Относно характера на лихвата върху обезщетението за непозволено увреждане

Въведение.

С приемането на действащия ЗЗД за пръв път лихвата при непозволено увреждане е уредена изрично в закона. По този начин се преодолява празнотата при действието на ЗЗД /отм./ и се разрешава спорът относно това дали деликтното обезщетение има лихвоносен характер[2]. В същото време темата за характера на лихвата при непозволено увреждане остава дискусионна. Настоящата статия си поставя за цел да отговори на въпроса дали лихвата при непозволено увреждане има мораторен характер или нейната природа е различна от тази на лихвата, която се дължи като обезщетение в останалите случаи на забава. В първата част на изложението ще бъде разгледан режимът на лихвата при ЗЗД /отм./, откъдето произтичат до голяма степен аргументите на поддръжниците на тезата, че лихвата при деликтите няма мораторен характер. Във втората част тези доводи ще се подложат на критичен анализ, но с оглед действащия ЗЗД. В заключението в синтезиран вид ще бъдат обобщени основните изводи от изложението.

Режим на лихвата при ЗЗД /отм./

При действието на ЗЗД /отм./ режимът на лихвата съществено се различава от този по действащия ЗЗД. Съгласно чл. 136 ЗЗД /отм./ лихви за забава се дължат „отъ деня на исковата молба”, с изключение на предвидените в закона случаи. Това разрешение е взаимствано от старата редакция на чл. 1153 Френския Code Civile. Обяснението му се е свързвaло с това, че за да текат лихви се считало за необходимо кредиторът да е манифестирал „категорически и енергически своята воля“ [3], т.е. да е отправил едно ясно и недвусмислено изявление към длъжника, обективирано в един „застрашителен акт, който не оставя на длъжника никаква илюзия“[4]. Други аргументи в подкрепа на подобно разрешение трудно могат да бъдат открити дори във френската доктрина, а някои автори критикуват тази редакция на чл. 1153 ФГК като „неоправдана аномалия“. Въпреки че с реформата от 07.04.1900г., чл. 1153 ФГК е изменен и вече не е необходима искова молба (demande en justice), а е достатъчна обикновена покана (summation)[5], чл. 136 ЗЗД /отм./ запазва първоначалната си редакция. Наред с много други, при действието на чл. 136 ЗЗД /отм./ се е поставял и въпросът относно приложението му при деликтното обезщетение. При стриктно тълкуване на чл. 136 ЗЗД /отм./ би могло да се стигне до извода, че деликтното обезщетение въобще няма лихвоносен характер, тъй като разпоредбата се прилага само за договорни задължения. Дори и да се приеме, че е приложима и при деликтите, то тогава лихва би следвало да се дължи единствено за периода след исковата молба. Подобно ограничително тълкуване очевидно не е съобразено с принципа за пълно обезщетяване. От една страна задължението за обезвреда възниква от момента, в който последиците от вредоносното деяние засегнат правната сфера на пострадалия, тъй като от този момент за него възниква интерес да възстанови предишното й състояние. От друга страна е невъзможно обезщетението да бъде заплатено едновременно с увреждането, а de facto винаги го следва по време. Колкото по-продължителен е периодът от увреждането до изплащане на обезщетението, толкова по-продължителен е и периодът, през който пострадалият е принуден да търпи уврежданията. Предвид паричния характер на обезщетението, продължителността на този период оказва негативно влияние и върху фунционалната стойност на обезщетението, тъй като парите поначало подлежат на обезценяване с оглед влиянието на инфлационните процеси[6]. Така пострадалият е лишен от ползването на дължимата му се сума, а търпи загуби и от това, че ще получи обезщетение в пари, които имат по-ниска покупателна способност от тази, която са имали в момента, в който е възникнало вземането му. Оказва се, че увреденото лице търпи вреди, както от деликта, така и от забавеното им поправяне, което всякога се реализира с определен период на закъснение. Тези съображения са основната причина по-старата доктрина и практика да се стремят да възложат върху делинквента неблагоприятните последици от закъснялото плащане на деликтното обезщетение, тъй като в противен случай пострадалият няма да бъде обезщетен изцяло. За да се достигне до този резултат, са изтъквани най-различни аргументи, които се основават било на разширителното тълкуване на чл. 136 ЗЗД /отм./, било на чл. 56 ЗЗД /отм./ или пък на общия принцип за справедливост. Според една от тезите увреденото лице няма право на лихва по чл. 136 ЗЗД /отм./, тъй като съдът определя едно общо обезщетение, което покрива всички подлежащи на поправяне вреди, включително настъпилите между вредоносното действие и решението. Следователно изобщо не остава място за присъждане на законни лихви, изчислени от първоначалния момент[7]. С други думи при деликтите оценката на вредата се извършва към момента на решението, при което деликтното обезщетение трябва да покрие всички вреди, включително настъпилите след самото вредоносно деяние и дори след предявяване на иска[8]. Според друго становище чл. 136 ЗЗД /отм./ се отнася само към паричните задължения, които произтичат от договор, но по аналогия следва да се приложи и при деликтната отговорност въз основа правилото Ubi eadem legis ratio, ibi eadem legis disposition[9]. Преобладаващо е било разбирането, което категорично отхвърля приложението на чл. 136 ЗЗД /отм./ по отношение на деликтната отговорност. В същото време се приемало, че след като вредите следва да бъдат обезщетени изцяло, то съгласно чл. 56 ЗЗД /отм./ лихви могат да бъдат присъдени като допълнителни вреди и загуби от деня на събитието[10], тъй като иначе вредите през този период биха останали некомпенсирани[11]. В някои случаи се признава на пострадалия вземане за лихви, без да се прави разлика дали основанието е чл. 136 или чл. 56 ЗЗД /отм./ [12]. За периода от исковата молба до окончателното плащане преобладаващо е било разбирането, че лихви се дължат, макар да се изтъква, че присъждането им не се основава пряко на чл. 136 ЗЗД /отм./, а съставлява елемент от общата оценка на действително понесените в конкретния случай вреди [13]. Съществувало е и виждане, че лихви върху обезщетение за вреди от деня на исковата молба могат да бъдат присъдени като допълнително обезщетение, а може и съдът да откаже присъждането им, когато намери, че определеното обезщетение е достатъчно[14].

