ЗА ФАКТИЧЕСКИЯ СЪСТАВ НА ПРИДОБИВНАТА ДАВНОСТ

(по повод ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС)
Мотивите на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС са забележителни с безрезервното си позоваване на правната теория. Много по-забележително обаче е особеното мнение на петимата съдии, останали в малцинство[1], според които тълкувателното решение не дава конкретен отговор на поставените въпроси, а дадените отговори са нелогични и не държат сметка за „дадената от Конституцията на РБ защита на правото на частна собственост” и за „ревностната” защита на правото на собственост от Съда по правата на човека в Страсбург, основана на чл.6, във връзка с Протокол № 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Това е много сериозна критика, стъписваща читателя.
Предложението за постановяване на тълкувателното решение е направено от състав на ІІ гражданско отделение на ВКС на основание чл.292 от ГПК. С определението си[2] по допускане на касационното обжалване по гр.д. № 1185/2011 г. той е констатирал, че между две влезли в сила решения по чл.290 ГПК, постановени от различни състави на ВКС, има противоречия в дадените разрешения по формулирания в изложението за допускане на касационното обжалване материалноправен въпрос за „приложението на чл.120 ЗЗД и зачитане на придобивната давност в полза на починал наследодател и възможността да бъде релевирана от наследниците и зачетена, без наследодателят да се е позовал на придобитото вещно право по отношение на процесния имот.” и поради това е предложил на ОСГК на ВКС да издаде тълкувателно решение по три въпроса:

1. При приложението на чл.120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективното право, касае ли хипотезите на придобивна давност?

2. Изтеклият, установен от закона срок по чл.79 ЗС води ли автоматично до придобиване право на собственост и позоваването на давността елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание?

3. За възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл.79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и възможността неговите права (курсивът е на съдебния състав на ІІ г.о. на ВКС) да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост.

