Перспективи за възприемане на индивидуалната конституционна жалба в българската правна система. Други способи за защита на конституционните права на отделния гражданин в Република България.

Въведение

В настоящата разработка ще бъде разгледан институтът на т.нар. „индивидуална конституционна жалба“ от гл.т. на неговото историческо развитие и приложението му в различни държави. Въз основа на така представената информация ще бъдат формулирани тезиси и аргументи в контекста на дебата за евентуалното въвеждане на това оригинално юридическо решение в българската конституционна система.

Предмет на анализ ще бъдат и съществуващите механизми за защита на основните права и свободи на гражданите в Република България с оглед възможностите за тяхното усъвършенстване.

Понятие за индивидуална конституционна жалба

Индивидуалната конституционна жалба (ИКЖ) е специфичен правен институт, предназначен да осигури пряк достъп на гражданите до конституционното правосъдие. Това особено средство за защита се счита за един от най-радикалните способи за гарантиране на основните права, главната заплаха за които в юридически аспект идва от актовете на публичната власт. ИКЖ е въведена в редица европейски страни в различни варианти, като въпреки безспорната демократичност на подобно конституционно решение, навсякъде се поставя въпросът за неговата практическа ефективност.

В българската доктрина ИКЖ се определя като „индивидуално, извънредно (субсидиарно, последно възможно) и сублимно (върховно по степен) средство за защита на основни права“[1] и „последна и субсидиарна възможност за извънредна правна помощ за всеки, чиито основни права са нарушени от публичната власт“[2]. С оглед на обстоятелството, че ИКЖ намира най-интензивно приложение в практиката на Федералния конституционен съд на Федерална република Германия (ФРГ), е добре да се посочи и определението за института, дадено от тази юрисдикция – конституционната жалба представлява една извънредна форма на правна помощ (Rechtsbehelf)[3].

Генезис и историческо развитие на института

Индивидуалната конституционна жалба като юридическо решение възниква в Германия, където и в момента този институт е най-сериозно развит. Проф. Друмева посочва, че „произходът е в средата на XIX в. в германоезична Европа.“[4] Всъщност тя има предвид Конституцията на Немския райх, приета през 1849 г. във Франкфурт. В чл. 126[5] от въпросния нормативен акт са уредени компетенциите на т.нар. „Имперски съд“ (Reichsgericht). Той, наред с другите си правомощия, следва да се произнася и по жалби на немски граждани в случаи, когато публичната власт (на провинциално или имперско ниво) нарушава техни права, прогласени в Конституцията на Райха или на отделната държава. Трябва да се отбележи, че дори на такъв ранен етап от развитието на института уредбата е прецизирана във висока степен – жалба срещу правителството на конкретна провинция може да бъде подадена пред Имперския съд едва след като са изчерпани всички възможности за защита в рамките на самата провинция. Т.е. установени са т.нар. филтри за допустимост на жалбите, които са от първостепенно значение за ефективността на института и в наши дни.

Въпреки (а може би заради) своята прогресивност Немската конституция от 1849 г. не става действаща. Институтът на ИКЖ бива ефективно въведен едва през 1919 г. с приемането на Конституционната харта на Свободната държава Бавария (Verfassungsurkunde des Freistaats Bayern).[6] Нейният чл. 93 предвижда възможност за всеки баварски гражданин и всяко юридическо лице (ЮЛ) със седалище в Бавария да подаде жалба пред т.нар. Държавен съд (Staatsgerichtshof), ако счита, че чрез своята дейност държавен орган е нарушил негово право, установено в Конституцията. Внимание заслужава и оригиналното решение такава защита да се осигури и на ЮЛ. Баварският конституционен законодател също предвижда филтри за допустимост, изразяващи се в изискването първо да се потърси помощта на изпълнителната и редовната съдебна власт.

Настъпващият през следващите десетилетия националсоциализъм логично заличава този високо демократичен институт от немското конституционно право.

След края на Втората световна война ИКЖ не е предвидена в първоначалния вариант на Основния закон на ФРГ, приет през 1949 г. Институтът е въведен на законодателно ниво с приемането на Закона за Федералния конституционен съд (Bundesverfassungsgerichtsgesetz) – в неговия пар. 90. Едва през 1969 г. ИКЖ е предвидена и в самия Основен закон в неговия чл. 93, пар. 1, т. 4а, който установява, че Федералният конституционен съд се произнася по жалби на гражданите срещу актове на публичната власт, с които се нарушават техни конституционни права. С това се поставя началото в развитието на съвременната ИКЖ, която като правно решение впоследствие ще бъде възприета и в редица други държави.

Сравнителноправен преглед на уредбата на ИКЖ

В следващите редове накратко ще бъде разгледана уредбата на ИКЖ в няколко държави, които са въвели въпросния институт.
4.1.ИКЖ в американския модел за конституционен контрол

Преди да разгледам реализацията на института в няколко от европейските държави, бих искал да формулирам една нестандартна теза за иманентното наличие на ИКЖ в системата за конституционен контрол на САЩ. Тя се характеризира със своя „дифузен“ характер – т.е. контролът за конституционност е възложен на общите съдилища, като всеки съд, респ. съдебен състав може „да прави преценка дали конкретен закон, който е приложим в разглежданото дело, съответства на Конституцията“[7]. Така всеки гражданин има директен достъп до конституционно правосъдие, като тази възможност е и значително по-улеснена в сравнение със сложните и формализирани процедури, предвидени в европейските конституционни системи. Вярно е, че едно от основните качества на ИКЖ според теоретичното понятие (вж. т.2) – нейният извънреден характер – е значително смекчен или дори липсва при американския модел. И все пак по-важната, според мен, характеристика е запазена – касае се за механизъм за защита на основните (конституционни) права от произвола на публичната власт (включително законодателната), който подлежи на пряко иницииране от гражданите.
4.2. ИКЖ в Република Австрия

Австрийските граждани могат да сезират Конституционния съд (КС) директно от 1975 г., като жалбата може да е насочена срещу решения на административните съдилища, нарушаващи конституционните им права[8]. КС не е компетентен да се произнася по жалби срещу решения на общите съдилища[9]. С цел облекчаване на работата на съда има установен и преклузивен срок за депозиране на жалбата. Интересно изискване (вероятно въведено с цел процесуална бързина) е това жалбата да бъде подадена чрез адвокат по електронен път. Жалбата няма суспензивен ефект, освен в случаите, в които КС прецени, че такъв е необходим.

В случай че правата на отделния гражданин са засегнати от противоконституционен закон, той може да отправи искане до КС за отмяната му. Необходимо е да се докаже, че, макар и да не е издадено конкретно съдебно решение или друг властнически акт, засягащи въпросното лице, то законовата норма все пак има действие по отношение на него[10]. Отмяна на законова норма от гражданин може да се поиска и когато нарушението е възникнало в рамките на съдебен процес – искането до КС се отправя в срока за депозиране на жалба срещу първоинстанционното решение съгласно редовния процесуален ред и едновременно с нея[11].
4.3. ИКЖ в Кралство Белгия

Конституционните изменения от 2007 г. въвеждат института на ИКЖ в Белгия. КС може да бъде сезиран от граждани и юридически лица, а дори и от чужденци[12], т.е. установен е един много демократичен режим от гл.т. на субектите, легитимирани да се ползват от ИКЖ.
4.4. ИКЖ във Федерална Република Германия

Като родина на ИКЖ Германия е развила този институт в най-голяма степен, а немската уредба се счита за образцова в множество отношения. В конституционната система на ФРГ е възприета т.нар. „пълна конституционна жалба“, която позволява на гражданите да подадат ИКЖ срещу всеки акт на публичната власт, който нарушава техни конституционни права – закон, административен или съдебен акт.

Във ФРГ са предвидени и редица „филтри“ за допустимост на ИКЖ, чиято цел е да предпазят конституционната юрисдикция от претоварване. Ограничителният им ефект е толкова сериозен, че за периода 1951-2005 от 151 424 подадени конституционни жалби Федералният КС е уважил едва 3699[13]. Въпреки ниския процент на успешно проведени жалби, съществуването на института „създава (нещо, което анализаторите на ситуацията в Германия изтъкват много убедително) у хората чувство на защитеност и им дава допълнителна гаранция, че могат да се обърнат към Федералния конституционен съд.[14]“

Следва да се спомене, че ИКЖ е предвидена и като възможност в конституциите на редица отделни немски провинции.

4.5.ИКЖ в Кралство Испания

В Испания институтът на ИКЖ носи наименованието recurso de amparo. Характерно е, че жалбата може да е срещу всеки акт на публичната власт, който нарушава конституционните права, с изключение на законите. Все пак контролът за конституционност на законите може да бъде задвижен чрез recurso de amparo по един косвен път – ако при разглеждане на жалбата срещу конкретния правен акт се установи противоконституционност на даден закон, съставът, който разглежда казуса, сезира Пленума на КС. Пленумът в ново производство се произнася по конституционността на закона.[15]

Жалбоподатели в Испания могат да бъдат както физически, така и юридически лица.

