- Проблемът
Предпоставките за приложението на презумпцията, която е регламентирана в чл. 301 от Търговския закон (ТЗ) и последиците от действието й спрямо установилите се между страните материалноправни отношения, са изследвани нееднократно в теорията и съдебната практика. Отклонението от общото гражданскоправно правило, че действия, които са извършени без представителна власт, не обвързват представлявания продължава да е източник на проблеми и противоречия. Те възникват при търсенето на отговор на въпроса, попада ли в приложното поле на чл. 301 от ТЗ арбитражната клауза в договор, сключен от името на мнимо представляван търговец. Разминаване при отговора му се наблюдава в практиката на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата (АС при БТПП) и на държавните съдилища, както и в практиката на различни състави на Върховния касационен съд (ВКС), а изследвания в правната доктрина почти липсват[1].
Очертаният проблем има голямо практическо значение, тъй като липсата на надлежно сключено арбитражно споразумение е въздигнато в чл. 47, т. 2 от Закона за международния търговски арбитраж (ЗМТА) в основание за отмяна на арбитражното решение от ВКС.
Преди да бъдат изложени аргументите „за“ и „против“ приложението на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение, по-долу накратко ще бъдат разгледани някои по-общи, но с принципно значение въпроси. Те са стабилната основа, от която следва да започнат разсъжденията ни по поставения въпрос и предопределят достигането до предложение за разумен отговор.
- Кратък преглед на презумпцията по чл. 301 от ТЗ
2.1. В чл. 301 от ТЗ законодателят въвежда изключение спрямо търговците от общото за гражданското право правило на чл. 42 от ЗЗД, че действията извършени без представителна власт[2] не произвеждат правни последици за мнимо представлявания, освен при изричното им потвърждаване.
В търговското право принципът е друг: „Когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването.“ (чл. 301 от ТЗ)
В практиката надделява разбирането, че посоченото правило е приложимо, както в случаите, когато лице без представителна власт действа от името на търговец, така и в хипотезата, когато правно действие от името на търговец извършва само едно от лицата, които осъществяват колективното му представителство.[3] Приема се, че специфика при прилагането на чл. 301 от ТЗ в хипотезата на съвместно представителство на търговец е налице единствено относно начина, по който търговецът може да се противопостави на действието, което е извършено от негово име от едно или част от представляващите го заедно лица. В този случай, ако веднага след узнаването, дори само едно от останалите лица, осъществяващи съвместното /колективното/ представителство, се противопостави на извършеното от името на търговеца действие, ВКС приема, че презумпцията по чл. 301 от ТЗ не намира приложение, тъй като в този случай липсва „мълчаливо съгласие“ на търговеца.[4]
2.2. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да влезе в действие нормата, изведена от разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, включва следните три елемента: 1) предприето действие от името на търговец от лице, което не разполага с представителна власт, 2) узнаване, от страна на търговеца и 3) непротивопоставяне на предприетото действие, веднага след узнаването. Приложението на презумпцията на чл. 301 от ТЗ предполага изследване на конкретни факти, от които може да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но въпреки това не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия.[5]В чл. 301 от ТЗ законодателят е обвързал незабавното противопоставяне на търговеца на сключена без представителна власт или при превишаване пределите на представителната власт сделка с момента на узнаването й. Законът обаче не въвежда специални изисквания за начина, по който това узнаване се е осъществило: уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети лица; отразяване на съответните правни действия и/или последиците от тях в търговските книги на дружеството; вписването в публичен регистър (напр. вписване на актове, с които се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя, или прекратява друго вещно право); уведомление чрез средства за комуникация или за масово осведомяване.[6]
Не може да бъде споделен изводът, застъпван в теорията и в практиката, че в случая мълчанието на търговеца се приравнява на съгласие („потвърждаване“) на извършените от негово име, но без представителна власт, действия.[7],[8] Видно от граматическото тълкуване на чл. 301 от ТЗ, законодателят не говори за мълчание, за пасивно поведение на търговеца, приравнени на съгласие. Смисълът, който е вложен в посоченото правило е друг. Извод за потвърждаване на извършени без представителна власт действия може да бъде направен само въз основа на предприети от търговеца действия в определена насока – на неговото активно поведение. Тази активност намира отражение било в изрично потвърждаване на предприетите от мнимия представител действия, било в конклудентни действия на търговеца, от които може да се направи извод за такова потвърждаване или както правилно посочва ВКС в Решение № 89 от 12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г., Т. К., ІІ Т. О., „За да се приложи чл. 301 от ТЗ, достатъчно е да се докаже, че търговецът е манифестирал (к.м.) мълчаливо одобрение на извършените без представителна власт действия или намерение да се ползва от целения с тях правен резултат.“ За да избегне последиците от презумпцията на чл. 301 ТЗ, търговецът следва да се противопостави веднага след узнаването. Това противопоставяне трябва да е изрично и по категоричен начин да изразява непризнаването на действията на мнимия представител.[9]
