Определяне на размера на иска от съда по чл. 162 ГПК

отговорността-за-чужди-данъчни-задължения

Въведение

Доказването на иска в гражданския процес изисква спорните материални права, предявени по делото, да се установят както с оглед на основанието им (правопораждащи факти), така и размера им. ГПК допуска изключение при доказването на размера, когато са налице достатъчно доказателства за установяването на основанието. Чл. 162 ГПК задължава съда да разреши спора като определи размер на основателния иск, дали чрез заключение на вещо лице или в краен случай на база на своя дискреция.

Общи положения при доказване на иска по основателност и размер

2.1. Съгласно общото правило, предмет на делото е спорното материално право (чл. 298 ГПК), което е въведено и поставено като предмет на процеса от ищеца чрез исковата му молба (чл. 127, т. 4 ГПК). На следващо място, спорното материално право се определя с оглед на съдържанието му, страните по него, както и от фактите, на които се основава[1]. Доказването на иска, следователно, е доказването на обуславящите и релевантни за твърдяното спорно материално право факти[2].

2.2. При имуществени права спорното материално право следва да се определи спрямо два параметри – основанието и размера на спорното право. Основанието се отнася до правопораждащите съответното материално право факти, а размерът – до обема на материалното право, количественото му измерение.

2.3. Следвайки правилата на доказването, за да се уважи иска – претенцията за присъждане на спорното материално право, трябва да бъде доказано спорното материално право и като основание, но и като размер, тъй като в противен случай спорното право не би било определено, а предметът на делото не би бил изчерпан. Тъй като тежестта на доказването е върху ищеца, то ищецът трябва да докаже, в такъв случай, и основанието на спорното право – пораждащите го факти, и размера на спорното право – фактите, които установяват какъв е размерът на твърдяното право. И то да докаже и двата параметри на спорното право чрез пълно, главно доказване. Ако не успее, то би следвало искът да се отхвърли като неоснователен, независимо дали не е доказано основанието (пораждащите правото факти), или размерът (установяващите размера на правото факти), тъй като спорното материално право се дефинира едновременно и от двата параметри.

Въпреки че логически това е така, Гражданският процесуален кодекс въвежда отклонение от правилата на доказването чрез чл. 162 ГПК.

Приложно поле на чл. 162 ГПК

3.1. Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Систематичното място на разпоредбата е в раздела за общите правила за доказване. Чл. 162 ГПК обаче има отношение само към такива искове, които имат за предмет спорно материално право, което е имуществено и делимо. Източникът на правото няма значение – договор, извъндоговорно отношение, др. Чл. 162 ГПК не може да се приложи към други права, при които установяването на основанието съвпада с установяването на размера, т.е. онези, при които, ако се докаже съществуването на съответното право, то не би могло да се търси отделно установяване и на размера на съответното право, тъй като границите на основанието на съответното право съвпадат с обема (размера) на това право. Следователно, приложното поле на чл. 162 ГПК обхваща искове за субективни материални имуществени делими права.

3.2. Адресат на чл. 162 ГПК е съдът. Разпоредбата е израз на служебното начало в процеса. Тя не се отнася до усилията на страните да попълнят доказателствения материал по делото, а вменява абсолютно задължение на съда за разрешаване на спора независимо от това доколко страните (и съдът) са били успешни при събирането на доказателства по въпроса за размера на иска. Макар разпоредбата да носи заглавието „Право на преценка“, става въпрос всъщност за правомощие на съда, т.е. и право, но и задължение. Ако съдът отхвърли иска поради липса на доказателства за размера, то това ще бъде неправилно съдебно решение, тъй като съдът няма да е приложил релевантната процесуална норма (чл. 162 ГПК).

3.2.1. Първата предпоставка за приложение на чл. 162 ГПК е наличието на висящ процес по заведен иск, с който се претендира делимо имуществено право.

3.2.2. Второ, събраните по делото доказателства следва да са достатъчни за установяване, че искът е доказан по основание, т.е. доказани са фактите, въз основа на които може да се направи заключение, че спорното материално право съществува; а при осъдителни притезания – и че е изискуемо.

3.2.3. Трето, по делото не трябва да са събрани достатъчно доказателства, въз основа на които съдът може да определи размера на иска, т.е. на спорното право. Няма значение причината, поради което не са събрани достатъчно доказателства. Такива може и обективно да не съществуват.

3.3. Моментът на преценката, регламентирана в чл. 162 ГПК, е след края на съдебното дирене. Съдебното дирене следва да е приключило, за да е събран целият доказателствен материал по делото. Всъщност реално чл. 162 ГПК ще се приложи едва при решаването на делото, в тайното съвещание, когато съдът ще направи преценка на предмета на делото и събраните доказателства и ще установи доказан ли е по основание искът или не[3]. В случай, че е доказан по основание, съдът или трябва да установи, че е доказан и по размер, като уважи иска, или да приложи чл. 162 ГПК.

3.4. Разпоредбата съдържа две хипотези, които са формулирани като алтернативни – (а) определяне по преценка на съда или (б) определяне чрез заключение на вещо лице. Въпреки че буквалното тълкуване на чл. 162 ГПК сочи именно това, логическото тълкуване на разпоредбата показва, че двете хипотези имат различно приложно поле и не могат да бъдат алтернативи една на друга, тъй като не могат да бъдат взаимно заменяеми. Макар текстът на разпоредбата да подрежда експертизата на второ място, логически това е първата възможност пред съда – да назначи служебно експертиза, която да установи размера на иска. Но това би било приложимо единствено когато за целите на определяне на размера на иска са необходими специални познания, а не всеки случай е такъв. Следователно, до първата по чл. 162 ГПК, но логически втора хипотеза – т.нар. „преценка“ на съда – се достига или когато въпреки специалните познания на вещо лице, не се стига до установяване на размер на иска, или когато специални познания изобщо не са релевантни и няма друг способ за установяване на размера на иска (една хипотеза, която би се срещнала например при определянето на обезщетение за неимуществени вреди). Самата разпоредба носи заглавието „Право на преценка“; както беше посочено, става въпрос за правомощие, но това може да се тълкува и като израз на дискреция[4] на съда, която следва да се приложи, когато няма никакви данни, въз основа на които може да се установи размера на иначе доказан по основание иск. Тогава съдът има правото да определи размера на иска по своя преценка. В тази ситуация преценката на съда е близка до правомощието на съда да администрира гражданските отношения в ограничени хипотези (т. нар. спорна съдебна администрация[5]).

В същото време, преценката на съда не е неограничена или произволна. Първо, съдът не може да откаже да направи такава преценка. Второ, прилагайки чл. 162 ГПК, следва да го приложи в светлината на основните начала на гражданския процес. В тази връзка има значение чл. 5 ГПК, според който съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. Всъщност, изправен пред необходимостта (и задължението) да определи размер на иска без данни за това, съдът следва да разглежда „преценката“ по смисъла на чл. 162 ГПК като вземане предвид на комплекс от фактори. Това прилича на определянето на обезщетение по „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. В съдебната практика по чл. 52 ЗЗД[6] е постановено, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства[7]. Такива обективни обстоятелства, ако например става въпрос за телесните увреждания, могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Макар това да е тълкуване на чл. 52 ЗЗД във връзка с редакцията на аналогичната на чл. 162 ГПК разпоредба от ГПК-1952 г. (отм.) и да се отнася само до въпросите на неимуществените вреди, то показва, че при упражняване на такава преценка, съдът следва да вземе предвид редица фактори, които са неговите насоки за вземането на правилно решение в рамките на правомощията му. Следва обаче да се разграничи определяне на съдържанието на субективно материално право на обезщетение за неимуществени вреди (вреди, които са оценими в пари, но нямат материално измерение) от определянето на делимо имуществени материално право. Чл. 52 ЗЗД е материалноправна норма, а чл. 162 ГПК е процесуална такава, която регламентира съдопроизводствените действия на съда. Тъй като това е хипотеза на липса на доказателства за размера на иска (т.е. за материалното право), целта на чл. 162 ГПК е да очертае дължимото процесуално поведение на съда – съдът ще трябва да стъпи на събраните доказателства по делото, включително за основателността на иска, като може да събере служебно и допълнителни доказателства за целите на преценката на различните фактори при решението му. Какви ще са те, зависи от конкретния казус.

3.5. От горното следва и че съдът може да бъде изправен пред ситуацията да възобнови съдебното дирене, когато е в хипотезата на чл. 162 ГПК. Това е така, защото, при решаването на делото, след като се убеди, че са събрани достатъчно доказателства за основателността на иска, а не са налице достатъчно такива за размера на иска, съдът или ще трябва да назначи изготвянето на експертно заключение, или да събере допълнителни доказателства, на базата на които да формира преценката си по първото предложение на чл. 162 ГПК. От това възобновяване на съдебното дирене следва и че ще трябва да се даде възможност на страните да изложат доводи по новосъбраните доказателства, т.е. да се проведе и фазата на устните състезания отново.

3.6. Макар чл. 162 ГПК да се отнася до иска, приложението му не трябва да се свежда само до първоначалния иск по делото. Разпоредбата трябва да се приложи и към предявени насрещни или обратни искове по делото, ако има такива. Второ, когато се говори за „иск“, може да се приеме, че всъщност става въпрос за предявеното по делото материално право. В такъв случай, ако се направи възражение за прихващане, то по отношение на насрещното вземане, за което се иска прихващането, правилото на чл. 162 ГПК следва също да се приложи. Така ако ответникът се позове на свое насрещно вземане и ако съдът намери вземането за установено по основание, но не и по размер, чл. 162 ГПК трябва да се приложи за целите на съдебното прихващане.

Процесуални последици при нарушаване на чл. 162 ГПК

4.1. Съгласно съдебната практика, отхвърляне на иска поради липса на доказателства за размера му в нарушение на чл. 162 ГПК представлява съществено процесуално нарушение[8]. По тази причина, съгласно практиката на ВКС решенията в нарушение на чл. 162 ГПК следва да се отменят като неправилни, а делото да се върне за ново разглеждане за събиране на нови доказателства.

4.2. В същото време, анализът по т. 3.4 по-горе показва, че процесуално нарушение, представляващо несъбиране на доказателства съгласно изискванията на чл. 162 ГПК, е само една от хипотезите на нарушение на чл. 162 ГПК. Ако доказателства липсват и не могат да бъдат събрани и не е необходимо експертно заключение, нарушението на чл. 162 ГПК било процесуално нарушение по своя характер, но ще бъде нарушение, което води до неправилност на решението, поради неупражняване на правото на преценка, Ето защо последиците от нарушаване на чл. 162 ГПК ще са различни и следва да се диференцират.

4.2.1. В случай, че съдът е трябвало да назначи експертиза или да събере допълнителни доказателства за определяне на размера на иска, съдът е нарушил второто предложение на чл. 162 ГПК и това представлява съществено процесуално нарушение. Тогава делото следва да се върне на предходната инстанция с указания за извършване на съответните процесуални действия. Това важи, ако делото е висящо пред касационната инстанция (чл. 293, ал. 3 ГПК); а ако е висящо пред въззивната инстанция, тя може сама да събере необходимия доказателствен материал (чл. 271, ал. 1 ГПК). При ново разглеждане на делото, то започва с извършването на съответното процесуално действие, което съдът не е извършил или е извършил незаконосъобразно. Ако съдът не е назначил експертиза, а е трябвало, то дължимото процесуално действие е назначаване на вещо лице, като страните имат право да извършват процесуални действия във връзка със заключението на вещото лице на общо основание (например да задават въпроси, да оспорват и т.н.). Ако е необходимо събирането на доказателства, съдът следва да извърши това служебно, като така отново се провежда съдебно дирене, респективно страните следва да имат правото да оспорват, както и да вземат становище по новосъбраните доказателства.

