да измени иска си по реда на чл. 214 ГПК. Тук обаче трябва да се подчертае, че последната дума за допускане на изменението на иска е на съда, който преценява дали това е уместно в зависимост от защитата на ответника – арг. от чл. 214, ал. 1, изр. първо ГПК. Единствената хипотеза, при която заявителят може първоначално да предяви осъдителен иск, е при отказ на съда да издаде заповед за незабавно изпълнение – арг. от чл. 415, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

[4] Вж. Д. Митева – В: Пунев, Бл., В. Гачев, Г. Хорозов, Д. Митева, Д. Танев, Е. Кръшкова, Е. Балевска, К. Топалов, Кр. Влахов, М. Златарева, М. Обретенова, М. Бобатинов, Ст. Кюркчиев. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. С.: ИК „Труд и право“, 2017, 1095-1096.

[5] Вж. Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Част V. С.: Сиби, 2018, с. 66.

[6] Подробно по този въпрос – вж. Василев, Ив. Предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков предит в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК. – достъпна в сайта https://gramada.org/.