ПРАВОТО НА РЕКЛАМА НА АДВОКАТИТЕ В БЪЛГАРИЯ[1]

Въведение 

Адвокатската дейност е една свободна професия, но също така и регулирана професия. Тя е установена преди всичко, като обществена служба в полза на доброто правосъдие. Затова, специфичните ограничения и задължения, както и правата и привилегиите, които адвокатите притежават, не представляват самоцел, а предпоставка и средство за осъществяване на предназначението на адвокатурата – по-добро и по-справедливо правосъдие[2].

Регулациите и саморегулaциите на адвокатската професия включват множество ограничения за започване на професионална дейност, както и изисквания към професионалното поведение и практика, включително по отношение на нейната реклама[3]. Определени ограничения и изисквания могат да преследват цели от обществен интерес и да бъдат средство срещу пазарните дефекти при предоставяне на правни услуги. Други обаче, могат да бъдат начин за създаване на рентиерски практики и да имат ефект, еквивалентен на картелно споразумение.[4] При всяко положение, всички специфични привилегии и ограничения, които законодателството установява по отношение на дадена професия или дейност, включително адвокатската, трябва да бъдат подчинени на принципа на пропорционалността и да съществуват само дотолкова, доколкото това е необходимо за постигане на легитимна цел от обществен интерес.

Независимо от специалното си значение за доброто правораздаване, адвокатската професия представлява и една икономическа дейност по предоставяне на правни услуги. Нейното рекламиране може да има ключова роля за повишаване информираността на потребителите, като при получаване на тези услуги ги улеснява по отношение на това къде да я намерят, към кого от многото професионалисти да се обърнат, а когато става дума за пазар без фиксирани цени, какъвто е адвокатският в България, рекламата има важно значение и за ценовото ориентиране на потребителите[5].

Съвременните средства за комуникация и глобалната икономика поставят в нова светлина специфичните регулации за рекламиране на различните професии. От своя страна, рекламирането на дадена услуга представлява проявление на свободата на себеизразяване, както и предпоставка за упражняване на правото на информация[6], които заедно са част основните свободи на гражданите. Независимо че при рекламата упражняването на тази свобода има чисто икономически характер, т. нар. „търговска реч“ попада под защитата на българската Конституция (Конституцията), Европейската конвенция за защита на правата на човека (Конвенцията) и Харта на основните права на Европейския съюз (Хартата).

Българският Закон за адвокатурата (ЗА), както и приетият на негово основание Етичен кодекс на адвоката (ЕКА), съдържат императивни забрани и ограничения за адвокатите, както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието на рекламирането и разпространяването на информация за тяхната дейност. Определени аспекти на упражняването на адвокатската професия обаче са предмет и на хармонизация в рамките на Европейския съюз. В изпълнение на тази компетентност са приети Директива 77/249/EИО на Съвета от 22 март 1977 г. за улесняване ефективното упражняване на свободата на предоставяне на адвокатски услуги (21), Директива 98/5/EО на Европейския парламент и Съвета от 16 февруари 1998 г. за улесняване постоянното упражняване на адвокатската професия в държава членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията, както и Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар.

Така, рекламата на адвокатската дейност попада едновременно в обхвата на националното законодателство, националната професионална саморегулация, приложимите разпоредби относно защитата на свободата на словото в Конституцията, Конвенцията и Хартата, както и в обхвата на законодателството на ЕС. Пълноценното упражняване на правата, които тези нормативни актове предвиждат, налага да бъде изяснено съдържанието на ограниченията и забраните, които те установяват, както и да бъдат разрешени съществуващите противоречията помежду им.

Развитие на забраната за рекламиране на адвокатската дейност

Традиционното разбиране във всички юрисдикции относно разпространяване на информация за адвокатската дейност е, че адвокатът намира клиенти, като разчита само и единствено на установената си репутация[7]. Това се основава на виждането, че свободното рекламиране на адвокатската дейност би довело до комерсиализиране на професията, уронване на нейния престиж и достойнство, и подковаване на доверието на обществото в нея[8]. Така, първоначално и в САЩ съществува пълна забрана за рекламирането на адвокатската дейност, като несъвместимо с нейната същност. Това продължава до 1977 г., когато в резултат от решението на Върховния съд по делото Bates v. State Bar of Arizona[9], тази забрана е отменена. Върховният съд се основава на Първата поправка на Конституцията на САЩ и постановява, че рекламирането на правните услуги на адвокатите е форма на упражняване на свободата на изразяване, от което следва, че пълната забрана противоречи на американския основен закон. Въз основа на това решение, Американската асоциация на юристите (American Bar Association, ABA) приема правила, които в основни линии забраняват невярната или подвеждаща реклама. Адвокатите имат принципно право да разпространяват всякаква друга информация за себе си, включително, при съгласие, имената на клиентите си. Подходът на САЩ в последствие е възприет и в Европа. Пълната забрана за рекламиране отпада навсякъде, като съществуващите правила са либерализирани до различна степен в отделните юрисдикции.[10] В някои юрисдикции, като Великобритания и Дания[11], тя напълно е премахната, в други, като Франция и Италия, тя остава, но в ограничена степен. Съвременното разбиране е, че пълната забрана не отговаря на интересите на правосъдието, правилата на конкуренцията, както и на свободата на изразяване.[12] Към това следва да се добави и че по-добрата информираност на потребителите на адвокатските услуги благоприятства достъпа до правосъдие[13].

През 1988 г. Съветът на адвокатските колегии и сдружения на юристи в Европа (Council of Bars and Law Societies of Europe) приема Кодекс за поведение на адвокатите на ЕС, който в последствие претърпява изменения през 1998 г., 2002 г. и 2006 г. Той съдържа изрична разпоредба относно личната реклама. Съгласно чл. 2.6.1. адвокатът има право да информира обществеността относно неговите услуги, при условие че информацията е точна, не е подвеждаща и зачита задължението за поверителност, както и останалите основни ценности на професията. Съгласно чл. 2.6.2. от същия кодекс, позволена е личната реклама на адвоката посредством печата, радиото, телевизията, електронните средства за комуникация или по друг начин, доколкото са спазени изискванията на чл. 2.6.1. По сходен начин са изменени и Примерните правила за професионално поведение на ABA.

Исторически, българският Закон за адвокатите от 1925 г. следва традиционното разбиране за рекламиране на адвокатската дейност. В своя чл. 44 законът забранява на адвокатите да си служат с несъвместими с достойнството на адвокатската професия средства за придобиване на клиентела, като във вестниците, бюрата или жилищата си те могат да обявяват само името си, научната си титла и приемните часове. В чл. 45 и чл. 46 от същия закон се забранява използването на възмездно препоръчване или посредници при намиране на клиентела в адвокатската дейност.