Съдебната практика разграничава няколко хипотези, при които се приема, че липсва противопоставяне от търговеца на извършените без представителна власт действия, а именно: при наличие на данни за отразяване на издадената фактура по договора в счетоводството на дружеството, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС, ползването на данъчен кредит и др.;[10] при фактическото ползване на вещта от търговеца – наемател и плащането на наемната цена за част от периода на действие на договора;[11] при приемането на извършената работа /СМР/ от страна на възложителя с акт обр. 19[12] и др.
Посочените примери са изцяло в съответствие със застъпеното по-горе становище, че непротивопоставянето от страна на търговеца не е равнозначно на неговото мълчание, за да влезе в действие презупцията по чл. 301 от ТЗ. Във всяка от разглежданите хипотези, съдът прави извод за липса на противопоставяне въз основа на определено активно поведение на търговеца, което разкрива отношението му към извършените без представителна власт действия. За да осуети действието на чл. 301 от ТЗ, търговецът следва своевременно да реагира в отговор на извършениете от негово име без представителна власт действия или по думите на закона – да „се противопостави веднага след узнаването“.
2.3. Сделката, която е сключена при липса на надлежно учредена представителна власт, е висящо недействителна. В гражданското право тази сделка не поражда правни последици за мнимо представлявания до изричното й потвърждаване (чл. 42, ал. 2 от ЗЗД). При търговските сделки също е налице висяща недействителност, но до момента на узнаването и непротивопоставянето на търговеца, от чието име е сключена сделка без представителна власт или евентуалното й потвърждаване.[13] Последицата от липсата на незабавно противопоставяне от страна на търговеца е, че сключената от негово име сделка го обвързва валидно и поражда всички свои правни последици.
2.4. Важно значение за отговора на разглеждания в статията въпрос е да се изведе целта, която е преследвал законодателят при установяването на правилото на чл. 301 от ТЗ.В основата на общите правила за търговските сделки, регламентирани в Част Трета „Търговски сделки“, Глава двадесет и първа „Общи положения“ на ТЗ, част от които е и разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, стои рационализирането на търговския оборот. Целта на разглежданото правило е да предотврати съществуването на висящо недействителни договори неограничено във времето. По този начин се създава сигурност и стабилност в отношенията между страните по такива договори, като се отнема възможността на недобросъвестни търговци след продължителен период от време да се позовават на недействителност на договори, сключени от тяхно име без представителна власт.[14]
- Същност и форма на арбитражното споразумение
3.1. По своята правна същност арбитражното споразумение е самостоятелен процесуален договор. С него страните по договора възлагат на арбитраж (институционален или ad hoc) всички или някои от споровете, които могат да възникнат или са вече възникнали между тях относно определено договорно, или извъндоговорно частноправно имуществено правоотношение, което може да бъде предмет на арбитраж.[15]Арбитражното споразумение е особен вид договор с процесуалноправни последици. То поражда насрещни права и задължения за сътрудничество между страните по него при осъществяване на арбитража, открива възможност да се учреди арбитражният съд въпреки съпротивата на една от страните или непостигане на съгласие между арбитрите, които са посочени от страните да изберат председател (чл. 12 от ЗМТА), поражда правомощие на арбитражния съд да реши възложения му спор и е опора за силата на арбитражното решение (чл. 41 и чл. 47 от ЗМТА).[16]
3.2. Арбитражното споразумение може да бъде включено като клауза в друг договор или да бъде оформено като отделно споразумение. Независимо от избрания подход, за да бъде действително, съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗМТА, то следва да бъде сключено в писмена форма. Освен в документ подписан от страните, писмената форма се смята за спазена, ако арбитражното споразумение се съдържа в разменена между тях кореспонденция в писмена форма или в друга приравнена на нея форма (размяна на писма, телеграми, телекси и други съобщения[17]).
