- Въведение
Договорът за финансов лизинг представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните – лизингодателят и лизингополучателят. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включват в неговия фактически състав, а се осъществяват в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне изискуемостта на задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор[2].
Все по-често в гражданския и търговския оборот се сключват договори за финансов лизинг. Тъй като невинаги възникналото правоотношение се развива правомерно, понякога между страните се пораждат спорове, при които лизингодателят претендира заплащането на уговорената главница, възнаградителни лихви, обезщетение за забава в размер на законната лихва, различни видове неустойки и т. н. Докато въпросът за приложимата давност, за дължимите лихви и неустойки, намират своя сравнително лесен отговор, с оглед наличието на изричната норма на чл. 111, б. „б“, пр. 2 и б. „в“, пр. 2 ЗЗД, проблемът за приложимата давност към вземането за главница е по-сложен, доколкото трябва да се разгледа въпросът дали вземането е периодично по смисъла на чл. 111, б. „в“, пр. 3 ЗЗД, или се касае за единно вземане, за което по волята на страните е уговорено, че кредиторът ще приема изпълнение на части – арг. чл. 66 ЗЗД, което би довело до приложимостта на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Този въпрос е предмет на следващото изложение, като е направен опит да се намери и неговото разрешение.
- Кои вземания са периодични?
Преди да се разгледа поставеният проблем, е необходимо да се изяснят някои положения за вземанията с трайно изпълнение. В правната доктрина е безспорно положението, че трайното изпълнение може да бъде продължително и периодично[3]. Характерно за задълженията с продължително изпълнение е, че длъжникът е поел задължение да има определено поведение непрекъснато (действие, бездействие или комбинация от двете) за съответния период от време – съобразно договореното. При задълженията с периодично изпълнение, длъжникът е поел задължението да извърши повече от една престация, която се повтаря през определен или неопределен период от време – в зависимост от уговореното.
Понастоящем въпросът за периодичните плащания е разрешен и в тълкувателната практика на ВКС[4], откъдето може да се изведе, че за да се приеме, че е налице вземане за периодична престация, последната трябва да се характеризира със следните признаци:
- да се изпълняват повтарящи се задължения за предаване на пари или заместими вещи;
- правопораждащият факт да бъде единен, т.е. вземането да не произтича от отделни сделки, а от една сделка;
- престациите да са определени или определяеми, без да е необходимо плащанията или периодите да са еднакви;
- падежът за отделните плащания да е предварително определен, като периоди от време.
- С каква давност се погасява вземането на лизингодателя за получаване на лизинговата цена?
Въпросът дали вземането се погасява с общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, или с кратката тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД, предполага отговор на въпроса дали престацията на лизингополучателя има характеристика на периодично вземане, включително съобразно посочените по-горе правни характеристики на периодичните престации.
Като обективна търговска сделка с договора за финансов лизинг лизингополучателят се задължава да придобие една вещ от трето лице, при условия посочени от лизингополучателя, като предостави вещта за ползване срещу заплащането на лизингова цена (възнаграждение).
При договора за финансов лизинг е налице съчетание на елементи от договора за поръчка и от договора за наем. По своите правни последици същият е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността (макар да се забелязват и съществени отлики), като може да се разглежда и като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Въпреки че посоченото съчетание – на елементи от други договори, не е налице при договора за оперативен лизинг, това не би могло да доведе до различен извод при отговора на въпроса дали вземането на лизингодателя има периодичен характер. Това е така, тъй като обичайно в договорната практика – в договорните клаузи и погасителния план към договора, плащането на лизинговите вноски е периодично, с падеж, който настъпва през предварително определени интервали от време, при предварително определен размер на плащанията, като се касае за повтарящо се изпълнение на парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – сключения договор за финансов лизинг.
В нормата на чл. 345, ал. 1 ТЗ, приложима и при двата основни вида договора за лизинг – оперативен и финансов, е регламентирано, че лизингополучателят има задълженията на наемател по чл. 232 ЗЗД и чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Налице е изрично препращане към основното задължение на наемателя за заплащане на наемна цена – чл. 232, ал. 2 ЗЗД, както и към други законови разпоредби в ЗЗД, уреждащи наема на вещи, с изключение на тези, чието съответно приложение е изрично изключено – чл. 347, ал. 2 ТЗ[5]. Тоест, основното задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, така както и основното задължение на наемателя, има характер на периодично плащане, включително като се вземат предвид изложените по-горе характеристики на периодичната престация. Следователно вземането на лизингополучателя за погасява с кратката тригодишна давност, съобразно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД[6].
Горният извод не се променя от въпросите и проблемите, свързани със счетоводните измерения на финансовия лизинг, в това число и с оглед Регламент (EO)1725/2003 на Комисията относно приемането на някои международни счетоводни стандарти, изменен с Регламент (EO)1004/2008. Счетоводните стандарти и практики не могат да служат като аргумент за това дали едно вземане е с периодичен характер по своята правна характеристика. Също така счетоводните стандарти и практики не могат да определят и въпроса за приложимата давност, респ. кога започва да тече срокът, кога изтича и т.н. Касае се за правни изводи, които зависят от правилното приложение на материалния закон, а не до счетоводни въпроси, от които зависи приложението на релевантните правни норми.
