Необходимо ли е наследникът да демонстрира спрямо останалите завладяването на имота в хипотеза, когато фактическата власт е предадена от наследодателя на един от наследниците му и до момента на смъртта на наследодателя не е изтекъл 10 годишният давностен срок? Преглед на противоречивата практика на ВКС.

I. Уводни бележки
1. Владение
В чл. 68 от Закона за собствеността (ЗС) се съдържа следното определение на владението: „Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя“. Видно от цитираното определение, два са признаците на владението: 1) всяко владение е упражняване на фактическа власт върху вещ — това е обективният признак на владението; 2) владелецът държи вещта като своя — вторият признак на владението е субективен. В определението се предвижда владението да може да се установява лично или чрез другиго. Начинът, чрез който се установява и упражнява владението не е негов признак. Признаците са само посочените два, които трябва да са налице както когато владението се упражнява лично, така и когато се упражнява чрез другиго.

1.1.Обективният признак на владението.
Първият признак на владението е упражняването на фактическа власт върху вещта (corpus). Под фактическа власт трябва да се разбира господство, обладаване на вещта, възможност за владелеца да действа непосредствено върху вещта. При упражняването на фактическата власт владелецът трябва да може да държи вещта по изключителен начин. Не е необходимо да държи вещта във физически смисъл в ръцете си, а да може да извършва действия върху нея и да изключва действията на други лица. За да е налице първият признак, необходимо е фактическата власт да е установена трайно, по начин, който позволява на владелеца да извърши желаните от него действия върху вещта. Ако вещта се е намирала преди това в чуждо владение, новият владелец трябва да установи своята фактическа власт и да отстрани тази на предишния владелец. Ако предишният владелец продължава да извършва макар и откъслечни действия, не може да се каже, че е установена фактическа власт от новия владелец. По – друго е положението, ако вещта преди това не е била владяна. Тогава е по – лесно да се установи изключителна фактическа власт върху вещта. Действията, които извършва владелецът върху вещта, могат да бъдат различни по съдържание. В своята съвкупност те могат да съответстват на съдържанието на едно вещно право.

1.2.Субективният признак на владението.
Вторият признак на владението е да се държи вещта като своя (animus, animus domini, animus rem sibi habendi). Да се държи вещта като своя ще рече да се държи от владелеца като че ли той е собственик или носител на вещното право върху нея. Дали едно лице държи вещта като своя е въпрос, отговорът на който зависи от намерението му. А намерението е психическо, душевно, субективно състояние. Много трудно е да се установи какво е намерението на лицето, а много несигурно би било установяването на намерението да става въз основа на изявлението на владелеца. Ако това би се допуснало, всеки държател много лесно би станал владелец като просто заяви, че променя намерението си. Освен това намерението може да бъде променяно много често, понеже това става лесно. Честата промяна на намерението пък води до прекъсване на владението, което като факт няма да може да се установи. Поради всичко това законодателят създава презумпцията на чл. 69 ЗС: „Предполага се, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго“. С посочената презумпция се отстраняват практическите трудности по доказване на намерението. Презумпцията е установена в полза на владелеца. Самата презумпция е оборима, но оборването й трябва да стане от заинтересованите лица, които смятат, че владелецът не държи вещта като своя. С други думи презумпцията размества тежестта на доказване. Как може да се обори презумпцията на чл. 69 ЗС?
Първо, ако се установи, че лицето държи вещта за другиго. Този начин на оборване на презумпцията е подсказан от самата нея. Да се държи една вещ за другиго значи тя да е придобита на някакво правно основание. Ако се установи това правно основание, счита се, че владелецът не може да има намерение да държи вещта като своя. Правното основание е договорът, по силата на който се държи вещта — договор за заем, за заем за послужване, за влог и пр. или пък законно разпореждане, напр. родителите държат вещите за малолетните си деца като техни законни придставители, настойниците държат вещите за лицата, които се намират под настойничество, сънаследникът — частите на сънаследниците върху общата вещ и др. За да се владее за другиго, необходимо е да се установи негово съгласие. Не може да се владее за сметка на друго лице против неговата воля. Макар и в ЗС да не се съдържа правилото, че ако някой започне да държи една вещ за другиго, счита се че държането продължава на същото основание, сега това е една човешка презумпция. Не може да има значение какво е било намерението на държателя, когато е започнал да държи вещта за другиго. Важното е, че той е получил вещта въз основа на договор с владелеца и с изтичане на срока по договора той дължи връщането на вещта.
Второ, ако се установи, че лицето не може да държи вещта като своя, понеже не разбира смисъла и значението на постъпките си, няма воля, която да е призната от правото като годна да поражда правно действие. Достатъчно е да се докаже, че лицето е малолетно или поставено под пълно запрещение, за да се приеме, че то не може да свои вещта. Непълнолетните и ограничено запретените могат да своят вещ, затова те могат да бъдат владелци. За да има владение, необходимо е едновременно да са налице и двата признака на владението. Не е достатъчна само фактическа власт (corpus) или само държане на вещта като своя (animus). Така няма владение, ако едно лице държи една вещ като заемател. Наистина то си служи с вещта, използва я, но то я държи за другиго — сам той няма намерение да се счита нейн собственик. Още по-малко може да се разглежда като владелец лице, което има намерение да свои една вещ, но няма фактическа власт върху нея. Фактическата власт е реализация на намерението, чрез нея съдим за наличността на намерение. Само съчетанието на двата елемента ни дава владението.

1.3.Други признаци на владението.
Съществените признаци на владението са посочените два в чл. 68 ЗС. Тези два признака обаче са твърде абстрактно формулирани. За да може по-добре да се разберат те, сочат се от по-старите автори и закони и някои други признаци. Тези други признаци са логическо следствие от съществените признаци, а някои от тях са въздигнати в допълнителни изисквания от закона, за да може да се ползват определени права.
Владението е постоянно, т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта. Владелецът не се ограничава с отделни действия върху вещта, той не допуска между отделните действия други лица до вещта, които да я владеят. Ако А владее недвижим имот, но допуска Б да установи фактическа власт върху същия имот, който започва и да го свои, без А да се противопоставя на това и без да търси съдебна защита, следва че владението на А не е постоянно, макар и по-късно той наново да го установява, напр. защото Б го изоставя. Въпрос на фактическа преценка е дали действията на владелеца имат спорадичен характер или те са израз на воля да се държи и запази вещта като че ли върху нея владелецът има вещно право. За да бъде владението постоянно, не е необходимо обаче във всеки миг да се извършват действия, чрез които да се изразява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е когато той иска да може да извършва тези действия, без друг да е започнал да върши същите действия и да са го лишили от владението.
Владението е непрекъснато. За да може да се придобие един имот по давност, необходимо е владението да не е било прекъсвано за повече от шест месеца — чл. 81 ЗС. Това означава, че ако владелецът възстанови владението си върху имота след прекъсване, което е било по-дълго от 6 месеца, изтеклото време от прекъсване на владението до възстановяването му не се зачита за придобивната давност. Също така, за да може владелецът да се ползва от иска по чл. 75 ЗС, той трябва да е владял непрекъснато повече от 6 месеца. Не успее ли владелецът да докаже непрекъснатото в този смисъл владение, неговият иск ще се отхвърли. Трябва да се подчертае, че прекъсването на владението има действие спрямо всички, а не само против този, срещу когото е текла придобивната давност. Същото се отнася и за иска за защита на владението — шестмесечният срок е установен в обществен интерес и трябва да бъде налице независимо кой е нарушителят.
Владението е несъмнително. Владението е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да държи вещта като своя. За да има владение, то трябва да бъде сигурно, неговите два признака трябва да са налице без да има съмнение за това. Най-често се налага да се установи несъмнителността на владението когато то е придобито от държател, който започва да държи вещта за себе си и претендира изключително владение. Същото се отнася и за съсобственика, който владее вещта за себе си и за другите съсобственици, но преобръща владението от общо име във владение само за себе си. Намерението да се държи вещта за себе си трябва да се изрази по ясен начин, владелецът трябва да отрича чуждата власт върху вещта, той не трябва да допуска чужди действия, т.е. цялото му поведение не трябва да изразява каквото и да е съмнение в неговото намерение да упражнява фактическата власт за себе си.
Владението е спокойно, когато то не е установено с насилие. Ако владението е насилствено, докато трае насилието владението е опорочено по отношение на лицето, срещу което се упражнява насилието. За всички останали насилственото владение е обикновено владение, затова ако трето лице го наруши, владелецът се ползва със защита. Ако обаче този, срещу когото е установено насилственото владение, успее да си го възвърне, срещу него насилникът не може да си служи с иск за защита на владението.
Владението е явно, ако то не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. Казаното за неспокойното владение и неговото значение важи съответно и за явността на владението. Придобитото по скрит начин владение няма действие по отношение на предишния владелец, докато трае скритостта, след което и по отношение на него то се превръща в обикновено владение. Придобилият по скрит начин владение също може да се ползва от владелчески иск по чл. 75 ЗС. Когато се говори за явно владение, има се предвид то да не се упражнява тайно, по начин, който не разкрива ясно намерението на владелеца да държи вещта като своя. Владението е явно когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересуван може да научи за нея. Без значение е, че отделни лица са могли да научат, но не са се погрижили за това.

1.4.Владението на наследодателя и придобиването му от наследника.
Според чл. 48 от Закона за наследството (ЗН), наследството се придобива с приемането му, т.е. с волеизявление или действие на наследника. Наследството представлява една съвкупност от права и задължения. То включва и фактически отношения. Владението е елемент от наследствена маса. Както цялото наследство като съвкупност, така и владението се придобиват с приемането им. Приемането според чл. 48 ЗН има обратно действие от откриването на наследството. Ясно е при това положение, че ако наследникът приема наследството, той придобива и владението. А волеизявлението за приемане включва намерението за владение и съчетано с фактическата власт то прави наследника истински владелец. Какво е обаче положението с владението след откриване на наследството и до приемането му? През това време трябва да се приеме, че няма владение, защото у никого няма воля да се владее. Липсата на владение обаче не трябва да създаде условия за разграбване на наследственото имущество. Като се знае колко много и постоянни са случаите на наследяване, би трябвало да се съхраняват владяните от наследодателя вещи. За тази цел чл. 58 ЗН овластява лицето, което има право да наследява по закон или по завещание, да управлява наследените имущества и да упражнява владелческите искове за запазването им. Овластяването да се упражняват владелческите искове от лице, което не е владелец, показва, че наистина до приемане на наследството владението на наследодателя се прекъсва. След приемане на наследството обаче наследникът продължава владението на наследодателя и то от момента на откриване на наследството. Особеното положение на владението на наследодателя дава възможност, ако трето лице придобие владение върху вещ от наследството, наследникът да изгуби владението върху нея.[1]

2. Придобивна давност
Правната уредба на придобивната давност се съдържа в чл. 79 – 86 ЗС. Тя се намира в самостоятелен раздел в глава VIII „Придобиване и изгубване правото на собственост“. В закона няма определение на придобивната давност, но в него се съдържат достатъчно опорни точки за изработване на такова определение. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическото упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона срок от време. От това определение се вижда, че придобивната давност е един от способите за придобиване на вещни права, следователно той е такъв юридически факт, с който правната норма свързва възникването на вещни права. Съдържанието на придобивната давност се състои от два елемента: а) фактическо упражняване съдържанието на вещно право, което се желае да се придобие; б) изтичане на определен период от време, през който се упражнява фактическото съдържание на вещното право.
Видове придобивна давност. Понятието за придобивна давност е единно, но тя се прилага спрямо различни видове вещни права и вещи и при различни условия. Ако се вземат за критерий тези признаци, придобивната давност бива:
а) според вида на владението на недвижимия имот — дълга или обикновена (обща), когато владението е обикновено; Тази давност е десет години; кратка давност — при петгодишно добросъвестно владение;
б) според владяната вещ — придобивна давност за недвижимите имоти, която е съответно десет и пет годишна, и придобивна давност за движимите вещи, за владелците, които не са добросъвестни, която е петгодишна;
в) според вида на придобиваните вещни права — придобиване по давност на право на собственост или на други вещни права върху чужда вещ. Разпоредбите на закона са редактирани с оглед на придобиване на право на собственост, но те важат и за придобиване на други вещни права.[2]

3. С Тълкувателно Решение № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2012 г. се прие, че:
1. Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
2. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

II. Противоречие в практиката на ВКС

1. Решение № 55 от 8.10.2015 г., постановено по гр.д. № 3255/2014 г., по описа на ВКС, II г.о.
Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е отменено и е постановено отхвърляне на предявените от А. С. Т. и М. С. Я. ревандикационни искове досежно предаването на владението на по ¼ идеална част за всеки един от тях от поземлен имот, ведно с по ¼ идеална част за всеки един от двамата от построената в имота жилищна сграда, както и предявения от А. С. Т. ревандикационен иск досежно предаването на владението на ¼ идеална част от построената в имота стопанска сграда, както и относно искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт.
За да постанови описания резултат по претенциите, предмет на разглеждане в касационното производство, въззивният съд е приел, че страните по делото имат общ наследодател – Д. Х. Я., който е баща на касаторите А. С. Т. и М. С. Я., както и на починалия на 25.02.1997 г. Ф. (Е.) С. Я.. От своя страна Ф. (Е.) С. Я. е баща на ответника по касация С. Ф. Я..
Казусът: Приживе – на 12.12.1983 г., Д. Х. Я. и съпругата му К. Д. Я. са съставили декларация, с която са заявили, че разделят жилищната сграда между децата си, както следва: (1) на сина си Е. Д. Я. (Ф. С. Я.) предоставят три броя стаи и изба, които ползвал от момента на неговата женитба, както и ½ от обор с плевня, които са изключителна негова собственост, (2) на дъщеря си К. Д. Я. (Д. С. Я.) – три броя стаи и изба, с които да се разпорежда след смъртта на родителите си, (3) на сина си М. Д. Я. (касатора М. С. Я.) – два броя стаи и ½ от обор с плевня, които са изключителна негова собственост. Заявили са още, че ако жилищната сграда бъде съборена, отстъпват парцела за строителството на нова такава на сина си Е. Д. Я. (Ф. С. Я.) и дъщеря си К. Д. Я. (Д. С. Я.).
Деклараторката К. Д. Я. е починала преди съпруга си Д. Х. Я. (починал на 12.11.1985 г.). Освен поименно посочените в декларацията Е. Д. Я. (Ф. С. Я.), К. Д. Я. (Д. С. Я.) и М. Д. Я. (касатора М. С. Я.), Д. Х. Я. е имал още две деца – касаторката А. С. Т., както и починалия преди него на 04.09.1977 г. И. С. Я..
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за правната същност на извършеното от общия наследодател с декларацията от 12.12.1983 г. разпореждане като действие по предаване на владението и възможността за придобиване на целия имот по давност от един от сънаследниците в резултат от така установено владение, в отговор на който съдът е приел следното:
Владението върху определена вещ може да бъде предадено от едно лице на друго по волята на предишния владелец. Законът регламентира изискванията към формата, в която следва да бъде облечено постигнатото съгласие за прехвърляне на вещни права, но не поставя изисквания, на които следва да отговаря съгласието за предаване на владение. След като такива отсъстват, те не могат да бъдат въведени по тълкувателен път и следва да се приеме, че предаването на владението със съгласието на предишния владелец може да се осъществи свободно – например чрез просто връчване на вещта или чрез писмен акт. Ето защо оформянето на документ от общия наследодател (независимо дали в обикновена или квалифицирана писмена форма), който не удовлетворява специалните изисквания на Закона за извършването на валидно разпореждане с правото на собственост, по своята същност съставлява действие по предаване на владението. Така установената от новия владелец фактическа власт не притежава белезите на добросъвестно владение. Освен това правните последици от така предаденото владение са противопоставими само на общия наследодател – не и на тези негови универсални правоприемници, на които не е предадено владението. В случаите, когато смъртта на общия наследодател е настъпила преди новият владелец да е придобил правото на собственост по давност, то придобиването на целия имот по давност от този владелец, явяващ се един от сънаследниците, е възможно при условията, разяснени с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК – след установени да са извършени от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници, едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Тези обстоятелства подлежат на доказване във всеки отделен случай.