4.6.ИКЖ в Република Португалия

В Португалия не е предвидена възможност за директно сезиране на КС от гражданите. Системата за конституционен контрол в тази държава е особено интересна, т.к. съчетава характеристики на американския и европейския модел. На редовните съдилища е делегирано правомощието да се произнасят по въпроса за конституционността на определен закон – това произнасяне се изразява в прилагане или неприлагане на съответната норма. Решението на съда може да бъде атакувано пред КС, който обаче разглежда единствено въпроса за конституционността на приложимия закон и не решава спора по същество. Според мен, избирайки такъв подход, португалският конституционен законодател много умело е избегнал евентуалния институционален конфликт между съдебната власт и конституционната юрисдикция.

4.7.ИКЖ в Латвийската република

Възприетата през 2000 г. в Латвия ИКЖ е особена – т.нар. „неистинска конституционна жалба“ (unechte Verfassungsbeschwerde). При този вид ИКЖ не могат да бъдат атакувани актове на съдебната или изпълнителната власт, а единствено законови норми, които нарушават конституционните права на гражданите[16]. Недопускането на контрол върху съдебните актове цели, както при португалския модел, да избегне напрежението между общите съдилища и конституционната юрисдикция, като не превръща последната в „институция на свръхконтрол.“[17]

4.8. ИКЖ в Република Полша

Полското разрешение на института на ИКЖ е подобно на латвийското. Отново е уредена само т. нар неистинска конституционна жалба, т.е. отделният административен или съдебен акт, който нарушава основни права, не може да се обжалва, а гражданите и юридическите лица могат да атакуват законовата норма, въз основа на която е издаден този акт. Решението на конституционната юрисдикция има действие erga omnes и евентуалното прогласяване на противоконституционност на законов текст е основание за възобновяване на производствата, довели до издаването на административния или съдебния акт.[18]

4.9.ИКЖ в Унгария

Унгария е пример за това, че невинаги крайно демократичните решения в областта на конституционния контрол са изцяло успешни. Преди приемането на новата Конституция на страната (в сила от 01.01.2012 г.) Унгарският КС трябваше да се занимава с особения институт на actio popularis. Докато в голяма част от страните, където ИКЖ е въведена, се изисква доказване на факта, че засягането на правата е „лично, сега и пряко“[19], то при actio popularis всеки гражданин има право да сезира КС, без да доказва конкретен правен интерес. Самата концепция на този институт предполага, че гражданинът не защитава само собствените си права (както при ИКЖ), а е „защитник на общественото благо“[20] Въпреки безспорно положителния ефект на такова решение от гл.т. на всеобщата защита на правата на гражданите, то довежда до претоварване на унгарския КС и силно затормозява работата му. Това е и причината в новата Конституция институтът да не съществува, а като единствен извънреден способ за защита на конституционните права на гражданите да остане ИКЖ.

4.10.ИКЖ в Руската федерация

Интерес заслужава обстоятелството, че безспорно демократичният институт на ИКЖ е възприет и в Руската федерация (РФ), която в последните години търпи сериозни и до голяма степен основателни критики по отношение на все по-авторитарните тенденции в управлението на страната. Независимо от политическите реалности, в действащия текст на Федералната конституция все още е предвидена възможност за гражданите пряко да се обърнат към КС, когато считат, че даден закон нарушава техни основни права – чл. 125, пар. 4 от Конституцията на РФ.[21] Нещо повече – в своята практика КС на РФ признава възможността не само руски физически и юридически лица да подават ИКЖ, но дава това право и на чужденци.[22]

Механизми за защита на конституционните права на гражданите при нарушаването им от актове на публичната власт в България

Правото на защита на правата на гражданите е принципно установено в чл. 56 от КРБ. Проф. Друмева посочва, че то е предназначено да осигури защита срещу всяка заплаха (включително срещу противоконституционно законодателство) за основните права на гражданите, което обуславя универсалния му характер.[23] Също така тя подчертава, че е важно и систематичното място на разпоредбата на чл. 56 КРБ – в края на каталога от основни права – това отново подсказва замисъла на конституционния законодател да установи правото по чл. 56 като обща гаранция за останалите признати от КРБ права. Универсалният и основен характер на това право се признава и от самия КС в неговото Решение №15 от 1993 г. по к.д. №17 от 1993 г.[24]

Конституцията и законите предвиждат норми, които конкретизират това право чрез различни процесуални механизми. Аз ще се спра само на тези от тях, които трябва да гарантират съответствието на актовете на публичната власт с Основния закон.

5.1. Контрол за конституционност на административните актове

Поради спецификата на нейната дейност актовете на изпълнителната власт са най-често срещаните регулаторни механизми в съвременните правни системи. Ето защо, от статистическа гл.т., рискът от противоречие между Конституцията и административните актове е най-голям. Докато обсъждането и приемането на законите предполага сериозно обществено внимание, което по естествен път мотивира Народното събрание да упражнява предварителен конституционен контрол, то конкретиката на изпълнителната дейност създава своеобразен правотворчески комфорт за административните органи и често понижава качеството на актовете им.

Считам, че чл. 120 КРБ и действащият АПК създават достатъчно ефективни гаранции за съответствието на административните актове с Конституцията въпреки посочените по-горе обстоятелства. Вярно е, че административните съдилища (подобно на общите) по принцип са лишени от възможността да упражняват контрол за конституционност на законите, но те могат и трябва да преценяват актовете на изпълнителната власт от гл.т. съответствието им с Конституцията. Изразът „контрол за законност“, отразен в чл. 120, ал. 1 КРБ, би следвало да се тълкува разширително – в смисъл на контрол за съответствие на административните актове с актовете от по-висше йерархично ниво (закони, Конституция, международни договори по смисъла на чл.5, ал. 4 КРБ и актове на Правото на ЕС). Аргумент в подкрепа на това становище е обстоятелството, че чл. 146, т.4 АПК посочва противоречието с материалноправни разпоредби (а не единствено противоречието със законите) като основание за оспорване на актовете на администрацията. Възможността и задължението на съда да следи за съответствието на административните актове с КРБ се извлича и от нейния чл. 5, ал. 2, който прогласява непосредственото действие на конституционните норми, а също така и от текста на чл. 15, ал. 3 ЗНА.

АПК дава възможност на гражданите самостоятелно да инициират гореописания контрол за конституционност, като оспорят съответния акт на изпълнителната власт пред съда[25]. Като своеобразен недостатък на този механизъм за гарантиране на конституционосъобразност може да се възприеме ал. 2 на чл. 120 КРБ, която изключва определена категория административни актове от съдебен контрол.

5.2.Контрол за конституционност на съдебните актове

Защитата на гражданите от съдебни актове, противоречащи на КРБ, се осъществява по няколко направления. Тя на първо място се основава на посоченото вече непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията. Този принцип всъщност задължава съдилищата да прилагат и съобразяват разпоредбите на КРБ при постановяване на своите актове.

Предвиденият триинстанционен граждански и наказателен процес (двуинстанционен за административното правосъдие) дава достатъчна гаранция, че при наличие на противоконституционен съдебен акт горната инстанция ще го отмени, а функцията по върховен съдебен надзор, предоставена на ВКС и ВАС (чл.124 и чл. 125 КРБ), осигурява възможност за преценка на спорните случаи от изключително квалифицирани юристи.

Предлаганото от някои автори разширяване на компетенциите на КС с възможност да се произнася по конституционосъобразността на съдебните актове, според мен, би довело до вредно за конституционната система противопоставяне между Съдебната власт и КС. Изтъква се необходимост КС да се установи като „суперинстанция“ за случаи, в които гражданите претендират, че е нарушено правото им на справедлив съдебен процес[26]. Не считам това предложение за достатъчно обосновано – освен вредните последици от неминуемото напрежение между институциите, трябва да се посочи, че върховните съдии ежедневно се занимават с процесуални въпроси, като тяхната квалификация, опит и досег до конкретни казуси им позволява да направят най-адекватна преценка дали правото на справедлив процес е нарушено. Аргументът, че голяма част от осъдителните решения срещу Република България, постановени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), са именно заради процесуални нарушения, не е основание за въвличането на КС в тази проблематика.

5.3.Контрол за конституционност на законите

В България, подобно на други европейски страни, през продължителен период от време господства доктрината за върховенството на Националния парламент, като израз на „народовластието, на суверенитета на нацията“[27]. Тази тенденция е особено подчертана през тоталитарния период, когато се прогласява върховенството на една определена класа и оспорването на нейната воля, изразена в законодателството, чрез извънпарламентарен конституционен контрол е немислимо.

