Тълкувателно решение №1/2012 г. на Общото събрание на
Върховния касационен съд /ТР№1/2012 г. на ОСГК на ВКС/
/Критичен коментар/
С ТР№1/2012 г. на ОСГК на ВКС са поставени за разглеждане и тълкуване два въпроса:1/приложима ли е презумпцията на чл.69 Закона за собствеността /ЗС/ в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването и 2/ съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл.69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79, ал.1 ЗС.
Тълкувателното питане е инициирано по предложение на състав на ВКС, който на основание чл.292 ГПК е спрял производството по разглеждано от него дело до постановяване на тълкувателно решение на ОСГК поради наличие на противоречиво разрешавани въпроси в решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК. Повод за това е приетото с решението по гр.д№431/2009 г. на ВКС, 2 г.о., според което когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването, приложение намира разпоредбата на чл.69 ЗС и намерението за своене на вещта не трябва да бъде манифестирано изрично, защото се предполага, че владелецът – съсобственик държи вещта като своя, докато не се докаже, че я владее за другиго, а с решението по гр.д.№37/2010 г. на ВКС, 2 г.о. в хипотезата на съпритежание на вещно право е прието обратното. Според него съществува регламентация на вътрешните отношения между съсобствениците – чл.30-32 ЗС като чл.31, ал.2 ЗС, според който всеки съсобственик си служи с общата вещ, е интерпретиран от състава на ВКС, като ползване на общата вещ, при което съсобственикът се явява държател на идеалните части на останалите съсобственици. Поради това за да започне да тече в негова полза придобивна давност върху тези идеални части, е необходимо да демонстрира промяна в намерението си да ги свои чрез действия, които отричат правата им.
Предложението за тълкуване по повод на направеното питане e резултат на новата система на селективно касационно обжалване и нейната интерпретация от ВКС, която не само не доведе до унифициране на практиката, а генерира противоречиви решения от самата касационна инстанция, при това по въпроси, по които отдавна има установена константна практика. Такъв е настоящия случай с двата казуса, по които са постановени решения по чл.290 ГПК, станали повод за постановяване на обсъжданото тълкувателно решение. Обстоятелството, че мотивите, с които ВКС е обосновал изводите си по двете дела не са напълно издържани, а по-второто делото не кореспондират и с установената фактическа обстановка, е наложило да бъдат поставени въпросите, предмет на предложението за тълкуване. Това е повлияло на диспозитива на постановеното тълкувателно решение, независимо че в съобразителната му част са изложени по – изчерпателни и добре аргументирани доводи, тъй като не съвсем точно са формулирани тълкувателните изводи – т.1 от решението, или се преповтаря постоянно и известно разрешение в юриспруденцията относно придобиването по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците при т.н. преобръщане на владението/intervesio possesionis/, което никога не е създавало спор в практиката и не е налагало издаване на тълкувателно решение – т.2 от него.
Презумпцията на чл.69 ЗС отчита обстоятелството, че субективният елемент на владението – намерението на владелеца да държи вещта за себе си /animus/ е психически феномен, който не може да се възприеме сетивно, за разлика от обективния – упражняването на фактическата власт върху вещта/corpus/. Поради това за улеснение на доказването на субективното намерение за своене, последната се свързва със законното предположение, че владелецът държи вещта като своя, с което при спор се размества доказателствената тежест – не той трябва да доказва основанието на владението на имота за себе си, а обратно – оспорващия това негово качество трябва да установи противното, а именно, че не е владелец, а държател, т.е. владеещ имота за другиго. Това законно предположение може да намери приложение и към съсобствен имот, в който владеещия общата вещ е един от нейните съсобственици по аргумент на по – силното основание, тъй като чл.69 ЗС визира владение на изцяло чужд имот, а не само на чужди идеални части от имот, от който владелецът също притежава квота.
