СПИРАНЕ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПО ВРЕМЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

Предвид т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26 юни 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС[1] (наричано по-нататък „Тълкувателното решение”) може да се направи извод, че по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД понятието „съдебен процес” не включва изпълнителното производство и давността не спира да тече по време на неговата висящност. Тя се прекъсва многократно от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие в рамките на конкретен изпълнителен способ.

Последица от възприемането на този извод е изричната отмяна на ППВС № 3/1980 г., което изгубва своята сила. Основна правна последица от това действие е заличаване за в бъдеще на задължителния характер на следната правна конструкция, изградена по отношение на спирането на давността по време на изпълнителния процес:

„Няма основание да се приеме, че давност не тече само докато трае съдебният процес пред съда, държавен арбитраж, помирителна комисия, особена юрисдикция, а не се спира, докато трае изпълнителният процес относно същото вземане, признато за основателно с решение на съд или друг надлежен орган. Гражданският процес е единен и има за цел да даде законно съдействие на носителя на дадено право. Пред съд или пред друг надлежен орган това съдействие се дава в исковия процес, който завършва със създаване на сила на пресъдено нещо по спора между страните. Пред съдебния изпълнител се осъществява друга фаза на гражданския процес – фазата на принудителното осъществяване на признатото с влязло в сила решение вземане (право). Изпълнителният процес е също съдебен процес. Той е част от гражданския процес, каквато част е и предшестващият го исков процес. В изпълнителния процес носителят на вземането е направил пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на своето вземане, което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес. В известен смисъл искането в изпълнителния процес е по-значимо, защото е непосредствено насочено към принудителното реализиране на вземането, докато в исковия процес се цели установяването и признаването му. Поради това не е необходимо да се предприемат нови действия за принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност, защото такава давност всъщност не тече.

От разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния процес. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. За нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. След образуването обаче на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира.

По изложените съображения и по силата на чл. 58, т. 1 ЗУС Пленумът на Върховния съд на Република България

ПОСТАНОВИ:

Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.”.

Отмяната на ППВС № 3/1980 г. поставя въпроса дали трябва да се приеме, че с диспозитива на Тълкувателното решение се отменят мълчаливо и множество правни изводи в други съдебни актове, основаващи се на горепосочената правна конструкция. Примери за такива, представляващи задължителна практика за съдилищата, са: Реш. № 173 от 28.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1095/2009 г., ІІ т. о., Реш. № 31 от 09.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 400/2009 Г., ІІ т. о., Реш. № 148 от 04.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1055/2009 г., ІІ т. о., Реш. № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., І т. о., Реш. № 235 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1762/2011 г., III г. o., Реш. № 22 от 14.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 428/2009 г., I т. о., всички постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Въпросът е дискусионен, но трябва да намери положителен отговор. Аргумент за това са правните последици, които Тълкувателното решение има за цел да наложи при приложение на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. То трябва да уеднакви практиката по приложение на поставените в него въпроси и да даде единно тълкувание. Допълнителен аргумент в подкрепа на това становище е и абсурдността на резултатите, до които ще доведе отричането му – създаване на нова противоречива съдебна практика между задължителни за съдилищата актове и нужда от изрична отмяна на всеки един от тях. Това е не само ненужно, но и излишно разхищение на процесуалния капацитет на ВКС.

Тълкувателното решение поставя нов акцент и върху съществуващото колебание в правната доктрина по въпросите относно спирането на давността по време на изпълнителния процес.

От една страна, изразяват се становища, в които се защитава теза, че погасителната давност спира да тече по време на висящността на изпълнителното дело. Това становище се уповава основно на отмененото ППВС № 3/1980 г. и до този момент се възприемаше от практиката на ВКС.