Без съмнение тези доктринерни традиции, макар и до голяма степен преодолени, са оказали влияние върху избора на модел за конституционен контрол, направен от Седмото Велико народно събрание (ВНС). Конституционният законодател се насочва към една по-ограничена роля на КС, като създава модел на конституционна юрисдикция, който не е толкова радикален, както в редица други страни, преживели прехода от тоталитаризъм към демокрация. Ограничаването на функциите на КС се свързва и със стремежа на значителна част от депутатите в Седмото ВНС да подсилят и подсигурят ролята на Националния парламент в политическия процес с оглед на тенденцията за фактическо номинализиране[28] на неговите функции при комунистическата диктатура.

Голямото значение на конституционния контрол върху законодателните актове се обуславя от обстоятелството, че те предполагат най-интензивно въздействие върху правната сфера на засегнатите субекти. Българският конституционен модел обаче не дава правомощие на обикновените съдилища да се произнасят по конституционността на закон и съответно да не го приложат (за разлика от системата в САЩ). Това е продиктувано от принципа за разделение на властите и споменатите по-горе причини (най-вече стремежа за гарантиране на ролята на парламента).

Защитата на конституционните права на гражданите срещу евентуалното им нарушаване от законодателен акт се осъществява, според действащата Конституция, от КС, който е самостоятелна институция във върха на държавната йерархия и се „очертава като необходимата институционна гаранция за върховенството на конституцията.“ [29].

Механизмите за реализиране на тази защита са посочени в чл. 149, ал. 1 КРБ. С най-сериозно практическо значение е възможността на КС, предвидена в т.2 на цитирания текст, а именно – да обяви акт на НС (включително, но не само закон) или на Президента за противоконституционен. Не бих се ангажирал със становище по повод теоретичната дискусия за формалното положение на атакуваната пред КС норма в правната действителност след обявяването ѝ за противоконституционна, а ще отбележа, че практическият ефект от такова решение на КС е неприлагането на нормата от влизането на решението в сила – чл.151, ал. 2 КРБ. В периода октомври 1991 – януари 2013 г. КС е обявил над 100 законови разпоредби за противоконституционни[30], което е доказателство за значимостта и ефективността на това му правомощие. Безспорно е, че чрез своята дейност КС спомогна съществено за утвърждаване на демократичните принципи и закрилата на основните права в процеса на преустройство на обществото и държавата през последните 26 г.

Критики към така установената уредба обаче се пораждат заради силно ограничения кръг от субекти, които могат да активират контролната дейност на КС (самосезирането е невъзможно за тази институция). Чл. 150 КРБ дава инициативата за задействане на конституционната юрисдикция изцяло на публични органи, изчерпателно изброени в текста на разпоредбата. Това поставя под съмнение реалната и ефективна защита на основните права на отделния гражданин, защото по принцип публичната власт „по силата на един придобит исторически рефлекс поставя ударението върху обществения (публичния) интерес за сметка на индивидуалните права, т.е. не проявява склонност към инициатива за защита на индивидуалните права“.[31] Създава се впечатление, че конституционният законодател „се е грижил преди всичко за строгото приложение на конституционния модел по отношение на механизма на държавната власт в дейността на държавните органи“[32] , като е оставил на „човека и гражданина единствено да се надяват и разчитат на активността на субектите по чл.150.“[33] Ако подобно разрешение на въпроса е било приемливо в началото на прехода към демокрация, когато влиянието на Стария режим е създавало сериозни заплахи за нормалното функциониране на системата на държавните органи и прилагането на принципа на разделение на властите, то в XXI в., когато основните права на човека се превръщат във фундаментален принцип и ориентир за всеки правен акт, пренебрегването на възможността на гражданите директно да сезират КС е анахронизъм. С основание в теорията се изтъква, че този аспект на българския конституционен модел е в противоречие с духа на КРБ, която още в преамбюла си дава приоритет на правата на човека. Липсата на сезираща възможност за отделния гражданин е в разрез с гарантираното в чл. 56 КРБ право на защита. Така основните права се оказват формално защитени срещу актовете на законодателната власт, но незащитими по собствена инициатива на засегнатия субект. Необходимо е да се предвидят ефективни защитни възможности от процесуален характер.[34]

Въпреки посочения недостатък на защитата на основните права срещу неконституционосъобразни закони, моделът не може да бъде посочен като изцяло несполучлив. На гражданите все пак е дадена възможност за опосреден достъп до конституционно правосъдие, като те могат да се обърнат към някой от органите, на които е предоставена възможност за сезиране на КС. Най-очевиден от гл.т. замисъла и начина на конституиране на институцията на Народното събрание би бил подход, при който гражданите се обръщат към народен представител с искане да инициира конституционен контрол върху определен законодателен акт. Този механизъм обаче не е безпроблемен – нищо не задължава народния представител да вземе под внимание проблема на конкретния гражданин, а и е необходимо да има съвпадение между интересите на депутата и гражданина. На следващо място този начин за сезиране на КС е силно политизиран, т.к. е присъщ най-вече на парламентарната опозиция[35], която често го използва в преследване на тяснопартийни цели. С оглед демократизиране на процедурата, бих предложил de lege ferenda занижаване на броя депутати, легитимирани да отправят искане до Народното събрание. Постигането на съгласие у 48 народни представители в условията на политически плурализъм е нелека задача, която се усложнява от вероятността за фрагментиране на парламентарните групи. Наред с това, трябва да се вземе предвид, че дори у голяма част от депутатите да съществува консенсус за необходимостта от сезиране на КС, партийната дисциплина би могла да е фактор, който да провали тази инициатива.

При наличие на убеждение за засягане на негови права гражданинът би могъл да се обърне и към Президента на Републиката. Основание за това е правото на жалби, предложения и петиции, уредено в чл. 46 КРБ. С оглед разширяването на достъпа на гражданите до това средство за защита би следвало да се помисли за повишаване на популярността и активността на приемната към Президента, създадена през мандата на Петър Стоянов[36], където гражданите да могат да посочват своите опасения относно конституционосъобразността на законодателството. Правният екип на Президента би имал функцията на своеобразен „филтър“, който да позволява на Държавния глава да занимае КС само с най-проблемните актове на законодателната власт. Трябва да се подчертае, че конституционният контрол съвсем не е роля, нетипична за Президента – правомощието му по чл. 101, ал.1 КРБ да върне приетия от НС закон за ново обсъждане би могло да се характеризира като форма на предварителен конституционен контрол.

Възможността гражданите да поискат от Министерския съвет да сезира КС за противоконституционност на закон е практически неприложима, т.к. именно МС е основният вносител на законопроекти и е малко вероятно да атакува актовете, приети по негова инициатива.

Значителен потенциал за защита правата на гражданите се съдържа в правомощието на ВКС, ВАС и Главния прокурор да сезират КС. Самата конституционна юрисдикция, явно осъзнавайки значението на този способ за активиране на конституционен контрол, в своето Решение №3/2005 г. по к.д. 2/2005 г.[37], като обобщава предходната си практика, изрично посочва следното: „Логическият извод е, че правото да се сезира Конституционният съд по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и да се спре разглежданото дело имат отделните състави, които разглеждат делото, при което са констатирали несъответствие между закон и Конституцията. […] Общите събрания на колегиите и пленумите като част от ВКС и ВАС могат да сезират Конституционния съд извън случаите на конкретно разглеждано дело – чл. 150, ал. 1 от Конституцията.“ Т.е. КС приема, че неговите компетенции могат да бъдат ангажирани от всяка една организационна структура на върховните съдилища.

Най-значима с оглед интересите на гражданите ми се струва предоставената възможност на отделните състави на ВАС и ВКС да сезират КС по повод конституционността на законите. Тя следва да се разглежда в съчетание със задължението (чл. 15 ЗСВ) на по-долните инстанции за уведомяване на върховните съдилища при констатирано противоречие на закон с КРБ. Този механизъм открива реална възможност за гражданите при един висящ процес да инициират конституционен контрол по косвен път. В теорията се посочва, че този механизъм представлява „частичен инцидентен съдебен контрол“ за конституционност.[38] Недостатъчна е обаче нормативната уредба, която да предостави конкретно разписани инструменти за практическо реализиране на тази възможност в хода на съдебния процес. Съдебната практиката в случая също не спомага за преодоляване на липсата на регламентация, което до голям степен демотивира страните да използват това си право[39]. Трябва да се отбележи, че в практиката и доктрината съществуват мнения, които настояват за предоставяне на право на всички съдилища да сезират КС при констатиране на противоречие между КРБ и приложим закон – такова становище изразяват проф. Георги Близнашки[40] и проф. Пенчо Пенев[41]. Не без значение в тази насока е и аргументът, че на всяка една съдебна юрисдикция в България е предоставена възможност да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС (СЕС), а в същото време е лишена от възможност за сезиране на националния КС. Все пак евентуалното делегиране на такива компетенции на всички съдилища трябва да се осъществи след сериозен сравнителноправен анализ и съобразяване с националната специфика на съдебната ни система – в противен случай съществува риск възможността за сезиране на КС от всяка юрисдикция да се превърне в поредния механизъм за недобросъвестно забавяне на съдебния процес.

