СЪДЪРЖАНИЕ:
I. ВЪВЕДЕНИЕ.
1. Встъпителни бележки.
2. Намеса на трети лица при воденето на чужда работа.
а) Необвързване на третото лице нито с управителя, нито с господаря.
б) Обвързване на третото лице с управителя.
в) Обвързване на третото лице с господаря.
3. Предмет и план на изследването.
ІІ. СРАВНИТЕЛНО ПРАВО.
4. Френският правен кръг.
5. Германският правен кръг.
6. Английското право.
III. ЮРИСПРУДЕНЦИЯ.
7. В Царство България.
8. В Народна република България.
9. В Република България.
а) Доктрината.
б) Практиката.
ІV. ТЕЗИС.
10. Кому се задължава господарят на работата по чл. 61, ал. 1, пр. I?
11. „Длъжен е да изпълни задълженията“.
12. „Сключени от негово име“.
13. Принципът за относително действие на задължението.
14. Равновесие между интересите на трите страни.
а) На управителя.
б) На господаря на работата.
в) На третото лице.
15. Други (extra legem) аргументи.
V. КРИТИКА.
16. Задълженията inter partes.
17. Абстрахирането на пълномощното от договора за поръчка.
18. Обещава ли гесторът на третото лице, че доминусът ще изпълни задълженията си?
VI. ЗАКЛЮЧЕНИЕ.
19. Обзор на по-важните изводи.
20. Предложение с оглед на бъдещия закон.
I
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Встъпителни бележки.
Negotiorum gestio е познато в континентална Европа още от античността. Изтъкнатият римски юрист Улпиан оправдава неговото съществуване по следния начин (D. 3, 5, 1, Ulpianus libro decimo ad edictum): ‘Hoc edictum necessarium est, quoniam magna utilitas absentium versatur, ne indefensi rerum possessionem aut venditionem patiantur vel pignoris distractionem vel poenae committendae actionem, vel iniuria rem suam amittant.’[1]
След реципирането на римското облигационно право в Западна Европа гестията прониква в континенталните граждански кодекси като „изконен“ правен институт. Тя е уредена и доразвита в чл. 1372 и сл. от Code civil (C. civ.) des Français от 1804 г.; §§ 1035 и сл. от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (ABGB) от 1812 г.; чл. 1140 и сл. от codice civile (CC) italiano от 1865 г.; чл. 419 и сл. от Schweizerische Obligationenrecht от 1883 г.; чл. 1888 и сл. от Código Civil (Cc) de España от 1889 г.; §§ 677 и сл. от Bürgerliches Gesetzbuch (BGB) от 1900 г. и др. По този начин институтът навлиза и в България след Освобождението в чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) от 1892 г. (отм.).
При създаването на съвременното българско облигационно право воденето на чужда работа без възлагане е установено като извъндоговорно задължение в общата част на ЗЗД от 1951 г.: глава втора („Източници на задължения“), раздел шести („Водене чужда работа без пълномощие“[2]), членове 60, 61 и 62. В мотивите към законопроекта от 1950 г., прочетени в открито заседание на 3.XI.1950 г. на втората сесия на XVII (съотв. I) обикновено Народно събрание, институтът е обоснован по следния начин: „Като източник на задължения трябва да се посочи и воденето на чужда работа без пълномощие, защото, като последствие от такава дейност, се създават права и задължения за лицето, което е взело участие в работата, и за лицето, чиято работа се води от другиго.“[3]
2. Намеса на трети лица при воденето на чужда работа.
Наистина, в най-честия случай от чл. 60 и сл. възниква облигационно отношение между две лица: управител на чуждата работа (negotiorum gestor) и господар на работата (dominus negotii, наричан от ЗЗД „заинтересуван“[4]). Само че не е изключено правните връзки да се усложнят и гесторът или доминусът да се обвържат с трето лице.
Мислими са три случая, които може да се скицират по следния начин:
а) Необвързване на третото лице нито с управителя, нито с господаря.
Третото лице (Т.) уведомява управителя (У.), че господарят (Г.) има една работа, която е нужно да бъде поета от някого (напр. чуждо изискуемо задължение за издръжка на непълнолетно дете), но нито на Т. някой му е възложил това, нито Г. се грижи за нея. Тук Т. оставя У. да реши дали да се захване, или не, с чуждите дела. Прочее е възможно У. да бъде гестор по смисъла на чл. 60, ал. 1. В случая нито У., нито Г. е в правоотношение с Т.; обвързани са само У. и Г. Това е най-често срещната хипотеза на negotiorum gestio, която, условно казано, се свежда до поемането на работата от гестора (чл. 60) и евентуалното му обезщетяването от доминуса, когато са били понесени разноски (чл. 61 или чл. 62).
б) Обвързване на третото лице с управителя.
Отново У. е поел работите на Г. (чл. 60, ал. 1), но този път, поради липсата на умение или някоя друга причина, той (У.) не може да се погрижи за тях самостоятелно и сключва договор от свое име (proprio nomine) с Т., което се задължава да се погрижи за работата на Г. В тази ситуация Т. не е гестор на Г., защото е „натоварен“ от У. (чл. 60, ал. 1, пр. III). Възможно е между У. и Т. да се уговори, че Г. ще бъде трето ползващо се лице (чл. 22), без това да е задължително, защото Т. може дори да не знае, че работата е чужда (арг. от чл. 292, ал. 2 ЗЗД и чл. 349, ал. 1 от Търговския закон (ТЗ)[5]. Ако работата на У. е одобрена от закона (чл. 61, ал. 1) или от Г. (чл. 62), е налице „косвено“ представителство на Г. от У.; обвързват се У. и Т. В най-обичайния развой на нещата при намеса на трети лица във воденето на чуждите работи гесторът действа от свое име. „Косвеното“ представителство има това преимущество пред репрезентативната гестия, че не затруднява материалноправната легитимация на управителя в оборота, особено при формалните сделки. Обаче има случаи, в които то е нежелан (напр. гесторът е против да се обвърже лично) или неприложим (трябва да се упражни право на доминуса) способ за водене на гестията.
в) Обвързване на третото лице с господаря на работата.
Накрая, У. също поема чуждите работи и – без изначално да има представителна власт (чл. 60, ал. 1) – сключва договор с Т. от името на Г. (alieno nomine). Безспорно е, че ако Г. одобри действията на У. (срв. чл. 62 и чл. 42, ал. 1), Г. ще бъде директно обвързан с Т.: мнимо представителство и последвала ратификация. За настоящето изследване интерес представлява друг въпрос: Разполага ли с представителна власт У. по силата на закона да действа от името на Г., обвързвайки го непосредствено с Т., когато работата е била поета и водена полезно в чужд интерес (чл. 61, ал. 1, пр. I)?
3. Предмет и план на изследването.
С други думи, обектът на настоящето съчинение е въпросът: уредена ли е репрезентативната гестия в българското облигационно право? По своята същност тя намира израз във възможността гесторът, който извършва юридически действия от името на доминуса с трето лице, без да е бил изначално овластен, да придобие представителна власт „по разпоредбата на закона“ (чл. 36, ал. 1, пр. I), ако е бил предприел „уместно“ чуждата работа и я е бил управлявал „добре“ в чужд интерес (чл. 61, ал. 1, пр. I)[6].
Все пак приложението на negotiorum gestio representativa в практиката би било скромно. Тo би се срещнало там, където трябва да се стабилизира някакво извънредно състояние (срв. чл. 60, ал. 3). Напр. пострадало лице (Г.) при пътно-транспортно произшествие (ПТП) трябва да бъде откарано до болница, но този, който се намира на местопроизшествието (У.), е известна личност, пътуваща incognito в друга държава, и не желае посещението му да стане публично достояние. Затова последното лице (У.) сключва договора за медицинска услуга с здравното заведение (Т.) от чуждо име[7]. Институтът би намерил умерено приложение и когато трябва да се придобие една полза или да се избегне една вреда за някого от лице, което не е било изрично овластено за това, а трябва да действа при изначална липса на представителна власт или като превиши пределите ѝ (срв. чл. 43, ал. 1 in fine, чл. 282 и чл. 283, ал. 2, пр. II).
Проблемът за представителната гестия у нас настоящото съчинение разисква в следния ход: Преди всичко, с оглед на това да бъдат по-ясно разбрани кратките правила на чл. 60-62, се привеждат кратки сравнително-правни бележки (т. II). След това се излага синтезиран обзор на становищата в доктрината и на достиженията на съдебната практика (т. III). На следващо място се разгръща обстойно застъпената от мен теза по въпроса (т. IV). По-нататък се предлага обсъждане в дискусионна светлина на други становища, които може да бъдат застъпени по поставената тема (т. V). В края е дадено заключение и предложение с оглед на бъдещия закон (т. VI).
II
СРАВНИТЕЛНО ПРАВО
Докато повечето континентални кодификации и т. нар. „меко право“ (‘soft law’) познават negotiorum gestio, не всички от тях уреждат gestio represenatitva. В държавите от френския правен кръг е постановено, че управителят е задължителен представител на господаря на работата (т. 4). Обратното е в законодателства, следващи германското право: negotiorum gestor е мним представител (т. 5). Познати са и европейски правни системи, които въобще не съдържат обща уредба на института (т. 6).
4. Френският правен кръг.
В едни континентални държави – предимно тези, които са реципирали Code Napoléon – гесторът, който извършва юридически действия от чуждо име, се възприема като задължителен представител на доминуса, стига действията му да са одобрени от закона. Била ли е работата полезно водена (utilitas gestionis), управителят черпи своята представителна власт ex lege, без да е необходима волята на представлявания – господар на работата, която по хипотеза липсва (absentia domini). Обезателно управителят обаче трябва да е разкрил на третото лице, че действа qua gestor.
Казаното важи за Република Франция, Кралство Белгия и Велико херцогство Люксембург – чл. 1375 C. civ. от 1804 г., а след новелизацията на общата част на облигационното право във Франция от 10. февруари 2016 г., която влезе в сила на 1. октомври с. г. – чл. 1301-2, ал. 1 C. civ. Аналогично правило може да бъде открито и в Кралство Испания – чл. 1893, ал. 1 от испанския Cc, като и в Република Италия – чл. 2031 CC от 1942 г. Редакциите на посочени разпоредби не се отличават особено смислово от разпоредбата на чл. 61, ал. 1, пр. I ЗЗД от 1951 г. (респ. от чл. 49, пр. I ЗЗД от 1892 г.). Най-общо казано, те установяват, че господарят на работата е длъжен да изпълни (респ. е отговорен за) задълженията, сключени от негово име.
Изрично отбелязване заслужават само по-новите кодификации, открояващи се с по-голяма изразна прецизност. Съгласно чл. 6:201 от Burgerlijk Wetboek (BW) от 1992 г. на Кралство Нидерландия: ‘Een zaakwaarnemer is bevoegd rechtshandelingen te verrichten in naam van de belanghebbende, voor zover diens belang daardoor naar behoren wordt behartigd.’[8] Подобно правило може да бъде открито и в кн. V, чл. 3:106 (‘Authority of intervener to act as representative of the principal’) от проекта за Обща референтна рамка (ОРР): ‘The intervener may conclude legal transactions or perform other juridical acts as a representative of the principal in so far as this may reasonably be expected to benefit the principal.’[9]
5. Германският правен кръг.
В другите европейски държави – Република Австрия, Федерална република Германия, Конфедерация Швейцария, Република Гърция, Чехия, Република Естония, Република Португалия – гесторът не разполага с право да обвърже tête-à-tête доминуса и третото лице. Воденето на чужда работа без възлагане в тези правни системи се урежда като задължение между страните (inter partes), т. е. единствено между gestor и dominus. Дори когато действията му са били одобрени от закона, управителят продължава да е falsus procurator. Юридическите актове, извършени от чуждо име, са недействителни, освен ако доминусът не ги одобри.
Изложеното следва от правилата за мнимото представителство и липсата на изрично правило, предоставящо на гестора представителна власт. Доколкото ми е известно, само Código Civil (CCo) português от 1966 г. обобщава изрично това в чл. 471 (‘Representação sem poderese mandato sem representação’[10]): ‘[Q]uando às relações entre o gestor e o dono do negócio, é aplicável aos negócios jurídicos celebrados por aquele em nome deste o disposto no artigo 268º’[11] От чл. 268 на португалския CCo следва, че такива сделки ще обвържат доминуса, само ако ги е ратифицирал. Прави впечатление, че защитата на интересите на третото лице е сравнително слаба (срв. чл. 260, ал. 1 и чл. 268, ал. 4 CCo). Може би затова германското право и законодателствата, които са го реципирали, предоставят една допълнителна възможност за третото добросъвестно лице. Съгласно § 179 BGB то може да иска изпълнение на договора от управителя – мним представител, щом последният не е можал да докаже представителната си власт и господарят на работата не е потвърдил сделката (§ 177 BGB). Не упражни ли това право, третото лице може да иска обезщетение от гестора.
Първият ГК на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) от 12.XII.1922 г. (отм.) не е уреждал „действия в чужом интересе без поручения“. При действието на ГК на РСФСР от 11.VI.1964 г. (отм.) се е приемало от юриспруденцията, че законът е съдържал частична уредба на института в ст. 63 („Последствия заключения сделки лицом, не уполномоченным или с превышением полномочия“[12]), и гл. 41, ст. 472 („Возмещение вреда, понесенного при спасании социалистического имущества“[13]). Алинея 1 на последната статия разпорежда: „Вред, понесенный гражданином при спасании социалистического имущества от угрожавшей ему опасности, должен быть возмещен той организацией, имущество которой спасал потерпевший.“[14] За пръв път negotiorum gestio получава обща правна уредба в Русия през 26.I.1996 г. с влизането в сила на част втора от действащия ГК. Руският законодател – следвайки BGB – не овластява гестора с представителна власт по силата на закона (ст. 980 и сл. ГК на РФ). Такава може да се породи единствено при ратификация (ст. 183 ГК на РФ).
6. Английското право.
Общото право (common law) на Англия, както е известно, не съдържа общи правни норми, посветени на negotiorum gestio. Напротив, то застава на изначално противоположна позиция от континенталното право. Съгласно Falcke v. Scottish Imperial Insurance Co. (1886): ‘The general principle is, beyond all question, that work and labour done or money expended by one man to preserve or benefit the property of another do not according to English law create any lien upon the property saved or benefited, nor, even if standing alone, create any obligation to repay the expenditure. Liabilities are not to be forced upon people behind their backs any more than you can confer a benefit upon a man against his will.’[15]
Подходът на английското право се дължи от части на неговия прецедентен (казуистичен) характер, отчасти на това, че на Острова не е било реципирано римското гражданско право. Само че, използвайки различни средства от континенталните кодекси, общото право не рядко достига до сходни резултати с техните разрешения. Като такъв намирам и случаят с репрезентативната гестия. Възможните спорове, които de Code civil des Français и последователите му разрешават чрез овластяването на управителя на чужда работа по силата на закона да действа от чуждо име, common law преодолява чрез института на agency of necessity (необходимо представителство).
Принципалът се обвързва направо с третото лице, доколкото извършеното правно действие от неовластения представител е в чужд интерес и е било необходимо[16]. Така напр. превозвачът на бързо развалящи се вещи, които не са получени, може да придобие представителна власт от необходимостта, за да ги продаде (Sims v. Midland Ry Co. Ltd., 1913). Капитанът на кораб, без да е бил овластен, може в случай на необходимост да продаде или да ипотекира кораба (the Karnack, 1869), както и да отчужди (Australasian Steam Navigation Co. v. Morse, 1872) или да заложи (the Onward, 1873) товара[17]. Необходимото представителство е било по-широко разпространено през изминалите два века поради недотолкова развитите средства за общуване. Все пак приложението му днес не е изключено, т. к. акцентът в прецедентната практика пада върху необходимостта (necessity) и извънредността (emergency) на случая, а не само върху възможността за свързване с принципала[18].
III
ЮРИСПРУДЕНЦИЯ
Въпросът за репрезентативната гестия е поставян различно през трите периода на българското гражданско право: от 1878 г. до 1944 г. (т. 7), от 1944 г. до 1989 г. (т. 8) и от 1989 г. досега (т. 9). Застъпвани са били и двете противоположни разрешения, щриховани по-горе, относно не/възможността управителят на чужда работа да придобие представителна власт ex lege. Така или иначе, текстовете на чл. 46 и сл. ЗЗД от 1892 г. (отм.) и на чл. 60 и сл. ЗЗД от 1951 г. се различават по-скоро чисто редакционно, отколкото по същество, и, по всичко личи, че са реципирани от Италия: срв. чл. 1141 и сл. CC italiano от 1865 г. (отм.) и чл. 2028 и сл. CC italiano от 1942 г.
7. В Царство България.
