1. Въведение.
Придобивната давност като правен иниститут с многовековна история е била обект на множество изследвания. Целта на настоящия труд не е да повтаря достигнатите разрешения и изводи в тази област, а да даде поглед върху въпроси, които макар и да не изглеждат спорни, позволяват все още разсъждения. Това се дължи на факта, че се пораждат известни съмнения за противоречието им с някои основополагащи принципи в областта на гражданския оборот, както и колебания в справедливостта, залегнала в тях. Предмет на разглеждане ще бъдат постановките, възприети от Върховния касационен съд (ВКС) в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС (ТР №4/ 2012 г.). Разглежданото решение, въпреки позитивите си, свързани с разрешаването на спорен на теоретично и практическо ниво въпрос, съдържа негативи, поради противоречия във възприетите обосновки и удачността на част от крайните изводи, които могат да окажат неблагоприятно въздействие в различни посоки.
2. Относно фактическия състав на придобивната давност.
Въпросът за фактическия състав на придобивната давност и противоречията, които пораждаше на ниво правна литература и съдебна практика, трябваше да бъде решен по окончателен начин с ТР № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС, в което бе прието, че позоваването по чл. 120 Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 84 Закона за собствеността (ЗС) на изтеклия давностен срок, не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, уреден в чл. 79 ЗС. Този краен извод на ВКС, обаче не намира стабилна опора в мотивите към него, които следва да бъдат насока относно начина, ефектите и значението от извършването на това позоваване, а точно обратното.
2.1. Съображенията на ВКС и някои възражения срещу тях.
2.1.1. След като приема, че придобивната давност е сложен юридически факт от типа на правомерните юридически действия, чиято правна последица – придобиване на вещното право, е нормативно свързана само с юридическите факти предвдени в чл. 79 ЗС, непосредствено след това ВКС отрича възможността придобиването на правото на собственост или друго вещно право да става автоматично – с изтичането на законоустановения срок. Това виждане Върховният съд обосновава с твърдението, че настъпването на правните последици ex lege било типично за юридическите събития. Този възглед на ВКС, обаче не е изцяло в съответнствие с теорията, на която самият той се позовава. Всеки юридически факт се свързва с предвидени в закона правни последици, които настъпват при осъществяването му, а при фактическите състави – при осъществяването на предвидените в закона елементи, част от съдържанието им. В едни случаи, тези правни последици настъпват ex lege, с осъществяването на юридическия факт, в чиято диспозиция са предвидени, без да е необходимо допълнително волеизявление от страна на съответния правен субект. В други случаи, наличието на такова е предвидено като предпоставка за пораждането им. Това обаче не означава, че правните последици настъпват ex lege само при юридическите събития като юридически факти, а точно обатното. Например: нищожността на сделките е винаги изначална, те ex lege не пораждат правни последици, без да е необходимо допълнително волеизявление на страните по тях, но това не ги превръща в юридически събития, напротив сделките са едни от най-ярките представители на правомерните юридически действия. Ето защо според мен именно изтичането на законоустановеният срок завършва фактическия състав на придобивната давност и води до придобиване на съответното право.
2.1.2. Приемайки, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, в мотивите си (т. 2 от ТР №4/ 2012 г.), ВКС стига до противоречия с този извод. Първо правилно се посочва, че „за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците (к. м. ) от придобивната давност“, т. е. собствеността вече е придобита. След това, обаче е застъпено обратното схващане, което е в пълно противоречие с приетото в диспозитива на решението, а именно: „ До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост (к. м. )“, т. е. до момента на позоваването правото не е придобито. Посочените разсъждения ВКС завършва със следното разрешение, което пък е точно противоположно на застъпеното в предходното изречение: „При наличие на позоваване, правните последици (к. м. ) – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС“. Следва да отбележа, че противоречията не спират до тук. В следващия параграф, започвайки разсъжденията си по друг въпрос поставен за разглеждане в ТР №4/ 2012 г., ВКС отново прави извод, несъгласуван с този, с който завършва в предходния, а именно: „Позоваването на придобивна давност има за последица придобиване (к. м.) на правото на собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС.“ От посочената логическа аргументация, предполагам, че всеки, който се сблъска с изследваното решение на ВКС и който реши да се запознае с мотивите, а не само с диспозитива му, би останал озадачен. В крайна сметка, не става ясно дали позоваването води единствено да зачитане на правните последици на придобитото към момента на изтичане на законоустановения срок вещно право и ако е така, не е ли това право придобито автоматично, което ВКС отрича да е възможно, или пък това право се придобива към момента на позоваването.
Освен това, само по себе си, схващането на ВКС, че: „При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок (к. м.)“, противоречи на закона и по-специално на чл. 14, ал. 1 ЗНА. Това се дължи на факта, че с ТР №4/ 2012 г. се придава обратно действие на позоваването на придобивната давност, без то да е изрично уредено в закона. Такова не е предвидено и в разпоредбите относно погасителната давност, към които чл. 84 ЗС изрично препраща. Обратно действие на позоваването на изтекла давност е придадено по изключение в чл. 103, ал. 2 ЗЗД, но то е именно изключение от общото правило, че правните последици настъпват ex nunc, което се свързва с обратното действие и характера на самото възражение за прихващане. Това изключение е приложимо само относно погасителната давност, която е самостоятелен правен институт, различен от придобивната по фактически състав, приложно поле и правни последици.
2.1.3. Аргумент в полза на твърденията, че собствеността се придобива автоматично, след изтичане на предвидения срок и че позоваването няма обратно действие и правните последици на придобиване на правото следва да се зачитат към момента, в който то се извършва, можем да изведем от характера на производството по издаване на констативен нотариален акт по правилата на чл. 587-588 ГПК и правната същност на този документ. В това производство, както посочва същото ОСГК на ВКС в ТР № 11/ 2013 г. от 23. 03. 2013 г. по тълк. дело № 3/ 2012 г., нотариусът „ се произнася по съществуването на едно право“. Той удостоверява правната последица – съществуването на вече придобито по давност в предходен момент от владелеца право на собственост, а не го създава. В констативния нотариален акт той не удостоверява факт, който се е породил в миналото, а самото право, като формулира правен извод, въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства. Затова актът няма конститутивно действие, той не поражда вещното право и не удостоверява правопораждащия юридически факт, не е форма за действителност, а има само доказателствено и легитимационно значение – че правото вече се притежава от съответното лице.
2.1.4. Несъстоятелен в тази връзка, според мен, е аргументът в Особеното мнение към ТР №4/ 2012 г., ОСГК на ВКС, който изтъква, позовавайки се на чл. 77 ЗС, че действащото обективно право не позволява правото на собственост да се загуби поради бездействие на титуляра. Чл. 77 ЗС урежда способите за придобиване на право на собственост и други вещни права, излишно би било в тези хипотези, да се уреждат изрично и способите за загубването им, доколкото щом е налице придобиването на едно право чрез съответния придобивен способ от едно лице, то per argumentum a contrario, това води до изгубването му от друго. Въпреки това, чл. 99 ЗС изрично предвижда именно това, че правото на собственост се изгубва, ако друго лице го придобие, а придобиването по давност съгл. чл. 77 ЗС води именно до това. Уреждайки придобивната давност като придобивен способ, то от това следва, че осъществяването на фактическия й състав ще доведе до загубването на правото от лицето, което до момента е било собственик, съотв. титуляр на вещното право. Именно в това е основният смисъл на придобивната давност като институт – да гарантира правната сигурност на оборота, да стимулира титулярите на права да ги упражняват, ако не желаят да бъдат обвързани от нейните неблагоприятни за тях правни последици.[1]
2.2. Изводи.
