Пазарът на потребителски стоки в България се либерализира след демократичните промени от 1989г. На 01.07.1991г. влиза в сила Търговският закон, който отменя глава първа и втора на Указ №56 за стопанската дейност. Законът урежда правното положение на търговеца, създаването на търговски дружества и осъществяването на търговските сделки. Голяма част от търговската дейност в страната е насочена към обслужване на нуждите на хората за храна, облекло, телекомуникации и др. Крахът на плановата икономика, основана на т.нар. общонародна собственост, която е всъщност държавна собственост върху средствата за производство, но и върху сектора на търговията и услугите, води до появата, след прекъсване от няколко десетилетия, на частноправни субекти – търговци, които предлагат стоки или услуги на крайните потребители – физически лица. Затова сред гаранциите, които конституционният законодател предвижда по отношение на правото на свободна стопанска инициатива, намира своето място и защитата на потребителя– чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България. През 2005 г. в изпълнение на конституционната повеля, както и на съответните изисквания в потребителската сфера, наложени в хода на подготвителния процес за присъединяване на България към Европейския Съюз, е приет Закон за защита на потребителите. В предмета му попада защитата на основните права на потребителите – право на информация за стоките и услугите, право на защита срещу рискове от придобиването на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им, право на защита на икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия и предоставянето на гаранции за стоките, право на обезщетение за вреди, причинени от дефект на стоки и др. По-късно се приемат и редица други законови и подзаконови нормативни актове[1], които имат отношение към правата на потребителя. По смисъла на §13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, потребители са физически лица, които сключват сделки с търговци за задоволяване на личните си (а не търговски или стопански) нужди. Правният режим на отношенията между потребителя и търговеца, особено що се отнася до отговорността за точно и качествено изпълнение на престацията, се различава значително както от уредбата на съответните права и задължения по сделки между търговци по ТЗ, така и от правилата, които ЗЗД предвижда за отговорността на продавача спрямо купувача по договора за покупко-продажба, респективно на отговорността при договора за изработка.
Гаранционното правоотношение възниква ex lege едновременно със сключването на потребителския договор за продажба. Съгласно чл. 105, ал. 2 от ЗЗП „продавачът отговаря за всяка липса на съответствие на потребителската стока с договора за продажба, която съществува при доставянето на стоката и се прояви до две години след доставянето й, дори и да не е знаел за несъответствието”. Разпоредбите на чл. 112-115 от с.з. уреждат правата на потребителя и условията за предявяване на рекламация при констатирано несъответствие на стоката/услугата с договора за продажба. Това е т.нар. законова гаранция. Тя не може да бъде дерогирана чрез съглашение между страните, както изрично разпорежда чл. 111, ал. 1 от ЗЗП. Отделно от законовата гаранция законът урежда и т.нар. търговска гаранция – чл. 117 и сл. Тя представлява задължение, поето от търговеца или производителя към потребителя в допълнение към неговото задължение по този закон да осигури съответствие на стоката с договора за продажба, да възстанови заплатената сума или да замени или поправи стоката, или да предостави друг вид обслужване, свързано със стоката, когато тя не отговаря на спецификациите или евентуално на други изисквания, несвързани със съответствието на стоката с договора за продажба, посочени в заявлението за предоставяне на търговска гаранция или в съответната реклама, направена в момента на сключване или преди сключване на договора. Търговската гаранция се предоставя на потребителя в писмен вид или на друг траен носител, достъпен за него. В масовия случай търговската гаранция се отразява в гаранционна карта. Задължителната информация за съдържанието на гаранционната карта, указано в чл. 119 ЗЗП, трябва да бъде изписана ясно, разбираемо и четлив на български език. Търговската гаранция не оказва влияние на правата на потребителите, произтичащи от законовата гаранция.