Законът за адвокатурата от 1991 г. продължава традицията на краен рестриктивен подход при уреждане на тази материя. В чл. 27 и 28 от този закон са забранени рекламата и използването на посредници в адвокатската дейност, както и всякакви други средства за привличане на клиенти, несъвместими с професията. Наредба № 2 към Закона за адвокатурата от 1991 г. допълва и детайлизира тези забрани, като забранява рекламата в средствата за масово осведомяване, указва какво съдържание трябва да имат табелите, визитните картички, бланки и други, и изброява какво поведение се характеризира като недопустимо привличане на клиенти – самопредлагане, използване на посредник, отнемане на клиенти от друг адвокат и т.н. [14]

При изготвяне на законопроекта на сега действащия Закон за адвокатурата от 2005 г. изрично се предвижда и приемане на първия български Етичен кодекс на адвоката с цел установяване на морални и професионални стандарти, определящи поведението на адвоката при упражняване на неговата професия. Тези стандарти трябва да спомогнат адвокатите при разрешаването на множеството етични и морални проблеми и конфликти, които възникват по отношение на клиентите, правораздавателните органи, останалите членове на професията и обществото като цяло, така че професията да служи на интересите на правосъдието и справедливостта.[15]

Под егидата на ABA и Правна инициатива за Централна и Източна Европа (Central and Eastern European Law Initiative,  CEELI) е изготвен проект за първия Етичен кодекс на българската адвокатура. Проектът цели да намери нужния баланс между необходимостта на клиентите да бъдат информирани, за да могат да направят правилния избор, и призванието на адвоката да служи на авторитета на правосъдието. Затова проектът за Етичен кодекс не предвижда пълна забрана за използването на реклама, а само нейното ограничаване. Тя може да бъде използвана в адвокатската дейност единствено с цел да се даде възможност на клиента да избере най-подходящия адвокат. Така, на първо място, проектът предвижда изчерпателно изброени забрани и ограничения, които включват: 1) забрана на съдържание, което противоречи на основните принципи на кодекса и задължения на адвоката, или изразява неуважение към адвокатската професия; 2) забрана за използване на лъжлива, неточна или подвеждаща информация; 3) забрана за сравнителна реклама или реклама, която критикува други адвокати; 4) забрана за изявления относно качеството, размера и успеха на практиката, както и размера на възнагражденията; 5) забрана за изявление, че адвокатът е специалист в определена област на правото; 6) забрана за разпространяване на информация за клиентите без тяхното съгласие. Директното лично самопредлагане, както и възмездното препоръчване също са изрично забранени. На второ място, проектът предвижда неизчерпателно изброени примери за позволено съдържание: 1) областите на правото, в които практикува адвоката; 2) образование и професионален опит; 3) владеене на чужди езици; 4) всяка друга информация, която не противоречи на закона или разпоредбите на този кодекс. Проектът не предвижда ограничения на формата и средствата за рекламиране – правни указатели, външна реклама, средства за масово осведомяване и други. Идеята зад балансирания съвременен подход на проекта е да бъде дадена възможност на добросъвестните адвокати да развиват своята практика, като рекламата не бъде подлагана на пълна забрана единствено поради потенциална възможност за злоупотреби.[16]

Действаща законодателна рамка на рекламата на адвокатската дейност в България

Действащият Закон за адвокатурата (ЗА) е приет от Народното събрание на Република България през месец юни 2004 г. Разпоредбата на чл. 42 от закона съдържа определени забрани и ограничения за рекламиране на адвокатската дейност и за привличане на клиенти. Те включват забрана за рекламиране на адвокатската дейност, ограничения на средствата, използвани от адвокатите при привличане на клиенти, ограничения на информацията за адвокатската дейност, която може да бъде разгласявана. На адвокатите е позволено да уточняват в коя област практикуват, в кои правни организации членуват, какво образование и професионален опит притежават, включително езиците, които владеят. Позволено е поддържането на интернет страница със съдържание, което отговаря на нормативната уредба.

Окончателният вариант на Етичния кодекс на адвоката (ЕКА) е приет от Висшия адвокатски съвет през месец юли 2005 г. Както законът предвижда, неговата цел е да уреди дължимото по закон добросъвестно субективно отношение на адвоката към упражняваната от него професия. Съдържащите се в ЕКА норми могат най-общо да бъдат разделени на такива, които регулират личното поведение на адвоката, регулират отношенията му с клиента, с колегите и към адвокатската професия като цяло, или регулират отношенията му със съда и юрисдикциите.[17] Прието е, че разгласата на професионалната дейност на адвокатите се основава на конституционно гарантираното право на гражданите да бъдат информирани.[18] Адвокатът има право да осведомява обществеността за данните на своята професионална дейност пряко или чрез средствата за масово осведомяване, електронни средства за комуникация, визитни картички и др.[19] Кодексът конкретизира и допълва забраните и ограниченията, установени в чл. 42 от ЗА. На адвокатите е позволено да разгласяват информацията, която е вече вписана в публичния регистър на адвокатурата. Това може да става чрез средства за масово осведомяване, електронни средства за комуникация, брошури, бланки, табели, визитни картички или по друг начин. Кодексът също забранява на адвокатите да рекламират своята дейност, да правят сравнение с други адвокати относно качеството на работа им, обема и успеха на практиката им или размера на адвокатското възнаграждение, да обещават постигането на конкретни резултати и да обявяват имената на техните клиенти. На адвокатите принципно е забранено да предлагат услугите си на бъдещ клиент лично (самопредлагане), чрез посредник или по друг начин. По този начин, окончателният вариант на Етичния кодекс по-скоро се ограничава до съществуващия национален опит[20] и се въздържа да възприеме по-либералния подход на проекта, изготвен от ABA-CEELI.

Установените забрани за реклама в ЗА и в ЕКА се отнасят както за отделните адвокати, така и за адвокатските съдружия и адвокатски дружества.[21] Нарушаването на тези забрани и ограничения може до доведе до реализиране на дисциплинарна отговорност по чл. 132 от ЗА, който неизчерпателно и примерно посочва дисциплинарни нарушения, включително лично пряко рекламиране на професионалната дейност, извършено в нарушение на този закон, нарушаване на професионалната етика, морала и колегиалността спрямо други адвокати, адвокати от Европейския съюз или адвокатски сдружения, и уронване на престижа и достойнството на професията и нарушаване на професионалната етика и морала. Неправомерното рекламиране и разпространение на информация за адвокатската дейност би могло да попадне във всяка една от посочените категории нарушения.

Така създадената законодателна рамка на разгласяване на информация за адвокатската професия в България страда от редица недостатъци. На първо място, прави впечатление изключително небрежния подход на законодателя при съставянето на текстовете на разпоредбите. Установявайки забрана, чието нарушение може да доведе до санкционни последици под формата на дисциплинарна отговорност, законодателят не си е направил труда да определи какво точно има предвид под реклама. Рекламата изрично е забранена от чл. 42 от Закона за адвокатурата и чл. 8, ал. 3, т. 1 от Етичния кодекс на адвоката. От друга страна е посочено, че адвокатът може да предоставя информация по чл. 42, ал. 2, 3, и 4 от ЗА и да осведомява обществеността за своята дейност по чл. 8, ал. 1 и 2 от ЕК. Каква е разликата между „реклама“, „предоставяне на информация“ и „осведомяване на обществеността“ по никакъв начин не става ясно от цитираните разпоредби. Използването на дефиниции от други нормативни актове с цел тълкуване на понятието „реклама“ в ЗА също по принцип е недопустимо. Дефиниции се установяват, ако законодателят желае да се отклони или да прецизира общоупотребимия смисъл на дадено понятие, като такива дефиниции са установени единствено с цел да бъдат прилагани само в рамките на конкретния нормативен акт. Ако обаче използваме общоупотребимия смисъл на понятието реклама или дори нормативно определена дефиниция от друг нормативен акт, това ни най-малко няма да помогне за изясняване на тази неяснота на закона. Това е така, защото рекламата и в двата случая винаги е равнозначна именно на информиране, разгласяване и осведомяване на обществеността относно дадена стока или услуга.

