Правото на отказ от договора при даден задатък [1]

Въведение

Задатъкът е сделка, по силата на която едно лице – капародател, дава на друго лице – капароприемател, вещ или сума пари, чрез които страните потвърждават, че са сключили сделка от определен вид или са поели задължение да сключат такава, като са се съгласили вещта или сумата, която е получил капароприемателят, да обезпечи задълженията на капародателя, като даденият задатък ще обезщети и вредите, претърпени от капароприемателя при евентуално неизпълнение на капародателя от една страна, а от друга страна – капароприемателят е поел задължение при неизпълнение да върне дадения задатък в двоен размер на капародателя, освен ако друго не е уговорено – арг. от чл. 93 ЗЗД^[2].

В следващото изложение е разгледан проблемът за правото на отказ от договора при даден задатък като субективно преобразуващо (потестативно) право. Необходимостта от изследването на въпроса е породена от обстоятелството, че често в доктрината и практиката правото на отказ от договора се разглежда като вид разваляне на договора, но по облекчен ред. Струва ми се, че се касае за различни потестативни права, чието изясняване има важно теоретично и практическо значение.

Основна част от настоящото изследване се гради върху разпоредбата на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, която регламентира позитивноправно възможността на страните да се откажат от договора, при даден задатък, като последователно в изложението са направени необходимите отграничения от развалянето на договора, обосновани са основните признаци на правото на отказ като потестативно право, след което са разгледани въпросите за неговото упражняване и последиците от това.

Правото на отказ от договора – отграничение от развалянето, същност и правни последици

Правото на отказ от договора е субективно материално потестативно право, с чието упражняване договорната връзка между страните се ликвидира чрез прекратяване, вследствие на което страните, освен ако не са уговорили друго, понасят неблагоприятните последици при реализиране на гражданската им отговорност от изправната страна, която е упражнила правото си.

Въпреки, че дефинирахме правото на отказ като потестативно право, няма пречка страните да го изключат или модифицират, съобразно правилото на чл. 9 ЗЗД. Това не означава, че страните уговарят потестативно право чрез договор, което принципно е недопустимо, включително с оглед ефекта и защитата на потестативните права.

Горното не означава, че страните уговарят потестативно право, когато модифицират правилото на чл. 93, ал.2 ЗЗД или изключат неговото приложение предварително, доколкото се касае за диспозитивни правни норми. Потестативното право е регламентирано в закона, но с диспозитивни правни норми. Тоест, страните могат да се отклонят от някои негови ефекти или изобщо да ги изключат от отношенията си – арг. от чл. 21, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 20а ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗЗД. В този случай не се касае за предварителен отказ от субективно право, доколкото и двете страни не се отказват от него, а изключват приложението на чл. 93, ал. 2 ЗЗД. В този случай, при неизпълнение или договорът ще бъде развален, с което ще трябва да има и in integrum restitutio, или защитата ще бъде чрез кондикционни искове – отпаднало основание (при разваляне), респ. поради несбъднало се основание, когато стане ясно, че изобщо по сделката нищо няма да се изпълни или условието няма да се сбъдне. Този извод не се променя и когато страните са уговорили, че правото на отказ ще може да се упражни едностранно. Подобна промяна на принадлежността на потестативното право не е непозната на нашето право – напр. при предварителния договор[3].

Правото на отказ от договора, така както е регламентирано в правилото на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, е потестативно право, което се упражнява чрез едностранно адресирано волеизявление от изправната до неизправната страна, като с достигане на изявлението до нея, договорът се прекратява pro futuro.

С оглед на така застъпенотo схващане за правото на отказ е необходимо да се направи разграничение от правото на изправната страна да развали договора.

Трябва да се отбележи, че се касае за потестативни права, чиито сходни последици – ликвидиране на облигационното отношение, могат да доведат до тяхното смесване, което води до необходимостта от разграничаването им. Освен това, реализацията и на двете потестативни права е свързано с виновното неизпълнение на договора, където и систематически са разположени в ЗЗД – глава III “Действия на задълженията“, раздел II „Неизпълнение“.

