Отговорност за разноските по делото

1. Общи положения

Въпросите за съдебните разноски придобиват все по-голямо значение в правораздавателната дейност и доказателство за това е приетото от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд Тълкувателно решение № 6/2012 на ВКС, ОСГТК от 6.11.2013 г., което решение включва 24 въпроса. Независимо от изключително обстойното тълкувателно решение, продължават да съществуват проблеми, които все още не са решени нито в теорията, нито в правораздавателната практика. Не е осветлена и правната същност на отношението между страните и участниците в процеса, възникнало по повод на разпределението на съдебните разноски.
Всеизвестно е, че при воденето на едно гражданско дело се правят разноски и от страна на ищеца, и от страна на ответника, а в определени случаи – и от трето лице – подпомагаща страна. Правната уредба на разноските, на задълженията на страните кой и при какви обстоятелства да плаща разноски и как те се разпределят след приключване на делото се съдържа в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – глава осма, но и теорията[1], и в практиката[2] са единодушни, че отговорността за разноските по делото представлява по правната си същност облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, има правото да иска от противната страна да плати направените разноски. Правоотношението съдържа всички белези на облигационното отношение – възниква между гражданскоправни субекти, регулира се с метода на равнопоставеност, има имуществен и релативен (относителен) характер, в съдържанието му влизат право да се иска от насрещната страна определено поведение (в случая заплащането на разноските) и корелиращото на това право задължение на противната страна да плати разноските по делото, направени от спечелилата делото страна. Правоотношението има едностранен характер, защото само едната страна има право да иска заплащане на определена сума, но не и насрещната страна, върху която пада задължението да плати разноските. Обект на правоотношението е парична сума, която представлява сборът от направените по делото разноски – платена държавна такса, платено адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещи лица и за събиране на други доказателства. Източник на правоотношението е влязлото  в сила съдебно решение, в което съдът се е произнесъл по въпроса, кои разноски са доказани и кой следва да ги понесе. A при решаване на въпроса, за кого възниква задължението да заплати разноските, съдът се ръководи от правилата на чл. 78 ГПК – каква част от иска е уважена; дал ли е повод ответникът с поведението си за завеждане на иска и признал ли е искът, прекратено ли е делото или е завършило с решение[3]. Решаващо значение за възникване на разглежданото облигационно отношение обаче има влязлото в сила съдебно решение. Съдът присъжда разноските на базата на правилата за тяхното разпределение, установени в закона и на доказването на направените разноски.

2. Правна същност на облигационното отношение

Следващият въпрос, който се поставя, е каква е правната същност на облигационното отношение по разпределението на разноските. В теорията и в съдебната практика се използва терминът “отговорност”. Определя се и нейният вид – обективна, безвиновна[4].  Очевидно се има предвид гражданска отговорност, доколкото безспорно отношението се определя като облигационно. Не се уточнява обаче какъв е видът на тази отговорност. В теорията ни са известни два вида гражданска отговорност – договорна и деликтна[5]. Очевидно е, че не би могла да бъде договорна отговорност, защото основанието за нейното възникване не включва като елемент договора. Отговорността за разноските по-скоро би се определила като деликтна – разноските (вредите) са възникнали по повод осъществяването на едно процесуално правоотношение, което не съдържа договорен елемент. Това е отговорност по поправяне на вредите, причинени от неоснователно предизвикан правен спор[6].

3. Вреда ли са разноските?