Формулировката на въпросите към ОСГК на ВКС изисква да бъдат цитирани разрешенията им, дадени в двете решения на състави на ВКС, на които се основава предложението за издаване на тълкувателно решение.
Първото от тях е решение № 355/2010 г. по гр.д. № 802/2009 г. на ІІ гражданско отделение.[3] В него се приема следното: „изтичането на срока на придобиваната давност не води автоматично до възникване право на собственост в полза на владелеца на недвижим имот, тъй като тя не се прилага служебно. Необходимо е позоваването от него-владелеца на изтичането й чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен такъв иск или чрез снабдяването с нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка на основание давностно владение. Позоваването на придобивна давност след изгубване на владението за повече от 6 месеца не може да ползва владелеца и неговите правоприемници поради прекъсването на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок.”
Второто е решение № 176/2010 г. по гр.д. № 3075/2008 г. на ІІІ гражданско отделение[4]. В него се приема следното: „На основание чл.79, ал.1 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Друг елемент фактическият състав на давностното придобиване на недвижим имот не съдържа. На основание чл.84 от ЗС правилата на чл.113, 115, 116, 117 и 120 от ЗЗД за погасителната давност се прилагат съответно за придобивната давност. На основание чл.120 от ЗЗД давността не се прилага служебно – необходимо е заинтересованата страна да се позове на нея пред органа, сезиран за защита на субективното право, за да прояви погасителния си ефект. Съответното приложение на тази разпоредба при придобивната давност обаче, не включва позоваването като елемент от състава й. Позоваването на придобивната давност е необходимо при спор за собственост (чл. 77 от ЗС) или с цел правна яснота за титуляра й, чрез констатирането й за имота с нотариален акт по обстоятелствена проверка, но не и за самото придобиване на правото на собственост по давност. Владението върху имота след изтичане на законния срок за придобиването му по давност се превръща автоматично в право на собственост, със правомощията и начина на предявяването и защитата й.”
От цитирания текст на решенията читателят може сам да установи, че в тях няма противоречиви разрешения на първия от въпросите, по които е предложено издаване на тълкувателно решение. И в двете съдебни решения по чл.290 от ГПК се приема, че е нужно позоваване на придобивната давност. В началото на мотивите на тълкувателното решение са дефинирани различните становища в практиката на ВКС – всяко от тях изисква позоваване на давността. Противоречиво се решава само въпроса дали позоваването на изтеклата давност е елемент от фактическия състав на придобивното основание. Този въпрос е решаван противоречиво и в други решения на ВКС по чл.290 от ГПК, но и в тях се приема, че е необходимо позоваване на изтеклата придобивна давност.
Така, в решение № 163/2011 г. по гр.д. № 346/2010 г. на І г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието, че: „Съгласно основното правило на чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Друг елемент фактическият състав на придобиването на недвижим имот по давност не съдържа. … Според чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Необходимо е заинтересованата страна да се позове на нея пред органа, сезиран за защита на субективното право, за да прояви тя погасителния си ефект. Съответното приложение на тази разпоредба при придобивната давност не включва позоваването като елемент от състава й. То е необходимо при спор за собственост с цел яснота за титуляра й, чрез констатирането й за имота, но не и за самото придобиване на правото на собственост по давност.”[5]
С решение № 77/2010 г. по гр.д. № 506/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290-293 от ГПК, е прието, че фактическият състав на чл.79, ал.1 ЗС е завършен със снабдяването с констативен нотариален акт, но в други решения, постановени също по реда на чл.290-293 от ГПК и със същия докладчик[6] е прието, че: „Придобивната давност съставлява упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило в определен от закона срок, след изтичането на който се придобива правото на собственост или друго вещно право, на което владението по съдържание и начин на упражняване е съответствало.”[7]
Смятам, че при изричната и безусловна забрана на чл.120 от ЗЗД за служебно прилагане на давността и при също така изричното препращане на чл.84 от ЗС към нея, няма място за разногласия по въпроса дали владелецът трябва да се позове на изтеклата придобивна давност. Трябва да се позове! Такъв е и отговорът на първия въпрос, даден от ОСГК на ВКС с т.1 от ТР № 4/2012 г.: „При приложението на чл.120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективното право чрез предявяване на иск за собственост, възражение срещу предявен иск за собственост или снабдяване с констативен нотариален акт по чл.587 ГПК, касае хипотезите на придобивна давност.”[8]
Този отговор е интересен по-скоро с мотивите си, които останалите в малцинство петима съдии критикуват в особеното си мнение като нелогични. Единият от аргументите на мнозинството се основава на диспозитивното и състезателното начала в гражданския процес и на границите на служебното начало, определени в ГПК: „Нормите на чл.8, ал.2, чл.6, ал.2, чл.7, ал.1 ГПК не допускат съдът по свой почин да въвежда обстоятелства и прави възражения от името на страна по делото, а чл.571 ГПК предвижда писмена молба на заинтересуваното лице за иницииране нотариално производство по удостоверяване право на собственост върху имот.”