Отново разпоредбата на чл. 45 КРБ е нормативно основание за гражданите да потърсят евентуална защита на своите права срещу противоконституционен закон, като изпратят сигнал до Главния прокурор, който, ако прецени, че е необходимо, би могъл да сезира КС.

Като значителен напредък в демократизирането на механизмите за сезиране на КС и в подобряване на защитата на правата на гражданите, трябва да се отбележи предоставената на Омбудсмана на Републиката възможност да сезира КС, когато констатира противоконституционен закон, който нарушава правата на гражданите. Това правомощие му бе осигурено през 2006 г. чрез приемането на новата ал. 3 на чл. 150 КРБ. Тази институция е замислена именно като посредник между гражданите и публичната власт, като трябва да се отбележи, че националният омбудсман вече активно се възползва от правомощието си за сезиране на КС – вж. например к.д. №9/2011 г., к.д. №10/2014 г., к.д. №8/2014 г., к.д. №3/2016 г. и др. Може да се каже, че през изминалите вече 10 г. от овластяването на Омбудсмана с това му правомощие институцията зае централно място в процеса на конституционен контрол и така ефективно изпълнява ролята си по защита на основните права и свободи на гражданите.

С изменението на КРБ, извършено с ДВ. бр.100 от 18 Декември 2015 г., бе предоставена възможност и на Висшия адвокатски съвет (ВАдС) да сезира КС. Това правомощие ще може да бъде упражнено на основания, идентични с тези, предвидени за Омбудсмана – искането може да се отнася до „установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите“. До момента (21.04.2016 г.) ВАдС не се е възползвал от тази възможност, така че не могат се правят изводи относно ефекта от реформата. В мотивите към Законопроекта за изменение и допълнение на КРБ (ЗИДКРБ)[42] се сочи, че предоставянето на подобно правомощие на ВАдС цели гарантиране статуса на адвокатурата и предоставяне на допълнителни гаранции за правата и свободите на гражданите. Вносителите изтъкват, че така се създава възможност за непряка конституционна жалба, като изрично се посочва, че на ВАдС се възлага и своеобразна функция на филтър за допустимост по отношение на оплакванията на гражданите. Като недостатък на новоприетата уредба може да се приеме обстоятелството, че правомощието на ВАдС е ограничено – не е предвидена възможност за сезиране на КС с оглед противоконституционност на актове на НС, различни от закони, и на актове на Президента. ВАдС няма и формална възможност да оспори законов текст с оглед евентуалното му противоречие с международен договор, по който България е страна. По такъв начин са ограничени и правомощията на решаващите състави на ВКС и ВАС и на Омбудсмана по чл. 150, ал.2, съответно ал.3 от КРБ, като в теорията се сочи, че това „отваря вратите за нарушаване на установения конституционен принцип за приоритет на международното пред вътрешното право.[43]“

Инициирането на контрол за спазването на горепосочения принцип е възложено изцяло на субектите по чл.150, ал.1, изр. 1 КРБ, които могат да сезират КС на основание чл. 149, ал.1, т.4 КРБ при противоречие между закон и международен договор. Предл. 1 на чл. 149, ал.1, т.4 КРБ пък предоставя възможност за „факултативен предварителен нормен контрол“[44], чието значение сякаш се подценява в теорията. От гл.т. на настоящата разработка тази разпоредба следва да се разгледа като възможност за КС да прецени дали стандартите на защита, инкорпорирани в определен международен акт, по който България е страна, отговарят на стандартите на защита на основните права, установени в КРБ. Така се гарантира, че посредством инкорпорирането и установяването на примат на международни норми над вътрешното право по реда на чл. 5, ал. 4 КРБ няма да се преодолеят гаранциите за защита на човешките права, приети от конституционния законодател. Подобна практика не е чужда на конституционните юрисдикции в Европа – в този смисъл са решенията на Немския федерален конституционен съд – „Solange I”[45] от 1974 г. и „Solange II”[46] от 1986 г., при които юрисдикцията поставя под съмнение възможността за пряко действие на Правото на Европейския съюз (ПЕС) на територията на ФРГ, т.к. ПЕС към онзи момент не съдържа каталог на основните права и в този смисъл предоставя един по-нисък стандарт за тяхната защита, отколкото националното право.

Аргументи за и против въвеждането на ИКЖ в България

Въпросът за въвеждането на ИКЖ в националната конституционна система стои на дневен ред още при обсъжданията в Седмото ВНС, като тогава надделява мнението, че този институт не бива да се предвижда в новата Конституция, за да не се затормози работата на КС.[47] Проблематиката се разглежда и в теорията, като в изложението ще бъдат изтъкнати някои мнения на учени.

6.1. Аргументи против въвеждането на ИКЖ в България

6.1.1. Претоварване на конституционната юрисдикция

Най-устойчив и убедителен аргумент против възприемането на ИКЖ в България е този, заради който конституционният законодател не е предвидил института в първоначалната редакция на Основния закон – претоварването на КС с голям брой конституционни жалби[48]. Подобно затормозяване на институцията би могло да доведе до по-слаба ефективност на КС при осъществяването на функцията му по гарантиране на баланса в системата на държавните органи. Както по-горе отбелязах (вж. т. 5.3), към момента на приемане на КРБ е било обосновано да се даде приоритет именно на тази функция на КС. Сравнителното стабилизиране на институционалната рамка на държавата в последните 26 г. обаче би следвало да отвори възможност КС да пренасочи акцента на своята дейност към защитата на основните права на гражданите в съответствие с духа на Конституцията. Опасността от претоварване на юрисдикцията следва да се преодолее чрез създаването на ефективни „филтри“ за допустимост, които да редуцират значително броя на разглежданите жалби по примера на процедурата във ФРГ – вж. т. 4.4. Следва също така да се възприеме и сочената от проф. Друмева триада за допустимост на ИКЖ – „засягането в правата трябва да е „лично, сега и пряко“, така че жалбата да не се превърне в actio popularis.

6.1.2. Слаб ефект от въвеждането на института

Друг аргумент срещу въвеждането на ИКЖ е малкият брой на уважените жалби в мнозинството от страните, където институтът е възприет. В т. 4.4 бе посочена статистика за броя уважени жалби от Федералния КС във ФРГ. Застъпващите този аргумент изтъкват, че ниската ефективност на института не отговаря на усилията, които се полагат при разглеждането на жалбите. Т.е. ИКЖ се сочи като неразумен разход на капацитета на конституционната юрисдикция. Трябва обаче да се изтъкне, че, според други автори[49], с които аз се съгласявам, ИКЖ е средство именно за по-ефективното разгръщане на експертния потенциал на юристите, работещи в КС, т.к. при сегашната уредба той не е пълноценно използван. Освен това твърдението за малкия брой уважени жалби не е абсолютно. Бившият председател на Латвийския КС проф. Айварс Ендзинс посочва, че за периода юли 2001 г. – юни 2006 г. в половината от случаите, отнесени от граждани до КС чрез конституционна жалба, съдът е установил, че оспорваните норми са нарушавали техните конституционни права.[50] Трябва да се подчертае, че сходството в историческото и политическото развитие на Латвия и България е сериозно основание да предположим, че ИКЖ би имала подобен ефект и в наши условия – за съжаление в последните години законодателят не успява да убеди обществото, че е в състояние да съставя качествени и конституционосъобразни актове.

6.1.3. Евентуален конфликт между Съдебната власт и КС

Следващ сериозен довод срещу въвеждането на ИКЖ е твърдението, че това би превърнало КС в своеобразна „свръхинстанция“, което ще създаде напрежение в отношенията с общите съдилища. Бих изразил частично съгласие с тази теза, като мотивите за това съм посочил в т. 5.2 от изложението. Именно поради това считам, че, за да се избегнат подобни проблеми, е необходимо в България да бъде възприета т.нар. „неистинска конституционна жалба“, която ще може да се подава само срещу законодателни актове, но не и срещу актовете на съда. Така ще се избегне напрежение между институциите, като на конституционен контрол ще подлежи единствено приложимия по конкретното дело закон, но не и начина, по който той е приложен от съда. Евентуалното прогласяване на закона за противоконституционен при предвидени основания за преразглеждане на дела, решени въз основа на такъв закон, не би уронило престижа на Съдебната власт, а евентуално на Народното събрание, което е създало некачествен нормативен акт.

