Преработване и присъединяване в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК

I. Няколко уводни думи.

Безспорно все по-често както на практикуващите юристи, така и на представителите на правната доктрина, се налага търсене и съобразяване със съдебната практика на ВКС. Тази необходимост е породена както и задължителния характер на практиката по чл. 290 от ГПК за първоинстанционните и въззивните състави, респ. възможността последната да послужи като основание за селектиране на подадена касационна жалба, така и поради обстоятелството, че възникващите проблеми – поставените правни въпроси и дадените отговори, са едно ново поле за размисъл, критика и дискусия в теорията. Това ме кара да мисля, че въпреки актуалността на правно-информационните системи няма да загубят своето значение и отделни по-пълни или по-партикуларни систематизации на съдебна практика. Това ми усещане е подкрепено не само от динамиката на правния живот, но и на живота изобщо. Времето, за което може да бъде намерено разрешение на правен проблеми или да се установи, че по такъв липсва произнасяне до този момент, е също от съществено значение. От друга страна, когато се търси конкретен отговор, е много по-лесно това да се стори от компилация на съдебна практика, отколкото тепърва да се изчита цялата налична такава, която всяка правно-информационна система би предоставила с един клик на мишката. По-долу е направен скромен, а и донякъде несръчен опит да бъде систематизирана съдебната практика по проблемите на преработването и присъединяването. Стремежът ми беше породен от проучването на проблематиката на главните вещи и принадлежностите – разпоредбата на чл. 98 от ЗС[1]. Поради свързаността на проблематиката неизбежно някои от посочените решения на ВКС се повтарят (вж. бел. № 1).

С оглед по-лесно търсене на релевантната практика, в изложението по-долу въпросите и отговорите са систематизирани по съответната разпоредба. Макар тази подредба да има някои несъвършенства, то с оглед настоящото изложение тя може да се ползва. В едно бъдещо по-обобщено изложение на практиката на ВКС структурно и систематически подредбата ще се обогати и ще претърпи промени. Въпреки това, подредбата по разпоредби на закона винаги ще има своето място. При посочване на практиката авторът се е постарал по всяка от разпоредбите да посочи касационното основание (по чл. 280 от ГПК) за допускане. Необходимо е обаче да се спомене, че по част от текстовете няма (или поне авторът не е успял да намери) релевантна практика по чл. 290 от ГПК. В тези случаи е посочена практика на други съдилища. Познаването на последната е от значение, тъй като именно чрез нея може да се аргументира допускането на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Не може от друга страна да не бъде отчетена и законодателната тенденция, все повече да се свива достъпът до касационната инстанция – с измененията на ГПК в ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г., чл. 280 от ГПК беше изменен като в ал. 2, беше добавена т. 1, която гласи че на касационно обжалване не подлежат решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост[2]. Също така, с оглед новите чл. 280, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ГПК, смятам, че все повече ще нараства значението на разрешенията на въззивните инстанции. Вярно е, че най-вероятно при правен спор бихме попаднали в изключението на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, това обаче не означава да не се познава практиката на съответния въззивен съд, тъй като от една страна така би могъл да се направи анализ на предвидимостта за изхода на правния спор в практиката, да се очертаят тенденциите и проблемите, а от друга страна при селектиране на касационната жалба винаги остава обосноваването както на общия критерий по чл. 280, ал. 1, така и на един от специалните в т. 1 – 3 от с.ч.

II. Практика по чл. 94 – 97 от Закона за собствеността.

А) Практика по чл. 94 от ЗС

1. По допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК при приложение разпоредбата на чл. 94 от ЗС по въпроса: „относно възникване правото на собственост на движими вещи, изработени от физически лица, включително и ако те са съдружници в СД при изработването на вещите от закупени от тях или от дружеството материали. В тази връзка е поставен и въпросът дали изработените вещи са част от имуществото на дружеството или не.”.

С Решение № 59 от 8.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 36/2009 г., II г. о е даден следния отговор: „При изработка от физически лица на движими вещи от материали и отделни елементи – тяхна собственост, правото на собственост върху вещите възниква за този, който ги е изработил, независимо дали същевременно той е бил съдружник в СД, при липса на установени други договорни отношения във връзка с изработката или внасяне на вещите като вноски на съответния съдружник в СД. Само фактът на изработване на вещите от съдружник в СД не ги прави част от имуществото на последното.”.

Б) Практика по чл. 95 от ЗС

2. По чл. 95 ЗС (няма формирана практика по чл. 290), затова е необходимо да се посочат някои изводи направени от незадълженителната практика. Така с Решение № 10 от 15.02.2006 г. на ВКС по гр. д. № 725/2005 г. е постановено, че: „Придобитият от едноличния търговец недвижим имот не се включва в съпружеската имуществена общност, съответно при преобразуването на такъв имот в жилищен обект при условията на  чл. 95 ЗС по отношение на него не може да се прави правоизключващо възражение по чл. 21, ал. 1 СК.”

3. В Решение № 1168 от 31.V.1956 г. по гр. д. № 269/56 г., IV г. о. при прилагане на чл. 95 от ЗС е прието, че: „Новосглобена моторна кола, главните автомобилни части (материали), като мотор, диференциал, кутия за скорости и др. на която принадлежат на различни собственици, става съсобствена с дял за всеки собственик според стойността на вложения негов материал в комплектуването на колата. Когато главните автомобилни части принадлежат само на един собственик, но при сглобяването на колата са били употребени материали, принадлежащи на други собственици, колата остава собствена на собственика на главните автомобилни части (материали) със задължение да обезщети собствениците на второстепеннните съставни части (материали).”.

В) Практика по чл. 96 от ЗС

4. Към настоящият момент авторът не успява да намери произнасяне на ВКС или стария ВС по разпоредбата на чл. 96 от ЗС. Това налага да се посочат наличните съдебни актове. Така с Решение № 171 от 12.01.2015 г. на СГС по в. гр. д. № 13209/2013 г. е възприето, че: „Последица от преработването на вещта в случая е загубването на правото на собственост върху първоначално съществувалата вещ (п. ч. и доб. м.) …. Налице е едно имуществено несъответствие, поради което  чл. 96 ЗС свърза с фактическия състав на преработването възникването и на облигационни отношения – в патримониума на собствениците на материала възниква право на обезщетение за стойността на материала, дължимо от преработилите имота, а не възниква вещно право на строеж, както е прието в първоинстанционното решение.”

Г) Практика по чл. 97 от ЗС

5. Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по правния въпрос: „когато предмет на ипотеката е право на собственост върху земята, ипотеката разпростира ли действието си върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени сгради по време на действието на ипотеката при липса на уговорки за действието на ипотеката спрямо отделни елементи на правото на собственост, включително и спрямо бъдещите приращения.”.