Предмет на настоящата статия е един често срещан практически и правен проблем, свързан с гаранционната отговорност на търговец. Често срещано явление е и прехвърлянето на собствеността върху закупена от потребителя вещ чрез дарение по повод празник или друго събитие. В тези случаи стоката, без да е разопакована или използвана, се предава на трето лице, различно от потребителя и търговеца. Също така на много места се провеждат пазари (битаци), където някои хора инцидентно (не в търговско качество) продават стоки, които са придобили чрез потребителска покупко-продажба от търговец, но поради някаква причина им се налага да се разделят с тях (не с търговска цел печалба; не по занятие). С развитието на свободния пазар и Интернет технологиите у нас се появи и едно ново място за търговия на дребно, но и за инцидентна продажба на вещи – онлайн пространството. Извършват се стотици хиляди продажби на стоки втора употреба чрез форуми или специализирани сайтове за интернет търговия. За целите на статията под израза „стока втора употреба” следва да се разбира стока, закупена чрез потребителска сделка от търговец, която купувачът предлага за продажба, без значение дали я е използвал, или не. Във всички тези хипотези е възможно стоката втора употреба да бъде все още в гаранция – законовата двегодишна по ЗЗП или търговската, предоставено по желание на търговеца, уредена в чл. 117 и сл. от ЗЗП. Често се случва на практика да се прояви несъответствие на потребителската стока с договора за продажба когато вече собствеността върху нея е прехвърлена на трето лице. Проблемът е в такъв случай кой и по какъв начин може да упражни правата по законовата и най-вече по търговската гаранция, когато е била предоставена.
Например, едно лице купува часовник от магазин за техника. Получава касова бележка и гаранционна карта. Месец по-късно обявява часовника за продан в популярен сайт за он-лайн продажби. Лице, което живее в друг град, приема офертата и получава часовника в комплект с кутията, касовата бележка и гаранционната карта. Насрещните престации са осъществени чрез куриер. Новият собственик започва да използва закупения часовник, който не след дълго се поврежда. Снабден с валидно издадената гаранционна карта, той предявява рекламация пред търговеца. Отказан му е безплатен ремонт с аргумента, че гаранционната карта е била издадена на името на друго лице- на потребителя, закупил часовника от магазина. Тази житейска ситуация, освен че е безспорно неприятна, повдига интересни правни въпроси, които към момента не са напълно изяснени с оглед безпроблемното практическо разрешаване на подобни често възникващи казуси.
Съдебна практика във връзка с правоприемството на гаранционните права почти липсва. Съществува обаче Тълкувателно решение № 37 от 13.11.1984г. по гр.д. № 16/1984 г., ОСГК на ВС. Макар постановено две десетилетия преди приемането на ЗЗП, то дава аргументирано принципно разрешение на проблема с прехвърлянето на гаранционните права при последваща продажба на стока, която е в гаранция, предоставена по закон или от търговец. Договорът за покупко-продажба на вещта втора употреба е облигационен и е подчинен на разпоредбите на чл. 183-213 от ЗЗД. С него се прехвърля правото на собственост. Гаранционни права не преминават у купувача, тъй като той не е страна по договора между търговеца и първия купувач. Договорът не е сключен и в негова полза като трето лице, така че няма способ, по който тези права автоматично да преминат върху него. Това са аргументите на Върховния съд от 1984г. Като единствен способ за прехвърляне на правата по гаранционната карта се посочва цесията – чл. 99 от ЗЗД. В решението се отбелязва „известна особеност” при случаите, в които гаранционната отговорност се осъществява чрез представяне на касова бележка или гаранционна карта, в които не е посочено името на купувача. „Такава отговорност може да бъде потърсена и от лица, последващи приобретателя на вещта, които разполагат с касовата бележка или гаранционната карта. От тези случаи обаче не може да се направи някакъв обобщаващ извод, че законодателят допуска или приема, че с прехвърлянето на вещта на трети лица се прехвърлят и правата във връзка с гаранционната отговорност. Купувачът по първоначалната сделка в тези случаи е анонимен и затова за купувач се признава всяко лице, което е в притежание на вещта и на гаранционния документ”. Решението споменава като „гаранционни документи” касовата бележка, фактурата и гаранционната карта. Ето защо следва да се разгледат те поотделно от гледна точка индивидуализацията на купувача, съответно и носителя на гаранционните права.