С оглед на изложените по – горе аргументи, смятам, че не е налице несъвместимост между придобивната давност като сложен юридически факт, от типа на правомерните юридически действия и възможността правото на собственост да се придобие автоматично, ex lege, с осъществяването на предвидените в състава му елементи. Това се дължи на факта, че законодателят в чл. 79 ЗС е уредил придобивната давност като двуелементен фактически състав, включващ: владението, което като фактически състав се изразява, съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, в наличието на обективния елемент – упражнавяне на фактическа власт (corpus) и субективния елемент – вещта да се държи като своя (animus), и изтичането на законоустановения срок, като е сметнал, че не е необходимо наличието на трети елемент – а именно позоваването, защото правните последици по отношение на лицето, в чиято полза е изтекъл давностният срок, ще настъпят ex lege, без да е необходимо неговото изрично волеизявление за това. За това свидетелства и самият текст на разпоредбата на чл. 79 ЗС, който предписва, че “правото на собственост се придобива (к. м. )“ – така от гледна точка на материалното право, законодателят предписва, че лицето става собственик единствено с осъществяването на предвидения във фактическия състав юридически факти, като това става автоматично, ex lege, без да е необходимо каквото и да било последващо поведение. Друг е въпросът свързан, с противопоставимостта на тези последици по отношение на други лица и защитата на така придобитите права, когато ще е необходимо позоваване на вече придобитото право, но то няма да има отношение към момента на придобиването му. В тази връзка смятам, че макар и лицето да става собственик с осъществяването на предвидения в чл. 79 ЗС фактически състав, то, за да е то собственик спрямо останалите участници в гражданския оборот, е необходимо да е налице позоваване на вече придобитото право, в което намира израз процесуалният аспект на придобивната давност. С манифестирането му лицето ще се заяви като титуляр на вещното право и ще го противопостави на останалите правни субекти, за да са наясно те с това, какво поведение се очаква от тях да имат спрямо него. Това, на първо място, е във връзка с абсолютния характер на правото на собственост – задължението им да го зачитат и да се въздържат от действия, които го смущават и ограничават, и на второ място – във връзка със сигурността на гражданския оборот, който налага лицата да полагат дължимата грижа при придобиването на права, с оглед възможността в противен случай да търпят неблагоприятни за тях правни последици.
При липсата на такова позоваване, за всички, с изключение на владелеца, ще е налице само едно фактическо осъществявано владение през определен период от време. Затова и не можем да говорим за отказ от придобитото право по смисъл на чл. 100 ЗС от страна на владелеца, в чиято полза е изтекъл давностният скрок, но който не се е манифестирал спрямо останалия свят като негов титуляр, доколкото целта на чл. 100 ЗС е да даде публичност и да създаде сигурност относно титулярството на права, когато такова не е заявено, излишно става и публичното манифестиране на отказ от него. Ето защо, ако лицето, което е станало собственик, след осъществяването спрямо него на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, не се манифестира като такъв и не се защити с възражение по предявен иск, то се отказва от изтеклата в негова полза придобивна давност. Този извод можем да направим и per argumentum a fortiori, изхождойки от тежестта на доказване при редвандикационния иск (чл. 108 ЗС). Тя тежи върху ищеца и позицията на ответника може да се ограничи единствено в отричане правото на ищеца. Щом последният не успее да установи правото си на собственост, макар и ответникът да не доказва никакво свое право върху вещта, искът трябва да бъде отхвърлен по силата на правилото, че при еднакви основания владелецът се предпочита: in pari causa melior est condicio possidentis.[2] Така дори и ищецът действително да е бил собственик, ако не успее да докаже това, съдебното решение ще установи със сила на пресъдено нещо между страните, че въз основа на фактите по делото, той не е такъв. Дори и при предявен от ответника насрещен установителен иск, че той е собственик, когато ищецът не докаже собствеността си, искът му по чл. 108 ЗС ще бъде отхвърлен. От друга страна, искът на ответника също ще бъде отхвърлен, ако не докаже основанието си, но имотът ще остане в негово владение. Във всички случаи, ако ищецът не докаже основателността на ревандикационния иск, решнието ще породи сила на пресъдено нещо, която ще защитава ответника от нов иск от същото лице. Само по себе си, това решение няма да го легитимира като собственик, защото ще е необходимо преди това да докаже придобивното си основание.
Необходимостта от позоваване на изтеклата давност идва именно във връзка с възникнал правен спор, който следва да бъде разрешен от съда в полза на една от страните, за да се възстанови сигурността в гражданския оборот и за да няма основания за съмнения и недоверие в него. Проблемът не стои така остро при липса на позоваване и прехвърляне на придобитото в резултат на давностното владение право, защото правоприемникът в този случай ще разполага със самостоятелна възможност за защита. Това се дължи на факта, че по силата на чл. 82 ЗС той може да присъедини владението на своя праводател и по предявен срещу него иск сам да извърши позоваване на придобивна давност в своя полза или казано по друг начин, той е правоприемник на едно противопоставимо спрямо всички останали право, като, ако желае да получи защита в своя полза, ще е задължен да извърши позоваване на придобитото право и да се манифестира като негов титуляр. В този смисъл продавачът на един имот, в чиято полза е изтекла придобивна давност, но който не е извършил позоваване, не би могъл да отговаря за евикция спрямо купувача на същия, тъй като последният е разполагал сам с възможност да се защити като извърши позоваване и единствено от неговата воля е зависело дали ще спечели, или загуби делото по предявения срещу него иск за вещта. Не така стоят нещата, ако в течение на процеса ответникът, в чиято полза е изтекла придобивна давност, но не се е позовал на нея в отговора на исковата молба, прехвърли спорната вещ. Поради необходимостта от защита интересите на противната страна, в резултат на настъпилата процесуалната преклузия по чл. 133 ГПК, правоприемникът, по силата на чл. 226, ал. 2 ГПК, ако го замести, встъпи или бъде привлечен в процеса, няма да може да се позове на изтеклата давност. В този случай той ще е обвързан от силата на пресъдено нещо на съдебното решение и ще бъде съдебно отстранен от вещта, а прехвърлителят ще отговаря спрямо него за евикция по реда на чл. 188 и сл. ЗЗД. Приобретателят на спорното право, в случая, не може да бъде поставен в по-благоприятно положение от прехвърлителя. Това се дължи на факта, че той е знаел за водения процес поради оповестително – защитното действие на вписването на исковата молба по реда на чл. 114, б. „в“ ЗС и въпреки това е поел риска да договоря с цел придобиването на вещта. Той е обвързан от процесуалните действия и бездействия на прехвърлителя. В хипотезата, в която към момента на предявяването на иска, давността още не е изтекла, тя ще спре да тече и ще бъде прекъсната, по силата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Ако в течение на процеса, вещта бъде прехвърлена, давност няма да тече и за приобретателя й, именно поради обвързаността му от правните последици на водения относно нея процес и приемството в правното положение на праводателя. Въпреки че чл. 226, ал. 3 ГПК предвижда изрично обвързване само от последиците на силата на пресъдено нещо на решението, няма основание това да не се отнася и за последиците на предяването на иска, в частност спирането и прекъсването на давността.