Чл.8, ал.2, чл.6, ал.2 и чл.7, ал.1 от ГПК са в сила от 1 март 2008 г. и в отменения ГПК няма разпоредби, които да им съответстват. На чл.571 от ГПК съответства чл.467, изр. второ от ГПК от 1952 г. Разпоредбата на чл.120 от ЗЗД е в сила от 1 януари 1951 г., а чл.84 от ЗС – от 17 декември 1951 г., т.е. тези разпоредби са в сила и по време на действието на чл.4, ал.3 от ГПК от 1952 г., който задължаваше съда да напътства страните при извършване на съдопроизводствените действия, едно от които е позоваването пред него на придобивната давност, за да се избегне увреждането на техните интереси поради неосведоменост, малограмотност или други подобни причини. Чл.120 от ЗЗД и чл.84 от ЗС са в сила и по време на действието на принципа за дирене на обективната истина – чл.4, ал.2 и чл.129, ал.1 от ГПК от 1952 г., според който „съдът … е длъжен чрез активния свой почин да стигне до обективната истина относно всички факти, които са правно или доказателствено релевантни за спорното правоотношение, като използва не само фактическия и доказателствения материал, предоставен от страните, но и този, който сам е издирил”[9]. Но дори и по време на действието на принципа за дирене на обективната истина и на чл.4, ал.3 от ГПК от 1952 г. погасителната и придобивната давност не се прилагаха служебно от съда, а беше нужно заинтересуваната страна да се позове на давността.
Чл.6, ал.2, чл.7, ал.1 и чл.8, ал.2 от ГПК се прилагат в производството по всички видове граждански дела, а не само в производството по исковете за собственост. Въз основа на тях, ако ответникът не направи възражение, че е удовлетворил вземането на кредитора си, съдът ще го осъди да изпълни, въпреки че това вземане и корелативното му задължение на длъжника вече не съществуват; ако ищецът по един иск за собственост не се позове на придобивното основание, въз основа на което е придобил правото си на собственост, а на друго, съдът ще отхвърли иска му, въпреки че в действителност той е собственик на спорната вещ – но на друго основание, което той не е посочил в исковата си молба като факт, на който основава искането си; ако ответникът по един иск за собственост не възрази, че правото на собственост, което ищецът претендира, вече не му принадлежи, защото, например, той му го е прехвърлил, то ответникът ще бъде осъден да предаде на ищеца спорната вещ, въпреки че тя в действителност е собственост на ответника.
Диспозитивното, служебното и състезателното начала в гражданския процес са правила, които уреждат отношенията между съда и страните в процеса, а не между насрещните страни в процеса, т.е. тези начала са процесуални правила.[10] От тяхна гледна точка позоваването на давността е въвеждане в гражданския процес на твърдение за наличието на правопогасяващ юридически факт по отношение на спорното право, което ответникът трябва да направи и в случаите, когато това право е погасено по други причини, под заплахата да бъде осъден, въпреки че ищецът не притежава материалното право, чиято защита търси.
Правилата за погасителната давност и за придобивната давност са материалноправни.[11] Те регулират отношения между равнопоставените субекти на гражданското право, които, при учреден граждански процес, имат качеството на равнопоставени насрещни страни в него. В тези отношения позоваването на давността е самият юридически факт, който води до възникване или погасяване на материалното субективно право, а не е само твърдение за наличието на такъв факт. Именно в този материалноправен аспект съставът на ІІ гражданско отделение на ВКС по гр.д. № 1185/2011 г. е задал втория въпрос към ОСГК на ВКС: позоваването на давността елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност като придобивно основание? – но, както са отбелязали петимата съдии в особеното си мнение, отговорът на ОСГК не е конкретен и е нелогичен. Действие на една от страните в публичното правоотношение – гражданския процес, извършено по отношение на съда, е единственият аргумент на ОСГК за разрешаване на проблем между равнопоставените субекти  в материалното гражданско правоотношение по собствеността, в което правоотношение съдът не участва.
Основата за „съответното” прилагане на правилото на чл.120 от ЗЗД по отношение на придобивната давност е действието на позоваването на давността по отношение на субективното материално право – позоваването на погасителната давност води до погасяване на вземането, позоваването на придобивната давност води до придобиване на право на собственост или на ограничено вещно право. Това съответно прилагане е изрично разпоредено от чл.84 от ЗС и следва от него, а не от чл.6, ал.2, чл.7, ал.1 и чл.8, ал.2 от ГПК и изисква приспособяване на правилото на чл.120 от ЗЗД към целите и същността на придобивната давност. За това обаче не е достатъчно само да се констатира – както се е задоволило мнозинството от съдиите в ОСГК на ВКС, че придобивната и погасителната давност не са видове на едно общо родово понятие давност, а са самостоятелни правни институти, които се различават по правни последици, приложно поле и фактически състав. Нужно е да се изяснят тези различия, защото от тях зависи как чл.120 от ЗЗД ще се приложи „съответно” към придобивната давност.[12]
Съществената разлика между погасителната давност и придобивната давност е в правното им действие. В резултат на действието на погасителната давност се погасява възможността за защита и за принудително осъществяване на субективното право[13], а придобивната давност е първично основание за придобиване на субективни вещни права.
Преобладаващото мнение в правната теория и в съдебната практика е, че в резултат на позоваването от страна на ответника на погасителната давност се погасява правото на иск и правото на принудително изпълнение на кредитора – ищец или взискател.[14] Някои автори поддържат по-различно мнение – че позоваването на погасителната давност води до качествена промяна в съдържанието на субективното право, която се изразява в отпадане от съдържанието му на възможността за защита пред съд и за принудително изпълнение[15] или че погасителната давност е правопрепятстващо субективно право, чрез упражняването на което длъжникът окончателно отказва изпълнението на задължението си[16].