Касовата бележка е първичен счетоводен документ, който удостоверява извършена продажба на стока или услуга. Задължителното й съдържание е уредено в Наредба №18 за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства. Реквизитите включват дата и час на покупката, сума за плащане, ЕИК и фирма на търговеца, адрес и наименование на търговския обект, пореден номер и др. С оглед реализиране на правата по гаранционното правоотношение на потребителя, касовата бележка е от изключителна важност, тъй като с нея се удостоверява сключеният потребителски договор. В този смисъл е и чл. 125, ал. 4 от ЗЗП, уреждащ начина на предявяване на рекламацията пред търговеца. Това става писмено или устно, като потребителят задължително представя касовата бележка и всички други документи, „на които се основава претенцията”. На практика рекламационното производство трудно би се развило успешно за потребителя при липса на касова бележка (или фактура), като удовлетворяването на искането ще зависи единствено от добрата воля на търговеца. Жалба до Комисия за защита на потребителите в случая ще остане без разглеждане и няма да се предприемат административни действия спрямо търговеца, тъй като ще липсват доказателства за сключения договор. Касовата бележка индивидуализира точно търговеца-продавач, посочвайки неговата фирма и ЕИК, както и адреса и наименованието на търговския обект. Потребителят остава неиндивидуализиран по който и да е от петте основни индивидуализиращи признака на физическите лица – име, адрес, дата на раждане, място на раждане, ЕГН[2]. Ето защо, групата случаи, описана в тълкувателното решение на Върховния съд като представляващи „известна особеност”, всъщност се оказват често срещани на практика. Приносителят на касовата бележка и стоката с несъответствие със сключения договор за продажба без проблем се възползва от гаранционните права по търговската гаранция, като търговците не изследват въпроса дали именно това лице е сключило потребителския договор. Следователно, всеки държател на вещта и касовата бележка може в рамките на двугодишния срок на законовата гаранция да предяви рекламация и да се възползва от правата, които в действителност не са му цедирани по реда на ЗЗД от потребителя, страна по договора с търговеца. Правомерен отказ от приемане на рекламацията от страна на продавача би бил възможен само чрез доказване в хода на съдебен спор, че приносителят на бележката всъщност не е потребител по смисъла на ЗЗП, не е сключвал договора за продажба на съответната вещ и т.н. Това от своя страна е почти невъзможно с оглед факта, че търговецът практически не индивидуализира своите контрахенти (потребители). Същото несъмнено важи не само за законовата гаранция, но и за търговската гаранция, ако в издадената гаранционна карта няма графа за име на купувач, или тази графа не е била попълнена.
Фактурата също е счетоводен документ. Тя също като касовата бележка може да удостовери сключения потребителски договор за продажба на стока или услуга. Задължителните реквизити на фактурата са описани в чл. 114, ал. 4 от Закона за ДДС. С оглед настоящата статия следва да отбележим два елемента от задължителното законово съдържание – реквизитите, индивидуализиращи доставчика и получателя на стоката. Това означава, че ако е налице издадена фактура за извършената продажба между потребителя и търговеца, то и двете страни са напълно индивидуализирани. Не е възможно трето лице, придобило вещта, да се възползва от търговската гаранция, тъй като то не е страна по договора и следователно не може да черпи директно права от него. С покупко-продажбата/дарението/замяната/изобщо способа, чрез който е прехвърлена собствеността върху вещта „втора употреба”, не се прехвърлят гаранционните права на първичния приобретател, купувача по потребителския договор. Това е така, тъй като страна по договора, по чиято сила възниква гаранционното задължение на търговеца, е потребителят, първичният приобретател. Гаранционните права остават в неговия патримониум, а хипотезата на издадена само фактура е, че при предявяване на рекламация търговецът може да възрази с аргумента, че приносителят на фактурата и държател (вероятно дори добросъвестен собственик) не е страна по договора, от който се черпят гаранционните права. Собствеността може да е преминала върху третото лице, но задължението на търговеца да приведе стоката в съответствие с договора за продажба е спрямо лицето, описано (индивидуализирано) във фактурата чрез имена, адрес, ЕГН. Съгласно чл. 112, ал. 1 от ЗЗП „При несъответствие на потребителската стока с договора за продажба потребителят има право да предяви рекламация, като поиска от продавача да приведе стоката в съответствие с договора за продажба”.
