РЕШЕНИЕТО ПО РЕВАНДИКАЦИОННИЯТ ИСК В СВЕТЛИНАТА НА ЧЛ. 235, АЛ. 3 ГПК

Искът за собственост по чл. 108 ЗС представлява иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца, като искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот, и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота, по които искания съдът е длъжен да се произнесе с два отделни диспозитива (т.2А на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълкувателно дело №4/2014г. на ОСГК, ВКС).

Няма спор в правната теория и съдебната практика, че фактическият състав за уважаване на иска предвижда кумулативно наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът е собственик на вещта предмет на иска; 2) ответникът владее тази вещ и 3) това владение е без правно основание (така Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009г. на Първо гр.о., ВКС „В предявеният иск за ревандикация ищецът О. Г. К. следва да установи трите юридически факта, включени в състава на петиторния иск, които касаят материалната му активна легитимация на собственик, осъществяваната фактическа власт от ответницата върху спорната вещ и липсата на правно основание за това.“ и Решение № 9 от 23.01.2012 г. по гр.д. № 251/2011 г. на Първо гр.о., ВКС „Съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. От тази разпоредба следва, че при иск с правно основание чл. 108 ЗС е необходимо да се докаже, че ищецът е собственик на вещта, предмет на иска, че вещта се намира във владение или държане на ответника и че ответникът владее или държи вещта без основание.“).

Следва да се посочи, че едно от изискванията за редовност на исковата молба, наред с надлежната индивидуализация на спорната вещ, е заявяване на правното основание, на което ищецът претендира да е собственик на вещта, предмет на иска. Всяко правно основание, на което се твърди да е придобита собствеността върху предмета на делото, представлява отделен иск, поради което в процеса на доказване следва да се докаже собствеността именно на заявеното правно основание и същото да бъде посочено в диспозитива на решението, доколкото същият поражда силата на пресъдено нещо. Недоказването на собствеността на посоченото правно основание, но доказване на правото на собственост, придобито на друго правно основание, води до отхвърляне на иска, освен ако не е имало надлежно изменение при условията на чл. 214 ГПК. Ето защо, част от фактическия състав – предмет на доказване, е не само правото на собственост на ищеца върху вещта, предмет на спора, но и доказване правото на собственост на заявеното правно основание.

При разглеждане на делото съдът следва да спази разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и да вземе предвид всички факти, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, като по този начин ще изпълни задължението си за установяване на действителното състояние на спорното право, такова, каквото е към момента на съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на пресъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. В този смисъл е решение № 609/15.01.2009 година, постановено по т. д. № 323/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о.

В производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС всички факти, настъпили в процеса ли следва да се вземат предвид, или има изключение от правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК?

Погиване на вещта:

Погиването на вещта по време на процеса несъмнено трябва да се съобрази при постановяване на решението, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, и искът да се отхвърли, освен ако не е направено изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК (така в Решение № 245 от 16.12.2015 г. по гр.д. № 3263/2015 г. на Първо гр.о., ВКС „ По въпроса следва ли въззивният съд да вземе предвид обстоятелството, че в хода на производството вещта, предмет на предявения по реда на чл.108 ЗС иск е погинала, ако такива доказателства по делото са представени.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на Първо ГО на ВКС приема следното: Въззивният съд следва да вземе предвид обстоятелството, че в хода на производството вещта, предмет на предявения по реда на чл.108 ЗС иск е погинала, ако доказателства за това са представени по делото. По реда на чл.108 ЗС може да се иска предаване владението на вещ, която съществува към момента на предявяването на иска. Така предявеният иск може да бъде уважен само ако вещта съществува и към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, която разглежда спора по същество. Ако към този момент се установи, че вещта е погинала в хода на исковото производство и по реда на чл.214 ГПК предявилото иска лице не е поискало присъждане на нейната равностойност, предявеният ревандикационен иск следва да бъде отхвърлен, тъй като с погиването на вещта правото на собственост върху нея се прекратява.“.

Загубване на правното основание за владение от ответника по време на процеса:

Наличието на правно основание на владението на ответника е предпоставка за отхвърляне на иска (в осъдителната му част) като неоснователен, а не прекратяване на производството като недопустимо. (Решение № 155 от 22.04.2016г. по гр.д. № 2575/2014 г. на Първо т.о. на ВКС „Дори предявен преждевременно, искът следва да бъде уважен, ако в хода на делото се осъществят предпоставките за неговата основателност, макар да не са съществували към момента на предявяването му.“). Поради това, този въпрос следва да се изследва към приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество и ако се установи ищецът да е собственик и към момента на предявяване на иска за ответника съществува правно основание за владение, но към приключване на съдебното дирене същото е отпаднало, то този факт следва да се вземе предвид и искът да се уважи в двете негови части- установителна и осъдителна. И обратното, ако се установи, че и към момента на приключване на съдебното дирене ответникът владее на годно правно основание, следва да се уважи установителната част от иска и да се постанови отхвърлителен диспозитив в осъдителната му част. Разбира се, загубването на правното основание за владение на ответника върху вещта след приключване на съдебното дирене не е пречка за предявяване на нов иск, такова производство ще е допустимо поради наличието на нов факт, който не е преклудиран от силата на пресъдено нещо. Ето защо, наличието на правно основание за владение от ответника следва да се изследва към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество на спора.