2. Решение № 32 от 8.02.2016 г., постановено по гр.д. № 4591/2015 г., по описа на ВКС, I г.о.
С определение № 564/16.11.2015 г., касационното обжалване е допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота и по въпроса за допустимостта на гласните доказателства в производството пред въззивната инстанция в хипотеза, при която първоинстанционният съд е допуснал само двама от поисканите в отговора на исковата молба свидетели с оглед разпоредбата на чл. 159, ал. 2 ГПК.
Казусът: Предявен е иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху ½ идеална част от ½ идеална част от поземлен имот, както и от построената в този имот двуетажна жилищна сграда.
С обжалваното решение предявеният ревадникационен иск е приет за основателен, като мотивите на въззивния съд са следните:
Прието е за безспорно, че страните по делото са наследници на В. Г. Р., починал на 11.06.1992 г. и съпругата му М. А. Р., починала на 24.02.2009 г., като И. Р. е техен син, а предявилите иска Г. К., И. К. и С. К. са наследници на дъщеря им Е. К., починала на 23.02.2009 г.
Прието е, че след смъртта на В. Р. ½ ид.част от имота е наследена от съпругата му М. Р. и децата му И. Р. и Е. Р. при квоти 4/6 за преживялата съпруга и по 1/6 ид.част за децата му, като предявилите иска лица са наследници при равни дялове на тези права на Е. К..
Прието е, че починалата на 24.02.2009 г. М. Р. е наследена от И. Р. и ищците по делото при равни дялове и следователно след нейната смърт между страните е възникнала съсобственост по отношение на спорната ½ идеална част от дворното място и върху изградената в него двуетажна жилищна сграда при квоти по 1/6 ид.част за всеки от ищците /или общо ½ идеална част/ и ½ ид.част за И. Р..
Възражението на И. Р. за придобиване по давност на правото на собственост върху процесната идеална част от имота е прието за неоснователно. Посочено е, че уважаването на възражението предполага кумулативно наличие на няколко условия, а именно: упражняване на фактическа власт върху целия имот с намерение за своене; осъществяваното владение да бъде явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато; същото да е продължило за срок от 10 години като в настоящия случай е прието, че нито едно от тези условия не е налице.
Изложени са съображения, че след като съсобствеността върху процесния имот произтича от наследяване, с оглед дадените в мотивите към ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС насоки, не може да се приеме, че И. Р. е започнал да упражнява фактическа власт относно спорната идеална част на основание, изключващо владението на другите съсобственици. С оглед на това и предвид съществуващия спор за собственост е прието, че И. Р. трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си в период от 10 години, а доказване от такъв порядък в разглеждания случай липсва, доколкото от показанията на свидетелите А. и Б. се констатира единствено, че И. Р. поддържа процесната двуетажна жилищна сграда, като и към настоящия момент живее в нея. Посочено е, че снабдяването на И. Р. с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка от 29.06.2010 г., с който е признат за единствен собственик на процесния имот, действително обективира такова негово намерение, но няма доказателства това негово намерение да е доведено до знанието на останалите сънаследници.
За неоснователни са приети наведените от И. Р. и поддържани и пред въззивния съд доводи, че извършените ремонти и подобрения в имота още преди смъртта на майка му М. Р. представляват демонстриране на собственическо намерение, както и че е имало предварителна уговорка между него и майка му, според която къщата и парцелът да останат за него. Прието е, че извършванеот на ремонти и подобрения приживе на наследодателката М. Р. не представляват действия, с които да е обективирано спрямо останалите съсобственици намерение за владеене на техните идеални части, тъй като наследството още не е открито. Прието е също така, че твърдяната предварителна уговорка между И. Р. и наследодателката М. Р. е ирелевантна за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност.
Касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване какво е значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота по смисъла на разясненията, дадени в ТР №1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2012 г.
ВКС е приел, че при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В този смисъл и становището в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 3/25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че когато владението е установено по този начин /чрез предаване от предишния собственик или владелец/ или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. №1/2012 г., в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. От съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници следователно е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. Ако владението му е било предадено от един от съсобствениците, следва да се приеме, че е налице намерение фактическата власт да се упражнява за себе си, което изключва владението на останалите по отношение на частта на този съсобственик. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя.

Автор: Кристиян Трендафилов