При действието на отм. ЗЗД от 1892 г. господстващото разбиране е било, че гесторът би могъл да придобие представителна власт по силата на чл. 49, пр. I. В този начин са се изказвали Г. Губиделников[19], Хр. Павлов[20], Н. Меворах, Л. Фархи и Д. Лиджи[21]. За това е настоявал още и Ал. Кожухаров[22] в своя сборник с анотации на ЗЗД (отм.): „Ако гесторът е действал от свое име, той е единствено задължен спрямо третите лица, с които е договарял… ако гесторът е заявил [пред третото лице], че действа за сметка на господаря на сделката [т. е. от чуждо име], той не е отговорен към третото лице.“ В същия смисъл се е изказвал и Ив. Апостолов[23]: „Действията на представителството настъпват само ако гестията е била полезна или ако последва ратификация.“ Такова е и схващането на проф. П. Венедиков във връзка с управлението на общите вещи от съсобствениците: „Ако, обаче, съсобственикът е договарял не изключително от свое име, а и от името на другите съсобственици, макар и да не е имал пълномощно от тях, тогава, щом работата е добре водена, те са направо задължени към третото лице и добиват, от друга страна, право срещу него.“[24]
Върху представителното водене на чужда работа без възлагане е имал удобен случай да се произнесе – също положително – и Върховният касационен съд (ВКС) на Царство България. Така напр. с р. № 892/1930 г. на IV г. о.[25] съставът на съда намира, че: „Съгласно чл. 46 и сл. от ЗЗД [отм.], управлението на една чужда работа… има за цел да поправи и запази един чужд имот, затова той се отнася само до управлението на чуждата работа, а не и до актове на разпореждане, каквато е продажбата, освен ако тая продажба се е налагала за запазване [на интересите на собственика на] другия, останалия чужд имот, в който случай тя има характер на акт по управлението на тоя имот.“[26]
Изолирано е било схващането на проф. Любен Диков[27], чието становище е тъкмо в противоположна насока на всичко посочено дотук: „Ако управителят е действал от името на собственика на работата, ще имаме налице falsus procurator, поради което т. нар. dominus negotii ще може да одобри сделката [ако иска да придобие права и задължения от нея]“.
8. В Народна република България.
В първия учебник при действието на ЗЗД от 1951 г. по „Облигационно право на НРБ: Отделни видове облигационни отношения“, излязъл под перото на акад. Любен Василев през 1958 г., полемиката с „буржоазните“ учени е изпусната по понятни причини. Остава обаче впечатлението, че мнението на проф. Диков бива споделено от Василев. Все пак, това не е посочено изрично. Любен Василев категорично отхвърля възможността гесторът да бъде задължителен представител на доминуса по чл. 61, ал. 1, пр. I: „Воденето на чужда работа без натоварване поражда последици само във вътрешните отношения между управителя и носителя на интереса.“[28] Тезата на акад. Василев, за която може да се съжалява, че не е подкрепена с повече аргументи, ще бъде разгледана подробно по-долу – т. 16. Останалата част от съчиненията върху negotiorum gestio от времето на Народна република България, с които разполагах, не разглеждат въпроса за представителната гестия (чл. 61, ал. 1, пр. I, във вр. чл. 36, ал. 1, пр. I)[29]. В достъпната ми практиката на Върховния съд (ВС) от 1947 г. до 1996 г. също не открих решения, с които да се взема едно или друго отношение по поставения проблем.
9. В Република България.
Относно репрезентативното водене на чужда работа без възлагане в съвременната българска юриспруденция няма единодушно становище. В науката преобладава разбирането, че то е недопустимо – от гестията възниквали само задължения inter partes: между gestor и dominus (бук. „а“). Докато задължителната практика на ВКС по чл. 290-293 ГПК, колебливо, клони към противното (бук. „б“).
а) Доктрината.
В модерната българска теория продължава да доминира[30] становището на Диков и Василев, че от воденето на чужда работа без възлагане не можело да произтече представителна власт в полза на управителя, доколкото господарят на работата не е бил потвърдил действията му. Противното становище, което признава репрезентативната гестия, поддържано от Губиделников, Павлов, Меворах, Лиджи и Фархи, Апостолов и Кожухаров, и практиката на ВКС на Царство България в този смисъл по неясни вече причини продължават да бъдат подминавани, най-малкото, без полагащия им се коментар от специализираната литература (с малки изключения в лекционните курсове).
Институтът по чл. 60-62 е разгледан в два от най-новите учебници по облигационно право, занимаващи се с извъндоговорните източници на задължения – на проф. Зл. Сукарева[31] и на проф. П. Голева[32]. В периодичните издания са публикувани няколко научни статии, посветени на гестията: от д-р К. Попов[33], Ан. Пунев[34] и др.[35] Срещат се и монографични изследвания, които, занимавайки се с гранични проблеми на гражданското право, мимоходом са разисквали и воденето на чужда работа без възлагане (напр. Ч. Големинов[36]). Две от тях заслужат особено внимание, защото пряко засягат въпроса за репрезентативната гестия – докторската теза на доц. Т. Йосифова[37] и хабилитационния труд на доц. Кр. Таков[38].
Таня Йосифова[39] при отличаването на мнимото представителство от воденето на чужда работа без възлагане стига до извода, че: „Докато гестията урежда вътрешните отношения между гестора и доминуса (подобно на отношенията доверител – довереник), мнимото представителство урежда външните отношения между мнимо представлявания и третото лице. Това разграничение е подобно на делението на договора за поръчка и упълномощаването.“ Разисквайки групите правоотношения при представителството, Кристиан Таков[40] отстоява разбирането, че: „Гестията не може да доведе до пряко представителство, защото при нея per definitio не може да има упълномощаване, нито пораждане на задължително представителство. Ако някой действа от чуждо име и за чужда сметка при условията на гестия, ще е налице не пряко, а мнимо представителство.“
Не бива да се пропуска обстоятелството, че някои автори се ограничават единствено до това да възпроизведат текста на чл. 61, ал. 1, пр. I („длъжен е да изпълни задълженията, сключени от негово име“), без да уточняват, какъв точно смисъл следва да се влага в него – Зл. Сукарева[41], П. Голева[42], К. Попов[43] и Ем. Василева[44]. Това показва, че въпросът не може да се счита за напълно изяснен.
б) Практиката.
Приложението на представителното водене на чужда работа от българските съдилища е оскъдно. Все пак в най-новата си практика ВКС на Република България, макар и колебливо, оставя впечатлението, че – противно на доминиращото разбиране в доктрината – управителят може да придобие представителна власт по силата на закона. Въпреки че това не е казано по един категоричен начин, такъв извод може да се направи безспорно при прочита на р. № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о., докл. съдия Б. Белазелков. С опр. № 841/26.VI.2015 г. по същото дело решаващият състав е приел, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно правните въпроси, свързани с правоотношенията между представител и представляван и тяхното съотношение с договора за мандат, гестията и неоснователното обогатяване. По поставените въпроси ВКС е намерил следното (р. № 338/11.I.2016 г.): „Вътрешните отношения [при представителството] включват правоотношенията, произтичащи от упълномощаването, което може да е, или да не е, съпроводено от договор за поръчка (или друго правоотношение, от което произтича овластяването).“ Считам, че това „друго правоотношение, от което произтича овластяването“, е именно репрезентативната гестия – чл. 61, ал. 1, пр. 1.
Този извод се потвърждава по-нататък и от останалата част от съображенията на съда при отговора на правните въпроси: „Ако страните не са обвързани от договор за поръчка (или друго правоотношение, от което произтича овластяването [репрезентативна гестия]), за представителя не може да възникнат никакви задължения, в т. ч. да действа в упражняване на учредената представителната власт… Наличието на пълномощно изключва гестията, защото нейните правила са приложими, не само при отсъствието на мандат [за да се изключи гестията за разноски – чл. 61, ал. 1, пр. II и III], но също и при отсъствието на пълномощно [за да се изключи представителната гестия – чл. 61, ал. 1, пр. I], т. к., ако е налице пълномощие, работата винаги е предприета уместно и заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, без значение, дали работата е добре, или зле, управлявана – той е обвързан от всички действия на представителя по силата на даденото пълномощие (освен при сговаряне във вреда на представлявания – чл. 40 ЗЗД).“
По-нататък съставът на касационния съд приема, че: „Правилата на гестията и на неоснователното обогатяване са приложими в отношенията между мнимо представлявания и представителя без представителна власт (в т. ч. при надхвърляне на представителната власт). Когато мнимият представител започне да действа от чуждо име, той е длъжен да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен, докато мнимо представляваният може да я поеме. Ако действията са предприети уместно и работата е била добре водена, мнимо представляваният ще е длъжен да изпълни поетите от негово име задължения и [да] обезщети гестора (до размера на обогатяването си, ако гесторът е действал и в свой интерес). Ако действията са предприети неуместно или работата е водена зле, мнимо представляваният няма да е обвързан, докато [упълномощителят] не е обвързан само в хипотезата на чл. 40 ЗЗД.“
Че касационният съд схваща думите на закона „длъжен е да изпълни задълженията, сключени от негово име“ – чл. 61, ал. 1, пр. 1, като представително водене на чужда работа без възлагане, се подразбира донякъде и от т. II, п. 3 от мотивите на Т. р. № 5/12.XII.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии (ОСГТК), докл. съдия Б. Цонев: „Ето защо волеизявлението, направено от чуждо име без представителна власт… поначало не е неправомерно – аргумент за това са и разпоредбите на чл. чл. 60-62 ЗЗД, уреждащи воденето на чужда работа без пълномощие, като често то дори е в интерес на мнимо представлявания (чл. 61, ал. 1 ЗЗД).“ Че ВКС има предвид тъкмо предложение първо от чл. 61, ал. 1, не може да има и съмнение, защото останалите правни последици на разпоредбата (пр. II и III) не визират правни действия, извършени от чуждо име.