- Проблемът за давността през призмата на финансовия лизинг като форма на целево инвестиционно кредитиране и давността при договора за банков кредит.
В настоящото изложение е необходимо да бъде разгледан и още един свързан проблем, обусловил наличието на противоречива практика[7]. Безспорно договорът за финансов лизинг може да бъде разгледан като форма на кредитиране. Това разбиране може да бъде проведено единствено като се държи сметка за широкото понятие за кредит. Въпреки това разбирането в юриспруденцията за приложимата погасителна давност – независимо дали се касае за договор за банков кредит, или за договор за лизинг, следва да бъде разрешавано по идентичен начин.
Ако при договора за финансов лизинг изложеното по-горе схващане, като че ли е преобладаващо, то при договора за банков кредит е налице противоречива практика по въпроса коя е приложимата давност.
Според част от застъпените становища[8] при договора за банков кредит е налице частично плащане, за което кредиторът е изразил съгласие (арг. чл. 66 ЗЗД), поради което не става въпрос за периодични престации, от което се прави извод, че приложимата давност е общата по чл. 110 ЗЗД[9].
Второто становище по въпроса е, че се с оглед договорения погасителен план се касае за вземания, които са периодични, поради което приложимата погасителна давност е съобразно чл. 111 ЗЗД[10].
По изложените по-горе съображения (вкл. в бележките под линия) би следвало да се приеме становището, че при договора за банков кредит вземанията се погасяват с кратка тригодишна погасителна давност. Подобно разбиране би отговорило и би уеднаквило практиката с втората най-широко използвана форма на кредитиране – договора за финансов лизинг. Приемането на различни схващания при аналогични правни ситуации не води до уеднаквяване на практиката, каквато е целта на чл. 280, ал. 1 ГПК, а води до казуистични разрешения, които нямат нито правна, нито житейска опора.
От правна страна посоченото разбиране може да се аргументира с оглед обстоятелството, че при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 ЗЗД и чл. 66 ЗЗД, следва да се направи извод, че законодателят е регламентирал кратката погасителна давност за периодичните, а не за частичните вземания. Тоест, когато вземането отговаря на изложените по-горе критерии (вж. т. 2), то безспорно като периодично вземане – каквито са тези при договора за финансов лизинг и договора за банков кредит, се погасява с кратката тригодишна давност, а не с общата, съобразно правилото на чл. 110 ЗЗД.
Дори обаче да се приеме обратната теза, то когато частичните плащания са следствие на изричната воля (договореност) между страните, тогава те се превръщат в периодични[11].
Необходимо е да се отбележи и че въпросът за това дали вземането се погасява с кратката, или с общата давност, се преценява към момента на правопораждащия го юридически факт – арг. чл. 113 ЗЗД в който е предвидено, че контрахентите не могат да изменят продължителността на давностните срокове, дори да са изразили изрично воля в този смисъл, тъй като подобно съглашение е нищожно (арг. 113 ЗЗД, във вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД). При договорите за продажба, заем, кредит, лизинг, влог поначало възникват основни задължения за еднократни престации, не би следвало разсрочването на някое от тях, съобразно възможността в чл.66 и чл. 9 ЗЗД, да доведе и до промяна в приложимия давностен срок.
- Заключение
Вземанията на лизингодателя към лизингополучателя се погасяват с кратката тригодишна давност, тъй като се касае за престации с периодичен характер. Този извод, възприет и в актуалната юриспруденция на ВКС, следва да бъде проведен докрай, като се уеднакви практиката по въпросите за погасителната давност при договора за банков кредит. Тази необходимост произтича от обстоятелството, че договорът за финансов лизинг също може да се разглежда като форма на кредит, каквато често е практикчески, в това число с инвестиционни цели. Въпреки различията в правната природа и характеристика на отделните договори е необходимо сходните правни ситуации да бъдат разглеждани и разрешавани по идентичен начин, тъй като понастоящем от гледна точка на длъжника, очевидно същият се намира в по-изгодна позиция (по отношение погасителната давност) при сключен договор за финансов, отколкото при сключен договор за банков кредит, включително когато крайната икономическа цел е да се ползва, респ. придобие един и същи актив.
Автор: Васил Александров
[1] Статията е публикувана в Търговско и облигационно право, 2018, № 9
[2] Така Герджиков, О. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. С., 2015, ИК „Труд и право“, с. 144 и сл.
[3] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо издание. С., 2016, Сиби, 187-189; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов. С., 2002, Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 128-129; Голева, П. Облигационно право. С., 2015, с. 80 – следва да бъде отбелязано, че този автор непрецизно ползва терминологията, като смесва понятията за престациите с трайно, продължително и периодично изпълнение; Таков, Кр. Към понятието „периодични плащания“ – Търговско право, 2011, № 4.
[4] Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГК на ВКС, в което е прието, че „Понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.“.
.
