Определяне на по-голям дял на съпруга от общото имущество в хипотезата на чл. 29, ал. 3 от Семейния кодекс – същност и дискусионни въпроси

1. Въведение

Предмет на изследване на настоящата статия е субективното право по чл. 29, ал. 3 от Семейния кодекс. В настоящото изследване се акцентира върху изясняване същността и правната природа на субективното право по чл. 29, ал. 3 СК, доколко то може да бъде предпоставка за определяне на по-голям дял от общото имущество на съпруга с преобладаващ принос в придобиването и има за цел да бъде разгледана и коментирана съдебна практика на ВКС по поставения въпрос. Статията засяга мнения и становища по спорни въпроси във връзка с предмета на изследване, изложени в правната доктрина, като по тях са направени коментари и е изразена позиция. Наред с това е извършен подбор на съдебни актове на ВКС във връзка с предмета на изследване, които могат да представляват интерес както за всеки, който упражнява юридическа професия, така и за студентите по право към юридическите факултети, като са разгледани и анализирани въпросите, допуснати до касационно обжалване и формулирани в съответните съдебни актове. По текста на анализираните съдебни актове са направени малки интерпретативни промени за целите на статията, без да се засяга съдържанието на изложеното от съставите на ВКС по разглежданите дела.[1]

2. Субективното право по чл. 29, ал. 3 СК – характер и спорни въпроси

Определянето на по-голям дял от съпружеската имуществена общност се реализира посредством упражняването на едно право. По своя характер правото в светлината на   чл. 29, ал. 3 СК е субективно, защото законодателят предоставя на титуляра на посоченото право възможност да получи определено имуществено благо.[2] Субективното право по смисъла на чл. 29, ал. 3 СК е непритезателно по своята правна природа, защото то не включва в съдържанието си задължение за насрещно поведение от другата страна по семейното правоотношение. Изследваното субективно право се упражнява само по съдебен ред посредством предявяване на конститувен иск, чието уважаване има за правна последица предизвикване на изменение в дяловете на съпрузите от вече прекратената СИО. Именно в тази правна последица се корени и непритезателният характер на анализираното субективно право – съпругът-ответник е длъжен да търпи намаляването на неговия дял от имуществената общност, постигнато с упражняването на субективното право по смисъла на чл. 29, ал. 3 СК, без да се изисква насрещно дължимо поведение от същия.

По своята правна природа правото да се иска определяне на по-голям дял от СИО е потестативно (преобразуващо) право.[3] Потестативно е, защото предоставя правна възможност на носителя му (съпругът с преобладаващ принос в придобиването на общото имущество) с едностранно волеизявление (предявеният конститутивен иск с материално основание чл. 29, ал. 3 СК) да предизвика правна промяна в правната сфера на съпруга-ответник (със значително по-малък принос в придобиването на общото имущество). Правната промяна при уважено конститутивно искане с постановено и влязло в сила конститутивно решение е, че на съпруга-ищец се определя по-голям дял от прекратената имуществена общност. Правните последици от упражняването на преобразуващото право настъпват независимо от волята на съпруга-ответник. Разглежданото субективно право има потестативен характер още и защото неговото пораждане е обусловено от съществуването на едно предшестващо, първично правоотношение, макар и вече прекратено по надлежния ред – това е брачното правоотношение между двамата съпрузи.

Следва да се посочи фактическият състав (ФС), който трябва да бъде изпълнен, за да се породи субективното право в светлината на чл. 29, ал. 3 СК. ФС включва следните необходими елементи в тяхното кумулативно наличие[4]: прекратяване на СИО чрез развод (унищожаване на брака) или поради важни причини по време на брака по смисъла на чл. 27, ал. 2 СК; и приносът на единия съпруг в придобиването значително да надхвърля приноса на другия (не всяка разлика, а само значителната е основание за по-голям дял).

