НЯКОИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСКА ПО ЧЛ.37 ОТ ЗН

С настоящото изложение, черпейки вдъхновение от един изключително рядък правен казус, ще се опитам да изложа моето виждане за разрешаването на някои дискусионни въпроси, свързани с действието на чл. 30 от ЗН, чл. 37 от ЗН и иска по чл. 108 от ЗС. Преди да формулирам въпросите, чиито отговори се опитах да намеря, ще изложа правната хипотеза, която ги породи:

Извършено е дарение на недвижим имот в полза на единия наследник по закон, с което се нарушава правото на запазена част на другия от наследник по закон. Съдът е уважил иска по чл. 30 от ЗН. Дареният имот е бил продаден в едногодишния срок от откриване на наследството на трето лице. Третото лице е продало имота на „четвърто лице“. Четвъртото лице е продало имота на “пето“ лице. „Петото“ лице е учредило законна ипотека в полза на „шесто“ лице. След всички тези действия е вписана исковата молба по чл. 37 от ЗН, във връзка с която е постановено решение № 444/2010 от 13.07.2011 г. на ВКС, цитирано по-долу. След като делото е върнато на окръжния съд, съгласно указанията на ВКС, ОС се е произнесъл с влязло в сила решение, с което искът по чл. 37 ЗН е уважен само спрямо третото лице и е отхвърлен по отношение на четвъртото и петото лице, доколкото иск срещу шестото лице не е бил предявяван.

Тук възниква първият дискусионен въпрос – Защо съдът не е отменил и сделките, с които четвъртото и петото лице придобиват собственост, а е отхвърлил предявения иск по чл. 37 за отмяна на тези сделки. Споделям напълно становището на ВКС, инкорпорирано в Решение № 444/ 2010, че това е така, защото искът по чл. 37 от ЗН може да се води само срещу първия приобретател, като с оглед правната сигурност на оборота, законодателят е приел, че не е оправдано да се засягат правата на последващите приобретатели, доколкото те са напълно добросъвестни /придобиват преди да има вписана искова молба за отменителния иск/. В подкрепа на това становище е и текстът на чл. 114 б. в от ЗС, съгласно, който вписването на искови молби по конститутивни искове, каквато е исковата молба по чл. 37 от ЗН имат оповестително-защитно действие. Тази правна теза не е подробно развита в решението на ВКС, поради което се създава възможност за друго тълкуване на чл. 37 от ЗН. Алтернативното становище е, че законодателят е счел за ненужно да отменя сделките на четвъртото и петото лице, тъй като след като се отмени първото придобиване, последващите лица няма как да придобият от несобственик, поради което те не са собственици и не е налице правен интерес да се иска отмяна на придобивните сделки, т.е. техните права отпадат автоматично. Считам, че второто становище не кореспондира с духа на закона и принципното решение, възприето от законодателя в редица разпоредби от ЗЗД и ЗС, да се бранят правата на третите добросъвестни лица, доколкото те не са могли към момента на извършване на сделките да предполагат, че някой от предходните собственици може да поиска отмяна на сделка, извършена преди тяхното придобиване и след като придобития имот е бил прехвърлян няколко пъти. Това принципно положение е застъпено, например, съвсем конкретно в разпоредбата на чл. 88 ал.2 от ЗЗД- макар и развалянето на договора да има обратно действие, същото не засяга правата третите лица, вписани преди вписването на исковата молба за развалянето. По – общо правата на третите добросъвестни лица са защитени от оповестително-защитното действие на вписването на искови молби по конститутивни искове- чл. 114 б. „в“ ЗС. В своята съвкупност, тези разпоредби разкриват принципно волята на законодателя обществените интереси свързани с правото на собственост върху недвижими имоти, да бъдат защитени по възможно най-справедливия начин. Казано съвсем просто, принципът е, че може да се искат конститутивни правни промени в патримониума на други лица, доколкото не се засягат неоснователно и несправедливо правата на третите добросъвестни лица придобити преди да е настъпил конститутивния ефект на търсената по съдебен ред промяна.

