- Въведение.
Следващите редове са посветени на едно наблюдение – към настоящия момент с оглед липсата на практика по-скоро теоретично, отколкото коментар на съдебната практика. Намирам, че е ценно още преди да бъде натрупана каквато и да било практика да се изкажат няколко съмнения за ефективността на целите, които законодателят е искал да постигне с приемането на чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ. Правилно е, когато се приема един нов закон, особено когато става въпрос за кодекс, да си даваме сметка, че трябва да изискваме от законодателя особено старание при изчистване на правните конструкции, съответно – предвиждането на ясни правни последици и в крайна сметка гаранции за постигане на целените резултати. Когато това не е постигнато още на ниво нормотворчество преди приемането и обнародването на закона, респ. влизането му в сила, е добре още в начален етап, когато все още не са се развили обществени отношения по новия ред или не са възникнали правни спорове да се изкажат някои съображения, вкл. такива de lege ferenda.
- Нормативна цел на разпоредбите.
В разпоредбата на чл. 338, ал. 1, изр. 1 КЗ е предвидено, че плащане от застраховател към ползвател на застрахователни услуги чрез застрахователен посредник или друго лице се допуска само въз основа на изрично писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите за съответната застрахователна претенция или плащане (пот. мое), в което се съдържа изявление, че ползвателят на застрахователни услуги е уведомен, че има право да получи плащането лично (подч. мое). Идентично в правилото на чл. 558, ал. 6 КЗ е установено, че плащане от Гаранционния фонд към увредено лице чрез пълномощник се допуска само въз основа на изрично писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите относно конкретна претенция (пот. мое), в което се съдържа изявление, че увреденото лице е уведомено, че има право да получи плащането лично (подч. мое). Когато Гаранционният фонд извършва плащане чрез пълномощник, е длъжен да уведоми изрично и писмено увреденото лице, като посочи и размера на извършеното плащане.
Какви са били мотивите на законодателя за възприемане на тези законодателни решения и целта, разбираме от мотивите към законопроекта, къде е записано следното: „С цел противодействие на практики, при които представители на лицата, които търсят застрахователно обезщетение, разполагат с пълномощно да получат обезщетението от името на ползвателя на застрахователни услуги, но впоследствие не му предават цялата сума и по такъв начин го ощетяват, се предлага въвеждането на задължение упълномощаването за получаване на застрахователно плащане да става с нотариална заверка на подписите, като в пълномощното се съдържа текст, че ползвателят е уведомен, че има право лично да получи съответното плащане. Въвежда се и задължение за застрахователя да уведоми изрично и писмено ползвателя, за когото се отнася плащането, за точния размер на плащането, извършено на неговия представител.“.
Сама по себе си поставена цел е достойна и би ограничила както практики от недобросъвестни трети лица, така и дълги спорове във връзка с плащания на путативен кредитор – арг. чл. 75 ЗЗД. Законодателната идея обаче се разминава с влезлите в сила разпоредби на КЗ.
- Постановка на проблема.
Посочените действащи разпоредби на КЗ трябва да бъде изменени, защото към настоящия момент са вътрешно противоречиви. За да бъде постигната нормативната цел и да се защитят ползвателите на застрахователни услуги, е необходимо да се предвиди и заверка на съдържанието.
3.1. Откъде идва противоречието?
Деликатността изисква да кажем, че законодателят е пропуснал да съобрази в разпоредбите една съществена особеност – предмета на нотариалното удостоверяване.
Предмет на нотариално удостоверяване са поначало само правно релевантни факти – правопораждащи, правопрекратяващи, правоизменящи и т.н[1]. Например удостоверяване на правна сделка – чл. 569, т. 1 ГПК – по реда на чл. 578 до чл. 586 ГПК – удостоверяват се само правопораждащите юридически факти на сключената сделка, не се удостоверяват нейните правни последици.
Важно е тук да се уточни, че в един-единствен случай – при констативните нотариални актове за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот, нотариусът не удостоверява юридически факти, а удостоверява правни последици от осъществени в миналото юридически факти, които той не възприема непосредствено, а ги възприема чрез писмени или писмени и гласни доказателствени средства, които му се предоставят. Т.е. нотариусът засвидетелства своите правни изводи от доказателства, а именно, че в патримониума на молителя е възникнало правото на собственост. Тук веднага следва да направим уточнението, че за разлика от съдебния акт, актът на нотариуса е следствие от едно охранително производство и не формира СПН, обратно – актът на съда е следствие от спорно, състезателно производство и формира СПН.