- Приложима ли е разпоредбата на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение – преглед на становищата в теорията и съдебната практика
4.1. Разбирането, че чл. 301 от ТЗ е приложим спрямо арбитражното споразумение
4.1.1. Независимо от противоречията съществували в практиката на АС при БТПП, поставеният въпрос е решен по задължителен за съставите му начин с т. 1 на Решение на Арбитражната колегия от 18.03.2009 г., постановено на основание чл. 8, ал. 2 от Устава на АС при БТПП. Съгласно цитираната разпоредба, решенията на Арбитражната колегия, с които се обсъжда практиката на съда по прилагане на нормативните актове, общи за вътрешните и международни дела, с оглед нейното уеднаквяване, са задължителни за арбитрите, ако за тях са гласували повече от половината арбитри, включени в листата на арбитрите по вътрешни дела.
В посочено решение е прието, че „Разпоредбата на чл. 301 ТЗ е приложима към арбитражното споразумение, включително когато то е формулирано като клауза в договор, сключен от лице без представителна власт.“
Аргумент в подкрепа на този извод е, че арбитражното споразумение като процесуален договор е относително самостоятелно от търговската сделка, с която се свързва. Изтъква се, че недействителността на едното не влече по необходимост недействителност на другото и следва да се преценява самостоятелно. Посочва се, че арбитражното споразумение, включено като клауза в търговска сделка, е едно от условията, при които тя е сключена, доколкото се отнася до бъдещи спорове във връзка с тази сделка. Така арбитражното споразумение се разглежда като една от гаранциите за изпълнението на сделката, защото организира от напред разрешаването на евентуалните спорове по начин, който страните са счели за по-ефикасен в сравнение с държавното правосъдие.[19]
Друг аргумент, който се излага е, че доколкото първоначално и търговската сделка, и арбитражното споразумение, включено като клауза в нея, са засегнати от един порок – липса на надлежно учредена представителна власт, т.е. основанията за висящата недействителност на двата договора са едни и същи, то и основанията за валидирането им също следва да са еднакви.[20]
4.1.2. За държавните съдилища обаче, такава задължителна практика няма, а единственият опит за формирането й до момента, е завършил без успех. В производството по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, като основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК пред ВКС е поставен въпроса: „Следва ли договорът за производство и доставка на материал /трошен камък/ от 07.12.2007 г. да поражда действие между страните, респ. предвидената в него арбитражна клауза, след като същият не е подписан от представител на ищеца и това е установено с графологична експертиза“. С Определение № 330 от 03.05.2012 г., постановено по ч.т.д. № 342/2011 г., Т. К., ІІ Т. О., ВКС не е допуснал касационно обжалване със следните мотиви: „Поставеният от частния касатор въпрос не представлява формулиране на общото основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпросът дали договорът за доставка на материал /трошен камък/, респ. предвидената в него арбитражна клауза е породил действие между страните по него, след като същият не е подписан от законния му представител, не е обусловил конкретните правни изводи на съда. Софийският апелативен съд е обосновал становището си с последиците на чл. 301 от ТЗ поради непротивопоставяне на договора веднага след узнаване за неговото сключване. Следователно значимият за изхода на делото въпрос е дали законовата презумпция на чл. 301 от ТЗ е приложима и по отношение на инкорпорираното в договора арбитражно споразумение. Такъв въпрос обаче не е поставен, а съдът не може да го извежда служебно. Липсата на водещото основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, поради което не следва да се обсъжда соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.“
Разсъжденията дали постановеният отказ за допускане до касация е основателен или не, не са цел на тази статия. Следва обаче да се посочи, че в цитираното определение ВКС мотивира отказа си с аргументи, които пряко противоречат на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че „Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и др./.“ Дали в този случай ВКС е изпълнил служебното си задължение да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните, е въпрос на който всеки сам следва да потърси отговор.