Няма съмнение, че отмяната по чл. 37 от ЗН, има обратно действие, но това действие се разпростира по изключение от правилото на чл. 114 б. „в“ от ЗС и по изричната воля на законодателя само между наследника извършил прехвърлянето и третото лице, което е придобило имота. Условията да се дерогира действието на чл. 114 б. „в“ от ЗС в този случай, е разпореждането да е станало в едногодишен срок от откриване на наследството. Логичен е приетия от законодателя способ за защита на правата на наследника с право на запазена част, при наличието на определените в чл. 37 предпоставки, защото третото лице, което е придобило имота е имало възможност да установи, че неговия праводател е придобил чрез дарение, за което е ноторно известно, че може да бъде атакувано, на основание това, че накърнява запазената част на друг наследник. Няма правен разум да се твърди, че отмяната по чл. 37 засяга и правата на четвъртото и петото лице, защото никое от тези лица, нито нотариусът изповядал сделките им е имал задължение да провери правата на праводателя на техния праводател, поради което правната логика обосновава извод, че отмяната по чл. 37 от ЗН, не засяга техните права. Отмяната значи, че наследника следва да възстанови платената цена, а третото лице да върне имота. Но, към момента на отмяната, имотът не се намира в патримониума на третото лице, защото то съвсем добросъвестно се е разпоредило с него в полза на четвърто лице. Т.е. третото лице не може да върне имота. Наследникът, който се е разпоредил няма как да върне цената на третото лице, няма и основание да го прави , защото така третото лице би се обогатило два пъти с цената- един път от отмяната и един път от продажбата в полза на четвъртото лице, в което няма правна логика. Тези обстоятелства поставят въобще въпроса, доколко е допустимо да се води иск по чл. 37 от ЗН, в случаите в които имотът не се намира в патримониума на третото лице. Струва ми се, че може да се защити тезата, че наследникът с право на запазена част няма правен интерес да води подобен иск, защото този иск няма да доведе до връщане на имуществото в наследствената маса и следователно няма да доведе до възстановяване на запазената му част. Какво е правилното решение тогава? Ще се опитам да отговоря на този въпрос, но след като изложа и останалата фактология по случая, защото след решението на ВКС и окончателното решение на окръжния съд, което е влязло в сила, настъпва неочакван обрат, чието обяснение е именно спорното тълкуване на разпоредбата на чл. 37 от ЗН.

Наследникът с право на запазена част, е завел иск по чл. 108 срещу петото лице, което последно е придобило имота по възмезден начин и което е учредило ипотека в полза на шестото лице. Неочаквано, районният съд, който е разглеждал делото е решил, че наследникът с право на запазена част е собственик на имота по отношение на петото лице и че няма основание да се отменят сделките извършени от третото и четвъртото лице, тъй като те са извършени от несобственик. Това решение се дължи отчасти на това, че петото лице, напълно деизинтересирано от имота, който е изложен на публична продан от шестото лице/ипотекарния кредитор/, не е направило никакви възражения, поради което съдът безкритично е възприел тезата на наследника със запазена част. На основание на постановеното и влязло в сила решение, останало до вписването му в имотен регистър неизвестно за шестото лице, наследникът с право на запазена част е поискал от шестото лице да заличи вписаната в негова полза ипотека като учредена от несобственик.

Възникват следните въпроси:

Какво е действието на влязлото в сила решение по чл. 108 от ЗС, по отношение на шестото лице и по отношение на петото лице? Било ли е петото лице собственик на имота към момента на учредяване на ипотеката? Валидна ли е ипотеката учредена в полза на шестото лице? Ако шестото лице продължи принудителното изпълнение за дълга на петото лице, може ли ипотекарният кредитор да иска да бъде продаден имота, който съгласно решението по чл. 108 от ЗС е собственост на наследника с право на запазена част?

По силата на допълнението към ЗС / ДВ. бр. 34/ 25. 04. 2000 година, в сила от 1.01.2001 година /, в който смисъл е и изменението на чл. 4 б.”а” от Правилник за вписванията / ПВп /, с новата редакция на чл.112 б.”а”ЗС законодателят приема, че се вписват „ всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, както и актовете, с които се признават такива права . Понеже законът не предвижда изрично защитно действие на вписването на исковата молба по чл. 108 от ЗС се налага извод, че това действие е само оповестително. Такава е и константната съдебна практика. Няма значение, кога е придобито правото на собственост, при уважен иск по чл. 108 от ЗС третите лица губят своите права, като придобити от несобственик.

В разглежданата хипотеза като, че ли решението по чл. 108, с което наследникът с право на запазена част е признат за собственик на имота придобит от петото лице, би следвало да породи такова правно действие, че разпорежданията извършени от петото лице да се считат за непротивопоставими на наследника с право на запазена част. Дали е така наистина?