Гаранционната карта е гаранционен документ, издаван по желание на търговеца на основание разпоредбите на чл. 117-121 от ЗЗП. Тя материализира т.нар. търговска гаранция на стоката/услугата, която допълва и разширява търговската двугодишна гаранция. Идеята е, че производителят/търговецът може да даде по-добри гаранционни условия от гледна точка на продължителност на гаранционния срок, обещаното качество или други съществени характеристики на вещта спрямо нейния вид. Често на практика при продажбата на дребно сe вписва име на купувача в гаранционната карта. Означава ли това, че насрещната страна- потребител по договора е индивидуализирана? Можем ли да приемем, че хипотезата е идентична с тази при предявяване на рекламация и представяне на фактура от страна на трето лице? Нека се върнем към задължителните реквизити на гаранционната карта. Съгласно чл. 119 ЗЗП гаранционният документ трябва да съдържа: правата на потребителите, произтичащи от гаранцията по чл. 112 – 115, и посочване, че търговската гаранция не оказва влияние върху правата на потребителите, произтичащи от гаранцията по чл. 112 – 115, и по-точно, че независимо от търговската гаранция продавачът отговаря за липсата на съответствие на потребителската стока с договора за продажба съгласно гаранцията по чл. 112 – 115; съдържанието и обхвата на търговската гаранция; съществените елементи, необходими за нейното прилагане, и по-специално: начините за предявяване на рекламации; срок на търговската гаранция; териториален обхват на търговската гаранция; име и адрес на лицето, предоставящо търговската гаранция, и име и адрес на лицето, пред което може да бъде предявена търговската гаранция, когато това лице е различно от лицето, предоставящо търговската гаранция. От тълкуването на разпоредбата става ясно, че индивидуализращи признаци на лицето, ползващо се от гаранцията, не са задължителни. Практически в някои магазини и за определени стоки служителите, които извършват продажбите от името и за сметка на търговеца изискват от купувача да посочи име, което да бъде вписано в предоставяната гаранционна карта. Това по мое мнение не идентифицира конкретното физическо лице- потребител като страна по сключения договор. На първо място, само две имена, декларирани от самия потребител, не могат еднозначно да индивидуализират страната по договора. Те могат да бъдат дори псевдоним, който лицето използва. Още повече, че търговецът не сключва всеки един договор за потребителска продажба лично, а от негово име действат търговските помощници-негови служители в търговския обект, които, първо, нямат право да изискват представяне на документ за самоличност на приносителя, тъй като данните не се изискват като съдържание на гаранционната карта според чл. 119 от ЗЗП. Освен това, за разлика от прякото договаряне и сключване на сделката, както е при продажбата по ЗЗД, не може да се приеме, че страните по потребителската продажба са лично познати една на друга, защото между тях, както е видно, няма личен контакт. Ето защо би следвало приносителят на гаранционен документ да бъде третиран по-скоро като приносителя на касова бележка, а не като приносителя на фактура, дори и в случаите, когато първият купувач, който единствено се явява потребител по смисъла на потребителското право, е посочил своето име, което е било вписано в гаранционната карта. Освен това, не трябва да си затваряме очите пред безспорния факт, че служителят, който е натоварен от търговец да приема рекламации, няма право да иска от предявяващия рекламацията да се легитимира с документ за самоличност, нито пък познава лично купувача на конкретната вещ с недостатък. Следователно може да узнае, че приносителят на гаранционната карта не е лицето, вписано в нея като купувач, само ако самият приносител, към момента, когато трябва да се попълнят реквизитите в книгата за рекламации[3] го уведоми, че стоката с дефект всъщност му е била препродадена.