Третият въпрос, който се поражда, е дали разноските са вреда. Макар че вредата няма легална дефиниция в нашето право, тя се определя единодушно в теорията като неблагоприятна правна последица от деянието, която се изразвява в намаляване на имуществото на едно лице (damnum emergens) или в невъзможността то да се увеличи и да се получи печалба (lucrum cessans), ако увеличението със сигурност би настъпило, ако неправомерното деяние не беше извършено[7]. В теорията[8] и правораздавателната практика[9] е безспорно, че претърпяната загуба е винаги имуществена вреда, изразяваща се в намаляване имуществото на кредитора в резултат на неизпълнението. Размерът й се определя от разликата между имуществото след неизпълнението и имущественото състояние на изправния кредитор при точно изпълнение на задължението. Поради това вредата – претърпяна загуба, винаги е реална.
Ето защо кредиторът е този, който следва да докаже настъпването на реална вреда, намаляване на имуществото му и пряката причинна връзка между него и неизпълнението на задължението на длъжника, както и обстоятелството, че ако задължението бе изпълнено, вредата нямаше да настъпи. Пропуснатата полза е това увеличаване на имуществото на кредитора, което при обикновени условия би настъпило, ако длъжникът беше изпълнил правилно задължението си, т.е. пропуснатата полза е тази, която при обикновения ход на нещата или според обстоятелствата на конкретния случай би могла с вероятност да се очаква. Кредиторът, който твърди, че е пропуснал да реализира една полза, трябва да установи каква би била обстановката, ако вредоносното действие не беше настъпило, както и че би предприел или вече е предприел необходимите действия за реализиране на тази полза. Освен това законът – чл. 83 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), държи сметка и за поведението на кредитора, ако неговото поведение е каузално спрямо вредата т.е. ако без неговото поведение вредата не би настъпила или не би настъпила в този размер.
Според проф. Живко Сталев разноските не са вреда и задължението за тяхното плащане не е отговорност за вреди, защото обхваща само направените разноски[10]. Тук бих си позволила да не се съглася с изразеното становище. Разноските, които се присъждат на страната, неоснователно предизвикала правния спор, водят до намаляване на имуществото й. За нея възниква едно имуществено задължение, което увеличава нейния пасив. Срещу това задължение тя не получава насрещна престация. Страната, за която възниква задължението да плати разноските, намалява имуществото си и това намаляване на имуществото представлява една неблагоприятна за нея правна последица. Освен своите процесуални разноски, тя трябва да поеме и процесуалните разноски на противната страна. Страната трябва да поправи вредата, която е причинила на противната страна, която я е принудила да направи съдебните разноски за да защити нарушеното си право и за да ликвидира необосновано предизвикания от отговорната за разноските страна спор. Всъщност, нещата стоят така. Страната, която не е предизвикала неоснователно правния спор, е претърпяла вреда, като е направила процесуални разноски по делото и с това е намалила своето имущество. Но тъй като тази вреда е причинена от неоснователното поведение на противната страна, законът възлага на последната задължението да я поправи, като заплати разноските по делото. Следователно, налице са всички елементи на непозволеното увреждане – деяние на страната, предизвикала неоснователно правния спор, което деяние следва да се определи като недобросъвестно упражняване на процесуалните права[11], т.е. като противоправно; вреда, изразяваща се в направените от насрещната страна процесуални разноски и причинна връзка между вредата и недобросъвестното поведение на задълженото лице. Липсва вина. Вината не се презумира на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД и затова не може да се оборва. Задълженото да плати процесуалните разноски на другата страна лице не може да се освободи от отговорност като докаже, че не е било длъжно и не е могло да предвиди и предотврати направените разноски. Отговорността е безвиновна и се носи и от неделиктоспособни лица.