4.1.3. Приложението на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение се поддържа и в практиката на някои състави на ВКС[21], която е формирана в производството по отмяна на арбитражни решения по реда на чл. 47 от ЗМТА, както и в практиката на долустоящи съдебни инстанции[22]. Основният аргумент, който се излга е, че когато арбитражното споразумение е включено като част от договор, който има характеристиката на търговска сделка, то следва да се подчинява на правилата за такава.[23]
3.3. Изключение от писмената форма за действителност на арбитражното споразумение е регламентирано в чл. 7, ал. 3 от ЗМТА. Посочената разпоредба въвежда презумпция за наличие на арбитражно споразумение, когато ответникът участва в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитража.[18] Така при липса на изрично изявена воля, желанието на ответника за възлагане на спора на арбитражен съд се извежда от неговото активно поведение (от конклудентни действия).
Разгледаните цели и последици на чл. 301 от ТЗ и на арбитражното споразумение, са отправната точка към отговора на въпроса за действието на регламентираната в ТЗ презумпция спрямо арбитражна клауза, която се съдържа в договор, сключен при условията на мнимо представителство. Преди да пристъпим към него, в рамките на следващите редове ще бъдат разгледани формиралите се в практиката и доктрината становища по проблема и аргументите, на които се основават.
Държавните съдилища обаче отиват по-далеч, като извеждат приложимостта на чл. 301 от ТЗ и въз основа на критерия – субективни търговски сделки. Посочва се, че когато страни по сделката са търговци, арбитражното споразумение е сключено във връзка с търговската им дейност, поради което и самото арбитражно споразумение следва да се квалифицира като търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 и 3 от ТЗ, като спрямо него се прилагат и общите правила на търговските сделки.[24]
4.1.4. В теорията също се посочва, че потвърждаването на материалноправния договор чрез неговото изпълнение, в хипотезата на чл. 301 от ТЗ, би следвало да се тълкува като потвърждаване на съдържащото се в него арбитражно споразумение. [25]
- Същност и форма на арбитражното споразумение
- Защо чл. 301 от ТЗ не е приложим спрямо арбитражното споразумение?
- Заключенителни думи
4.2. Разбирането, че чл. 301 от ТЗ не е приложим спрямо арбитражното споразумение
Основното възражение срещу приложимостта на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение е, че то няма характера на търговска сделка – не е сключено във връзка с упражняваното от търговеца занятие, по смисъла на чл. 286 от ТЗ, нито попада в кръга на абсолютните търговски сделки по чл. 1, ал. 1 от ТЗ.[26]
В подкрепа на този извод се изхожда от белезите, по които търговските сделки се различават от гражданските: предмет, субекти и преследвана цел – насочени са към обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците, т.е. на лица, които по занятие извършват стопанска дейност. Отчита се систематичното място на чл. 301 от ТЗ в Част Трета „Търговски сделки“, Раздел ІІ на ТЗ „Сключване на търговски сделки“ и се посочва, че като материалноправна норма, тя урежда единствено отношенията, които законодателят е преценил, че следва да бъдат уредени по специален начин, който се отклонява от общата гражданскоправна уредба за потвърждаване на сделки, сключени от лице без представителна власт (чл. 42, ал. 2 от ЗЗД). Приема се, че специалният характер на разглежданата разпоредба и целта й – рационализиране на търговския оборот, са основание за извода, че приложното поле на специалните закони не следва да се разширява по пътя на тълкуването, тъй като особената правна уредба изключва възможността за разширително тълкуване и прилагането й към други правоотношения, каквото е арбитражното споразумение.[27]
4.3. Междинно становище
Тезата, която обосновава неприложимост на чл. 301 от ТЗ се критикува в доктрината, като се прима, че надценява самостоятелността на арбитражната клауза спрямо материалноправния договор, в който е инкорпорирана.[28]
В резултат на това се застъпва междинно становище, според което, когато арбитражната клауза е включена в граждански договор, е приложима разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и потвърждаването трябва да се извърши във формата, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. Спрямо арбитражно споразумение, включено като клауза в търговска сделка, обаче следва да се приложи разпоредбата на чл. 301 от ТЗ.
