Поводът да се спра на настоящия проблем е това, че много често упражняването на процесуалните права на страните по даден гражданскоправен спор е поставено в определени времеви рамки. Точно с оглед на това, въпросът за връчване на призовки, съобщения и други съдебни книжа винаги е от съществено значение, но въпреки положените от страна на законодателя усилия изчерпателно да уреди различните хипотези, при които надлежното уведомяване и призоваване на страните да бъде гарантирано, практиката нерядко ни изправя пред ситуации, при които е необходимо да се извърши тълкуване и да се търси ratio legis на законодателя.
Един подобен случай провокира моя интерес да се насоча към настоящата тема. Съобщение за издадено осъдително съдебно решение по предявен срещу търговско дружество иск е връчена на лице, което се е намирало в търговски обект, стопанисван от дружеството и понеже същото било на пробен период там, осъществявало възложени от работодателя дейности без да има сключен по надлежния ред трудов договор по чл. 61 и следващите от КТ. И по-скоро по невнимание, отколкото може би поради желание да навреди на потенциалния си работодател, лицето не съобщило на някой от представляващите дружеството за съдебните книжа, които е получил в качеството си на работник. Вследствие на това, срокът по чл. 259, ал.1 ГПК за обжалване е изтекъл. Макар още да няма произнасяне на съда дали е надлежно осъществено връчването и дали има основание за възобновяване на срока по реда на чл. 65 ГПК, ми се ще да анализирам двете гледни точки в настоящия случай – от една страна, докъде се простира задължението на съдебните служители – призовкари да проверяват дали лицата, на които се връчват съдебни книжа имат съответното предвидено в закона правно качество и докъде – в случай като гореизложения, юридическите лица- адресати на съдебните книжа биха могли да претендират правото на възстановяване на срок, черпейки изгоди от собственото си неправомерно поведение, а именно – извършването на нарушение на трудовото законодателство, изразяващо се в използване на нечия работна сила, без за това да има надлежно сключен трудов договор съгласно КТ.
Но да разгледаме как стоят нещата от гледна точка на задълженията на съдебните служители. Съгласно чл. 84, ал.1 от ПАРОАВАС, призовкарите връчват призовките съгласно изискванията на процесуалните закони. С оглед на тази разпоредба, връчване на призовка на лице, което няма посоченото в съответния процеуален закон а именно в чл. 50, ал.3 ГПК правно качество не следва да се счита по никакъв начин за надлежно извършено. Но по какъв начин би могло съдебният служител да установи реално дали връчва призоктата или съдебните книжа на легитимирано от закона лице? На първо място, призовкарят не притежава контролни функции по спазване на трудовото законодателство , за да може да изиска трудовия договор на лицето, което твърди, че е работник или служител. Още повече, напълно е възможна и ситуацията при която лицето има сключен договор с дружество, което е регистрирано на същия адрес, но не и това, на което се извършва връчване на съдебните книжа или призовки. Всеизвестна е практиката да се създават групи от дружества – свързани лица, които имат едни и същи собственици и са регистрирани на един адрес. А много често в подобни случаи, работниците не действат недобросъвестно- те в действителност имат трудов договор, но не са наясно, че между например „АБ” ООД и „АБ-2” ООД има съществена разлика и това са на практика различни дружества.