4. Предявяване на иск и злоупотреба с право

В р. 189 от 20.06.2014 г. по гр.д. 5193/2013 г. – 4-то гр. о. Върховният касационен съд в производство по чл. 290 ГПК се е спрял на важния въпрос, дали предявяването на недопустим или неоснователен иск е противоправно деяние. ВКС приема, че „носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова според съда предявяването на иск поначало е правомерно”.
Изводът е правилен по следните съображения: Първо, правото на иск е публично право и не зависи от допустимостта или основателността на иска. Предварително ищецът смята, че искът му е допустим и основателен, иначе не би се нагърбил с нелеката, а и скъпоструваща задача да започне делото. Второ, предявяването на иск представлява упражняване на признато от закона право, а това е правомерно действие.
Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. Недобросъвестно е, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреда или други неблагоприятни последици на насрещната страна или с цел да извлече някаква облага от това[12]. В цитираното решение ВКС намира, че противоправна е злоупотребата с правото на иск, а тя е налице, когато правото на иск се упражнява недобросъвестно. Но не би следвало да се приема, че, както всяка злоупотреба, и злоупотребата с правото на иск представлява деликт и  е основание за възникване на деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД. Това е така, защото между злоупотребата с право и деликта има разлика. За да има злоупотреба с право на иск е достатъчно съзнателното шиканьозно упражняване на правото, независимо дали от него са настъпили вреди или не, докато деликтът е невъзможен без възникнала вреда и причинната връзка между злоупотребата с право и вредата[13].
В тази връзка ВКС прави една важна съпоставка – между отговорността за съдебни разноски, която възниква при недопустим и неоснователен иск и отговорността за вреди, когато предявяването на иск съставлява злоупотреба с право. ВКС посочва две разлики. Първата е, че отговорността за разноски е обективна, а отговорността за вреди при недобросъвестно предявяване на иск е виновна. Втората разлика е, че отговорността при недопустим или неоснователен иск е ограничена – до размера на изрично посочените в чл. 78 ГПК съдебни разноски, докато отговорността при злоупотреба с правото на иск обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица на предявяването на иска.
Решението на ВКС предствлява съществен принос за развитието на теорията за правната същност на отговорността за съдебни разноски. Тя е деликтна отговорност, тя е отговорност за вреди, но се различава от отговорността за непозволено увреждане. Основанието й не е чл. 45 ЗЗД, а чл. 78 ГПК. Границите й не са определени в чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, а в чл. 78 ГПК. Вината не е елемент от фактическия състав – отговорността е обективна. Отговорността за съдебни разноски може да се кумулира с отговорността за вреди по чл. 45 и сл. ЗЗД, ако недопустимият или неоснователен иск осъществява фактическия състав на злоупотребата с право, т.е. лицето, срещу което е насочен шиканьозно предявеният иск, може да претендира пълно обезщетение на вредите, настъпили в неговото имущество, след като ги докаже и след като докаже причинната връзка с недобросъвестното поведение на ищеца. Доколкото обаче недобросъвестността не се предполага, тя следва да се доказва от лицето, спрямо което е упражнена злоупотребата с право. Недобросъвестността не може да се отъждествява с вината. При злоупотребата с право тя е равнозначна на умисъл, а последният се доказва от увреденото лице[14].
Или ако на базата на цитираното решение и на теорията трябва да обобщим, следва да приемем, че предявяването на недопустим или неоснователен иск може да
бъде или правомерно, или неправомерно деяние – злоупотреба с право или деликт и да доведе:
Първо, само до отговорност за разноски, ако ищецът не е действал недобросъвестно;
Второ, до отговорност за разноски и до отговорност за вреди по чл. 45 във връзка с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, ако ищецът е действал недобросъвестно, деянието му е виновно и вредоносно и съставлява деликт;
Трето, до отговорност за разноски, ако предявяването на иск е недобросъвестно и съставлява злоупореба с право, но лицето, срещу което е насочено, не може да докаже настъпването на вреди. В този случай може да се откаже търсената правна защита[15].

5. Някои по-важни въпроси, свързани с отговорността за разноски по делото

Основното правило на разпределението на разноските в съдебния и арбитражния процес е че страната, която е загубила делото, е длъжна да плати всичко – държавната такса, разноските по производството, възнаграждението за един адвокат, възнагражденията за вещи лица, както и разноските на противната страна, при условие че те са направени разумно, че са били необходими и адекватни на извършените процесуални действия. Държавната такса се определя от ГПК и от Тарифа, приета от Министерския съвет на основание чл. 73, ал. 3 ГПК[16]. Принципната обосновка за това базово правило може да се види във фундаменталния принцип, че спечелилата делото страна не трябва да понесе вреди и загуби, свързани с процеса и че страната, в чиято полза е постановено решението, не трябва да носи тежестта на каквито и да било разноски или такси. Това правило важи за всички инстанции, през които може да премине делото – първата, въззивната, касационната. Губещата делото при последната инстанция страна трябва да плати всички разноски на противната страна, независимо дали тя е била спечелила делото при по-долна инстанция.
Според българското право всеки свидетел или експерт има право да иска необходимите разноски за пътуване, нощувка и загуба на доход. Затова и тези разноски трябва да бъдат покрити на спечелилата делото страна, ако тя ги е заплатила. Съдът определя възнаграждението на свидетелите с оглед на отделеното време и направените разноски, а възнаграждението на вещите лица се определя от съда с оглед на извършената работа и направените разноски – чл. 75 ГПК.
Съществуват няколко законови изключения от основното правило, че страната, която е отговорна за съответното действие на съда, трябва да понесе разноските.
Първата група изключения зависят от изхода на делото. Ответникът има право да иска направените от него разноски съобразно отхвърлената част от иска – чл. 78, ал. 3 ГПК. Но и ищецът има право да иска ответникът да му възстанови направените от него разноски съобразно уважената част от иска. Очевидно е, че в този случай трябва да се направи компенсация до размера на по-малката от двете суми, като разликата между тях се дължи от страната с по-голямото по размер задължение. Това правно положение се възпроизвежда и  в пар. 8, ал. 1 от Тарифата за арбитражните разноски, дължими по дела пред Арбитражния съд към Българската търговско промишлена палата – когато искът е уважен частично, разноските се присъждат пропорционално на уважената и отхвърлената част от иска. Не виждам разликата.
Втората група изключения не зависят от изхода на процеса.
Независимо от вината, съдебните разноски по защитата срещу иска или по обжалване на решението следва да се понесат от самата отговорна страна. Вината обаче, както вече се посочи, не обуславя отговорността за разноски. За разлика от други законодателства[17], у нас липсва правило, че ако процесът става по-скъп защото страната  бави процедурата умишлено, тя следва да понесе допълнително направените от нея разноски, независимо от изхода на делото – напр. по нейна вина се отлага заседание, поради което се налага да се плащат разноските на свидетели и вещи лица.
У нас обаче е въведено изрично споменатото вече правило, че, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат на ищеца, независимо, че решението е благоприятно за него – чл. 78, ал. 2 ГПК.
Друго изключение от правилото е установено при прекратяване на делото. В този случай разноските, направени от ответника, следва да се платят от ищеца – чл. 78, ал. 4 ГПК.
Изключения са предвидени и в изпълнителния процес. Принципното правило в изпълнителния процес е че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника – чл. 79, ал. 1 ГПК. Изключения правят два случая – първо, когато делото се прекрати, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство и второ, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отмненени от съда – чл. 79, ал. 1, т.1 и 2 ГПК.
Какво е разпределението на разноските в случаите, когато предявяването на иска се предшества от задължителна извънсъдебна процедура, т.е. ако за допустимостта на иска законът изисква предварително извънсъдебно предявяване на претенцията? За разлика от американското право, където се провежда задължителна предсъдебна процедура, която е условие за започване на съдебното производство и подобно на повечето континентални законодателства[18], у нас ГПК не предвижда извънсъдебни производства като процесуална предпоставка за предявяване на иска. Съществуват обаче няколко производства, чието провеждане има значение за допустимостта на иска, но законът не урежда въпросът кой следва да понесе разноските в тези производства, ако те приключат с неуспех и се стигне до предявяване на иск. Такова е напр. производството по присъждане на обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от Гаранционния фонд по чл. 287 от Кодекса за застраховането. Съгласно чл. 288, ал. 11 КЗ увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане от Гаранционния фонд, само ако фондът не се произнесе по подадената молба в срока, определен в алинея 7 от същия член, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на обезщетението. Следователно, иск пред съда срещу фонда не може да се предяви, ако преди това не се е провело извънсъдебното производство пред фонда. Ако обаче се стигне до съдебно производство и фондът бъде осъден да плати, кой следва да заплати разноските, които увреденото лице е направило пред гаранционния фонд? Това са разноски във връзка със събиране на доказателства, правни консултации, правна защита на увреденото лице пред фонда и др. Смятам, че тази празнота в закона трябва да се попълни по пътя на analogia juris. Съгласно т. 5 от ТР 6/2012 г. направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Обезпечителното производство не е задължителна предпоставка за започване и провеждане на съдебното производство, а се осъществява по желание и инициатива на страните. Но след като разноските по едно факултативно производство се покриват въз основа на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК, на още по-голямо основание това правило следва да важи и за разноските, които са направени от страна в предсъдебното производство пред Гаранционния фонд, без което производство искът й пред съда не би бил допустим. Ако съдебното решение бъде постановено в полза на увреденото лице, то има право да иска присъждане с решението по същество и на разноските, които е направило пред Гаранционния фонд.

6. Възможни ли са споразумения отнасящи се до разпределението на съдебните разноски?

Смятам, че доколкото правоотношението между страните по повод на направените в процеса разноски, е облигационно, няма пречка страните по делото да сключат спразумение за разпределение на разноските[19]. Изрично законът дава възможност за уговорка между страните относно разпределението на разноските при приключване на делото със спогодба – чл. 78, ал. 9 ГПК.
Споразумението може да се сключи преди или след започване на производството. То обаче трябва да се представи пред съда най-късно с писмените защити, за да бъде съобразено от съда при постановяване на решението или на друг акт, с който приключва производството, защото съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.

7. Какви са функциите на отговорността за разноски?

Основната функция на отговорността за разноски според мене е превантивната. След като всяко лице предварително знае, че при загуба на делото ще понесе не само направените от него разноски, но и разноските на противната страна, то много внимателно ще трябва да преценява дали искът му е основателен и какви са му шансовете при евентуален бъдещ процес. Рискът се увеличава с увеличаване на цената на иска. Колкото е по-голям размерът на иска, толкова са по-големи разноските и толкова е по-голям икономическият дисбаланс между страните, особено що се касае за отношения между големи компании и потребители[20].