Независимо от нюансите в мненията, авторите са единодушни, че поради действието на погасителната давност кредиторът не може да получи защита на вземането си от държавата – предявеният установителен или осъдителен иск срещу длъжника ще бъде отхвърлен като неоснователен, изпълнителното производство ще бъде прекратено. Вземането на кредитора обаче продължава да съществува, макар и негарантирано от държавата и ако въпреки изтичането на срока на погасителната давност длъжникът изпълни, той не може да иска обратно даденото на кредитора – чл.118 от ЗЗД.
В правната теория и в съдебната практика няма разногласия, че правната последица от осъществяването на фактическия състав на придобивната давност е придобиването от владелеца на правото на собственост върху владяната вещ или на ограничено вещно право върху чужда вещ. Като се позовава на правната теория така приема и ОСГК на ВКС в ТР № 4/2012 г.: „Според правната доктрина придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време.”[17]
В правната теория няма единодушие относно съдържанието на фактическия състав на придобивната давност. Повечето автори приемат, че той се състои от три елемента: 1) непрекъснато владение, 2) упражнявано в продължение на определения от ЗС срок и 3) волеизявление на владелеца, че придобива владяната вещ по давност[18]. Други автори смятат, че фактическият състав се състои само от първите два елемента[19] като придават на третия елемент процесуално значение. Проф. П. Венедиков смята, че изтичането на срока на давността има обратно действие от деня, в който е била започнато владението върху имота.[20]  Доц. Ив. Велинов смята, че позоваването от владелеца на изтеклата давност има обратно действие от момента на изтичането на предвидения от закона срока на владението.[21]  Другите автори не придават обратно действие нито на позоваването на изтеклия срок на владението, нито на изтичането на този срок.
С т.2 от ТР № 4/2012 г. ОСГК на ВКС приема, че: „Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.”
Мотивите на мнозинството от съдиите са, че правната последица от придобивната давност – придобиване на вещното право, е нормативно свързана само с юридическите факти, предвидени в чл.79 от ЗС – изтичане на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС и допълнително добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 ЗС. След две изречения мотивите продължават така: „Това обаче не означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.”
Придобивното основание е определен със закон юридически факт или фактически състав (съвкупност от юридически факти), чиято правна последица е придобиване на субективно вещно право.
Никой не спори, а и в тълкувателното решение се приема, че като придобивно основание придобивната давност е фактически състав, а не един единичен юридически факт. Спорът е дали елементите на този фактически състав са два – владение и изтичане на определен от закона срок, или са три – владение, изтичане на определен от закона срок и позоваване на давността.
Няма разногласие в правната теория, че правното действие на фактическия състав настъпва само ако се осъществят всички юридически факти включени в него, ако дори само един от тези юридически факти не се е осъществил, то фактическият състав е незавършен и няма правно действие.[22]
Проф.Венелин Ганев казва: „Въпреки множеството факти, влизащи в състава на сложни юридически факти (фактически състави) последните представляват от себе си едно единно цяло. Правните последици, свързани с тях, не могат да се породят, освен след съвокупното, интегрално проявяване на всички единични факти, влизащи в състава на сложните юридически факти. Единството на правите последици обединява отделните единични факти в едно цяло, в един единен юридически факт.”[23]
Приложено по отношение на придобивната давност, това разрешение в правната теория води до логичния извод, че ако за придобиване на правото на собственост върху владяната вещ е необходимо владелецът да се позове на давността, то това позоваване е елемент от фактическия състав на придобивното основание „придобивна давност”, и обратно – ако за придобиване на правото на собственост не е необходимо владелецът да се позове на изтеклия давностен срок, то позоваването не е елемент от това придобивно основание.
ОСГК на ВКС приема, че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, но владелецът не може да придобие право на собственост върху владяната вещ, ако не се позове на давността.
Наистина забележителни непоследователност и нелогичност. Мнозинството от съдиите в ОСГК на ВКС ги е обосновало с два аргумента:
– недопустимо по тълкувателен път да се включват допълнителни елементи в нормативно определения фактически състав на чл.79 от ЗС;
– принцип в гражданското ни законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това
Очевидно разпоредбата на чл.79 от ЗС е неясна, инак по прилагането й нямаше да има противоречащи си решения по чл.291 от ГПК на състави на ВКС и нямаше да има тълкувателно решение на ОСГК за уеднаквяване на тази противоречива практика. Чл.46, ал.1 от ЗНА изрично изисква, когато разпоредбата е неясна, тя да се тълкува в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Следователно, не само е допустимо, но е и задължително за съда, при определяне на фактическия състав на придобивната давност не просто да прочете чл.79 от ЗС, а да установи точния смисъл на тази разпоредба, като се ръководи от правилата на чл.46, ал.1 от ЗНА. За съда, в т.ч. и за ОСГК на ВКС, недопустимо (забранено) е друго – да откаже да приложи чл.46, ал.1 от ЗНА при изясняването на точния смисъл на разпоредбата на чл.79 от ЗС. Един такъв отказ представлява пряко неизпълнение на задължението на ВКС по чл.124 от Конституцията да осигури точно и еднакво прилагане на закона от всички съдилища.