Практическият проблем, за чието по-лесно разрешаване тази статия се надява да допринесе, е как да постъпят две лица, сключващи договор за продажба на вещ „втора употреба”, чийто гаранционен срок не е изтекъл, така че лицето купувач да може да се възползва от законовата или търговската гаранция при констатиран впоследствие недостатък (дефект, повреда) на вещта, за който продавачът по този договор не носи отговорност.
На първо място следва да се каже, че винаги трябва да се изискват от продавача всички документи, удостоверяващи закупуването на вещта от търговец – касова бележка, фактура и гаранционна карта(които от тях са издадени, разбира се). Ако вещта е придружена само от касова бележка, то други действия практически не са необходими. При нужда от предявяване на рекламация, това става с представяне на вещта и касовата бележка, като не е необходимо приносителят им да се легитимира или да обяснява как се е сдобил със стоката. В този смисъл е и цитираното вече Тълкувателно решение на ВС, което не отрича, че на практика в тези случаи гаранционната отговорност може да бъде потърсена от страна на което и да е трето лице, приносител на касовата бележка. Де факто това лице може да бъде дори несобственик – приятел, роднина на собственика, а дори и наемател – достатъчно е да разполага с касовата бележка. Впоследствие на тази база може да се сезира и Комисия за защита на потребителите, тъй като там също няма да бъде изследван въпросът жалбоподателят е или не е потребителят, сключил договора с търговеца, съответно действителният притежател на гаранционните права.
Ако вещта е закупена с фактура, то действителният първи купувач и носител на гаранционните права е индивидуализиран. Следователно приносител на фактурата не е носител на тези права, дори да е добросъвестен собственик на вещта. Търговецът правомерно може да откаже да удовлетвори рекламацията, тъй като приносителят на фактурата е трето лице, което не може да черпи права от договора за потребителска продажба, сключен между търговеца и потребителя(чиито имена и други индивидуализиращи признаци са посочени във фактурата). В този случай има два варианта за разрешаване на казуса. Най-правилният начин е да се сключи между продавача на вещта втора употреба (притежаващ и гаранционните права) и купувача договор за прехвърляне на права – цесия. Това става по реда на чл. 99 и сл. от Закона за задълженията и договорите. Цесията на гаранционните права е неформална сделка. Изисква се обаче уведомяване на длъжника, изхождащо от притежателя на правата. Лицето продавач на вещта, чието име е вписано във фактурата, ще трябва да уведоми търговеца, че прехвърля правата си спрямо него, а след това писмено да потвърди съобщаването на купувача, на който прехвърля собствеността върху вещта втора употреба. Практически най-лесно и евтино уведомяването може да стане чрез електронна поща, като с писмо в свободен текст се уведоми първо търговецът, а на купувача се изпрати разпечатано копие от мейла, заверено „Вярно с оригинала” и подписано от продавача. По този начин освен собствеността върху вещта чрез продажбата, ще бъдат прехвърлени и гаранционните права по силата на договора за цесия.
Втората възможност е купувачът на вещ втора употреба, която е още в гаранция, да поиска от продавача в писмена форма да го упълномощи да упражни вместо него гаранционните права и да предаде/изпрати пълномощното заедно с вещта. Пълномощното следва да съдържа изрично упълномощаване лицето продавач да бъде представлявано пред търговеца, сервиза, КЗП по отношение упражняването на гаранционните права за конкретната вещ от страна на купувача. Пълномощното трябва да съдържа данните на двете лица, точна индивидуализация на стоката – марка, модел, сериен номер, цвят, номер на фактурата, както и посочване на търговеца, пред който евентуално ще се предяви рекламация; подпис на упълномощителя(продавач).