8. Проблемът за разноските на третотo лице (подпомагащата страна в процеса)

ГПК възприема едно нелогично и несправедливо разрешение относно разпределението на разноските в случаите, когато в процеса е привлечено като помагач (подпомагаща страна) трето лице. Съгласно чл. 78, ал. 10, на третото лице помагач не се присъждат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите процесуални действия.
Първата критична бележка се отнася до правната асиметрия. Съгласно закона третото лице има всички процесуални права, които имат и главните страни с изключение на действия по разпореждане с предмета на спора. Третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия – чл. 221, ал. 1 ГПК. Това дава основание в теорията да се приеме, че третото лице – помагач притежава всички белези на страна в процеса[21]. Тъй като обикновено подпомагащата страна я грози обратния иск на страната, на която помага, тя е заинтересована (дори в по-голяма степен) да отблъсне иска срещу страната, на която помага, отколкото самата страна. Според К. Цолова “е възможно делото да е водено изцяло и само от подпомагащата страна”[22], поради което тя ще трябва да направи разноски по своята защита и по доказване на обстоятелства, на които основава своите възражения с цел да отблъсне иска (да иска експертиза и да заплати за нея, да иска допускане на свидетели, да предявява частни жалби срещу определения на съда или да обжалва решенията, да се представлява от адвокат и да му заплаща възнаграждение). С други думи, подпомагащата страна не е пасивен участник в процеса, а нейното желано активно поведение е свързано с разноски. В същото време, дори искът срещу ответника, на когото тя помага, да бъде отхвърлен, на нея съгласно закона не се присъждат разноски. С други думи, тя е направила разноски, искът е неоснователно предявен, постановено е благоприятно за страната, на която тя помага, решение, но противната страна е длъжна да обезщети само разноските, които е направила подпомаганата страна (дори тя да е демонстрирала пасивно поведение). Следователно, когато подпомагащата страна прави разноски, те не се присъждат, независимо че решението е благоприятно за нея, а когато е причинила разноски със своите процесуални действия, тя дължи разноските.
Втората критична бележка е, че чрез нелогичната законова разпоредба се осуетява конституционното право на защита на подпомагащата страна. Тя участва не по свое желание, когато е привлечена в процеса. Но веднъж привлечена в процеса, тя трябва да разполага с всички процесуални права, за да защити своето материално право, включително и с правото да иска направените за нейната защита разноски да бъдат покрити от страна, която неоснователно е предизвикала съдебния спор и с това участието на третото лице – помагач. След като решението е благоприятно за подпомагащата страна, значи някой неоснователно е я принудил да участва в съдебното производство и трябва да й заплати разноските – било противната страна, било подпомаганата страна. Затова de lege ferenda е необходимо да се направят законодателни промени. Те вече са препоръчани в нашата литература. Много точно К. Цолова отбелязва необходимостта от „промяна в уредбата, която да позволи на подпомагащата страна съобразно с изхода на делото за подпомаганата страна да получи разноските, направени за събиране на доказателствените средства и/или заплатената държавна такса при основателно (изцяло или отчасти) обжалване[23]  Аз бих само добавила – и възнаграждение за един адвокат.
В подкрепа на направеното предложение искам да посоча нормативното разрешение в Германия. Пар. 101 I Zivilprozessordnung предвижда, че разноските, предизвикани от “допълнителната интервенция” на трето лице – помагач се присъждат на главната страна, доколкото според разпоредбите на закона следва да носи разноските[24].

9. Съдебните разноски и адвокатското възнаграждение

Правната уредба на съдебните разноски не е отминала и присъденото адвокатско възнаграждение. То се урежда от чл. 36 от Закона за адвокатурата и Наредба №. 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но отношение към него взема и чл. 78, ал. 5 ГПК. В отношенията между адвокат и клиент е установен принципът на свободно определяне на адвокатското възнаграждение, като в същото време са установени минималните размери за съответните видове адвокатски услуги. Уговореното между адвоката и клиента адвокатско възнаграждение обаче има действие не само в техните договорни отношения. То рефлектира и върху трето лице – загубилата делото страна. Законът в чл. 78, ал. 5 ГПК създава пречки за уговаряне на прекомерно високо възнаграждение, като прекомерността се преценява съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Тогава съдът по искане на насрещната страна, която ще отговаря за съдебните разноски, може да намали възнаграждението на адвоката, но не по-малко от минимално определения размер. Имайки предвид предвиденото в пар. 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба №. 1/2004 на Висшия адвокатски съвет ограничение, според което присъденото възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния минимален размер на възнагражденията, посочени в Наредбата, ТР 6/2012 г. прие, че дискрецията на съда да намали адвокатското възнаграждение стига до предвидения в същата наредба минимален размер – т. 3. Съдът не е ограничен от трикратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, установен в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В ТР обаче ОСГТК не се е произнесла до друг важен въпрос, който не е уреден в ГПК. Въпросът може ли в договора за адвокатски услуги да се уговаря добавка към възнаграждението, ако решението бъде благоприятно за представляваната от адвоката страна. В някои закони подобни, ориентирани към успеха, такси по принцип са забранени[25], но в теорията се допуска да се уговаря премия за успеха като твърдо установена сума или като процент от размера на предмета на спора[26]. В този случай обаче, противната страна, която е загубила делото и която трябва да заплаща съдебните разноски, не е обвързана да заплати и тази добавка[27].