[5] Така Решение № 65 от 23.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 904/2016 г., II т. о., ТК.
[6] Вж. Решение № 77 от 13.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 84/2016 г., II т. о., ТК; Решение № 16 от 9.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 50185/2016 г., I г. о., ГК. С оглед на изложеното по-горе, следва да бъде отречена тезата застъпена в Решение № 1113 от 4.12.2013 г. на ОС – Варна по т. д. № 1046/2013 г., че „като форма на особено вещно кредитиране финансовия лизинг е по-близък до кредитните сделки, а не до наема. Съответно и вноските по погасителния план на лизинга не представляват периодични плащания, а разсрочени падежи на части от едно задължение за главница, за които се прилага общата пет годишна давност.“. Обстоятелството, че финансовият лизинг може да се разгледа като форма на кредитиране, не може да предопредели характера на вземанията на лизигодателя. Нещо повече, аргументът за близостта на финансовия лизинг повече до кредитните сделки, а не до наема не държи сметка нито за историческото тълкуване и възникването на договора за лизинг (англ. to lease – наемам), нито за позитивната уредба в чл. 345 ТЗ и чл. 347, ал. 2 ТЗ. При историко-политическото, граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на разпоредбите на ТЗ и ЗЗД изводът е би следвало да е в противна насока.
[7] Преди посочените по-горе решения на ВКС въпросът за давността при договора за финансов лизинг е бил разрешен противоречиво в Решение № 1113 от 04.12.2013 г. по т. д. № 1046/2011 г. на ОС-Варна и Решение № 1027 от 14.11.2013 г. по т. д. № 1048/2013 г. на ОС-Варна.
[8] Решение №161/08.02.2016 по дело №1153/2014 на ВКС, ТК, II Т.О.; Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гражд. д. № 795 от 2010 г., ІV Г. О., ГК; Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III Г. О., ГК; Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС; Решение №147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС; Решение №90/31.03.2014г. по гр.д. 6629/2013г. на IV г.о. на ВКС.
[9] В крайните си изражения този извод се аргументира и с разбирането, че вземането по договор за банков кредит е единно и неделимо. Това мнение не може да бъде споделено, доколкото по правило паричните вземания са делими, като аргумент в тази насока е не само правилото на чл. 66 ЗЗД, но и особеностите на паричните престации, както и правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, че обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. Изключението от този принцип може да се търси, ако в закона, от естеството на предмета на престацията или според изрична клауза в договора не следва друго (арг. чл. 128, ал. 1 ЗЗД). Изводът за неделимия характер на вземането е преодолян в Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., ТК, I Т.О., но очевидно по-генералният извод е дискусионен. В този смисъл вж. и Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С. 1990, БАН, с. 448; Голева, П. цит. съч., с. 97. Считам, че в случая не може да не се отбележи, че посоченото схващане изобщо не държи сметка, че правилото на чл. 66 ЗЗД не е създадено, за да охрани интереса на длъжника, а този на кредитора. Целта е едно вземане да не бъде раздробено на множество малко вземания, защото както правно, така и икономически интересът на кредитора изисква той да получи точно цялото изпълнение от длъжника. Правилото на чл. 66 ЗЗД обаче няма отношение към давността, а към изпълнението. Тоест, не може въз основа на посочената разпоредба да се направи извод, дали вземането е периодично, или не. Дали кредиторът се е съгласил да приеме частично изпълнение е въпрос на неговата воля, но това не променя характера на престацията. Нещо повече, понякога кредиторът не може да откаже частичното плащане – арг. чл. 492, ал. 2 ТЗ. На следващо място трябва да се отбележи, че не може да бъде възприет подходът в Определение №35/15.01.2016 по дело №362/2015 на ВКС, ТК, II т.о., в което се застъпва, че „Уговорката за връщане на кредита и изплащане на лихвата на периодични /анюитетни/ вноски до пълното погасяване на задължението не превръща договора за банков кредит в договор с периодични плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, нито по-ранен начален момент на давностния срок, защото при периодичните плащания отделните задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения, докато при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски, отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.“(к.м.). В случая е допуснато смесването на понятието за периодични плащания и частични плащания, както и въпроса кое вземане е самостоятелно. При по-внимателен прочит всъщност може да се забележи и известно противоречие с приетото в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.
[10] Следва да бъдат споделени аргументите в тази насока на Василев, Ив. Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит – Търговско и облигационно право, 2015, № 1.
[11] Таков, Кр. цит. съч., с. 7 и с. 20.
Подобни статии
ЗАЩИТА НА ЛИЗИНГОПОЛУЧАТЕЛЯ КАТО ДЪРЖАТЕЛ НА ВЕЩТА ПО ДОГОВОР ЗА ФИНАНСОВ ЛИЗИНГ
Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит
Защо на практика „по-късата“ давност, с която се погасяват вземанията по запис на заповед, всъщност е по-дълга от общата погасителна давност?
Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения
ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ ЗА ВЗЕМАНИЯТА НА НАЕМАТЕЛ, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ПОДОБРЕНИЯ НА ВЕЩTА