[3] В случаите, когато прехвърлителят запазва качеството си на страна в процеса и не бъде заместен по реда на чл. 226, ал. 2 ГПК, той действа като процесуален субституент, в защита на едно чуждо вече право. Материалното правоприемство в хода на процеса не поражда други процесуални последици, извън посочените в чл. 226 от ГПК и по-специално – не дерогира текстовете на чл. 116, б. „б“ и чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД вр. с чл. 84. Така, както в хода на висящия процес придобивната давност върху спорния имот спира да тече за страните по делото и те не могат да се позовават на текла през това време придобивна давност, така спира да тече и за третото лице, придобило имота в хода на висящия процес и то също не може да извърши позоваване.[4]
С оглед противоречията в диспозитив и мотиви на разглежданото тълкувателно решение, все пак приемам крайния извод, че позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, така както е уреден в чл. 79 ЗС. Правото на собственост или друго вещно право се придобива от лицето автоматично, ex lege, с осъществяването на фактическия състав на придобивната давност: упражняване на владение върху вещ с двата му елемента – установено обществено отношение на фактическо господство върху определена вещ и намерение тя да се свои (чл. 68 ЗС) [5] и изтичането на определения от закона период от време (десет години и пет години за недвижимите, и пет години за движимите вещи, започнал от установяването на владението), през който упражняването на фактическото господство върху вещта е продължавало[6]. Именно в това се изразява материалноправното действие на придобивната давност като сложен юридически факт, с осъществяването, на които законът свързва пораждането на определени правни последици – в случая правото на собственост в полза на лицето, спрямо което е изтекъл давностният срок. По отношение на останалите правни субекти обаче, с оглед възможността така придобитото право да бъде защитавано, да бъде обект на различни сделки и като цяло да се гарантира сигурността на гражданския оборот, е необходимо манифестиране на волеизявление или позоваване на придобитото право било чрез предявяване на иск за собственост, чрез възражение по предявен против него иск за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, в което намира израз процесуалноправното действие на придобивната давност.
Удачно беше ВКС да изрази едно ясно и добре мотивирано становище въз основа на това разграничение, което той самият е направил в диспозитива на ТР № 4/ 2012 г., за същността и двата аспекта на придобивната давностна. Приетите постановки вече дословно се претворяват в съдебната практиката[7], която се позовава на цитираното ТР № 4/ 2012 г. ОСГК и отхвърля необходимостта от допълнителна аргументация. Изложеното по-горе ме кара отново да се замисля за същността и предназначението на тълкувателните решения на Върховните съдилища и начина, по който изпълняват възможената им отговорна задача. И по други поводи съм имала възможността да споделя[8] съмнението си относно правилността в подхода на ВКС във връзка с осъществяването на тълкувателната му дейност. Прави впечатление, че допусканите грешки, непълноти, противоречия не са еднократни. Налице е системна липса на задълбочен и единен подход, както и на обоснованост, именно какъвто трябва да е налице в тълкувателната практика. Така тълкувателните актове вместо „пътеводител“ към уеднаквяването на съдебната практика се превръщат в основание за появата на нови противоречия в решенията на по-долните съдилища, в резултат на различните аспекти за тълкуване, които Върховния съд залага в собствените си тълкувателни решения. Противоречия, които не е известно как ще бъдат преодолени, след като това не е постигнато по пътя на установения за това ред.
3. Относно възможността за упражняване на чужди права.
В тази точка ще засегна възприетия от ВКС извод в т. 3 на обсъжданото по-горе ТР № 4, 2012 г., ОСГК, че е възможно позоваването на изтекла давност да се извърши от кредиторите на владелеца, тъй като правото не е строго лично и в този смисъл подлежи на наследяване, като в този случай позоваването би могло да стане и от наследниците на лицето. Излагайки аргументи, който пораждат съмнение относно правилността на това становище, ще изразя мнението си като цяло по въпроса за възможността да се упражняват чужди права и границите, до които тя се простира.
3.1. Упражняване правата на длъжника от кредиторите му по чл. 134 ЗЗД.
Възможността кредиторите да упражняват имуществени права на длъжника, когато бездействието му създава опасност за намаляване на неговото имущество и по този начин застрашава удовлетворяването им е предвидена в чл. 134 ЗЗД. Това правно средство, означавано с термина „косвен иск“, се изразява в предоставено от закона самостоятелно право на иск на всеки кредитор, за да може той да защити интересите си. Освен това, той има и възможност да упражнява правата на длъжника извън исковия процес, включително извънсъдебно.[9]
Безспорно в теорията се приема, че става въпрос само за имуществени права на длъжника като: вземания, които могат да произтичат от сделки; неоснователно обогатяване; вещни права – например ревандикационен или негаторен иск; преобразуващи права – например правото да се развали двустранен договор, правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.[10] По отношение на други права на длъжника въпросът според мен е спорен – например правото да се позове на изтекла в полза на длъжника придобивна давност, изрично признато и с ТР №4/ 2012 г., ОСГК на ВКС; правото да се приеме наследство.[11]
Във връзка с тази възможност, интерес представлява въпросът кои точно права на длъжника може да упражни кредитора и до къде се простират границите, в които той може да интервенира в чуждата правна сфера. С оглед съществуващите противоречия и изхождайки от основния принцип, че субективните права служат за задоволяване на интереса на техния титуляр и от неговата лична преценка следва да зависи дали да ги упражни, или не, е важно да се изведат ясни критерии, които да определя до къде би била допустима намесата на кредитора в правната сфера на длъжника по пътя на чл. 134 ЗЗД и с оглед на които можем да я определим за недопустима, защото единствено от волята на титуляра на правото ще зависи дали да го упражни или не. В противен случай бе се стигнало до ситуация, в която всяко застрашаващо бездействие на длъжника, би било основание за поставяне в действие на косвения иск, което би довело в много случаи до неприемливи резултати.
3.1.1. Критерии, които следва да се съблюдават при упражняване правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД.