В мотивите на тълкувателното решение правилно е констатирано, че владението е фактическо състояние за разлика от същото като правомощие, включено в съдържанието на правото на собственост.Както при собствеността, така и при съсобствеността, това вещно право дава право на притежателя му да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. владение с разликата, че при съсобствеността тази фактическа власт се изразява в съвладение, доколкото тя се упражнява в рамките на правото на собственост на всеки един от съсобствениците, т.е. на квотата от собствеността му върху общата вещ. По отношение на чуждите идеални части от тази вещ, ако я държи изцяло, съсобственикът упражнява фактическа власт не като проява на правомощието владение на собственика, а като фактическо състояние, при което в зависимост от намерението да я държи за себе си или за другиго, може да притежава качеството на владелец или държател на непритежаваните от него идеални части от съсобствения имот. В тази връзка в съобразителната част на тълкувателното решение е направена констатацията, че владение и съответно съвладение като фактическо състояние, без право на собственост, може да се упражнява от две и повече лица. При него всеки владее общата вещ заедно, без да притежава права на собственост върху нея, при което владяните идеални части от тази вещ за всеки от съвладелците, ако не са установени с някакъв акт, се презумират за равни.Намерението за съвладение трябва да е налице при установяване на фактическата власт.
С тези общи постановки от теорията на вещното право, сами по себе си правилни, са аргументирани тълкувателни изводи, които носят изтъкнатите по-горе недостатъци. Приема се, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима на общо основание, щом като съсобствеността е възникнала от различен юридически факт от наследяването.Този извод не е съвсем точен и пълен, така както е формулиран в т.1 от диспозитива, макар и аргументацията в съобразителната част на решението да се характеризира с по-голяма прецизност и убедителност като сочи на нещо различно като тълкувателен резултат. Той оставя впечатлението, че презумпцията на чл.69 ЗС сякаш е неприложима изобщо, когато съсобствеността е възникнала по наследяване, а се прилага на общо основание само при друго, различно от наследственото правоприемство основание за съществуване на съсобственост. Допуснато е смесване в две насоки – веднъж между приложимост на презумпцията и възможност за нейното оборване, и втори път – между юридическо основание за възникване на съсобствеността и основание на установяване на съвладение върху вещта, разграничения които до голяма степен са направени в мотивите на тълкувателното решение. Действително при наследяването като общо правоприемство владението и съответно съвладението, преминава по право към наследниците, които се считат за продължители на личността на наследодателя си, без да е необходимо да се извършат от тях действия на упражняване на фактическа власт върху вещта. Практиката е установила като безспорно това положение, макар и в действащия ЗС да липсва изрична разпоредба в този смисъл като тази на чл.309, ал.1 от отменения Закон за имуществата, собствеността и сервитутите/ЗИСС/.Това намира израз и във възможността на чл.82 ЗС за присъединяване от владелеца към владението му това на неговия праводател, което при наследственото правоприемство за разлика от частното такова, винаги е еднородно/само добросъвестно или само недобросъвестно като е изключена хипотезата на нееднородност на владението на правоприемника от това на праводателя му/.
В резултат на това сънаследникът, който влиза във владение на наследствен имот, придобива качеството на съвладелец не поради това негово действие, а по силата на наследяването, съответно той се явява държател на идеалните части на другите сънаследници. Последните и без да държат имота са негови съвладелци като по отношение на техните идеални части, положението на този, който упражнява фактическата власт върху сънаследствения имот е аналогично на това на наемателя или заемателя за послужване на чужд имот. С това презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, което не означава, че тя не е изобщо приложима в разглежданата хипотеза на възникване на съсобственост по наследяване.
Аналогично е положението и при съсобствеността, която е възникнала като последица от юридически акт, който се явява нейно основание – обикновено сделка, с която се прехвърлят или учредяват вещни права – продажба, замяна, дарение или суперфиция, в хипотезата когато приобретателите по нея са две или повече лица. В този случай съвладелците влизат във владение на съсобствения имот в съответствие на притежаваните от тях дялове от него, а съсобственикът, който владее цялата вещ се явяват държател на идеалните части на останалите съсобственици, с което е оборена презумпцията на чл.69 ЗС.
От друга страна, ако се изхожда не от юридическото, а от фактическото основание за установяване на фактическа власт върху общата вещ, презумпцията на чл.69 ЗС е приложима при всички видове съсобственост, включително и тази която е резултат на наследяване.В последната хипотеза е възможно с приживна или посмъртна неформална делба, постигната по съгласие между наследниците /потенциални или действителни/, съвладението при наследяването да се трансформира в самостоятелно владение на всеки от сънаследниците върху реални обекти от наследството. Такава делба – спогодба е нищожна с оглед неспазената форма за нейната валидност, но представлява фактическо основание за установяване на самостоятелно владение на всеки от съсобствениците върху отделните обекти на сънаследствения имот. За тези съсобственици – владелци презумпцията на чл.69 ЗС няма да може да бъде оборена, въпреки общото правоприемство и съответно след изтичане на срока на придобивната давност, всеки от тях може да придобие оригинерно собствеността на владяния от него реален дял от наследствения имот.