При така поставения е даден следният отговор с Решение № 149 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3383/2014 г., II г. о., ГК: „Когато предмет на ипотеката е право на собственост върху земя, ипотеката разпростира действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени по време на действието на ипотеката сгради, ако при сключване на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения. Когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализацията на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл. 166, ал. 2 ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот е спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект. Ипотеката в този случай ще се счита учредена под условие и ще произведе действие от момента на завършване на строителството. Не е необходимо всички самостоятелни обекти в бъдещата сграда да бъдат посочени в договора с пълната им индивидуализация, за да има ипотеката действие върху цялата сграда, а при последващо разпореждане и за отделните самостоятелни обекти в нея. Собственикът на земята разполага с правото да я застрои с оглед предвижданията на ЗРП. При сключване на договор за учредяване на ипотека върху незастроен недвижим имот е допустимо да се уговори разпростиране действието на ипотеката и върху сградите, които ще бъдат построени върху този имот. Обикновено ипотеката обезпечава отпускане на кредит за застрояването на имота. Това е така, защото след застрояването е възможно земята да не представлява вече самостоятелен обект на права, ако застрояването е до такава степен плътно и ако самостоятелните обекти в сградата принадлежат на различни лица. Земята в подобна хипотеза ще представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС и не би могла да бъде самостоятелен обект на разпореждане и съответно да послужи за удовлетворяване претенциите на ипотекарния кредитор, което е и основната цел на ипотечния договор. Подобна уговорка не противоречи на установеното в чл. 166, ал. 2 ЗЗД изискване за специалност на ипотеката, чиято цел е конкретен недвижим имот на длъжника да послужи като обезпечение на кредитора, както и защита правата на трети лица, които биха придобили право на собственост върху част от имуществото на длъжника след учредяване на ипотеката. След като в договора за ипотека изрично е посочено, че ипотеката разпростира действието си и върху сградите, които ще бъдат построени в имота по одобрен към момента на сключването му инвестиционен проект, имотът е в достатъчна степен определен, за да се приеме, че е налице яснота относно предмета на ипотеката по смисъла на чл. 166, ал. 2 ЗЗД, както и че не е уговорено цялото имущество на длъжника да служи за обезпечение, а съгласие е постигнато само за реално обособена и надлежно индивидуализирана част от това имущество. Действително пълна индивидуализация на сградите и на отделните обекти в тях към момента на сключване на договора в подобна хипотеза би било практически невъзможно, но доколкото застроеният имот принадлежи на същия собственик и непосредствено след застрояването представлява единен обект на правото на собственост, следва да се приеме, че индивидуализирането му чрез посочване на местоположението, границите и площта на терена, както и на одобрения инвестиционен проект за застрояването му, е достатъчно за поединичното определяне на имота в смисъл на отграничаване от всички останали недвижими имоти, вкл. и от останалото имущество, което длъжникът притежава. Подобна уговорка не би противоречала и на изискването на чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Ипотечното право ще възникне от момента на построяването на сградата и от този момент кредиторът ще има правото да иска удовлетворяване на претенцията си чрез насочване на принудително изпълнение върху сградата.”.

6. По въпроса: „за възможността преценката на съда дали една вещ е движима или представлява подобрение да се извърши въз основа на заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза” е допуснато касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В Решение № 297 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4004/2014 г., I г. о., ГК[3], по поставения правен проблем е даден следния отговор: „Преценката на съда дали една вещ е движима или представлява подобрение може да се извърши от съда въз основа на заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза.Съображенията за това са следните:До делба се допускат само движими вещи, които съществуват като самостоятелни обекти, но не и вещи, които макар да са имали самостоятелно съществуване, са инкорпорирани в друга вещ или трайно прикрепени към нея по начин, че отделянето им да има за последица погиването или значителното повреждане на една от вещите. Подобренията не подлежат на делба отделно от главната вещ, към която са трайно прикрепени.Преценката за самостоятелността на вещта съдът може да извърши въз основа на заключение на вещо лице за възможността вещта да бъде отделена без повреждането й, тъй като тази констатация преобладаващо се основава на необходимостта от специални знания за естеството на свързаните вещи, начина на прикрепването им и възможните обичайни повреди при отделянето им.”

7. Допуснато е касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следния правен проблем: „придобиване право на собственост чрез наследяване в случай на застрояване със сграда на недвижим имот от наследодателя възоснова на издадено разрешение за строеж, впоследствие изграждане и на пристройка, функционално свързана с всеки етаж в съотношение на присъединена към главна вещ, като имота, в който е изградена сградата и пристройката е отреден в общ парцел с друг имот, в който също е изградена сграда от съсобствениците на последния имот. В този случай налице ли е хоризонтална етажна собственост и допустима ли е делба на сградата, изградена от наследодателя заедно с принадлежащите й идеални части от земята, както обща част на сградата.”.

Върховния касационен съд е дал отговор с Решение № 192 от 26.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 409/2012 г., II г. о., ГК, където е респозирано следното: „С настъпване на смъртта на наследодателя имуществото му преминава в полза на лицата, посочени като наследници в Закона за наследството – преживяла съпруга и лицата, които се намират в известна родствена връзка с наследодателя. Преминаването на имуществото на наследодателя в полза на наследниците му представлява наследяване или наследствено правоприемство. Наследяването е по закон, когато се извършва по предписания на самия закон или по завещание – т.е. на основание волята на наследодателя, изразена в обозначен от законодателя документ – завещание. Обект на наследственото правоприемство е наследството, като съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя. В състава на наследството се включват преди всичко имуществените права на наследодателя – правото на собственост върху недвижимите имоти и върху движимите вещи. В най-честите случаи наследствената маса се състои от жилище, покъщнина, вилен имот и др. В състава на наследството се включва и правото на собственост на наследодателя върху недвижими имоти, придобито и на основание давностно владение. В хипотеза на изградена жилищна сграда от наследодателя при издадено в негова полза разрешение за строеж в съсобствен недвижим имот със статут на дворищно-регулационен парцел и изградена впоследствие пристройка, която не е самостоятелен обект по строителните правила и норм, която е функционално свързана с всеки етаж от жилищната се прилага правилото на  чл. 97 ЗС – тази пристройка /обект/ се присъединява към жилищната сграда като главна вещ и следва режима на последната.Когато в съсобствен дворищно-регулационен парцел, в който има изградени повече от една постройка, като обекти на основното застрояване – жилищни сгради, собствеността на които не принадлежи на всички съсобственици на парцела възниква така наречената хоризонтална етажна собственост, като урегулирания поземлен имот представлява обща част съгласно чл. 38 ЗС. В този случай теренът се превръща в обслужваща отделните обекти/сгради обща част и делбата му е недопустима, поради предназначението му и поради разпоредбата на чл. 38, ал. 3 от ЗС. В посочената хипотеза съдебната делба следва да обхване самостоятелните обекти – жилищни сгради, но не и дворното място, което както се посочи представлява обща част, обслужваща отделните сгради.”.

