Повече от половин година без фигура като Кристиан Таков е достатъчно време, за да може да се злоупотреби максимално с него. Докато по-видимото лице на злоупотребата е закачането на името му за нечий ревер, то по-трудно за различаване е обратното – как налагането на каталог от „радиофонични“ добродетели по негов адрес води до прикриване на някои подценени, но поради това дори по-ценни негови черти като отхвърлянето на политическата коректност, безпощадната (само)ирония, черния хумор или крайно директното му отношение, без значение към кого или какво.
И наистина всеки от нас ще носи по малко вина, ако остави наследството на Кристиан да се сведе до „повече справедливост“, „нека бъдем честни“ и прочие хубави пожелания, подозрително подобни на гузното палене на свещ в църква, съпроводено от кръстене не съвсем по канона. Няма нищо по-опасно от това да се облегнем върху смъртта на учителя, за да я ползваме като дъждобран срещу всички бъдещи ужасии, които може да предотвратим единствено с действие лице в лице. Изглежда, че консесусните личности са толкова малко, че само чакаме някой от тях да си отиде, за да го превърнем в икона, а срамният резултат от иконизирането е, че позволяваме на познати и непознати да тълкуват волята на човек, който умееше да изненадва до самия си край. Парадоксалната истина е, че обединяването около хора като Кристиан може да се състои не чрез създаването на нарочни фронтове, а с възпитаването на повече индивидуализъм. Фронтовете сами ще се нарисуват, когато започне войната. Те са силни, защото са невидими.
Когато говореше за необходимостта от честност или справедливост, той имаше своята идея какво означават те и съм убеден, че би бил щастлив не ако вярваме в тези и други такива величини (ако ще светът да умре), ами ако ги изстрадаме кой както може, така че да ги изпълним със собствено разбиране, което не само да защитаваме, но и да ползваме по предназначение. В едно от последните си интервюта, когато го питаха да коментира онези твърдения, че председателят на ВКС се занимавал с политическа дейност, той много точно каза, че решаването на всеки казус е политическа дейност и заради това обвинението в „политиканстване“ по адрес на съда е не просто неподходящо, а тавтологично. Та така и с претенциите за достъп до „доброто“, което се намирало отвъд „политиканстването“.
Подведени от абсолютността на смъртта, много лесно можем да забравим, че доброто име е донякъде щастлива случайност от всички слаломи, насложени върху неравния темп на времето и произвола на паметта. Самият Кристиан, преди да бъде разпознат в едрите мащаби извън правото, сам придоби едри мащаби, защото разказваше истории – конкретни, частни, индивидуални, като никои други на света. Историите не са справедливи, честни или добри, нито пък героите в тях са само такива винаги. Напротив – историите са най-успешното оръжие срещу историята и нейната привидна завършеност и логичност.
И, да – de mortuis aut bene, aut nihil не означава, че за мъртвите трябва да се говори само добро или нищо. В превод максимата гласи „или добре, или нищо“, тоест тя не служи като указание за това какво, а за това как да се говори за напусналите ни. Указание за нас. Suum cuique.
Автор: Анастас Пунев