Тук обаче следва да се изясни и ФС, необходим, за да може на съпруга, заявил претенция по смисъла на чл. 29, ал. 3 СК, да му бъде определен по-голям дял от СИО. ФС включва следните три изискуеми елемента в условието на тяхната кумулативна наличност: наличието на материално потестативно право; упражняването му посредством предявяване на конститутивна претенция; и постановено и влязло в сила съдебно решение, което уважава заявеният конститутивен иск.

Съдебното решение, което постановява определяне на по-голям дял от СИО, е конститутивно, защото създава ново правно положение. Съдебното решение се ползва освен със сила на пресъдено нещо – потвърждава спорното потестативно право, и с конститутивно действие – тъкмо решението предизвиква търсената от съпруга-ищец правна промяна в пропорцията на дяловете – от равни, което е общото положение при прекратена на СИО до влизането на решението в сила, те стават неравни.[5]

Проблематичен въпрос, на който няма единен отговор и по който са изложени различни становища в правната доктрина и съдебната практика, е: „Могат ли наследниците на починал след развода съпруг да бъдат активно легитимирани да предявят искане с материално основание чл. 29, ал. 3 СК?“

В правната доктрина някои автори заемат противоположни становища. Според Методи Марков всички имуществени права се наследяват, включително и свързаните с личната преценка на титуляра. Но в случая, според него, е уместно да се установи ограничение само до най-близките наследници.[6]

Лиляна Ненова смята, че наследниците нямат право по своя инициатива да предявяват иска за по-голям дял. Същият автор споделя, че правото на по-голям дял, макар и имуществено, следва да се смята за ненаследимо, защото предявяването на такъв иск е свързано с личната воля и желание на съпруга, с отношенията му към брачния партньор, със субективните му преценки и съображения относно материалните и моралните приноси на последния в брака и семейството. Но ако сам съпругът-наследодател е предявил  такъв иск, наследниците могат да се смятат за овластени да продължат делото. Тук, според цитирания автор, ще се извърши процесуално приемство.[7]

Цветалина Петкова споделя мнението, че приеме ли се, че правото на по-голям дял е наследимо, активната легитимация не следва да бъде отречена и на наследниците.[8] Цитираният автор аргументира становището си, оповавайки се на указанията, дадени в   ТР № 26 от 02.03.1970 г. на ОСГК на ВС.

Съдебната практика, опирайки се на ТР № 26 от 02.03.1970 г. на ОСГК на ВС, е приела, че наследниците на съпруг, починал след прекратяване на брака поради развод или обявяването на брака за недействителен, могат в едногодишния срок по чл. 31 СК да предявят иска по чл. 29, ал. 3 СК против преживелия съпруг, както и да продължат предявения от наследодателя им иск.

Споделям мнението, че най-логично и юридическо оправдано е да се приеме, че наследниците на съпруг, починал след прекратяване на СИО в някоя от хипотезите, инкорпорирани в същата разпоредба, могат да продължат делото, инициирано с иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК, стига приживе съпругът-наследодател да е предявил конститутивна претенция по смисъла на същата норма. В този случай наследниците се явяват процесуални приемници и се явяват овластени да продължат дело по предявения от наследодателя им иск по смисъла на  чл. 29, ал. 3 СК. Признавайки правната възможност на наследниците да продължат делото по предявения от наследодателя им иск, е юридически оправданото и морално отражение на волята и личната преценка на наследодателя-ищец, като по този начин и производството би могло да бъде доведено до своя завършек.

Следващият дискусионен въпрос е: „ За правното значение на разликата в доходите на двамата съпрузи по време на придобиване на общото имущество като предпоставка за определяне на по-голям дял и изпълнението от съпрузите на задълженията им по смисъла на чл. 17 СК следва ли да бъде препятствие за уважаване на исковата претенция с правно основание чл. 29, ал. 3 СК?“

В практиката преобладава разбирането, че разликата в доходите не е достатъчна предпоставка, а съпругът с по-нисък доход трябва да не е изпълнявал напълно задължението си за обща грижа по чл. 17 СК.[9] В някои решения е прието, че съотношението между доходите на двамата съпрузи може да има значение, ако доходът е реализиран като принос.[10] Необходимо е да се изследват всички възможни форми на принос, които законодaтелят е инкорпорирал в нормата на чл. 21, ал. 2 СК (влагане на средства, труд, грижи за децата и работа в домакинството), и то през целия период, докато е траел брака.