Верни са констатациите в мотивите на тълкувателното решение, че общата теория на правото класифицира юридическите факти като юридически събития и юридически действия в зависимост от това дали те представляват волево поведение на правен субект или се осъществяват независимо от волята му. Мнозинството в ОСГК на ВКС обаче е пропуснало да забележи, че тази класификация се отнася само за юридическите факти, но не и за фактическите състави, както и че общата теория на правото прави разлика между сложен юридически факт и фактически състав.[24] Този пропуск е задълбочен по-нататък в мотивите на тълкувателното решение със смесването между намерението за владение – чл.68, ал.1 от ЗС и позоваването на давността: „Разпоредбата на чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост.”
Намерението за владение се предполага от разпоредбата на чл.69 от ЗС. То е психическо състояние, признак на упражняването на фактическата власт върху вещта. Законът не изисква потвърждаването му, а допуска опровергаване на презумпцията. Позоваването на давността е самостоятелен еднократен материалноправен акт от вида на юридическите действия и изразява волята на владелеца да придобие правото на собственост върху владяната вещ, а не намерението му да я държи за себе си. На това основание доц. Ив. Велинов квалифицира позоваването на давността като „едностранна правна сделка по смисъла на чл.44 ЗЗД”.[25] При позоваването на давността владелецът съзнава, че е владял чужда вещ и че придобива собствеността върху тази чужда вещ. Докато я владее, той може и да не знае, че вещта не е негова. Когато позоваването на давността се извършва пред съда то представлява едновременно и процесуално действие – посочване на факт (придобито по давност право на собственост или друго вещно право), на което страната основава искането си (ищецът – уважаване на предявения иск, а ответникът – отхвърляне на иска). Когато се извършва пред нотариуса то също представлява едновременно и процесуално действие – започване на нотариалното производство (чл.571, ал.2 от ГПК).
В мотивите по т.2 от ТР № 4/2012 г. ОСГК на ВКС неправилно смята, че по действащото българско право „… е възможно придобиване на вещно право без изразена воля за това в две хипотези – при приращението по чл.92 ЗС и по силата на законовия режим на общност по чл.21, ал.1 от СК …”
Приращението по чл.92 от ЗС не е придобивно основание – „Приращението тук не е способ за придобиване на собственост; собственикът на недвижимия имот не може да придобие собствеността върху материалите, защото те не са отделни вещи и следователно не могат да бъдат предмет на собственост; вградена в една стена тухла не е отделна вещ, тя е част от сградата.”, казва проф. Петко Венедиков.[26] Придобиване на право на собственост по приращение без изразена воля за това от приобретателя е възможно, но в хипотезата на чл.93 от ЗС – собственикът на вещта-майка придобива правото на собственост върху естествените й плодове без да изрази воля за това, когато плодът се отдели без неговата намеса по силата на земното притегляне, на биологичните закони или от трето лице. По действащото ни право едно лице може да придобие право на собственост без да изразява воля за това и в много други случаи: чрез преработване (чл.94-95 от ЗС), чрез присъединяване (чл.97 от ЗС), по чл.91 от ЗС държавата придобива правото на собственост върху намереното съкровище без някой неин орган да изразява воля за това, общината придобива правото на собственост без някой неин орган да изразява воля за това върху изгубената движима вещ по чл.89, ал.1 от ЗС, както и по §6 и §7 от ПЗР на ЗМСМА, реституентът придобива право на собственост без да изразява воля за това по ЗВСВОНИ, по §1 от ДР на ЗК от 1991 г., по § 39 от ПЗР на ЗИДЗК, обн. ДВ, бр.13/2003, по § 5 от ПЗР Закона за вероизповеданията и т.н.
ОСГК на ВКС не е сметнало за нужно да обоснове с някоя правна разпоредба извода си, че позоваването на придобивната давност има обратно действие. Липсата на обосновка се дължи вероятно на липсата на правна разпоредба в ЗС, в ЗЗД или в някой друг нормативен акт, която да дава обратно действие на юридическия факт от вида на правомерните юридически действия „позоваване на придобивната давност”.
Правната теория приема, че юридическите факти на гражданското право проявяват своето действие след осъществяването си за в бъдеще и че обратното им действие е допустимо само в изрично уредените в закона случаи.[27] Специално за действието на позоваването на придобивната давност проф. В. Таджер казва следното: „… придобивната давност няма действие ex tunc, а ex nunc – от изтичането на срока и позоваването на давността … защото законът никъде не дава обратно действие на изтеклата давност. Законът урежда в редица отношения по сходен начин придобивната и погасителната давност, но не би могло и дума да става за някаква обратно действие на погасителната давност.”[28] Категорично е и становището на проф. Г. Боянов: „Придобивната давност произвежда действие занапред. Щом позоваването е елемент от фактическия състав на придобивната давност, следва да се приеме, че правото на собственост се придобива не от момента на установяване на владението, нито от изтичането на установения срок, а от момента на позоваването, което също няма обратно действие.”[29]
Правната теория разглежда погасителната давност като преобразуващо субективно право на длъжника, което възниква от бездействието на кредитора да защити по исков ред или да осъществи по реда на принудителното изпълнение вземането си в продължение на определен от закона период от време. Упражняването на това право става с възражение пред съда, пред арбитражния съд или пред съдебния изпълнител. Възражението има материалноправно действие – погасява правото на иск или правото на принудително изпълнение (в материалноправния им смисъл), има и процесуалноправно действие – въвежда в процеса твърдение за наличието на правопогасяващ юридически факт по отношение на спорното право. Погасяването настъпва от момента на позоваването на погасителната давност занапред, а не с обратна сила.[30]
Съответното прилагане на тази конструкция към придобивната давност води до изводи, които съответстват точно на действащото ни законодателство:

Придобивната давност има и друга правна последица, уредена с чл.99 от ЗС, която се споменава само мимоходом[31] и то не винаги – изгубване на правото на собственост върху владяната вещ от досегашния й собственик, защото друг е придобил това право. Придобиването на правото на собственост от владелеца и изгубването на правото на собственост от досегашния собственик върху владяната вещ поради позоваването на придобивната давност се осъществяват едновременно и само заедно. За владелеца фактическият състав на придобивната давност има действието на правопораждащ юридически факт, а за досегашния собственик – действието на правопрекратяващ юридически факт. Владелецът не придобива по давност правото на собственост върху владяната вещ без едновременно с това досегашният й собственик да изгуби собствеността си върху нея и обратно – ако досегашният собственик на владяната вещ запазва собствеността си върху нея, то владелецът й не я придобива по давност.
Именно тази правна последица, за първи път така подробно в съдебната практика, се анализира в особеното мнение по тълкувателното решение на останалите в малцинство петима съдии:

„Съгласно чл.17, ал.1 от Конституцията на Република България „правото на собственост се гарантира и защитава от закона”, а с чл.17, ал.3 се приема, че „частната собственост е неприкосновена”. Не означала ли това, че всеки носител на вещното право, като титуляр на това право, без ограничения във времето, има гарантираната възможност да ползва и разпорежда своя имот, като изисква от останалите субекти определено поведение към собствеността му. Ако собственикът допусне правото му да бъде нарушено, дори и да не търси правна защита, правото му не се погасява, не се губи.
Установената по законов път възможност едно лице да придобие чуждото право на собственост следва да се възприема като изключение на гарантираната защита на правото на собственост. За да може третото лице – наричан „владелец, по отношение на когото е изтекъл срока по чл. 79 ЗС” да придобие правото на собственост, законът предполага корелативно на придобиването, погасяване (загубване) на правото на собственост на лицето – собственик до момента на изтичане на срока по чл. 79 ЗС. …
Начинът, по който се дават отговорите на ТР не държи сметка за това, че придобивната давност, макар и оригинерен способ за придобиване правото на собственост, проявявайки материално-правните си последици погасява правото на собственост на титуляра, собственик на вещта. Дадената от Конституцията на РБ защита на правото на частна собственост предполага института на давността, като придобивен способ да се възприема като по-широк фактически състав, включващ и волеизявлението на владелеца, като елемент от този фактически състав …
Разпоредбата на чл. 79 ЗС, установена по силата на закона от 1951 година, не може да не бъде тълкувана в контекста на ЕКПЧОС – чл. 6 във вр. с Протокол № 1. Съдът по правата на човека в Страсбург ревностно защитава правото на собственост, като с посочения текст се декларира правото на „всяко физическо или юридическо лице мирно да се ползва от своите притежания”, декларира се принцип, че никой не може да бъде лишен от това което притежава, освен в интерес от по-висш порядък – този на обществото, но съгласно условия, предвидени в закон и общите принципи на правото. Правото на собственост на едно лице, закрепено като основно право на личността, не може да търпи ограничения, освен при строго определени правила, който не се опират на някакво предполагаемо нежелание на собственика от една вещ, да притежава същата, ако друго лице, без санкция, я владее или ползва.”
Петимата съдии не са дали отговор на въпросите, които поставят, но не са задали и всички необходими въпроси:

Основаните на конституционните разпоредби отговори на тези въпроси[32] обосновават извод, че разпоредбите на Закона за собствеността за придобивната давност противоречат на чл.17, ал.1 и ал.3 от Конституцията и на чл.1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС и поради това, на основание чл.5, ал.1, ал.2, ал.4 и § 3, ал.1 от ПЗР на Конституцията, те не са действащо право и не се прилагат от датата на влизането й в сила – 13.07.1991 г.

Автор: Златимир Орсов

[1] По реда, посочен в самото особено мнение – Емануела Балевска, Бранислава Павлова, Веска Райчева, Маргарита Соколова и Дияна Ценева.

[2] Определение № 122/21.02.2012 г. Съдебният състав е: председател Е. Балевска – докладчик и членове Сн. Николова и В. Павков. Двамата членове на съдебния състав са подкрепили председателя си за предложението за издаване на тълкувателно решение, но не са подкрепили особеното й мнение към тълкувателното решение.

[3] То е постановено от същия съдебен състав, който е направил предложението за издаване на тълкувателното решение: председател Е. Балевска – докладчик и членове Сн. Николова и В. Павков.

[4] Докладчик е М. Иванова. (Всички съдебни актовe, посочени в статията, са достъпни в Правно-информационната система „Апис 7”, освен ако изрично не е посочен друг източник.)

[5] Докладчик е М. Соколова. Тя е подписала и особеното мнение към тълкувателното решение, в което се приема, че позоваването на изтеклата давност е елемент от фактическия състав на придобивното основание.

[6] Съдия Камелия Маринова. Тя е докладчик и по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

[7] Решение № 287/2010 г. по гр.д. № 1281/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС, вж. също и решение № 270/2010 г. по гр.д. № 1162/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение № 153/2010 г. по гр.д. № 847/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС на същия докладчик.

[8] Всички цитати на диспозитива и мотивите на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и на особеното мнение по тълкувателното решение на петимата съдии, останали в малцинство, е по текста, публикуван в сайта на ВКС: http://www.vks.bg/vks_p10_189.htm.

[9] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: НИ, 1979, с.114.

[10] За диспозитивното, служебното и състезателното начала в българския граждански процес вж. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 92-102.

[11] Таджер, В. Гражданско право. Обща част. Дял ІІ. С.: НИ, 1972, с.353; Стефанов, Г. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 1995, с. 213; Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С.: Фенея, 2010, 24-25;

[12] В правната теория са изяснени приликите и различията между погасителната давност и придобивната давност и „съответното” прилагане на чл.113, 115, 116 и 120 от ЗЗД по отношение на придобивната давност. Таджер, В. Гражданско право …, 352-353; Таджер, В. Владение, С.: Софи-Р, 2001, 198-200, 220-230; Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, 648-649; Венедиков, П. Система на българското вещно право. С.: Университетска печатница, 1947, 297-298 и от същия автор Ново вещно право. С.: Софи-Р, 1995, 187-196; Боянов, Г. Вещно право, С.: Авалон, 2009, с.305.

[13] В правната теория няма единодушие за видовете субективни права, които могат да се погасяват по давност на основание чл.110-111 от ЗЗД, без да е необходима специална правна разпоредба. Най-широко ги определя Любен Велинов – частно субективно право без оглед на неговия вид, предмет и субект. Велинов, Л. цит. съч., с. 103. Според проф. Витали Таджер по давност се погасяват притезателните субективни права, т.е. тези субективни права, които се свеждат до възможност да се иска определено поведение от конкретно лице и преобразуващите субективни права, които се упражняват с конститутивен иск. Таджер, В., Гражданско право …, с.356. Проф. Мария Павлова смята, че по давност се погасяват облига;ционните права и за свързаните с тях преобразуващи права, а за остоналите потестативни права – само ако е предвидено с изрична разпоредба от закон. Павлова, М., цит. съч., 652-653. Според акад. Любен Василев погасителната давност има действие не само по отношение на вземанията, но по начало (к.м. – Зл.О.) и по отношение на всички други субективни граждански права, които могат да се осъществят принудително. По-нататък в текста авторът е непоследователен като заявява, че давностното изсрочване може да засегне и искания за принудително осъществяване на преобразуващи субективни права в предвидените от закона случаи, т.е. по отношение на тях действието на погасителната давност не е „по начало”, само въз основа на чл.110 от ЗЗД, а е нужна специална разпоредба. Василев, Л. Гражданско право на НРБ. Обща част. С.: НИ, 1956, 538-539. Според мен, общото приложно поле на погасителната давност – чл.110 от ЗЗД, са субективните граждански права, при които интересът на носителя им се удовлетворява чрез активното поведение на задълженото лице, както и преобразуващите права, които възникват поради неосъществяването на това активно поведение и с чието упражняване кредиторът постига резултата, който длъжникът е бил длъжен да му предаде. За погасяването на останалите субективни граждански права, вкл. и преобразуващите, е нужна специална разпоредба от закон. С ТР № 1/04.05.2012 г. ОСГК на ВКС прие, че погасителната давност се прилага и по отношение на ограниченото вещно право на строеж, като игнорира традиционния критерий за разграничаване между давностните и преклузивните срокове.