10. Може ли да се цедира вземането за съдебни разноски?

Законът за адвокатурата, както и ГПК мълчат по този въпрос. В някои държави забраняват цедирането на вземане на спечелилата делото страна за съдебни разноски на адвокат[28]. Вземането за съдебни разноски има имуществен характер и не е intuitu personae, поради което на общо основание, след присъждането му със съдебно решение, то може да бъде прехвърлено на друго лице въз основа на договора за цесия. По този начин носителят на вземането може да бъде улеснен в неговото събиране и предвид влошените отношения с противната страна, няма да му се налага да влиза във връзка с нея по повод събирането на вземането.

11. Застраховането и съдебните разноски

У нас е възможно да се застраховат правните, вкл. и съдебните разноски. Нормативната основа е раздел II от глава 19 на Кодекса за застраховането (КЗ). Всяко физическо или юридическо лице може да сключи договор за застраховка на правни разноски, по силата на който застрахователят се задължава да поеме разноските на застрахования във връзка с участието му в съдебни, досъдебни, административни и арбитражни производства и да предостави други услуги, пряко свързани със застрахователния договор, по-специално когато застрахованият претендира обезщетение за претърпени от него вреди или бива представляван или защитаван във връзка с всякакви претенции, предявени спрямо него – чл. 217 КЗ.
Следователно, първата възможност за застрахователна защита е доброволната застраховка на правни разноски, която включва и отговорността за съдебни разноски.
Втората възможност за застраховане се реализира в рамките на застраховка „гражданска отговорност” – глава 12 от Кодекса за застраховането. Съгласно чл. 223, ал. 4, когато едно физическо или юридическо лице сключи застраховка „гражданска отговорност”, застрахователят заплаща до размера на застрахователната сума освен обезщетението на имуществените и неимуществените вреди, и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, при условие, че застрахователят е привлечен в процеса от застрахования. Застрахованият има нормативното задължение да иска привличане на застрахователя в процеса, когато това е допустимо от закона – чл. 224, ал. 2 КЗ.
В рамките на тази точка следва да се разграничат следните положения:
Първо, когато увреденото лице предяви деликтен иск пряко срещу застрахования делинквент на основание чл. 45, чл. 47 или 48 ЗЗД, според които състави делинквентът отговаря за лично виновно деяние, застрахованият може да получи застрахователно покритие на съдебните разноски, само ако привлече застрахователя като подпомагаща страна на основание чл. 219 ГПК. Достатъчно е той да е направил такова искане пред съда в определения в чл. 219, ал. 1 ГПК преклузивен срок – с отговора на исковата молба. Дори съдът да не допусне с определение привличането на застрахователя, застрахованият е изпълнил своето задължение по чл. 224, ал. 2 КЗ и затова застрахователят не може след това да откаже да заплати направените съдебни разноски.
Второ, когато увреденото лице предяви прекия си иск срещу застрахователя на основание чл. 226, ал. 1 КЗ. При тази хипотеза законът не въздига задължение на застрахователя да иска привличане на застрахования делинквент. Но застрахователят има право да иска привличане и би било в негов интерес, ако упражни правото си по чл. 219, ал. 1 ГПК – още с отговора на исковата молба да привлече застрахования делинквент като трето лице помагач. Независимо дали има привличане на подпомагаща страна или не, застрахованият, в случай че от негова страна са направени някакви съдебни разноски, има право на тяхното покриване от застрахователя.