Смятам, че по отношение на въпроса за разликата в доходите на двамата съпрузи, тази разлика не следва да бъде от решаващо значение за определянето на по-голям дял поради принос. Това е така, защото разпоредбата на чл. 21, ал. 2 СК посочва възможните форми на принос, като влагането на средства (съобразно с доходите, разбира се) е една от тях и законодателят не й е дал преимуществено значение спрямо останалите, изтъкнати форми на принос. Преценката за преобладаващ принос следва да бъде направена от съда във всеки конкретен случай в зависимост от особеностите на казуса и от това как всяка от страните е успяла да докаже преобладаващият си принос в придобиването на общото имущество. Значителният принос в придобиването на общото имущество, като съществено основание за определяне на по-голям дял, следва да се отнася за всички, посочени от законодателя форми на принос, и следва да се приема като отклонение от обичайното, което именно да свидетелства за значителност на приноса.

За да се даде аргументиран отговор на втората част от поставения въпрос, следва да се изясни правното значение на чл. 17 СК за правото на по-голям дял от СИО поради принос. ППВС № 5/1972 г. в т. 8 е дало указание със смисъл, че претенция с правно основание чл. 29, ал. 3 СК не следва да бъде уважена, ако съпругът-ответник е изпълнявал задължението си за обща грижа по чл. 17 СК. Последващите решения се придържат към указанията на цитираното постановление.[11] В цитирана съдебна практика съдилищата продължават да обуславят определянето на по-голям дял от нарушаването на задълженията по чл. 17 СК, вместо да поставят акцента върху значителната разлика в приноса на съпрузите.[12] Тук, Цветалина Петкова е критикувала приетото в т. 4 и т. 8 на ППВС № 5/1972 г., като e споделила мнение, че е правилно да се приеме, че по-голям дял може да бъде определен, когато и двамата съпрузи са задоволявали текущите нужди на семейството и въпреки това приносът на единия значително надхвърля приноса на другия.[13]

Смятам, че успешният завършек на предявено искане в светлината на чл. 29, ал. 3 СК не би следвало да бъде поставен в зависимост от изпълнението на задълженията на съпрузите по чл. 17 СК в качеството им на фундаментален критерий и е най-логично и юридически оправдано съдът да отчита при постановяване на решението си наличието на значителна разлика в приноса в придобиването на единия съпруг в съпоставка с приноса на другия. Неосигуряването на семейно благополучие от страна на съпруга-ответник не трябва да бъде conditio sine qua non (задължително условие), за да бъде уважена заявената претенция с правно основание чл. 29, ал. 3 СК. Възприемането на противното би било в разрез с променените социално-икономически отношения  и с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, което е неминуема правна последица при отхвърляне на заявения иск като неоснователен поради съображение, че съпругът-ответник надлежно е изпълнявал задължението си за обща грижа по смисъла на чл. 17 СК.

При действието на СК от 2009 г. е отпаднало изискването, залегнало в отменения СК от 1968 г., а именно по-голям дял от СИО да се определя само в „изключителни случаи“. Независимо от този факт, дори най-новата съдебна практика е свидетелство, че съдът продължава да основава решенията си на отпадналото изискване за изключителен случай.[14]

Прегледът на актуалната съдебна практика показва, че съдът продължава да прилага ППВС № 5/1972 г. в частта му, забраняваща определянето на по-голям дял, ако и двамата съпрузи съобразно възможностите си са допринасяли за благополучието на семейството.[15]

След направените критични коментари обаче следва да се отбележат  и съдебни актове, които отчитат променените социално-икономически отношения, в съответствие са с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване и които са приели, че съдът може да постанови определяне на по-голям дял на от общото имущество на този съпруг, чийто принос значително надхвърля приносът на другия, въпреки че последният е изпълнявал задълженията си, инкорпорирани в разпоредбата на чл. 17 СК.[16]