[14] Вж.: Таджер, В. Гражданско право …, с.350; Василев, Л. цит.съч., с.530; Стефанов, Г. цит. съч., с.209; Велинов, Л. цит.съч., с.19, 101, 154; решение 414/2009 по гр.д.5701/2007, ІІІ г.о. ВКС, докл. Н. Зяпкова; ППВС № 3/1980 г.; решение 151/2009 по гр.д.6023/2007, ІІ г.о. ВКС, докл. Ж. Декова.

[15] Павлова, М. цит.съч., с.645.

[16] Голева, П., С. Чернев. За характера на погасителната давност. – Бюлетин на СЮБ, 1989, № 6, 18-26.

[17] Буквално същото определение е дадено от проф. Витали Таджер: „Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическото упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона срок от време.” – Таджер, В. Владение …, с.192.

[18] Велинов, И. Фактическият състав на придобивната давност. – Собственост и право, 2000, № 2, 5-11; Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2009, 303-304; Бобатинов, М., Кр. Влахов. Вещно право. Практически проблеми. С.: Сиби, 2007, с.49; Ставру, С. Въпроси на българското вещно право. С.: Фенея, 2008, 713-721; р.404/1995 г. по гр.д. № 1904/1994 г. на ІV г.о. на ВС, докладчик Бл. Пунев – Бюлетин на ВС на РБ, 1995, № 8, с.11. Аз също споделям мнението, че фактическият състав на придобиваната давност се състои от посочените три елемента.

[19] Таджер, В., Владение …, .210,230-235; Василев, Л., Българско вещно право, С.: Унив. изд. “Св. Кл. Охридски”, 1995, 298-299, 333; Стоянов, В. Вещно право, С.: БАН, 2004, с.215; Венедиков, П. Ново вещно право …, с.196.

[20] Венедиков, П. Ново вещно право … , с.197.

[21] Велинов, Ив. цит. съч. с.10-11.

[22] Таджер, В. Гражданско право …, с.176, 178; Павлова, М., цит. съч., с.420, 425; Ташев, Р. Обща теория на правото, С.: Сиби, 2010, с.271; Бойчев, Г. Курс по обща теория на правото. С.: УИ „Св. Кл. Охридски”, 2010, с.358.

[23] Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. Част първа. С.: 1990, с.29.

[24] Ташев, Р., цит. съч. с.272, т.180.

[25] Велинов, Ив. цит. съч., с.7, курсивът е на автора.

[26] Венедиков, П. Ново вещно право …, с.212, бележка под линия № 1.

[27] Павлова, М. цит. съч., 422-423.

[28] Таджер, В. Владение …, с.234.

[29] Боянов, Г. цит. съч. с.313.

[30] Василев, Л., цит. съч., 529-533, 572-573; Таджер, В. Гражданско право …, 349-351, 376-377; Таджер, В. Владение …, 198-200; Павлова, М. цит. съч., с.646, 671-672; Стефанов, Г. цит. съч., с.209-212; Велинов, Л. цит. съч., 20-24.

[31] Таджер, В. Владение …, с.198, 199; Павлова, М. цит. съч., с.649; Василев, Л. цит. съч. с.331; Джеров, Ал. Вещно право, С.: Сиела, 2010, с.277.

[32] За тях препращам читателя към моята статия Придобивната давност при действието на Конституцията от 1991 г.  – Съвременно право, 2009, № 2, 59-71, както и – Съдийски вестник, 2012, № 3, 54-68.

Подобни статии

За някои проблеми на фактическия състав по чл. 40 ЗЗД Проблемите свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС Проблематичната правна уредба на погасителната давност в застраховането у нас Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит Застраховката „гражданска отговорност”, погасителната давност и деликтното обезщетение при ексцес