6.1.4. „Удължаване“ на пътя до ЕСПЧ

Поддръжниците на това съображение изтъкват, че евентуалното въвеждане на ИКЖ представлява предоставяне на допълнително вътрешно средство за защита на основните права. Така достъпът на българските граждани до ЕСПЧ би се усложнил, т.к. абсолютна процесуална предпоставка за подаване на жалба пред международната юрисдикция е изчерпване на вътрешните средства за защита.

Следва първо да се уточни, че този аргумент се сочи в контекста на евентуалното допускане на ИКЖ по отношение и на съдебни решения.[51] На следващо място е уместно да се спомене разбирането на д-р Сибила Игнатова, която изразява становище, че подобен въпрос не стои като проблем, т.к., според нея, изчерпването на вътрешния ред за правна защита би било налице още с постановяването на решението на последната съдебна инстанция, а не след евентуално произнасяне на КС.[52]

Моето лично мнение е, че съществуването на международен способ за защита на правата и респективно улесняването на достъпа до него не могат да бъдат причини, които да обосноват отказа от усъвършенстване на националната правна уредба, каквато стъпка безспорно представлява въвеждането на ИКЖ.

От друга страна, с евентуалното възприемане на модела на „неистинската конституционна жалба“, която не предвижда атакуване на съдебни или административни актове пред КС, този контрааргумент до голяма степен губи своята значимост. В такъв случай ИКЖ няма да е допълнително средство за защита срещу споменатите актове и така достъпът на засегнатите лица до ЕСПЧ няма да бъде възпрепятстван.

6.2. Аргументи за въвеждането на ИКЖ в България.

6.2.1.Завършеност на уредбата, касаеща универсалното право на защита.

Всеки коментар на евентуалното въвеждане на ИКЖ в конституционната система на България съдържа изричното споменаване на чл. 56 КРБ, гарантиращ правото на защита на всеки гражданин. Очевидно е (включително и за противниците на ИКЖ), че сега действащият модел лишава това право от пълноценна реализация. Така на практика гражданите биват ощетени, като не им се предоставя реална възможност да защитят своите най-важни права срещу посегателства, произтичащи от актове, които могат да засегнат правната им сфера най-радикално – а именно – законите. Всъщност правото по чл. 56 КРБ в контекста на конституционосъобразността на законите се превръща в една пожелателна декларация, ако не бъде снабдено с ефективен процесуален механизъм за реализирането му. Правилно проф. Начева изтъква, че „всяко правно защитено нещо, трябва да бъде и правно защитимо – т.е. трябва да има предвидени от законодателя защитни възможности от процесуален характер“.[53] Това е принцип на нормотворческа техника, които не е спазен в сега действащия текст на КРБ и ако в началния преходен период това е било допустимо поради доводите, посочени в т. 5.3, то с укрепването на демокрацията и най-вече правовата държава, пропускът следва да се отстрани. „Всеки титуляр на право, трябва да бъде активен субект при неговата реализация“[54] – в противен случай защитата на правата на гражданите бива оставена на благоволението на публичните институции, а, както вече имах възможност да посоча, те по принцип не са особено активни в тази дейност.

6.2.2.Повишаване на правната култура и ангажираността на гражданите към демократичния процес.

Въвеждането на ИКЖ със сигурност ще усъвършенства правосъзнанието на гражданите, ще насочи тяхното внимание към Основния закон и неговата непосредствена приложимост, като така в още по-голяма степен ще го направи действащо, реално приложимо право. Това би могло да има за ефект частично възстановяване на доверието в институциите и създаване у хората на чувство за действително участие в демократичния процес. Подобно решение, според мен, би имало също и възпиращо действие по отношение на авторитарните тенденции, намиращи почва в обществото поради усещането за липса на справедливост. Част от тези полезни ефекти се наблюдават и в други държави след въвеждането на ИКЖ.[55]

6.2.3. Компенсиране на демократичния дефицит при вземане на законодателни решения.

В последните няколко години в България с особена сила на дневен ред идва въпросът за влиянието на т.нар. „корпоративни интереси“ при взимането на решения по върховете на публичните институции. Редица скандални назначения и законодателни инициативи, целящи облагодетелстването на конкретни субекти, поставиха под сериозно съмнение конституционния постулат, че законите трябва да съответстват на „общата воля“.[56] Забелязва се все по-отчетлива тенденция на отчуждаване на законодателната власт от гражданите и недопустим стремеж към избягване на публичността при вземането на решения от Националната представителна институция.

Всичко това е предпоставка за понижаване на качеството на нормативните актове и проникването в тях на частни и тяснокорпоративни интереси, което създава реална опасност за основните права на гражданите. Утвърждаването на ИКЖ в националната правна система би спомогнало за преодоляване на тези негативни ефекти, като така гражданското общество, което става все по-активно, ще бъде снабдено с ефективен инструмент за противодействие срещу тях. Най-силно „оръжие“ за постигане на подобни резултати би било въвеждането на actio popularis, но не считам, че реформата трябва да взема толкова крайни проявления. Достатъчно ефективен механизъм ще е възможността гражданите да се обръщат към КС, когато правата им са засегнати „лично, сега и пряко“, по реда на „неистинската“ ИКЖ.

Възможността за иницииране на конституционен контрол от гражданите безспорно ще окаже и дисциплиниращ ефект върху законодателя, който много по-внимателно ще преценява своите решения още на етапа преди приемане на актовете.

6.2.4.Намаляване на осъдителните решения срещу Република България в ЕСПЧ.

Съдържанието на основните права, инкорпорирано в КРБ, до голяма степен съответства на каталога от права, предвидени в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Въвеждането на ИКЖ в България ще позволи на гражданите да потърсят защита на своите права и интереси, нарушени от законова норма, която противоречи на ЕКЗПЧОС (а обикновено и на КРБ), чрез един национален извънреден и субсидиарен способ. Това би спестило на засегнатите лица значителни ресурси за ангажиране на компетентността на ЕСПЧ, а евентуалното уважаване на жалбите, предявени пред КС, би намалило случаите на сезиране на международната юрисдикция. Почти сигурно е, че гражданите, чиито искания не бъдат удовлетворени от КС, все пак ще сезират ЕСПЧ. Безспорно е обаче, че във всеки случай процентът на оплакванията до международната институция ще намалее (най-малкото защото част от тях ще бъдат разгледани, респективно уважени още на национално ниво)[57]. Не е за пренебрегване в този смисъл и фактът, че ЕС и Съветът на Европа апелират за „оптимизиране на „вътрешните“ средства за защита.“[58]

Трябва да се отбележи, че най-значително намаляване на жалбите до ЕСПЧ ще има, ако се предвиди възможността за подаване на ИКЖ срещу съдебни актове, но и „неистинската“ конституционна жалба също би спомогнала за това.

6.2.5.Завършване на механизма за контрол на административни актове чрез възможност за оспорване на закони, въвеждащи по реда на по чл.120, ал.2 КРБ ограничения за обжалване на административни актове.

В т. 5.1 от настоящата разработка бяха посочени средствата за оспорване конституционността на административни актове. Като израз на демократичен дефицит бе маркирана разпоредбата на чл. 120, ал.2 КРБ, която позволява на НС със закон да изключи от съдебен контрол определени категории административни актове. Въвеждането на „неистинска“ конституционна жалба в България може да разреши този проблем и да създаде една ефективна и цялостна защита на правата срещу заплахите, идващи от неконституционни актове на изпълнителната власт. Такава идея изразява проф. Пенев[59], като предлага чрез ИКЖ да се атакува закон, който изключва съдебното обжалване на определена категория административни актове. В този случай КС ще проверява дали изключването на обжалваемостта на тези актове е основателно, т.е. „продиктувано от висш държавен интерес“ и в този смисъл отговарящо на конституционните критерии. Бих допълнил, че възможност за атакуване на такива закони следва да се предостави на гражданите само в случаите, когато са лично и пряко засегнати от приложението на необжалваем административен акт – в противен случай тази жалба би се превърнала в actio popularis.

6.2.6. Възстановяване на връзката между учредителна и учредена власт.

Проф. Близнашки посочва, че „конституционната юрисдикция изпълнява ролята на посредник между учредителната власт, която създава конституцията, от една страна, и учредените власти, които трябва да действат единствено в установените за тях по конституционен път предели“[60]. Възприемайки това становище, бих искал да обоснова един теоретичен аргумент в полза на прилагането на института на ИКЖ в България. Доколкото по смисъла на доктрината за народния суверенитет именно народът е носител на учредителната власт, то всеки отделен гражданин е също носител на тази власт! Това означава, че е напълно естествено и обосновано всеки гражданин като носител на учредителната власт да има възможност да упражнява контрол върху учредената власт чрез ангажиране на посредническата функция на КС. С други думи – лишаването на гражданите от достъп до конституционно правосъдие е в разрез с идеята за народния суверенитет, която е основополагаща за конституционализма и демократичната държава.