Друг пример за съдебен акт, който е пример за положително разрешение на проблематичния въпрос, е ТР № 2 от 27.12.2001 г. на ВКС по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК. При наличието на едно условие посоченото ТР предвижда отклонение от общото положение, залегнало в правилото на т. 8 от ППВС № 5/1972 г., по-голям дял от СИО да бъде определен само при неспазване на чл. 17 СК и разпиляване на имущество от съпруга-ответник. В т. 1, б. „г“ от ТР ОСГК № 2/2001 г. съдът е приел, че определянето на по-голям дял може да стане, когато доходът от търговска дейност на ЕТ, вложен в придобиването на общо имущество, надхвърля значително приноса на другия съпруг, формиран от влагането на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството. От възприетото в посоченото ТР следва да се направи изводът, че неспазването на чл. 17 СК не е условие, което обуславя уважаването на искова претенция с материално основание чл. 29, ал. 3 СК, ако съпругът-ищец е вложил приходите от търговска дейност в придобиването на общото имущество.

3. Актуални въпроси във връзка с определянето на по-голям дял на съпруга от общото имущество по смисъла на чл. 29, ал. 3 СК в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК

3.1. Първият спорен въпрос, допуснат до касационно обжалване, и който е обект на анализ и коментар в настоящото изследване, е следният: „Изчерпателно ли е изброяването на важните причини за прекратяване на СИО по време на брака в ППВС №5/1972 г.; застрашаването на интересите на другия съпруг представлява ли такава важна причина, когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца; застрашават ли интересите на единия съпруг действията на другия съпруг за превръщане на СИО в еднолична собственост; това достатъчно ли е да се приеме, че са налице важни причини за прекратяване на общността?“ Отговор следва да се получи и на процесуалноправния въпрос: „Могат ли да се предявяват с една искова молба искът за прекратяване на СИО през време на брака по важни причини и искът за определяне на по-голям дял от общото имущество в полза на единия съпруг поради преобладаващ принос?“[17]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

С определение № 1215/22.11.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 1700/2010 г. е по жалба на единия от съпрузите е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Б. оркъжен съд № 72/06.04.2010 г. по гр. д. № 969/2009 г., с което частично е обезсилено решение на Б. районен съд по гр. д. № 1948/2007 г. в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката-съпруг против другия съпруг иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК за определяне на по-голям дял от СИО след прекратяването й, а първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката-съпруг против другия съпруг иск по чл. 27, ал. 2 СК за прекратяване на СИО между тях  по време на брака по важни причини.

Съставът на ВКС по разглежданото дело в съответствие със задължителната съдебна практика, залегнала в ППВС № 5/1972 г., е приел за установено, че важни причини за прекратяването на СИО през време на брака могат да бъдат поведението на единия съпруг, което създава сериозна опасност за увреждане интересите на другия съпруг и децата от брака; изпадането на единия съпруг в недееспособност; необходимостта да се конфискува част от имот на единия съпруг и други. В мотивите на споменатото постановление изрично е посочено, че изброяването на важните причини е примерно, т.е. то не е изчерпателно. Съставът на ВКС по коментираното дело е споделил, че с оглед особеностите на конкретния случай, като важни причини могат да бъдат квалифицирани и обстоятелства извън кръга на изброените. В цитираното постановление изрично е посочено, че поведението на съпруга, създаващо сериозна опасност за интересите на другия съпруг и децата от брака, може да бъде окачествено като важна причина за прекратяване на СИО. Ако от брака няма деца или те са пълнолетни, релевантно като причина за прекратяване на СИО е застрашаващото интересите на другия съпруг поведение. Съставът на ВКС по анализираното дело е приел, че не може да се възприеме разбирането, че прекратяването на СИО по време на брака е допустимо само ако се застрашават интересите  на ненавършилите пълнолетие деца от брака. Тук, касационният съдебен състав е провел важното уточнение, че ако се приеме този ограничителен критерий, то неминуемо следва извод, че съпрузите от бездетни бракове или тези с продължителен брак, от който има пълнолетни деца, няма да могат да претендират прекратяване на СИО по време на брака. В съответствие с казаното, съставът на ВКС по споменатото дело е направил изводът, че ако от брака няма ненавършили пълнолетие деца, поведението на единия съпруг, застрашаващо интересите на другия, се явява важна причина по смисъла на чл. 27, ал. 2 СК за прекратяването на СИО по време на брака.