На второ място, от разпоредбите на ЗА и ЕКА не става ясно какъв подход е възприел законодателя. Проектът за Етичен кодекс на ABA-CEELI изрично посочва, че забраните и ограниченията са изброени изчерпателно, а позволените форми и съдържание на рекламата са посочени примерно и неизчерпателно, т.е. всичко, което не е изрично забранено е позволено. Окончателният вариант на ЕКА изоставя този подход и вместо това съдържа разпокъсани, нелогични и непоследователни разпоредби, които страдат от редица вътрешни противоречия до степен на взаимно изключване помежду си. По никакъв начин не става ясно дали ЗА и ЕКА посочват изчерпателно или само примерно позволените форми и съдържание на разгласяването на адвокатската дейност. Така, чл. 42, ал. 2 и 3 от ЗА определя, че адвокатите могат да предоставят информация относно областта на правото, в която практикуват, правните организации, в които членуват, образованието и професионалния им опит, както и чуждите езици, които владеят. Изрично е посочено, че те могат да правят това, като поддържат интернет страница. В чл. 8, ал. 1 и 2 от ЕКА обаче се посочва, че може да се разгласява само информация, която се съдържа в регистъра на адвокатурата. Това може да бъде направено посредством средствата за масово осведомяване, електронни средства за комуникация или по друг начин. В чл. 8, ал. 3 от ЕКА са изброени няколко изрични конкретни забрани – забрана за рекламиране на дейността, забрана за сравнение с други адвокати относно качеството на адвокатската работа, обема и успеха на практиката, размера на адвокатското възнаграждение, забрана за обещаване на постигането на конкретни резултати, и забрана за обявява имената на свои клиенти. Не става ясно, дали тези забрани са изчерпателно посочени или само примерни. Ако са изчерпателно посочени, тогава може би разпространяване на подвеждаща и заблуждаваща информация е позволено от ЗА и ЕКА. От друга страна, не става ясно, дали позволеното разпространяване на информация също е изчерпателно описано или само примерно. Ако позволените форми и съдържание са изчерпателно описани, то тогава няма смисъл от посочване на други забрани и ограничения, защото адвокатите имат право да разпространяват единствено само точно определена информация за себе си. Ако изброяването не е изчерпателно, тогава не може да се установи каква друга информация могат да разпространяват адвокатите за себе си и под каква форма. Тук липсва разпоредбата от проекта на ABA-CEELI, която гласи, че може да се разпространява всяка друга информация, която не противоречи на закона или разпоредбите на този кодекс. В чл. 8, ал. 5 от ЕКА е посочено, че изискванията и ограниченията на чл. 8 се прилагат и за изработването на брошури, бланки, табели и визитни картички. В чл. 8, ал. 2 от ЕКА обаче вече е посочено, че адвокатът може да предоставя информация за професионалната си дейност и по друг начин, т.е. този друг начин е може би нещо различно от брошури, бланки, табели и визитни картички. Поради тези противоречия и неясноти не би могло да се прецени и законосъобразността на ЕКА. Определени неща, които ЗА позволява, ЕКА забранява. Други за които ЗА мълчи, ЕКА урежда изрично чрез императивни забрани и т.н. Някои от тези противоречия са били видни още при изготвянето на ЕКА, но за тяхното избягване не е направено необходимото.[22]

Законодателна небрежност на уредбата на рекламата на адвокатската дейност би била простима до известна степен, ако не ставаше дума за разпоредби, които имат забранителен и ограничителен характер. Липсата на прецизност в подобни мащаби е абсолютно недопустима, когато нарушаването на тези разпоредби би могло да има санкционни последици под формата на дисциплинарна отговорност. Подобно ниско качество на законодателните актове, разбира се, не е нещо неприсъщо на българския законодател от последните десетилетия. Тази огромна неяснота в законодателната рамка обаче е пречка пред ефективното и пълноценното упражняване на правата на адвокатите при разпространяване на информация за тяхната дейност, защото те не биха могли да съобразят поведението си с една норма с подобно мъгляво съдържание и винаги биха били под угрозата да я нарушат или, по-лошо, срещу тях да бъде упражнен санкционен произвол, легитимиран от неяснотата на закона.

Още при приемането на ЕКА, тогавашната делегация на Европейската комисия в България отправя критики, че забраната за реклама по отношение на адвокатите нарушава правото на гражданите на свободен достъп до  техните услуги.[23] Съществуващата законодателна уредба е критикувана и от Комисията за защита на конкуренцията. Така, в нейното становище от 2015 г. по повод предлагани изменения в Закона за адвокатурата, КЗК посочва, че: „…ограниченията в рекламирането могат да се разглеждат и като бариери за навлизане на пазара или като ограничение на възможността на пазарните агенти да се конкурират ефективно. Подобни ограничения са изцяло в интерес на съществуващите реални участници на пазара, които вече са изградили своя схема за разпознаване от страна на потребителите и са в състояние да обезсмислят усилията на новонавлизащите лица да се позиционират на съответния пазар чрез промоция на своите стоки и услуги… Премахването на забраната би било от съществена полза за потребителите и тяхната осведоменост, което би стимулирало рационалното потребителско поведение при избор на доставчик на адвокатски услуги. Предоставянето на възможност за рекламиране на услугите, предоставяни от адвокат, би допринесло за по-голяма прозрачност и по-лесни начини за набиране на информация относно функционирането на съответния пазар… Въз основа на гореизложеното КЗК е на мнение, че забраната за рекламиране дейността на адвоката необосновано затруднява процеса на ефективната конкуренция на пазара на адвокатски услуги в страната“. [24]

Свободата на словото и ограниченията за реклама на адвокатската дейност

Българската Конституция урежда свободата на словото в своя чл. 39. Съгласно тази разпоредба, „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“. Българският Конституционен съд (КС) е имал редица възможности да се произнесе по отношение на нейното приложение и обхват. Неговата съдебна практика обаче е фокусирана предимно върху политическите измерения на това основно право, както и върху радио и телевизионното разпръскване. По отношение на икономическите аспекти на свободата на словото, т.нар. търговска реч, КС не е имал възможност да внесе яснота при приложение на чл. 39 от Конституцията.

