Преглед на практиката на ВКС относно поставянето под запрещение

I.Уводни бележки

Поставянето под запрещение е регламентирано в чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗЛС непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни.

За да бъде поставено едно лице под ограничено запрещение, е необходимо то да бъде пълнолетно и поради слабоумие или душевна болест да не може да се грижи за своите работи, но състоянието му да не е така тежко, че да бъде поставено под пълно запрещение (арг. чл. 5, ал. 2 ЗЛС).

Видно от цитираните текстове, условията за поставяне под запрещение са две: 1) да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга интелекта, психиката и волята; 2) това болестно състояние да се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията си.

В закона са посочени изчерпателно две групи заболявания:

слабоумие – това е вродено психическо заболяване, при което са възможни различни степени на умствено недоразвитие – идиотия, имбецилност, дебилност, олигофрения;
душевна болест (психопатия) – това са придобити психически заболявания – шизофрения, епилепсия и др.

За да бъде поставен под запрещение, страдащият от слабоумие или душевна болест трябва да не може да се грижи за своите работи, тоест да не е способен да възприема разпорежданията на правната норма, респективно да не може да контролира действията си.

Както се определя от ППВС № 5/1979 г., предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на лицето, за което се иска поставяне под запрещение, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (наричано в съдебната практика медицински критерий) и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи (наричана юридически критерий). Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови обявяване недееспособността на лицето. Сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина болестното му състояние (респ. – слабоумието).

Не се стига до поставяне под запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици или пиянство).

Процедурата за поставяне под запрещение е регламентирана в разпоредбите на чл. 336 – 340 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Искането за поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде направено от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това. В тези производства участието на прокурор е задължително (арг. чл. 336, ал. 2 ГПК).

Искът се предявява пред окръжния съд по местожителството на засегнатото лице.

Лицето, чието запрещение се иска, трябва да бъде разпитано лично и ако се налага, се довежда принудително. Когато лицето е в лечебно заведение и здравословното му състояние не позволява да бъде доведено лично в съдебно заседание, съдът е длъжен да придобие непосредствено впечатление за неговото състояние.

Съдът се произнася по молбата след разпита на лицето, чието запрещение се иска, и на неговите близки. Ако това се окаже недостатъчно, съдът пристъпва към събиране на други доказателства и изслушване на вещи лица. След като влезе в сила решението, с което лицето се поставя под запрещение, съдът съобщава за това на органа по настойничество и по попечителство, за да се учреди настойничество или попечителство.

Условията за учредяване на настойничество и попечителство са регламентирани в разпоредбите на чл. 153 и сл. от Семейния кодекс (СК).

Настойничество се учредява над малолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Настойничество се учредява и над лица, поставени под пълно запрещение.

Попечителство се учредява над непълнолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Попечителство се учредява и над лица, поставени под ограничено запрещение.

Когато на някое лице му стане известно, че е необходимо учредяването на попечителство, то е длъжно незабавно да уведоми органа по настойничество и попечителство, а когато се отнася до дете – и дирекция „Социално подпомагане“. Орган по настойничеството и по попечителството е кметът на общината или определено от него длъжностно лице.

Редът за учредяване на настойничество и попечителство е регламентиран в разпоредбата на чл. 155 от СК. Съгласно посочената норма в 30-дневен срок от получаването на препис от съдебното решение за поставяне под запрещение органът по настойничеството и по попечителството е длъжен да назначи попечител и заместник-попечител.

Органът по настойничеството и по попечителството по постоянния адрес на лицето назначава попечител и заместник-попечител измежду лицата по чл. 156 от СК (роднините и близките на малолетния или на поставения под пълно запрещение, които най-добре ще се грижат за неговите интереси). Тези лица трябва да са дали писмено съгласие за това, каквото е изискването на чл. 157 от СК.

Разпоредбата на чл. 161 от СК предвижда, че действията на органа по настойничеството и по попечителството, както и отказът да се учреди настойничество или попечителство или да се вземат мерките по чл. 159, могат да се обжалват от заинтересованите лица или от прокурора пред районния съд. Това право има и дирекция „Социално подпомагане“ в случаите, които се отнасят до деца. Решението на районния съд е по същество и не подлежи на обжалване.