Както бе вече изяснено, хипотезата, при която има издадена гаранционна карта с вписано в нея име на страната-купувач, е най-проблемна. Тук, на първо място, е възможно да се постъпи както в случая с представянето на фактура- т.е. страните по „препродажбата“ да избегнат изначално възможността от страна на търговеца да бъдат предявени възражения, свързани с личността на потребителя. Така ще си спестят всички евентуални проблеми. Пак в същата логика на избягване на проблемите, приобретателят на вещта може да се задоволи да предяви рекламацията само чрез касова бележка (особено когато, макар да е била издадена гаранционна карта, всъщност не е била дадена по-дълга или предоставяща повече права търговска гаранция в сравнение със законовата). Предявяването на рекламация и упражняването на гаранционните права по законовата гаранция не може да бъде правомерно отказано от страна на търговеца заради загубване или изобщо непредставяне на гаранционна карта. Задължителен реквизит на гаранционната карта е текст, упоменаващ, че тя не отменя правата на потребителя по чл. 112-115 от ЗЗП.
Но остава принципният въпрос, който в действителност се нуждае от правно разрешение, и който не е в пълна степен изяснен и от тълкувателното решение на ВС- ако приносителят на гаранционна карта, издадена на чуждо име, сам съобщи този факт при предявяване на рекламацията, законосъобразнo ли е да му бъде отказано от страна на търговеца да се ползва от търговската гаранция? Като цяло проблемът с предявяването на рекламация от страна на приобретател на вещ втора употреба произтича от правилото, че само потребител по смисъла на ЗЗП може да предяви пред търговеца рекламация за несъответствие на стоката с договора за продажба- чл. 112, ал. 1 от ЗЗП „При несъответствие на потребителската стока с договора за продажба потребителят има право да предяви рекламация, като поиска от продавача да приведе стоката в съответствие с договора за продажба”. Приобретателят се явява трето лице, което няма как да бъде „потребител” спрямо конкретната вещ, тъй като не я придобива чрез потребителска сделка. Той притежава правата по чл. 193 от ЗЗД, които са облигационни и могат да бъдат упражнени спрямо продавача на вещта при констатирани недостатъци на същата. Гаранционните права спрямо търговеца не преминават у последваящия купувач чрез простото предаване на гаранционните документи – касова бележка, фактура или гаранционна карта. Аргументът е, че купувачът на вещта втора употреба(за която не е изтекъл гаранционният срок) не е страна по потребителския договор между потребителя и търговеца. Следователно той няма качеството потребител и не може да предяви рекламация. Търговецът нито е договарял с него, нито договорът е сключен в негова полза(договор в полза на трето лице по смисъла на ЗЗД). Способът за прехвърляне на гаранционните права спрямо търговеца остава цесията.
Основната цел на Закона за защита на потребителите и потребителското законодателство като цяло е охраната на правата на потребителите като юридически по-слабата страна при сключване на сделки с търговци, но също така удовлетвореността на потребителя не толкова като страна по правната сделка, а като физическо лице, което извлича полезните свойства на закупената вещ и трябва да я използва по предназначение и в пълна безопасност. Именно в тази втора насока са всъщност разпоредбите, уреждащи законовата и търговската гаранция на стоките и услугите – чл. 103а и сл. от ЗЗП. Договорът за потребителска продажба е двустранен, възмезден, неформален. Обявленията с цени и описание на стоките (на етикети, табелки или по друг начин) в търговските обекти представляват предложение за сключване на договор (оферта). За да бъде сключен договорът за продажба, е достатъчно потребителят да индивидуализира стоката, която иска да купи, и да разполага с необходимата сума пари. В големите вериги магазини потребителската покупко-продажба се извършва чрез конклудентни действия – занасяне на вещта до касата, поставяне на касовата лента и заплащане. Цялостният механизъм на сключване на сделката не е насочен към идентифициране на личността на потребителя. Касовата бележка, която доказва наличието на сключената сделка, също не индивидуализира купувача. Договорът за потребителска продажба е intuitu personae само по отношение на търговеца продавач. На този етап за търговеца е безразлично с кого точно договаря. Няма, следователно, някаква специфична житейска логика, която да налага търговецът да дължи гаранционно обслужване само на лицето, което е било страна по договора