Преглед на съдебната практика по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД

I. Увод.

De lege lata правната уредба на договора за поръчителство се съдържа в разпоредбите на чл. 138 – чл. 148 ЗЗД[1]. Широкото приложение на това обезпечително средство в гражданския оборот е генерирало богата съдебна практика, която има съществен принос за изясняване на проблематиката на института[2]. Целта на настоящия труд е да направи кратък преглед на съдебните актове, постановени от ВС и ВКС по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

II. За характера на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

1. Решение № 1646 от 16.06.1978 г. по гр. д. № 465/1978 г., I г. о. на ВС.

От разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД следва, че отговорността на поръчителя е в зависимост от задължението на прекия длъжник. Тя съществува дотолкова, доколкото е налице главното задължение. Въпреки тази акцесорност на задължението на поръчителя неговата отговорност не винаги е в зависимост от съдбата на основното задължение. Така, ако кредиторът продължи срока за изпълнение от страна на длъжника, продължението няма действие спрямо поръчителя освен при неговото съгласие – чл. 147, ал. 2 33Д.

Също така по разпореждане на чл. 147, ал. 1 ЗЗД поръчителят не остава задължен към кредитора за изплащане на главния дълг безусловно и безконечно, а само при условие, че кредиторът е предявил иск против длъжника в срок от шест месена от падежа на главното задължение. Ако кредиторът не е предявил иск в този срок против длъжника, се погасява не само правото му на иск против поръчителя, т. е. правото му да търси защита чрез съд, но се погасява и самото му субективно право. Това е така, защото според закона условие да остане да съществува задължението на поръчителя е предявяване на иск срещу длъжника в посочения срок. Ако такъв иск бъде предявен срещу длъжника, поръчителят остава задължен към кредитора, който може вече в определен давностен срок да иска солидарното изплащане на задължението от поръчителя. Ако искът срещу длъжника обаче не бъде предявен в шестмесечен срок от падежа на главното задължение, отпада условието за съществуване на отговорността на поръчителя спрямо кредитора. Това показва, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е преклузивен.

Последицата от това е, че ако не бъде предявен иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение и поръчителят след това изплати задължението, правилото на чл. 118 33Д няма приложение и поръчителят разполага с възможностите по чл. 56 или 74 ЗЗД в зависимост от особеностите на случая.

От факта, че се касае до преклузивен, а не давностен срок, следва още, че няма място за приложение на чл. 120, ал. 1 ЗЗД за срока по чл. 147, ал. 1 33Д. Това означава, че съдът и без искане на поръчителя трябва да провери дали кредиторът е предявил, иск против длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение и ако констатира, че това условие не е налице, искът следва да се отхвърли, защото отговорността на поръчителя е отпаднала.

2. Решение № 1040 от 24.12.1985 г., I г. о. на ВС.

Нормите на чл. 147 ЗЗД сочат, че поръчителите остават задължени и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иска си против длъжника в течение на шест месеца. Щом искът е предявен след изтичане на този срок, правото на кредитора към поръчителите се преклудира.

3. Решение № 365 от 22.02.1993 г. по гр. д. № 306/1992 г., 5 чл. с-в на ВС.

Спазването на шестмесечния срок след падежа на главното задължение за предявяване на иск против длъжника е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска срещу поръчителя. За наличието на абсолютните процесуални предпоставки, респективно за отсъствие на такива пречки съдът е длъжен да следи служебно.

4. Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 4.б.

Налице ли са основанията за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД?

По посочения въпрос е налице противоречива съдебна практика. Според едното становище заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК не може да се издаде срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същият е преклузивен и за спазването му се следи служебно от съда. Според другото становище заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК може да се издаде срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, тъй като същият е давностен и за спазването му не се проверява служебно от съда. ОСГТК на ВКС приема за правилно първото становище.

Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните /чл. 120 ЗЗД/, се прилагат от съда служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните процесуални действия.

III. За предявяването на иск в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

1. Решение № 55 от 29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004 г., II г. о. на ВКС.