С Решение № 10/2014 г. Конституционният съд прие, че по отношение на лицата с психически увреждания особената защита включва и предпазването на тези лица от извършване на правни действия, с които те биха могли да увредят собствените си интереси. Важен елемент от тази защита е институтът на поставянето под запрещение, доколкото поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита на техните интереси, на интересите на трети лица и на обществото като цяло. До приемането на нова уредба, която да е в съответствие с европейското и международно право, разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС следва да се прилага, макар и ограничително, като способ за подкрепа и съдействие на нуждаещите се лица.

Настоящият труд има за цел да направи кратък и систематизиран преглед на съдебните актове, постановени от ВКС по приложението на чл. 5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС).

II.Относно възможностите на съда, свързани с възприемането на заключенията на съдебните експертизи.

Решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на ВКС.

С Решение № 189 от 11.11.2014 г. по гр.д. № 341/2014 г. по описа на Апелативен съд – Варна, е отменено Решение № 647 от 28.04.2014 г. по гр.д. № 355/2012 г. на Варненския окръжен съд – Х състав. Вместо него е постановено друго, като е отменено пълното запрещение на Д. Х. П., постановено с Решение № 666 от 21.06.2006 г. по гр.д. № 448/2006 г. на Варненския окръжен съд.

По искането за допускане на обжалване Върховният касационен съд се е произнесъл с Определение № 694 от 16.06.2015 г. и е допуснал обжалването по процесуалноправни въпроси, свързани с оценката на заключенията на вещите лица и необходимостта тази оценка да бъде мотивирана при съблюдаване на всички останали доказателства – изискване, произтичащо от нормата на чл. 202 ГПК. Тези въпроси са:

Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение.
Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

Отговорите на поставените въпроси са взаимосвързани и се намират в следните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По първия въпрос това са: Решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г., І г.о.; Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ІV г.о. и др.; по втория въпрос –Решение № 57 от 08.05. 2014 г. по гр.д. № 7493/2013 г. на ІІ г.о.; Решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на І г.о. и др.; по третия въпрос – Решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на І г.о. Дадените в тях разрешения произтичат от закона, установени са безпротиворечиво в практиката и могат да се обединят в смисъл, че оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Оспорването или неоспорването на заключението на експертизата е без правно значение за задължението на съда по чл. 202 ГПК. Същото се отнася и за противоречивите експертни заключения на вещи лица, при които съдът трябва да обоснове защо възприема или не възприема всяко от тях.

III.Относно въпроса дали бившата съпруга има правен интерес да води иск за поставяне под запрещение на бившия си съпруг и с оглед на това дали е активно процесуално легитимирана да води иска.

1.Решение № 711 от 30.12.2010 г. по гр.д. № 1915/2009 г. на ВКС.

Производството е oбразувано е по касационна жалба на Ю. Г. Д. от гр. София чрез адв. Ваня Б. срещу решение №1032/17.07.2009 г., постановено по гр.д. № 1218/2009 г. на Софийски Апелативен съд, ГО 7-ми състав, с което е оставено в сила решение от 10.02.2009 г., постановено по гр.д. № 90/2006 г. на Софийски градски съд, 7-ми бр. състав, с което жалбоподателят Ю. Г. Д. е поставен под пълно запрещение.

С определение № 653 от 24.06.2010 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос дали бившата съпруга има правен интерес да води иск за поставяне под запрещение на бившия си съпруг и с оглед на това дали е активно процесуално легитимирана да води иска. Прието е че по този въпрос липсва съдебна практика поради което касационното обжалване е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

В отговор на поставения правен въпрос Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., е приел следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК /отм./, респ. чл. 336, ал. 1 ГПК поставянето на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде поискано с искова молба от съпруга, от близките роднини, от прокурора и от всеки, който има правен интерес от това. Доколкото бившата съпруга, не е сред лицата, които закона изрично сочи като активно процесуално легитимирани да водят иска, същата попада в кръга на активно легитимираните лица само когато има и установи интерес от воденето на иска. В този случай, както и във всички случаи, когато искът е предявен от лице, което не изрично посочено в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК /отм./ чл. 336, ал. 1 ГПК, правният интерес е конкретен и може да почива на различни факти. Винаги, когато лицето в това число и бившата съпруга има и установи правен интерес от предявяване на иска, същата е активно процесуално легитимирана да го предявява и предявеният от нея иск е допустим.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата и ответника са бивши съпрузи като бракът е бил прекратен в хода на делото и родителските права върху роденото от брака малолетно дете са предоставени на майката – ищца. Приел е, че макар ищцата да е загубила качеството си на съпруга, предявеният от нея иск е процесуално допустим, доколкото има интерес от неговото провеждане. Според въззивният съд този интерес се определя от обстоятелството, че по съдебен ред би се установила невъзможността на ответника да упражнява родителските права върху детето от брака и с това ще се препятства бъдещата промяна на техния режим.