8. При допускането до касационно обжалване на Решение № 47 от 25.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5425/2013 г., I г. о, е прието, че се касае за вероятна недопустимост на постановения съдебен акт от въззивния съд. По-късно е направена преценка, че обжалваният акт е допустим, като е направен и следният правен извод: „Извършените след отчуждаването и след реституцията премествания на преградните стени не водят до вещно правни трансформации при липса на изразена воля за това от собствениците. Отнемането и присъединяването на площи при новото ситуиране на преградни стени и следващите им премествания не води до приложението на  чл. 97 ЗС и до придобиване и изгубване на право на собственост върху тези площи защото не може да се говори за главна вещ и защото тези преустройства не са ставали с надлежни строителни книжа.”.

9. Следващото касационно обжалване е допуснато, поради „констатация за несъответствие между предметната рамка на висящия правен спор, определена от заявеното искане на ищеца и релевираните възражения на всяка една от групите ответниците независимо от другите да се намира в части от процесния имот и упражнява фактическа власт, дали основание да за извод за евентуална недопустимост на атакуваното решение, както и по въпроса за приложението на чл. 108 ЗС във вр. с  чл. 97 ЗС в контекста на възможността да се притежава правото на собственост на постройките отделно от земята, по който въпрос е налице разнопосочна съдебна практика, основание за се допусне на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.”.

С Решение № 245 от 14.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4491/2013 г., II г. о., ГК е прието: „Собственикът на терена, който знае за постройките и това, че са чужда собственост, следва да търпи ограничението на собствеността си в рамките на чл. 64 ЗС[4]. В предметната рамка на предприета защита на застроена бивша земеделска земя, възстановена собственост по ЗСПЗЗ, находяща се в урбанизирана територия, с иск по чл. 108 ЗС се включва само теренът – бивша земеделска земя. Оспорването собствеността на обектите на суперфициарна държавна собственост в терена може да бъде извършено с изрично заявен иск по чл. 123, ал. 1 ГПК или възражение за нищожност на придобивното правно основание.”.

10. Допуснато е касационно обжалване поради противоречие със задължителната съдебна практика – Решение № 602 от 26.06.1993 г. по гр. д. № 165/1992 г. и Решение № 980/12.12.1994 г. по гр. д. № 781/1994 г., и двете на I гр. о. на ВКС, по материалноправния въпрос, формулиран в изложението на касатора и уточнен от съда: „построеното в повече от това, за което е учредено право на строеж с договор, собственост ли е на собственика на терена на основание чл. 92 от ЗС„, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради съдебна практика, по относимия за крайния извод на съда материалноправен въпрос: „ако е уговорен процент от застроената площ като обезщетение на собственика на терена, построеното в повече при същия процент ли е разпределя.“.

С Решение № 61 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 291/2011 г., I г. о., ГК е дадено разрешение по поставените правни проблеми в смисъл: „Принципът на приращението по чл. 92 от ЗС намира приложение когато изграденото в повече представлява самостоятелен обект на собственост по строителните правила и норми. Р. строителство в повече от това, за което е учредено право на строеж, когато отговаря на изискванията за самостоятелен обект е приращение и се придобива в собственост от собственика на терена. Когато извършеното строителство не представлява такъв обект, се прилага нормата на  чл. 97 ЗС, съгласно която собственик на допълнително построеното е собственикът на обекта, към който то е присъединено. Такова е разрешението на въпроса, застъпено в трайната и последователна, а вече и задължителна, практика на ВКС.

 Когато изграденото надхвърля обема на учреденото право на строеж, вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. В случаите, когато построеното в повече има характеристиката на самостоятелен обект, то правото на собственост по отношение на този обект преминава изцяло в патримониума на собственика на терена, като по отношение на тях не намират приложение постигнатите договорености между страните по договора за отстъпване право на строеж. Последните уреждат отношенията между договарящите страни единствено по отношение на обема, за който е учредена суперфицията. Същите нямат действие спрямо построените в повече самостоятелни обекти, които както вече бе посочено, по силата на чл. 92 от ЗС стават изцяло собствени на собственика на терена.“.

11. Касаторът е поставил за разлеждане пред ВКС, въпрос за развитие на правото и точно прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК), по следния правен проблем: „следва ли при предявен по реда на чл. 109 ЗС иск за премахване на извършеното строителство да се изследва въпросът с практическата изпълнимост на едно такова премахване и с рисковете, които то носи за здравината и целостта на сградата в хипотеза, при която с оглед конструкцията на сградата и самото извършване на строителството е довело до увреждания, което пък сочи на наличието на рискове от увреждане и при премахване на това строителство.“

Върховния касационен съд е отговорил в Решение № 83 от 15.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 229/2010 г., II г. о., ГК: „Действително съгласно разпоредбата на чл. 109 ЗС собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява правото си, вкл. да иска премахване на извършено от друго лице строителство, което засяга собствения му имот, като с такова право разполага и всеки един от собствениците на самостоятелни обекти в сграда, намираща се под режим на етажна собственост, ако е извършено преустройство, което засяга общите части на сградата. Ако така извършеното строителство е незаконно и пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, то следва да бъде премахнато, като лицето, което го е извършило е длъжно да го премахне по начин, който да не уврежда сградата като цяло, както и имота на предявилия иска етажен собственик. Обстоятелството по какъв начин ще следва да се премахне строежът, т. е. ще бъде преустановено нарушението принципно е ирелевантно за основателността на предявената по реда на чл. 109 ЗС претенция освен ако по делото не бъде установено, че самото премахване на нарушението ще бъде вредно за вещта, не може да бъде извършено без да бъде засегната здравината и целостта на цялата сграда, т. е. че всяко следващо преустройство сочи на наличието на риск от увреждане на сградата. В подобна хипотеза, при която премахването на преустройства, извършени в общи части на сградата, може да засегне правата и на други етажни собственици, които не участвуват в производството по делото и носи риск от увреждане на притежаваните от тях самостоятелни обекти в сградата, съдът не може да постанови премахването, тъй като е недопустимо по съдебен ред да се предписва предприемане на действия, които биха застрашили целостта на имот, принадлежащ на трети, неучаствуващи в производството по делото лица и тяхната сигурност. Ако възстановяването на старото положение поради тази причина е невъзможно, за извършените преустройства, които засягат общи части на сградата, етажният собственик може да претендира обезщетение по реда на  чл. 97 ЗС.“.