В нарушение на закона въззивният съд е приел, че в ЗЗД понятието иск се използва само в неговия процесуалноправен смисъл. На много места в ЗЗД понятието иск се използва в матриалноправния му смисъл на „вземане“. Така в чл. 17, ал. 2, чл. 19, ал. 3, чл. 22, ал. 3 и др. ЗЗД понятието иск е използвано в неговия процесуалноправен смисъл, но в чл. 54, чл. 55, ал. 2, чл. 56, чл. 58 и др. то е употребено в неговия материално правен смисъл. В чл. 147 ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си. Претендирал ли е вземането си, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това. Ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание, не е необходимо то да бъде предявено с иск, което би увеличило както времето, така и разноските по установяването му. Отделно стои въпросът дали кредиторът, който разполага с несъдебно изпълнително основание, има интерес от осъдителен иск и съответно допустим ли е такъв иск. Искането за издаване на изпълнителен лист запазва правата срещу поръчителя. Поръчителят се освобождава при бездействие на кредитора по отношение на главния длъжник. В случая е без значение обстоятелството, че искането за издаване на изпълнителен лист е отхвърлено по отношение на единия от главните длъжници. Ответниците са поръчителствали за двамата солидарни длъжници, поради което предявяването на претенция по отношение на кой да е от тях запазва правата на кредитора срещу тях като поръчители за непогасения от длъжниците остатък от задължението.

2. Решение № 93 от 02.05.2017 г. по т. д. № 53672/2015 г., ІV г. о. на ВКС.

Прекратява ли се възможността на кредитора да претендира вземанията си от поръчителите в случай, че не е предявил тези вземания към длъжника по реда на несъстоятелността?

Настоящият състав на ВКС споделя съображенията, изложени в мотивите на решение 16.07.2015 г. по т.д. № 3170/13 г. ВКС, І т.о. и решение 06.06.2016 г. по т.д. № 3773/2014 г., І т.о. за характера на срокове за предявяване на вземанията на кредиторите в производството по несъстоятелност (по чл. 685, ал. 1 и съответно по чл. 688, ал. 1 ТЗ), а именно, че с изтичането им се погасява процесуалното право за предявяване на вземания в производството по несъстоятелност, въпреки че материалното право все още не е погасено, както и че кредиторът не може да реализира вземанията си нито чрез универсалното принудително изпълнение по реда на част IV „Несъстоятелност“ на ТЗ, нито чрез индивидуално принудително изпълнение по ГПК. Пропускането на сроковете по чл. 685, ал. 1, ТЗ и чл. 688, ал. 1 ТЗ погасява процесуалното право на кредиторите да предявят вземанията си не само в производството по несъстоятелност, но и в самостоятелно исково производството /в този смисъл решение от 04.01.2016 г. по т.д. № 163/2014 г. ІІ т.о. на ВКС/. Ето защо кредиторът, който не е предявил своите вземания към длъжника по реда на несъстоятелността, не може да претендира същите от поръчителите с изтичане на шестмесечен срок след пропускането на сроковете по чл. 685, ал. 1 и съответно по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

IV. За началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

1. Решение № 93 от 02.05.2017 г. по т. д. № 53672/2015 г., ІV г. о. на ВКС.

След изтичането на сроковете по чл. 685, ал. 1 и съответно по чл. 688, ал. 1 ТЗ кредиторът не може да реализира вземането си срещу главния длъжник, а в чл. 147 ЗЗД законодателят урежда освобождаването на поръчителите, ако кредиторът не е претендирал надлежно вземането си срещу дължника. Срокът, предвиден в ал. 1 на същия текст, е преклузивен и изтичането му към датата на подаване на заявлението е основание за отхвърляне на предявения иск поради отпадане отговорността на поръчителя, тъй като се прекратява самото поръчителство /т. 4б от ТД № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС/. Настоящият състав намира, че шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД тече след изтичането на сроковете по чл. 685, ал. 1 и съответно по чл. 688, ал. 1 ТЗ.

2. Решение № 89 от 31.07.2017г. по т. д. № 907/2016 г., ІІ т.о. на ВКС.

От кой момент започва да тече срокът по чл. 111 ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг – дали от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях /съобразно договореното в съответния погасителен план към договора/ или от момента на разваляне на договора по съответния ред?

От момента на настъпване на изискуемостта на всяка отделна лизингова вноска започва да тече срокът по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Настъпването на изискуемостта на всяка лизингова вноска е от значение и за определяне на началото на срока по чл. 147 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 147, изр. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Следователно посочената правна норма предвижда специално основание за прекратяване на поръчителството: поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа. Този срок не е свързан с развалянето /прекратяването/ на договора за лизинг. По отношение на всяка лизингова вноска шестмесечният срок започва да тече от настъпване на всеки отделен падеж предвид характера й на периодично плащане. Отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл за всички лизингови вноски. Ако към тази датата шестмесечният срок е изтекъл за някои от лизинговите вноски, поръчителството се прекратява само по отношение на лизинговите вноски с изтекъл срок.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния правен въпрос: Началният момент на срока по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, респективно този по чл. 147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг започва да тече от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях съобразно договореното в съответния погасителен план към договора, а не от момента на разваляне /прекратяване/ на договора за лизинг.

3. Решение № 23 от 24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г., І т.о. на ВКС.

По въпроса за началото на течението на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл[3].

4. Решение № 7 от 15.04.2015 г. по т. д. № 4196/2013 г., І т. о. на ВКС.

За начина на настъпване на предсрочна изискуемост.

С т. 18 на ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС прие, че моментът на настъпването на предсрочната изискуемост на задължението по кредита, като предпоставка за упражняването на правото по чл. 417, т. 2 ГПК и като последица – установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на задължението, следва да предхожда депозирането на заявлението. Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита е от значение и за определяне началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – т. 4б на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Становището на апелативния съд, че моментът на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита съвпада с депозирането на заявлението по чл. 417 ГПК и той поставя началото на срока по чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗЗД е в противоречие с Тълкувателното решение. Ще следва да се отбележи, както многократно е имал случай да посочи ВКС, ако би била възприета тази теза, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД би се обезсмислил поради обстоятелството, че заповедното производство е единно и в периода от депозирането на заявлението срещу поръчителя и до предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу него този срок не би могъл и да тече по време на висящността на съдебното производство.

5. Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., ІІ т.о. на ВКС.

От кой момент настъпва предсрочната изискуемост на вземането по договор за потребителски кредит с договорна клауза кредитът да стане по преценка на банката изцяло или частично предсрочно изискуем при допуснато просрочие на погасителна /анюитетна/ вноска по кредита – 1) от изпадането на кредитополучателя в забава и неплащането на договорената месечна погасителна /анюитетна/ вноска на нейния падеж или 2) от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК или 3) от упражняване на правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?

Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен и с изтичането му се прекратява самото поръчителство. Изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е основание за отхвърляне на предявения иск поради отпадане на отговорността на поръчителя. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 92/16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г. на ТК, II т. о., решение № 58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ТК, II т. о. и решение № 40/17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ТК, I т. о., отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е изтекъл 6-месечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на цялото вземане започва да тече след уведомяване на длъжника и на поръчителя, че кредитът е превърнат в предсрочно изискуем.

6. Решение № 83 от 26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г., ІV г.о. на ВКС.

Когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното задължение и по отношение на всяка една от тях при непогасяването ѝ след падежа ѝ започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД, или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна вноска, респ. – целият дълг да е станал изискуем, включително – предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено?

Когато в договор е уговорено, че обезпечено с поръчителство задължение към кредитора (главното задължение по смисъла на чл. 147, ал. 1 от ЗЗД) ще се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, то несъмнено погасяването на всяка от тези вноски води до погасяване на съответната част от главното задължение. Когато дадена вноска не бъде погасена (чрез плащане или по друг начин) на съответния падеж (срок, дата), от този момент тя става изискуема и кредиторът успешно може да проведе иск срещу главния длъжник за плащането на същата вноска. От това ясно следва и изводът, че от същата дата – падежа на вноската – започва да тече и шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД (който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи служебно – т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащането на същата вноска, т.е. – преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. При това положение е очевидно, че не е необходимо да настъпи падежът и на последната погасителна вноска, респ. – не е необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на предходните вноски, чиито падежи вече са настъпили.

Горните изводи не се променят, ако в договора е уговорено и че целият дълг става предсрочно изискуем при настъпването на определени обстоятелства (неплащане на определен брой вноски на съответните падежи, забава над определен срок на плащането на една или повече вноски и пр.). Съгласно приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането (или друго уговорено обстоятелство) и упражненото от кредитора право да обяви целия дълг за предсрочно изискуем чрез волеизявление, което трябва да достигне до длъжника. С достигането на това волеизявление на кредитора до главния длъжник и ако обективно са настъпили уговорените обстоятелства за предсрочната изискуемост, изискуеми стават и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпили падежи, положението не се променя и шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 от ЗЗД тече за всяка отделна вноска от съответната дата на настъпването на падежа ѝ. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 от ЗЗД ще тече от датата на достигането на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата; по отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата положението отново остава непроменено и за тях срокът тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав не споделя формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика, съгласно която шестмесечният срок по 147, ал. 1 от ЗЗД тече от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, а не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска; респ. – тече от момента на настъпването на предсрочната изискуемост на целия дълг – с достигането на волеизявлението на кредитора за това до главния длъжник (решение № 58/15.04.2009 г. по търг. дело № 584/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 130/27.10.2009 г. по търг. дело № 139/2009 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 345/12.11.2012 г. по гр. дело № 481/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 23/24.03.2015 г. по търг. дело № 1717/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 40/17.06.2015 г. по търг. дело № 601/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 132/02.10.2015 г. по търг. дело № 1907/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС).