В Решение № 3990 от 6.06.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 5664/2016 г., съдът посочва следното: „Въззивникът е релевирал доводи за нарушение на процедурата по призоваването му пред първа инстанция и по връчването на исковата молба, тъй като съобщенията не са получени от служител на дружеството, което изключвало приложението на разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК. В подкрепа на това твърдение са представени справка за актуалното състояние на действащите трудови договори на въззивника към 21.03.2016 г. и обобщена справка за работодател от НАП, с оглед на които настоящият състав е приел, че макар и призоваването на ответника да е сторено на посочения в ТР адрес на юридическото лице, не е установено съобщението да е връчено на лице, което да е работник или служител на дружеството, поради което и съобразно чл. 266, ал. 3 ГПК възможността на ответника да сочи и представя доказателства не е преклудирана”. На практика това становище изглежда напълно точно и съобразено с буквата на закона, но в съдебна фаза е лесно- представя се справка за трудовите договори, в която лицето, на което е връчено, не фигурира към момента на връчването и по този, начин всякакви съдебни срокове могат да бъдат възстановени. Но чия е отговорността в случая? В Решение №63/14.05.2014 по дело №1257/2014 на ВКС, ГК, II г.о. се посочва следното:
„Връчването на съдебните книжа по делата, разглеждани от българския съд на територията на Република България между местни лица, се регламентира от Гражданско-процесуалния кодекс и действащия по време чл. 84 и сл. на Правилника за съдебната дейност на районните , окръжните, административните , военните и апелативни съдилища /ДВ. бр. 66/2009 год./.По принцип, както е и в настоящия случай, връчителят е служител на съда. Връчването на съдебните книжа на физическите лица следва да бъде лично или чрез друго лице /пълномощник, съдебен представител, служебен или съдебен адрес/ в предвидените за това хипотези. По разпореждане на съда връчването може да бъде извършено и по друг начин: чрез прилагане на съответното съобщение по делото, чрез залепване на уведомление или чрез публично обявление. Съгласно разпоредбата на чл.44 ал.1 ГПК: „връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчване, както и всички действия във връзка с връчването”. По естеството си, с оглед на вменените от закона служебните задължения, връчителят, вписвайки определени обстоятелства в призовката-формуляр съгласно посочения Правилник за съдебната администрация, съставя официален удостоверителен документ, в който обективира своите действия чрез подпис, посочване на трите си имена или поставяне на личен печат. Само при точното удостоверяване на извършените действия и отразените в документа обстоятелства, надлежно оформения официален документ има обвързваща доказателствена сила относно удостоверените с него факти./ в същия смисъл и определение Nо 539/01.12.2010 год. гр.д. Nо 472/2010 год. на ВКС-I г.о.”
И какво излиза – цялата отговорност се носи от съдебния служител, като изготвеното от него съобщение представлява официален удостоверителен документ. Но тук може да се представи аргументът, че изявлението на лицето, представящо се за работник или служител би било съставомерно по чл. 314 НК, а именно – предоставяне на неверни денни, които стават причина за внасяне на неверни данни в официален документ. И макар това на теория да изглежда страхотно, практически какво би означавало? Даден работодател казва на свой служител, който е имал трудов договор за определен срок по чл. 68 КТ, който отдавна е изтекъл, да приема книжата и призовките, които са адресирани към търговското дружество. Същият ги приема и подписва …и не само тях, а и нотариални покани, уведомления за разваляне на договори поради виновно неизпълнение. Съдебните книжа се считат връчени, съдебните решения влизат в сила и в един прекрасен момент, при образуване на изпълнително дело, започва да се иска неговото спиране, възобновяване на исковия процес по извънредните способи, защото, видиш ли, има ненадлежно връчване на исковата молба, на призовките за заседания и други. Като доказателство се представя обобщената справка за работодател от НАП и се вижда, че лицето, което е подписвало, няма качеството на работник и служител. Дори и впоследствие да се изпратят материалите на прокуратурата, да бъде образувано наказателно производство и съответното лице да бъде привлечено като обвиняем за престъпление по чл. 314 НК, това не считам, че би постигнало дисциплиниращ ефект спрямо подобни злоупотреби, първо, защото предвидените наказания са ниски, а освен това, субективната страна на престъплението би била трудна за доказване. Още повече, в хода на досъдебното производство при разпитите на мнимия работник и на останалите лица, най-често би се установило, че лицето е извършвало трудова дейност в съответното предприятие, но вследствие на неизпълнението по закон на задълженията на работотодателя по чл. 61 и сл от КТ няма сключен трудов договор. Единственото реално последствие, в изложения случай би било едно шиканиране на гражданския процес, и получаване на неправомерно предимство от страна на недобросъвестни търговци, които на практика биха се възползвали от собственото си неизпълнение на императивни трудовоправни разпоредби.