По същество съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че са налице предпоставките на чл. 5 ЗЛС и искът за поставяне на ответника под пълно запрещение, е основателен.

Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., е споделил извода на въззивната инстанция за допустимост на предявения иск, но е приел, че не е обоснован с обстоятелствата, посочени в обжалваното решение, като мотивите за това са следните: при предявяване на иск за промяна на мерките относно упражняването на родителските права, съдът задължително извършва проверка на всички обстоятелства с оглед интересите на детето в това число и обстоятелствата, касаещи физическото и психическо състояние на родителя и способността му да се грижи за детето и пълноценно да упражнява родителските права. Несъмнено за правилната преценка на тези обстоятелства не е необходимо влязло в сила решение по чл. 275, ал. 1 ГПК /отм./, респ. чл. 336 ГПК. В случая правният интерес на ищцата е обоснован от други обстоятелства. Както същата сочи, след развода ответникът е предприел действия на разпореждане с недвижим имот, обстоятелство, което не е оспорено от процесуалния представител на ответника. Доколкото роденото от брака дете се явява наследник на ответника, а родителските права върху него са предоставени на ищцата, за да защити интересите на детето за нея съществува правен интерес от предявяването на иска. Предвид данните за състоянието на ответника, поставянето му под запрещение би способствало за запазване на неговото имущество, доколкото би препятствало извършването на необосновани разпоредителни сделки с него. По тези, макар и различни съображения, настоящият състав на ВКС намира извода за допустимост на иска за правилен.

IV.Относно задължителното участие на прокурора в производството за поставяне под запрещение

1.Решение № 396 от 04.10. 2012 г. по гр. дело № 1699/2011 г. на ВКС.

Производството е образувано по касационна жалба на Е. С. В., подадена чрез назначения й от съда особен представител адв. Д. М., срещу Решение № 1554/18.10.2011 г., постановено по гр. дело № 625/2011 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, като е оставено в сила Решение № 108/13.04.2009 г. по гр. дело № 610/2006 г. на Софийския градски съд, е уважен предявеният от прокурора срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 5 от ЗЛС, като последната е поставена под пълно запрещение.

С Определение № 668/04.06.2012 г. е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 275, ал. 2 от ГПК от 1952 г., отм. (идентична по съдържание с чл. 336, ал. 2 от ГПК от 2007 г.) – относно задължителното участие на прокурора в производството за поставяне под запрещение; прието е, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 12, б. „ж” от ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 72/24.06.1963 г. на ОСГК на ВС (което е постановено при действието на ЗУС) и Решение № 9/17.02.1978 г. по гр. дело № 1/1978 г. на ОСГК на ВС.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора процесуалноправен въпрос – в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, е приел следното:

В цитираните и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, т. 12, б. „ж” от ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 72/24.06.1963 г. на ОСГК на ВС и Решение № 9/17.02.1978 г. по гр. дело № 1/1978 г. на ОСГК на ВС еднозначно е прието, че съгласно изричната разпоредба на чл. 275, ал. 2 от ГПК от 1952 г., отм. (идентична по съдържание с чл. 336, ал. 2 от ГПК от 2007 г.), участието на прокурора в производствата за поставяне под запрещение е задължително и че преценката за това не е предоставена на прокурора или на съда, а е направена от закона, както и че неучастието на прокурора в съдебните заседания (наред с неконституирането му и непризоваването му) е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, респ. и основание за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, като за страна, чието право на участие в делото е нарушено. Тъй като тези актове на ВС са приети преди въвеждането на триинстанционното съдебно производство, отговорът на този процесуалнопревен въпрос се нуждае от доразвитие. Участието на прокурора в производствата за поставяне под запрещение е задължително и пред трите съдебни инстанции – първата, въззивната и касационната, и то независимо от това дали искът за поставяне под запрещение е бил предявен от прокурора или от другите процесуално легитимирани за това лица. Това следва не само от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 275, ал. 2 от ГПК от 1952 г., отм. (респ. на разпоредбата на чл. 336, ал. 2 от ГПК от 2007 г., която е с идентично съдържание), а и от необходимостта чрез реалното и активно участие на прокурора в това производство да бъде защитен значим обществен интерес, а не само интересите на останалите страни по делото (както е прието и в цитираната съдебна практика). Поради това неучастието на прокурора в съдебните заседания (наред с неконституирането му и непризоваването му) представлява нарушение на съдопроизводствените правила, а ако същото е съществено в конкретния случай, по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК – и основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на връщане на делото за ново разглеждане, „като за страна, чието право на участие в делото е нарушено”. Последното изрично е прието в т. 12, б. „ж” от ППВС № 1/10.11.1985 г. (което единствено от трите цитирани акта на ВС е задължително за съдилищата, включително и понастоящем). Именно с оглед на това разрешение (макар и прието при действието на чл. 208, ал. 3, б. „б” от отменения ГПК в редакцията от ДВ, бр. 28/08.04.1983 г., но неизгубило значение и понастоящем), на такова процесуално нарушение може да се позове само прокуратурата, чието право на участие в делото би било нарушено в този случай, но не и друга страна в процеса, правото на участие в делото на която не е било нарушено – ответникът или ищецът, когато последният е различен от прокурора. Освен това, когато прокурорът не е взел участие в производството пред долустоящата съдебна инстанция, но вземе участие пред горната такава (въззивната или касационната), то в този случай това процесуално нарушение би било санирано – с участието на прокурора по делото пред горестоящата съдебна инстанция би бил защитен и общественият интерес в производството за поставяне под запрещение.

В случая по делото е установено, че прокурорът се е явявал и е участвал във всяко редовно проведено заседание на първоинстанционния съд, но не е взел становище по въззивната жалба и не се е явил в никое от двете редовно проведени заседания на апелативния съд, макар да е бил редовно призован. От отговора на изведения по делото процесуалноправен въпрос следва, че като е разгледал делото в откритите съдебни заседания, в които прокурорът не се е явил, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като участието на прокурора е било задължително. Както беше изяснено обаче, жалбоподателката – ответница по иска за запрещение, не може да се позовава на това процесуално нарушение, тъй като не е нарушено нейното право на участие в производството. Освен това, допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение е било санирано в касационното производство, в откритото съдебно заседание по което прокурорът е заявил цитираните по-горе становище и съображения, че обжалваното от ответницата въззивно решение, с което последната е поставена под пълно запрещение, предвид събраните по делото доказателства и установените от тях тежко психично заболяване и състояние на жалбоподателката, което не й позволява сама да се грижи за своите работи и да защитава интересите си, е правилно.

V.Относно материално-правния въпрос за наличие на предпоставката за поставяне на лицето под запрещение – съществуването на юридическия критерий за това.

1.Решение № 185 от 21.09.2010 г. по гр. дело № 1587/2009 г. на ВКС.

Производството е образувано по касационна жалба на П. Г. П. чрез служебно назначения му процесуален представител адв. Т. Т. от Варненската адв.колегия срещу въззивното решение на Апелативен съд – Варна, от 9.VІІ.2009 г. постановено по в.гр.д.№ 198/2009 г., с което е оставено в сила решението на Силистренския окръжен съд от 30.Х.2007 г. постановено по гр.д.№ 143/2007 г. за поставяне на жалбоподателя под пълно запрещение.

С определение № 1645 от 9.ХІІ.2009 г. ВКС на РБ, състав на 4 г.о. е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по материално правния въпрос за наличие на предпоставката за поставяне на лицето под запрещение – съществуването на юридическия критерий за това.

Силистренската окръжна прокуратура е подала искова молба на основание чл. 5 от Закона за лицата и семейството в производство по чл. 275 от ГПК(отм.) срещу П. Г. П. с диагноза “шизофрения-параноидна форма” с искане за поставянето му под пълно запрещение. С решението на Силистренския окръжен съд от 30.Х.2007 г. по гр.д.№ 143/2007 г. е уважен изцяло иска и ответника е поставен под пълно запрещение след изслушване на съдебнопсихиатрична експертиза, извършена от д-р А. С. и разпит на свидетелите М. Д. и Е. Брайлянова, както и личен разпит на ответника на основание чл. 275 ал.3 от ГПК(отм.). Това решение е оставено в сила от В. апелативен съд с решение № 24 от 30.І.2008 г. по в.гр.д.№ 550/2007 г. без да се събират допълнителни доказателства пред тази инстанция.