От друга страна, възприетото по-горе разрешение на въпроса кореспондира с приетото в решение № 139/05.11.2014 г. по търг. дело № 57/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а именно, – че в хипотезата, когато кредиторът не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изискуеми са вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводните книги (респ. друг документ по чл. 417 от ГПК). С оглед на това и предвид приетото в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че с възприетото по-горе разрешение на поставения по настоящото дело материалноправен въпрос, се постига уеднаквяване на разрешенията по прилагането на материалния закон в отношенията между кредитора и главния длъжник от една страна, и кредитора и поръчителя от друга страна.

7. Решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г., ІІІ г.о. на ВКС.

В случай, че банката е реализирала правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, то от обявяването на предсрочната изискуемост започва да тече срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за всички непадежирали вноски, тъй като от този момент настъпва изискуемостта за целия дължим остатък от кредита с ненастъпил падеж и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от длъжника, както и от поръчителя. Ако в шестмесечния срок кредиторът не предяви иск срещу длъжника за непадежиралите вноски, то отговорността на поръчителите за задължението на длъжника за тези вноски отпада, поради прекратяване на договора за поръчителство.

Обявяването на кредита за предсрочно изискуем не лишава банката от възможността, след настъпване на датите, представляващи уговорени падежи на обявените за предсрочно изискуемите погасителни вноски, да претендира плащането им от поръчителя, но само ако договорът за поръчителство не е бил прекратен на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, поради непредявяване на иск от банката срещу кредитополучателя за всички предсрочно изискуеми непадежирали вноски в шестмесечен срок, считано от настъпване на предсрочната изискуемост на кредита.

Относно дължимите вноски с настъпил падеж към датата на обявяване на предсрочна изискуемост срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от падежа /изискуемостта/ на всяка погасителна вноска.

V. За съгласието на поръчителя да отговаря след изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

1. Решение № 100 от 05.02.1988 г., II г. о. на ВС.

Поръчителят не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа. Отговорността му остава само когато е дал изрично съгласие за това.

2. Решение № 351 от 12.06.1995 г. по гр. д. № 2635/1994 г., V г. о. на ВС.

Поръчителят не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си в шестмесечен срок от падежа. Изрично съгласие от страна на поръчителя в тази насока няма, поради което и отговорността му се преклудира. Шестмесечният срок е прекратителен, за който съдът е длъжен да следи служебно – чл. 147 ЗЗД.

3. Решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г., І т. о. на ВКС.

По въпроса за тълкуване обсега на съгласието по чл. 147, ал. 2 ЗЗД и по-конкретно, обхваща ли то и отпадане по отношение на поръчителя на правилото за срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД?

Константната съдебна практика, а и задължителната такава (т. 4 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС) приемат, че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. С изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. В хипотезата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, пред която сме изправени, начало на срока поставя настъпването на предсрочната изискуемост, съобразно обстоятелствата, посочени в т. 18 на ТР № 4/2013 г. Изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърлянето му. А ако искането по заявлението е уважено и заповед за незабавно изпълнение е издадена, позоваването на погасяване на субективното материално право на кредитора спрямо поръчителите, може да бъде направено и в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, както е в случая.

От правната характеристика на срока по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД произтича и преценката за приложимостта на продължението по ал. 2 на чл. 147 ЗЗД спрямо него. Доколкото преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим е отказ от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно е, че хипотезата на чл. 147, ал. 2 ЗЗД не може да се тълкува като допускаща възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл. 147, ал. 1 изр. 1 ЗЗД.

VI. За приложимостта на чл. 147, ал. 1 при менителничното поръчителство.

1. Решение № 505 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 97/2004 г., I т. о. на ВКС.