При съсобственост, която е възникнала от сделка /какъвто е дадения в съобразителната част на тълкувателното решение пример/, също е възможно наред с владението, придобито на юридическо основание, да съществува и такова на фактическо – приобретател по сделка на имот, прехвърлен му като такъв изключителна собственост на неговия праводател, всъщност е представлявал съсобственост с трето лице, поради което за идеалната част на последното, владението не е установено на правно основание.Поради това, че не могат да бъдат прехвърлени вещни права в по-голям обем от притежаваните, придобилия такива на производно основание се явява съсобственик с третото лице и владелец на целия имот. Презумпцията на чл.69 ЗС в тази хипотеза не е оборена, тъй като е налице своене на вещта от владеещия я от началния момент на установяване на фактическа власт върху нея, и ако владението /неговата добросъвестност е от значение само за продължителността на периода от време, необходима за оригинерно придобиване/ е съществувало в срока на придобивната давност, идеалната част на третото лице е станала собственост на приобретателя на имота.
Когато е налице намерение цялата съсобствена вещ да се държи от един от съсобствениците като собствена, той я държи на основание, което изключва владението на останалите. В тази връзка е и позоваването на т.2 и т.3 от ППВС№6/74 г., чиито разяснения всъщност се преповтарят в тълкувателното решение. Според тези постановки съдът следва да изхожда от презумпцията на чл.69 ЗС като прояви необходимата активност да изясни дали законното предположение, установено с нея, не е оборено. Така относно съсобствеността е разяснено, че е възможно един от съсобствениците като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее общата вещ изключително за себе си, при което той не се явява държател, а владелец на идеалните части на последните. В тази хипотеза извършените от него подобрения ще подлежат на обезщетяване по реда на чл.72-74 ЗС, а не по този на чл.30, ал.3 ЗС и чл.61ЗЗД. Разгледана е и хипотезата, при която подобрителят не оспорва правото на собственост на друго лице върху терена, но упражнява фактическа власт като собственик на построената от него сграда в този имот, т.е. само върху приращението. Ако това владение е продължило в срока за придобиване по давност, той може да стане собственик на сградата отделно от земята като придобил оригинерно ограниченото вещно право на строеж върху последната.Това положение се отнася и до съсобствен терен или съпритежаване на суперфициарно право, при което по давност владелецът на построената сграда придобива суперфициарното право от другия съсобственик на земята за да се дерогира действието на приращението върху идеалната част на последния, респ. това учредено в полза на съпритежателя на същото вещно право, ако собственик на земята е трето лице. В тази хипотеза владението за себе си ще се установи чрез действията по изграждане със собствени средства на цялата сграда и последващото й стопанисване от единия съсобственик на терена, респ. съпритежател на правото на строеж.
Решенията на ВКС, които са послужили за повод да се постанови тълкувателното решение могат да послужат за илюстрация на горните постановки. Ако те бяха съобразени, нямаше да се стигне по приложение на чл.292 ГПК и до издаване на тълкувателно решение, което „преоткрива” отдавна установени в юриспруденцията на ВКС разрешения, още повече че те се отнасят до базисни категории на вещното право като собственост, владение, държане и придобивна давност. Това са понятия с трайно установено съдържание при действието на два закона с повече от вековно действие/ЗИСС от 1904 г. и ЗС от 1951 г./, по приложението на които е създадена богата касационна практика.