Мотивите, които са изложени в подкрепа на този извод са, че не е правнологично, заради изискването за писмена форма на арбитражното споразумение, да се игнорира естеството на сделката, от която то е част и когато е сключено без представителна власт, потвърждаването му да се подчини на режима на ЗЗД.[29]
Допълнителен аргумент, който се посочва е, че трудно би могло да се приеме, че ответникът, който е приемал изпълнение от ищеца и който често пъти също е изпълнил насрещните си задължения, е знаел за сключването и съдържанието на договора, но не е знаел за включената в него арбитражна клауза.
Според Р. Иванова, този подход следва да се прилага и когато арбитражното споразумение е самостоятелно и не клауза от сключен между страните договор или пък договорът не е в писмена форма.
Предвид очертаните по-горе становища по разглеждания проблем и изхождайки от целта и последиците на чл. 301 от ТЗ, както и от същността на арбитражното споразумение, считам, че когато арбитражното споразумение е включено като клауза в договор, сключен без представителна власт, спрямо него не може да се приложи регламентираната в ТЗ презумпцията за потвърждаване.
5.1. На първо място, презумпцията по чл. 301 от ТЗ се отнася до абсолютните търговски сделки по чл. 1, ал. 1 от ТЗ или до търговски сделки по смисъла на чл. 286 от ТЗ – сключени от търговец и свързани с упражняваното от него занятие, т.е. до правоотношения по повод конкретна търговска дейност.
Целта на чл. 301 от ТЗ е да въведе стабилност и гарантира бързината в търговския оборот. Разпоредбата не се отнася до процесуални договори. Приложното й поле е насочено към материалноправните отношения между страните – сключената сделка и действието й. Така последиците от прилагането на законовата презумпция водят до преодоляване на състоянията на висящо недействителни сделки, сключени при липса на надлежна представителна власт, които създават несигурност в търговския оборот и застрашават интересите на участниците в него.
Целта на арбитражното споразумение е да уреди процесуалните отношения между страните по материалния договор, като възложи разрешаването на възникналите по повод изпълнението му спорове на арбитраж. Последиците му са изцяло процесуални – то е източник на правораздавателната компетентност на арбитража.
Отделянето на уговорките, които уреждат търговските отношения между страните, от процесуалните уговорки е извършено в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ГПК, където изрично е посочено наличието на имуществен спор и отделно от него – постигнато съгласие относно реда за неговото решаване.
Прилагането на чл. 301 от ТЗ и спрямо арбитражното споразумение не води до постигане на очертаните по-горе цели – повишаване на сигурността на търговския оборот и защита на интересите на участниците в него, чрез отнемане на възможността на недобросъвестни търговци след продължителен период от време да се позовават на недействителност на договори, сключени от тяхно име без представителна власт. Предвид същността на арбитражното споразумение, при действието на посочената разпоредба, освен от последиците на материалноправния договор, търговецът ще се окаже обвързан и от избрания от мнимия представител способ за решаване на спора. Така независимо от предимствата на арбитражното производство, безспорно се стига до ограничаване на правото му на защита, а арбитражът се оказва лишен от една от основните му характеристики – доброволността. Посочените последици от евентуалното действие на чл. 301 от ТЗ и спрямо арбитражното споразумение обвързват и са от значение единствено за мнимо представлявания търговец. Те не могат да бъдат обосновани с идеята за сигурност и стабилност в търговския оборот.