От друга страна, противопоставя се аргументът, че понятието „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД не бива да се тълкува разширително и поради това изпълнителният процес не бива да се включва в съдържанието му. Той намира възприятие в решения от практиката на бившия ВС, формирана преди приемането на ППВС № 3/1980 г., като например: Реш. № 2115 от 23.11.1961 г. на ВС по гр. д. № 8968/1961 г., I гр. о., Реш. № 2054 от 25.09.1963 г. на ВС по гр. д. № 1408/63 г., I гр. о., Реш. № 1539 от 17.06.1963 г. на ВС по гр. д. № 959/63 г., I гр. о., Реш. № 854 от 22.04.1966 г. на ВС по гр. д. № 343/66 г, I гр. о., Реш. № 27 от 16.02.1971 г. на ВС по гр. д. № 8/1971 г., ОСГК.

Същността на противоречието е основополагащото разбиране за института на погасителната давност и за изпълнителното производство като част от концепцията на съдебния процес. Нека очертаем, неизчерпателно, същината на становищата по тези въпроси.

Любен Василев[2] приема, че на основание чл. 115, б. „ж” ЗЗД давността спира да тече по време на исковия процес. Допълва следното: „Това правило трябва да се приложи с оглед на неговия разум и към изпълнителния процес. И тук, както и при исковия процес, е извършено действие на принудително осъществяване на субективното право. Носителят на правото с извършване на действие по принудително изпълнение е поставил в движение едно организирано от държавата производство. Докато то трае, няма нужда от предприемане на нови действия на принудително изпълнение.”.

Витали Таджер[3] не е категоричен в своята позиция. Той поддържа, че понятието „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД включва и изпълнителното производство. Пише, че „докато изпълнителното производство не е прекратено, давността спира да тече”. В същото време Таджер поддържа и тезата, че определени изпълнителни действия – налагането на запор, възбрана, извършването на опис на движими или недвижими вещи и др., прекъсват давността и нова погасителна давност започва да тече от последното изпълнително действие. Двете тези обаче са нелогични при тяхното съотношение – ако давността спира да тече с образуване на изпълнителния процес, тя не може да бъде прекъсвана по време на неговата висящност. Няма как да бъде прекъсван срок, който не тече. Противоречието в тезите на автора не е разрешено с крайно заключение.

Мария Павлова[4] изразява съгласие с изгубилото сила ППВС №3/1980 г., като приема, че понятието „съдебен процес” включва в състава си и изпълнителното производство. Допълва, че спирането на давността следва да се зачете и при „искане за принудително изпълнение по изпълнително дело”.

В по-новата правна доктрина това колебание продължава. Някои автори – Живко Сталев, Валентина Попова, Любен Велинов и Васил Петров[5], поддържат становище, че с подаването на молба за образуване на изпълнително дело давността се прекъсва, след което по време на висящността му давността спира да тече. Обвързват началния момент на новата погасителна давност с момента на прекратяване на изпълнителното дело. Други автори – Ирина Богданова и Анастас Пунев[6], не приемат това становище и поддържат обратната теза.

От изложеното става видно, че Тълкувателното решение се противопоставя на преобладаващата в правната доктрина принципна позиция, че давността не тече по време на изпълнителния процес. В светлината на този спор искам да изложа три критични бележки относно възприетите правни изводи, на които съдебният акт се уповава.

Първо, не може да бъде подкрепено становището в мотивите на Тълкувателното решение, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД трябва да се тълкува стеснително. В нея законодателят е употребил родовия термин „съдебен процес”, а не видовото понятие „исков процес” и това следва от самата буква на закона.

Не трябва да бъде подкрепен и аргументът на съдиите за действието на законовата уредба по време на различни конституции, което налагало различно тълкувание на законовите разпоредби. Тук съдиите отбелязват единствено Конституцията от 1991 г., но не и Конституцията от 1971 г., считайки я за критерий, обосноваващ нуждата от ново тълкуване на разпоредбата. Прави впечатление обаче липсата на конкретно позоваване на конституционна норма или принцип, които да обосноват правдивостта на аргументацията.