На първо място, трябва да се вземе предвид формалният аргумент, че законодателят ги е уредил систематически на различни места, макар и в един и същи раздел, като ако е имал предвид, че се касае за едно и също потестативно право, то е безпредметно в чл. 93, ал. 2 ЗЗД да се говори за право на отказ, когато би могло да се препрати към чл. 87 и сл. ЗЗД – за развалянето и неговите правни последици.

На следващо място е необходимо да се отчете историческото развитие на задатъка, респ. правото на отказ и на развалянето. Двете правни фигури са се конципирали върху исторически различни обществени нужди – идеята за доказване на договора и обезпечаването на изпълнението му (при задатъка) и въпросът за ликвидиране на безпредметната облигационна връзка, която няма да задоволи кредиторовия интерес (при развалянето). В този смисъл, още в римското право arrha и lex commissoria имат различен генезис и историческо развитие.

Третата разлика е в материалните предпоставки за упражняване на двете потестативни права. В общия случай при развалянето на договора по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е необходимо да са налице: 1) виновно неизпълнение на двустранен договор; 2) едностранно адресирано писмено изявление от страна на изправния кредитор; 3) да е даден подходящ срок за изпълнение на задължението (освен в хипотеза на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, където обаче изпълнението ще трябва да е станало невъзможно изцяло или отчасти, безполезно или е да е била налице фикс сделка). За разлика от развалянето, при отказа от договора е достатъчно да са налице: 1) виновно неизпълнение на задължението; 2) едностранно адресирано волеизявление от страна на изправния кредитор. Разбира се, макар и формално чл. 93, ал. 2 ЗЗД да не съдържа изискването неизпълнението да е виновно, то същото се подразбира от логиката на закона, тъй като в чл. 81, ал. 1 ЗЗД е възприет принципът, че длъжникът не отговаря за неизпълнението, което не може да му се вмени във вина. В случая при упражняването на правото на отказ не се изисква да е налице третата предпоставка, очертана при правото на разваляне на договора, респ. не са налице допълнителните предпоставки по чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Трябва да се отбележи и обстоятелството, че по изричната разпоредба на чл. 87, ал. 1 ЗЗД се развалят двустранните договори, а подобно изискване при задатъка и правото на отказ няма. В този смисъл, за адресираното волеизявление при развалянето на договора се изисква писмена форма, която е ad solemnitatem, докато подобно изискване за упражняване на правото на отказ не е налице. То може да бъде отправено както вербално, така и в писмена форма, която в случая не би имала по-различно значение от това единствено да улесни процеса на доказване при евентуален спор.

На четвърто място, правото на отказ се упражнява само извънсъдебно, както по правило се упражнява и правото на разваляне на договора. Въпреки това в чл. 87, ал. 3 ЗЗД изрично е уреден конститутивният иск за разваляне на договорите, с които е прехвърлено, учредено, признато или прекратено вещно право върху недвижим имот. Такъв иск при правото на отказ не е регламентиран, дори като изключение от общото правило и не може да бъде признат и по силата на договора, тъй като в чл. 124, ал. 3 ГПК е възприето, че конститутивните искове – за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предявяват само в предвидените в закон случаи. Тоест, искът трябва да бъде изрично уреден в закона, така както е в чл. 87, ал. 3 ЗЗД.

Правните последици при упражняване на двете потестативни права са различни. При развалянето на договорите, ефектът по правило настъпва ex tunc – арг. чл. 88, ал. 1 ЗЗД, а само при договорите с продължително или периодично изпълнение – ex nunc. При правото на отказ от договора последиците винаги настъпват pro futuro, което се обуславя от липсата на изрична правна норма, каквато е налице при развалянето. Това е от значение не само за евентуалните права на трети лица, но и за задължението на страните за двустранна реституция на даденото между тях, поради отпадане на правното основание с обратна сила, както е при развалянето – арг. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Обратно, при правото на отказ такова задължение не възниква, защото ако между страните са били налице някакви престации, то към момента на осъществяването на юридическия факт е имало налице валидно правно основание. Мислимо е обаче, дали ако тези престации, пък макар и минимални, са били част от общата неизпълнена престация, е възможно да се иска връщане на даденото на неосъществено основание – арг. чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.