12. По правния въпрос: „възниква ли във всички случаи на основание чл. 92 ЗС съсобственост върху построеното в съсобствен имот извън обема на учредената суперфиция.“. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

По допуснатото касационно обжалване, ВКС се е произнесъл с Решение № 137 от 17.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2008 г., II г. о., ГК като е постанови следното: „Разпоредбата на чл. 92 ЗС въвежда правилото, че собственикът на земята е и собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго. Изключението е налице когато е било учредено право на строеж и то е реализирано в рамките разрешеното – чл. 63 ЗС. Когато е надхвърлен обемът на правото на строеж вещноправният режим на допълнително построеното е различен и се определя от неговата юридическа характеристика. Чл. 92 ЗС ще намери приложение когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми. Когато обаче извършеното строителство не представлява такъв обект, следва да се приложи  чл. 97 ЗС. Тази хипотеза възниква, когато при неспазване на учреденото право на строеж е увеличена застроената площ на съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка или надстройка. Това тълкуване се основава на правилото, че собствеността не може да възникне върху несамостоятелен обект. За такъв обект важат правилата на  чл. 97 или 98 ЗС – той или следва режима на главната вещ, или се присъединява, но не към земята, а чрез неделимото му свързване с друга главна вещ.“[5].

13. С Решение № 173 от 26.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2013 г., I г. о., ГК е даден отговор на поставения от касатора правен проблем: „чия собственост е изграденото в повече от учредения обем на право на строеж- на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж.“. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Разрешението на ВКС: „възприема приетото в решение № 602 от 26.06.1993 г. по гр. д. № 165 от 1992 г. на ВС, Първо г. о., според което изграденото в повече от учредения обем на право на строеж е собственост или на собственика на земята или на притежателя на правото на строеж, с оглед на това дали то може да се обособи като самостоятелен обект на собственост или не /когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 от ЗС, а когато не е самостоятелен обект- то става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 от ЗС/. В този смисъл е и постановената вече задължителна практика на ВКС- решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр. д. № 3954 от 2009 г. на ВКС, Второ г. о., решение № 61 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 291 от 2011 г. на ВКС, Първо г. о., решение № 778 от 16.11.2010 г. по гр. д. № 1096 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, чиито мотиви настоящия състав на ВКС споделя.“.

14. Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като е прието, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по въпроса: „може ли част от имот, по отношение на която е отпаднало отчуждителното действие на дворищно-регулационния план, да бъде предмет на делба.“ По поставеният проблем, отговорът е даден в Решение № 143 от 16.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 913/2011 г., I г. о., ГК, в следния смисъл: „В хипотезата на предявен иск за делба на парцел, ако в хода на делото се установи, че отчуждителното действие на дворищно-регулационния план е отпаднало за придаваемите към съседни парцели части от имота, послужил като основа за образуване на парцела, който се иска да бъде поделен, съдът е длъжен да даде срок на съделителите да уточнят имота, чиято делба се иска, по актуалния му градоустройствен статут – като имот с площ и граници от преди влизане в сила на дворищно-регулационния план, чието отчуждително действие вече е отпаднало. Това уточнение на съделителите не представлява нито предявяване на нов иск за делба, нито претенция по чл. 341, ал. 2 от ГПК за включване в делбата на нов имот, а само уточнение на границите и статута на делбения имот. Ако към момента на отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план имотът, от който части са били отчуждени по силата на този план, вече е поделен между неговите съсобственици и при тази делба е бил възложен на един от тях или е бил закупен на публична продан, върнатите придаваеми части не могат да се делят отделно. Те ще станат индивидуална собственост на съделителя, на който главният имот е бил възложен при делбата или на купувача по публичната продан, а останалите съделители биха имали право само на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на сумата, съответстваща на стойността на дяловете им от частите, върнати към бившия им съсобствен имот след отпадане на отчуждителното действие на дворищната регулация. Ако обаче към момента на отпадане на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план имотът, от който тези части са били отчуждени по силата на този план, все още не е поделен, върнатите към имота придаваеми части следва да се поделят заедно с този имот, тъй като по силата на отпадането на отчуждителното действие на дворищно-регулационния план и на основание чл. 98 от ЗС те са станали част от този имот. Тоест, делбата следва да се извърши не на парцела, а на имота в неговите имотни граници преди влизане в сила на дворищно-регулационния план, чието отчуждително действие е отпаднало по силата на § 8 от ПР на ЗУТ.“.

15. При допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ВКС по въпроса: „за приложението на чл. 33, ал. 2 ЗС в хипотеза на продажба на обект в етажна собственост, каквато е налице с оглед разделната собственост на отделните етажи в сградата, въз основа на представената от касаторите към изложението им съдебна практика. В приложените решения № 45/60 г. и № 53 по гр. д. № 1094/99 г. на IV г. о. на ВКС е прието, че в този случай съсобствеността върху дворното място го прави обща част към сградите, респ. към отделните обекти в сграда, като произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е в противоречив смисъл. По въпроса за наличие на съсобственост между страните и върху първия етаж от сградата, вследствие приращение върху пристройката към него, въззивният съд се е произнесъл в противоречие на представените решения № 585 по гр. д. № 248/2003 г. и № 3* по гр. д. № 1817/72 г. на I г. о. на ВС, в които е прието обратното разрешение.“. С Решение № 177 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 745/2009 г., II г. о., ГК е изяснено, че[6]: „При наличие на отделни самостоятелни обекти – етажи от жилищна сграда, принадлежащи на отделни собственици, дворното място, в което тази сграда е построена, има обслужващо я предназначение и представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Разпоредбата на чл. 33 ЗС е неприложима при продажба на един от обектите в тази етажна собственост, като хипотезата е аналогична на тази, при която в съсобствен парцел ****съществуват две или повече сгради, принадлежащи на отделни съсобственици на мястото. Отделната собственост върху самостоятелните обекти обуславя статута на дворното място като обща част към тях, тъй като има предназначение да обслужва същите с оглед използуването им. В случая дворното място следва съдбата на сградата, съответно на отделните части от тая собственост на различните собственици, поради което и е недопустим иск за делба, съгласно разясненията в т. 1, б. „е“ ППВС № 2/82 г. Това означава, че в тази хипотеза е неприложим и чл. 33, ал. 2 ЗС, отнасящ се само до обикновената съсобственост. При етажната собственост всеки от етажните собственици може да се разпореди с правото си на собственост върху притежавания от него самостоятелен обект, без да иска съгласието от останалите етажни собственици, тъй като идеалните части от дворното място и от другите общи части се прехвърлят заедно с обекта, към който принадлежат по разпореждане на закона.