Лихвата при непозволено увреждане по действащия ЗЗД.

При действащия ЗЗД са преодолени съмненията относно лихвоносния характер на деликтното обезщетение. Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 84, ал. 3 ЗЗД, според които при неизпълнение на парично задължение се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като при непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. В същото време в съдебната практика се подлага на съмнение мораторния характер на лихвата при деликтите като се приема, че същата е компенсаторна, а не мораторна[15]. В подкрепа на това становище се изтъкват особеностите, свързани с предявяването на иска за мораторна лихва[16] като се приема, че лихвата при деликтите не е мораторна, тъй като не се индивидуализирала с период и размер, върху нея не се дължала държавна такса и пр.[17]. В теорията също се подкрепя виждането, че лихвата при непозволено увреждане е компенсаторна, а не мораторна, но без да се излагат мотиви в тази посока[18]. Считам, че поддържаното становище се явява продължение на доминиращите разбирания при действието на ЗЗД /отм./, но противоречи изцяло на действащата нормативна уредба. Няма никакво съмнение по въпроса, че предвиденото в чл. 86, ал. 1 ЗЗД вземане в размер на законната лихва е предназначено да обезщети кредитора за вредите от забавата (mora), поради което същото се дължи от деня на забавата. Задължението за мораторна лихва възниква за всеки длъжник по парично задължение, който изпадне в забава, без значение какъв е фактическият състав, от който е възникнало главното задължение. Единственото отклонение относно лихвата при деликтите е, че за поставянето на делинквента в забава не е необходима покана, но последното не променя факта, че тази лихва също се дължи за вредите от забавата. Няма основание да се счита тогава, че характерът на лихвата при непозволено увреждане се различава от този на лихвата върху всяко друго парично задължение. Да се отрече мораторният й характер, означава да се отрече поставянето на делинквента в забава (mora), което противоречи на смисъла на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, който само изключва поканата като елемент от фактическия състав на забавата. Не могат да се споделят аргументите относно изискванията за редовност на исковата молба при иска за мораторна лихва. Единствената последица от изпълнението на тези условия е надлежното сезиране на съда с молба за защита на накърненото материално право, но то възниква и съществува, независимо от наличието на съдебен процес. С други думи, редовното предявяване на иска не обуславя характера на спорното материално право. Ето защо лихвата върху деликтното обезщетение всякога има мораторен характер (тъй като обезщетява пострадалия за вредите от забавата), независимо дали увреденото лице е потърсило съдебна защита. При действието на ЗЗД /отм./ се е приемало, че лихвата при непозволено увреждане не е мораторна, тъй като поначало длъжникът не може да се счита в забава преди да бъде определен размерът на задължението. До установяването му със съдебно решение, деликтното обезщетение е неопределено, а не може да се говори за забава, ако дългът не е ликвиден (in illiquidis non fit mora)[19]. Така ликвидността на дълга е разглеждана като предпоставка за дължимост на мораторните лихви[20]. В подкрепа на това становище е изтъкван цитирания по-горе чл. 136 ЗЗД /отм./, който предвижда, че лихва се дължи само върху определена сума пари. Така пострадалият може да претендира мораторна лихва, но претенцията ще бъде основателна само от деня, в който решението влезе в сила [21]. При действието на настоящия ЗЗД тези доводи са безпредметни, предвид изричния чл. 84, ал. 3 ЗЗД, според който делинквентът се смята в забава не само преди определяне размера на обезщетението от съда, но и без да е необходима дори извънсъдебна покана. Резултатът от този законодателен подход е, че длъжникът се счита в забава още с увреждането, а делинквентът не може да откаже плащане на мораторно обезщетение като заяви, че не му е ясен размерът на дълга. По този начин в ЗЗД е въведено отклонение от принципа in illiquidis non fit mora, като към неликвидното вземане са прикрепени последиците на забавата. От изложеното следва, че лихвата при деликтите също представлява обезщетение за забава, поради което винаги е мораторна [22]. Действително тя компенсира увреденото лице за лишаването му от облагата да ползва парите, които му се дължат като обезщетение, както и за това, че търпи неблагоприятните последици от инфлационните процеси. Поради това лихвата за забава изпълнява определени компенсаторни задачи, но те са присъщи на мораторната лихва по принцип, независимо от фактическия състав на главното задължение. Характерът на лихвата, която се дължи при изпадане в забава по чл. 84, ал. 3 ЗЗД не се различава от този на лихвата в случаите на забава по ал. 1 и ал. 2 от същия чл. 84 ЗЗД.

Заключение.

От извършената по-горе съпоставка между режимите на лихвата при ЗЗД /отм./ и при действащия ЗЗД се налага изводът, че при действието на настоящия ЗЗД лихвата при непозволено увреждане има мораторен характер. Тъй като по ЗЗД /отм./ няма предвидено основание, въз основа, на което делинквентът да дължи лихва за забава от момента на увреждането, то компенсирането на увреденото лице за периода от деликта до датата на плащане се постига чрез признаването на вземане за компенсаторна лихва, чрез която се постига пълна обезвреда. С приемането на чл. 84, ал. 3 ЗЗД увреденото лице се счита в забава още от датата на увреждането, а последицата от това е, че делинквентът дължи мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД, чрез която пострадалият следва да се счита обезщетен за вредите от закъснялото плащане. Характерът на тази лихва не се отличава от този на лихвата, която се дължи при други фактически състави на забавата (чл. 84, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД).

Автор: Светослав Пиронев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Темата е представена като доклад на IX-та национална конференция на докторантите в областта на правните науки, организирана от Института за държавата и правото при БАН, 2019г. [2] В англосаксонската правна система все още съществува спор по въпроса дали следва да се присъжда отделна лихва върху обезщетението от непозволено увреждане (т. нар. prejudgment interest) или тя е имплицитно включена в него. Противниците на признаването на такова акцесорно вземане свързват функциите на лихвата най-вече с това, че чрез нея се обезщетяват вредите от обезценяването на парите (с оглед инфлационните процеси) през периода от непозволеното увреждане до плащането. Те считат, че вредите от закъснялото плащане не подлежат на отделна обезвреда, тъй като съдът така или иначе взема предвид изминалия период от време, а индексирането на обезщетението с отделна лихва може да доведе до неоснователното обогатяване на кредитора. Вж. напр. Carroll, Stephen. J. Jury Awards and Prejudgment Interest in Tort Cases. Santa Monica, CA: Rand Corporation, 1983. Достъпна на: https://www.rand.org/pubs/notes/N1994.html, цит. по Michael J. Martin. Prejudgment Interest: Implementing Its Compensatory Purpose, 15 Loy. U. Chi. L. J. 541, 1984, p. 546, под линия. След извършен анализ на присъдените обезщетения през периода от 1960–79г. в съдилищата в окръг Кук, Илинойс, САЩ, се установява, че размерът им се е увеличавал ежегодно с 3,7 % над годишната инфлация. От тези данни се прави извод, че при присъждането на обезщетения, съдилищата неизменно индексират размера им съобразно изминалия период от време, въпреки че не го квалифицират като самостоятелно компенсаторно вземане. [3] Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Т. 4, София, 1929, с. 403. [4] Пак там, с. 403. Вж. още Кожухаров, А. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1–216. Систематичен синтез на юриспруденцията. С. 1948, с. 582, според който мълчанието на кредитора се счита за мълчаливо продължаване на срока. [5] Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Чл. Чл. 1–333, с. 271. [6] Това съображение често се използва и в практиката на Съда на ЕС. Вж. напр. Решение на Общия съд (четвърти състав) от 08.11.2011г., дело T–88/09, Idromacchine Srl. v Commission, пар. 77. [7] Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С., 1990, с. 136. [8] Пак там, с. 125. [9] „Където основанието на закона е едно и също, еднакво трябва да бъде и законовото правило”. Така Тончев, Д. Цит. съч. [10] В този смисъл Решение 521 от 1911г., II Г.О., ВС, Решение 427 от 1902г. II Г.О., ВС и Реш. 18 от 1902г., II Г.О., ВС., цит. по Игнатиев, С. Юриспруденция на Върховния касационен съд по 33 закони за съдебното и административни ведомства до края на 1925г. С., с. 34. и Мешков, Г.Т., Мешков, К.Т. Наръчен сборник по Закона за задълженията и договорите, Т. I. 1936 г., с. 61. [11] Вж. Кожухаров, А. Цит. съч., с. 306. Тези съображения дават основание на автора да счита, че лихвите при вземане от деликт са компенсаторни, а не мораторни. В подобен смисъл вж. още Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Цит. съч., с. 142, според които лихви за периода до подаване на исковата молба могат да бъдат присъдени като „перо отъ общия размъръ на обезвредата“. [12] Според Решение 686 от 1937г., II Г.О., цит. по Кожухаров, А. Цит. съч., с. 306 лихви могат да се присъждат „било по чл. 136, било по чл. 56 ЗЗД от деня на действието или събитието“. В подобен смисъл е и Решение 521 от 1911г., II Г.О., ВС, цит. по Мешков, Г.Т., Мешков, К.Т. Цит. съч., с. 67., според което „лихвите по чл. 136 ЗЗД са договорни и се дължат от исковата молба, когато пък лихвите, произходат от сума, дължима по престъпление или полупрестъпление, се дължат от момента, когато лицето е трябвало да поправи причинените от негово действие вреди и загуби (чл. 56 и 136).“. Всъщност правното основание не е било без значение, тъй като ако се възприеме тезата, че лихвата е принадлежност към деликтното обезщетние по чл. 56 ЗЗД, а не е лихва по чл. 136 ЗЗД, то това би означавало, че същата не се погасява с кратката 5-годишна давност по чл. 46, ал. посл. от Закона за давността /отм./. Така Кожухаров, А. Цит. съч., с. 307–308. [13] Според Апостолов, И. Цит. съч., с. 136 увреденият има интерес да получи законни лихви след момента на решението, тъй като ако делинквентът забави престирането на обезщетението, пострадалият ще бъде лишен от ползването на присъдената сума. В подобен смисъл вж. още Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Цит. съч., с. 142, според които, макар че чл. 136 се отнася само до договорите, то лихви трябва да бъдат присъдени с оглед принципа на пълна обезвреда, тъй като процесът може да трае с години, което налага „потърпевшият да бъде обезщетен за забавата“, като тези лихви считат, че са пак част от обезвредата. [14] Решение 497 от 1902г., II Г.О., Решение 329 от 1911г., II Г.О., ВС и Решение 18 от 1922г., II Г. О., ВС цит. по Игнатиев, С. Цит. съч., с. 16 и Мешков, Г.Т., Мешков, К.Т. Цит. съч., с. 66–67. [15] Решение № 1048 от 18.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2000 г., IV г. о., Решение № 193 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 611/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 238 от 20.06.2008 г. на ВКС по т. д. № 924/2008 г., II т.о., Решение № 28.03.2013г. по т.д. № 205/2013г. на Пловдивски апелативен съд, т.о., I с-в., Реш. № 176 от 12.11.2018г. по т.д. № 2193/2017г., I т.о., ВКС и др. В съдебната практика мораторният характер на лихвата се признава изрично значително по-рядко – вж. напр. Решение № 145 от 22.06.2012г. по т.д. № 861/2010г., II т.о., ВКС. [16] В съдебната практика е прието, че претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се индивидуализира чрез посочване на размера на неизпълнения дълг, периода през който се дължи лихвата и нейния размер. Размерът на вземането е от значение за цената иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, върху която ищецът дължи и държавна такса. За разлика от мораторната лихва, законната лихва се разглежда като законова последица от предявяването на иска и е достатъчно да бъде поискана от ищеца, без да е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД. Вж. напр. Решение 75 от 16.07.2015г. по т.д. 519/2014г., II ТО, ВКС. [17] Решение № 1048 от 18.