Съдилищата следва да бъдат насърчени в прилагането на правилата за gestio representativa. Появят ли се случаи, в които едно лице е извършило сделки от чуждо име без представителна власт, но в интерес на представлявания, тези актове трябва да бъдат преценявани – първо – през призмата на чл. 60 и сл. Едва тогава, щом се установи, че не са налице предпоставките на представителното водене на чужда работа без възлагане, въпросните действия следва да се квалифицират по чл. 42, ал. 2. (Същото важи и за съотношението на правилата относно обикновената гестия за разноски с тези относно неоснователното обогатяване.) Правоприлагащите органи често подценяват тази зависимост между отделните състави и правят консеквентната грешка да „прескачат“ гестията, за да подведат фактите под разпоредбите на чл. 42, ал. 2 (съотв. чл. 59).
IV
ТЕЗИС
С оглед на действащото право намирам за основателно да се поддържа, че управителят би могъл да придобие представителна власт по силата на закона, когато работата е водена полезно, и така да обвърже пряко господаря ѝ с третото лице (арг. от чл. 36, ал. 1, пр. I, във вр. с чл. 61, ал. 1, пр. I). Съображенията ми за това са следните: Въпросното задължение на доминуса „да изпълни задълженията, сключени от негово име“ е спрямо третото лице, а не към управителя (т. 10). То идва да означи прякото представителство така, както е било формулирано в отм. ЗЗД от 1892 г. (т. 11). Самото словосъчетание „сключени от негово име“ недвусмислено сочи за състава на прякото представителство по смисъла на действащото право (т. 12). Negotiorum gestio е изключение от принципа за релативно действие на облигационното отношение и затова от него може да се породят права и задължения и за третото лице, което се обвързва направо с доминуса (т. 13). Репрезентативната гестия постига равновесие между интересите на dominus negotii, negotiorum gestor и третото лице (т. 14). Тя е уредена в правните системи, от които е реципирано българското облигационно право, и е предвидена в проектите за български Граждански кодекси (ГК) (т. 15).
10. Кому се задължава господарят на работата по чл. 61, ал. 1, пр. I?
De lege lata, когато гесторът е бил предприел уместно работата и я е бил управлявал добре в чужд интерес, действайки от името на доминуса, последният се обвързва пряко към третото лице, а не към гестора. При все че не е казано изрично в закона, това следва по аргумент от противното от граматическото и логическото тълкуване на следващите задължения на господаря на работата – чл. 61, ал. 1, пр. II и III. За тях законът уточнява недвусмислено, че са към управителя: „заинтересуваният е длъжен… да обезщети управителя за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски“.
След като първото задължение на доминуса (чл. 61, ал. 1, пр. I) не е към гестора, няма към кого другиго да бъде освен към третото лице. Схващаше ли законодателят и този дълг на господаря на работата към управителя, а не към третото лице, най-малкото, щеше да даде някакви индиции, напр. поне би го поставил в края на текста (след сегашните пр. II и III). Но ми се струва, че съставителите на ЗЗД са имали друго предвид: нареждайки първото задължение на доминуса пред останалите, те систематически вярно са откроили прякото представителство (пр. I) от обратните искове на гестора (пр. II и III). Същата последователност се наблюдава и при формулирането на задълженията на манданта по отм. ЗЗД от 1892 г.: чл. 498 – пряко представителство, чл. 499 – разноски, чл. 500 – „загуби”, чл. 501 – лихви. Отделен е въпросът, че редакцията на чл. 61, ал. 1, пр. I ЗЗД от 1951 г. можеше да бъде далеч по-съвършена, стига да се беше била отклонила от автентичния изказ на Code Napoléon от началото на XIX в.[45]
11. „Длъжен е да изпълни задълженията“.
В полза на gestio representativa (чл. 61, ал. 1, пр. I) трябва да се приведе едно историко-правно съображение – формулировката на прякото представителство в отмененото облигационно законодателство. На него са били посветени два текста в ЗЗД от 1892 г. Първият е на чл. 49, пр. I ЗЗД от 1892 г. (отм.) и се отнася до задълженията на господаря на работата: „[Той] е длъжен да изпълни задълженията, сключени в негово име от управителя“. Следващата разпоредба е била тази на чл. 498, ал. 1 от с. з. в раздела за задълженията на доверителя от договора за мандат: „Упълномощителят е длъжен да изпълни задълженията, сключени от пълномощника“. Текстовете са се тълкували широко в юриспруденцията: представляваният – доминус или мандант – е придобивал и права, не само задължения[46]. Реминисценция на чл. 49, пр. I и чл. 498, ал. 1 от ЗЗД‘1892 г. (отм.) може да бъде открита в чл. 61, ал. 1, пр. I ЗЗД от 1951 г.: „заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име [от управителя]“.
Склонен съм да приема, че Комисията по съставянето на ЗЗД от 1950 г. е пропуснала да редактира текстовете на чл. 60-62 съобразно с новите наименования и формулировки при представителството (чл. 36 и сл.) и договора за поръчка (чл. 280 и сл.): Заглавието на раздел шести, глава втора („Източници на задължения“) от общата част на ЗЗД: (а) „водене [на] чужда работа без пълномощие“, би трябвало да се схваща като „без възлагане“[47]. По същия начин хипотезисът на чл. 60, ал. 1: (б) „без да е натоварен“, би бил по-коректен, ако гласеше: „без да му е възложено“. Препращането на чл. 60, ал. 2 към договора за поръчка: (в) „както ако би бил упълномощен“, би спечелило, ако уточняваше правилното „довереник“. Същото важи и за чл. 62 – (г) „правилата за пълномощието“ са всъщност „за поръчката“. Изразните средства на законодателя, които са следствие от една неоправдана приемственост с отм. ЗЗД от 1892 г., трябва да се тълкуват корективно[48]. В този ред на мисли може да се приеме, че (д) „да изпълни задължения, сключени от негово име“ – чл. 61, ал. 1, пр. I, трябва да се схваща като: „правата и задълженията от сделките, които управителят е сключил от името на заинтересувания с трети лица, възникват направо за заинтересувания“ (срв. чл. 36, ал. 2 и чл. 292, ал. 1)[49].
Прочее неубедителна е за мен тезата, че разумът, вложен от съставителите на ЗЗД в чл. 61, ал. 1, пр. I, е бил „заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име от управителя(!), към управителя(?)“. Доколкото ми е известно, никой в юриспруденцията на Царство България не се е съмнявал, че отм. ЗЗД от 1892 г. е уреждал прякото представителство при договора за мандат и при гестията. Никъде в достъпната ми литература не се среща твърдението, че смисълът на чл. 49, пр. I и чл. 498, ал. 1 ЗЗД от 1892 (отм.) е бил да задължи господаря или упълномощителя към управителя или пълномощника, но не спрямо трето лице. Приемало се е тъкмо обратното. Така напр. още д-р Меворах, Фархи и Лиджи в своя коментар на отм. ЗЗД от 1892 г. посочват, че: „Сделките [сключени от пълномощника от чуждо име по чл. 498, ал. 1] не са за упълномощителя res inter allios acta.“[50] „Изразът «е длъжен да изпълни» [в чл. 49] е еквивалентен с онзи на чл. 498, отнасящ се до пълномощието… Третото лице не може да преследва управителя, даже ако заинтересуваният изпадне в несъстоятелност или ако поради недобре управлявана работа, същият бъде признат за неангажиран. (Освен при изрична или мълчалива конвенция port-fort по чл. 34.) – Също и когато третото лице поема посредством управителя задължения в полза на заинтересувания, последният има пряк иск срещу третото лице.“[51]
12 „Сключени от негово име“.