Така с първото от тях, Решение №123/15.6.2010 г. по гр.д.№431/2009 г. на ВКС, правилно е отменено това на въззивния съд, с което е допусната делба на съсобствен имот, бивша имуществена общност, прекратена с развод, между първата съпруга на покойния наследодател и неговите наследници – втора съпруга и деца от двата брака, като е постановено ново, с което първата съпруга е изключена от делбата. Със същото решение на втората съпруга са признати извън наследствения й дял и права на собственост придобити по давностно владение, упражнявано заедно с починалия й съпруг върху другата ½ ид.част от имота, превърнала се в тяхна съпружеска общност, извън собствената на последния ½ ид.част. Крайният извод на състава на ВКС е законосъобразен, макар и не по съвсем точни от правна гледна точка съображения. За да уважи иска за делба на първата съпруга на наследодателя при първоначално определените дялове, въззивният съд е приел, че се касае до съсобственост в равни идеални части върху недвижим имот – апартамент, възникнала в резултат на прекратяване на съпружеската имуществена върху него с развод като е игнорирал възражението за изтекла придобивна давност на втората съпруга по отношение на дела на първата. Този извод е бил аргументиран от въззивния съд със съображението, че не е установено, че владението на бившата съпруга върху собствената й идеална част е отблъснато по категоричен начин от наследодателя и втората му съпруга, за да се доведе до знанието й намерението им да владеят идеалната й част като своя. Само тогава фактическата власт, която упражнявали върху целия имот, може да бъде основание за придобиване на изключително право на собственост върху него/вкл.имуществена общност върху собствената на първата съпруга ½ ид.част от него/. Съставът на ВКС е направил противния извод като се е позовал на презумпцията на чл.69 ЗС и нейното необорване, което в случая е налице, но като е направил и някои неправилни правни констатации. Според състава на ВКС тя намира винаги приложение, когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването /вж. по-горе критиката на това разбиране/, както и че изрично манифестиране на упражняване на фактическа власт върху целия имот за себе си, съсобственикът трябва да извърши спрямо останалите съсобственици, само ако съсобствеността е възникнала от наследствено правоприемство. Това разбиране е неправилно, защото такова изрично манифестиране на намерението за своене на цялата вещ ще е необходимо и при съсобственост, която не е възникнала по наследяване, при която съсобственик, който владее собствената си идеална част и е държател на идеалните части на останалите съсобственици, се стреми да превърне чрез едностранни действия държането си във владение върху чуждите идеални части. В тази хипотеза той трябва да докаже при спор, ако се позовава на придобивна давност, че е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си, т.е. последните са узнали за това негово намерение и не са се противопоставили на него – т.2 от тълкувателното решение.
В случая обаче крайният извод на съда е правилен, защото презумпцията на чл.69 ЗС не е оборена. По делото е установено , че след развода между наследодателя и първата му съпруга през 1983 г., той е сключил нов брак през 1984 г. Още с прекратяването на съпружеската общност с развод, първата съпруга е напуснала семейното жилище с роденото от брака дете, като върху целия имот, вкл. върху собствената й ½ ид.част от него, е упражнявана фактическа власт от наследодателя и втората му съпруга, т.е. те са отнели владението й върху тази идеална част още от началото на възникване на съсобствеността върху спорния имот. Тази фактическа власт е била упражнявана необезпокоявано до смъртта на наследодателя през 1999 г., настъпила след изтичане срока на придобивната давност, до който момент първата му съпруга се е била дезинтересирала от имота. След този момент тя е предявила иска за делба, поради което с оглед необорване презумпцията на чл.69 ЗС и изтеклия срок на давността, съставът на ВКС е отхвърлил иска по отношение на нея като е приел, че правата й на съсобственик върху имота са отречени, тъй като са придобити в съпружеска имуществена общност от наследодателя и неговата втора съпруга.
С Решение №381/25.10.2010 г. по гр.д.№37/2010 г. на ВКС, 2 г.о., постановено също по чл.290 във връзка с чл.291 ГПК/това е другото решение във връзка с което е направено тълкувателното предложение по чл.292 ГПК/, е направен изводът, че не е установено владение на съсобственика върху идеалната част на другия съсобственик върху продадения от първия недвижим имот – еднофамилна жилищна сграда и гараж на трето лице, поради което след като не е придобил по давност тази идеална част, искът за изкупуването на този имот по чл.33, ал.2 ЗС, предявен от втория, е основателен. Поради това е отменил въззивното решение, с което той е бил отхвърлен, като е постановил ново, с което е уважил иска за изкупуване.