Всяко нотариално удостоверяване се издава по реда на нотариално производство, което е приспособено към предмета на удостоверяването. Това е гаранция за истинността на удостоверяването и е от значение за валидността на последното, което в крайна сметка обуславя и неговата материална доказателствена сила – арг. чл. 179 ГПК[2]. В българското право нямаме едно общо нотариално производство, а общи правила, които важат за всички нотариални производства, и съответни специални правила при различните видове. Общо също така е, че различните нотариални производства представляват смесени динамични фактически състави, по реда на които се извършват нотариални удостоверявания. Но самите видове нотариални удостоверявания ги диференцират от гледна точка предмета на удостоверяването. Оттук, тъй като уредбата на производствата е подчинена на принципите на диференциация и специализация, има толкова видове нотариални производства, колкото са видовете нотариални удостоверявания[3].
Предмет на нотариалното удостоверяване (удостоверителен надпис) на подписа е, че лицето, посочено в документа, се е явило пред нотариуса и е положило подписа си под този документ в негово присъствие, за което нотариусът прави бележка в регистъра за тези удостоверявания. Тоест, в рамките на това нотариално производство не се прави проверка на съдържанието на документа, нито последното се удостоверява, а се удостоверява единствено фактът на явяването и полагането на подпис пред нотариуса, респ. изявлението на молителя пред нотариуса, че положеният върху документа подпис е негов – арг. чл. 589, ал. 2 ГПК[4], като така на практика се постига и удостоверяване, че документът е съществувал, т.е. достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК. Следователно, в разпоредбите на чл. 338, ал. 1 и чл. 558, ал. 6 КЗ в частта, с която е предвидено, че се съдържа изявление, че ползвателят на застрахователни услуги или увреденото лице е уведомен, че има право да получи плащането лично, се обезсмисля. Очевиден е законодателният стремеж чрез удостоверителния надпис да се даде една по-голяма тежест и достоверност на изявлението на съответното лице. Но от практическа гледна точка частноправното изявление на ползвателя на застрахователни услуги или увреденото лице не се удостоверява от нотариуса.
Горният извод би изглеждал по различно, ако de lege ferenda в разпоредбите бъде предвидено и нотариална заверка на съдържанието на документа.
Предмет на нотариалното удостоверяване на съдържанието е фактът, че в деня на нотариалното удостоверяване частният писмен документ, който е представен пред нотариуса, е съществувал в правния мир и е имал определено съдържание, за което се представя препис от документа от молителя, който с надлежна бележка от нотариуса се подрежда в специална книга за удостоверяване на съдържанията – арг. чл. 590, ал. 2, изр. 2 и 3 ГПК[5], във вр. чл. 4, ал. 1, т. 6 Наредба № 32 от 29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори.
Следователно, при нормативната уредба на чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ към настоящия момент отново може да възникне спор дали изявлението, че ползвателят или увреденото лице е уведомено, че има право да получи плащането лично, е автентично. Доколкото лицето винаги може да твърди, че подписът в документа е негов, но изявлението, което е обективирано в документа, не е направено от него[6]. В този случай нотариалното удостоверяване на подписа няма да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, съобразно чл. 179 ГПК – по отношение на съдържанието, тъй като последното няма да съвпада с предмета на удостоверяването. В този случай при доводи за неавтентичност на изявлението – напр. поради добавки в документа, ще трябва да се открие производство по чл. 193 ГПК. Напълно е възможно между страните да възникне и спор дали изобщо в пълномощното е имало изявление със съдържанието, което е предвидено в чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ, като тогава страна, която твърди положителния факт (или ако той я ползва), че такова е било налице, ще трябва да го докаже пълно и главно – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 153 ГПК.
3.2. Една по-далечна и скрита цел?
При настоящото състояние на правната уредба струва ми се, че единствените лица, които се ползват от правилото на чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ, са застрахователите и Гаранционният фонд. Без да се презюмира законодателна недобросъвестност, се постига следното – ако застрахователят плати на ползвателя на застрахователни услуги чрез трето лице, което представи пълномощно, съобразно изискванията на КЗ, то ще трябва да направим заключение, че е налице валидно плащане, което е погасило съответното задължение. Ако обаче до ползвателя на застрахователни услуги плащането не достигне реално, респ. достигне част от него, то най-вероятно последният би предявил иск срещу застрахователя, респ. срещу Гаранционния фонд. Дали в този случай няма да постигнем това, че плащането пък било то и на путативен кредитор, да доведе до приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, като длъжникът се освобождава – с твърдения, че добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства – пълномощно с нотариално заверен подпис и в което се съдържа изявление, че ползвателят на застрахователни услуги или увреденото лице е уведомено, че има право да получи плащането лично, се е явило овластено да получи изпълнението. Като в този случай истинският кредитор (ползвателят на застрахователни услуги или увреденото лице) има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението.
