“ Урок по анатомия“ РЕМБРАНД

ГРАМАДНАТА МИСИЯ ДА НЯМА „ГРАМАДА“

Всяко правосъдие се бори да убеди обикновения гражданин в правотата и справедливостта на конкретния съдебен акт. Присъдата на обикновения човек за правосъдието е истинската върховна инстанция, висшето откровение дали има или няма държава. В този смисъл всеки съдебен спор завършва не с окончателния му акт, а с това как този акт отеква в простото сърце и чистата душа. Защото те са нашия олтар. И защото безсилният гняв и скритите сълзи от неправдата винаги се чуват на небето- както разказва Дядо Вазовата „Грамада“.
Всички сме призвани да не допуснем на българска земя грамада от сълзи на несправедливостта, проляти в храма на правосъдието. На тази благородна мисия е посветен настоящият интернет форум „Грамада“- да обяснява, коментира и обсъжда добросъвестно интересни съдебни актове от различни гледни точки. Визуалният символ на това начинание е може би картината на Рембранд от 1632г. „Урок по анатомия“, в случая- по съдебна анатомия.
Мненията на този форум могат да бъдат само принципни, обосновани, балансирани и етични. Обсъждането на даден съдебен акт и свързания с него казус не бива да накърнява личните данни на страните и на съответния съдия. Спори се с конкретни тези, а не с конкретни личности.
Заслужава изрично да подчертаем, че форумът Грамада не може да бъде място за бичуване на съдебни актове от озлобени потърпевши. Нормалното очакване е постановеният съдебен акт да е бил единствено възможният. Добре дошли са и отговори от самите им автори.
Правосъдието е колективно призвание, където победата или загубата са за целия отбор, а не само за отделните играчи. Тази колективна обреченост на правосъдието показва колко безсмислени са религиозните войни за един и същи Храм в името на един и същи Бог.
В гореизложените рамки Фондация Америка за България споделя благородния замисъл на форума Грамада и съдейства на неговите учредители-ентусиасти.
Попитали Помпей Велики коя е най-щастливата държава:

“Най-щастливата държава е не онази, чиито граници са очертани с копие и меч,
а тази, която се простира докъдето стига нейната справедливост.“

01 ноември 2014

Валентин Брайков

De Magistratus

Към десетия випуск младши магистрати.

Уважаеми колеги,

Пиша следващите редове, тъй като последните девет месеца бяха изключително вълнуващи за мен! Трудно бих могъл да изразя всички емоции, които бушуват у мен, което и ме провокира да напиша това кратко слово за правото.

След часове всички ще сме започнали да изпълняваме трудната, но достойна задача преди всичко да бъдем добри магистрати. Но кой би могъл да нарече себе си или другиго „добър магистрат“? Днес, извън тесния професионален кръг, сигурно това са малцина. Не защото професията не е достойна, а защото е загубила блясъка си в тези смутни времена, когато ние поемаме нашата служба, полагаме клетва и всички гледаме към светлото бъдеще. Последното зависи само от нас! Но преди това е необходимо да осъзнаем, че полагането на клетва преди встъпването в длъжност е сакрално действие. То не е само предпоставка, за да станем магистрати, а е дълбоко символно натоварено. Както някога, когато в най-древния римски граждански процес се е започвало с тържествен сакрамент към боговете, така и до днес, когато при встъпването в длъжност на магистрата последният полага клетва като обещание, че ще  спазва сакрамента на страните, като съди според закона и вътрешното си убеждение – справедливо. Тя е не само за да се спазят изискванията на закона, тя не е само към Iustitia, тя е преди всичко клетва към нас самите; или както пише в Книгата на Иисуса, син Сирахов – глава 7, стих 6:

„Не ламти да станеш съдия Да не би да се покажеш безсилен да съкрушиш неправдата, Да не би да се уплашиш някога от лицето на силния И да не хвърлиш сянка върху твоята правота.“.

От тази символика във вътрешното ми убеждение се породи необходимостта в тези щастливи, но и същевременно тъжни мигове да споделя с Вас, какво прави магистрата достоен и независим. Ще се огранича до три бележки, които са неделимо свързани, но са някак неглижирани. Струва ми се, че в тях се съдържа целият етичен кодекс. Всъщност, последният не е необходим, ако всеки за себе си има неписан Етичен кодекс в своя най-интимен и съкровен свят – в сърцето си!