Република България също е страна по Конвенцията. Свободата на себеизразяване е защитена в нейния чл. 10, съгласно който: „Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.“

Съгласно Решение на КС № 10 от 10.07.1995 г. на КС на РБ по к.д. № 8/1995 г.: „уредбата, дадена  в [Конвенцията], е съобразена в Конституцията на Република България“, а съгласно Решение на КС № 29 от 11.11.1998 г. на КС на РБ по к.д. № 28/1998 г.: „конвенция е част от вътрешното право на страната, а решенията на Европейския съд по правата на човека са задължителни за всички органи в страната, включително и по тълкуването й по силата на чл. 46 от конвенцията“. Следователно, от една страна, чл. 10 от Конвенцията може да бъде използван при тълкуване и прилагане на чл. 39 от Конституцията, тъй като този конституционен текст е съобразен с текстовете на Конвенцията. От друга страна, Конвенцията има самостоятелно пряко приложение като част от вътрешното право на страна, а практиката на Съда в Страсбург е задължителна за всички органи на българската държава. Така между приложението на Конституцията и приложението на Конвенцията не би трябвало да възниква конфликт и противоречие, освен в хипотетичния случай, в който Конституцията предоставя по-висока защита на основните права в сравнение с Конвенцията.

Приложението на Конвенцията по отношение на свободата на словото при търговската реч повдига два отделни въпроса. На първо място, дали търговската реч попада под защитата на чл. 10, пар. 1 от Конвенцията? И на второ място, ако попада под защитата на разпоредбата, доколко е допустимо ограничаването на това право по чл. 10, пар. 2 от Конвенцията?[25]

За разлика от САЩ, където защитата на търговската реч в светлината на свободата на словото е установена за пръв път през 70-те години на XX в.[26] Съдът в Страсбург винаги е поддържал, че чл. 10 от Конвенцията защитава всякакви форми на свобода на изразяване, включително и за търговски цели.[27] Една от основните причини и търговската реч да бъде защитена форма на свобода на словото е, че отделните лица (потребители) имат правото да получават информация, която им помага да правят информиран избор, независимо дали става дума за политическа партия или характеристиките на даден продукт или услуга.[28] Самата разпоредба на чл. 10, пар. 1 от Конвенцията е широко формулирана и не е ограничена до определени видове и форми на себеизразяване и упражняване на свободата на словото.

В практиката на Съда в Страсбург обаче политическите и артистичните измерения на свободата на словото се ползват с по-висока степен на защита, отколкото търговските.[29] Поради различната степен на защита, могат да се отграничат три хипотези на упражняване на свободата на изразяване: 1) артистично себеизразяване и политическа реч, свързана с даден обществен дебат; 2) търговска реч, която е свързана с предлагането на стоки и услуги; и 3) смесена реч, при която присъстват елементи от другите два вида, като например публична критика между колеги от една професия[30]. Предмет на изследване тук е единствено чистата търговска реч, макар че и граничните случаи на защита на смесената реч биха имали своето значение за доброто функциониране на адвокатската професия.

Съгласно чл. 10, пар. 2 от Конвенцията, ограничаването на свободата на себеизразяване, включително търговска реч, е допустимо, само ако ограничението е: 1) в следствие на акт на публичен орган; 2) основано на закона; 3) преследва легитимни цели; и 4) е необходимо в едно демократично общество. Водещото дело на Съда в Страсбург по въпроса за адвокатската реклама е Coca v. Spain[31]. Фактите по делото са следните. Адвокат Pablo Casado Coca е санкциониран от барселoнската адвокатска колегия заради нарушение на установената забрана за рекламиране на адвокатски услуги. Адвокат Coca поставя в местен бюлетин своя реклама, която съдържа единствено неговото име, професия, адреса и телефонен номер. Въпреки това, тази реклама е в нарушение на правилата за рекламиране на адвокатски услуги в Испания. Съдът в Страсбург разглежда фактите по делото и установява, че първите три предпоставки са налице, а именно, че санкцията е наложена от публичен орган въз основа на закона и преследва легитимни цели. По отношение на четвъртата предпоставка, Съдът в Страсбург отбелязва, че „обективната, вярна реклама може да бъде ограничавана, за да бъдат зачетени правата на другите или поради особеностите на дадената търговска или професионална дейност.“ В случая наказанието, което е наложено е писмено предупреждение. Законът позволява реклама, макар и в изключително ограничен брой случаи. Освен това, междувременно адвокатската колегия на Барселона облекчава ограниченията върху рекламирането. В допълнение, Съдът съобразява, че по това време в Европа съществуват изключително различни регулации на адвокатската реклама. С оглед на всичко това Съдът в Страсбург постановява, че ограничаването на свободата на словото в случая не е „неприемливо и прекомерно с оглед на преследваната цел“.[32] Така Съдът в Страсбург оставя широки възможности на отделните държави да преценят как да уредят въпроса за рекламата на адвокатската дейност. Следва да се има предвид, че Конвенцията установява единствено минимален стандарт, като държавите имат правото да предоставят по-висока защита на основните права. Посоченото решение е постановено през 1994 г. Обстоятелствата, които Съдът е взел под внимание, към настоящия момент са коренно изменени, не само поради приемането на измененията в Кодекса за поведение на адвокатите на ЕС, но и поради хармонизацията на тази материя от страна на ЕС.  Така, в случай на ново разглеждане на същия въпрос е много вероятно Съдът в Страсбург да стигне до друго заключение.

Забраната за реклама на адвокатската дейност и Директива 2006/123 ЕО

Адвокатската дейност е предмет на частична хармонизация в законодателството на ЕС. Конкретно по отношение на рекламата, разгласата и информирането на обществеността за адвокатската дейност интерес представлява Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно услугите на вътрешния пазар. Тя е приета на 12 декември 2006 г., като срокът за нейното въвеждане във вътрешното законодателство на държавите-членки е тригодишен и е изтекъл на 28 декември 2009 г. Целта на директивата е да постигне напредък в изграждането на вътрешния пазар на услугите. Директивата не кодифицира цялата материята на свободното предоставяне на услуги, но, освен други неща, предвижда списък с недопустими забрани и ограничения, които трябва да бъдат премахнати в националните законодателства.[33] Едно от тези непозволени ограничения е забраната за търговски съобщения на регулираните професии.

Разпоредбата на чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО[34] задължава държавите членки да премахнат всички общи забрани на търговските съобщения при регулираните професии. Вторият параграф на същата разпоредба предвижда, че ограничения могат да съществуват само дотолкова, доколкото това е свързано с независимостта, достойнството и доброто име на професията, а също и с професионалната тайна, по начин съвместим със специфичния характер на всяка професия, при условие че тези ограничения са недискриминационни, оправдани от наложителни причини, свързани с обществения интерес и пропорционални.

Съгласно чл. 4, т. 12 от директивата, „търговско съобщение“ е всякаква форма на комуникация, предназначена да популяризира, пряко или косвено, стоки, услуги или имидж на предприятие, организация или лице, занимаващи се с търговска, промишлена или занаятчийска дейност, или практикуващо регулирана професия.

Съгласно чл. 4, т. 11 от директивата, „регулирана професия“ [35] означава професионална дейност или съвкупност от професионални дейности, достъпът до които, упражняването на които или един от начините на упражняване на които, са подчинени, пряко или непряко, от законовите, подзаконовите или административните разпоредби, на притежаването на определени професионални квалификации; по-специално, използването на професионално звание, ограничено от законови, подзаконови и административни разпоредби до титулярите на определена професионална квалификация, представлява начин на упражняване.