3.1.1.1. На първо място, смятам, че границата на допустимата намеса следва да бъде наличното имущество на длъжника, което съгласно чл. 133 ЗЗД служи за общо удовлетворение на неговите кредитори, като не могат да се упражняват права, водещи до неговото увеличаване.[12] Както изтъква проф. Ив. Апостолов, правото по чл. 134 ЗЗД е средство за охрана на общото обезпечение на кредиторите и неговите цели не отиват по-далече от запазването на наличното имущество на длъжника.[13] Този извод се дължи на факта, че към момента, в който кредиторът придобива това качество, е наясно или би следвало да е наясно с имущественото състояние на лицето, с което договаря. В този смисъл, той се съгласява да стане кредитор на това лице, приемайки, че наличното му имущество ще служи за общо обезпечение на вземанията му. Така кредиторът може да се намесва само с оглед запазване на наличното имущество на длъжника[14]. Това се дължи на факта, че искът по чл. 134 ЗЗД има обезпечителен характер, което се обосновава и от систематичното му място в ч. VІІ ЗЗД – „ Обезпечение на вземанията“ и не следва да се използва за цели, които надхвърлят това му предназначение. Освен това, в случаите, в които бездействието на дръжника не води до намаляване на имуществото му, респ. не създава опасност за такова ( напр. неприемането на наследство; непозоваването на изтекла давност ), основателно следва да си зададем въпроса с какво кредиорите му биват увредени и по какъв начин се застрашава удовлетворението им. Не мисля, че в тези хипотези можем да говорим за наличие на увреждащо бездействие от страна на длъжника.
3.1.1.2. Друг критерий, който следва да се съобразява, е това дали длъжникът е титуляр на относително право срещу трето лице, което той не упражнява и което се упражнява от кредитора му.[15] Водени от този критерий смятам, че е недопустимо по реда на чл. 134 ЗЗД да се упражняват права, които ще доведат до възникване на правоотношения между длъжника и друг субект. Ето защо не е възможно по пътя на косвения иск да се приеме предложение отправено до длъжника за сключване на договор, да се предприемат действия на управление във връзка с имуществото на длъжника[16]. Това би го поставило в отношения с други субекти, в които без наличието на възможностите по чл. 134 ЗЗД, вероятно той никога не би встъпил. Сведено до абсурд, при възникването на такива правоотношения между длъжника и трето лице, означава ли, че ако някой от другите кредитори счете, че това води до увреждането му, може да води иска по чл. 135 ЗЗД и чие знание в случая би било релевантно – на длъжника или на кредитора водил иска по чл. 134 ЗЗД?
3.1.1.3. Третият критерий, който следва да се има предвид, е посочен изрично от закона в чл. 134, ал. 1 ЗЗД in fine, а именно упражняването на правото да зависи от чисто личната преценка на длъжника. Разглежданите по – горе действия са именно такива, зависещи от личната преценка на длъжника, част от свободата и правоспособността му, от правото му на свободна стопанска дейност, като субект на гражданския оборот да решава сам в какви отношения да встъпва и по какъв начин е най-приемливо за него да управлява имуществото си.
Винаги, когато следва да се разреши въпросът дали е възможно едно право да се упражнява от кредиторите, следва да се съобразяват тези правила, в противен случай би се достигнало да една неоснователна намеса в чужда правна сфера. Неоснователна, на първо място, защото тази интервенция е изключение, а не правило, тъй като субективните права се упражняват по преценка на титулярите им и на второ място, защото кредиторът е имал представа или при полагане на дължимата грижа е би следвало да има такава, за наличното имущество на длъжника и е неоправдано впоследствие със собствените си действия да предизвиква увеличаването му, с оглед по-пълното си удовлетворяване.
3.1.2. Позоваване от кредиторите на изтекла в полза на длъжника давност.
Водена от изведените по-горе критерии, смятам, че е неправилно възприетото от ВКС в т. 3 на ТР №4/ 2012 г., ОСГК на ВКС виждане, че правото да се извърши позоваване на изтекла давност не е строго лично и може да се извърши от кредиторите на владелеца. Това схващане надхвърля обезпечителната функция на иска по чл. 134 ЗЗД, чиято цел е да защити кредитора при бездействие на длъжника, създаващо опасност от намаляване на имуществото му, като съхрани последното.
3.1.2.1. Неупражняването на правото да се позове на изтекла давност, обаче нито води до намаляване, нито създава опасност от такова, затова не налага и предприемане на действия за съхраняването му, с оглед първия от възприетите по – горе критерии. Напротив, длъжниковото имущество от гледна точка на кредиторите остава същото и в този смисъл не застрашава бъдещото им удовлетворяване.
3.1.2.2. Освен това, изхождайки от втория критерий – съществуването на право срещу трето лице, то при позоваването на изтекла давност, не можем да говорим за такова, доколкото последното е непритезателно субективно право, чието осъществяване не е в зависимост от поведението на друго лице, различно от титуляра му. Напротив, позоваването на изтекла в полза на длъжника давност би било основание за пораждане на данъчно правоотношение между длъжника и съответната община. Негов предмет ще е данъчното задължение по чл. 44, ал. 3 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), за заплащане на данък при безвъзмездно придобиване на имущество, който се дължи и при придобиване на недвижими имоти и ограничени вещни права върху тях по давност. Този данък, съгласно чл. 49, ал. 2 ЗМДТ, се заплаща към момента на издаване на акта, удостоверяващ правото на собственост, който подлежи на вписване. Такъв акт ще е постановеното съдебно решение, респ. издаденият констативен нотариален акт. Както беше изтъкнато по – горе, смятам, че упражняването на правата на длъжника, в случаите, в които в резултат на това ще възникнат правоотношения, в които той е страна, е недопустимо. Това е намеса в неговата правна сфера, която далеч надхвърля функциите на иска по чл. 134 ЗЗД. Така в резултат на действията на кредиторите, длъжникът ще се сдобие с нов, в лицето на съотв. община. Освен това, вземането на общината на основание чл. 136, т. 2 ЗЗД ще е привилегировано спрямо това на кредитора, което не е обхванато от привилегията на чл. 136, т. 1 ЗЗД, като тя ще бъде и присъединен по право взискател в производството по принудително изпълнение, на основание чл. 458 ГПК. Тук може да се постави въпроса и доколко е налице интерес на кредитора по чл. 134 ЗЗД от това позоваване.
Възможно е, чрез косвения иск да се стигне и до пораждане на други правоотношения между трето лице длъжника. Ако последният е владял само идеална част от съсобствен имот необходимото време, това означава по пътя на чл. 134 ЗЗД кредиторът да го направи част от сложните отношения между съсобствениците, което според мен е недопустимо.
Ето защо е уместно de lege ferenda чл. 134 ЗЗД да бъде допълнен в следния смисъл: „Не е допустимо по този ред да се упражняват права, които ще доведат до възникване на правоотношения между длъжника и трети лица.“
3.1.2.3. Несподеляйки тезата на ВКС, смятам, че невъзможността да се извърши позоваване от кредиторите, се дължи и на факта, че става въпрос за строго лично право, упражняването, на което зависи от чисто личната преценка на носителя му. Могат да съществуват редица причини, вкл. и от морален характер, на които да се основава решението на длъжника да не извърши позоваване на изтекла давност. Възможно е това позоваване, като процесуално средство за защита, да не се извършва, защото никой не смущава владението му и не заявява претенции към вещта. Разбира се, с оглед правната сигурност, желателно би било, да предприеме действия насочени към публичното му легитимиране като собственик, но това не е основание да се даде възможност на кредиторите му да направят това по пътя на чл. 134 ЗЗД.
3.1.2.4. Освен това, доколкото позоваването на изтекла давност, както е възприето и в т. 2 от ТР № 4/ 2012 г., е процесуалноправно действие – осъществено чрез предявяване на иск за собственост, възражение по предявен против него иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, възниква въпросът как практически кредиторът би могъл да направи това.