2.1. Правото на отказ е потестативно право

Възможността една от страните да прекрати (в широк смисъл^[4]) облигационната връзка чрез свое едностранно волеизявление изрично е предвидена в закона – чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Възникването на това потестативно право е предпоставено от наличието на виновно неизпълнение на договора от насрещната страна, независимо от обстоятелството дали това е капародателят или капароприемателят. Определянето на правото като потестативно следва от неговия ефект – едната страна по облигационната връзка я ликвидира по силата на свое едностранно волеизявление, упражнявайки предвидено в закона свое субективно непритезателно право – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД in fine.

Въпреки, че се касае за преобразуващо право, това не означава, че страните не могат да го модифицират или изключат по силата на изрична уговорка между тях – арг. чл. 9 ЗЗД^[5]. В този смисъл, ако вземем предвид критерия за интереса – при определяне на диспозитивния или императивния характер на една правна норма, то следва, че правилото на чл. 93, ал. 2 ЗЗД е диспозитивно. Необходимо е обаче да се изясни, че когато се изключва потестативното право не става въпрос за отказ от бъдещи права, а се касае до съглашение, че такива няма да възникнат. Няма пречка страните да уговорят и че потестативното право ще възникне само за една от тях. В този случай реализирането на правата на другата страна ще трябва да стане по общия ред. Възможно е страните да уговорят и различни правни последици – напр. дали изобщо и в какъв размер се дължи връщането на задатъка и т.н.

От буквалния прочит на чл. 93 ЗЗД следва да се направи извод, че възникването на потестативното право на отказ е свързано единствено с неизпълнението на договорно задължение. Въпреки че изрично не е предвидено, считам, че неизпълнението трябва да бъде виновно, което се обосновава с логиката на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, че длъжникът не отговоря за неизпълнението, което не може да му се вмени във вина. Ето защо и доколкото при упражняването на потестативното право на отказ не само се ликвидира облигационното отношение между страните, но и се реализира форма на гражданска отговорност, същата не може да бъде безвиновна, след като това не е предвидено изрично.

Принципно само изправната страна може да упражнява правото на отказ. Това следва не само от граматическото тълкуване на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, но и от общата правна логика – принципът, че nemo ex suo delicto meliorem suam conditionem facere potest. Възможна е обаче хипотеза, когато и двете страни са неизправни. При това положение, струва ми се, е най-удачно да се приеме, включително от буквалното тълкуване на чл. 93, ал. 2 ЗЗД, че и двете страни ще имат правото да се откажат от договора, но с една особеност – задатъкът се връща, както е даден, с което приключва облигационната връзка между страните. Този извод може да се подкрепи и от телеологическото тълкуване на чл. 93, ал. 2 ЗЗД – целта е бързото ликвидиране на една облигационна връзка и възможността страните да намерят други контрахенти, чрез които да задоволят интереса си, като изправната страна получи все пак някакво обезщетение за неудоволетворения си интерес. Като изхождаме от това положение, в разглежданата хипотеза ще трябва да кажем, че е по-добре да дадем възможност на страните да се освободят от облигационното си отношение, но защото и двете страни са били неизправни, то не биха могли да се реализират част от последиците, които законът е предвидил или страните са уговорили. Тоест, възможността да се получи даденото в двоен размер се предпоставя от изправността на страната^[6]. В противен случай се стига до положение, че макар и двете страни по договора да са неизправни, едната от тях ще черпи права от собственото си противоправно поведение – ще претендира даденото в двоен размер. Обратно, когато правото на отказ се упражнява от насрещната страна, последната трябва да върне дадения задатък, което е санкцията за това, че не е изпълнила точно (в широк смисъл), но същата се освобождава от облигационната връзка^[7].

В случай, че страните са претърпели други или по-големи вреди, последните могат да бъдат претендирани по общия ред.