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2000 г., IV г. о., Решение от 1.03.2004 г. на САС по ч. гр. д. № 223/2004 г., ГК, 3 с-в и др. [18] Вж. Йосифов, Б, Балабанов, Б. Непозволено увреждане. Текст с коментар и синтез на съдебната практика. С. 1989., с. 133. Авторите се основават на това, че съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД се дължат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица. Според тях лихвите тогава се явяват компенсаторни, а не мораторни и се дължат като допълнение на обезщетението от деня на злополуката. В подобен смисъл вж. още. Тасев, С. Деликтната отговорност. Сиела. 2012, с. 183. Не става ясно доколко категорично авторът подкрепя тезата, че лихвите при деликта не са мораторни. От една страна се съдържа позоваване на решения на Върховния съд, според които лихвите са компенсаторни, а не мораторни. От друга страна се сочи, че „закъснителната (мораторната) лихва се дължи върху сумата, която е присъдена като обезщетение – имуществени и неимуществни вреди”, но се препраща към Решение № 1048 от 18.07.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1022/2000 г., IV г. о., в което е прието изрично, че лихвата има компенсаторен, а не мораторен характер. [19] Меворах, Н., Лиджи, Д., Фархи, Л. Цит. съч., с. 255–256. В англосаксонската правна система липсата на ликвидност поставя под съмнение въобще правото на пострадалия на т.нар. prejudgment interest. То се свързва с разбирането, че поначало лихва се дължи само върху вземане, чийто размер е определен или лесно установим. Това виждане се схваща като проявление на принципа за справедливост и се свърза с това, че отговорност за лихва възниква само когато длъжникът може да извърши плащане, чрез което да преустанови начисляването й, а това е възможно само когато е наясно с размера на главния дълг. Да се възлага в негова тежест заплащането на лихви докато се спори за размера на дълга, означава да се наказва за това, че е упражнил правото си на съдебна защита. [20] Вж. Кожухаров, А. Цит. съч., с. 584, според който, за да се присъдят лихви вземането трябва да е установено, т.е. „да се знае колко се дължи“. В обр. смисъл Тончев, Д. Цит. съч., с. 408–409, който счита, че законът не изисква ликвидност на дълга, а той изисква само да има дълг, т.е. щом има дълг длъжникът може да предложи на кредитора плащане и по този начин да избегне присъждане на лихви. Ако длъжникът може да се осъди само при ликвиден дълг, той би могъл да попречи на течението на лихвите като протака ликвидацията си с години. В същото време авторът застъпва тезата, че не се дължат лихви върху обезщетение, което произтича от престъпление и полупрестъпление, тъй като законът изисква взамането да е ликвидно, а то ще се превърне в такова с влизане в сила на съдебното решение. Пак там, с. 416–417. [21] Пак там, с. 416–417. [22] Така Антонов, Д. Непозволено увреждане. С. 1965., с. 233–234. Авторът заявява, че отстъпва от становището си, поддържано по-рано, че лихвата има компенсаторен характер и допълва обезщетението, тъй като намира това становище за несъвместимо с чл. 84 и 86 ЗЗД и изобщо с функцията на лихвата при непозволеното увреждане. Вероятно по същите съображения при действието на ЗЗД /отм./ проф. Кожухаров поддържа, че „лихвите при вземане от деликт са компенсаторни, а не мораторни“, а при действащия ЗЗД (в частта под ред. на проф. Попов) се приема, че „закъснителни лихви ще са и тези, които се дължат върху сумата присъдена като обезщетение за вреди причинени от деликт. При деликт длъжникът е постоянно в забава”. Срвн. Кожухаров, А. Цит. съч., с. 306. и Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Изд. 2002., с. 175, под линия.