На първо място, позоваването би могло да стане с предявяването на първоначален или насрещен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Това може да предяви обаче само лице, което има правен интерес и то при наличието на правен спор. Както е известно, легитимацията по установителния иск е твърде широка, като той е предоставен на всяко лице, което има интерес от него. Такъв имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички тези трети, чужди на правоотношението лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение.[17] Доколкото наличието на такъв не би било трудно да се открие у длъжника, за мен представлява интерес въпросът за правния интерес на кредитора по чл. 134 ЗЗД.
Вече беше изтъкнато, че намесата по реда на косвения иск е допустима само с оглед запазване наличното имущество на длъжника, предвид обезпечителния му характер и е недопустимо извършването на действия, които водят до увеличаването му. Освен това, за да упражни кредиторът имуществените права на длъжника, е необходимо бездействието на последния да застрашава удовлетворението му. С какво непозоваването на изтекла придобивна давност от длъжника, обаче създава опасност за изпълнение на задълженията му към кредиторите. То не води до намаляване на имуществото му и в резултат на това не е необходимо предприемане на обезпечителни действия, които да доведат до съхраняването му. Същевременно, възможно е въобще да не е налице правен спор, което би обосновало правен интерес от установителен иск, вкл. и от чл. 134 ЗЗД във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. Изложените съображения водят към извода, че практически позоваването на изтекла давност от кредиторите на длъжника чрез предявяване на установителен иск, е изключено. С оглед възприетото като краен извод в ТР № 4/ 2012 г, въпреки противоречията в мотивите, че позоваването не е част от придобиването, а от защитата на вече придобитото право, тук може да се направи възражението, че всъщност то не води до увеличаването на имуществото на длъжника, а именно до съхраняването му, каквато е ролята на иска по чл. 134 ЗЗД и което е в интерес както на кредитора, така и на длъжника. Този аргумент би бил основателен до голяма степен, но все пак не бива да се подминава основният аргумент, който съчетан с възприетите по-горе критерии, води до неприемането на това възражение. Това е, че позоваването на изтекла придобивна давност е право, чието упражняване зависи от личната преценка на титуляра му, поради което то не може да бъде упражнено от кредитор по чл. 134 ЗЗД. При участието си в гражданския оборот, правните субекти са напълно свободни сами да решават какви действия да предприемат, съотв. в какви правоотношения да встъпват, стига да действат в рамките на закона и да не засягат правата на други лица, които обстоятелства, при неупражняване на правото на позоваване на изтекла давност не са налице.
На второ място, позоваването на изтекла в полза на длъжника давност с възражение като отбранително средство, би могло да се направи в рамките на вече висящ процес. В този смисъл, когато длъжникът е ответник по предявен ревандикационен иск, за да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност, той трябва да направи това в отговора на исковата молба, съгл. чл. 133 ГПК, в противен случай процесуалното му пропускане ще доведе до преклудиране на възможността това да бъде направено по-късно. Как кредиторът би могъл да упражни това възражение във водения срещу длъжника процес? На първо място, той би могъл да поиска да встъпи по реда на чл. 218 ГПК в образувания процес като помагач на ответника – длъжник, доколкото въобще успее да обоснове правния си интерес от това встъпване. В този случай, обаче позоваването на изтекла придобивна давност чрез възражение, той би направил от свое име, а не от името на длъжника. Това се дължи на факта, че встъпилият кредитор става страна в процеса, макар и допълнителна, която разполага със самостоятелни права. Така представлява интерес въпросът, дали пропускът на подпомаганата страна да се позове на изтекла давност в отговора на исковата молба, обвързва подпомагащата. Поради липсата на общо правило, в литературата се приема, че това позволява на този въпрос да се даде конкретен отговор, който отчита процесуалното положение на подпомагащата страна и естеството не толкова на извършените, колкото на пропуснатите до този момент процесуални действия.[18] С отлед естеството на възражението за изтекла в полза на длъжника придобивна давност, смятам, че в тази хипотеза кредиторът, като подпомагаща страна, ще е обвързан от настъпилата процесуална преклузия. Първо, защото правото на допълнително встъпване, се упражнява по волята на титуляра му до приключване на съдебното дирене в първата инстанция (чл. 218 ЗЗД), като той преценява дали има интрес да встъпи в положението на делото, в което са настъпили съответните преклузии. Освен това, с предявяването на иска давността се прекъсва и спира да тече. Когато към този момент тя не е изтекла, не следва да се допуска в по – късен момент възражението за изтекла придобивна давност, поради простата причина, че това няма как да се случи, поради посочените последици на предявяване на иска. Когато към този момент тя вече е изтекла и ответникът не се е позовал на този факт в отговора на исковата молба, то следва да се отрече възможността това да направи подпомагащата го страна в един по – късен момент. Обратното би създало предпоставки за злоупотреба с процесуални права и заобикаляне на преклузията предвидена в чл. 133 ГПК. Следва да се има предвид и че както правото на иск, така и правото да направи възражение, т. е. процесуалната лигитимация, в типичния случай принадлежи на твърдяния титуляр на материалното право[19]. Допълнително встъпилият, като подполагаща страна кредитор обаче не е такъв и затова не би могъл да направи възражение за изтекла в полза на длъжника-подпомагана страна давност. Вярно е, че той разполага със самостоятелни процесуални права, но те не навлизат и не следва да засягат толкова сериозно сферата на титуляра на материалното право. На второ място, съгласно възприетиетото в ТР, кредиторът би могъл да направи възражение за изтекла в полза на длъжника давност по пътя на чл. 134 ЗЗД. Как обаче би осъществил тази възможност във воден срещу последния процес? Тъй като упражняването на това право – да направи възражение, не се състои в предявяването на иск по смисъла на чл. 134, ал. 3 ЗЗД, то в такъв случай би следвало той да бъде овластен да направи това възражение от съда по реда за обезпечаване на искове, който извод ми се струва абсурден, най-малкото, защото може изобщо да не знае за водния процес. Ето защо смятам, че въобще е невъзможно да се направи от кредитора възражение за изтекла в полза на длъжника придобивна давност.
Не така стои въпросът с предявяването на отрицателен установителен иск или възражение за изтекла в полза на длъжника погасителна давност, което следва да е допустимо, защото в този случай имуществото на длъжника остава непроменено, единствената промяна се свързва с парализирането[20] на възможността да се търси принудително осъществяване на съответното вземане, но то остава част от имуществото на длъжника под формата на естествено задължение.
На следващо място, позоваването на изтекла придобивна давност би могло да стане чрез снабдяване с констативен нотариален акт по реда на чл. 587 – 588 ГПК. Въпреки несъгласието си с възприетото от ВКС виждане, имайки предвид задължителната сила на тълкувателните актове, вероятно това ще е единствената възможност, която кредиторите биха могли да използват. В случая ще е необходимо овластяване по реда на чл. 134, ал. 3 ЗЗД. В производството по издаване на констативен нотариален акт, кредиторът ще има качеството страна, действайки отново като процесуален субституент на длъжника, като ще иска да се удостовери, че в патримониума на последния съществува съответното вещно право. Друг е въпросът, че съгласно възприетото в ТР № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС, лицето което оспорва така признатото право ще носи тежестта на доказване. Това схващане основателно се критикува в Особеното мнение към ТР, тъй като води до разместването й и се придава на констативния нотариален акт значението на оборима презумпция, каквато не е предвидена в закона. Така лицето, на което нотариалния акт се противопоставя, ще трябва да доказва, че легитимиращия се с него не е собственик. То се оказва обвързано от него, въпреки че не е участвало в охранителното производство по издаването му.[21] Тук можем да поставим въпроса, доколко е оправдано, действията на кредитор по чл. 134 ЗЗД, чийто длъжник може да бездейства по ред причини, вкл. и от лично естество, да поставят останалите участници в гражданския оборот в положението да провеждат пълно обратно доказване на признатото право, чието съществуване само се удостоверява с нотариалния акт. [22]
3.1.2.5. Тук може да се постави и въпросът, дали кредиторите могат, по пътя на чл. 134 ЗЗД, да прекъснат придобивната давност, започнала да тече в полза на трето лице за вещ на длъжника. Смятам, че в тази хипотеза отговорът би следвало да е положителен. Безспорен е правният им интерес в този случай. Установеното от едно лице владение върху вещ на длъжника и бездействието на последния, създават опасност за удовлетворението на кредиторите му. Това се дължи на факта, че продължително дезинтересиране на титуляра на вещното право в законоустановения срок, ще доведе до придобиването на вещта по давност от владелеца, като тя ще престане да бъде част от имуществото на длъжника и кредиторите му няма да могат да се насочат срещу нея за удовлетворяване на вземанията си. На първо място, изхождайки от първия от установените в т. 2 критерии – тук става въпрос именно за упражняване на право, което е свързано със съхраняване наличното имущество на длъжника, част от което са съответните вещи и което на основание чл. 133 ЗЗД служи за общо удовлетворение на неговите кредитори. На второ място, съгласно втория критерий – безспорно става въпрос за относително право, насочено срещу точно определено лице, което е отнело владението на длъжника и е установило свое такова, без значение дали това лице е добросъвестно или не. На трето място, това право, което не зависи от чисто личната преценка на лицето. Ако съображенията му, да не прекъсне установеното от друго лице владение, се основават на желанието му това лице да стане собственик на вещта, то той би могъл да го надари със същата, като по този начин ще се избегне необходимостта от изтичането на предвидения в закона – 5, съотв. 10 годишен давностен срок. Разбира се, в тази хипотеза, кредиторите биха могли да се защитят по пътя на Павловия иск по чл. 135 ЗЗД. Така по пътя на чл. 134 ЗЗД, кредиторите биха могли като процесуални субституенти да предявят напр. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, негаторен иск по чл. 109 ЗС. С влизането в сила на решението, което уважава такъв иск, ще настъпи ефекта на прекъсването, като по този начин се охранява интереса на длъжника и безспорно се съхранява имуществото му, което е общо обезпечение на кредиторите.
3.1.3. Приемане на наследство по пътя на чл. 134 ЗЗД.
По същите съображения смятам, че е невъзможно да се упражни от кредиторите правото да се приеме наследство.[23] По отношение строго личния характер на правото да се приеме наследството съществуват още повече основания, ето защо упражняването му следва да зависи единствено от преценката на титуляра му. Това се дължи на факта, че единствен той е в състояние най-добре да прецени дали има интерес от придобиването на съответното наследствено имущество, част от което е както актива, така и пасива на наследодателя. Допуснето на тази възможност би могло да доведе до редица усложнения. Ако наследството не е прието под опис, по този начин наследникът – длъжник ще отговаря с имуществото си и спрямо кредиторите на наследството. Те самите пък, ще следва да упражнят правото си по чл. 67, ал. 1 ЗН и да искат отделяне на имуществото на наследодателя от това на наследника, за да не конкурират с кредиторите му. Така упражнявайки иска по чл. 134 ЗЗД, кредиторите ще обвържат имуществото на длъжника с пасива на наследството, а от друга страна ще засегнат и кредиторите на наследството, като им наложат упражняването на правото по чл. 67, ал. 1 ЗН, ако желаят да защитят интереса си. Тук основателно би могъл да се постави въпроса, доколко кредиторът на длъжника въобще има интерес да води иска по чл. 134 ЗЗД, ако той ще доведе до конкурирането му с кредиторите на наследството. Разбира се, би могло да се направи възражение, че в случай, че приемем, че това право би могло да се упражни и от кредитор на наследника, той ще приеме наследството, само ако актива му надхвърля пасива или под опис. Все пак смятам, че това не е достатъчно основание за допускането му.
В литературата[24] и съдебната практика, възможността кредиторите да упржнят правото на длъжника да приеме наследството по пътя на чл. 134 ЗЗД, се извежда по аналогия от чл. 56 ЗН, където изрично е предвидена възможност за кредитора, увреден от отказа от наследство, извършен от дължника, да го унищожи, за да получи по – пълно удовлетворение. Между двете хипотези обаче следва да се прави съществено разграничение. Нормата, която се извлича от разпоредбата на чл. 56 ЗН, е частен случай на чл. 135 ЗЗД. Искът по чл. 135 ЗЗД и искът по чл. 56 ЗН по характера си са отменителни искове в полза на кредитора за отменяване на правните действия на длъжника, които го увреждат. И двата имат в основата си идеята да се опази имуществото на длъжника, за да се даде възможност на кредиторите да се удовлетворят от него за своите вземания, съгласно чл. 133 ЗЗД. С иска по чл. 56 ЗН може да се иска унищожаването на отказа от наследство от всеки кредитор, който е увреден. С него кредиторите са поставени в по-благоприятно положение относно предпоставките за уважаването му, отколкото при иска по чл. 135 ЗЗД, защото те не са задължени да докажат наличността на знанието на длъжника за увреждането.[25] При уважаване на иска по чл. 56 ЗН, решението има действие само в отношенията между длъжника и кредитора, но не и по отношение на трети лица, спрямо които направеният отказ от наследство е действителен.[26] Такива са последиците и на относителната недействителност по чл. 135 ЗЗД. Освен, че унищожаването на отказа е относително – по отношение само на кредитора, който го е поискал, то е и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане.[27] След удовлетворяване на кредитора по посоченото вземане, отказът остава действителен за останалото в наследството имущество и по отношение на непредявилите този иск кредитори и всички трети лица.[28]
Не така стоят нещата с иска по чл. 134 ЗЗД, който по своята същност представлява хипотеза на процесуална субституция, от вида на процесуалното застъпничество, като при предявяването му се иска постановяване на решение в полза на длъжника, титуляр на спорното материално право. Така резултатът от уважаване на иска ще е напр. получаване на вземане, на което длъжникът е имал право по силата на договор, неоснователно обогатяване и т. н.; защита правото на собственост на длъжника по реда на чл. 108 и 109 ЗС; обявяване на предварителен договор, страна по който е длъжника, за окончателен, по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД и др. Този резултат ще е от полза за всички кредитори, които ще могат да се удовлетворят или да гарантират удовлетворението си от съответното право. Именно с оглед целта и резултата от воденето на двата иска смятам, че не би могло по пътя на чл. 134 ЗЗД да се упражни правото на длъжника да приеме наследството. В случайте, когато той се откаже от наследството, законодателят дава възможност на отделния кредитор, с оглед защита на интересите му, да унищожи този отказ по реда на чл. 56 ЗН, като в този случай, единствено той, който е проявил активност и се е грижил за интересите си, ще се ползва от последиците на унищожението. В останалите случаи, когато длъжникът не предприема действия за приемане на наследството, би била налице необоснована намеса в правната му сфера, да се допусне упражняването на това право от кредиторите му. То би довело до неочаквано облагодетелстване на всички кредитори, въпреки че всеки от тях се е съгласил да придобие това качество, имайки представа за имущественото състояние на длъжника, без в него да е включено съответното наследствено имущество. Освен това, както беше изтъкнато по-горе, самото унищожаване по чл. 56 ЗН е ограничено – само по отношение на частта необходима за удовлетворение на кредитора, като за останалата част отказът е действителен. Така самият законодател поставя граница спрямо намесата на кредитора във вече изявената воля на длъжника. На следващо място, следва да обърнем внимание на редакцията на двата текста: чл. 56 ЗН предвижда, че кредиторите могат да унищожат отказа, „доколкото не могат да се удовлетворят (к. м.) от имуществото на наследника“, а чл. 134 ЗЗД говори за бездействие на длъжника, което „заплашва удовлетворението(к. м.) на кредитора“. Изхождойки от буквата на закона, можем да направим основателния извод, че за предявяване на иска по чл. 56 ЗН е необходимо кредиторите вече да са предприели действия към удовлетворения на вземанията си, а на този по чл. 134 ЗЗД е необходимо бездействието на длъжника, да създава само потенциална опасност за бъдещото им удовлетворение. След като в хипотезата на предприети вече действия за удволетворение, когато интересът на кредиторът е пряко насочен към него, той разполага с възможност да унищожи отказа от наследство само ако последният го уврежда, само до размера нобходим за пълното му удовлетворение и само по отношение на себе си, то на какво основание ще му позволим в случая на бездействие на длъжника и неприемане на наследството, той да упражни това негово право, обосновавайки евентуалната опасност за пълното си удовлетворение, резултатът, от който не е ограничен до приемане на частта от наследството необходима за това, а обхваща цялото, като ползва и всички останали кредитори. Необосновано от тази гледна точка ми се струва да се допусне възможността да се приеме наследството по пътя на чл. 134 ЗЗД, което би довело не само до частично, а до пълно преодоляване волята на длъжника Не без значение е и факта, че бездействието на длъжника и неприемането на наследството от негова страна, може да има своето морално основание в отношенията му с наследодателя, върху което намесата на кредитора би посегнала. Затова смятам, че то е строго лично и упражняването му би следвало да зависи единствено от преценката на титуляра му.
Смятам, че не без основание можем да твърдим, че в случаите, когато става въпрос за упражняване права на длъжника по реда на чл. 134 ЗЗД, се имат предвид такива права, които са резултат от вече изявена воля на длъжника в една или друга посока. Така напр. упражняването на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е възможно, защото вече длъжникът е изявил воля за придобиването му, като е сключил предварителен договор; упражняването на вземане на длъжника по договор е възможно, т. к. той вече го е сключил и е изявил воля да стане титуляр на това право; упражняването на собственическите искове по чл. 108 и 109 ЗС е допустимо, защото сам по себе си длъжникът вече е собственик на сътоветната вещ. Не така стои обаче въпросът с правото да се приеме наследство, тук не става въпрос за манифестирана от длъжника воля за придобиването му, то се поражда за него по силата на закона или в резултат от волята на наследодателя и допускането възможността да се упражни от кредиторите му, според мен надхвърля предназначението на иска по чл. 134 ЗЗД, като засяга необосновано правната сфера на длъжника. Още повече, както вече беше изтъкнато по-горе, всеки кредитор разполага с възможността, сам, грижейки се за собствения си интерес, в случай на бездействие на длъжника да поиска от районния съд да му определи срок за приемане на наследството по реда на чл. 51 ЗН, а при отказ – да го унищожи в своя полза, съгл. чл. 56 ЗН.
3.2. Позоваване на изтекла придобивна давност от наследниците.
Възприемайки схващането, че правото на позоваване на придобивното основание не е с оглед личността, ВКС постановява, че то „не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му“, като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. В този смисъл Върховният съд застъпва схващането, че „ ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото (к. м.) на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им (к. м. ) придобивна давност щом са продължили владението“.
Позоваването наистина може да бъде извършено от наследниците , но не на изтекла в полза на наследодателя давност и не защото са наследили това право. В случая е налице грубо и недопустимо смесване между възможността да се упражняват, съотв. наследяват чужди имуществени права и възможността предвидена в чл. 82 ЗС да се присъединява владението на праводателя. Наследниците могат да се позоват на изтекла в своя полза придобивна давност, тъй като към владението, което са установили, те са присъединили владението на своя праводател, съгласно чл. 82 ЗС по пътя на правоприемството. Това се дължи на факта, че част от имуществото на наследодателя, като съвкупност от права задължения и фактически отношения, съгласно чл. 133 ЗЗД, е не правото на позоваване на изтекла придобивна давност, а владението като фактическо състояние.
Освен това, както посочих по – горе (вж. т. 3.1. ), смятам, че правото да се извърши позоваване на изтекла в полза на праводателя придобивна давност зависи от неговата лична преценка и в този смисъл, то въобще не става част от наследствената маса и не подлежи на наследяване. Според мен в случая наследниците не биха имали интерес да извършват позоваване на изтекла в полза на праводателя им давност. Резултатът от това ще даде възможност на кредиторите на наследството да искат отделяне на вещта от имуществото им, за да могат да се удовлетворят от нея. Когато обаче наследниците се позоват на изтекла в своя полза давност, като присъединят към владението, което са установили това на своя праводател и приемат наследството под опис, те ще отговарят за пасивите на наследството само до размера на наследеното имущество.
4. Заключение.
Голямото практическо значение на придобивната давност като институт, налага внимателен, системен и безпротиворечив подход към същността й. Наличито на такъв е особено необходимо в задължителната съдебна практика на ВКС. Липсата му в разглежданото ТР № 4/ 2012 г., ОСГК, вместо за преодоляване на проблемите в тази област, породени от противоречивите възгледи относно правната й същност, съзадава предпоставки за възникване на нови.
Въпросите обсъдени в настоящия труд, са основание за следните изводи:
4.1. Необходимо е да се прави ясно разграничение между материалноправното действие на придобивната давност като сложен юридически факт, с осъществяването, на които законът свързва пораждането на определени правни последици – придобиване правото на собственост или друго вещно право от лицето, спрямо което е изтекъл давностният срок и процесуалноправното й действие, изрзяващо се в позоваване на придобитото право, чрез предвидените в закона средства, с оглед възможността да бъде защитавано, да бъде обект на различни сделки и като цяло да се гарантира сигурността на гражданския оборот.