Считам, че в контекста на темата за приложението на чл. 50, ал.3 ГПК, съществени проблеми има, когато става въпрос за връчване на изявления по чл. 233, ал.5 ТЗ. В тази връзка, в Решение № 1076 от 7.06.2017 г. на СГС по т. д. № 615/2017 г. е посочено следното:
„Действително, както е изложено и в мотивите на обжалвания отказ, съдържанието на цитираните документи удостоверява връчването на уведомленията само на едно от двете лица, вписани в търговския регистър като представители на дружеството при съвместна представителна власт, но в противовес на съображенията на длъжностното лице по регистрацията, това обстоятелство не обусловя нередовност на връчването на уведомленията по чл. 233, ал. 5 ЗТР, тъй като начинът на представляване, вписан в поле 11 от партидата на дружеството в търговския регистър, има значение за активната, а не за пасивната представителна власт по отношение на дружеството.
При липса на специална разпоредба в ТЗ по отношение на пасивната представителна власт спрямо търговците юридически лица (в това число и акционерните дружества) приложение намира общата разпоредба на чл. 50, ал. 3 ГПК, според която връчването на изявления до дружеството се счита осъществено с получаването му от всеки служител на дружеството (несъмнено изпълнителният директор има това качество).”
На първо, място, гореизтъкнатото тълкуване на съда поражда у мен редица въпроси. И може би това, което най-много ме притеснява, е тълкуването на разпоредбата на чл.50, ал.3 ГПК в смисъл, че изпълнителният директор също е служител на дружеството. Съгласно чл. 244, ал.1, т.7 ТЗ, отношенията между дружеството и изпълнителен член на съвета се уреждат с договор за възлагане на управлението. От друга страна, в чл. 328, ал.2 КТ изрично е посочено, че служителите от ръководството на предприятието могат да бъдат уволнени с предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 и поради сключването на договор за управление на предприятието. Уволнението може да бъде извършено след започване на изпълнението по договора за управление, но не по-късно от 9 месеца. Съгласно параграф 1, т.3 от ДР на КТ, „Ръководство на предприятието“ е ръководителят на предприятието, неговите заместници и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес, включително и в поделение на предприятието, както и колективните изборни органи за управление (стопански съвет, управителен съвет, изпълнително бюро, оперативно бюро и други подобни);. От горното оставам с впечатление, че членовете на съвета на директорите на АД могат да бъдат служители по трудов договор с работодател – съответното „предприятие”, в нашия случай АД, но сключването между тях и дружеството на договор за възлагане на управлението по смисъла на чл. 244, ал.1, т.7 от ТЗ е предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя с предизвестие, различна от посочените в ал.1 на чл. 328 КТ.
С оглед на гореизложеното, в контекста на настоящата тема, считам, че практически слабо вероятна е ситуация, при която с изпълнителен директор или член на съвета на директорите на АД да бъде сключен трудов договр, а не договор за възлагане на управлението. Така че, отворен остава въпроса дали връчването по реда на чл. 50, ал.3 ГПК може да се осъществи на изпълнителния директор в качеството му на служител на дружеството. Е да де, но пък да приемем буквално тълкуване на релевантните норми, ще означава, че не може да се връчи на лица от ръководството, тъй като те не са работници или служители. Считам, че нормата е неточно изписана и в тази си част подлежи на корекция, при която да бъде променена в смисъл, че може да се връчи на лице, представляващо юридическото лице, или на всеки работник или служител, съгласен да приеме призовката или съобщението.
Засегнатите от мен въпроси може би нямат еднозначен отговор, но така или иначе законът и съдебната практика следва да бъдат организирани по начин, при който неяснотите и подводните камъни при връчване на юридически лица да бъдат минимални, за да не се допускат ситуации, при което правната сигурност и решаването на делата в разумен срок да бъде поставено под въпрос.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ТЪЛКУВАНЕТО И ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 78, АЛ. 2 ОТ ЗС В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
По някои въпроси на възражението по чл. 423 ГПК
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ВЪЗРАЖЕНИЕТО ПО ЧЛ. 423 ГПК
По някои въпроси, касаещи ДДС режима на доставките с предмет право на строеж в светлината на практиката на СЕС
Критика на някои концепции относно отговорността за чужди данъчни задължения, наложени в съдебната практика