2.2. Упражняване на правото на отказ от договора

Потестативното право се упражнява чрез едностранно адресирано волеизявление^[8]. С оглед възприетата у нас теория на получаването на волеизявленията, то трябва да е достигнало до своя адресат. Това може да стане по най-различен начин, а с оглед развитието на технологиите трудно биха могли да се обхванат всички възможности, като например писмо, нотариална покана, електронно имейл съобщение (арг. чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕП), факс съобщение и т.н. Както вече бе изяснено, за волеизявлението, с което се упражнява преобразуващото право на отказ, законодателят не е предвидил изрично форма, поради което то е неформално – арг. чл. 44 ЗЗД, поради което може да бъде направено и в проста устна форма, включително и по телефона. Разбира се, изготвянето на документ и удостоверяването на връчването на същия би улеснила доказването при евентуален спор. Въпреки това няма пречка доказването, че волеизявление е направено и е достигнало до своя адресат, да бъде осъществено и чрез свидетелски показания, когато това е допустимо – арг. чл. 164 ГПК.

С достигането на волеизявлението за упражняване на преобразуващото право на отказ до неговия адресат то поражда действието си незабавно и настъпват правните последици на самото потестативно право.

Често при сключването на договорите в тях има и т. нар. адресни клаузи и клаузи за връчване. С тях страните най-често уговарят не само адрес за кореспонденция, но и че достигането на съобщението до уговорения адрес, макар и да не е налице реално връчване или получаване, съобщението се счита достигнало до своя адресат. Считам, че няма пречка подобна клауза да бъде уговорена и във връзка с упражняването на правото на отказ. Контрааргументът, че по този начин се уговарят фикции чрез договор, а такива могат да бъдат предвидени само по силата на разпоредба на закона, намирам, че не държи сметка както за чл. 9 ЗЗД, така и за правната уредба понастоящем. Въпреки това в част от позитивното право, подобни клаузи са допустими – напр. чл. 14, ал. 2 ЗПК. При това положение би следвало да се приеме, че упражняването на правото на кредитора изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника. Според Решение на СЕС по дело С-327/10 от 17.11.11 г., при прилагане на нормите на процесуалното право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността. В този смисъл за надлежното уведомяване на длъжника, следва да се направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай^[9].

За да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47 , във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги^[10]. В разпоредбата на чл. 36 ЗПУ е предвидено, че пощенските пратки и пощенските колети по чл. 34 ЗПУ се доставят: в пощенските кутии на получателите, поставени на адреса на получаване; в пощенските служби; в други звена от пощенската мрежа; в места или съоръжения, договорени между пощенските оператори и потребителите. Условията за доставянето на пощенските пратки и на пощенските колети по ал. 1 се определят с общи правила, изготвени от Комисията за регулиране на съобщенията. За извършване доставката на непрепоръчани пощенски пратки получателите поставят пощенски кутии на подходящи, достъпни и безопасни места на адреса на получаване. В случая се касае за писмо с обратна разписка, т.е. т.нар. препоръчана поща. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (Приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г. на Комисията за регулиране на съобщенията, обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., в сила от 15.06.2010 г.), препоръчаните пощенски пратки се доставят на адреса на получателя срещу подпис. В ал. 2 е предвидено, че препоръчаните пощенски пратки може да се доставят на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката, срещу подпис и документ за самоличност, като в служебните документи се вписват трите имена на лицето, получило пратката. Съгласно разпоредбата на ал. 3, когато при посещението на адреса поради отсъствие на получателя по ал. 1 или лицето по ал. 2 пощенската пратка не може да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевият интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия е не по-малък от две.

Упражняването на правото на кредитора да се откаже от договора, изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника^[11]. Тоест следва да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай^[12]. Лицето, което упражнява правото на отказ, носи доказателствената тежест да докаже реалното получаване на уведомлението за отказ от договора, респ. това, че добросъвестно е положило необходимите усилия за достигането на волеизявлението (съобщението) до насрещаната страна. Не би могло да се приеме, че изпращането на писмо чрез универсалния пощенски оператор – „Български пощи“ ЕАД, е полагане на дължимата грижа. Налице са множество начини за връчване на съобщения и уведомления – чрез куриер, опит за изпращането на второ писмо (при което да има надлежно отбелязване), телепоща, нотариална покана и т.н. Едва комбинацията от поне два способа би могла да се приеме за полагане на дължимата грижа за достигането на съобщението до длъжника, което обстоятелство обаче всякога следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, включително и във връзка с евентуалното недобросъвестно поведение от страна на длъжника.