4.2. С оглед предвидената в закона възможност да се упражняват чужди права чрез използването на иска по чл. 134 ЗЗД, особено наложително е да се възприемат в съдебната практика или по законодателен път, група критерии, чрез които да се осигури именно обезпечителния характер на това правно средство и да се избегне използването му за цели, които надхвърлят функциите му и водят до необоснована намеса в чуждата правна сфера. Такива критерии биха могли да бъдат: допустимост на иска само с оглед запазване наличното имущество на длъжника, както и недопустимост да се упражняват права, които ще доведат до правоотношения между длъжника и друг субект. В противен случай, основавайки се единствено на въведеното в закона ограничение – упражняването на правото да не зависи от чисто личната преценка на лицето, се създава основа за обосноваване на твърде широко му приложно поле, доколкото в правната литература и съдебна практика, се приема, че и права с подчертано личен характер (правото да се извърши позоваване на изтекла давност, да се приеме наследство), могат да се упражняват чрез косвения иск. Така се създава състояние, в което допустимостта му от изключение, тъй като упражняването на субективните права зависи от интереса и волята на титуляра им, би била се превърнала правило, което е нежелан ефект.
Автор: Борислава Първанова[29]
Използвана литература:
1. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията, Издателство на БАН, С., 1990 г.
2. Василев Л., Българско вещно право, Университетско издателство “Св. Климент Охридски“, С., 1995 г.
3. Венедиков, П. Ново вещно право, ИК „Проф. П. Венедиков“, С: 1999 г.
4. Голева, П. Облигационно право, ФЕНЕЯ, С., 2006 г.
5.Голева, П., Чернев, С. За характера на погасителната давност, Бюлетин на СЮБ, № 6, 1989 г.
6. Калайджиев, А., Облигационно право – Обща част, Сиби, С., 2010 г.
7. Кожухаров, А., Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, ЮРИСПРЕС, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2002 г.
8. Попова, В., Прехвърляне на спорното право по време на висящия исков процес за делба на недвижим имот. Връзка и съотношение между чл. 226 ГПК и чл. 75 ЗН и новия режим на вписване на исковата молба за делба. Възможност за приобретателя да се позове на придобивна давност (научно – практически коментар на противоречивата практика на ВКС), Публикувано в Сиела Норми, 04.04.2013 г.
9. Първанова, Б. “За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института“, сп. „Търговско право“, бр. 4/ 2012 г.
10. Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р., Българско гражданско процесуално право, Сиела, С., 2012 г.
11. Таков, К., „Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността“. – Във: Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право: В чест на 75-годишнината на проф. дюн Васил Мръчков, т. 5., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С: 2011, с. 185-203
12.Тасев, Хр., Българско наследствено право, Сиела, С., 2009 г.
13. Тончев, Д., Коментаръ върху закона да задълженията и договоритъ, т. V, С., 1930 г.
14. Цолова, К. Подпомагащата страна в съдебния исков процес, Сиби, С., 2010 г.
[1] Подробно целите на давността (погасителна и придобивна) и различните им проявленията – в защита на философски възгледи, в процесуален и административно-съдебен план, по отношение на стабилността на оборота, както и в стопански и счетоводен план, са разгледани от Таков, К. в „Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността“. – Във: Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право: В чест на 75-годишнината на проф. дюн Васил Мръчков, т. 5., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С: 2011, с. 185-203
[2] Венедиков, П. Ново вещно право, ИК „Проф. П. Венедиков“, С., 1999 г., с. 230
[3]Така и Попова, В., Прехвърляне на спорното право по време на висящия исков процес за делба на недвижим имот. Връзка и съотношение между чл. 226 ГПК и чл. 75 ЗН и новия режим на вписване на исковата молба за делба. Възможност за приобретателя да се позове на придобивна давност (научно – практически коментар на противоречивата практика на ВКС), Публикувано в Сиела Норми, 04.04.2013 г.
[4]Така Определение № 1153 от 28.11.2011 г. по гр. д. № 459/2011г., Г. К., І Г. О. на ВКС
[5] Василев Л., Българско вещно право, Университетско издателство “Св. Климент Охридски“, С., 1995 г., с. 305
[6] Василев Л., Цит. съч., с. 299
[7] Решение № 361/12 от 25.02.2013 г., ГК, І Г. О. на ВКС
[8] Първанова, Б. “За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института“, сп. „Търговско право“, бр. 4/ 2012 г.
[9] Калайджиев, А., Облигационно право – Обща част, Сиби, С: 2010 г., с. 575
[10] Калайджиев, А., Цит. Съч., с. 577-578; в този смисъл и: Кожухаров, А., Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, ЮРИСПРЕС, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2002 г., с. 555-556; Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията, Издателство на БАН, С., 1990, с. 473-474; Голева, П. Облигационно право, ФЕНЕЯ, С., 2006, с. 150
[11] Кожухаров, А. Цит. съч., с .556; Апостолов, И., Цит. съч., 475; Голева, П., Цит. съч., с. 150
[12] В този смисъл Апсотолов, И., цит. съч., с. 474 ; Калайджиев, А., Цит. съч., с. 578-579
[13] В този смисъл Апсотолов, И., цит. съч., с. 474
[14] Калайджиев, А., Цит. Съч., с. 578-579
[15] В този смисъл Тончев, Д., Коментаръ върху закона да задълженията и договоритъ, т. V, С., 1930 г., с. 70
[16] В този смисъл Апостолов, И., Цит. съч., с. 474; Тончев, Д., Цит. съч., с. 70
[17] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право, Сиела, С., 2012 г., с. 187
[18] Цолова, К. Подпомагащата страна в съдебния исков процес, Сиби, С., 2010 г., с. 181
[19] Изкл. от това правило е чл. 142 ЗЗД, който дава възможност на поръчителя да противопостави на кредитора всички възражения принадлежащи на длъжника, какно и да направи прихващане с негово вземане.
[20] В литературата е застъпвано становището, че възражението за изтекла погасителна давност погасява самото право на иск на ищеца – Сталев, Ж., Цит. съч., с. 208. В обр. смисъл – Голева, П., Чернев, С. За характера на погасителната давност, Бюлетин на СЮБ, № 6, 1989 г., с. 22
[21] Вж. за производството по издаване на констативен нотариален акт и т. 2. 1. 3.
[22] Проблемите, които се поставят в резултат на възприетото в ТР № 11/ 2012 г., могат да бъдат предмет на самостоятелно разглеждане.
[23] обр. Голева, П. Цит. съч., с. 150; Кожухаров, А. Цит. съч., с. 556
[24] Апостолов, И., Цит. съч., с. 475
[25] Решение № 365 от 17.09.1960 г. по гр. д. № 4347/60 Г., IV Г. О.
[26] Така и Решение № 1281 от 21.01.2009 г. по гр. д. № 5578/2007 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС
[27] Тасев, Хр., Българско наследствено право, Сиела, С., 2009 г., с. 134
[28] Така и Решение от 17.12.2010 г. по гр. д. № 4986/2010 г. на Районен съд – Пловдив
[29] Студент по право, V курс в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“
Подобни статии
Бележки върху неимуществените вреди в светлината на Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС
Критичен преглед на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС
Чл. 76 от Закона за наследството – правно-историческа бележка в светлината на Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК.
НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА
За симбиозата между правата по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 135, ал. 1 ЗЗД