Лично становище на автора относно перспективите за въвеждане на ИКЖ в България и предложения за усъвършенстване на съществуващата уредба de lege ferenda

При последното изменение на КРБ (ДВ. бр.100 от 18 Декември 2015г.) отново не бе предоставена възможност на гражданите пряко да сезират КС – подобно предложение липсваше дори и в ЗИДКРБ, цитиран по-горе. Последователното разширяване на кръга от субекти, които могат да инициират конституционен контрол, чрез овластяването с такива функции на Омбудсмана и ВАдС, все пак е знак, че конституционният законодател постепенно съзнава необходимостта от по-достъпни средства за защита на основните права на гражданите. Тази тенденция и обществените нагласи ми дават основание да считам, че в момента на дневен ред стои не въпросът дали, а по-скоро кога и как да бъде възпроизведен институтът на ИКЖ в националната правна система. В теорията значително преобладават мненията, подкрепящи неговото въвеждане. Зад тази идея застават видни учени като проф. Начева[61], проф. Друмева[62], проф. Близнашки[63], както и вече покойните проф. Неновски[64] и проф. Стойчев[65] и др. Такова е становището и на юристи от практиката като бившия конституционен съдия проф. Пенев[66]. Редица обществени организации също поддържат необходимостта от въвеждане на този институт[67]. По темата се проведени множество обсъждания и семинари, като изказвания от някои от тях са цитирани в настоящата работа.

Следва да се обърне внимание, че принципна подкрепа за подобно решение в миналото са изразявали Президентът на Републиката – г-н Росен Плевнелиев, а също и Вицепрезидентът – г-жа Маргарита Попова[68].

Тук е мястото да се отбележи, че подобна реформа е осъществима, без да е необходимо свикването на ВНС – тя може да се извърши от ОНС по реда на чл. 155 КРБ – в този смисъл се изказват проф. Пенев[69] и проф. Друмева[70] .

Личното ми мнение също е в подкрепа на въвеждането на института на ИКЖ, като ще си позволя да направя няколко предложения в този смисъл. На първо място считам, че нашата Конституция предполага възприемането на модела на „неистинската“ конституционна жалба, която предоставя възможност на гражданите да инициират контрол за конституционност единствено на законовите норми. Това е така, защото актовете на изпълнителната и съдебната власт подлежат на конституционен контрол по различни и, според мен, достатъчно ефективни механизми, което прави натоварването на КС с подобна материя ненужно. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че конституционният законодател изобщо не е предвидил възможност за КС да контролира актовете на изпълнителната и съдебната власт сред правомощията му по чл. 149 КРБ – реформа в противоположен смисъл би противоречала на автентичния замисъл, вложен от Учредителната власт.

На следващо място разумно би било ИКЖ да се предвиди като изключителен и субсидиарен способ за защита, който да е приложим едва след изчерпването на евентуалните възможности за защита на основните права посредством традиционните средства. За да се ангажират компетенциите на КС, засягането на основните права трябва да е „лично, пряко и сега“, което ще предпази ИКЖ от трансформирането ѝ в actio popularis. Следва да бъдат замислени много ефективни филтри за допустимост, които да допускат до разглеждане по същество единствено жалби, при които вероятността от нарушение на основните права е действително голяма. Преклузивен срок за депозиране на такава жалба също е необходим от гл.т. на гарантирането на правната сигурност – обосновано е той да е обвързан не с датата на влизане в сила на закона, а с момента на конкретното нарушаване на основните права, осъществено въз основа на противоконституционната норма. Това е така, т.к. продължителното прилагане на неконституционосъобразния акт не следва да доведе до своеобразно „саниране“ на неговата порочност – всяко нарушение на основните права и интереси на гражданите, което е предизвикано от такъв закон, трябва да е самостоятелно основание за атакуването му. След изтичане на определен срок от момента на осъществяване на нарушението правото на ИКЖ ще се прекратява за конкретния случай и субект, но ще възникне отново при последващо нарушаване на права и интереси, произтичащо от същата противоконституционна норма.

След като ГПК изисква касационната жалба да бъде подписана от адвокат, то на още по-голямо основание би трябвало да се предвиди условие процесуалното представителство на жалбоподателя в производството по разглеждане на ИКЖ да се осъществя от квалифициран юрист, което ще способства за точното изготвяне на жалбата и ще увеличи шансовете ѝ за уважаване.

Въпросът дали да се въвежда такса за подаване на жалбата и в какъв размер да бъде тя е особено деликатен, като допълнително се усложнява от социалните реалности в България. Поради това е необходимо да се търси баланса между осигуряването на достъп до конституционно правосъдие на максимално широк кръг от граждани и предотвратяването на злоупотреба с правото на ИКЖ. Въвеждането на глоба при неоснователно подадена жалба също е вариант.

Важна е и проблематиката на легитимираните субекти. Безспорно е, че отделният гражданин трябва да има право да подава ИКЖ. Много демократично решение би било това право да се предостави и на чужденците, но подобен подход трябва се обмисли изключително внимателно, особено в контекста на последните геополитически събития и движението на големи маси от хора към Европа. Дискусионен е и въпросът дали такова право да се даде на определени юридически лица, след като замисълът на ИКЖ е да се защитят основните права, които принципно са присъщи на физическите лица.

Изключително съществена е темата за действието, което ще имат решенията на КС при евентуална отмяна на противоконституционна норма вследствие на подаване на ИКЖ. Безспорно е, че в съответствие със сега действащата редакция на Основния закон, решенията трябва да действат занапред, за в бъдеще и по отношение на всички субекти (erga omnes). Би следвало да се предвидят основания и срокове за отмяна на влезли в сила актове, които са постановени въз основа на обявена за противоконституционна законова разпоредба. Трябва обаче преразглеждането на актовете да се предостави на самите юрисдикции, които са ги постановили, за да се избегне напрежение с КС, който ще съсредоточи контрола си единствено върху съответствието на законовата норма с основните права, установени в КРБ, без да решава конкретните случаи по същество. Т.е. съдилищата ще отменят влезли в сила актове не защото при първоначалното разглеждане законът е приложен неправилно, а т.к. приложимото право се е изменило вследствие на намесата на КС. Логично е да се допусне възобновяване на производството и пред административен орган, когато той е постановил акт на основание законова норма, която впоследствие е обявена от КС за противоконституционна. Идеята за предвиждане на механизми за отмяна на влезли в сила актове, които са постановени въз основа на обезсилени от КС закони, е позната на българската правна теория още от първите години на действието на съвременната Конституция. Такова мнение изразява например проф. Неновски[71]: „Иначе се поставят нещата, ако дадено лице има вече влязла в сила присъда въз основа на обезсилен по-късно закон – такъв, който противоречи на КРБ или на международното право. В такъв случай би трябвало законът да допуска производство за отмяна на подобна присъда.“ Действащите към момента процесуални закони предвиждат способи за отмяна на влезли в сила актове – вж. напр. чл. 422, ал. 1 НПК, чл. 99 и чл. 239 АПК, чл. 303, ал. 1 ГПК. Необходимо е обаче в тези разпоредби изрично да се предвиди, че отмяната на законова норма от КС е основание за възобновяване на производството. Към настоящия момент съдилищата тълкуват стриктно посочените норми и не допускат преразглеждане на влезли в сила актове поради обстоятелството, че са постановени на основание норми, които впоследствие са обявени за противоконституционни – вж. напр. Решение №430/21.12.2011 г. по гр.д. №1263/2011 г., III ГО, ВКС.