Освен развитите дотук съображения, принципната допустимост на уговаряне на клаузата за връчване се черпи и от разпоредбата на чл. 14, ал. 2 ЗПК. След като такава е допустима в потребителски договор, то на още по-силно основание е допустимо да бъде уговорена, съобразно чл. 9 ЗЗД. Следователно може и по този начин да е налице валидно връчване, като с достигане на съобщението до адресата и правото на отказ ще е породило действие.

Волеизявлението за упражняване на правото на отказ от договора може да бъде инкорпорирано и в искова молба. Тя има материален правоувеличаващ ефект и няма пречка, когато ищецът претендира последиците от упражняване на правото на отказ да се приеме, че той упражнява правото, тоест волеизявява с исковата молба. В тази хипотеза, ако са били налице предпоставките, правото на отказ ще е породило действието си към момента на достигане на исковата молба до ответника, което ще бъде обсъдено в мотивите на крайния съдебен акт. В ГПК са предвидени и случаи, когато са налице фикции за връчването на съдебните книжа. При това положение волеизявлението за упражняване на потестативното право ще е достигнало до ответника с изпълнение на предпоставките за съответното фингирано връчване. Също така няма пречка ответникът в отговора на исковата молба под формата на материално възражение да упражни потестативното си право – напр. при иск за реално изпълнение от страна на неизправния контрахент. Това трябва да стане в срока по чл. 131 ГПК, доколкото материалните възражения се преклудират с изтичане на срока за отговор – арг. чл. 133 ГПК.

2.3. Правно последици от упражняването на правото на отказ

Последиците, свързани с надлежното упражняване на преобразуващото право на отказ от договора, могат да бъдат класифицирани в две категории – такива, настъпващи по силата на закона, и такива, настъпващи по силата на договора.

Предвидените в закона последици са: прекратяване^[13] на облигационното правоотношение pro futurо и реализирането на гражданската отговорност на неизправната страна.

Последиците, които могат да настъпят по силата на договор, могат да бъдат най-разнообразни в зависимост от това какво е уговорено от страните.

Когато говорим за прекратяването на договора при правото на отказ трябва да се направи уточнението, че това разбиране е в широк смисъл^[14] и е една от формите на ликвидация на облигационните отношения. При наличието на посочените по-горе материални предпоставки се осъществява сукцесивният фактически състав, свързан с преобразуващото право на отказ от договора. С упражняването му се погасяват правата и задълженията по договора, преди те да бъдат упражнени изцяло или частично, като окончателно се преустановява възможността за претендиране, респ. възникването на нови права и задължения от този договор^[15]. Прекратяването на договора след упражняването на правото на отказ само по себе си е нов юридически факт, който води до нови правни последици – предвидените в закона или договора между страните. Действието на последиците е за в бъдеще. В закона не е регламентирано изрично обратно действие, както беше изяснено. Действително, възможно е страните да уговорят и че правните последици ще настъпят в определен момент. Тази уговорка би имала действие само между тях и не би могла да засегне правата на трети лица, поради относително действие на облигационното отношение – чл. 21, ал. 1 ЗЗД.

Ликвидацията на облигационното отношение е свързана и с реализирането на гражданската отговорност на неизправната страна чрез задържане на дадения задатък или възникването на субективното притезателно право същият да бъде искан в двоен размер.

Тези две последици настъпват последователно, като надлежното настъпване на първата е предпоставка за втората. Нещо повече, в чисто темпорален аспект е възможно две последици да са отдалечени във времето, както е възможно и изобщо да не настъпи реализирането на гражданската отговорност. Възникването на субективното притезателно право за едно лице да иска задатъка в двоен размер, като така реализира гражданската отговорност на неизправната страна, нито означава, че изобщо иск ще бъде предявен, респ. че ако такъв бъде предявен няма да е изтекла давността, нито възникването на притезание означава, че гражданската отговорност на другата страна е реализирана. Когато обаче капароприемателят упражнява правото си на отказ, тогава за него последицата настъпва незабавно и той прекратява договора, като реализира и гражданската отговорност на своя контрахент. Макар и най-често в практически аспект нещата да изглеждат по този начин, възможна е ситуация, когато това не е така – напр. задатъкът е бил държан от трето за капароприемателя лице, което отказва да му го предостави.