В изложения казус се наблюдава колизия на действието на вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН, действието на вписването на исковата молба по чл. 37 от ЗН, и действието на решението по чл. 108 от ЗС. За разрешаването на тази колизия считам за необходимо последователно и задълбочено да се обмисли действието на всеки един от съдебните актове.

Съгласно задължителната практика на ВКС, решението по чл. 30 от ЗН, няма обратно действие- Решение № 605/06.01.2011 г., гр. Дело 1285/2009 г. ВКС. Следователно, от момента на влизането му в сила, се поражда право на наследника с право на запазена част, да търси от другите наследници уравнение на дела си. От този момент се поражда и правото му да търси отмяна по чл. 37 от ЗН. Ако е уважен искът по чл. 37 от ЗН, правото на собственост на наследника с право на запазена част върху имота, който е върнат в наследството би следвало да се счита за възникнало с влизането в сила на решението по чл. 37 от ЗН и това е така, защото решението по чл. 30 ал.1 от ЗН е конститутивно, т.е. след влизането му в сила, се пораждат нови права за наследника с право на запазена част, каквито той не е имал, преди да проведе съдебното производство. Следователно, ако преди вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН, са били извършени разпоредителни действия от другия наследник и от третото, четвъртото и петото лице, то те са напълно противопоставими на наследника с право на запазена част, поради оповестително-защитното действие на вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН и поради това, че искът по чл. 37 е пряко следствие на уваженият иск по чл. 30 от ЗН, като решението по последния няма обратно действие, нито води до автоматична отмяна на разпореждания. Затова, считам, че след като исковата молба по чл. 108 от ЗС има оповестително действие, а вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН има оповестително-защитно действие, на признатия за собственик наследник с право на запазена част, няма да могат да се противопоставят онези разпореждания, които са извършени преди или след вписването на исковата молба по чл. 108 от ЗС, но не и тези, които са извършени преди вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН . Последните са напълно противопоставими, защото единственото изключение от правилото на чл. 114 б. „в“ от ЗС е въведено по законодателен път с правилото на чл. 37 от ЗН-по отношение на третото лице и в случай, че разпореждането е станало до една година от откриване на наследството. Няма правна разпоредба, съгласно която вписването на искова молба по чл. 114 б. „а“ от ЗС, да отменя действието на вписаната искова молба по чл. 114 б. „в“ от ЗС.

Горните разсъждения почиват на твърдението че исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН има оповестително-защитно действие. Редно е това твърдение да се аргументира. Считам, че това е така, защото искът по чл. 30 ал.1 от ЗН е от категорията конститутивни искове, с които се изменят актове подлежащи на вписване- чрез този иск се търси намаляване, т.е. изменение на извършено дарение от наследодателя, с което се накърнява запазената част на ищеца, чрез този иск, той търси възстановяване на тази запазена част. С уважаването на иска по чл. 30 ал.1 от ЗН, извършеният акт за дарение на един имот, се замества от съдебно решение с което актът се изменя, чрез намаляване на дарението с размера на запазената част от наследството. Следователно, исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН, попада в категорията искови молби подлежащи на вписване и имащи оповестително-защитно действие визирани в чл. 114 б. „в“ от ЗС.

В случай, че тази теза се отхвърли си заслужава да проверим, докъде ще ни доведе алтернативното становище. Ако приемем, че всички последващи разпореждания след разпореждането в полза на третото лице, отпадат по право, то шестото лице-ипотекарния кредитор, няма да може да се удовлетвори от ипотекирания имот, нито ще може да реализира привилегията си. Петото лице губи имота, поради което за него възниква право, да развали продажбата поради това, че е било евинцирано от имота си. То няма интерес да прави това, защото, вече е ползвало кредит за закупуването на имота, така, че не търпи преки вреди в имуществено отношение. Шестото лице не може да ползва привилегията си и ще трябва да се удовлетвори от други имущества на петото лице. При всички положения, настъпва намаление в имуществената сфера на петото или шестото лице. Така на практика някое от тези лица, ще възстанови запазената част от наследството, което противоречи на смисъла на решението по чл. 30 от ЗН, което несъмнено разпростира своето действие само спрямо наследника накърнил запазената част на своя сънаследник. Нима законодателят ще закрепи нормативно подобно неоснователно обогатяване на този наследник? Едва ли, и точно поради това, чл. 37 от ЗН е приложим само по отношение на наследника и третото лице в полза на което той се е разпоредил и няма как да разпростре автоматично своето действие спрямо последващите приобретатели, стига те да са придобили правата си преди вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН.