Трето, когато увреденото лице предяви деликтния си иск не непосредствено срещу застрахования делинквент, а срещу лицето, което отговаря за неговите действия. Това е искът на възложителя на работа за вреди, причинени от изпълнителя на трети лица при или по повод на възложената работа на основание чл. 49 ЗЗД. В случай че възложителят, който отговаря за чужди действия, привлече застрахования като подпомагаща страна, застрахованият придобива правното положение на страна и както беше изтъкнато по-горе, прави съдебни разноски във връзка със своята защита. Той би могъл да иска привличане на застрахователя като подпомагаща страна и за това има важни аргументи: Ако искът бъде уважен и ответникът бъде осъден, той по начало с отговора на исковата молба предявява обратен иск срещу застрахования делинквент, който отговаря на основание чл. 45 ЗЗД. В отношенията между ответника и третото лице мотивите на  решението на съда съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК ще породят предвиденото в закона действие.  Третото лице ще бъде обвързано със страната, която го е привлякла, от това, което съдът е установил  в мотивите. Мотивите имат задължителна сила в отношението между подпомаганата и подпомагащата страна. Застрахователят на гражданската отговорност на третото лице ще може в последващия процес по обратния иск да направи възражение за зле воден от застрахованото лице първи процес. Ако не бъде привлечен в настоящия процес, застрахователят няма да бъде обвързан от задължителната сила на мотивите и поради това съществува опасност той да направи възражение, че застрахованият е имал възможност да се защити, но не го е направил и че ако той беше привлечен, щеше да осуети неблагоприятния за застрахованото лице изход на процеса. С една дума, застрахователят по гражданската отговорност на третото лице има интерес решението в настоящето производство да бъде постановено в полза на ответника – възложителя на работа и отговорното по чл. 49 ЗЗД лице и третото лице – помагач, който си е застраховал отговорността при него. Налице са следователно предпоставките на чл. 219, ал. 1 във връзка с чл. 218 и чл. 221, ал. 1 ГПК. И още един аргумент. Съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК третото лице има право да извършва всички съдопроизводствени действия с изключение на разпореждането с предмета на спора. Едно от тези допустими процесуални действия е искането за привличане на трето лице – чл. 219, ал. 1 ГПК. Ако застрахователят не бъде привлечен, ще се ограничат процесуалните права на третото лице.
Ако, въпреки тези аргументи, съдът не допусне застрахователят като подпомагаща страна на третото лице, застрахователят е длъжен да обезщети всички съдебни разноски, които е направило третото лице – застрахования в процеса, на който той е помагал, за да бъде отхвърлен искът на увреденото лице и по този начин впоследствие да се отхвърли обратния иск на възложителя на работа – подпомаганата страна срещу застрахования причинител на вредите – подпомагащата страна.
Обобщавайки казаното, застрахователят при застраховка „гражданска отговорност” покрива всички съдебни разноски на застрахования, независимо дали искът е предявен директно срещу него или срещу лице, което отговаря за неговите действия и независимо от изхода на процеса. Ако съдебното решение е неблагоприятно за застрахования било в качеството му на ответник, т.е. на главна страна, било в качеството му на подпомагаща страна, застрахователят на подпомагащата страна е длъжен да покрие всички направени от нея разноски по делото – експертизи, адвокатско възнаграждение, държавна такса при обжалване. Ако решението е благоприятно за подпомаганата, а с това и за подпомагащата страна, застрахователят пак е задължен да покрие разноските, защото в този случай съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице не се присъждат разноски. Последните обаче следва да бъдат покрити от застраховката „гражданска отговорност”. След като застрахователят покрива разноските, ако застрахованият участва като главна страна и решението е неблагоприятно за него, на още по-голямо основание (per argumentum a fortiori) той би следвало да покрие разноските, които третото лице – застрахован е направил за да се отхвърли иска и да не се наложи застрахователят да плаща обезщетение на увреденото лице.