Друг аргумент, който ползва репрезентативната гестия, според мен е обстоятелството, че когато ЗЗД говори за „правни действия (съотв. сделки или задължения), извършени (поети или сключени) от чуждо име“, той винаги схваща фактическия състав на прякото представителство. Raison d’état, стоящ зад това твърдение, произтича от останалите разпоредби на закона, за които е безспорно, че се отнасят до прякото представителство: (а) чл. 38 – „представителят не може да договаря от името на представлявания…“; (б) чл. 42, ал. 2 – „лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт…“; (в) чл. 292, ал. 1 – „ако довереникът действа от името на доверителя като негов пълномощник…“; (г) чл. 97, ал. 2 – „получената сума [длъжникът трябва] да внесе в банка на името на кредитора…“; (д) чл. 255, ал. 2, изр. II – „остатъкът се влага в банка на името на влогодателя…“
Същото е видно и от редица текстове на Търговския закон: (е) чл. 69, ал. 1, (ж) чл. 70, ал. 5, (з) чл. 106, (и) чл. 112, (к) чл. 114, ал. 7, (л) чл. 241, ал. 6, (м) чл. 242, ал. 6, (н) чл. 244, ал. 7, (о) чл. 301, (п) чл. 461, (р) чл. 575, ал. 4, (с) чл. 662, ал. 1. Всъщност този описателен подход е характерен и за други нормативни актове: вж. напр. (т) чл. 6, ал. 2, изр. I и (у) чл. 9 от Закона за юридическите лица с нестопанска цел; (ф) чл. 77е, ал. 9, изр. II от Закона за публично предлагане на ценни книжа (ЗППЦК). Ето защо словосъчетанието „задълженията, сключени от негово име“ в (х) чл. 61, ал. 1, пр. I, тълкувано във вр. с всички посочени дотук разпоредби, обосновава единствено верния извод, че и него законът свързва с прякото представителство.
13. Принципът за относително действие на задължението.
Воденето на чужда работа без възлагане – като вид правно действие в тесен смисъл на думата (юридическа постъпка), чиито правни последици са определени от закона – може да породи действие и в правната сфера на трето лице (арг. от чл. 21, ал. 1 in fine)[52]. Законодателят по никакъв начин не е ограничен да уреди задълженията, възникващи по чл. 60 и сл., само между управителя и господаря, т. е. до т. нар. „вътрешни“ отношения. Именно той – а не автономната воля на страните – притежава властта да предвиди изключение от принципа за релативно действие на облигационното отношение. Уреждането на представителството абстрактно от договора за поръчка не означава, че то може да възникне единствено от едностранна сделка (арг. от чл. 36, ал. 1, пр. I); склонен съм да допусна, че разпоредбата на чл. 61, ал. 1, пр. I (срв. и чл. 292, ал. 1) наклонява към точно обратния извод[53].
Основание за твърдението, че negotiorum gestor може да обвърже чрез действията си от чуждо име непосредствено dominus negotii с трето лице, е можело да бъде открито и в чл. 45 (отделение II: „За полудоговорите“) на отм. ЗЗД от 1892 г.: „Полудоговорът е едно доброволно и незапретено от закона действие, от което изтича едно задължение към едно трето лице или едно взаимно задължение между страните.“[54] Така е и при другия „квазиконтракт“ – actio de in rem verso (чл. 61, ал. 3, във вр. с чл. 59). При него също може да се породят задължения към трето лице от действията на две други. Напр. неоснователно имуществено разместване, от което А. се обогатява за сметка на В., като въпросната облага преди това преминава през имуществото на Г., за да достигне до А. При приемането на действащия ЗЗД през 1950 г. в юриспруденцията не е имало съмнение по тези въпроси – нито за това, че гесторът може да обвърже доминуса и третото лице (чл. 61, ал. 1, пр. I), нито за това, че действията по имущественото разместване може да произтичат от трето лице (чл. 59). По този начин може да се обясни пропускането да бъде възпроизведен единственият текст на отм. ЗЗД от 1892 г., който е бил „изваден пред скоби“ за всички задължения quasi ex contractu. Може би и Комисията по съставянето на действащия облигационен закон го е възприела като подразбиращ се, т. к. може да се изведе от чл. 21, ал. 1 ЗЗД от 1951 г.[55]
14. Равновесие между интересите на трите страни.
Член 61, ал. 1, пр. I, от който може да се заключи, че negotiorum gestor е задължителен представител на dominus negotii, изхожда от основната идея, че такова овластяване по същината си не е прекалена обремененост за доминуса, но едновременно с това адекватно отразява интересите и на гестора, и на третото лице[56]. Наистина запазването на интересите на господаря на работата е квинтесенцията на института по чл. 60-62, но това не означава, че интересите на останалите лица, управител и трето лице, не са достойни за – никаква! – правна защита.
а) На управителя.
За гестора директното обвързване на доминуса и третото лице е полезно с оглед на това, че няма да бъде обвързан лично заради чуждите работи, от които той обикновено няма интерес (вж. примерът за пострадалия при ПТП[57]). Освен това, чрез прякото представителство управителят не би понесъл отговорност за неизпълнение към трето лице, нито опасността от неплатежоспособността му. Извърши ли работата самостоятелно, гесторът би могъл да предостави една възмездна услуга на доминуса (напр. адвокатска или медицинска), рискувайки да не придобие вземане за възнаграждение[58], освен при ратификация по чл. 62. Това на свой ред също оправдава интереса му от репрезентативната гестия: обвързвайки третото лице с господаря на работата, управителят няма да пропусне да реализира една полза от действията си[59]. Най-сетне, манифестирайки пред третото лице, че действа qua gestor, той не би понесъл отговорност към него по чл. 42, ал. 2. Третото лице ще бъде недобросъвестно, след като му е известено, че гесторът не разполага с представителна власт изначално, а би могъл да придобие такава по силата на закона (чл. 61, ал. 1, пр. I).
б) На господаря на работата.
Интересът на доминуса от репрезентативната гестия се изразява в това, че работите му няма да бъдат оставени на случайността, напротив, те ще бъдат поети от трето лице – в болшинството от случаи – професионалист из областта, в която действа. Съвсем различно е едно лице да окаже първа помощ на пострадал при ПТП, отколкото да го заведе в болница и да сключи договора за медицинска услуга от негово име. Едно е съсед да поправи покрив, повреден от буря, и друго – да възложи това на строител. Ако в последния случай покривът е от сграда с архитектурно-историческа стойност, трудно мислимо е някой неопитен да може да извърши реконструкцията, както би сторил това един специалист. Не бива да се пропуска и фактът, че ако управителят е бил предприел работа „неуместно“ или я е бил управлявал „зле“, представляваният – господар на работата няма да е обвързан към третото лице (чл. 61, ал. 1, пр. I), т. е. за последния въобще няма да възникне задължение от водената работа. По този начин интересите на представлявания – доминус са защитени чрез един квалифициран състав спрямо тези на обикновения представляван, който няма да е обвързан от действията на представителя, само когато последният се е споразумял с третото лице в негова вреда (чл. 40)[60].
Прякото представителство по чл. 61, ал. 1, пр. I не уврежда господаря на работата, защото не го задължава за нищо повече от това, което би дължал на управителя при „косвено“ представителство. Гесторът, извършващ сделки от свое име с трето лице, може да иска от доминуса обезщетение за личните задължения, които е поел (чл. 61, ал. 1, пр. II), но изпълнил ли е дълга си към третото лице, придобива вземане за разноски спрямо доминуса (пр. III). От фактическо гледище няма никакво значение дали доминусът ще е обвързан за същия размер, само че към третото лице, но не към гестора: икономическите последици от воденето на работите му са едни и при прякото, и при „косвеното“ представителство[61].
Обстоятелството, че господарят на работата се обвързва директно с третото лице, чиято личност би могла да му е неизвестна, не е достатъчно, за да се приеме, че репрезентативното водене на чужда работа без възлагане би било в негов ущърб. Напротив, целта на това задължаване е да се поемат и завършат работите тъкмо на доминуса, а липсва ли интерес за него от това, не може да се осъществи дори първият състав на гестията (чл. 60), още по-малко пък да възникнат задължения за „доминуса“ от такова начинание (чл. 61, ал. 1 ab initio). Би могло, на следващо място, да се посочат и други разпоредби на ЗЗД, които допускат едно лице да се обвърже въпреки волята си към трето лице чрез задължително представителство – без дори законът да предпоставя квалифицираните (спрямо чл. 40) изисквания на чл. 61, ал. 1 да се действа в интерес на представлявания[62]. Освен това, не бива да се пропуска и фактът, че личността на управителя също обикновено е неизвестна за господаря на работата, без това да е пречка за наличието на интерес от поемането на работите му (срв. D. 3.5.1). Всичко това показва, че репрезентативната гестия не е прекомерна намеса в чужд правен кръг, че гесторът не е натрапващ се вмешател в непринадлежаща нему юридическа сфера (срв. § 1035 ABGB[63]).