Дори да е направено признание от главните длъжници, което да прекъсва погасителната давност, а в случая подобна хипотеза не е категорично доказана, то не обвързва авалиста, защото по силата на чл. 142 ЗЗД поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, дори ако последният се е отказал от тях или е признал своето задължение, т.е. направеното признание на задължението е непротивопоставимо на авалиста, по отношение на който давността тече самостоятелно. Но дори да е налице прекъсване на давността, то има действие само срещу лицето, спрямо което е извършено действието, което според чл. 116 ЗЗД прекъсва давността ¬ чл. 419 (отм.) ЗЗД, който е възпроизведен в чл. 532 ТЗ.

Поръчителят отговаря като лицето, за което е поръчителствал. Той е солидарно отговорен длъжник по отношение на всички, които следват след авалата (напред по веригата джира). Съгласно чл. 125, ал. 1 ЗЗД прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.

Извън изложеното, следва да се има предвид и че след като искът е бил предявен срещу авалиста, но такъв иск не е бил предявяван срещу издателите на записите на заповед, то авалистът не е останал задължен след падежа на вземането, доколкото неговата отговорност би се запазила при условията на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, т.е. в шестмесечен срок от падежа бъде предявен иск срещу главния длъжник, което не е станало.

2. Решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г., ІІ т. о. на ВКС.

За приложимостта на чл. 147, ал. 1 ЗЗД към менителничното поръчителство.

За да се отговори правилно на този въпрос следва да се съобрази самостоятелната природа на менителничното поръчителство /авала/. Последното е резултат единствено от едностранното волеизявление на авалиста, от което настъпват неговите правни последици. Не е необходимо съгласие на кредитора по ефекта за разлика от поръчителството по гражданското право, при което правопораждащият задължението на поръчителя юридически факт е сключения между кредитора и поръчителя договоa – арг. от чл. 138, ал. 1 ЗЗД.

Нормативен израз на самостоятелната правна природа на авала е разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ, според която задължението на поръчителя /авалиста/ е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Авалистът отговаря солидарно заедно с всички останали задължени лица по ефекта. Поради самостоятелния неакцесорен характер на задължението на авалиста /менителничния поръчител/ той не може да противопостави на приносителя на ефекта възражения, които лицето, чието задължение се обезпечава, (наименовано като авалат или хонорат) би могло да направи. От самостоятелната правна природа на авала, установена с разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ следва, че дори да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за авалата като напр. пороци във волята, недееспособност, неправосубектност и др., задължението на авалиста ще бъде действително.

Логическото и систематическото тълкуване на чл. 485, ал. 2 ТЗ и чл. 461 ТЗ налага извода за самостоятелния характер на задължението на авалиста, което от своя страна е аргумент в подкрепа и на утвърденото в доктрината разбиране за абстрактния характер на менителничното поръчителство. Това е една от най-съществените специфики на авала в сравнение с поръчителството в гражданското и търговското право.

Принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен в разпоредбите на чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство /авала/, уредено в чл. 483 ТЗ – чл. 485 ТЗ като самостоятелно /неакцесорно/ от главното задължение. Единственото изключение от този принцип на самостоятелност на авала е предвиден в чл. 485, ал. 2 in fine ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от обстоятелството, че за разлика от поръчителството в гражданското право при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и обезпеченото и обезпечаващото задължение. Ето защо недостатъците във формата са едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение.

Изложеното позволява да се обобщи, че разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство /авала/.[4]

3. Решение № 216 от 03.01.2017 г. по т. д. № 3204/2015 г., І т.о. на ВКС.

Приложим ли е чл. 147 ЗЗД към менителничното поръчителство по Търговския закон?

В решение № 120 по т.д. № 988/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС е прието, че принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен с разпоредбите на чл. 147 и чл. 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство, уредено в чл. 483 – чл. 485 ТЗ. Независимо от общата си с поръчителството обезпечителна функция, авалът е самостоятелна сделка и задължението по същия е неакцесорно спрямо главното задължение, което обезпечава. Единственото изключение е изрично уредено в чл. 485, ал. 2 in fine ТЗ, според който липсата на редовен от външна страна менителничен ефект е основание за недействителност и на задължението на авалиста. Това произтича от обстоятелството, че за разлика от поръчителството, при авала един и същ документ материализира волеизявленията, които пораждат и обезпеченото и обезпечаващото задължение. Затова недостатъците във формата са едновременно основание за недействителност и на едното и на другото задължение.