В случая трябва да държим сметка за две неща:
– Трудно бихме постигнали правна уредба, с която да предпазим всички от всички възможни злоупотреби, недобри и недобросъвестни практики и т.н.
– Както ползвателите на застрахователни услуги, така и увредените лица трябва да държат сметка на кого предоставят пълномощни с нотариална заверка на подписите.
Дори да държим сметка за горното, то не е изключено чл. 75, ал. 2 ЗЗД да бъде ползван, когато от обстоятелствата недвусмислено следва, че лицето, на което длъжникът престира, е овластено от кредитора, то длъжникът, действал добросъвестно, се освобождава от задължението си, а кредиторът има иск срещу лицето, получило изпълнението. Дали от обстоятелствата недвусмислено следва, че лицето е овластено от кредитора да приеме изпълнение, е въпрос на преценка на конкретните факти – дали тези факти сочат, че условията, при които се приема престацията, са създадени и одобрени от кредитора, който сам е организирал как да се извърши приемането на изпълнението[7]. Струва ми се, че с оглед коментираните разпоредби, недвусмислените обстоятелства в повечето случаи ще са налице. Тук е мястото да си зададем въпроса дали ако застрахованите лица трябва да водят искове по чл. 59 ЗЗД спрямо третите лице – путативни кредитори[8], не би се обезсмислил социалният ефект застраховките, особено когато става въпрос за задължително застраховане.
3.3. Плащане при неспазване изискванията на чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ.
Въпросът, който се поставя, е какво означава изразът „Плащане … се допуска само въз основа на изрично писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите“?
Струва ми се, че разумното тълкуване на разпоредбите изисква да се застъпи тезата, че не се касае за недействителност.
3.3.1. Недействителността трябва да бъде изрично предвидена.
Формален аргумент е, че никъде в коментираните разпоредби не е изрично предвидено, че неспазването на изискуемата форма на пълномощното води до недействителност на плащането. Тъй като правните норми, които уреждат недействителността, са императивни[9], то следва в закона изрично да бъде предвидено, че неспазването на формата на пълномощното би довело като последица недействителност на плащането.
Считам, че този формален аргумент се подкрепя и от нормативната сила на фактическото – в крайна сметка едва ли би било разумно (особено без изрична разпоредба) да се приеме, че действително извършеното плащане, което е достигнало до кредитора, не е породило погасителен ефект, поради неспазване на разпоредбите на чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ, особено когато за този факт не се спори.
Извод в тази насока не може да се направи и от телеологичното и систематическото тълкуване на посочените разпоредби. В мотивите на законодателя нито е предвидено, нито е индицирано, че се касае за какъвто и да било вид недействителност, за да бъдат текстовете тълкувани по такъв начин. Така от систематическа гледна точка би се обезсмислила разпоредбата на чл. 338, ал. 3 КЗ, съгласно която когато застрахователят извърши плащане чрез застрахователен посредник или на друго лице по ал. 1, е длъжен да уведоми изрично и писмено ползвателя на застрахователни услуги, като посочи и размера на извършеното плащане; и чл. 558, ал. 6, изр. 2 КЗ, съобразно която разпоредба когато Гаранционният фонд извършва плащане чрез пълномощник, е длъжен да уведоми изрично и писмено увреденото лице, като посочи и размера на извършеното плащане. Практически е безсмислено да уведомяваме, ако считаме, че сделката е недействителна, доколкото в случая, ако трябва изобщо да се говори за недействителност, то същата трябва да бъде под формата на нищожност, поради предвидена форма на пълномощното за получаване на плащането от трето лице.
3.3.2. Conditio sine qua non.
Считам, че ако приемем тезата, че принципно правните сделки следва да бъдат тълкувани съобразно чл. 20 ЗЗД и в светлината на in favorem validatatis, както и с оглед застъпеното в т. 3.3.1., трябва да кажем, че предвидената форма на пълномощното, респ. изразът „Плащане … се допуска само въз основа на изрично писмено пълномощно с нотариална заверка на подписите“, следва да се тълкуват в смисъл, че те са conditio sine qua non, което ако не е налице, застрахователят, респ. Гаранционният фонд, може да откаже плащането чрез трето лице. Този отказ няма да доведе до забава на длъжника или други неблагоприятни последици. Чрез него застрахователят или Гаранционният фонд ще защитят правата на реалния кредитор, а и своите, като не извършат плащане, с което няма да бъде постигнат погасителен ефект – арг. чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Чрез това се защитават и правата на кредитора, който няма да получи „плащане“ чрез неовластено лице.