в) На третото лице.
Третото лице ще прецени ползата си най-добре самò, като реши, дали да се обвърже с доминуса чрез задължителния представител – гестор, при условие че работата е била водена полезно (чл. 61, ал. 1 ab initio). Полза от такова задължаване третото лице би имало, когато иска да размести опасността от неплатежоспособност от управителя към господаря на работата. То би имало интерес и с оглед на това да бъде възнаградено, когато е престирало една възмездна услуга в полза на dominus negotii. Докато, поеме ли третото лице чуждите работи qua gestor, вземането му за възнаграждение е съмнително. Репрезентативната гестия защитава правното положение на третото лице много по-добре отколкото мнимото представителството. Приравнят ли се действията на гестора с тези на falsus procurator (чл. 42, ал. 2), третото лице би било поставено в неблагоприятната ситуация да е изпълнило de facto „задължението“ си към доминуса, т. к. работите му (най-вероятно) не са търпели отлагане (срв. чл. 60, ал. 3), но да не може да претендира насрещното си вземане (най-често) за възнаграждение. Това право на третото лице ще бъде поставено в зависимост от това, дали доминусът – мнимо представляван ще одобри действията на мнимия представител – гестор. Пита се: какъв ще бъде интересът от ратификацията на облагодетелствалия се мнимо представляван – господар на работата (срв. чл. 35, ал. 2 ЗЗД и чл. 293, ал. 3 ТЗ)? В този случай третото лице не би могло да претендира обезщетение и от мнимия представител – управител, защото той би трябвало да му е бил заявил, че действа qua gestor (чл. 42, ал. 1). Нему се оставя единствено възможността да настоява управителят да докаже своята представителна власт преди сключването на договора (чл. 42, ал. 1) и евентуално да не се съгласи да се обвърже. Но споразумее ли се, третото лице не би могло даже да прекрати състоянието на висяща нищожност (респ. недействителност)[64], дори след като установи, че господарят на работата – мнимо представляван няма намерение нито да одобри действията без представителна власт, нито да изпълни корелативното си „задължение“[65]. По такъв начин се осуетява възможността третото лице, с което гесторът е договарял от името на доминуса, да се погрижи ефективно за чуждите работи, както това му е било възложено от гестора, а такава е главната цел на института negotiorum gestio.
15. Други (extra legem) аргументи.
Тезата, че гесторът е задължителен представител на доминуса (чл. 61, ал. 1, пр. I), може да бъде подкрепена и от известени сравнително-правни доводи. От една страна, такова е преобладаващото разбиране в юриспруденцията на законодателствата от френския правен кръг[66]: Белгия[67], Италия[68], Испания[69] и др. В тази връзка находчивата мисъл на М. Планиол гласи, че: „Ратификацията е равносилна на пълномощието, а ползата от управлението е равносилна на ратификация.“[70] Добре е известно, че нашето облигационно право в по-голямата си част стъпва тъкмо на основата на френския C. civ. посредством италианския CC (срв. чл. 1375 C. civ. в редакцията му от 1804 г., съотв. чл. 1301-2, ал. 1 от с. к. след измененията от 2016 г., с чл. 2031, ал. 1 от италианския CC и чл. 61, ал. 1 от българския ЗЗД).
От друга страна, подходът на модерните кодификации да уреждат положително gestio representativa е също така достатъчно показателен в случая. Според чл. 223, ал. 1 от сръбския Закона о облигационим односима от 1978 г.: „Пословођа без налога који је поступио у свему како треба и радио оно што су околности захтевале, има право захтевати да га онај чији је посао вршио… да преузме све обавезе које је закључио у његово име“[71]. Съгласно чл. 1486, ал. 2 от Le Code civil du Québec (CCQ) от 1991 г.: ‘Il [le géré] doit aussi remplir les engagements nécessaires ou utiles qui ont été contractés, en son nom ou à son bénéfice, par le gérant envers des tiers.’[72]. В същия смисъл са още чл. 6:201 BW от 1992 г., чл. 3:106, кн. V от проекта за ОРР от 2009 г. и чл. 1337, ал. 2 от румънския Codul civil (Codul c.) от 2011 г.: ‘Geratul trebuie să execute si obligatiile născute din actele necesare si utile care, în numele ori în beneficiul său, au fost încheiate de gerant.’[73]
Всичко това показва, че ЗЗД от 1951 г. по нищо не отстъпва на съвременните граждански закони. Затова трябва да се сподели предложението в проектите за български граждански кодекси (ГК) представителното водене на чужда работа без възлагане също да бъде позитивно установено. Това би било една основателна правна приемственост с отменения ЗЗД и с действащия ЗЗД. Съгласно чл. 821 in fine от проекта за ГК от 1978 г.[74]: „Ако работата е била предприета уместно и е била добре водена, заинтересуваният е длъжен… да изпълни всички задължения, поети по повод на работата.“ Същото правило може да бъде открито и в чл. 791 in fine от проекта за ГК, представен през 1986 г.[75], и в чл. 631, ал. 1 in fine от проекта за ГК, лансиран през 1999 г.[76]
От по-новите граждански закони, с които разполагах, единствено португалският CCo от 1966 г. и ГК на РФ от 1994 г. не овластяват гестора с представителна власт по силата на закона[77]. В тези юрисдикции подобно право той би могъл да придобие само ако доминусът одобри действията му.
V
КРИТИКА
Мнозинството в българската доктрина, особено след приемането на новия ЗЗД и по изключение преди това до 1950 г., отхвърля възможността управителят на чужда работа без възлагане да бъде задължителен представител на господаря на работата по две съображения: Едното – господарят на работата се задължавал към управителя да изпълни задълженията, сключени от негово име съгласно чл. 61, ал. 1, пр. I (т. 16). Другото – абстрахирането на представителството (чл. 36-43) от договора за поръчка (чл. 280-292) означавало невъзможност представителната власт да се породи от negotiorum gestio (т. 17). Тези доводи будят някои възражения, поради което за мен си остават неподкрепени с достатъчно доказателства. Обсъждане в дискусионна светлина заслужава също и въпросът – обещава ли гесторът на третото лице, че доминусът ще изпълни задълженията, поети от негово име? – чл. 23, във вр. с чл. 61, ал. 1, пр. I (т. 18).
16. Задълженията inter partes.
Професор Диков и академик Василев споделят разрешението на германското право относно репрезентативната гестия (срв. §§ 683-685 BGB с чл. 61-62 ЗЗД[78]). Според тях управителят е винаги мним представител на господаря на работата, който би се обвързал с третото лице единствено при ратификация (срв. § 177, ал. 1 BGB с чл. 42, ал. 2[79]). Задължението на доминуса по чл. 61, ал. 1, пр. I[80], както и уредбата на целия институт по чл. 60-62[81] – съгласно Василев[82]; у Диков[83] точно това не е манифестирано изрично – е inter partes, т. е. между двете страни: гестор – доминус. Казано по друг начин, от действията на negotiorum gestor не може да възникнат задължения за трети лица, освен за dominus negotii. Скицираното гледище – според мен – не може да бъде споделено с оглед на българското облигационно право по следните обстоятелства:
От това, че гесторът е falsus procurator, би следвало, че сделките, които са сключени от името на доминуса, са (висящо) нищожни поради липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. II, във вр. с чл. 42, ал. 2, изр. I[84]. Това в крайна сметка би означавало чл. 61, ал. 1, пр. I да бъде напълно лишен от смисъл за сметка на другите две разпоредби – каквото впечатление оставя Диков, подминавайки мълчаливо съответстващия му текст в чл. 49, пр. I ЗЗД (отм.) в учебника си по гражданско право. Но за да се приеме, че на една разпоредба от закона не следва да се отдава (никакво) значение, въпреки положителното ѝ установяване (корективно, респ. отменително тълкуване), най-малкото, се налага преди това да бъдат изтъкнати убедителни съображения. Само че такива не може да бъдат открити в съчинението на Диков, нито може да бъдат изведени от останалите правила на закона. (Напротив, с тях може да се съгласува твърдението, че управителят е задължителен представител на господаря на работата – вж. чл. 61, ал. 1, пр. I, във вр. с чл. 36, ал. 1, пр. I[85].)