Следователно адвокатската професия е регулирана професия по смисъла на Директива 2006/123/ЕО. Спрямо нея е приложим чл. 24 от директивата, предвиждаща отпадане на всички общи забрани за търговските съобщения. Широко формулираната дефиниция на търговски съобщения обхваща всички видове и форми търговска реч, включително реклама, разгласа и информиране на обществото за дадена дейност. На първо място, разпоредбата предвижда премахване на всички общо формулирани и тотални забрани за търговските съобщения. Тяхното пълно ограничаване от държавите членки е недопустимо, позволени са само конкретни и точно определени забрани. На второ място, чл. 24 от директивата предвижда отпадне на два вида ограничения на търговските съобщения – по отношение на формата и по отношение на съдържанието. Директивата предвижда отпадане на всички ограничения за  формата на търговските съобщения. Допустимо е те да бъдат под формата на телевизионни и радио реклами, съобщения в Интернет страници и социални мрежи, директен маркетинг, спонсорство и други. Съгласно пар. 100 от съобразителната част на директивата, „необходимо е да се сложи край на тоталната забрана[36] за търговски съобщения, не чрез вдигане на забраните относно съдържанието на търговските съобщения, а по-скоро чрез премахване на онези забрани, които по един общ начин, в рамките на дадена професия, забраняват една или повече форми на търговски съобщения, като например пълната забрана за рекламиране в една или повече медии.“ По отношение на съдържанието, директивата допуска ограничения, при условие че те отговарят на заложените в чл. 24 критерии. Тези ограничения трябва да са свързани с независимостта, достойнството, доброто име на професията и професионалната тайна, и са допустими, само ако са недискриминационни, оправдани от наложителни причини, свързани с обществения интерес, и пропорционални.

При тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 24 от Директивата задължително трябва да бъде съобразена практиката на Съда на ЕС (СЕС), като трябва да бъде взета под внимание практиката на Европейската комисия и практиката на националните юрисдикции по приложение на Директива 2006/123/ЕО.

СЕС е имал възможност да разгледа приложението на разпоредбата по делото Société fiduciaire nationale d’expertise comptable v Ministre du Budget des Comptes publics et de la Fonction publique (C-119/09)[37]. Фактите по делото са следните. Във Франция съществува забрана за експерт-счетоводителите да предлагат по своя инициатива услуги на трети лица. Société fiduciaire nationale d’expertise comptable подава жалба пред френския Conseil d’État, с която иска отмяна на съществуващата разпоредба, доколкото тя забранява самопредлагането на счетоводни услуги от страна на експерт-счетоводителите. В рамките на производството Conseil d’État отправя преюдициално запитване до СЕС. Съдът разглежда чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО в светлината не само на текста на разпоредбата, но и на нейния контекст и нейната цел, съобразно параграфи 2, 5 и 100 от съобразителната част. По-конкретно, СЕС отбелязва, че целта на директивата е да премахне ограниченията на свободното установяване и свободното предоставяне на услуги в държавите-членки, за да допринесе за завършването на свободния и конкурентоспособен вътрешен пазар. Съдът приема, че търговските съобщения включват не само традиционните методи за реклама, а всички форми на реклама и комуникация, чиято цел е намирането на нови клиенти. По отношение на самопредлагането, нито директивата, нито останалото законодателство на ЕС съдържа дефиниция, определение или конкретна уредба. СЕС приема, че то е форма на търговско съобщение, защото съставлява непотърсен личен контакт от доставчик към потенциален клиент с оглед на предоставяне на дадена услуга. Според СЕС тази забрана оказва по-голямо влияние на експерт-счетоводителите от другите държави-членки, като им отнема ефективните средства за навлизане на френския пазар. По този начин тази забрана съставлява ограничение на свободата на предоставяне на услуги. Тъй като френското законодателство забранява всякакъв вид самопредлагане, СЕС стига до заключението, че тази забрана противоречи на чл. 24 от директивата, защото предвижда обща забрана за определена форма на търговските съобщения.

Следва да се посочи, че по делото Société fiduciaire nationale d’expertise comptable СЕС не разглежда приложимостта на Харта на основните права на Европейския съюз във връзка с чл. 24 от директивата, вероятно защото тя влиза в сила на 1 декември 2009 г. заедно с Договора от Лисабон. При бъдещо преюдициално запитване със сходен предмет обаче, СЕС вероятно ще разгледа приложението на чл. 24 от директивата в светлината на чл. 11 от Хартата, защитаващ свободата на изразяване на мнение и свободата на информация.

Няколко години след приемане на Директива 2006/123/ЕО и на решението на СЕС по делото Société fiduciaire nationale d’expertise comptable, Комисията установява, че някои държави членки продължават да не изпълняват напълно изискванията на директивата по отношение на търговските съобщения. Тези държави включват  България, Кипър, Естония, Гърция, Франция, Ирландия, Латвия, Португалия и Обединеното кралство[38]. По отношение на Ирландия, през 2015 г. ЕК формално започва процедура по чл. 258 ДФЕС. Ирландия признава, че някои от ограниченията на възможността за рекламиране на адвокатската дейност са твърде стриктни, прекомерни, непропорционални и неоправдани от обществения интерес. В резултат на това Ирландия предприема изменение на своето законодателство в областта, като либерализира почти напълно режима на рекламиране на адвокатската дейност.

През 2015 г. френският Conseil d’État разглежда жалба срещу съществуващите забрани за реклама на адвокатската дейност, уредени в подзаконовите нормативни актове. Към този момент Франция вече е въвела директивата във вътрешното си законодателство, като е либерализирала режима на рекламиране и самопредлагане в адвокатската дейност. Въпреки това, някои от ограниченията са запазени. С решение от 9 ноември 2015 по жалба № 386296 Conseil d’État отменя част от останалите забрани в нормативната уредба. По-конкретно отменени са забраните за реклама посредством брошури, плакати, филми, радио и телевизионни емисии, тъй като съдът счита, че те не са оправдани от важен обществен интерес. Забраната относно самопредлагане чрез изпращане на телефонни текстови съобщения обаче е оставена в сила, защото е счетено, че тази практика прекомерно би засегнала личното пространство на клиентите, и защото този формат на търговските съобщения не позволява на адвоката да предостави цялата изискуема по закон информация за своята дейност.

Приложение на Директива 2006/123/ЕО в България

След приемане на Директива 2006/123/ЕО през 2006 г. в България не са предприети мерки за въвеждане на чл. 24 във вътрешното законодателство по отношение на адвокатската дейност. Това не е направено нито в срока за нейното транспониране до края на 2009 г., нито в периода след това, въпреки че адвокатската професия в България е регулирана професия по смисъла на директивата, и въпреки че рекламата, разгласата и предоставянето на информация, за което говорят чл. 42 от ЗА и чл. 8 от ЕКА, са търговски съобщения по смисъла на чл. 4 от директивата. Разпоредбите на чл. 42 от ЗА от 2004 г. и на чл. 8 от ЕКА от 2005 г. остават с непроменено съдържание относно забраните и ограниченията за рекламата, разгласата и информацията, предоставяна на обществеността. Единствената промяна, която е предприета в чл. 42 от ЗА е, че е посочено, че вече съществуващите забрани се отнасят както за адвокатите, така и за адвокатите от Европейския съюз по смисъла на закона.