Развитите в мотивите на касационното решение мотиви са погрешни, което е обусловило неговата неправилност. Така направена е правната констатация, че ако ползващия общата вещ съсобственик се позовава на придобивна давност, въз основа на която претендира, че е придобил собствеността върху цялата вещ, той трябва да манифестира спрямо неползващия съсобственик упражняване на фактическа власт върху нея за себе си, считайки я изцяло за своя. В тази връзка е направено разграничение между държане и владение като е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, ако владението върху вещта е на правно основание, поради което съсобственикът, който я държи се явява държател на идеалната част на другия съсобственик. Тази констатация е аргументирана с позоваване на разпоредбите на чл.30-32 ЗС, които регламентират вътрешните отношения между съсобствениците. За да се приеме, че е налице владелческо отношение спрямо цялата вещ, владеещият я съсобственик трябва да установи промяна на намерението си да упражнява фактическа власт вместо за другиго, само за себе си, чрез действия които отричат правата на другия съсобственик и които са станали негово достояние. При липса на такива действия и узнаване за тях от другия съсобственик, промяната в намерението е скрита и владението е опорочено поради което не настъпват последиците на чл.79, ал.1 ЗС.
Презумпцията на чл.69 ЗС в случая не е оборена, тъй като извън юридическото основание за владение върху вещта, предмет на продажба от ответника по иска за изкупуване, е налице и фактическо, съществуващо още от самото начало на възникване на съсобствеността върху нея. Процесната еднофамилна сграда, която е едно от 15 жилища за които е отстъпено право на строеж от собственика на земята в полза на ищеца и ответника като еднолични търговци със строителни фирми за реализация на строителството в имота, е била реализирана единствено от ответника с негови средства и след построяването й, същата е била стопанисвана от него в срока на придобивната давност. Поради това следва да се приеме, че той е установил фактическа власт за себе си върху целия жилищен имот, възникнал след изграждането му в груб вид, когато е придобил статут на самостоятелен обект на собственост, поради което е придобил по давност съпритежаваното от ищеца суперфициарно право за този обект. По този начин той е станал изключителен собственик на построения в негова реализация жилищен имот, с който е могъл да се разпорежда свободно, без да се съобразява с чл.33, ал.2 ЗС, поради което искът за изкупуване правилно е бил отхвърлен от въззивния съд, а неправилно ВКС го е уважил.
Изводът от това обсъждане е, че тълкувателното питане би следвало да се отклони, тъй като не се касае всъщност до противоречиво разрешавани въпроси от отделни състави на ВКС, а до необосновани и погрешни, поради неспазване на задължителна практика решения, които създават мними противоречия по отдавна изяснени правни въпроси. С коментираното тълкувателно решение не се създава нова практика, поради противоречиво прилагане на закона или коригира установена такава, а се препотвърждават трайни и задължителни постановки на правоприлагането в материята на вещното право. Ако все пак трябва да се отговори на тълкувателното питане, в диспозитива на тълкувателното решение могат да се направят за прецизност и яснота някои корекции, които да засегнат само съдържанието на т.1 от него. То може да се формулира по следния начин: „Презумпцията на чл.69 ЗС се прилага и в отношенията между съсобствениците, независимо от какъв юридически факт е възникнала съсобствеността. Обстоятелството, че правният акт, с който се конституира съсобствеността , не отстъпва правомощие на владение върху цялата вещ, а само на идеална част от нея, не означава, че съсобственикът във всички случаи е държател на идеалните части на останалите съсобственици, тъй като е възможно той да излезе извън пределите на субективното си право на владение, произтичащо от юридическото основание и да установи фактическа власт върху цялата вещ като собственик. В тази хипотеза презумпцията не е оборена, намерението му за своене се счита за доказано и при установяване, че е упражнявал владение върху цялата вещ в срока на придобивната давност, той е придобил оригинерно собствеността на чуждите идеални части от нея. Презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, ако съсобственикът макар и да държи цялата вещ, не е излязъл извън рамките на владението на собствената си идеална част, което притежава по силата на юридическото основание на съсобствеността и поради това се явява държател на чуждите идеални части от нея.”