Вероятно Василев е съзнал тази „празнота“ в курса по облигационно право на предшественика си Диков, и затова предлага чл. 61, ал. 1, пр. I да се схваща в смисъл, че доминусът се задължавал към гестора да изпълнел задълженията, които са били сключени от негово име с трети лица. Макар това тълкувание да не е формулирано категорично, то би могло да се подразбере от лаконичното твърдение на Василев, че въпросният дълг на господаря на работата „не е към третото лице“[86]. От казаното следва, че тази сделка е висящо нищожна за страните по нея (доминуса и третото лице), но създава задължение за една от тях (доминуса) – все едно че е действителна, въпреки че не е(!) – спрямо друго лице (гестора) да бъде изпълнена на насрещната страна (третото лице), доколкото не бъде одобрена от доминуса. Излиза, че това е нов вид недействителност на сделките, непознат на цивилистиката у нас, който условно може да се нарече „висяща относителна действителност“(!): чл. 26, ал. 2, пр. II, във вр. с чл. 42, ал. 2, изр. I, във вр. с чл. 61, ал. 1, пр. I. Подобна правна конструкция не може да бъде възприета не само защото не отговаря на нуждите на живота, но и защото не е съобразена със закона:
Щом сделката, извършена от името на господаря на работата, не поражда действие за него и третото лице, понеже е нищожна, въз основа на какъв юридически факт законът ще възложи изпълнението ѝ на господаря на работата към управителя? Как би могло да се определи, какво трябва да изпълни длъжникът, за да се освободи от задължението си? Струва ми се, че се пропуска едно важно съображение: навсякъде, където ЗЗД говори за „задължения“, в т. ч. и при чл. 61, ал. 1, пр. I, се предпоставят валидни облигационни отношения: вж. напр. чл. 10, ал. 1, чл. 56, чл. 63, ал. 2, чл. 65, ал. 3 и т. н. Но ако наистина задължението на доминуса по чл. 61, ал. 1, пр. I е към гестора, тогава сделката, сключена при мнимо представителство, би била действителна, и доминусът не би могъл да я одобри, обвързвайки се към третото лице, т. к. ратификацията заздравява с обратна сила юридически актове, които не са породили правно действие (арг. от чл. 42, ал. 2).
И не само това.
При нормалния ход на обстоятелствата, най-вероятно, третото лице ще да е изпълнило първо задължението си към dominus negotii, т. к. чуждите работи, навярно, не са търпели отлагане (срв. чл. 60, ал. 3), но то няма да може да иска изпълнение на насрещното си вземане (обикновено за възнаграждение). Такова притезание обсъжданото становище предоставя само на negotiorum gestor. – Пита се: какъв ще бъде интересът на управителя да иска осъществяване на облигационния резултат от господаря на работата за третото лице? Може би трябва да се приеме, че ако гесторът благоволи, би могъл да поеме работите и на третото лице(!), за да го защити пред доминуса! Считам, че мъчно това би се съгласувало с принципите на облигационното право, залегнали в чл. 63 и чл. 90. Въобще какъв смисъл би стоял зад това господарят на работата да се обвързва към управителя, след като няма да може да иска изпълнение на насрещните си вземания от третото лице, когато то по някаква причина не е завършило напълно работата (чл. 79)? В крайна сметка, изглежда че съвременното законодателство, вместо да урежда отношенията между страните по категоричен начин, ги изоставя на произвола в едно неясно положение, характерно за феодалното право.
Склонен съм да приема, че тезите на Диков[87] и Василев[88] може би са резултат от прибързано следване на германския Граждански законник. Само че това придържане към чуждите автори според мен излиза за сметка на положителното българско право. То изпразва напълно от съдържание чл. 61, ал. 1, пр. I[89], бидейки изтълкуван в светлината на § 683 BGB, като по този начин текстът бива сведен до възстановяването на разноски от господаря на работата към управителя (чл. 61, ал. 1, пр. II и III[90]). Подобна отменителна интерпретация, неподкрепена с убедителни аргументи, за мен противоречи на принципа на законност у нас – чл. 4, ал. 1 от Конституцията.
Критикуваното твърдение заслужава да бъде дискутирано de lege ferenda. Обаче de lege lata – дори и с оглед на отм. ЗЗД от 1892 г. – за мен то остава е несъстоятелно. Законодателствата, които са реципирали (пряко или косвено) Code Napoléon, но се отклоняват от него, следвайки немското право при възможността гесторът да действа като пряк представител на доминуса, щом работата е била полезно водена, или постановяват това изрично (вж. чл. 471, във вр. с чл. 268 от португалския CCo), или поне не овластяват гестора[91]. Имам достатъчно основания да смятам, че не такива са били намеренията на съставителите на ЗЗД от 1892 г. (отм.) и на ЗЗД от 1951 г.[92]
17. Абстрахирането на пълномощното от договора за поръчка.
Съгласно абстракционния принцип при представителството, възприет у нас със ЗЗД от 1951 г., „вътрешните“ отношения между представлявания и представителя се уреждат от договора за поръчка (чл. 280 и сл.), а „външните“ отношения между представлявания и третото лице – от овластяването (чл. 36 и сл.). Двете правоотношения поначало са поначало независими едно от друго: възможно е както мандат без представителна власт, така и обратното. Въз основа на това се изтъква твърдението, че репрезентативното водене на чужда работа без възлагане е несъвместимо с абстракционния принцип при представителство, защото de lege lata то можело да възникне само от едностранната воля на представлявания, но не и – както е било при отменения ЗЗД от 1892 г. – от мандат (чл. 483 и сл. от с. з.), съотв. от гестия (чл. 45 и сл. от с. з.).
Абстрахирането на представителството от договора за поръчка, както е известно, е творение на германската доктрина от XIX в.[93] и е проведено последователно в BGB, по чийто образец институтът в модерните законодателства се урежда отделно (в обща част на гражданския кодекс) от договора за поръчка (в особената част на облигационното право). Само че германският законник – за разлика от френския и италианския – не съдържа правила, подобни на чл. 61, ал. 1, пр. I, нито на чл. 292, ал. 1 ЗЗД[94]. Затова може да се отстоява, че в Германия представителството урежда само т. нар. „външни“ отношения (§§ 164 и сл.) абстрактно от поръчката (§§ 662 и сл.) и воденето на чужда работа без възлагане (§§ 677 и сл. BGB), чиито правила се отнасят единствено до т. нар. „вътрешни“ отношения.
Само че подобно твърдение за българското гражданско право е разколебано не само защото правилата за negotiorum gestio (чл. 60-62) и mandatum (чл. 280-292) след абстрахирането на представителството (чл. 36-43) в новия ЗЗД не са променени (както е в Германия); не само защото от това, че представителството вече не може да се породи от договор, а само от едностранна сделка, по никакъв начин не следва (non sequitur), че то не може да възникне и от друг юридически факт, който не включва в себе си волеизявление на представлявания (арг. от чл. 36, ал. 1); не само защото няма място за аналогии между репрезентативния мандат и репрезентативната гестия: представителството в първия случай възниква като доброволно, а във втория – като задължително, и в този смисъл представителната власт на гестора не е „мандатоподобна“, а промяната в основанията, от които възниква доброволно представителство, не е промяна в основанията, от които възниква задължително представителство; но и по-специално поради следните съображения:
Първо.
Делението на отношенията на „вътрешни“ и „външни“ при представителството е присъщо на теорията, но не и на законодателството ни. Следователно установяването на тези отношения не може да има никакви(!) правни последици[95]. Ето защо ми изглежда неубедително твърдението, че правилата за воденето на чужда работа без възлагане (чл. 60 и сл.) се отнасяли изключително до „вътрешните“ отношения между представителя – управител и представлявания – господар на работата, а чл. 36 и сл. – единствено до „външните“ отношения между представлявания – господар на работата и третото лице[96]. Както и че в същото съотношение се намирали и правилата на чл. 36 и сл. отнесени към тези на договор за поръчка (чл. 280-292)[97]. Просто и за двата случая не може да бъдат открити показатели intra legem, че законодателят се е ръководил от подобни съображения при съставянето на разпоредбите за гестията и мандата. Привържениците на обсъжданата интерпретация, непосочвайки аргументи за твърденията си, изпадат в petitio principii: те приемат за доказано това, което трябва да се докаже; а то не може, защото законът постановява точно противното (вж. чл. 61, ал. 1, пр. I и т. III по-горе). По-нататък авторите подминават мълчаливо както чл. 61, ал. 1, пр. I, така и чл. 292, ал. 1, които се отнасят до прякото представителство. И ако това е спорно за първото правило, то за второто няма и съмнение, а то е вече достатъчно, за да се разколебае дискутираната теза: „Външните“ отношения между представлявания и трето лице не се уреждат само в чл. 36-43.