 По въпроса за наличие на съсобственост върху първия етаж от сградата въз основа на пристроеното към него, без съгласието на единия съсобственик в дворното място, настоящият състав приема за правилна съдебната практика, обективирана в представените от касаторите решения. Така в решение № 3* по гр. д. № 1817/72 г. на I г. о. на ВС е прието, че собствеността върху пристроеното към сградата помещение, когато архитектурно то е изградено като част от старо жилище, принадлежи на собственика на това жилище, а не на собствениците на мястото, както въззивният съд в обжалваното решение е приел, че пристроеното, без учредено право на пристрояване, което да дерогира приращението, е довело до възникване на съсобственост върху целия отделен етаж, съгласно  чл. 97 ЗС с оглед функционалната обвързаност с него.“.

16. При допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС, и с т. 1 на тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Постановено е Решение № 212 от 27.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2209/2013 г., II г. о., ГК, в което е възприето, че: „Изводът, че спрямо изградения от държавата втори етаж е приложима разпоредбата на чл. 97 ЗС и че същият етаж следва да се присъедини към реституираната част от сградата, тъй като не би могъл да се отдели без съществено повреждане на възстановената част е направен при неизяснена фактическа обстановка и противоречи на разясненията, дадени с т. 1 на тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС, съответно с т. 1 на тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. гр. дело № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС. Установяването на наличието на реституционните предпоставки по чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ по отношение на втория етаж предполага изясняване на конкретните факти и обстоятелства, касаещи извършеното от държавата надстрояване на конфискувания първи етаж. Съобразно указанията в тълкувателните решения, ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяването, а за останалата част в зависимост от положението й спрямо възстановената, или се запазва собствеността на държавата, респ. на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, или се присъединява към възстановената част по силата на правилото на чл. 97 ЗС. Посочено е, че при преустройството чрез надстрояване, макар новото строителство да увеличава обема на завареното, то представлява приращение към старата сграда и ще бъде реституирано заедно с нея, ако не може да се обособи в самостоятелен обект.

 В случая, преценката на въззивния съд за наличие на инкорпориране, т. е. присъединяване по смисъла на  чл. 97 ЗС предполага отговор на подлежащия на изясняване чрез съдебно-техническа експертиза въпрос дали изградения чрез надстрояване втори етаж е свързан функционално с първия етаж по такъв начин, че не би могъл да бъде отделен от него без съществено повреждане. Съобразно т. 10 на тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в правомощията си на инстанция по съществото на спора, въззивният съд би могъл да назначи допълнителна техническа експертиза, която да даде заключение за статута на втория етаж: кога и как е извършено надстрояването; какви са по вид, каква е площта и какво е функционалното предназначение на помещенията; какви са техническите възможности за осигуряване на достъп до етажа и дали надстроеният втори етаж е трайно инкорпориран към първия етаж по такъв начин, че представляват с него едно неделимо цяло. След изясняване на релевантните факти и обстоятелства чрез допълнителната съдебно-техническа експертиза, въззивният съд следва да направи свои изводи по приложението на  чл. 97 ЗС, в съответствие с разясненията, дадени с тълкувателните актове на ОСГК на ВС и ВКС.“.

17. Касторът е поставил следният правен проблем: „за правомощието на притежаващото право на ползуване върху идеална част от един имот лице да отдава под наем реална част от имота, както и дали наемателят разполага с правото да променя съществено отдадения под наем имот и неговото предназначение /от жилище в офис/ и то чрез присъединяването му към своя съседен имот и за правните последици на извършените от наемателя промени на имота.“. Селектирането е на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Произнесено е Решение № 271 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1237/2010 г., II г. о., ГК, където е даден отговор, в следния смисъл: „Притежателят на ограничено вещно право на ползуване върху недвижим имот разполага с правомощието да отдава имота под наем, но само до обема на притежаваното право. Притежаващото право на ползуване върху идеална част от недвижим имот лице има право да отдава под наем съответната идеална част от имота. С правомощието да отдава под наем реално обособена част от имота това лице ще разполага само ако ползуването на имота е било разпределено по реда на чл. 32 ЗС. Само в този случай сключеният от него договор за наем би могъл да бъде противопоставен на собственика на вещта, притежаващ и съответната част от правото на ползуване. Наличие на правно основание за ползуване по смисъла на чл. 108 ЗС би бил само договор за наем с притежаващо правото на ползуване лице в рамките на правото, което то притежава с оглед отношенията си със собственика на имота.

 Наемателят разполага с правомощието да променя предназначението на имота само със съгласието на неговия собственик по предвидения в ЗУТ ред. Промяна на предназначението на част от отдаден под наем имот чрез присъединяването й към друг, съседен имот също би могло да се извърши само със съгласието на собственика на отдадения под наем имот и при спазване изискванията на ЗУТ за присъединяването. Извършените от наемателя без съгласието на собственика на имота промени нямат за правна последица нито промяна на неговото предназначение, нито промяна в принадлежността на правото на собственост чрез присъединяване, освен в хипотезата на  чл. 97 ЗС.“.

18. При поставени: „въпроси относно възстановяването на собствеността върху одържавения имот само за частта, която е съществувала към момента на одържавяването, както и по прилагане разпоредбата на чл. 97 ЗС с оглед ТР № 1/1995 г., ОСГК – т. 1 и т. 2 и конкретните обстоятелства и факти по делото, касаещи извършеното допълнително застрояване в имота“, ВКС е дал отговор с Решение № 308 от 30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 959/2009 г., II г. о., ГК, като е постанвил, че: „Ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено пристрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяването, а за останалата част в зависимост от положението й спрямо възстановената или се запазва собствеността на държавата, респ. на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, или се възстановява към възстановената част по правилото на чл. 97 ЗС.“.

19. На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е селектирана касационна жалба „по въпроси по приложното поле на чл. 38 ЗС и по-специално по въпроса кога подпокривното пространство или таванът на сградата, притежавана в режим на етажна собственост, представлява обща част на сградата.“. При така поставения казус, с Решение № 332 от 6.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 633/2009 г., II г. о., ГК е даден отговор, както следва: „По отношение на подпокривното пространство /тавана/ на сгради, притежавани в етажна собственост, разпоредбата на чл. 38 ЗС следва да намери приложение само когато същото не е изградено като жилища, ателиета, стаи за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти. Само в този случай може да се приеме, че подпокривното пространство /таванът/ е обща част на сградата. Помещенията, представляващи общи части на сградата по предназначение служат за удовлетворяване на нужди, съвършено различни от жилищните, а именно нужди, свързани с поддържането и експлоатацията на сградата, притежавана в режим на етажна собственост, както и на самостоятелните обекти в нея. Помещенията, предназначени за жилищни нужди, освен ако не са портиерски, не биха могли да имат посоченото по-горе предназначение дори да са съсобствени между собствениците на отделни самостоятелни обекти в сградата, доколкото тази съсобственост се подчинява на режим, различен от установения в чл. 38 – 40 ЗС и съответно могат да бъдат придобивани от собствениците на самостоятелни обекти в сградата посредством всички придобивни способи, които законът предвижда. При наличие на спор между етажните собственици дали даден обект в сградата представлява обща част не съществува пречка пред съда да бъде заявено искане за разпределяне на ползуването на този обект дори при наличието на решение за разпределение на ползуването, взето от мнозинството от съсобствениците.“[7].