Мисля, че стесняването на волята на законодателя, тълкувана в светлината на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, е неоправдано и не отговаря на вложения ratio legis, който се преценява към момента на приемане на разпоредбата. Това правило се подчертава изрично от Таджер и Павлова.[7] Екзотично е да се възприеме, че законовата воля е динамична величина, която следва да се отчита от орган на съдебната власт, който чрез тълкуване на една или друга разпоредба да може неограничено да внася промени в нейния смисъл. Всяко едно тълкуване трябва да търси балансирана позиция, уповаваща се както на традиционните възприятия за съответната разпоредба или институт, така и на принципите, въз основа на които те са приети. Безкритичността към това явление, допускащо неограничено по обхват тълкуване в приеманите актове на съдилищата със задължителна сила, може да доведе до абсурдната ситуация, в която една и съща разпоредба да се прилага по коренно различен начин в отделни периоди от време. Този процес по същество може да доведе до промяна в регулацията на обществените отношения и да застраши правната сигурност на субектите на правото.

Може да се отправи и упрек, че органът на съдебната власт се превръща в квазизаконодателен орган, спрямо който (поне към настоящия момент) не могат да се приложат гаранциите както за упражняване на обществен контрол, така и за съобразност с Конституцията на Република България. Последното е най-притеснително и отново поставя на дневен ред въпроси относно необходимостта от въвеждане на конституционна жалба и в България.

Второ, не е вярно, че изпълнителното производство не е част от съдебния процес. То е ефективно продължение на обезпечителното и исковото производство, което има за цел окончателно удовлетворяване на интереса на кредитора. Изпълнителният процес е сурогат на липсващото доброволно изпълнение, което в известен смисъл се явява дори по-важно от исковия процес, тъй като следва да отговори адекватно на нуждата от реализация на правото на кредитора.[8] Задава се логичният въпрос в този случай преимущество на кои интереси трябва да се даде при тълкуване на законовите разпоредби относно давността – на бранещия се кредитор от недобросъвестното поведение на длъжника или на лицето, отказващо да изпълни своето задължение.

Изборът на правдив отговор трябва да се търси в балансираната принципна позиция, че давността дава защита на длъжника спрямо бездействието на взискателя, но ограничена по своя обхват от активните действия на последния за защита на съдебно потвърденото право. Тези действия трябва да са от такъв характер, че да не оставят съмнение за решителността на кредитора да не изоставя търсенето на изпълнение – било то доброволно или принудително. Аргумент за правилността на това становище дава Поля Голева[9], която посочва: „за прекъсване на ПД от съществено значение е дали са извършени от кредитора действия, с които той показва своята активност при защита на своето вземане, с които той показва, че е заинтересован от събиране на вземането си, че принудителното осъществяване не му е безразлично. ПД е период на бездействие на кредитора и затова всяко едно действие, с което той използва предоставените му от държавата правни способи за принудително осъществяване на своето вземане, прекъсва ПД…”. Изложеното се обобщава логически от Венцислав Стоянов[10], който пише, че давността има стимулираща функция за кредиторите и целта й е гарантиране на правната сигурност.

Към този извод води и разпоредбата на чл. 14:303, ал. 1 от Принципите на европейското договорно право, според която „давност не тече, докато кредиторът не е в състояние да дири вземането си поради възпрепятстване, което е извън контрола му и за което не може разумно да се очаква, да бъде избягнато или преодоляно от него”. Разпоредбата на ал. 2 на същия член посочва, че това правило се прилага само ако възпрепятстването възникне или продължава през последните шест месеца от давностния срок. Въпреки това ограничение обаче, Принципите дават основание да се заключи, че преимущество в баланса между интереси има кредиторът, който добросъвестно се стреми да постигне удовлетворение.[11]

С основание може да бъде отправена критика към ВКС, че с приетото тълкувание балансът на интереси в отношенията между кредитор и длъжник се нарушава, като по този начин се ограничават възможностите за ефективна защита на правоимащата страна. Резултатът е даване на възможност на длъжниците да черпят облаги от недобросъвестното си поведение. Тълкувателното решение дава преимущество на длъжника, който посредством успешно шиканиране в рамките на висящия процес може да избегне предприемането на изпълнителни действия. Дори и самото връчване на покана за доброволно изпълнение, което поставя основата на същинските изпълнителни действия в рамките на изпълнителен способ. Създава се предпоставка за улесняване на възможността длъжникът недобросъвестно да упражни правото си на възражение за изтекла погасителна давност и да лиши взискателя от правото му на принудително изпълнение.[12]