5.2. На следващо място, съгласно чл. 301 от ТЗ търговецът потвърждава действията извършени от негово име без представителна власт, само ако след узнаването не се противопостави изрично и манифестира чрез определено свое поведение одобрението им или намерение да се ползва от последиците им.
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, в случай, че не е спазена установената в закона писмена форма за действителност, извод за наличие на арбитражно споразумение може да се направи, само ако ответникът не е оспорил компетентността на арбитража и е взел активно участие в арбитражното производство, като е извършил действия насочени към разглеждане на спора по същество.
Посочените разпоредби регламентират законови презумпции (оборима по чл. 301 от ТЗ и необорима по чл. 7, ал. 3 от ЗМТА) – въз основа на наличието или липсата на определени юридически факти се прави предположение за съществуването или липсата на други юридически факти. Разпоредбите, които въвеждат законови презумпции не подлежат на разширително или стеснително тълкуване и не могат да се прилагат по аналогия. По своята правна същност презупцията се отклонява в определен аспект от обективната действителност, ето защо следва да се прилага само и единствено, ако са се осъществили юридическите факти, които са включени в презумпционната предпоставка.
Както в чл. 301 от ТЗ, така и в чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, е очертано конкретното поведение, което следва да е налице, за да се приложи съответната презумпция. Видно от съдържанието на двете разпоредби, описаното в презумпционните им предпоставки поведение е напълно различно. В чл. 301 от ТЗ става въпрос за поведение насочено към материалноправните отношения между страните – упражняване на фактическа власт върху вещ, съпроводено с плащане на лизингови вноски или на наемна цена; доставки на стоки; отразяване на издадени фактури в счетоводството и ползване на данъчен кредит и др. Чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, от своя страна, говори за процесуални действия, предприети в рамките на образувано арбитражно производство и насочени към разглеждане на спора по същество. Ето защо, не може да бъде споделен изтъкваният в практиката аргумент, че щом потвърждаване по чл. 301 от ТЗ е настъпило по отношение на материалния договор, няма логика да не е настъпило и спрямо процесуалния договор, доколкото така би се стигнало до разграничение относно последиците от едно и също поведение.[30]
Становището, което обосновава приложимостта на чл. 301 от ТЗ и спрямо арбитражното споразумение, се опитва да разшири приложното поле на посочената разпоредба, без да съобразява целите и предназначението й. В резултат на това се стига до наличието на още едно, неуредено в закона изключение от писмената форма за действителност на арбитражното споразумение, регламентирана в чл. 7, ал. 1 и 2 от ЗМТА. В същото време се игнорира разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ЗМТА и визираните в нея предпоставки, единствено при наличието на които законът допуска изключение от тази писмена форма за действителност. Така се ограничава приложното поле на посоченото правило и се създават условия за лесното му заобикаляне посредством разпоредбата на чл. 301 от ТЗ.
Изложеното разкрива неоснователността на аргумента, според който след като търговецът след узнаването е изпълнявал задълженията по сключения при условията на мнимо представителство договор, няма как да не е знаел и за включената в него арбитражна клауза. Много често обаче, ситуацията е точно такава. Узнаването не е непременно свързано със запознаване с писмения текст на сключения договор, а и законът не го изисква. Ето защо, считам, че този аргумент не е достатъчен, за да обоснове приложимостта на чл. 301 от ТЗ и спрямо арбитражното споразумение.
В обобщение на изложеното, след като законът по изключение допуска отклонение от писмената форма на арбитражното споразумение и прави предположение за наличието му, само при условията на чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, то не може съществуването на арбитражно споразумение да се извежда чрез прилагане на чл. 301 от ТЗ. Арбитражното производство е изключение от държавното правосъдие по граждански дела и арбитражният състав не може да изведе своята компетентност чрез разширително или коригиращо тълкуване на разпоредбите, които я определят[31] или пък чрез правоприлагането им по аналогия.