20. Пред Върховния касационен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е сложен за разглеждане правният проблем: „дали пристрояването може да обуслови извод, че сградата не съществува във вида, в който е била отчуждена, както и по въпроса по приложението на чл. 97 ЗС в хипотеза на възстановяване на собствеността с оглед даденото в т. А. 1 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС тълкуване за значението на извършените след отчуждаването на сградите преустройства и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед изложената в обжалваното решение теза, че предприятието, разположено на терена, по своята същност представлява съвкупност от недвижими имоти /цехове/ и съоръжения, разположени вътре в тях, които са свързани с общ производствен цикъл и именно като такава съвкупност притежава значително по-висока стойност, отколкото механичното събиране на стойността на отделните цехове като недвижим имот, което пък послужило за мотив да се приеме, че съществуващите във вида, в който са били отчуждени цехове не са самостоятелни, макар и да могат физически да бъдат отделени.“. Казусът е разрешен с Решение № 345 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1551/2010 г., II г. о., ГК. Отговорът е: „Ако при промяна във вида или предназначението на имота е било извършено пристрояване или надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на тази част, която е съществувала към момента на одържавяване, а за останалата част в зависимост от положението си спрямо възстановената или се запазва собствеността на държавата, респ. на някое от другите лица по чл. 1, ал. 1 или чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, които стопанисват имота при влизане на закона в сила, или се присъединява към възстановената част по силата на правилото на чл. 97 ЗС. Вътрешните преустройства обаче, колкото и да са значителни по обем, не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което и в този случай няма пречка за възстановяване на собствеността. Ако пък размерите на отчуждения имот вследствие погиване, разрушаване или други причини са намалени, собствеността се възстановява за това, което се е запазило от него, стига то да представлява самостоятелен обект на собственост.

 От съществено значение следователно е дали към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ съществуват основите и ограждащите стени на отчуждения обект, както и дали вследствие от извършено пристрояване и надстрояване същият не е реално присъединен към новоизграден обект по правилото на  чл. 97 ЗС и дали в последния случай отделянето на съществуващата преди отчуждаването част от обекта може да бъде извършено без съществено повреждане на новоизградения обект. Извършената след отчуждаването реконструкция и модернизация, състояща се в укрепване на основите, частични нови ограждащи и разпределителни зидове и основен ремонт не води до възникване на нов обект на право на собственост, различен от отчуждения, ако ограждащите стени са запазени, тъй като продължителното използуване на една производствена сграда води до необходимост от извършване на ремонтни работи с цел нейното запазване, а необходимите ремонтни работи, които се дължат на продължителна употреба и амортизация на сградата, следва да бъдат извършвани от лицето, което използува вещта и не я променят по начин старата вещ вече да се счита погинала.

 Ако след национализацията на терена са изградени нови постройки, свързани с производствената дейност на предприятието, което към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ представлява комплекс от производствени сгради, инкорпориращ в себе си както съществуващите към момента на национализацията постройки, така и изградените впоследствие, това обстоятелство само по себе си не съставлява пречка правото на собственост върху съществуващите към момента на национализацията сгради да бъде възстановено.

 Ако след национализацията е извършено пристрояване на старата сграда, в резултат от което сградата е увеличила разгънатата си застроена площ и кубатура, не може да се приеме, че по смисъла на  чл. 97 ЗС е налице присъединяване на старата сграда към новопостроената й част, тъй като старата сграда не е инкорпорирана в нова, а е само пристроена, т.е. увеличава се обема на вече съществуващата постройка. Инкорпориране, т.е. присъединяване по смисъла на  чл. 97 ЗС е налице ако старата сграда е по такъв начин функционално свързана с новопостроена самостоятелна сграда, че отделянето й не би могло да се извърши без съществено повреждане на новосъздадения обект. Ако е налице само пристрояване, но не и построяване на нова самостоятелна сграда и последващо присъединяване на старата сграда към новопостроената, съществувалата към момента на национализацията част може да бъде отделена и правото на собственост възстановено, при което обаче следва да бъде отчетено и обстоятелството дали подобно отделяне е възможно с оглед съществуващия към настоящия момент производствен процес като се прецени доколко е възможно отделяне на съществувалата към момента на национализацията част без това да създаде непреодолими пречки за последващото функциониране на предприятието.“.

 

21. Поставен е материалноправен въпрос: „налице ли са реституционните предпоставки по чл. 1 от ЗВСОНИ за процесния имот и процесуалният – за установяването им по правилото на чл. 188 от ГПК, отм., са разрешени в противоречие със задължителна – ТР № 1/95 г. и трайноустановена практика на ВКС по приложението на закона.“. Касаторът е инвокирал доводи за селектиране на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. С Решение № 370 от 2.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5041/2008 г., III г. о., ГК е възприето, че: „Ако промяната във вида или предназначението на имота е поради извършено пристрояване или надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само върху частта, която е съществувала към момента на одържавяване. За останалата част в зависимост от положението й спрямо възстановената или се запазва собствеността на държавата, респ. на лицата по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, които стопанисват имота при влизане на закона в сила, или се присъединява към възстановената по чл. 97 от ЗС. Вътрешните преустройства, колкото и значителни да са по обем, не водят до създаване на нов обект на собственост и не са пречка за възстановяването. При преустройства на сгради чрез пристрояване или надстрояване, макар новото строителство да увеличава обема на завареното, ако не може да се обособи в самостоятелен обект, то представлява приращение към старата сграда и ще бъде реституирано заедно с нея.“.