за продажба, а не и на лицето, което реално търпи неудобствата от недостатъците на вещта. В противен случай дали търговецът ще се яви обвързан от гаранцията която дава за качеството на продаваната стока ще се окаже обусловено от случайното обстоятелство кой държи и ползва вещта- дали първоначалният й собственик, или друго лице, включително последващ приобретател на възмездно или безвъзмездно основание. Гаранцията, наистина е свързана с договорната отговорност за вреди, но към нея трябва да се подхожда и с оглед едно по-широко разбиране за закрила на потребителя като физическо лице, което може да бъде увредено от използването на некачествена стока, пусната в търговската мрежа, или път от невъзможността изобщо да използва стока, в която е инвестирало средства. Желателно е да се потърсят разрешения de lege ferenda. Например федералният закон на САЩ Magnuson-Moss Warranty Act от 1975г.[4] въвежда термин „пълна гаранция”(‘full warranty’), който определя минимален федерален стандарт за предоставяната гаранция. Един от елементите на този стандарт е липсата на ограничение на гаранционната отговорност на търговеца единствено спрямо първия купувач на вещта (по нашето законодателство – „потребителя”). Тълкувателното решение на ВС от 1984г. прави първа стъпка в тази посока, като се ръководи от допускането, че ако купувачът остане анонимен, то рекламацията ще бъде предявена и приета без проблем от търговеца. Но дори името на потребителя и носител на гаранционните права да е вписано в гаранционна карта, това не би трябвало да бъде пречка. Задължението на търговеца е да приведе стоката в съответствие с качеството, което е било определено към момента на сключване на договора за продажба. Той не би трябвало да може да се освободи от това задължения при промяна на собствеността върху вещта. Ако са налице обстоятелства, изключващи отговорността му, то той може да се позове на тях, без значение кой е предявил рекламацията. Например, ако един телефон е със счупен дисплей, търговецът ще откаже безплатен ремонт, т.е. гаранцията ще отпадне. Дали дисплеят е счупен от потребителя, закупил телефона, от трето лице, от последващ приобретател, от случайно събитие, е все едно за търговеца. Но основното към момента е, че първо, името на купувача по принцип не трябва да се вписва в гаранционната карта, защото не е законово изискване. Второ, дори самият приносител на картата да е съобщил, че не е първият купувач, търговецът не би следвало да може да се възползва от това признание, за да се освободи от отговорност за некачествената вещ, тъй като самата продажба първо не е intuitu personae по отношение на потребителя, и второ, търговецът не е в състояние да знае дали това „признание“ на приносителя на гаранционната карта отговаря на действителността, защото купувачът не му е лично познат предвид обичайния начин на сключване на потребителските продажби в магазините, второ- няма правото да изисква легитимация на физически лица с документите им за самоличност, и трето, абсолютно възможно е на практика да се случи и следната хипотеза- купувачът да е посочил в гаранционната карта чуждо име, с намерение да подари вещта, а после да не я е подарил, а да я е запазил за себе си- така той би бил в пълното си право да направи рекламация като страна по договора и е потребител по смисъла на закона, въпреки обратната привидност, която следва от гаранционната карта. Като цяло, никъде не е предвидено потребителят да се легитимира като такъв, освен чрез фактическото държане на вещта и доказването, че тя е закупена от определен търговец – неслучайно касовата бележка задължително се прикрепва към гаранционната карта.
Автор: Ясен КРАЙЧЕВ
[1] Закон за туризма, обн. ДВ бр. 30 от 26.03.2013г; Наредба за дейността на заложните къщи, обн. ДВ бр. 16 от 27.02.2009г. и др.
[2] Ташев,Р., Обща теория на правото,С., Сиби, 2010, стр. 373
[3] https://www.kzp.bg/primeren-registar-za-reklamacii
[4] https://www.law.cornell.edu/uscode/text/15/2301
Подобни статии
По някои данъчноправни проблеми, породени от престъпленията против собствеността
Отказът от бъдещи права: гледната точка на австрийското и българското право
По някои проблеми, касаещи определянето на център на жизнени интереси по смисъла на чл. 4 от ЗДДФЛ
И пак: за особеностите в ДДС режима на прехвърлянето на трансферни права на професионални футболисти, съгласно практиката на ВАС
За някои проблеми при недопускане на възстановен работник или служител на работа от работодателя и свързаното с това обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ
