ПЕРИОДИЧНИ ПЛАЩАНИЯ ЛИ СА ВЗЕМАНИЯТА ЗА ГЛАВНИЦА ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ?

Погасителната давност и въпросите, които поставя, са били обект на множество изследвания, научни разработки, на богата практика на отделните съдилища, както и предмет на тълкувателни решения, през годините. Въпреки това, проблемите, които възникват във връзка с приложението на института не се изчерпват. Повод за написването на тази статия е липсата на единомислие между съдилищата по въпроси, с голямо практическо значение. Отговорите на тези въпроси не би следвало да предизвикват съмнение, ако изхождаме от основни правила на гражданското и в частност, на облигационното право, както и от задължителната тълкувателна практика на Върховния касационен съд (ВКС), чието основно предназначение е да спомага за преодоляването противоречията при правораздаването, а не от своя страна да става обект на тълкуване от по – долустоящите съдебни инстанции, както и от състави на ВКС, постановяващи съдебни актове по реда на чл. 290 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Проблемът.

В съдебната практика днес е налице сериозно противоречие по въпроса: какъв е приложимият давностен срок по отношение на вземанията за главница по договор за банков кредит? В преобладаващият брой съдебни актове, без да се излагат стабилни юридически аргументи, се възприема становището, че те се погасяват с общата 5 – годишна давност. Значителна част от съдилищата, обаче, застъпва обратното мнение – за приложимостта на 3 – годишния давностен срок, който извод се подкрепя от много по – сериозни мотиви. Това противоречие би могло, до някъде, да бъде оправдано до приемането на Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС (ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС), което следваше да изясни: „Какво е съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите и кои са неговите основни и задължителни характеристики?“ За съжаление, разминаването продължава да съществува и след постановяване на цитираното решение, което отново поставя въпроса, доколко тълкувателната практика на върховните съдилища е в състояние да постигне целите и предназначението си.

Съдилищата не са единни и относно моментът, в който настъпва изискуемостта и от който започва да тече тази погасителна давност. Тези въпроси ще бъдат разгледани в рамките на настоящата статия, която не претендира за изчерпателност и пълнота на аргументацията. Целта й е да очертае съществуващият проблем и сериозните му последици, ако към отговорите на така поставените въпроси се подхожда едностранчиво, теоретично и без свързването им с конкретни житейски хипотези.

Аргументи „за“ 5 – годишният давностен срок.

В по-голямата част от съдебните актове[1], се застъпва становището, че вземанията по договор за банков кредит се погасяват с общата 5 – годишна давност по чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Този извод основно се обосновава, като се изхожда от произхода на договора за банков кредит от договора за заем и от установената във връзка с него съдебна практика.

На въпросът „налице ли е периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД при договор за заем, с който е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати“, е отговорил Върховния касационен съд в Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г., ГК, IV Г.О. и Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., ГК, III Г.О., постановени по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. В тях е даден отрицателен отговор на поставения въпрос. В първият от цитираните съдебни актове е прието, че за разлика от периодичните плащания, всяко едно от които е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения, при договора за заем задължението е неделимо плащане (к.м.)?! Изхождайки от това, ВКС посочва, че уговореното връщане на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания, а е налице само съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части, като в тази връзка съдът се позовава на аргумент за противното от чл. 66 от ЗЗД. Това становище (включително за неделимия характер на задължението при договора за заем) е застъпено и във второто решение, в което е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания, по отношение на които е приложим общият 5 – годишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.

Въз основа на тези изводи, интерес представлява въпросът, как задължението по договор за заем от една страна е неделимо плащане[2], а в същото време, от друга, в подкрепа на това твърдение ВКС се позовава на чл. 66 от ЗЗД, който има действие, единствено по отношение на делимите задължения. За щастие напълно погрешният извод, за неделимия характер на задължението, е преодолян в по-новата практика на Търговската колегия на ВКС, постановена по реда на ч. 290 и сл. от ГПК и обективирана в Решение № 103 от 16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г., ТК, I Т.О.

Основавайки се на изложените по-горе изводи и аргументи (вкл. и за неделимостта на задължението) на ВКС, направени във връзка с договора за заем и посочвайки цитираните две решения, съдилищата обосноват приложимостта на 5 – годишният давностен срок и по отношение на вземанията за главница по договора за банков кредит. Този извод основно се мотивира с произходът на договора за кредит от договора за заем. Приема се, че задължението по договора за кредит е единно, като единствено изпълнението му е разсрочено по предварителен определен от страните погасителен план, както и че погасяването на вземането на равни месечни вноски не превръща плащането в периодично.[3] Като аргумент много често се изтъква, че вземанията по договор за кредит не попадат сред изчерпателно изброените хипотези, визирани в чл. 111 от ЗЗД, обуславящи прилагане на специалната 3 – годишна погасителна давност.[4] В голяма част от съдебните актове, съдилищата изрично изброяват характеристиките на периодичните плащания, изведени в ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС, а именно: плащания, свързани със задължение за трайно и повтарящо се изпълнение; имащи единен правопораждащ факт; изискуемостта, забавата и давността за всяко, от които настъпват поотделно, а размерите им са изначално определени или определяеми. Като се ограничават единствено до изброяване на тези критерии и без да ги съотнесат към разглежданите плащания, в съдебните актове лаконично се прави извод, че вземанията по договор за банков кредит не притежават посочените белези. В други решения, при разглеждане на поставеният въпрос, дори не се посочва, че става въпрос за вземания произтичащи от договор за кредит, а е налице директно позоваване и излагане на аргументи относно задължения по договор за заем.[5]

Това са в обобщен вид мотивите, които използват съдилищата, за да се обосноват приложимостта на общата давност по чл. 110 от ЗЗД и спрямо вземанията произтичащи от договор за банков кредит. Изложената аргументация, последователно застъпвана в по-голямата част от съдебната практика е оскъдна, вътрешно противоречива и според мен не представлява сериозно основание да се приеме, че вземанията по договор за банков кредит се погасяват с 5 – годишна погасителна давност, аргументите за това ще бъдат изложени по-долу.

Аргументи „за“ 3 – годишният давностен срок.

Другата част от съдебната практика, марак и не така многобройна, приема, че възникналите и станали изискуеми вземания за главница по договора за банков кредит се погасяват с кратката 3 – годишна давност, приложима и за вземанията за лихва.[6]

Интерес представлява факта, че основният аргумент, с който съдилищата обосновават извода си, е този, за периодичния характер на разглежданите вземания, извеждан от критериите установени в ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС, който е категорично и изрично отричан от привържениците на тезата за общата 5 – годишна давност.

Противно на възприетото в съдебната практика, в полза на общата давност, становище че при договора за банков кредит става въпрос за единно задължение, чието плащане е разсрочено, застъпващите тезата за 3 – годишният давностен срок приемат, че главницата по кредита представлява сбор от периодични плащания – месечните вноски по договора[7].

Притежават ли вземанията за главница по договор за банков кредит характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и какъв е давностният срок за тях?

4.1.Последователно изтъкваният от привържениците на 5 – годишният давностен срок, произход на договорът за кредит от договорът за заем, е безспорен. Въпреки това, кредитът се е обособил като самостоятелен вид договор, регламентиран в чл. 430 и сл. от ТЗ, с характерни за него особености, отличаващи го от договора за заем. Те няма да бъдат разглеждани подробно, достатъчно е да се посочат основните – срочният, целеви и възмезден характер на договорът за кредит, факта, че обикновено е обезпечен, както и предметът му, който винаги е парична сума[8]. Във връзка с тези характеристики от значение е обстоятелството, че той изрично е обявен за абсолютна търговска сделка, съгласно чл. 1, ал. 1 т. 7 от ТЗ. От друга страна, при заемът в по – голяма степен е дадена възможност на страните да решат какъв да бъде характерът на договора, предметът му, дали да е обезпечен, дали да уговорят срок за връщане на предоставеното в заем, дали ще се дължи лихва и т.н.

Изхождайки от посочените по-горе основни характеристики на договора за банков кредит, които съществено го различават от договора за заем, въпреки произхода му от последния и имайки предвид основната цел и функции на погасителната давност, можем да поставим под въпрос така последователно застъпваното схващане за приложимостта на 5 – годишният давностен срок по отношение на вземанията за главница по договора за кредит, извеждано на базата на произхода му от заема.

Давността като институт цели да гарантира правната сигурност на оборота, да стимулира титулярите на субективни граждански права да ги упражняват, ако не желаят да бъдат обвързани от нейните, неблагоприятни за тях правни последици.[9] В тази връзка, както посочва ВКС в ТР № 3/2012 г., ОСГТК, тя допринася за бързото уреждане на гражданските и търговските правоотношения, което е в интерес на всички.

Фактът, че законодателят изключва определена категория плащания от приложното поле на общия давностен срок не е случаен. Давността като институт се свързва с идеята за активността на кредитора и интересът му от изпълнение на задължението. Според ВКС в цитираното по-горе тълкувателно решение, целта в тези хипотези е защита на интереса на длъжника, за категориите плащания, при които на страните предварително е известно времето на изпълнението, доколкото в тези случаи „с настъпването на всеки падеж на кредитора се напомня за съществуващите задължения за периодични плащания и евентуално за наличието на неизплатени такива“. В тази връзка, изхождайки от застъпеното в тълкувателното решение становище, би могъл да се изтъкне аргумента, че доколкото кредиторите по договор за банков кредит са банки или финансови институции – търговци по правноорганизационната си форма, то това им качество предполага да полагат завишена грижа – тази на добрия търговец, при осъществяване на дейността си. Тя от своя страна следва да се разглежда в светлината на по-завишените изисквания, които законът поставя спрямо тях, в сравнение с останалите търговци. Ето защо, те следва да проявяват по – голяма активност и внимание, поради значителния финансов, квалификационен, оперативен и технически ресурс, с които като професионалисти в областта разполагат. Това е основание за извода, че кредиторът по този вид договор би могъл и би следвало да реализира правата си в по – кратки срокове, в сравнение с обикновените гражданскоправни субекти, които не разполагат с неговите познания и възможности, като му се откаже възможността да се ползва от общия 5 – годишен давностен срок, предвиден за тях.[10] Изложеното, предвид целите на погасителната давност и особеностите на договора за банков кредит, е един от възможните аргументи в полза на приложимостта на 3 – годишният давностен срок по чл. 111, б. „б“ от ЗЗД спрямо разглежданите вземания.

4.2.Аргументът за единния характер на вземането, изтъкван от привържениците на общата давност, също не е безспорен. Наистина, обикновено предоставяната в заем сума се отпуска еднократно, с което банката изпълнява основното си задължение по договора. Това обаче не е основание да се приеме, че и задължението за връщане на заетата сума е единно и в тази връзка да се направи извод, че то се погасява с 5 – годишен давностен срок.

Така при револвиращите кредити например, банката се задължава да осигури ползването на определена сума пари за определен период, която може да се усвоява изцяло или отчасти в рамките на уговорения между страните лимит, за срока на договора. Размерът на кредита се възстановява в процеса на погасяването му, като длъжникът може да усвоява многократно погасената част от главницата.

На следващо място, при договорът за кредит от изпълнението на основното задължение за предоставяне на уговорената сума, се поражда едно вторично задължение за банката – да осигури на кредитополучателя необезпокояваното й ползване за срока на договора. Това задължение тя следва да изпълнява в рамките на целия уговорен период и без съмнение е задължение с продължително изпълнение. То се свързва с невъзможността на банката да иска предсрочно връщане на отпуснатата сума, освен в изрично предвидените в закона или в договора случаи.

От друга страна, дори и задължението на едната страна по договора да е единно, то това не е основание да се отрече периодичния характер на насрещното задължение. Такъв пример за единен характер на едната престация по договора, а за периодичен на другата, е налице при договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. По-подробно въпросът за характерът на задължението ще бъде разгледан по-долу във връзка с тези за падежа и началото на давностния срок за вземанията за главница по договора за кредит.

4.3.Неоснователен и формален според мен е излаганият от съдилищата аргументът, че вземанията по договор за кредит не попадат сред изчерпателно изброените хипотези, визирани в чл. 111 от ЗЗД, обуславящи прилагане на специалният кратък давностен срок. Наистина изброяването в чл. 111 от ЗЗД се приема за изчерпателно, но следва да се има предвид, че съгласно б. „в“, предложение трето от цитираната разпоредба, част от това изчерпателно изброяване, са и т. нар. „периодичните плащания“. Целта на законодателя е била чрез обобщеният израз „периодични плащания“, да се обхване широкото многообразие от житейски хипотези, които могат да възникнат и които не биха могли да бъдат изрично посочени, доколкото всяко изчерпателно изброяване съдържа в себе си риск от пропуски.

Съгласно ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС, тази категория плащания следва да са свързани с вземания подобни на наемите и лихвите, както и да отговарят на изведените в решението критерии. На първо място, за да попадне в приложното поле на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД плащането следва да е периодично, като според ВКС такова е плащането, което не е еднократно, свързано е със задължение за трайно и повтарящо се изпълнение. На следващо място, множеството престации, предмет на задължението, следва да имат един и същ правопораждащ юридически факт, като падежът им настъпва периодично, през предварително определени и известни на страните интервали от време. Важна характеристика на посочените плащания, според ВКС е, че изискуемостта, забавата и давността за всяка престация настъпват поотделно. Притежават ли плащанията на главницата по договора за банков кредит изведените от ВКС характеристики?

4.3.1.На първо място, безспорно е, че става въпрос за плащания, които не са еднократни, а са свързани с изпълнение на трайни и повтарящи се парични задължения, в съответствие с уговорен от страните погасителен план.
4.3.2.Няма съмнение и че разглежданите задължения имат единен правопораждащ юридически факт – договора за кредит.
4.3.3.На следващо място, падежът им настъпва през предварително определени по волята на страните интервали от време, като конкретните размерите са изначално определени или определяеми.
4.3.4.С оглед това, вземанията за главница отговарят и на изведеното от ВКС изискване изискуемостта на всяко от вземанията да настъпва поотделно – в общия случай, с настъпването на договорения в съответствие с погасителния план срок. Това обстоятелство не се променя и при изрично уредените в закона или предвидени от страните в договора хипотези на предсрочна изискуемост, когато кредиторът получава възможност да претендира връщане на цялата сума, преди да настъпи падежа на отделните вноски. При договора за кредит, освен да защити и гарантира в определена степен и интересите на кредитора, чрез нея се цели и защита на трети лица, доколкото банките осъществяват кредитиране въз основа на набраните чрез влогонабиране средства от клиенти. Така предсрочната изискуемост се явява и косвена гаранция за интересите на лицата, възползвали се от услугите на съответната банка и вложили парични средства в нея.

Предсрочната изискуемост е общ институт, приложим към всички срочни задължения, който не зависи от това дали спрямо вземането е приложим 3 или 5 – годишен давностен срок, нито от своя страна е в състояние да окаже влияние върху този срок.[11] Общата му уредба е в чл. 71 на ЗЗД, а негови конкретни проявления са регламентирани в чл. 432 от ТЗ във връзка с договора за кредит. С възможността да иска изпълнение преди срока разполага всеки кредитор на срочно задължение, а не само този по договор за кредит, стига да са налице предпоставките за това, като тази възможност не променя характера на плащанията по договора. Така на първо място, предсрочната изискуемост, не се отнася до станалите дължими до настъпването, съотв. обявяването й вземания, чиито падеж е настъпил в съответствие с приетия от страните погасителен план. Напротив, именно неплащането на вече станали изискуеми вноски е най-често срещаната хипотеза, при която се стига до предсрочна изискуемост на останалите вземания с ненастъпил падеж. На следващо място, фактът, че кредиторът придобива възможността да претендира преди уговорените срокове, останалите дължими по договора вноски, не променя техния характер на периодични задължения, доколкото предсрочната изискуемост е обусловена от настъпването на допълнителни юридически факти.

Доказателство, че падежът и в тази връзка изискуемостта на всяка вноска настъпват поотделно е и обстоятелството, че извън хипотезите на предсрочна изискуемост, кредиторът не може преди падежа на отделната вноска да претендира заплащането на една, няколко или всички вноски, чийто срок за изпълнение не е настъпил. Длъжникът, обаче може да изпълни преди срока, т.е. всяко от плащанията по договора за кредит, преди настъпване на предварително определения между страните падеж, е изпълняемо, но не е изискуемо.

4.3.5.На следващо място, няма спор, че забавата за всяко от вземанията по договора настъпва поотделно и се свързва със самостоятелни правни последици Така обикновено в договорът е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за заплащане на дължимата вноска, длъжникът дължи лихва или неустойка за забавата, която се начислява именно върху размерът на просрочената вноска, както и върху дължимата за съответния период договорна лихва.[12]
4.3.6.Последното изискване, на което следва да отговарят периодичните плащания, съгласно ТР № 3/2012 г., ОСГТК на ВКС, е давността за всяка от престациите да настъпва поотделно. Този белег е в тясна връзка с разгледаният по – горе, относно изискуемостта на вземанията по договора. По този въпрос, в практиката се наблюдава огромно разминаване в изводите на съдилищата относно моментът, от който започва да тече погасителната давност при вземанията по договор за банков кредит. В същото време, необходимостта той да получи единен, безпротиворечив и категоричен отговор е от изключително голямо значение. Това се дължи на факта, че определени изводи на съдилищата, които не се основават на сериозни юридически, а и житейски аргументи, поставят множество проблеми и лишават от смисъл целите и функциите на погасителната давност като институт.

Съгласно чл. 114 ЗЗД, давността тече от моментът, в който вземането е станало изискуемо. В тази връзка, част от съдилищата, приемайки, че става въпрос за единно задължение, чието изпълнение е разсрочено по определен от страните погасителен план, правят извода, че давността започва да тече от настъпването на изискуемостта на цялото вземане. Този момент те свързват или с изтичането на срока на договора[13], или с упражнено от страна на банката на правото да направи кредита предсрочно изискуем, като изпрати уведомление до длъжника[14], или в случай, че е уговорено – с настъпването на автоматична предсрочна изискуемост, при неплащане от страна на длъжника на определен брой погасителни вноски,[15] или, ако в договора не е предвидено уведомяване на длъжника – с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, ал. 2 от ГПК.[16][17] Доколкото този извод за началото на давностния срок може да бъде споделен относно вземанията с ненастъпил падеж, които стават предсрочно изискуеми, той следва да бъде категорично отречен за вземанията, който са вече изискуеми и не са платени на падежа. За съжаление, обаче съдилищата при формиране на правните си изводи не правят това разграничение.

Смятам, че тези изводи са неправилни и много опасни, те поставят сериозни практически проблеми и следва да бъдат преодолени по категоричен начин в практиката на съдилищата. Да си представим житейската хипотеза, при която банка отпуска жилищен кредит със срок за погасяване на задължението от 35 години, в съответствие с утвърден погасителен план. Изхождайки от посочената практика, значи ли, че давност няма да тече за вноските по кредита до настъпване на крайния срок за издължаването му? От друга страна, означава ли, че банките са длъжни винаги да уговарят предсрочна изискуемост на вземанията си по отпуснат кредит, при неплащане на определен брой вноски? Така се блокира приложението на погасителната давност и се обезсмисля тя като институт, предназначен да стимулира носителите на права да ги упражняват, съотв. да даде възможност на длъжника да откаже да изпълни задължението си, като упражни перемпторното възражение за изтекла давност, при бездействие на кредитора в рамките на предвидените срокове. Подобни изводи на съдилищата, не свързват погасителната давност с падежа на задължението – моментът, в който вземането е станало изискуемо, каквото е изискването на закона, регламентирано в чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, а с настъпването на други юридически факти.

Така неизпълнението на задължението за заплащане на погасителни вноски или това неизпълнение, придружено от едностранно изявление на кредитора до длъжника, е нов юридически факт, който не следва да засяга и да поставя началото на давностния срок за вече падежиралите вноски. Той се свързва или с възможността кредиторът да обяви предсрочната изискуемост на всички вземания, чиито срок за изпълнение все още не е настъпил, или с автоматичното й настъпване, както и с възможността да се търси събирането на сумите по принудителен ред, след като банката е уведомила длъжника за предсрочната изискуемост[18].

Изтичането на срока, за заплащане на всички задължения по кредита, в съответствие с утвърдения погасителен план, също разкрива допълнителни възможности пред кредитора във връзка с отговорността на длъжника, но не следва да се свързва с началото на давностния срок на всяка анюитетна вноска. Това се подкрепя и от обстоятелството, че, съгласно чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции винаги при неизпълнение дори и на едно от задълженията за вноска по договора, кредиторът може да пристъпи към принудително осъществяване на правото си да претендира неплатените вноски, като се възползва от общия исков ред или заповедното производство по чл. 417, т. 2 от ГПК. Ако началото на давностния срок се свързва с изтичането на срока на договора, би следвало до настъпването му, вземането да не е изискуемо. Така неплащането на вноска по кредита в срок, съобразно погасителния план, не би следвало да се свързва с неблагоприятни последици за длъжника, напр. не би следвало да се държи лихва за забава върху просрочената част, доколкото вземането не е изискуемо и забава не може да има, не би могло да се пристъпи към принудителна реализация на неплатените вноски, с която възможност, както беше посочено, кредиторът разполага, дори и при неизпълнение на едно от задълженията. Обсъжданите, според мен неправилни, изводи на съдилищата, облагодетелстват кредитора като му дават възможност един необосновано дълъг период да бездейства, без да прави допълнителни разходи за събиране на вземането и без да търпи неблагоприятните последици, които давността свързва с липсата на активност от негова страна. Длъжникът, от друга страна, на практика се оказва обвързан от задължение, от което много трудно би се освободил. На следващо място, така се стига до заобикаляне на императивната норма, която извеждаме от разпоредбата на чл. 113 от ЗЗД, забраняваща удължаването и скъсяването на давностни срокове по волята на страните. Всичко това води до противоречие с принципите и целите на погасителната давност като институт, една от основните цели, на който е да осигури сигурността на оборота.

Въпреки посочената по-горе практика, все пак по-голямата част от съдилищата се ориентират към правилният извод, че давностният срокът следва да се брои от датите на падеж на всяка вноска за главница и лихва.[19] Застъпвайки това становище и с оглед гореизложените белези на вземанията за главница по договор за кредит, можем да направим категоричен извод, че те притежават всички характеристики на периодичните плащания, изведени от ВКС в ТР № 3/2012 г., ОСГТК. Става въпрос изпълнение на повтарящи се задължения с предмет парична сума, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, като размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, а давността за всяка престация настъпва поотделно.

Съотнасянето на характеристиките на вземанията по договор за кредит към изведените от ВКС критерии не е сложна задача. Това налага в практиката да бъдат преодолени противоречията по разглежданите в настоящото изложение проблеми. Принципно ясните характеристики на вземанията по договор за кредит, напълно отговорят не критериите установени от ВКС, ето защо ни би трябвало те категорично да се изключват от обхвата на периодичните плащания. Възприемайки периодичния характер на вземанията за топлофикационни, електроснабдителни, водоснабдителни и комуникационни услуги, съдилищата следва да признаят този характер и на вземанията по договор за банков кредит, а не да защитават кредиторите по тях, изтъквайки чисто формални аргументи.

Заключение.

Целта на настоящата статия беше да покаже, че не бива с лека ръка да се отрича въпросът за периодичния характер на вземанията за главница по договор за банков кредит. Направеният анализ, ръководещ се основно от критериите установени от ВКС в ТР № 3/2012 г., ОСГТК, разкри, че разглежданите вземания притежават и отговарят на белезите изведени от Върховния съд в задължителната му тълкувателна практика.

Изключвайки от приложното поле на периодичните плащания вземанията по договор за заем[20], а въз основа на тях и вземанията по договор за банков кредит, се поставя въпросът кои вземания се включват в приложното поле на чл. 111, б. „б“, предл. трето, освен изрично признатите за периодични с ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземания на доставчиците на комунални и комуникационни услуги, вземания по договори, основаващи се на наема, както и вземания по договор за издръжка и гледане, които по – често нямат паричен характер и следва да бъдат изпълнени съобразно уговореното в договора. Този въпрос, във връзка с вземанията за главнца по договор за банков кредит, за момента не намира ясен и обоснован отговор в практиката, въпреки необходимостта от такъв. Вероятно, разрешаването му по единен начин, предвид противоречивата съдебна практика, ще наложи приемането на нови тълкувателни актове, въпреки вече съществуващото ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК, което следваше да е ориентир за съдилищата при разрешаването на разглежданите в настоящото изложение проблеми.

Автор: Борислава Първанова[21]

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Решение № 2801 от 17.04.2013 г. по гр.д. № 2436/2006 г. на Софийски градски съд; Решние от 08.02.2013 г. по гр.д. № 38305/2011 г., I Г.О., 43 – ти състав на Софийски районен съд; Решение от 30.09.2013 г. по гр.д. № 416/2013 г. на Районен съд – Свиленград; Решение № от 20.06.2013 г. по гр.д. № 44198/2011 г. на Софийски районен съд; Решение № от 13.09.2013 г. по гр.д. № 17602/2012 г. на Софийски районен съд; Решение № 241 от 03.06.2013 г. по в.гр.д. № 285/2013 г. на Окръжен съд – Враца; Решение № 277 от 12.06.2013 г. по в.гр.д. № 383/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик

[2] Считам, че не се нуждае от коментар и обосновка обстоятелството, че паричните задължения представляват типичен представител на делимите задължения и най-често се посочват в литературата като пример за такива.

[3] Решение от 11.02.2013 г. по гр.д. 26893/2012 г., I Г.О., 29 – ти състав на Софийски районен съд;

[4] Решение от Решение от 30.09.2013 г. по гр.д. № 416/2013 г. на Районен съд – Свиленград.

[5] Решение № 277 от 12.06.2013 г. по в.гр.д. № 383/2013 г. на Окръжен съд – Пазарджик

[6] Решение № 8775 от 30.12.2013 г. по в. гр. д. № 13850/2013 г. на Софийски градски съд; Решение № 533 от 08.01.2013 г. по в. гр. д. № 1071/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново; Решение № 534 от 25.04.2013 г. по гр.д. № 7152/2012 г. на Районен съд – Стара Загора; Решение № от 09.01.2013 г. по гр. д. № 2434/2012 г. на Районен съд – Сливен; Решение от 18.03.2013 г. по гр.д. № 7884/2012 г., І Г. О., 43-ти с-в на Софийски районен съд; Решение от 30.01.2013 г. по гр. д. № 44168/2011 г., І Г. О., 43-ти с-в на Софийски районен съд; Решение от 29.05.2012 г. по т. д. № 486/2005 г.на Софийски градски съд

[7] Решение от 18.03.2013 г. по гр.д. № 7884/2012 г., І Г. О., 43-ти с-в на Софийски районен съд

[8] За разликите между договора за заем и договора за банков кредит вж. Герджиков, О. Търговски сделки – трето преработено и допълнено издание, ИК „Труд и право“, С: 2008 г.

[9] Подробно целите на давността (погасителна и придобивна) и различните им проявленията – в защита на философски възгледи, в процесуален и административно-съдебен план, по отношение на стабилността на оборота, както и в стопански и счетоводен план, са разгледани от Таков, К. в „Неизяснени или неразглеждани въпроси във връзка с давността“. – Във: Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право: В чест на 75-годишнината на проф. дюн Васил Мръчков, т. 5., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С: 2011, с. 185-203.

[10] Напоследък самите банки, които са основен представител на кредиторите по разглежданата категория вземания, предоставят на своите клиенти услуги, наименовани „периодични преводи“ или „периодични плащания“, даващи възможност за предварително планиране и регистриране на плащания за погасяване на месечни вноски по кредити. Същите тези банки, обаче, при спор, са категорични в твърдението си, че този вид вземания нямат периодичен характер.

[11] В този смисъл е и Решение № 8775 от 30.12.2013 г. по в. гр. д. № 13850/2013 г. на Софийски градски съд.

[12] По този начин не се заобикаля забраната за анатоцизъм, установена в чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Още за възможността да се начислява лихва върху лихва – вж. Калайджив, А., Облигационно право. Обща част, Сиби, С: 2013 г., с. 237, както и Решение № 1001 от 05.07.1999 г. по гр.д. № 357/1999 г., V Г. О. на ВКС.

[13] Решение № от 13.09.2013 г. по гр. д. № 17602/2012 Г. на Софийски районен съд; Решение № от 02.08.2013 г. по гр.д. № 17240/2012 г. на Софийски районен съд; Решение № от 05.02.2013 г. по гр. д. № 2086/2012 г. на Районен съд – Перник.

[14] Решение № 241 от 03.06.2013 г. по в.гр.д. № 285/2013 г. на Окръжен съд – Враца; Решение от 12.03.2013 г. по гр. д. № 35363/2011 г., Г. О., 61-ви с-в на Софийски районен съд; Решение № 180 от 13.03.2013 г. по гр.д. № 4638/2012 г. на Районен съд – Пазарджик.

[15] Определение № 109 от 26.02.2014 г. по т.д. № 2448/2013 г., Т. К., ІІ Т. О.; Определение № 224 от 03.04.2013 г. по т. д. № 449/2012 г., Т. К., ІІ Т. О.; Определение № 24 от 11.01.2011 г. по ч. т. д. № 884/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. и др.

[16] Решение № 66 от 3.02.2014 г. по гр. д. № 2197/2013 г. на РС – Шумен; Решение № 534 от 25.04.2013 г. по гр.д. № 7152/2012 г. на Районен съд – Стара Загора; Решение № от 05.06.2013 г. по гр. д. № 1256/2012 г. на Районен съд – Лом.

[17] Разминаванията, които съществуваха между съдилищата във връзка с въпроса за предсрочната изискуемост и обявяването й би следвало вече да не се появяват в практиката след постановяването на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г, ОСГТК на ВКС, което в т. 18 изрично разглежда този въпрос.

[18] В съответствие с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. постановено по т.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.

[19] Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г., Г.К., IV Г. О на ВКС; Решение № 2801 от 17.04.2013 г. погр.д. № 2436/2006 г. на Софийски градски съд; Решение от 11.02.2013 г. по гр. д. № 26893/2012 г., І Г. О., 29-ти с-в на Софийски районен съд.

[20] Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС

[21]адвокат към Софийска адвокатска колегия