По – логичен ми се струва извода, че понеже петото лице е учредило ипотеката преди вписването на исковата молба по чл. 30 ал.1 от ЗН, и понеже към момента на учредяването и това лице е било пълноправен собственик на имота, последващото отричане на правата му по реда на чл. 108 от ЗС не може да се противопостави на ипотекарния кредитор, доколкото той е защитен от оповестително – защитното действие на исковата молба по чл. 30 ал. 1 от ЗН. От тук следва извод, че ипотеката учредена в полза на шестото лице е действителна и поражда своето правно действие. Това означава, че шестото лице, може да се удовлетвори от ипотекирания имот, в чиято и собственост да е той чл. 173 от ЗЗД. В този смисъл, Петко Венедиков, в монографията си „Залог, привилегии и ипотеки“, разглежда случай, в който при принудителното изпълнение се установи, че ипотекираният имот се владее от лице, което не е ипотекарен длъжник и заявява самостоятелни права върху имота. Мнението на автора е , че принудително изпълнение може да се извърши, като е достатъчно, лицето учредило ипотеката да е било собственик към момента на учредяването и.

Изводът е, че макар и с успешно проведен иск по чл. 108 от ЗС, наследникът с право на запазена част все още няма да е удовлетворен, защото макар и да се легитимира като собственик към момента на осъществяване на принудителното изпълнение, той няма да може да се разпорежда с имота в своя полза, а ще трябва да претърпи принудителната продажба на този имот, за удволетворяване на ипотекарния кредитор.

Следва да се постави въпроса, за това как може справедливо да се разреши този казус, така че да бъдат защитени правата на всички лица. Тук отново ще изложа своето виждане, че воденето на иск по чл. 37 от ЗН, когато имотът не се намира в патримониума на третото лице би следвало да се счита за недопустим, поради липса на правен интерес. Изложеното по- горе го потвърждава. Единствената възможност за лицето с право на запазена част е след като получи позитивно решение по чл. 30 от ЗН, да предяви имуществената си претенция към другите наследници за въстановяване на запазената му част, не в натура, а в парични средства. В този смисъл е и Решение № 176/04.07.2013 г. по гр. дело 1805/2013 г. на І г.о., имащо характер на задължителна съдебна практика. Съгласно това решение: не във всички случаи при уважен иск по чл.30, ал.1 ЗН имотът се връща в наследството и може да бъде предмет на делба. Той изобщо не може да се върне в наследството, ако отчуждаването му е станало след изтичане на една година от откриване на наследството и преди вписване на исковата молба за намалението. В този случай правата на третите лица се стабилизират и не могат да бъдат отменени по реда на чл.37 ЗН, а наследниците с накърнена запазена част получават само парично уравнение на имуществените си права.“ Аналогично, имотът не може да се върне в наследството и в случаите когато е прехвърлен на четвърто лице. Ако проследим движението на имущественото благо, става ясно, че точно наследникът, който е извършил първото разпореждане е получил увеличение на имуществото равняващо се на продажната цена на имота. Той е и лицето което дължи парично уравнение на своя сънаследник. Точно това е и правната логика на чл. 37 от ЗН, а именно допуска се отмяна на сделката извършена от наследника в полза на трето лице, за да може имотът да се върне в наследството и да бъде поделен между наследниците, като се има предвид и това, че наследникът с право на запазена част има право да я получи от имота при делбата му. Ако имотът не може да се върне в наследството, наследникът са право на запазена част има право само на парично уравнение за дела си. Засягането на правата на всяко друго лице противоречи на правната сигурност и води до необосновано ощетяване било на четвъртото, петото или шестото лице. Едва ли законодателят би допуснал, за защита правата на едно лице – наследникът с право на запазена част, да се увредят правата на следващите пет или шест лица Не такъв е обществения интерес, а законите като нормативна парадигма на обществото, служат за защита на интересите на същото като цяло, като се дава превес на общия интерес над частния- стабилността на гражданския оборот е интерес, който надделява над интереса на наследника да възстанови своята запазена част.

Автор: Мариана Терзиева