Коментираното тълкувателно решение е повод и за преценка доколко удачна е уредбата на селективното касационно обжалване, въведена с действащия от 2008 г. ГПК, както и интерпретацията от ВКС на нейното прилагане. Неговото въвеждане не е наложено само от необходимостта да се намали голямата натовареност на касационната инстанция, а да се създадат условия за унифициране на съдебната практика, в резултат на което до нея да достигат спорове, решението по които се отклонява от тази практика или защото е необходимо същата да се развива като се предложат нови разрешения или коригират съществуващите. Съществуването на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за достъп до касационно обжалване препятства постигането на тази конституционно установена цел на касационния контрол, за което допринася и интерпретацията на ВКС. Последната предвижда с разрешенията, които дава с ТР№1/2010 г. на ОСГТК и ТР№2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, че основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен или на въззивен съд, както и на ВКС по отменения ГПК по същия правен въпрос. Това създава условия да се постановяват противоречиви решения по идентичен правен въпрос не само от долустоящите инстанции, но и от касационната, тъй като се съчетава с разбирането на ВКС, че под касационна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК трябва да се разбира само задължителната, установена с постановления и тълкувателни решения на Пленума на ВС и тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС, а не и трайната такава по конкретни казуси, създадена преди действието на новия ГПК. Последната се изразява в повтарящи се еднакви разрешения на идентични правни въпроси, която поради своята константност не е наложила издаване на тълкувателни актове от характера на задължителните. Същата обаче е изключена, макар че е формирана по прилагането на действащи закони, от преценката за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, за разлика от решенията на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Те също са постановени по конкретни казуси, но са задължителни за долните инстанции, макар и не за самия ВКС по аргумент от чл.292 ГПК. Такъв е и нашия случай, станал повод за издаване на коментираното тълкувателно решение. Това е така, защото след като по реда на чл.290 ГПК е постановено Решение №123/15.6.2010 г. по гр.д.№431/2009 г. на ВКС, 2 г.о., което предхожда по време Решение №381/25.10.2010 г. по гр.д.№37/2010 г. на ВКС, 2 г.о., постановено по идентичен правен въпрос, вторият състав би следвало да не допусне до разглеждане по същество подадената касационна жалба срещу въззивното решение, постановено в съответствие с разрешението, дадено с първото решение. Вместо това той не само е допуснал касационното обжалване, но е отменил обжалваното решение и е постановил ново в обратен смисъл, което противоречи на предходното решение на ВКС по идентичен правен въпрос. Това е довело до издаване на тълкувателно решение, което не допринася за развитие на правото, защото не предлага нови разрешения по спорни въпроси на правоприлагането, а преутвърждава отдавна установена константна практика. То е издадено не поради реална необходимост, а с оглед на несъобразяването с тази практика от друг състав на ВКС.
В заключение, за да се постигне действително унифициране на практиката от ВКС като се намали броя на постановените от него и долустоящите инстанции противоречиви решения, при това без да се изразходва ценна обществена енергия за издаване на тълкувателни решения по въпроси, които отдавна са получили своето разрешение, необходимо е ВКС да съблюдава създадената от самия него практика. Като си наложи това самоограничение, той има основанието да изисква от долустоящите инстанции да я спазват. В тази насока за да създаде константна практика, щом като не се счита за обвързан от формираната при действието на отменения ГПК, той трябва поне да приеме, че задължителна за отделните му състави е и тази по чл.290 и чл.291 ГПК. При такова развитие в материята на касационния контрол, жалбите срещу въззивни решения, постановени в съответствие с касационните решения, постановени по реда на чл.290 и 291 ГПК, трябва да бъдат отклонявани, когато се иска допускане на обжалването им на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.Това ще даде възможност на ВКС да се съсредоточи върху развитие на правото и унифициране на съдебната практика.Това важи с пълна сила за случай като обсъждания, при който се касае не до новоприети закони, а до такива с дълготрайно предходно действие във времето, което не е налагало нито постановяване на противоречиви решения от ВКС, нито прилагане по този повод на правомощието му по чл.292 ГПК.
Автор: Благовест Пунев
Подобни статии
ИЗМЕНЕНИЯТА В ЗАКОНА ЗА СОБСТВЕНОСТТА ОТНОСНО ПРИДОБИВНАТА ДАВНОСТ ВЪРХУ НЕДВИЖИМИ ИМОТИ – ЧАСТНА ДЪРЖАВНА И ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ И ОБРАТНАТА СИЛА НА ЗАКОНА
Отговорността за вреди при нарушения на Закона за обществени поръчки
Чл. 98 от Закона за собствеността в практика на ВКС по чл. 290 от ГПК
За правния интерес при установителния иск за собственост Тълкувателно решение №8/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд /ОСГТК на ВКС/ Критичен коментар
Приложимост на разпределението по чл. 353 ГПК при извършване на делба по колена