22. Селектирана е касационна жалба, в която касаторът е повдигнал следните въпроси: „ако върху сграда се извърши надстрояване на самостоятелен обект, собствеността върху него ще се придобие ли от собствениците на мястото по правилото на чл. 92 ЗС или от собствениците в Етажната собственост по правилото на чл. 97 ЗС; дали при твърдението на ищците, че един обект е придобит по давност, а ответника подържа съвладение трябва да се установят вътрешните отношения на страните, както е посочено е решение № 140 от 2010 на ВКС, 2 отделение; поставен е процесуалния въпрос дали при обсъждането на доказателствата съдът следва да съобрази събраните свидетелски показания със целия доказателствен материал; как следва да се цени писмено доказателство, има се предвид прокурорско постановление, което съдържа неизгодни факти и за двете страни и последният правен въпрос е кое правно действие води до прекъсване на давността и респ. смущава владението.“.

Постановено е Решение № 488 от 11.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 229/2012 г., I г. о., ГК като по поставените въпроси е отговорено, че: „върху таванския етаж е възникнала съсобственост по приращение по смисъла на чл. 92 от Закона за собствеността, тъй като притежаването на самостоятелни жилищни обекти в сградата позволява и притежаването на отделни складови помещения. Съгласно Решение № 81 от 30.IX.1972 г. по гр. д. № 75/72 г., ОСГК „Приращение по смисъла на чл. 92 от Закона за собствеността е таванското помещение, надстроено над стария таван, пристроен в нормален жилищен етаж. Върху него придобиват правото на собственост всички собственици на земята, върху която е построена сградата“. Таванското помещение, което не е подпокривно пространство не притежава статута на обща част по смисъла на чл. 37 и сл. от Закона за собствеността нито по естеството си, тъй като не обслужва единството на сградата, състояща се от отделни архитектурни елементи и не е такова по естеството си защото липсва съгласие на етажните собственици таванските стаи да се считат за „обща част на етажната собственост“. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността, общите части на етажната собственост биват такива по естеството си и по предназначение. Общи по естеството си са онези части, без които е невъзможно съществуването на самата сграда – като основите на сградата, външните носещи стени, покривът, подпокривното пространство, стълбището, а по предназначение общи части са онези, без които съществуването на сградата е възможно, но имат за цел да обслужват всички етажни съсобственици. В настоящия случай таванските стаи се притежават в съсобственост, но не представляват общи части нито по естеството си, нито по предназначение. Те могат да се придобиват от отделните собственици, притежаващи реални обекти в сградата и на оригинерно основание…. Без значение е кой е разходвал средствата за построяването на таванския етаж, тъй като при неговото възникване се създава съсобственост на оригинерно основание по правилото на чл. 92 ЗС като квотите от съсобствеността са съответни на квотите от притежанието на терена и отношенията между лицата, които са вложили средства в построяването му следва да се уредят на облигационно основание.“.

23. ВКС е допуснал касационно обжалване по подадени касационна и насрещна касационна жалби, по инвокирани въпроси, както следва: „- за допустимостта по възражение на ответника по ревандикационен иск да се извършва косвен контрол за законосъобразност на стабилен административен акт – заповед, издадена на основание ПМС № 192/1991 г. за връщане на кооперативно имущество, когато ответникът не може д противопостави самостоятелни права върху имота, а ищецът не извлича своето право пряко от административния реституционен акт, а от последваща сделка; по този въпрос няма произнасяне в ТР № 6/2006 г. и поради противоречивата съдебна практика въпросът следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК;

– придобива ли се право на собственост върху сградите при продажба на недвижим имот, когато в нотариалния акт изрично продавачът не си запазва правото за подобренията, т. к. разрешението в решението противоречи на решение № 756/1970 г., I г. о., № 8* на ВС, ОСГК – също е налице хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК;

– допустимо ли е да се признае правоприемство между физически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на § 1, ал. 1 ДР на ЗК /1991 г. отм.) въз основа само на подзаконови нормативни актове при липсата на фирмени дела и съответните регистърни актове; въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за решение на конкретното дело, защото липсва легална дефиниция кои кооперативни организации се считат възстановени като субекти на реституция на кооперативната собственост и затова е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.“.

С Решение № 529 от 9.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2009 г., I г. о., ГК е даден следния отговор: по първия въпрос, „Настоящият състав намира такова възражение за допустимо и че съдът по същество следва да го разгледа като защитно средство по аргументите, изложени в т. 4 на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС, макар и за други индивидуални административни актове – че всички предпоставки на реституцията могат да бъдат предмет на обсъждане от гражданския съд по възражение на ответника, включително конститутивните административни актове, с които се извършва реституцията, постановени в административно производство, в което ответникът по иска не е участвал, не е обвързан от постановеното в него, но и не разполага с право на жалба срещу постановеното в него позитивно решение, затова гражданският съд е длъжен да разгледа такова възражение и да прецени материалната законосъобразност на решението (индивидуалния административен акт); както и по аргументите, с които се извършва косвен съдебен контрол за законосъобразността, включително материалната, на решенията на ОСЗГ (преди ОбПК) и по аргумент от възприетото с разпоредбата на чл. 17, ал. 2, предл. 2-ро от действащия ГПК, според която съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, т. е. съдът се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му; видно е, че поставеният въпрос попада в обхвата на това правило.“; по втория въпрос, „Настоящият състав намира за правилна практиката на ВКС, отразена в двете посочени съдебни решения – № 756/17.03.1970 г. по гр. д. № 133/1970 г. на I г. о. на ВС, според което, щом продавачът не е изключил изрично от продажба вещи (подобренията), които се намират в мястото, то купувачът придобива всичко, което се намира в мястото: сградата, посажденията, оградата и др. (друг е въпросът дали по-късно се оспорва и доказва дали продавачът е собственик) и № 8* г. – ОСГК (цитирано от приложения сборник), според което запазването на собствеността върху сградата, отделно от мястото, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС и № 1426/80I I г. о. според което когато със сделка се прехвърля земя, без да се изключат изрично подобренията и сградите, намиращи се върху нея, счита се, че и те са прехвърлени, макар да не се сочат в договора. във всички случаи обаче действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на отразеното в нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД.“; по третия въпрос, „Съдът намира, че въпросът е за конкретна преценка на съществуването на отделни факти, които имат значение за спора, макар и това установяване да става въз основа на съдържанието на подзаконови нормативни актове. Преценката за наличието на фактите е винаги конкретна и съдът допуска, че е възможно правоприемство между юридически лица и възстановяване на кооперативни организации по смисъла на § 1, ал. 1 ДР на ЗК от 1991 г. отм.) да бъде установявано въз основа на подзаконови нормативни актове, когато такова е предвидено от законодателя и волята му е правилно установена чрез тълкуване (примерно – когато такива лица са адресати на актовете – индивидуализирани са в тях, както и в случаите, когато те са достатъчно определяеми – посочени са белезите, които ги индивидуализират като вид като вид и са визирани достатъчно ясно фактите, от които произтича правоприемство между конкретни лица или възстановяване на конкретни кооперации, от които при тълкуване да се достига до еднозначен извод от съда по същество).“.