Проф. д-р Поля Голева

[1] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, 1979, С. Наука и изкуство, с. 349.
[2] Вж. цитираните решения и определения в:  Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Авторски колектив, 2012, С. Труд и право, (главата е написана от Стефан Кюркчиев), с. 126 и сл. (По-нататък в изложението ще се използва заглавието “Коментар”).
[3] Според Сталев облигационното отношение възниква от сложен фактически състав, който се състои от следните елементи: първо, неоснователно предизвикан правен спор; второ, разноски, причинени при водене на дело по повод на този спор; трето, съдебно решение, което потвърждава правното твърдение на претендиращия за разноски и отхвърля правното твърдение на отговарящия за разноски.
[4] Така Сталев. Цит. съч., с. 349; Коментар, с. 127.
[5] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, 1958, С. Наука и изкуство, с. 313 и сл.
[6] Използваният от Ж. Сталев израз “неоснователно предизвикан правен спор” е много точен. Непозволеното увреждане е извършено от лице, което е знаело, че няма право срещу друго лице, но съзнателно е предявило иск срещу него или е смятало, че има право, но е проявило незнание, небрежност при преценката на правната ситуация и е предприело воденето на делото. Това лице следователно би могло да бъде ищецът и след като бъде отхвърлен искът срещу него, то ще следва да понесе разноските, направени от ответника. Ищецът е предизвикал правния спор като е предявил един неоснователен иск срещу ответника. Но спорът може да бъде предизвикан и от ответника и същият с необоснованото си поведение, с неоснователното отричане на задължението и с отказа да го изпълни, да принуди ищеца да предяви иск срещу него. И накрая, отговорно лице може да бъде и ищецът, независимо че искът му е уважен, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска – чл. 78, ал. 2 ГПК. Тази разпоредба потвърждава правилото само че с обратен знак – ответникът не е предизвикал изобщо правен спор. Затова той не следва да носи отговорността за разноските по делото.
[7] Вж. Голева, П. Облигационно право, 2012, С. Фенея, с. 215 и сл.; Голева, П. Деликтно право, 2011, С., Фенея, с.216 и сл.
[8] Вж. Голева, П. Облигационно право, Фенея, С., 2012 с. 215 и сл.
[9] Вж. ВАД 243/2013 г. – непубликувано.
[10] Вж. Сталев. Цит. съч., с. 350.
[11] Така Коментар, с. 127.
[12] Според М. Павлова злоупотребата с правото не следва да се разглежда като тясно понятие и да се свързва само с увреждането на чужди блага, но и с извличане на полза от превратното упражняване на права – вж. Павлова, М Гражданско право. Обща част, Софи-Р, С. 2002, с. 211-214.
[13] Така и Павлова. Цит. Съч., с. 214.
[14] Обратно Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял първи, С., Наука и изкуство, 1972, с. 192. Авторът поддържа обективната теория за злоупотребата с право, която изключва animus nocendi, но обяснението на автора е свързано със социални, а не с правни съображения и е повлияно от социалстическата същност на правото.
[15] Павлова. Цит. Съч., с. 214.
[16] ТАРИФА за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г., обн., ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г., в сила от 1.03.2008 г.
[17] Напр. авсрийското – чл. 48 от австрийския Граждански процесуален кодекс.
[18] Вж. Rechberger and Kodek in Blanpain, Colucci and Taelman (Eds), International Encyclopedia of Laws. Civil Procedure. Austria, Kluwer KLaw International 2005, p. 41.
[19] Така и Roth, M. Cost and Fee Allocation in Austrian Civil Procedure Law.  P. In: Bea Verschraegen (ed.) Austrian Law – An International Perspective. Selected Issues. Jan Sramek Verlag, Wien,  2014, 135.
[20] Вж. Roth. Op. cit., p. 139.
[21] Вж. Цолова, К. Подпомагащата страна в съдебния исков процес. Сиби, С., 2009, с. 33 и сл. и цитираните там автори.
[22] Пак там, с. 296.
[23] Пак там, с. 296.
[24] Вж. и 15 Kostenentscheidung fuer Streithelfer auch ohne Beitritt im Hauptsachenverfahren. In: Neue juristische Wochenschrift 14/2014, S. 1021 ff; Schwenker, H. 14 Kostenentscheidung fuer Streithelfer auch ohne Beitritt im Hauptsachenverfahren. In: Neue juristische Wochenschrift, 14/2014, S. 1018-1021.
[25] Вж. чл. 879 (2) (2) от Австрийския граждански кодекс (quota litis).
[26] Rummel, Kommentar zum Allgemeinen  Buergerlichen Gesetzbuch, Manz Verlag, Wien, 2000, Nr. 209.
[27] Така Roth. Op. cit., p. 142.
[28] Чл. 879 (2) (2) от Австрийския граждански кодекс.

Подобни статии

Застраховката „гражданска отговорност”, погасителната давност и деликтното обезщетение при ексцес МОЖЕ ЛИ ДА СЕ НАЗНАЧАВА В ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС ОСОБЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ БЕЗ ВПИСАН УПРАВИТЕЛ? Колизии на правомощията на съдилищата при контрол за противоконституционност на приложим по делото закон За поредността на удовлетворяване на разноските по осъдителен иск, заповедно производство и издаване на изпълнителен лист в т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Особености в приложението на чл.72, чл.78(1–4) ГПК (относно разноските в съдебното производство)