Настоящият състав възприема даденото разрешение, споделено в мотивите и на постановеното по-късно решение № 11 по т. д. № 234/2012 г. на І т.о. на ВКС. Неприложимостта на акцесорността по отношение на авала е предпоставило и задължителна за въззивния съд съдебна практика, според която авалистът не може да оспорва задължението си, като противопоставя абсолютните /освен досежно формата/ и относителните възражения на длъжника /издател на записа на заповед/ по каузалното правоотношение, обезпечавано със записа на заповед, освен ако самият не е страна по същото, или когато се позовава на недобросъвестност при придобиването на ефекта или злоупотреба с право от страна на хонората, каквито възражения настоящият ответник не е противопоставил /в този смисъл решение № 17/21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г., реш. № 21 по т.д. № 1091/2010 г., реш. № 26 по т.д. № 1027/2013 г., реш. № 2 по т.д. № 984/2012 г., всички на ІІ т.о. на ВКС и др./.

Липсата на акцесорност на авала спрямо каузалното правоотношение, което обезпечава, на още по-голямо основание изключва връзка на акцесорност между същия, в качеството на обезпечение, спрямо друго обезпечение на каузалното правоотношение, каквото се явява поръчителството. Авалът не е обезпечение на поръчителството, за да се приеме, че с погасяването на последното поради изтичане на 6-месечния срок за предявяване на иск срещу длъжника се погасява задължението на авалиста, в случай че последният е противопоставил като възражение за недобросъвестност при придобиването и злоупотреба с право от хонората знание на последния за непредявен срещу длъжника иск в 6-месечен срок от настъпване изискуемостта на вземането му. Да се възприеме противното би означавало да се заобиколи закона относно уредената неакцесорност на авала. Предвид неакцесорността му към каквото и да било друго задължение, което обезпечава, дори да би бил учреден като обезпечение на обезпечението, последици на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение авала не биха били приложими. Интересът на кредитора в конкретния случай е бил да се сдобие с две независими едно от друго обезпечения, респ. да избегне последиците от погасяване на поръчителството, в случай че не би предявил иска си срещу длъжника в преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Такъв правен интерес не е в противоречие със закона и добрите нрави.

В съответствие с преждеизложеното, настоящият състав приема, че погасяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД не предпоставя погасяване и задължението на авалиста, независимо че авалът, аналогично на даденото поръчителство от същото лице, обезпечава същото каузално правоотношение.

Автор: Диана Асеникова

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Срв. чл. 635 – чл. 667 ЗЗД (обн. ДВ. бр. 268 от 1 Януари 1892 г, отм. ДВ. бр. 275 от 22 Ноември 1950 г.).

[2] Вж. Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Сключване и действие на договорите (чл. 1 – 25). С:. Сиби, 2015, с. 13: „Според трайната практика на ЕСПЧ, изразена с р. от 24.04.1990 г., дело „Крюслен срещу Франция“, „… под „закон“ по смисъла на чл. 8, т. 2 от Конвенцията се има предвид действащото право по дадена правна система, в случая – комбинацията от писаното право и съдебна практика, която го тълкува. Съдът винаги е възприемал понятието „закон” в неговия същностен, а не формален смисъл и винаги е включвал в него актове от по-ниска степен, както и неписано право. Съдебната практика традиционно е играла важна роля в континенталната правна система – дотам, че цели клонове на позитивното право са възникнали до голяма степен в резултат на решенията на съдилищата. В не един случай Съдът е държал сметка за съдебната практика на такива страни. В дадена област, регулирана от писаното право, „законът” е действащият акт, така както са го тълкували компетентните съдилища, при необходимост и в светлината на нови практически развития”. В този смисъл е и р. от 8.07.2008 г. по дело T-99/2004 г. на Първоинстанционния съд (трети разширен състав), т. 141 – 142“.

[3] В този смисъл са постановени и Решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г., І т. о. на ВКС, Решение № 149 ОТ 19.12.2016 г. по т. д. № 2142/2015 г., І т. о. на ВКС, Решение № 132 от 02.10.2015 г. по т. д. № 1907/2014 г., І т. о. на ВКС, Решение № 207 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3780/2013 г., ІІ т. о. на ВКС.

[4] В този смисъл са постановени и Решение № 185 от 22.11.2010 г. по т. д. № 136/2010 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 207 от 13.12.2013 г. по т. д. № 771/2011 г., І т. о. на ВКС, Решение № 206 от 06.04.2015 г. по т. д. № 3701/2013 г., ІІ т. о. на ВКС.