5.3. Разглежданите разпоредби имат различно приложно поле и последици, ето защо няма пречка да се приложат спрямо договор сключен при условията на мнимо представителство, като чл. 301 от ТЗ уреди материалноправните му последици, а чл. 7, ал. 3 от ЗМТА – процесуалноправните. Такова разграничение се прави от някои състави на ВКС в производството за отмяна на арбитражни решения.[32] Така в Решение № 22 от 24.02.2014 г., постановено по т. д. № 5/2013 г., Т. К., ІІ Т. О., ВКС приема, че „двата договора: материалноправен и процесуален /арбитражна клауза/ са засегнати от един и същи порок: липса на валидно изразено съгласие на страната, доколкото купувачът на горивото е бил представляван при сключването им от лице без представителна власт. По отношение на липсата на валидно сключена арбитражната клауза, обаче следва да се вземе в предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, в която се въвежда фикцията[33] за наличие на такава, в случаите, когато заинтересованата страна участва в арбитражното производство, без да оспорва компетентността по него на арбитражния орган, което е налице в настоящия случай…. Ето защо, така наведеното оплакване за нарушение на чл. 47 т. 2 от ЗМТА е неоснователно. Преценката, досежно валидността на самия материалноправен договор е предмет на спора по същество пред арбитражния орган и е в зависимост от това, дали такова възражение е повдигнато от страната в производството пред него и в конкретния случай от приложението на чл. 301 от ТЗ, доколкото се касае за спор по търговско правоотношение между търговци.“
В настоящата статия беше направен опит за систематизиране на съществуващите становища по въпроса за приложимостта на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение.
Аргументите изложени в подкрепа на тезата, че непротивопоставянето на търговеца на извършените без представителна власт действия не е релевантно и няма да доведе до обвързването му от съглашения с процесуалноправни последици, каквото е арбитражното споразумение, не претендират за изчерпателност. Те обаче се основават на целта на презумпцията по чл. 301 от ТЗ – да гарантира сигурността в търговския оборот, както и на същността на арбитражното споразумение и единственото изключение от писмената му форма за действителност, уредено отново посредством оборима презумпция в чл. 7, ал. 3 от ЗМТА. Умишлено или не, именно тези основополагащи въпроси се неглижират в практиката при разглеждането на поставения проблем, а изводи за приложението на чл. 301 от ТЗ спрямо арбитражното споразумение се правят въз основа на недопустимо разширително тълкуване на законови презумпции и дори чрез обосноваване на тезата, че арбитражното споразумение има характер на търговска сделка.
Автор: Борислава Първанова, Адвокат към САК
[1] Проблемът е засегнат от проф. Ж. Сталев в монографията Арбитраж по частноправни спорове. С.: Сиела, 1997, както и от Р. Иванова, в Арбитражната компетентност в Практиката на АС при БТПП. – Във: Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев, С.: Сиела, 2009
[2] Както в хипотезата на пълна липса на представителна власт (falsus procurator), така и при превишаване на нейните предели (excessus mandati).
[3] Решение № 18 от 04.04.2014 г. по т. д. № 24/2013 г., Т.К., I Т.О. на ВКС; Решение № 103 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[4] В този смисъл Решение № 103 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[5] Решение № 89 от 12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
[6] В този смисъл Решение № 202 от 06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 103 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[7] Герджиков, О. Търговски сделки. С.: ИК „Труд и право“, 2008;Таков, К. Доброволно представителство. С.: Сиби, 2008, стр. 291; Йосифова, Т. Мнимо представителство, С.: Сиби, 2008, стр. 245-246
[8] Решение № 202 от 06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г., Т.К, II Т.О. на ВКС; Решение № 103 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение по ВАД 128/2001 г. на АС при БТПП
[9] Решение от 09.08.2010 г. по ВАД № 124/2010 г. на АС при БТПП
[10] В този смисъл Решение № 109 от 07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 202 от 06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 18 от 04.04.2014 г. по т. д. № 24/2013 г., Т.К., I Т.О. на ВКС
[11] Решение № 57 от 07.06.2011 г. по т. д. № 546/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 89 от 12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
[12] Решение № 118 от 5.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г., Т.К., II Т. О. на ВКС; Решение № 154 от 30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
[13] Решение № 202 от 06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
[14] В този смисъл Решение по ВАД № 93/99 г. на АС при БТПП; Решение № 37 от 01.04.2009 г. по т. д. № 106/2008 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС;
[15] Сталев Ж., Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р. Българско гражданско процесуално право, С.: Сиела, 2012, стр. 795
[16] Сталев Ж., Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., Цит. съч., стр. 801
[17] Определение от 20.10.2004 г. по ВАД № 30/2004 г. на АС при БТПП
[18] Чл. 2, ал. 3 от Правилника на АС при БТПП уточнява, че ответникът следва да извърши пред арбитража действие, насочено към разглеждане на спора по същество.