Наред с въвеждането на ИКЖ, подкрепа заслужава и идеята за снабдяване на всеки съд, който констатира противоречие на закон с КРБ, с възможност да сезира КС. Част от аргументите за такова решение бяха посочени в т. 5.3 от изложението. Следва да се добави, че вече неколкократно цитираният ЗИДКРБ предвиждаше следното изменение на чл. 150, ал. 2 КРБ – „Когато установи несъответствие между закона и Конституцията, съдът спира производството по делото и внася въпроса в Конституционния съд.“ Вносителите на проекта сочат в мотивите му, че чрез предлагания текст се цели частично компенсиране на липсата на конституционна жалба в българската правна система, а също и утвърждаване върховенството на КРБ и независимостта на съда. Въпреки всички доводи НС отказа да да предостави подобно правомощие на съдилищата. Решението на народните представители не е съобразено със съвременните правни реалности и с духа на Основния закон. Идеята за подобен инцидентен конституционен контрол не е чужда на КРБ – нейният пар. 3, ал. 1 възлага на съдилищата (а според проф. Пенев на всеки правоприлагащ орган[72]) да преценят конституционосъобразността на законите, приети преди влизане в сила на Конституцията, като при констатиране на противоречие с КРБ, те следва да не приложат заварената законова норма. Нещо повече – в съвременната практика на съдилищата се открива стремеж по тълкувателен път да бъде преодоляна невъзможността им да упражняват конституционен контрол по отношение на текущото законодателство с цел да защитят основните права на гражданите. Така в Решение № 2706 от 23.02.2012 г. по адм. д. № 15450/2011 г., ІV отд., ВАС се разглежда казус, в който Административен съд – Бургас е отказал да приложи законова норма поради констатирано от него противоречие с КРБ. ВАС отменя акта, предмет на касационно обжалване, като правилно изтъква, че решението на административния съд накърнява принципа на разделение на властите, доколкото единствено КС е компетентен да се произнесе по конституционосъобразността на законодателството. Интересно е и Определение № 341 от 11.04.2013 г. по т. д. № 1063/2012 г., І ТО на ВКС – с него ВКС не допуска до касационно обжалване въззивно решение, с което е оставен в сила първоинстанционния съдебен акт, който пък, от своя страна, оставя без уважение иска за прогласяване на нищожност на решение, в което СГС отказва да приложи законова норма поради противоречие с КРБ. Т.е. – на практика ВКС оставя в сила решение, с което СГС упражнява конституционен контрол по модела, възприет в американската правна система.

Струва ми се, че вместо съдилищата да бъдат тласкани към този своеобразен съдебен активизъм, значително по-рационално е те да бъдат овластени с ефективен способ за пряко иницииране на конституционен контрол. Принципът за разделение на властите, така, както е възприет в България, изисква разглеждащият състав да не решава по същество своеобразния спор между отделния гражданин и законодателната власт, а само да сезира КС, който впоследствие фактически ще осъществи проверката за съответствие между приложимия закон и КРБ. Предоставянето на възможността за ангажиране компетентността на КС единствено на ВКС и ВАС е концепция, която не отговаря на чл. 56 КРБ, защото значително ограничава възможностите на гражданите да се защитят срещу противоконституционен закон. Така например процесуалните норми предвиждат редица основания за недопустимост на касационното обжалване и делото въобще може да не достигне до върховната инстанция, а, както се посочи, нормата на чл. 15 ЗСВ почти не намира практическо приложение. Аргументите, че в предоставянето на възможност на всеки разглеждащ състав да сезира КС се крие опасност от претоварване на конституционната юрисдикция или шиканиране на процеса, са равнозначни на подценяване на правната култура на българските магистрати и възможността им адекватно да преценят основателността на исканията на страните. Препоръчително е да се предвиди еднократна възможност за обжалване чрез частна жалба на акта, с който разглеждащият състав ще се произнася по евентуалното искане за сезиране на КС.

Заключение

Улесняването на достъпа на гражданите до конституционното правосъдие и в частност възприемането на института на ИКЖ в България се очертават като неизбежен бъдещ етап в развитието на конституционната ни система. Гласовете против подобна тенденция постепенно биват заглушавани от императивите на модерната правова държава и демократично общество, които във все по-голяма степен дават приоритет на основните права и свободи пред аргументите от практически характер. В последните 26 г. в България дискусията за ИКЖ не е спирала, като в периода преди приемането на страната в ЕС тя беше особено оживена. Можем единствено да съжаляваме, че този безспорно полезен стремеж към допълнително демократизиране на конституционния ни модел не бе реализиран и при последното изменение на КРБ. Въпреки това усилията, насочени към изследването и предлагането на варианти за въвеждането на института в България не трябва да престават, защото той може да бъде действително ефективен само след едно изключително детайлно и интердисциплинарно проучване на тематиката. При разширяването на възможностите на гражданите да защитят основните си права пред КС не е препоръчително да се копират готови модели от други правни системи. Напротив – законодателят трябва да се придържа към юридическата ни традиция, която се изразява във възприемане на достиженията на модерния конституционализъм, при съчетаването им с оригинални национални решения, които са съобразени с особените обществено-политически и социално-икономически условия в страната.

Автор: Огнян Костов Янков, студент V курс, Софийски университет „Св. Климент Охридски“ Юридически факултет

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

Използвани съкращения

АПК – Административнопроцесуален Кодекс

ВАдС – Висш адвокатски съвет

ВАС – Върховен административен съд

ВНС – Велико народно събрание

ВКС – Върховен касационен съд

ГПК – Граждански процесуален кодекс

ДВ – Държавен вестник

ЕКЗПЧОС – Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи

ЕСПЧ – Европейски съд по правата на човека

ЕС – Европейски съюз

ЗИДКРБ – Закон за изменение и допълнение на КРБ

ЗНА – Закон за нормативните актове

ИКЖ – Индивидуална конституционна жалба

КРБ – Конституция на Република България

КС – Конституционен съд

НПК – Наказателно-процесуален кодекс

ПЕС – Право на Европейския съюз

РФ – Руска федерация

САЩ – Съединени американски щати

СЕС – Съдът на Европейския съюз

ФРГ – Федерална република Германия

ЮЛ – юридическо лице

Библиография

Съчинения на хартиен носител
Близнашки, Г. Парламентарното управление в България, С. 2009
Близнашки, Г. Принципи на парламентарното управление. Контролът за конституционност в България., С. 2007
Близнашки, Г. Формата на държавата, С. 2009
Друмева, Е. Индивидуалната правна закрила и конституционното правосъдие, сп. „Юридически свят“, 2006, №1
Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013
Ендзинс, А. Конституционният съд в демократичната държава. Конституционната жалба като важен елемент на конституционните съдилища в демократичните държави., С. 2006
Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Западна Европа., сп. „Общество и право“, 2013
Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права пред конституционните съдилища в Централна и Източна Европа., сп. „Общество и право“, 2014, №1
Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Република България-възможности за усъвършенстване., сп. „Общество и право“, 2014, №2
Начева, Сн. За конституционната защитеност и конституционната защитимост на правото на защита, сп. „Съвременно право“, 1999, №4
Неновски, Н. Конституцията:актуални въпроси на теорията и практиката, С. 2002
Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12
Пенев, П. За прякото действие на конституционните норми в дейността на Конституционния съд и съдилищата, сп. „Правна мисъл“, 1998, № 2
Селезньов, Н. Конституционният съд в демократичната държава. Защита на правата и свободите на гражданите от Конституционния съд на Руската федерация., С. 2006
Стойчев, Ст., Конституционно право, С. 2002
Gabriel, O., Kropp, S. Die EU-Staaten im Vergleich : Strukturen, Prozesse, Politikinhalte. Wiesbaden, 2008

Източници в интернет
1. Веселинова, М. „Проф. Емилия Друмева: Дошъл е моментът за индивидуалната конституционна жалба“ – http://www.legalworld.bg/33009.prof-emiliia-drumeva-doshyl-e-momentyt-za-individualnata-konstitucionna-jalba.html (21.04.2014)
2. Екимджиев, М. Асоциация за Европейска интеграция и права на човека. „Промените в Конституцията и правото на индивидуална жалба до Конституционния съд“ – http://eurorights-bg.org/?p=690&lang=en (21.04.2014)
3. Неновски, Н. Без конституционен контрол върху законите няма модерен парламентаризъм и конституционализъм, в. „Капитал“, 11 декември 1995, http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/1995/12/11/1043997_bez_konstitucionen_kontrol_vurhu_zakonite_niama/ (21.04.2016)
4. Протокол №19 от заседанието на Комисията за взаймодействие с граждански организации и движения към 42-то НС, проведено на 19.03.2005 г.–http://www.parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/2081/steno/ID/3266 (21.04.2016)

Пресцентър на Президента, „Президентът: Въвеждането на конституционната жалба ще повиши доверието в институциите и ще намали усещането за несправедливост.“ http://www.president.bg/news1759/prezidentat-vavezhdaneto-na-konstitutsionnata-zhalba-shte-povishi-doverieto-v-institutsiite-i-shte-namali-useshtaneto-za-nespravedlivost.html (21.04.2016)
„Становището по Концепция за преодоляване на причините за осъдителните решения на ЕСПЧ срещу България на Българския център за нестопанско право“ (2008) – http://www.bcnl.org/bg/articles/634%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D%82%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%BE%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8%D1%82%0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5.html (21.04.2016)
Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 14 –http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)
Уебстраницата на Австр. конст. съд, Beschwerden gegen Erkenntnisse der Verwaltungsgerichte – https://www.vfgh.gv.at/cms/vfgh-site/vfgh/kompetenzen.html (21.04.2016)

Цитати:
[1] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 32.

[2] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 608.

[3] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 608.

[4] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 607..