Често тържествените моменти, които са свързани с правото, започват с онзи цитат от Дигестите, в който Домиций Улпиан пише, че „както елегантно Целз го дефинира, то е изкуството за доброто и справедливото“ (D. 1.1.1). Бих искал да не спираме до тук, а да прочетем този древен правен паметник и няколко пасажа по-надолу, където същият Домиций Улпиан продължава  (D. 1.1.10) със следното елегантно съждение „Правото е постоянна и трайна воля да се въздава всекиму своето. Предписанията на правото са: живей честно, не вреди другиму, въздавай всекиму своето.“. И днес над зала № 15 в Съдебната палата в гр. София, където тържествено сме облекли тогите си, тъжно седи този гениален цитат от Дигестите. Разбирането на това на пръв поглед абстрактно правило, вплитащо в себе си морални и правни императиви, е всъщност ключът към разбиране на независимостта на съда – днес, около 1800 години след като знаменитият римски юрист формира тези изречения. Този императив е двупосочен. От една страна, е отправен към магистрата, формирайки трите основни начала, които са предпоставка за справедливо правораздаване. Те имат нравствено-етичен, но и строго юридически характер; тази им биполярност се определя от характера на правораздавателната дейност, която е строго юридическа, но с дълбоко морално съдържание – с висок нравствено-етичен заряд. От друга страна, тези предписания са отправени към обществото, но не само, за да съобрази всеки собственото си поведение с тях, което следва да е правомерно, но и с оглед поведението спрямо магистратите. В този смисъл, ако и двете страни в съдебния процес живеят честно и не вредят другиму, то и магистратът ще въздаде всекиму своето, тъй щото ще е независим и безпристрастен. И все пак, преди да изискваме трябва да дадем или в случая – да въздадем. Всеки би ни попитал какво? Струва ми се, че няма по-естествен отговор от „справедливост“. Въпреки това, чувството за справедливото и доброто на мнозина е накърнено. Как да си върнем доверието им? Сякаш формулата е в думите на Улпиан:

Живейте честно! Няма нищо по-естествено от това. Честността е нещо, което изглежда елементарно, сякаш се свежда до простото отсъждане за това кой е прав и кой – не, или да бъдем искрени и откровени спрямо хората в близкото ни обкръжение. Това е вярно, но не е пълно! Честността изисква да признаваме грешките си, включително незнанието си. Магистратският „аристократизъм“ в правото, прерастващ във високомерие, често може да ни пречи, но той не е нищо други освен онези грехове, наречени „смъртни“ – гордост, която не можем да преглътнем, бъдете смирени; леност, която не желаем да преодолеем, обичайте правото (макар и то не винаги да Ви отвръща със същото); похот – към интелекта ни, учете себе си и страните на сдържаност. Честността, скъпи колеги, е първи ключ към независимостта, защото, когато не страдаме от похотливата горда леност към нас самите и към колегите си, а пазим съзнанието и съвестта си будни и чисти можем да бъдем онзи стожер в обществото, който се очаква – да изслушваме и да съдим справедливо, тъй както брат съди брата си, и да не се плашим от лицата човешки, като не правим разлика между малък и голям, тъй като съдът е Божие дело (Второзаконие 1:16-17).

Не вредете други му! Не се ограничавайте до правните запрети на закона. Животът е по-богат от правото. Нека не бъдем чревеугодници на чуждото нещастие, нито да искаме от другия, онова което не ни се следва. Покажете, че сте магистрати, тъй щото римският термин magistratus  произтича от латинското magis (повече) и означава едно по-високо обществено положение спрямо останалите граждани. Древните магистрати са елита на Древен Рим, който е схващал държавните си функции като една голяма чест, изключваща каквото и да било заплащане.

Въздавайте всекиму своето! Може би това е най-трудното. На това се учехме и ще продължаваме да се учим. Логично всеки би запитал „как да го постигна?“. Трудно бих могъл да отговоря, но бих се позовал на учителите ми по право, които ми разказваха за блестящия проф. Александър Кожухаров и за съдия Румен Янков, които са обичали да казват, че: „Казусът се решава, като го сложим на сърцето си! Решим го по справедливост! А след това, ако сме добри юристи ще намерим и юридическото му оправдание!“.  До ден-днешен вярвам в това! Повярвайте в правото, така както в себе си (Рим. 10:13)!

Вярвайте, колеги, тъй щото съдът е Светилище за цялата държава, а ние сме неговите жреци. Кой друг, ако не жрецът на справедливостта трябва да Вярва в нея, за да повярват и тези, които идват във храма на Iustitia, за да я поискат и получат. Който има в сърцето си Вяра, ще му се даде още, а който няма – ще загуби и малкото Вяра, която има. Въздавайте справедливостта, това е универсалният способ за разпространението на нашата Вяра! Разпространявайте я, колеги, и помнете думите на римския юрист Марк Тулий Цицерон: „А видовете несправедливост са два: единия проявяват причиняващите я, а другия – онези, които, макар и да могат, не спасяват пострадалите от нея. Защото, който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството“.

Уважаеми колеги, призовавам Ви да не се страхувате; състоянието на системата е временно, то не е отколешно, а идеолозите му изпитват трудност пред смислените и справедливи аргументи. Магистратите не трябва да се плашим от силните на деня или на съда, а от собственото си вътрешно убеждение, тъй щото всеки от нас следва да има собствена стая за инквизиции, която да се намира в собственото му съзнание!

Благодаря Ви, че сме колеги! Вярвам във Вас, така както вярвам в Iustitia!

Искрено Ваш: Васил Александров

гр. София,
м. юни, 2016 г.