[19] В този смисъл Сталев, Ж. Цит. съч., стр. 62; Решение по ВАД 85/1997 г. на АСпри БТПП; Решение по ВАД 30/2001 г.; Решение по ВАД 6/2004 г. на АС при БТПП
[20] В този смисъл Решение по ВАД 128/2001 г. на АС при БТПП
[21] Решение № 106 от 28.10.2011 г. по т. д. № 400/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 7 от 29.01.2015 г. по т. д. № 2540/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 219 от 10.02.2015 г. по т. д. № 2051/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[22] Определение оот 12.01.2012 г. по гр. д. № 3605/2009 г. на Софийски градски съд; Определение от 16.07.2012 г. по т. д. № 2183/2012 г. на Софийски градски съд; Определение № 227 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 298/2011 г., Г.К, VІІ с-в на Апелативен съд – София
[23] Определение № 227 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 298/2011 г., Г.К, VІІ с-в на Апелативен съд – София; Определение от 16.07.2012 г. по т. д. № 2183/2012 г. на Софийски градски съд Решение № 106 от 28.10.2011 г. по т. д. № 400/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС; Решение № 7 от 29.01.2015 г. по т. д. № 2540/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС
[24] В този смисъл Определение № 227 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 298/2011 г., Г.К, VІІ с-в на Апелативен съд – София; Определение от 16.07.2012 г. по т. д. № 2183/2012 г. на Софийски градски съд
[25] Сталев Ж., Мингова А., Стамболиев О., Попова В., Иванова Р., Цит. съч., стр. 798
[26] Определение по ВАД 200/2006 г.; Решение № 157 от 11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[27] Определение по ВАД 200/2006 г. на АС при БТПП
[28] Иванова, Р. Цит. съч., стр. 215
[29] Иванова, Р. Цит. съч., стр. 216
[30] В този смисъл Решение по ВАД 128/2001 г. на АС при БТПП
[31] Определение от 20.10.2004 г. по ВАД № 30/2004 г. на АС при БТПП
[32] Решение № 22 от 24.02.2014 г. по т. д. № 5/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 66 от 07.07.2014 г. по т. д. № 4036/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС
[33] Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ЗМТА регламентира законова необорима презумпция, а не фикция, както неправилно посочва ВКС.
Подобни статии
ФОРМАТА ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА СДЕЛКИТЕ И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 293, АЛ. 3 ОТ ТЪРГОВСКИЯ ЗАКОН
НИЩОЖНОСТ НА АРБИТРАЖНОТО СПОРАЗУМЕНИЕ ПОРАДИ НЕГОВАТА НЕРАВНОПРАВНОСТ ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ
Някои критични бележки по иска за обявяване недействителността на ипотека по чл. 646, ал. 2 от Търговския закон в производството по несъстоятелност
ВЪПРОСЪТ ЗА ПРАВНОТО ДЕЙСТВИЕ НА ВПИСВАНЕТО В КНИГАТА ЗА АКЦИОНЕРИТЕ И ЗА ДЕЙСТВИЕТО НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ ПРИ ИСК ПО ЧЛ. 74 ОТ ТЪРГОВСКИЯ ЗАКОН
За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института