Върховният касационен съд, състав на І гражданско отделение, с решение № 379 от 7.V.2009 г. по гр.д.№ 1320/2008 г. по описа на V гражданско отделение е отменил въззивния съдебен акт и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на В. апелативен съд за изясняване наличието на медицинския и на юридическия критерий за поставяне на лицето под запрещение.

При новото разглеждане на делото от въззивния съд е изслушана тройна съдебно психиатрична експертиза в състав д-р К. К., д-р Х. Б. и д-р И. В., която установява по безспорен начин наличието на медицинския критерий – наличието на психично заболяване у ответника с диагноза: “Шизофрения – параноидна форма. Непрекъснато протичане. Параноидно-халюцинаторен синдром. Промяна на личността по шизофренен тип”. Това заболяване е диагностицирано през 1981 г., от когато той многократно е лекуван в болнични заведения до 2000 г. В последните близо 10 години той редовно посещава психиатъра си, приема предписаното му лечение, има спокойно и уравновесено поведение в обществото. Според показанията на свидетелките Д. и Брайлянова той е в състояние да се грижи за своя бит изцяло, плаща сметките си, пазарува, наясно е с размера на получаваната пенсия, живее сам, като контактува с бившата си съпруга и дъщеря си, които го подпомагат и имат постоянни впечатления върху неговия живот и контактите му в обществото. Явявал се е редовно пред всички инстанции, като е прието, че е защитавал интересите си по адекватен начин, ангажирал е искания за разширена експертиза, представял е писмени доказателства и се е позовавал на тях за обосноваване на поддържаната от него теза, че не са налице основания за поставянето му под запрещение. Своевременно е поискал назначаване на служебен процесуален представител. Според касационната инстанция посочените факти правилно са отчетени в особеното мнение на члена на състава на В. апелативен съд П.П., която е и докладчик по делото, като данни опровергаващи наличието на юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение. Обстоятелството, че ответникът сезира различни държавни органи и институции с искания за признаването му за репресиран поради приложено му лечение с електрошок през 1981 г., както и за присъждане на значителни парични суми като обезщетение за това, не разкрива невъзможност на лицето да се грижи за своите работи, както се поддържа от прокуратурата и чието становище е възприето от мнозинството от състава на апелативния съд.

ВКС е приел, че за уважаване на иска за поставяне на ответника под запрещение е необходимо наличието както на медицинския, така и на юридическия критерий за това. При установеното отсъствие на последния критерий, незаконосъобразно въззивният съд в мнозинството от състава си е приел, че следва да се остави в сила първоинстанционното решение на Силистренския окръжен съд за уважаване на иска по чл. 5 от ЗЛС, като се постави под пълно запрещение ответника. Съставът на ІV г.о. на ВКС е приел, че обжалваното решение следва да се отмени като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано от фактическа страна – при наличие на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

VI.По въпроса за връзката между медицинския и юридическия критерии за поставяне на определено лице под пълно запрещение.

1.Решение № 214 от 19.10.2015 г. по гр.д. № 1619/2015г. на ВКС.

С определение № 756 от 26.06.2015г., постановено по дело № 1619/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, ГО, VІІ с-в, № 2230 от 03.12.2014 г. по в.гр.д. № 511/2014г., с което е отменено решението на Софийски градски съд, ГО, V бр. с-в, № 366 от 17.01.2013 г. по гр.д. № 4178/2009 г., с което Л. Х. М. е поставена под пълно запрещение, и вместо него с въззивното решение е отхвърлен предявеният от И. Х. М. срещу Л. Х. М. иск с правно основание чл. 5 ЗЛС за поставянето й под запрещение.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса за връзката между медицинския и юридическия критерии за поставяне на ответницата под пълно запрещение, поради противоречие с т. 5 на ППВС № 5/1979 г.

По поставения въпрос ВКС е приел следното:

Чл. 5, ал. 1 ЗЛС обвързва наличието на юридическия критерии за поставяне на едно лице под запрещение от наличието на медицинския критерии – слабоумие или душевна болест. Съгласно посочената разпоредба под запрещение се поставя лице, което не може да се грижи за своите работи поради слабоумие или душевна болест. Поради това по делата за поставяне под запрещение вещото лице е компетентно да даде заключение досежно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси – т. 5 на ППВС № 5/1979 г. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /чл. 202 ГПК/ против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства.