Касационният съдебен състав е споделил мнението, че в хипотеза, в която единият съпруг предприеме несъобразени със закона действия, които целят чрез привидно правомерни актове превръщането на СИО в еднолична собственост, то това поведение застрашава интересите на другия съпруг. Съставът на ВКС по коментираното дело е допълнил, че установяването на такова поведение в съответствие с цитираното по-горе задължително тълкуване, се явява достатъчно, за да се направи извод за наличие на важни причини за прекратяване на СИО по време на брака по иск на застрашения съпруг.

В отговор на поставения по-горе процесуалноправен въпрос съставът на ВКС по разглежданото дело е споделил, че при липса на правно-логически съображения, препятстващи предявяването с една искова молба на исковете по чл. 27, ал. 2 и чл. 29,  ал. 3 СК, при действието на отменения СК от 1985 г., такава възможност следва да бъде допусната. Касационния съдебен състав е провел важното уточнение, че правилото на чл. 29, ал. 3 СК от действащия СК напълно възпроизвежда текста на нормата на чл. 28, ал. 3 от отменения СК от 1985 г., следователно разрешението по действащото право трябва да е същото, каквото е било при действието на отменения СК от 1985 г. и различно в сравнение с това, дадено в отменения СК от 1968 г., въз основа на който е издадено и ППВС № 5/1972 г. Съставът на ВКС по коментираното дело е приел, че съединяването на двата иска с една искова молба е допустимо.

В съответствие с казаното по-горе, касационният съдебен състав е намерил жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна и е споделил, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният съдебен състав е приел, че за да отхвърли иска по чл. 27, ал. 2 СК, въззивният съд е приел, че ако с действия на единия съпруг се накърняват интересите на другия, това не е основание за прекратяване на СИО по време на брака, тъй като под „важни причини“ се разбира накърняване интересите на семейството, в което има деца. Съставът на ВКС по анализираното дело е споделил, че тълкуването е направено в нарушение на закона и в противоречие с ППВС № 5/1972 г., тъй като ако от брака няма ненавършили пълнолетие деца, то важна причина за прекратяване на СИО може да е и онова поведение на единия от съпрузите, което е насочено единствено против интересите на другия съпруг. Касационният съдебен състав е приел за установено, че в частта, в която е прекратил производството по иска с правно основание чл. 29, ал. 3 СК, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като въззивното решение в тази част е мотивирано с това, че е недопустимо искът за определяне на по-голям дял да бъде предявен преди прекратяване на общността между съпрузите, каквато забрана не се съдържа нито в ГПК (отм.), нито в СК от 1985 г. (отм.), нито в действашия СК. Тук, съставът на ВКС по разглежданото дело е направил уточнението, че ако прекратяването на производството по този иск може да се сметне за оправдано в хипотеза, в която е отхвърлен искът за прекратяване на СИО по време на брака, то в случаите, когато този иск е основателен, няма причини да се сметне за недопустимо разглеждането на иска за определяне на по-голям дял от общото имущество поради преобладаващ принос.

Касационният съдебен състав е изтъкнал, че с оглед на изложеното в частта, в която първоинстанционното решение е обезсилено и производството е прекратено, въззивният съдебен акт е неправилен и в тази част същият следва да бъде отменен и делото да бъде върнато за произнасяне по същество по предявения иск. Съставът на ВКС по разглежданото дело е споделил, че в частта, в която е отхвърлен искът, квалифициран по чл. 27, ал. 2 СК, въззивното решение също е незаконосъобразно и подлежи на отмяна, но е направил уточнението, че доколкото обаче с него спорът е решен по същество, а няма необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действие, по този иск решение по същество следва да бъде постановено направо от касационния съдебен състав.