Прехвърляне на спорното материално право:

Както бе посочено, предпоставка за уважаване на ревандикационния иск е установяване правото на собственост на ищеца върху вещта, предмет на иска, на заявеното правно основание. Когато обаче се установи, че към момента на предявяване на иска ищецът е бил собственик на вещта, но в хода на процеса е прехвърлил правото си на собственост, то несъмнено искът следва да се уважи, като на основание чл. 226 ГПК, решението ще има сила на пресъдено нещо и спрямо правоприемника на ищеца, независимо от вписването на исковата молба. Аналогична е и хипотезата, когато ответникът в хода на процеса предаде владението върху вещта на трето лице, доколкото същото отново ще е обвързано от силата на пресъдено нещо (арг. чл. 226 ГПК) и на основание чл. 523 ГПК срещу това трето лице може да се изпълни принудително.

Какво обаче се случва, когато в хода на производството, било пред първоинстанционния съд, било пред второинстанционния, се представят доказателства, че владението се осъществява от трето за делото лице, което трето лице е получило спорната вещ от друго, неучастващо в делото лице, например нотариален акт, обективиращ прехвърлителна сделка и предаване на владението на спорната вещ между трети (неучастващи) за спора лица? В тази хипотеза разпоредбата на чл. 226 ГПК не намира приложение, доколкото спорното право не е прехвърлено от страна в процеса. Следва ли в този случай приложение да намери разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК и искът да се отхвърли поради липса на втората кумулативна материалноправна предпоставка, а именно – ответникът не владее спорната вещ, или това разрешение би било в противоречие с разпоредбата на чл. 523 ГПК, която дава защита на собственика на вещта от всяко трето лице, намерено в имота, и как тогава би могъл да се защити собственикът на вещта?

Обоснован отговор намираме в Решение № 181 от 17.10.2016 г., постановено по гр. д. № 4988 от 2014 г., Първо гр.о. на ВКС: “С определение № 201/31.03.2016г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса следва ли при доказана активна материално-правна легитимация на ищеца по предявен по реда на чл.108 ЗС иск съдът да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост, ако по делото е установено, че ответникът е упражнявал фактическата власт върху вещта към момента на предявяване на иска, но в хода на процеса са настъпили факти, които сочат, че към момента на приключване на устните състезания фактическата власт върху вещта не се упражнява от ответника; следва ли предявеният по реда на чл.108 ЗС иск да бъде уважен в подобна хипотеза, ако тези факти са последица от извършени от ответника действия, които обаче не сочат на предаване владението върху вещта на претендиращия я ищец /необходимо ли е вещта да се предаде на ищеца, за да се освободи ответникът от отговорност или е достатъчно да се установи, че към момента на приключване на устните състезания вещта не се намира в неговата фактическа власт и как следва да се разпредели доказателствената тежест… В т. 2А на ТР №4/2014г. от 14.03.2016г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС е прието, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №152/13.09.2011г. на Второ ТО на ВКС по т.д.№950/2009г. е прието, че за да се уважи иск за ревандикация на определена вещ или имот, в производството по чл.108 ЗС е необходимо да се установи по безспорен начин, че ищецът е собственик на спорната вещ /имот/, че ответникът го владее, като ищецът следва да докаже правото си на собственост и факта на владение от страна на ответника, а последният следва да докаже основанието си да упражнява фактическата власт върху вещта, при което ищецът не е длъжен да доказва по какъв начин и защо ответникът е установил владението или държането на вещта. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №9/24.06.2013г. по гр.д.№301/2012г. на Първо ГО на ВКС пък е прието, че доколкото процесуалният закон допуска принудително изпълнение на осъдителното решение по иск за ревандикация не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице, което е придобило владението върху имота след предявяване на иска по чл.108 ЗС (аргумент от чл.435, ал.5 ГПК и чл.523, ал.1 ГПК), обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението или то му е било отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения против него ревандикационен иск.“

Житейски оправдано, съставът на ВКС приема, че ако настъпилите в хода на процеса факти са довели до това, че към момента на приключването на съдебното дирене фактическата власт върху вещта вече не се упражнява от ответника, искът следва да бъде уважен и в осъдителната му част, освен ако владението е било предадено на предявилите иска лица. За да се освободи от отговорност, ответникът е необходимо да докаже, че е предал вещта на предявилите иска лица. Обстоятелството, че към момента на приключване на съдебното дирене вещта не се намира в негова фактическа власт, не освобождава ответника от отговорност, ако е установено, че е упражнявал фактическата власт към момента на предявяване на иска. Процесуалният закон допуска принудително изпълнение на осъдителното решение по иск за ревандикация не само срещу осъдения ответник, но и срещу всяко трето лице, което е придобило владението върху имота след предявяване на иска по чл. 108 ЗС ( арг. чл. 523 ГПК), и в този смисъл, обстоятелството, дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението, или то му е било отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения срещу него ревандикационен иск.

Вместо заключение:

Предвид изложеното, дали не следва фактическият състав за уважаване на ревандикационния иск да се посочва като кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът е собственик на вещта, предмет на иска, на заявеното правно основание; 2) ответникът владее тази вещ към момента на предявяване на иска, и 3) това владение е без правно основание към момента на приключване на съдебно дирене в последната инстанция по същество на спора?

Автор: Магдалена Татарева – мл.съдия