Заключение

От направения по-горе в изложението анализ следва и изводът, че правото на отказ е самостоятелно преобразуващо право, което е различно от правото да се развали договора при виновно неизпълнение. Те са конципирани исторически върху различни плоскости и произтичат от различни правни фигури. Освен това начинът на тяхното упражняване и техните правни последици са различни, което е достатъчно, за да се направи извод, че се касае за самостоятоятелни права, чието сходство е причината за тяхното смесване, което не само е теоретично неправилно, но и практически би могло да доведе до постановяването на неправилни съдебни решения, или неподходящо регламентиране на отношенията между страните в договорната практика.

Автор: Васил Александров

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Статията е публикувана в Търговско и облигационно право, 2019, № 6

[2] Вж. Герждиков, О., И., Русчев, М. Марков, Г., Стефанов, К., Касабова, П., Голева, Т., Градинарова, В., Гигова, К., Недкова, Г., Хорозов, С., Стефанов Обезпеченията в материалното и в процесуалното право. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, С.: 2018 г., ИК „Труд и право“, с. 92.

[3] В теорията е застъпено виждането, че предварителния договор може да е едностранен или двустранен в зависимост от това дали правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД принадлежи само на едната или и на двете страни – така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С., 2016, Сиби, с. 148.

[4] Торманов, З. Прекратяването на договора. С., 2012, Сиби, с. 11, с. 18 и сл. като се приема, че „…Прекратяването на договора представлява погасяване на възникналите от него права и задължения, преди те да бъдат цялостно реализирани, и окончателно преустановяване на възможността за възникване на нови права и задължения по този договор.“.

[5] Торманов, З., цит. съч., 27-48. Тази теза и при упражняването на правото на разваляне съм развил и на друго място – вж. Александров, В., За свободата на договаряне и тълкуване на комисорната клауза в застрахователните договори – Търговско и облигационно право, 2014, № 1, 10-19.

[6] В този смисъл Решение № 110/29.06.2017 г. по гр. д. № 3868/2016 г., ВКС, III Г. О.; Решение № 39/15.05.2014 г. по т. д. № 1061/2013 г., ВКС, I Т. О., цитирано по Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Действие на задълженията – изпълнение, неизпълнение, забава на кредтора (чл. 63-98). С. 2018, Сиби, 468-471.

[7] Така Решение № 134/20.12.2017 г. на ВКС по т.д. № 405/2016 г., ТК, II T. O., в което е прието, че: „Правото на неустойка за неизпълнение по чл.92 ЗЗД, както и правото на задатък по чл.93 ЗЗД, принадлежи само на изправната страна по договора. И двата института имат обезщетителни функции, поради което развалящият договора, ако бъде възприето наличие на т. нар. „двустранна вина”, няма право да се ползва от тях, респективно в този случай нормите на чл.92 и чл.93 ЗЗД не намират приложение.“. Това становище се споделя и от Ставру, С., Р., Неков, 290-ник Предизвикай съдебната практика! Облигационно и търговско право. С. 2017, Сиела, 238-240.

[8] Голева, П. Облигационно право., С.: 2015, Нова звезда, с. 207.

[9] Така Решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 Г., т. к., І т. о.

[10] Решение № 283 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 507/2009 г., III г. о., ГК.

[11] Решение на СЕС по дело С-327/10 от 17.11.11 г., при прилагане на нормите на процесуалното право, националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността.

[12] Решение № 40 от 17.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 601/2014 г., Т. К., І т. о.

[13] Така Голева, П. цит. съч. с. 207.

[14] Споделям виждането на Торманов, З., цит. съч., и направеното разграничение за прекратяването в тесен и широк смисъл. Че се касае за хипотеза на прекратяване на договора и Голева, П. цит. съч., с. 207. Вж. и Решение № 474 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 457/2009 г., IV г. о., ГК. „Задатъка … предоставят на всяка от страните потестативното право…. способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора.“.

[15] Торманов, З., цит. съч., 19-20