По отношение на  първата част от поставения по-горе въпрос, допуснат до касационно обжалване, съм на мнение, че застрашаването на интересите на другия съпруг представлява важна причина, обосноваваща прекратяването на СИО по време на брака дори и когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца или изобщо не са родени деца. Да се приеме противното разрешение би било в разрез със задължителните тълкувания на ППВС № 5/1972 г. и в нарушение на принципа на справедливостта, който е основополагащ в гражданското право, защото застрашеният съпруг би бил неоправдано и нелогично лишен от субективното си право да претендира прекратяване на СИО на това основание и да иска съответно определяне на по-голям дял от прекратената СИО. Аргумент за това мое становище следва от факта, че в хипотезата, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, основополагащо значение при производство за прекратяване на СИО през време на брака по важни причини, е интересът на непълнолетните деца и доколко той ще бъде адекватно и удачно защитен. Когато обаче от брака няма непълнолетни деца или не са родени такива, защитата на интереса на съпруга и преценката доколко той е застрашен от поведението на другия съпруг, е фундаментален критерий, обуславящ уважаването на искането с правно основание чл. 27, ал. 2 СК.

В хипотеза, в която единият съпруг е предприел незаконосъобразни със закона действия, които целят чрез привидно правомерни актове превръщането на СИО в еднолична собственост, то това поведение неминуемо съставлява заплаха за интересите на другия съпруг. Установяването на такова поведение в съответствие със задължените указания, дадени в ППВС № 5/1972 г. е достатъчно свидетелство, за да бъде направен извод за наличността на важни причини за прекратяване на СИО през време на брака по иск на застрашения съпруг. Застрашен съпруг, заявил искане за прекратяване на СИО по смисъла на чл. 27, ал. 2 СК, следва да бъде адекватно и удачно защитен с постановено и влязло в сила конститутивно решение, което да прогласи прекратяването на имуществената общност и с това да превърне досегашните съпрузи в обикновени съсобственици.

Във връзка с поставения процесуалноправен въпрос, споделям мнението че иск с правно основание чл. 27, ал. 2 СК и иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК могат да бъдат предявени с една искова молба, тъй като обективното им съединяване не е забранено от действащата материалноправна и процесуалноправна уредба. Двата иска, които по своята правна природа притежават конститутивен характер[18], отговарят и на предпоставките, изискуеми, за да бъде допуснато обективното им съединяване – исковете са подведомствени на съдилищата и са подсъдни на един и същ съд (районен или окръжен като първа инстанция в зависимост от цената иска); както и подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред (исков). Тук, съединяването, струва ми се, е кумулативно – съпругът-ищец търси разглеждането на всеки от двата иска от съда и произнасянето му по всеки от тях. Уважаване на иска за прекратяване на СИО през време на брака по важни причини е важна и обуславяща предпоставка и за заявяването на искането за определяне на по-голям дял поради принос, защото СИО следва да бъде прекратена, за да може съпругът-ищец да води претенцията по чл. 29, ал. 3 СК.

3.2. Следващият дискусионен въпрос, допуснат до касационно обжалване, и който е предмет на коментар и анализ в настоящото изложение, е: „Допустим ли е установителен иск за собственост на вещи в производството по чл. 29, ал. 3 СК?“[19]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК

С определение № 198 от 02.03.2010 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване на въззивно решение № 388 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 811/08 г. на Окръжен съд – гр. П, с което въззивният съд е прогласил нищожността на първоинстанционното решение, в частта, в която предявеният от съпруга-ищец срещу съпруга-ответник инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с           чл. 21 СК е уважен. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл. 29, ал. 3 СК и е върнал делото на същия съд за постановяване на ново решение.