4.2.2. Но когато не се изискват специални познания за определянето на размера на иска и това може да се извърши на базата на събраните по делото доказателства без да е необходимо да се съберат нови (или не е възможно да се съберат нови), то съдът е постановил неправилно решение, щом като не е взел предвид съществуващите и събрани доказателства за определяне на размера на иска. Тогава касационният съд не следва да връща делото, тъй като не са необходими нови процесуални действия, а решава делото по същество (чл. 293, ал. 2 ГПК) на базата на доказателствата от предходната инстанция; второинстанционният също решава по същество сам.

Приложение на чл. 162 ГПК в обезпечителния процес

Макар и систематичното място на чл. 162 ГПК да е в главата за доказването и да се отнася до размера на иска, той има значение не само за исковия процес, но и за обезпечителния такъв.

В рамките на обезпечителния процес съдът прави преценка за вероятна основателност на висящия или бъдещия иск, т.е. преценка за претендираното от молителя право[9]. При тази преценка съдът разглежда представените от молителя доказателства относно иска, като те следва да обосновават иска по основните му параметри – и по основание, и по размер, доколкото това са параметрите на самото претендирано материално право, за което се иска обезпечаване. В същото време, възможно е да се представят доказателства само за (вероятната) основателност на иска, но не и данни за размера му. Ако тези доказателства бъдат представени в един исков процес, то съдът не бива да отхвърля иска само заради липсата на данни за размера му – чл. 162 ГПК. Макар обезпечителният съд да не прави преценка за основателност на иска, а само за вероятната му основателност, т.е. не същата преценка, която прави по съществото на делото, той следва да приложи чл. 162 ГПК. Ако молителят не е ангажирал доказателства за размера на иска, обезпечителният съд не трябва да приема иска за вероятно неоснователен само и единствено по тази причина. В рамките на исковия процес съдът, разглеждащ съществото на спора, ще трябва да упражни правомощието си по чл. 162 ГПК, ако и тогава липсват данни за размера на иска. След като в исковия процес ГПК не позволява един основателен иск да се отхвърли поради липса на доказателства за размера му, на още по-голямо основание обезпечителният съд не би могъл да отхвърли вероятно основателен иск само и единствено поради липса на доказателства за размера му. Оттук следва, че при обезпечителното производство е достатъчно молителят да докаже вероятната основателност на висящия или бъдещия иск, дори и без да сочи доказателства за размера на иска му – това ще следва да бъде предмет на изследване в исковия процес по същество.

Автор: Деян Драгиев

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, Р. Иванова, В. Попова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 210

[2] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, Р. Иванова, В. Попова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 254

[3] Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, Р. Иванова, В. Попова, Българско гражданско процесуално право, 2012 г., стр. 327

[4] В Решение № 164 от 20.05.2014 г. по гр. д. № 7672/2013 г. на ВКС наречена „усмотрение“ на съда

[5] Вж. повече за спорната съдебна администрация в: Д. Драгиев, Спорната съдебна администрация на гражданските отношения, сп. Търговско право 4/2015 г

[6] Решение № 407 от 26.05.10г.,по гр. дело № 1273/09г.на ВКС; Решение № 708 от 14.01.11г.по гр. дело № 1389/09г.на ВКС; Решение № 832 от 10.12.10г.по гр. дело № 593/10г., Решение № 302 от 4.10.11г.по гр. дело № 78/11г.на ВКС

[7] Така ППВС 4/1968

[8] Решение № 91 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 5023/2014 г. на ВКС; Решение № 133 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 5247/2013 г. на ВКС; Решение № 175 от 06.06.2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на ВКС

[9][9] С. Спасова, Обезпечение на иска, 2014 г. стр. 115