24. Подадена е касационна жалба, в която касаторът е повдигнал правен проблем за допускане до касационно обжалване, както следва: „в кои случаи пристройката към една сграда представлява самостоятелен обект на собственост, в кои случаи е принадлежност към съществуващата сграда или към отделен обособен обект на собственост в нея и в кои случаи е принадлежност към терена.“. Постановено е Решение № 707 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 48/2010 г., I г. о., ГК, с което „ВКС приема за правилно приетото в решение № 138 от 04.05.2010 г. по гр. д. № 265 от 2009 г. на ВКС, Първо г. о. поради следното: Съгласно чл. 98 от ЗС принадлежността следва собствеността на вещта, която обслужва. Когато към няколкоетажна сграда е изградена пристройка, която по архитектурен проект е предвидена без самостоятелен вход, а с вход от към първия етаж на сградата, то тази пристройка не е самостоятелен обект на собственост, а принадлежност към етажа, който обслужва- в случая към първия етаж от сградата. Поради това и съгласно чл. 97 и чл. 98 от ЗС тази пристройка е собственост на собственика на първия етаж.“.

25. На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС[8]. С Решение № 711 от 13.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1791/2009 г., I г. о., ГК е установил, че: „необходимо и достатъчно е одържавените имоти да са налице и да съществуват като обекти на собственост. Това условие в случая е изпълнено, тъй като помещенията и на двете нива- сутерен и партер, съществуват в размерите, в които са одържавени, макар и сега да са включени в по- големи по площ и с друго предназначение помещения.“

26. Касаторът е повдигнал правен проблем за селектиране на касационната жалба – „дали стаята, пристроена към първия етаж от жилищна сграда и функционално свързана с него, може да принадлежи на собственика на втория жилищен етаж.“. Разрешението на поставения въпрос е дадено с Решение № 778 от 16.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1096/2009 г., I г. о., ГК[9], в смисъл, че: „Когато носителят на право на строеж изгради пристройка, която е функционално свързана със съществуваща преди суперфицията сграда и която не представлява самостоятелен обект, собственик на пристройката съгласно чл. 97 от ЗС става собственикът на сградата, а не носителят на суперфицията. В този случай пристройката представлява приращение към главната вещ и следва собствеността на главната вещ.“.

III. Няколко думи в заключение.

Доколкото настоящото изложение не цели критичен преглед на практиката, а само систематизиране на въпросите и отговорите на ВКС, бихме могли да кажем, че в голямата си част практиката по чл. 94-97 от ЗС е последователна. Не може да не се отбележи, че по част от разпоредбите липсва произнасяне по реда на чл. 290 от ГПК, следователно проблематиката тепърва ще се обогатява. Неизменно за това трябва да даде своя принос и правната теория. С повече усилие би могъл да се направи критичен преглед на разрешенията по поставените касационни въпроси, да се разграничат близки и сходни хипотези. По някои решения биха могли да се изкажат и сериозни резерви, което частично е сторено в правната теория[10].

 

Автор: Васил Александров, юрист, хон. ас. по Римско частно право

---

---

---

[1]https://gramada.org/%D1%87%D0%BB-98-%D0%BE%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82/

[2] Не мога да не си позволя да не отчета една тенденция в българското законодателство изобщо – фетишизирането на вещните права. Вярно е, че правото на собственост е едно от основните права, но би могло да бъдат дадени много примери с далеч по ценни блага, които не са така добре защитени. Дори в посочения чл. 280, ал. 2, т. 2 – 3 от ГПК. Някои от благата, за които се търси правна защита и достъпът до ВКС е отрязан от законодателя, може да са далеч по-ценни от един недвижим имот.

[3] При това решение на ВКС касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по множество въпроси, основно свързани с делбата. Тъй като част от материята не е предмет на настоящото изложение, авторът се е ограничил само до посочения конкретен въпрос.

[4] В този смисъл Решение № 30 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3470/2007 г., III г. о., ГК.

[5] Като на основание чл. 291, ал. 1, т. 2 от ГПК приел за правилно разрешението, дадено в Решение на ВС, I г. о. № 980 по гр. д. № 781/1994 г.

[6] ВКС на основание чл. 291 от ГПК е намерил за правилна съдебната практика, която е приложената от касаторите.

[7] В производството по чл. 288 от ГПК е установено противоречие с указанията на ТР № 34/1983 г. на ОСГК на ВС. В посоченото тълкувателно решение е възприето, че по отношение на подпокривното пространство /тавана/ на сгради, притежавани в етажна собственост, разпоредбата на чл. 38 ЗС следва да намери приложение само когато същото не е изградено като жилища, ателиета, стаи за творческа дейност, тавански складови помещения или други отделни обекти. Само в този случай може да се приеме, че подпокривното пространство /таванът/ е обща част на сградата.

[8] „С разясненията, дадени в ТР № 1/95 г. промененото предназначение на одържавения имот не е основание да се откаже реституция, поради което данните по настоящото дело, че помещенията са променени функционално и им е придадено друго предназначение, са без правно значение за действието на закона. Свързаните с промяната в това преустройство вътрешни строителни работи- направа на ново стълбище, асансьор, който да свързва сутерен и партер, нови врати и подходи, частично изграждане на нови стени и др., в резултат на което имотът е придобил друг вид, също не са от съществено значение, след като не са довели до възникването на нов обект на собственост.

Разрешението относно пристроената част също следва да се съобрази с практиката, обобщена в ТР № 1/95 г., като се имат предвид данните, че новопостроените части могат да имат самостоятелно съществуване чрез отделен достъп за сутеренния етаж, а партера- чрез възстановяване на премахната южна стена. С оглед на това положение имотът следва да се възстанови до размерите, в които е одържавен, а останалите части не подлежат на възстановяване и остават в собственост на държавата или на този, който ги е изградил. С оглед възможността да бъдат отделени, тези части не могат да се считат присъединени към главната / възстановената вещ/ съгласно  чл. 97 ЗС и да се възстановят заедно с нея, каквото становище се поддържа от ищците.“.

[9] С това решение ВКС е преценил за правилна посочената от касатора практика по приложението на разпоредбата на чл. 97 от ЗС – Решение 263 от 26.02.85 г. по гр. д. № 24/85 г. на ВС, I ГО; Решение № 540 от 30.07.97 г. по гр. д. № 297/97 г. на ВКС, I ГО.

[10] Вж. Орсов, Зл., „Присъединяване, принадлежност, приращение и необособимо надвишвашаване на правото на строеж“, В: „Съдийски вестник“, кн. 1/2013 г., с. 45-82.