Съставът на ВКС по коментираното дело е приел за установено, че искът по чл. 29, ал. 3 СК, с който се иска определяне на по-голям принос в придобиване на общото имущество има конститутивно действие, тъй като създава ново правно положение, като е споделил, че искът дали част от вещите са придобити по време на фактическата раздяла с лични на единия съпруг вещи, е установителен. Според ТР № 35/14.06.1971 г. ОСГК на ВС, когато фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия, съпругът на чието име са придобити, може с установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК  да установи, че тези имущества не са общи по смисъла на чл. 21 СК и че те принадлежат лично на него. Касационният съдебен състав е споделил, че искът по чл. 21, ал. 1 СК може да бъде съединен с иска по чл. 29, ал. 3 СК в условията на евентуално обективно съединяване.  В съответствие с дадените указания в ППВС № 8/80 г. съставът на ВКС по разглежданото дело е изтъкнал, че установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК се явява преюдициален по отношение на иска по чл. 29, ал. 3 СК. Касационният съдебен състав е споделил, че когато двата иска са предявени с една искова молба, съдът трябва да се произнесе първо по установителния иск, преди да се произнесе по иска с правно основание чл. 29, ал. 3 СК, като с оглед на казаното, е приел, че въззивният съд законосъобразно е сметнал за допустимо разглеждането на предявените искове в рамките на едно производство.

Касационният съдебен състав е споделил обаче че въззивното решение е незаконосъобразно в частта, в която съдът е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Съставът на ВКС по коментираното дело е уточнил, че въззивният съд неправилно е прогласил нищожността на първоинстанционното решение, защото не е налице порок, обуславящ неговата нищожност. Касационният съдебен състав е изтъкнал, че в случая не са налице предпоставките по чл. 270, ал. 1 ГПК за връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция и е споделил, че с оглед правомощията на въззивния съд, който продължава първоинстанционното разглеждане на спора по същество, тогава, когато той констатира неправилност на първоинстанционното решение, въззивният съд го отменя и постановява ново решение, като евентуално следва да събере доказателства по спорния  въпрос. Касационният съдебен състав е изтъкнал, че като е приел, че решението е нищожно, а не неправилно, и е върнал делото за на първата инстанция за постановяване на ново решение, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд за ново разглеждане на спора и постановяване на решение по същество, по двата обективно съединени иска.

Смятам, че юридически оправдано и приемливо е  да бъде допустимо исковете с правни основания чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 29, ал. 3 СК да бъдат предявени с една искова молба в условията на тяхното евентуално обективно съединяване. Двата иска отговарят на условията за допустимост на обективното съединяване – подведомствени са на съдилищата и са подсъдни на един същ родово компетентен съд (тук цената на иска също може да бъде от значение за родовата подсъдност); подлежат и на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред (исков). Претенцията по смисъла на  чл. 124, ал. 1 ГПК има характерът на главна  по отношение на тази в светлината на чл. 29, ал. 3 СК, която има характерът на евентуална. Ищецът-съпруг с предявяването на двата иска с една искова молба обуславя разглеждането и произнасянето на съда по евентуалния иск – този по чл. 29, ал. 3 СК от възможното неуважаване на главния иск – този с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

4. Заключение

Както вече беше споменато, по своята правна природа субективното право по  чл. 29, ал. 3 СК притежава потестативен, преобразуващ характер. Наред с този факт, преобразуващото право в светлината на  чл. 29, ал. 3 СК предоставя правна възможност при постановено съдебно решение, което уважава искане по смисъла на същата разпоредба, в полза на съпруга-ищец с доказан преобладаващ принос в придобиването на общото имущество да му бъде определен по съдебен ред по-голям дял от прекратената СИО. В този смисъл  искът по чл. 29, ал. 3 СК, посредством който се упражнява изследваното субективно право, представлява средство за правна защита в полза на съпруга с преобладаващ принос в придобиването на общото имущество срещу неоснователното обогатяване на съпруга със значително по-малък принос в придобиването.

Автор: Димо Хаджиев,

редовен докторант по гражданско и семейно право

в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

---

---

---

[1] В бележки под линия са предоставени използваната литература, както и линкове към сайта на ВКС, които дават възможност на читателя да се запознае с пълния текст на постановения съдебен акт и така да придобие яснота за фактическата обстановка по разглежданото дело.