[5] Вж. текста на въпросната Конституция: http://verfassungen.de/de/de06-66/verfassung48-i.htm (21.04.2016)

[6] Вж. текста на въпросната Конституционна харта: http://www.verfassungen.de/de/by/bayern19.htm (21.04.2016)

[7] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 554.

[8] Вж. чл. 144 от Австр. закон за Федералната конституция – http://www.ris.bka.gv.at/GeltendeFassung.wxe?Abfrage=Bundesnormen&Gesetzesnummer=10000138 (21.04.2016)

[9] Вж. разяснения относно правомощията на съда на уебстраницата на Австр. конст. съд, Beschwerden gegen Erkenntnisse der Verwaltungsgerichte – https://www.vfgh.gv.at/cms/vfgh-site/vfgh/kompetenzen.html (21.04.2016)

[10] Вж. пар. 62, ал.1, изр. 3 от Австр. закон за Конституционния съд – http://www.ris.bka.gv.at/GeltendeFassung.wxe?Abfrage=Bundesnormen&Gesetzesnummer=10000245 (21.04.2016)

[11] Вж. пар. 62а, ал.1 от Австр. закон за Конституционния съд – http://www.ris.bka.gv.at/GeltendeFassung.wxe?Abfrage=Bundesnormen&Gesetzesnummer=10000245 (21.04.2016)

[12] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Западна Европа., сп. „Общество и право“, 2013, №10, с. 108.

[13] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Западна Европа., сп. „Общество и право“, 2013, №10, с. 111.

[14] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 14, изказването на Ал. Арабаджиев –

http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[15] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Западна Европа., сп. „Общество и право“, 2013, №10, с. 115.

[16] Gabriel, O., Kropp, S. Die EU-Staaten im Vergleich : Strukturen, Prozesse, Politikinhalte. Wiesbaden, 2008, S.644

[17] Ендзинс, А. Конституционният съд в демократичната държава. Конституционната жалба като важен елемент на конституционните съдилища в демократичните държави., С. 2006, с. 170.

[18] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права пред конституционните съдилища в Централна и Източна Европа., сп. „Общество и право“, 2014, №1, с. 105.

[19] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 608.

[20] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права пред конституционните съдилища в Централна и Източна Европа., сп. „Общество и право“, 2014, №1, с. 108.

[21] Вж. текста на Конституцията на РФ: http://constitution.kremlin.ru/ (21.04.2016)

[22] Селезньов, Н. Конституционният съд в демократичната държава. Защита на правата и свободите на гражданите от Конституционния съд на Руската федерация., С. 2006

[23] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 679.

[24] Решение на КС №15 от 28.09.1993 г. по к.д. №17 от 1993 г., обн. ДВ, бр. 88 от 1993 г.

[25] За пълнота следва да се уточни, че, ако оспорването е пред непосредствено по-горестоящия административен орган (чл. 81 и следв. от АПК), той също би трябвало на общо основание да провери съответствието на оспорения акт с КРБ.

[26] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 33.

[27] Стойчев, Ст., Конституционно право, С. 2002, с. 571

[28] Парламентът в Народна Република България се намира в парадоксално състояние – конституционната теория му отрежда водещо място в политическия живот, но де факто той безкритично потвърждава решенията на управляващата партия.

[29] Близнашки, Г. Принципи на парламентарното управление. Контролът за конституционност в България., С. 2007, с.223

[30] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 605.

[31] Пенев, П. Защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 32.

[32] Начева, Сн. За конституционната защитеност и конституционната защитимост на правото на защита, сп. „Съвременно право“, 1999, № 4, с.21.

[33] Пак там., с.21

[34] Пак там., с.19

[35] Пак там., с. 22

[36] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 42, изказването на Д. Гочев –

http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[37] Вж. Решение №3/2005 г. по к.д. 2/2005 г. (Обн., Дв, бр. 33 от 15 април 2005 г.; попр., ДВ, бр. 38 от 3 май 2005 г.)

[38] Начева, Сн. Цит. съч., с.26.

[39] При търсене на съдебна практика в правно-информационните системи „АПИС“ и „СИЕЛА“ с критерий разпоредбата на чл. 15 ЗСВ бе открит само един съдебен акт, в който разглеждащият съд е упражнил правото си да сезира ВАС с оглед проверка на конституционосъобразността на законов текст – вж. Определение №1719/05.04.2012 по адм.д. №9718/2011 на АССГ, VII касационен състав.

[40] Близнашки, Г. Принципи на парламентарното управление. Контролът за конституционност в България., С.2007, с.225

[41] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 28

[42] Вж. Законопроект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, постъпил в НС на 26.05.2015 г. – вж. текста: http://www.parliament.bg/bg/bills/ID/15407/ (21.04.2016)

[43] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 29

[44] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 29

[45] Вж. текста на решението: http://www.servat.unibe.ch/dfr/bv037271.html (21.04.2016)

[46] Вж. текста на решението: http://www.servat.unibe.ch/dfr/bv073339.html (21.04.2016)

[47] Друмева, Е. Конституционно право, С. 2013, с. 607.

[48] Друмева, Е. Индивидуалната правна закрила и конституционното правосъдие, сп. “Юридически свят“, 2006, №1, с. 16.

[49] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 18, изказването на Д. Смилов –http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[50] Ендзинс, А. Конституционният съд в демократичната държава. Конституционната жалба като важен елемент на конституционните съдилища в демократичните държави., С. 2006, с. 173.

[51] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 36, изказването на Т. Чипев –

http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[52] Игнатова, С. Индивидуалната констицитуционна жалба. Защита на основните права в Република България-възможности за усъвършенстване., сп. „Общество и право“, 2014, №2, с. 44

[53] Начева, Сн. Цит. съч., с. 19.

[54] Пак там, с. 28.

[55] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 17, изказването на Р. Смедовска –

http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[56] Близнашки, Г. Парламентарното управление в България, С. 2009, с. 105.

[57] Стенографски записи от заседанието на Гражданския конвент за промени в Конституцията, организиран от Институт „Отворено общество София“, проведено на 04.05.2005 г., с. 46, изказването на Пл. Богоев –

http://www.osf.bg/cyeds/downloads/Trasnscript_4_May_2005.pdf (21.04.2016)

[58] Екимджиев, М. Асоциация за Европейска интеграция и права на човека. „Промените в Конституцията и правото на индивидуална жалба до Конституционния съд“ – http://eurorights-bg.org/?p=690&lang=en (21.04.2016)

[59] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 33.

[60] Близнашки, Г. Формата на държавата, С. 2009, с.201.

[61] Начева, Сн. Цит. съч., с. 28.

[62] Веселинова, М. „Проф. Емилия Друмева: Дошъл е моментът за индивидуалната конституционна жалба“, уебсайт „Правен свят“, 23 октомври 2013 – http://www.legalworld.bg/33009.prof-emiliia-drumeva-doshyl-e-momentyt-za-individualnata-konstitucionna-jalba.html (21.04.2016)

[63] Близнашки, Г. Парламентарното управление в България, С. 2009, с. 18.

[64] Неновски, Н. Конституцията: актуални въпроси на теорията и практиката, С. 2002, с.86.

[65] Стойчев, Ст. Цит. съч., с. 572.

[66] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 33.

[67] Вж. например „Становището по Концепция за преодоляване на причините за осъдителните решения на ЕСПЧ срещу България на Българския център за нестопанско право“ (2008) – http://www.bcnl.org/bg/articles/634-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BF%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%BE%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5.html (21.04.2016)

[68] Пресцентър на Президента, „Президентът: Въвеждането на конституционната жалба ще повиши доверието в институциите и ще намали усещането за несправедливост.“, 28 Февруари 2014 – http://www.president.bg/news1759/prezidentat-vavezhdaneto-na-konstitutsionnata-zhalba-shte-povishi-doverieto-v-institutsiite-i-shte-namali-useshtaneto-za-nespravedlivost.html (21.04.2016)

[69] Пенев, П. Българското конституционно правосъдие и защитата на основните права, сп. „Адвокатски преглед“, 2013, №12, с. 35.

[70] Протокол №19 от заседанието на Комисията за взаимодействие с граждански организации и движения към 42-то НС, проведено на 19.03.2005 г., изказването на Емилия Друмева –

http://www.parliament.bg/bg/parliamentarycommittees/members/2081/steno/ID/3266 (21.04.2016)

[71] Неновски, Н. Без конституционен контрол върху законите няма модерен парламентаризъм и конституционализъм, в. „Капитал“, 11 декември 1995, http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/1995/12/11/1043997_bez_konstitucionen_kontrol_vurhu_zakonite_niama/ (21.04.2016)

[72] Пенев, П. За прякото действие на конституционните норми в дейността на Конституционния съд и съдилищата, сп. „Правна мисъл“, 1998, № 2, с. 4 – цитатът на страницата е от копие на статията, достъпно на уебсайта на правно-информационната система „СИЕЛА“.