VII.По въпроса за прилагането на правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания при липсата на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство.

1.Решение№ 226 от 31.10.2016 г. по гр.д. № 4922/2015 г. на ВКС.

Образувано е по касационната жалба на В. Б. М., чрез процесуалния й представител адв. А. Г., против въззивното решение № 99 от 17 април 2015 г., постановено по в.гр.д. № 4 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2015 г., с което е потвърдено решение № 558 от 19 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 591 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2014 г. за поставянето на М. под ограничено запрещение на основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1332 от 23 ноември 2015 г. поради значението за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по обусловилия изхода на спора въпрос за прилагането на правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания при липсата на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство. По въпроса въззивният съд е приел, че защита на увреденото лице ще се даде, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на лицето, а следва да се цели недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение, или на трети лица, или на обществото, поради което чл. 5 от Закона за лицата и семейството е приложим дори и при действието на КПХУ, но правилата му следва да се тълкуват стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания.

Разпоредбата на чл. 12 КПХУ прогласява равнопоставеност пред закона на хората с увреждания, при спазване от страна на държавите – страни по конвенцията, на правилата за признаване на хората с увреждания като правни субекти, за признаване на правоспособност и дееспособност на хората с увреждания наравно с всички останали във всички сфери на живота, за предприемане на подходящи мерки за осигуряване на достъп на хората с увреждания до необходимата им подкрепа за самостоятелно упражняване на техните права, за осигуряване на подходящи и ефективни гаранции срещу злоупотреба и съответствие с международното право в областта на правата на човека при установяването на мерки, отнасящи се до самостоятелното упражняване на права от хората с увреждания, за предприемане на подходящи и ефективни мерки за осигуряване на равни права на хората с увреждания да притежават и наследяват имущество, да контролират собствените си финансови средства и да имат равен достъп до банкови кредити, ипотеки и други форми на финансово кредитиране, и да защитават хората с увреждания от произволно отнемане на тяхното имущество. За постигане целите на конвенцията, и в частност за осигуряване равнопоставеността пред закона по чл. 12 от нея, в чл. 4 са предвидени общи задължения за държавите – страни по конвенцията да предприемат необходимите стъпки с оглед гарантиране и признаване на пълноценното упражняване на всички права и основни свободи за хората с увреждания без каквато и да било дискриминация по признак на увреждане, чрез приемане на всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на правата, признати по конвенцията, чрез изменяне или отменяне на съществуващите закони, правила, наредби, обичаи и практики, които установяват дискриминация срещу хора с увреждания, и пр. Тази правна уредба за пълноценно упражняване на основни човешки права от хората с увреждания, създаваща основа за съвсем ново регулиране на обществените отношения, съществува едновременно с установеното по силата на чл. 5 от Закона за лицата и семейството правило за недееспособността, изискващо заместващо вземане на решения – правните действия на лицата, признати за недееспособни („които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи”), да бъдат извършвани вместо тях и от тяхно име от други лица, респективно – да е необходимо съгласие на други лица, освен за изрично посочени дребни сделки. Явно е, че за постигането на целите на конвенцията (да насърчава, защитава и гарантира пълноценното и равноправно упражняване на всички права на човека и основни свободи от хората с увреждания и да способства за зачитане на вътрешно присъщото им човешко достойнство – чл. 1, ал. 1 от конвенцията), при липсата на законови правила, уреждащи равнопоставеността пред закона на хората с увреждания, или при наличието на законови правила, допускащи отричане или накърняване на правата, признати по конвенцията, съответната държава следва да приеме всички необходими законодателни, административни и други мерки за прилагане на тези права, и да създаде законови гаранции за упражняването на правата от всеки. Посочената необходимост е съобразена и от Конституционния съд в решение № 12 по конст. д. № 10/2014 г., в което изрично се подчертава, че защитата на правата на хората с увреждания при съществуващите несъвършенства на цялостната законодателна уредба на режима, на който са подчинени последиците от недееспособността, е необходимо да се преодолее с приемане на съответното законодателство за режима на дееспособността. Така и в Решение № 645 на Министерския съвет от 04.08.2016 г. за одобряване на законопроекта „Закон за физическите лица и мерките за подкрепа”, мотивите в предложението до Народното събрание за привеждане на правния ред в съответствие със стандартите на чл. 12 КПХУ са основани на необходимостта от отмяната на института на запрещението (ограничаване на дееспособността) и замяната му с комплекс от мерки, чрез които се оказва подкрепа на лицата със затруднения (увреждания) да упражняват правата си самостоятелно.