[2] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 173.; Вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял I. С.: Софи-Р, 2001, с. 359.

[3] Павлова, М. Цит. съч., с. 195, където посочва като пример за преобразуващо право именно чл. 28 СК 1985 (отм.), който предвижда правото на по-голям дял.

[4]  Вж. ППВС № 5/1972 г.

[5]  Вж. Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция проф. д-р Методи Марков. Книга първа. Трето основно преработено и допълнено издание по новия Семеен кодекс от 2009 година. С.: СОФИ-Р, 2009, с. 345.

[6] Марков, М. . Семейно и наследствено право. С:. Сиби, 2014, с. 104.

[7] Вж. Ненова, Л. Семейно право. Нова редакция проф. д-р Методи Марков. Книга първа. Трето основно преработено и допълнено издание по новия Семеен кодекс от 2009 година. С.: СОФИ-Р, 2009, с. 345-346.

[8]  Вж. Петкова, Цв. Правото на по-голям дял от съпружеската имуществена общност поради принос. С.: Сиела Норма АД, 2013, с. 163.

[9] В този смисъл са: ППВС № 5/1972 г. и Решение № 1065 от 28.10.1998 г. по гр. д. № 1005/97 г., II г. о., където съставът на ВКС е изтъкнал, че разликата в доходите на съпрузите по време на придобиване на общото съпружеско имущество не е достатъчна сама по себе си, за да се определи по-голям дял на съпруга с по-големите доходи. Това е допустимо само при значително надвишаване на доходите на другия съпруг. В мотивите към това решение е подчертано, че „присъждането на по-голям дял от общото имущество поради значителен принос на единия съпруг предполага наличието на значително по-големи доходи, получавани от единия съпруг, като в същото време другият съпруг… не е изпълнявал семейните си задължения, не се е грижел за възпитанието, отглеждането и издръжката на децата“.

[10] Вж. Решение № 256/2011 г. по гр. д. № 953/2010 г., I г. о. на ВКС; Вж. Решение № 560/2009 г. по гр. д. № 1535/2008 г.,  I г. о. на ВКС, където съпругът е работил в чужбина и доходите му са представлявали   96 % от доходите на семейството. След обсъждане на полаганите от ответницата грижи за домакинството, за детето и за опазване на имуществото и за здравето на съпруга, съдът е определил      по-голям принос на ищеца в размер на 2/3 от имуществото.

[11] Вж. Решение № 3486/22.11.1982 г. по гр. д. № 2817/82 г., II г. о. ; Вж. Решение № 110/10.02.1986 г. по гр. д. № 889/1985 г., II г. о.

[12]  Вж. Петкова, Цв. Цит. съч., с. 127.

[13]  Вж. Петкова, Цв. Цит. съч., с. 209.

[14] В този смисъл е Определение № 1248/21.12.2011 г. по гр. д. № 957/2011 г., г. к., I г. о. на ВКС;

[15] В този смисъл е Определение № 119/19.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4040/2008 г., II г. о., където в мотивите съдът е приел, че разпоредбата на ППВС № 5/1972 Г. относно „явното и значително“ несъответствие в приноса не е изгубила значението си, защото нормата в отменения СК, касаеща определяне на по-голям дял от общо имущество е възпроизведена в СК от 2009 г.

[16] В този смисъл са: Решение № 432/14.07.2004 г. по гр. д. 714/2003 г., II г. о. на ВКС; Решение 560/05.06.2009 г. по гр. д. № 1535/2008 г. на ВКС; и Решение № 237/27.06.2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на ВКС.

[17] Вж. Решение № 133/23.03.2011 г. по дело № 1700/2010 г., достъпно на:

http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/CF97D69D3CB14570C225785C004DB3EA

[18] Вж. Марков, М. Цит. съч., с. 46 и с. 103.

[19] Вж. Решение № 533/30.06.2010 г. по дело № 953/2010 г., достъпно на:

http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/416A0697B9848E3EC22577930047C92D