Трето, както се отбелязва и в особеното мнение по т. 10 от Тълкувателното решение, не е изгубило сила Тълкувателно решение № 47 от 01.04.1965 г. по гр. д. № 23/1965 г., ОСГК на ВС. В него се приема следното:

„С настъпване на някое от основанията, посочени в чл. 330, ал. 1, букви „а“ до „е“ ГПК, принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона и от този момент отпадат наложените възбрани и описи, от който момент се прекратява действието им независимо от това, дали са вдигнати, или не”.

Същото становище се поддържа и в по-новата съдебна практика – Реш. № 223 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., Реш. № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. №943/2009 г., I т. о., Реш. № 76 от 07.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 634/2010 г., I т. о., всички постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. То поставя на преден план за в бъдеще проблематични въпроси относно действията по прекратяване на изпълнителния процес и погасяването на изпълняемото право в рамките на висящото изпълнително дело. В светлината на възможността за пораждане на проблеми от посоченото естество е възможно да се отправи критика към Тълкувателното решение, че създава нов хоризонт за формиране на противоречива съдебна практика, а не обезпечава с дължимата прецизност правната сигурност по приложение на законовите разпоредби.

От цялостното изложение в настоящата статия става видно, че Тълкувателното решение поставя множество въпроси както в светлината на утвърдени доктринални принципи, така и в обхвата на съдебната практика, която следва да се приспособи към новото възприятие на термина „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД. Мисля, че е реална опасността тези отговори да не бъдат единни, което ще постави начало на нов дебат относно правилността на изградената правна конструкция в Тълкувателното решение. Настоящата статия представи някои бележки по същината на този дебат, но тепърва предстои да бъдат изложени в своята пълнота всички аргументи по заеманата положителна или отрицателна позиция по отношение на принципния въпрос спира ли да тече погасителната давност по време на изпълнителния процес.

Автор: Ивайло Василев, Редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”, Главен секретар в УС на дружеството на СЮБ в гр. Пловдив

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

^* Разработката се извършва с подкрепата на договор № НИ 15 ЮФ 14 с фонд „Научни изследвания“ на ПУ „Паисий Хилендарски“, за която авторът благодари.

^**Редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”, Главен секретар на дружеството на СЮБ в гр. Пловдив.

[1] Тълкувателното решение е достъпно на: http://www.vks.bg/Dela/2013-02-%D0%9E%D0%A1%D0%93%D0%A2%D0%9A-%D0%A2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%BE%20%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5.pdf (04.07.2015г.).

[2] Василев, Л. Гражданско право. Обща част. Нова редакция от акад. Чудомир Големинов. С.: Ромина, 2000, с. 427.

[3] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: СОФИ-Р, 2001, 731-732.

[4] Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, с. 665.

[5] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, с. 989, Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С.: Фенея, 2008, с. 120, Петров, В. Спорни въпроси на прекъсване на погасителната давност. – Норма, № 4, 2014, с. 25.

[6] Богданова, И., Пунев, А. Особени хипотези на прекъсване на погасителната давност. – Търговско и конкурентно право, № 11, 2010, достъпно на: http://www.trudipravo.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=1188:tkp201011art&Itemid=39 (04.07.2015 г.).

[7] Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: СОФИ-Р, 2001, с. 278 и сл., и Павлова, М. Цит. съч., с. 135.

[8] Вж. Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том втори. Съдебни и несъдебни производства. С.: СОФИ-Р, 2010, с. 145.

[9] Голева, П. Прекъсва ли подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно основание погасителната давност. – Норма, № 8, 2014, с. 34.

[10] Стоянов, В. Придобиване по давност. С.: Институт за държавата и правото към БАН, 2014, с. 190.

[11] Вж. Lando, O., E. Clive, A. Prume, R. Zimmermann. Principles of European Contract Law. Part III. Published by Kluwer Law International, 2003, p. 184.

[12] Вж. Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Част I. Трето издание. С.: Юрид. книжарница, 1947, с. 393.