VIII. Каква е доказателствената сила на разписка, подписана от ограничено дееспособно лице в качеството му на купувач, за двете страни подписали договора и как се разпределя доказателствената тежест?

1.Решение № 320 от 15.01.2013 г. по гр.д. № 94/2012 г. на ВКС.

Производството е oбразувано по касационна жалба на М. Х. С. срещу въззивно решение № 631 от 18.04.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 947 от 20.02.2010 г. по гр.д. № 2385/2005 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ю. В. И. срещу М. Х. С. насрещен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД и в тази част е постановено ново, с което М. Х. С. е осъдена да заплати на Ю. В. И. по насрещен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.06.2006 г. до окончателното й изплащане, претендирана като заплатена продажна цена по унищожен договор за продажба на наследство, сключен между М. М. П., починала на 24.02.2005 г., като продавач и Ю. В. И., като купувач.

С определение № 761 от 29.05.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса каква е доказателствената сила на разписка, подписана от ограничено дееспособно лице в качеството му на купувач, за двете страни подписали договора и как се разпределя доказателствената тежест. Поставеният въпрос е относим към изявлението на поставения под ограничено запрещение, че е получил сумата по договора без същото да е потвърдено от попечителя му достатъчно доказателство ли е за действителното получаване на сумите, предвид на това, че същият не може да изразява правновалидна воля при разпоредителни сделки, както и чия е доказателствената тежест да установи заплащането и получаването на сумата.

За да уважи предявеният от Ю. И. насрещен иск и осъди М. Х. С. да й заплати сумата 20 000 лв., представляваща изплатена от ищцата по насрещния иск цена по унищожен договор за покупко-продажба на наследство, сключен на 15.03.2004 г., между М. М. П., починала на 24.02.2005 г. като продавач и Ю. В. И., като купувач Софийският апелативен съд е приел, че представеният договор за продажба на наследство в частта, в която е отразено, че продавачката М. П. /ограничено запратена/ преди подписването на договора е получила сумата 20 000 лв. от купувачката Ю. И. служи и като разписка за получената, респ. изплатената сума. Приел е, че подписите са нотариално заверени, както и че св. М., който е прегледал продавачката преди подписването на договора е установил, че е била адекватна и е разбирала какво точно върши.

На поставения правен въпрос – дали изявлението на поставения под ограничено запрещение, че е получил сумата по договора без същото да е потвърдено от попечителя му е достатъчно доказателства за действителното получаване на сумите, предвид на това, че същият не може да изразява правно валидна воля при разпоредителни сделки е даден отговор в постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение по гр.д. № 159/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. Прието е, че ограничената /частична/ недееспособност при непълнолетните или поставени под ограничено запрещение води до унищожаемост на сделките, вън от кръга на ограничената им дееспособност /чл.4, ал.2 ЗЛС/. Недееспособността, като основание за унищожаване, засяга волеизявлението на лицето да се разпорежда с имуществото си лично, без съгласието на родителя или попечителя. Затова унищожаемостта поради недееспособност засяга разпоредителната /диспозитивната/ част от сделката и не засяга тази част, която съдържа изявление за знание. Това е частта, която свидетелствува, че цената е платена, респ. получена от продавача. Изявленията за знание се преценяват с оглед на тяхната истинност и касаят факти извън психиката на автора, които могат да бъдат верни или неверни. В тази част договорът има характер на частен свидетелстващ документ за изявление за знание с характер на извън съдебно признание на факта, че цената е получена от продавача, което е оттегляемо. Затова за оборване на факта на плащане са допустими всички доказателствени средства. Предвид изложеното е изведен изводът, че волеизявлението на частично недееспособно лице за сключване на оспорен договор, без волеизявление за съгласие от родителя или попечителя е унищожаемо. Изявлението на това лице, че е получило цената по договора е изявление за знание, за факт стоящ извън психиката на лицето, то е оттегляемо, като факта на плащане може да се обори с всички доказателствени средства.

Автор: Кристиян Трендафилов