При тези обстоятелства трябва накратко да бъдат изтъкнати някои от основополагащите принципи на правото на ЕС. На първо място, това е върховенството на правото на ЕС над националното право, изведено в делото Van Gend en Loos[39]. На второ място, трябва да се има предвид директният вертикален ефект на директивите, установен по делото Van Duyn[40].  Въз основа на него отделните лица могат да се позовават и да защитават своите права, които черпят пряко от дадена директива, пред всеки публичен орган, при условие че срокът за нейното въвеждане в националното законодателство е изтекъл. На трето място, приложим е и непрекият ефект на директивите, изведен по делото Marleasing[41], при който националното законодателство трябва да се тълкува в съответствие с директивата, доколкото това е възможно. Това правило важи както за приетото в изпълнение на директивите национално законодателство, така и за завареното законодателство. В тази светлина следва да бъдат разгледани отделните забрани за реклама на адвокатската дейност, установени в българското законодателство, и тяхната съвместимост с чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО.

В чл. 42, ал. 1 от ЗА и чл. 8, ал. 3, т. 1 от ЕКА е установена обща забрана за рекламиране на адвокатската дейност. Общите забрани за търговските съобщения са недопустими съгласно чл. 24, пар. 1 от Директива 2006/123/ЕО. Категоричният текст на разпоредбата не оставя друго възможно тълкуване, освен че посочените разпоредби са изцяло в противоречие на директивата. Поради върховенството на правото на ЕС тези забрани са загубили своето действие още през 2009 г., когато е изтекъл срокът за транспониране, и тяхното нарушаване не може да бъде санкционирано от публичните органи. По отношение на чл. 8, ал. 2 и 5 от ЕКА, които посочват в каква форма трябва да бъде рекламата на адвокатската дейност, трябва да се има предвид, че директивата премахва всички общи ограничения върху формата на рекламата. С оглед на непрекия ефект на директивата, тези разпоредби трябва да се тълкуват като примерен, а не като изчерпателен списък, с видовете форми на реклама. Това тълкуване се подкрепя и от чл. 8, ал. 2 от ЕКА, в който изрично е посочено, че изброяването не е изчерпателно и разпространяването на информация може да бъде правено и „по друг начин“.

В чл. 8, ал. 4 от ЕКА е установена забрана за предлагане на адвокатски услуги на бъдещи клиенти лично, чрез посредник или по друг начин.  В тази разпоредба отново са установени общи забрани за формата на търговски съобщения, които влизат в противоречие с Директива 2006/123/ЕО. По отношение на личното предлагане на адвокатски услуги на бъдещи клиенти, с оглед на практиката на СЕС по делото Société fiduciaire nationale d’expertise comptable, трябва да се приеме, че тази забрана е загубила своето действие. Пълната забрана на самопредлагането, т.е. на директния маркетинг, е недопустима от директивата, защото представлява обща забрана за определена форма на търговските съобщения. Другата предвидена хипотеза – използването „на друг начин“, също спада към вида на общите и пълни забрани и следователно също трябва да се приеме, че противоречи на директивата. По отношение на предлагането на адвокатски услуги чрез посредник, ЕКА не уточнява за какъв вид забранено посредничество става дума – възмездно или безвъзмездно, от служител на адвоката или трето лице, по инструкция на адвоката или не. С оглед на това ЕКА установява пълна забрана и в това отношение, която също може да се счита, че е в противоречие на чл. 24 от директивата.

Специфична хипотеза представляват интернет платформите и социалните мрежи, които могат да се приемат за вид посредничество.[42] Тези платформи са място, където може да бъде публикувана информация за адвокатската дейност. Те предоставят възможност на клиентите да търсят и намират информация за правни услуги, а на адвокатите да публикуват и предоставят информация за своята дейност. От своя страна, интернет платформите и социалните мрежи са вид медия и могат да се считат за отделен вид форма на разпространяване на търговски съобщения. Истинското посредничеството, от своя страна, предполага активна роля на посредника при намиране на клиенти за адвоката, което е различно от положението на интернет платформите и социалните мрежи, които по-скоро имат пасивно участие при срещането на доставчик на услугата – адвокат, и потребителя. В този смисъл, интернет платформите и социалните мрежи не би трябвало да бъдат считани за вид посредничество. Дори да бъдат счетени за посредничество обаче, съгласно Директива 2006/123/ЕО, установените забрани за формата на рекламата не трябва да бъдат общи, а конкретни. В случай, че разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЕКА бъде тълкувана, така че забранява използването на интернет платформите и социалните мрежи, като вид посредничество за намиране на клиенти, то тогава трябва да се счете, че тази разпоредба противоречи на директивата, като вид обща забрана за определена форма на реклама. Възможно е обаче, разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЕКА да бъде тълкувана по силата на непрекия ефект на директивата. Тогава, с оглед на липсата на изрично посочване в разпоредбата на интернет платформите и социалните мрежи, и с оглед забраната на директивата да бъдат установявани общи и пълни ограничения на рекламата на адвокатската дейност по отношение на нейната форма, националното законодателство следва да се тълкува, че не забранява използването на тези средства за електронна комуникация.

В чл. 8, ал. 3, т. 4 от ЕКА е установена забрана за обявяване на имената на клиентите на адвокатите. Забраната се отнася до съдържанието на търговските съобщения и е безусловно формулирана, т.е. обявяването на имената на клиентите е недопустимо, дори с тяхното съгласие. Така установената забрана също повдига въпрос за противоречие с чл. 24, пар. 2 от Директива 2006/123/ЕО. Ограниченията на съдържанието  на търговските съобщения са допустими, само ако са свързани с независимостта, достойнството и доброто име на професията, а също и с професионалната тайна, по начин съвместим със специфичния характер на професията, при условие че тези ограничения са недискриминационни, оправдани от наложителни причини, свързани с обществения интерес и пропорционални. Ако клиентът е дал своето съгласие неговото име или наименование да бъде обявено от адвоката, то тогава не може да става дума за нарушаване на професионалната тайна. Извън това забраната не е оправдана от важен обществен интерес, нито е свързана с независимостта, достойнството и доброто име на професията. С оглед на това установената забрана за обявяване на имената на клиентите на адвокатите е непропорционална и също противоречи на чл. 24 от директивата.

По отношение на разпоредбите на чл. 42, ал. 2, 3 и 4 от ЗА, които се отнасят до съдържанието на адвокатската реклама и позволяват на адвокатите да уточняват в коя област на правото практикуват, да посочват правните организации, в които членуват, образованието и професионалния им опит, чуждите езици, които владеят, както и да поддържат собствени интернет страница, както беше посочено, не става ясно дали изброяването е примерно или изчерпателно. При тълкуване на закона обаче трябва да бъде взет предвид непрекият ефект на Директива 2006/123/ЕО, като законовите разпоредби да бъдат тълкувани в съответствие с нея. Директивата позволява ограничения на съдържанието на рекламата, които са свързани с точно определени легитимни цели и при спазване на принципа на недискриминационност, пропорционалност и оправданост от важен обществен интерес. Ако посочените разпоредби бъдат тълкувани, като изчерпателно изброяване на възможното съдържание на рекламата, то тогава това тълкуване би противоречало на директивата, защото тя позволява въвеждането на конкретни забрани за съдържанието при спазване на нейните изисквания. Въвеждането на изчерпателен списък с позволено съдържание на рекламата следователно би противоречало на директивата. В такъв случай, посочените разпоредбите трябва да бъдат тълкувани, че въвеждат примерно изброено позволено съдържание, а не изчерпателен списък.