Ако все пак бъде платено, без да е налице изискуемата форма, предвидена в чл. 338, ал. 1 КЗ и чл. 558, ал. 6 КЗ, то ако последното е получено от кредитора, ще е налице валидно погасяване на задължението – арг. чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. В противен случай длъжникът ще трябва да доказва надлежно плащане на путативен кредитор, в което включвам и изложените по-горе съображения.
- Заключение.
Настоящото изложение имаше за цел да покаже, че несъвършената законодателна техника предизвиква повече проблеми, отколкото разрешения. Това е причината, поради която е необходимо особено внимание при приемането на ново законодателство в съответна материя, което трябва да бъде по-съвършено. Добрите намерения невинаги означават добри законодателни решения – нещо което често забелязваме в законодателството ни.
Автор: Васил Александров
[1] Цялото деление на юридическите факти, както е застъпено в доктрината – вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част, С.: 2002, Софи–Р, 415-441; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част дял II. Второ издание, С.: 2001, Софи-Р, 310 – 358. – може да бъде предмет на нотариално удостоверяване
[2] Така Сталев, Ж., А. , Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК., С.: 2012, Сиела, с. 1254
[3] Александров, В. Размисли върху вещния ефект на задатъка – В: Съдийски вестник, № 1, 2014, 43-44, статията може да се проследи и на ел. адрес:
Така и за нотариалните удостоверявания изобщо вж. Пламенова, С. Нищожни нотариални удостоверявания, статията може да се проследи на следния ел. адрес:
Така Матеева, Ек. Доброволното представителство в нотариалните производство при действието на новия ГПК., С.: 2008, Сиела, 96-97.
[4] Така Димитров, Кр. Нотариални производства., С.: 2013, Сиела, с. 20, 83-85; Сталев, Ж., А. , Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., цит. съч., с. 1269; Матеева, Ек. цит. съч., с. 98-99; Омарбалиев, Хр. Ръководство по нотариални действия във връзка със собствеността. Фототипно издание, София, Сиби, 277-278.
[5] Димитров, Кр. цит. съч., 90-91; Матеева, Ек., цит. съч., с. 98; Омарбалиев, Хр., цит. съч., с. 287.
[6] Тук е важно да се направи едно уточнение, което практически често се бърка. Когато едно лице твърди, че подписът под документа е негов, но волеизявленията в съдържанието не са, то по съществото си това е оспорване на автентичност – напр. при „кражба“ на подпис; добавки в документа и т.н. Но ако лицето твърди, че е направило такова изявление, но съдържанието не е било в този смисъл, т.е. записаното не отговаря на истината, то това не е оспорване на автентичност, а на верността на документа. Значението на това разграничение е с оглед възможността за откриване на производство по чл. 193 ГПК, доколкото частните диспозитивни документи могат да са автентични или неавтентични, но не верни или неверни, каквито могат да са само удостоверителните документи.
[7] Така Решение № 166 от 30.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5946/2013 г., IV г. о., ГК.
[8] В практиката изрично се приема, че чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД не е самостоятелен иск, а става въпрос за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД – вж. Решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 406/2009 г., III г. о., ГК.
[9] Павлова, М., цит. съч., с. 508.
Подобни статии
Режимът на лихвата при застраховката „Гражданска отговорност“ по Кодекса за застраховането
ПРИЛОЖИМОСТ НА ТЪЛКУВАТЕЛНИТЕ РАЗЯСНЕНИЯ, ДАДЕНИ В ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1/23.12.2015 Г. НА ВКС ПО Т. Д. № 1/2014 Г., ОСТК, ПРИ ДЕЙСТВИЕТО НА КОДЕКСА ЗА ЗАСТРАХОВАНЕТО (ОБН., ДВ, БР. 102 ОТ 29.12.2015 Г., В СИЛА ОТ 01.01.2016 Г.)
Разпоредбите на чл. 28 – чл. 29а от ЗС в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК
Някои размисли върху чл. 97, ал. 2 от ЗЗД в контекста на разпоредбите на чл. 37 от ЗОЗ и чл. 310 и чл. 311 от ТЗ
Проблематичната правна уредба на погасителната давност в застраховането у нас