Особена хипотеза представлява разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЕКА, която посочва, че адвокатът може да осведомява обществеността за данните вписани в адвокатския регистър. В следващата ал. 2 е посочено, че независимо от формата на реклама, тя може да бъде само със съдържанието, посочено в ал.1. Следователно тук е налице противоречие, както между ЕКА и чл. 42 от ЗА, така и между ЕКА и Директива 2006/123/ЕО. При това положение, доколкото чл. 8, ал. 1 и 2 от ЕКА ограничава съдържанието на рекламата единствено до данните вписани в регистъра, следва да се приеме, че това ограничение не може да намери приложение поради изтъкнатото противоречие с актове с по-голяма юридическа сила.

В чл. 8, ал. 3, т. 2 и 3 от ЕКА са установени забрани относно сравнителната реклама, рекламата на обема и успеха на практиката, размера на адвокатското възнаграждение, както и забрана за обещаване постигането на конкретни резултати. Забраната за сравнителната реклама е в съответствие с пар. 2 от чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО, който изисква и позволява ограничения, основани на достойнството и доброто име на професията. Забраната за обещаване постигането на конкретни резултати, когато тези резултати са извън контрола на адвоката, като например при един съдебен процес, може да се счита също, че попада в категорията на заблуждаващата и подвеждаща реклама, и следователно нейното съществуване също е оправдано.

Забраната за обявяване на успеха и размера на практиката обаче няма конкретно отношение към независимостта, достойнството, доброто име на професията, спазването на професионалната тайна, нито е наложена от важен обществен интерес. При тези обстоятелства би следвало да се счита, че е прекомерна и непропорционална, и е загубила своето действие през 2009 г.

По отношение на забраната за обявяване на адвокатските възнаграждения, адвокатите, установени в България, са в особено положение. Това е така, защото България е от малкото държави в Европа със законоустановени императивни минимални адвокатски възнаграждения. Това означава, че по отношение на долната граница на адвокатските възнаграждения конкуренция в България не съществува. Забраната за оповестяване на възнаграждението има смисъл, ако предотвратява негативните ефекти на конкуренция при предлагане на все по-ниски възнаграждения, което хипотетично би довело да понижаване на качеството на адвокатските услуги. Приема се, че потребителите по принцип не притежават необходимите знания и подготовка сами да оценят качеството на правната услуга и затова правят избор основно въз основа на предлаганите цени. По този начин съществува риск качествените услуги да бъдат изтласкани от пазара. Теоретично, установяването на минимално възнаграждение намалява този риск и противодейства на пазарните дефекти.[43] С приемането на тарифата за минималните възнаграждения обаче, този риск вече е елиминиран. Следователно забраната за оповестяване на възнагражденията, от една страна, няма основание, тъй като минималните възнаграждения са нормативно установени и публично известни, от друга страна, е непропорционална, защото рискът от негативните ефекти на конкуренция вече е елиминиран с приемането на наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. По този начин забраната за оповестяване на възнагражденията също трябва да се счита за противоречаща на чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО.

При установените множество противоречия между ЗА и ЕКА, от една страна, и Директивата, от друга страна, последната има примат над националното законодателство, що се отнася до правото на реклама на адвокатите в България. Ниското качество на национална уредба и посочените противоречия с европейското законодателство затрудняват адвокатите в това да съобразят своето поведение с нормативната уредба. Няма съмнение обаче, че всички общи забрани за рекламата и за нейната форма противоречат на чл. 24, пар. 1 от Директива 2006/123/ЕО и са загубили своето действие с изтичането на срока за нейното транспониране на 28 декември 2009 г. Въпросът за съдържанието рекламата е по-сложен и изисква конкретна преценка на всяка отделна забрана съобразно критериите, заложени в чл. 24, пар. 2 от директивата. Ограничаването на заблуждаващата, подвеждащата и сравнителната реклама несъмнено е в съответствие с изискванията и целите на директивата. Прекомерните, дискриминационни, непропорционални ограничения на адвокатската реклама, неоправдани от обществения интерес, обаче биха били в противоречие с нея. При преценка на това какво е допустимо, добър ориентир би представлявал Кодексът за поведение на адвокатите на ЕС, който ясно изисква рекламата да е точна, да не е подвеждаща, да зачита задължението за поверителност, както и останалите основни ценности на професията.

Заключение

Към настоящия момент българската държава е в неизпълнение на задължението си да транспонира чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО по отношение на адвокатската дейност. Голямата част от забраните за формата и съдържанието на реклама на чл. 42 от Закона за адвокатурата и чл. 8 от Етичния кодекс на адвоката пряко противоречат на европейското законодателство. С оглед на това, Народното събрание и Висшият адвокатски съвет са длъжни да приведат Закона за адвокатурата и Етичния кодекс на адвоката в съответствие с Директива 2006/123/ЕО. В противен случай Европейската комисия има правото да задейства процедурата по чл. 258 от ДФЕС срещу Република България.

Междувременно всички адвокати, установени в България, имат право да се ползват пряко от правото си на реклама по чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО. Поради изтичане на нейния срок за транспониране на 28 декември 2009 г., по силата на директния вертикален ефект и непрекия ефект, адвокатите имат правото да се позовават и да защитават правото си на реклама пред всички публични органи, включително органите на адвокатурата и Комисията за защита на конкуренцията. Следва да се изтъкне също, че в рамките на дисциплинарно производство пред дисциплинарните съдилища на българските адвокатура и санкционните производства пред КЗК, българските публични органи имат качество на юрисдикция по смисъла на чл. 267 от ДФЕС и имат правото, а в определени хипотези и задължението, да отправят преюдициално запитване до Съда в Люксембург. Българският Конституционен съд има същото правомощие по чл. 267 от ДФЕС[44], в случай че пред него бъде повдигнат въпроса за конституционосъобразността на чл. 42 от Закона за адвокатурата в светлината на неговото съответствие с Директива 2006/123/ЕО.

Глобалната икономика и комуникационните технологии поставят пред изпитания традиционните разбирания за адвокатската професия. Когато нито клиентите, нито адвокатите са установени и обвързани изцяло с една юрисдикция, когато средствата за комуникация позволяват по-бързо общуване и по-пълна информираност на всички, не може правилата да поставят ограничения и забрани за рекламиране на правните услуги, без това да е оправдано от значим обществен интерес.

Конкретно в българския контекст пълноценното прилагане на чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО в адвокатската професия, не само ще спомогне на потребителите за по-добър избор на правни услуги, но би довело и до по-висока информираност на гражданите за техните права и задължения, което несъмнено е от публичен интерес и би допринесло за укрепването на правовата държава. Известно е, че каквито и права да притежават гражданите, те атрофират и замират, ако не бъдат упражнявани и защитавани. В една свободна и демократична правова държава частните усилия за правоприлагане играят ключова роля за правния ред.[45] С оглед предмета на настоящото изследване, това важи в още по-голяма степен за адвокатите, които трябва да могат ефективно да упражняват и да защитават собствените си права и професионален статус, включително правото си на реклама.

В крайна сметка и най-добрият маркетинг не може да продаде продукт или услуга, които не съществуват. Качеството на правните услуги винаги ще зависи преди всичко от професионализма и самовзискателността на адвокатите, което е повече въпрос на професионална култура и етика, отколкото на нормативна уредба. Време е етичните стандарти на адвокатската професия в България да прекрачат в XXI в. Въвеждането на чл. 24 от Директива 2006/123/ЕО в българското законодателство е малка крачка в тази посока.

Автор: Симеон Стойчев

---

---

---

[1] Анализът и мненията, изразени в настоящата статия, не съставляват правен или професионален съвет по конкретен казус.

[2] Петков, Симеон. Задълженията и правата на адвоката. Сп. „Адвокатски преглед“, 1926 г., VII, бр. 4, с. 46.

[3] Понятията „реклама“, „разгласа“ и „предоставяне на информация“ за адвокатската дейност за използвани като синоними в настоящото изследване, доколкото не е посочено друго.

[4] OECD. Competitive Restrictions in Legal Professions. DAF/COMP (2007) 39. На разположение на: https://www.oecd.org/regreform/sectors/40080343.pdf

[5] Решение на КЗК № 353, гр. София, 22.04.2015 г.

[6] Krzemińska, Joanna. Freedom of commercial speech in Europe. В: Unspecified, 2005, Austin, Texas. (непубликувано).

[7] Чаталбашев, Митко. Етичен кодекс на адвоката. Рекламиране на адвокатската дейност. сп. „Адвокатски преглед“, 2003, № 9-10, с. 4-17.

[8] Ibid.

[9] Bates v. State Bar of Arizona, 433 U.S. 350 (1977),

[10] Чаталбашев (n. 7).

[11] Решение на КЗК (n. 5).

[12] Чаталбашев (n. 7).

[13] Ibid.

[14] Ibid.

[15] Ibid.

[16] Ibid.

[17] Христова, Ели. Новоприетият Етичен кодекс на адвоката. сп. „Адвокатски преглед“, 2005, № 11-12, с. 18-22

[18] Бенатов, Валентин. Етичен кодекс на адвоката – нормативно обобщение на вековни традиции. сп. „Адвокатски преглед“, 2006, № 9, с. 35

[19] Ibid.

[20] Ibid.

[21] Решение № 514 на Висшия адвокатски съвет гласи, че: „Установената забрана за търговска реклама на адвоката важи и за адвокатското дружество. В случаите на нарушение всеки от съдружниците носи дисциплинарна отговорност съобразно своето участие в нарушението“. Решение № 514 на ВАдС. сп. „Адвокатски преглед“, 2006, № 2-3, с. 74.

[22] Христова (n. 17)., с. 21.

[23] Ibid.

[24] Решение на КЗК (n. 5).

[25] Rich, J. Steven. Commercial Speech in the Law of the European Union: Lessons for the United States? сп. „Federal Communications Law Journal“, т. 51, бр. 1, част 7, с. 268

[26] Virginia State Pharmacy Board v. Virginia Citizens Consumer Council, 425 U.S. 748 (1976).

[27] Müller v. Switzerland, жалба № 10737/84

[28] Jayawickrama, The Judicial Application of Human Rights Law National, Regional and International Jurisprudence (2002) цитирано в Krzemińska, Joanna. Freedom of commercial speech in Europe. В: Unspecified, 2005, Austin, Texas. (непубликувано).

[29] Markt Intern Verlag GmbH и Klaus Beermann v. Germany, жалба № 10572/83

[30] Krzemińska (n. 6), с. 3.

[31] Coca v. Spain, жалба № 15450/89

[32] Rich (n. 25), с. 269.

[33] Rodin, Siniša. Scope of the Services Directive 123/2006. „Международна конференция „Jean Monnet“ – вътрешния пазар на услуги“, 2009.

[34] Член 24 „Търговски съобщения на регулирани професии“ от Директива 2006/123/ЕО:

1. Държавите-членки премахват всички общи забрани на търговски съобщения на регулираните професии.
2. Държавите-членки гарантират, че търговските съобщения на регулираните професии се съобразяват с професионалните правила, в съответствие с правото на Общността, които са свързани, по-специално с независимостта, достойнството и доброто име на професията, а също и с професионалната тайна, по начин съвместим със специфичния характер на всяка професия. Професионалните правила за търговските съобщения са недискриминационни, оправдани от наложителни причини, свързани с обществения интерес и пропорционални.

[35] Българският превод на чл. 3, параграф 1, буква а) от Директива 2005/36/ЕО говори за „регламентирана професия“, а не за регулирана професия. Върепки че на другите езици терминологията да е единна, в българските преводи съществува разминаване.

[36] Още един пример за небрежен български превод на нормативния акт на ЕС, в т. 100 от съобразителната част на Директивата се говори за „тотални забрани“, а в чл. 24 за „общи забрани“. На другите езици терминологията е последователна и е употребен един и същ термин и в двете разпоредби.

[37] Решение от 5 април 2011 г., Société fiduciaire nationale d’expertise comptable, C-119/09, ECLI:EU:C:2011:208

[38] Commission Staff Working Document – Detailed information on the implementation of Directive 2006/123/EC on services in the internal Market. На раположение на: https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/PDF/?uri=CELEX:52012SC0148&from=en

[39] Решение от 5 февруари 1963 г., NV Algemene Transport- en Expeditie Onderneming van Gend & Loos v Netherlands Inland Revenue Administration, Case 26-62, ECLI:EU:C:1963:1

[40] Решение от 4 декември 1974 г., Yvonne van Duyn v Home Office, Case 41-74, ECLI:EU:C:1974:133

[41] Решение от 13 ноември 1990 г., Marleasing SA v La Comercial Internacional de Alimentacion SA, C-106/89, ECLI:EU:C:1990:395

[42] Добчев, Андон. Съвременни предизвикателства при приложението на нормата на чл. 41 от Закона за адвокатурата. сп. „Адвокатски преглед“, 2014, № 1, с. 59-63

[43] OECD (n. 4), с. 41.

[44] Костов, Станислав. Конституционният съд и преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз. сп. „Юридически свят“, 2012, № 2, с. 11-34; Vatsov, Mihail. European Integration Through Preliminary Rulings? The Case of the Bulgarian Constitutional Court. сп. German Law Journal, 2015, № 6, с. 1592-1622.

[45] Schönfelder, Bruno. Judicial independence in Bulgaria: a tale of splendour and misery. сп. „Europe-Asia Studies“, 2005, № 57.1. с. 61-92, превод на разположение на: http://www.sadebnopravo.bg/bruno-schonfelder/