Второ.
Правилата на представителството далеч не са изчистени от „вътрешни“ отношения. Показателен в това отношение е чл. 43, ал. 1, пр. II. Той допуска преупълномощаването, което е било наложено с оглед „запазване на интересите на упълномощителя“. Това е частен случай на т. нар. в немското право „приложена“ гестия[98]. Затова законът възлага задължение на преупълномощителя (gestor) към представлявания (dominus) по чл. 43, ал. 3, изр. I, което всъщност представлява actio negotiorum gestorum directa: „Пълномощникът е длъжен незабавно да извести упълномощителя за преупълномощаването и да му даде необходимите сведения за преупълномощения.“[99] Други „вътрешни“ отношения, уредени в института на представителството, са съставите, от които то възниква (чл. 36, ал. 1 in fine, чл. 37, чл. 39, чл. 43) или се прекратява (чл. 38, ал. 2, чл. 41, ал. 1, пр. I и пр. II). Затова упълномощаването е „вътрешно“ отношение между упълномощителя и пълномощника, което е основание за възникване на „външното“ отношение между упълномощителя и третото лице[100]. По този начин се стига до второто междинно заключение: „Вътрешни“ отношения между представлявания и представителя се уреждат и в чл. 36-43.
Трето.
Приведени до своя логически завършек разрешенията, извлечени от абстрактния принцип при представителството, стигат до маргиналния извод, че представителна власт може да се породи само от пълномощно. Макар че никой от застъпниците на критикуваното гледище не заявява това изрично, то неминуемо следва от твърденията им, че гесторът не придобивал представителна власт, т. к. тя можела да възникне само ако доминусът го е бил упълномощил (чл. 36, ал. 1, пр. II) или е одобрил действията му (чл. 42, ал. 2). Трудно обяснимо е защо подобни възражения не се изтъкват при преупълномощаването за запазване на интересите на представлявания (чл. 43 ЗЗД[101]) или при представителната власт на търговски помощник (чл. 30, ал. 2, изр. II ТЗ). Прочее за мен схващането на мнозинството е contra legem. Самият законодател е уредил принципиалната възможност представителството да възникне и ex lege, т. е. по силата на правно значим факт извън волята на представлявания. Съгласно чл. 36, ал. 1: „Едно лице може да представлява друго по разпоредба на закона или по волята на представлявания.“ Точно такава хипотеза е уредена в чл. 61, ал. 1, пр. I. Като това правило не влиза в никакво стълкновение с института на представителството, което може да бъде доброволно или задължително. Казано иначе: чл. 61, ал. 1, пр. I е специален спрямо общия чл. 42[102]. Оттук и следващият междинен извод: Основанията, изключващи приложението на чл. 42, т. е. пораждащи представителна власт без волеизявление на представлявания, не се уреждат изчерпателно от чл. 36-43.
Четвърто.
Наистина, абстракционният принцип при представителството отвлича (абстрахира) представителната власт от причината ѝ (вътрешните отношения) и то в интерес на третото лице, защото вътрешните отношения между представител и представляван са динамични и в повечето случаи за третото лице е непосилно да се осведоми за настъпилите промени в тях. От тази основна идея изхождат чл. 41, ал. 2 и чл. 290 ЗЗД; както и чл. 22, ал. 2 in fine; чл. 26, ал. 2 in fine; чл. 137, ал. 1, т. 7, във вр. с ал. 4 и ал. 5; чл. 141, ал. 2; чл. 235, ал. 4; чл. 236, ал. 4 от ТЗ; така и чл. 9 от Директива 68/151/ЕИО на Съвета относно изискванията за оповестяване по отношение на някои видове дружества; а също и т. 1 от Т. р. № 3/2013 г. на ОСГТК. Разбира се, всичко това не означава, че от разглежданото ръководно начало не са познати известни изключения[103]; иначе то не би било принцип, а нещо друго (напр. аксиома). Такива отклонения от абстрактното начало, напр., са: чл. 41, ал. 2 ЗЗД; чл. 141, ал. 6 и чл. 235, ал. 2 ТЗ; чл. 114, ал. 12 ЗППЦК.
Един от случаите, в които законът не допуска абстрактност, постановявайки каузалност между „вътрешните“ и „външните“ отношение при представителството, е налице при недобросъвестност на третото лице. Става дума за хипотезисите на чл. 41, ал. 2 ЗЗД и чл. 141, ал. 6 и чл. 235, ал. 5 ТЗ. Същото обстоятелство може да бъде открито и при gestio representativa: за да породи то действие, управителят трябва да е съобщил на третото лице, че действа qua gestor, при което по необходимост третото лице ще знае (или поне, най-малкото, ще е имало възможността да узнае) за липсата на представителна власт[104] (арг. от чл. 61, ал. 1 ab initio, във вр. с чл. 42, ал. 1). Защото това лице е недобросъвестно, затова възникването на представителната власт, която е обусловена от същите предпоставки като при контрарните искове (т. е. от вътрешните отношения между gestor и dominus), му е противопоставима.
Всъщност, дори опасността, оправдаваща абстрахирането на представителството от вътрешните отношение, не е толкова обострена при репрезентативната гестия. Обстоятелствата, от които зависи възникването на обратните искове и представителната власт на гестора – дали работата е била „предприета уместно“ и „добре управлявана“ в чужд интерес (чл. 61, ал. 1 ab initio), – ще са добре известни на третото лице. За поемането на работата (съотв. и за липсата на представителна власт) то ще бъде осведомено от управителя (задължителна предпоставка на репрезентативната гестия), при което третото лице ще може да прецени самò, била ли е уместно предприета работата, или не; в тази връзка то може да задава въпроси на управителя. Дали работата е била управлявана добре, вече ще зависи – в крайна сметка – именно от третото лице: нему е било възложено от гестора да поправи чуждия имот, да обере чуждата реколта, да смени спуканите тръби и пр.
Съумеели третото лице да управлява полезно работата в чужд интерес, когато управителят я е бил предприел уместно, господарят на работата ще се обвърже директно с третото лице – чл. 61, ал. 1, пр. I. „Вътрешните“ отношения между представлявания – dominus и представителя – gestor са тъкмо „в ръцете“ на третото лице, и възникването на представителната власт, респ. на контрарните искове, зависи до голяма степен точно от него. Вярно е, че интересът на господаря на работата в случая взема превес в някаква степен над интересите на третото лице, но това е не е случайно: представителната гестия има за цел да бъдат запазени интересите точно на господаря и е оправдана дотолкова, доколкото последният има интерес от нея (арг. от чл. 60 и сл.). Неосъществяването на състава на чл. 61, ал. 1, пр. I, най-често, ще се дължи на това, че третото лице не е водило чуждите работи полезно. В такива случаи няма и съмнение, че е справедливо доминусът да не е обвързан към третото лице.
Последният междинен извод гласи: Основателно е третото лице да бъде в положението, в което обвързването му с доминуса зависи от същите предпоставки, важащи за actio negotiorum gestorum contraria, защото, от една страна, то е недобросъвестно: нему е било съобщено за лисата на представителна власт от управителя; и, от друга страна, осъществяването на предпоставките на чл. 61, ал. 1 ab initio в последна сметка зависи именно от третото лице: от това как то ще изпълни „задължението“ си.
Накрая може да се обобщи, че правилата за gestio representativa (чл. 61, ал. 1) и falsus procurator (чл. 42, ал. 2) може да се съчетаят, без помежду им да има непреодолимо противоречие[105]: ако гестията е полезна, гесторът може да действа от името на доминуса, когато сключва сделки с трети лица; в противен случай действията на гестора не обвързват доминуса, доколкото последният не ги одобри (в този смисъл и р. № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о.). Обратното би означавало, че правилата за представителството биха били своеобразна „микрокодификация“ на юридическите факти, от които може да възникне то, но това очевидно не е така. (Считам за ненужно да се посочват и други състави на задължителна представителна власт както в ЗЗД, така и в останалите нормативни актове като ЗЛС, Семейния кодекс, ЗН, ТЗ, ГПК и др., в които не се включва волята на представлявания.)
Аргументите, черпени единствено от систематическото място (sedes materiae) на един институт, може да се окаже, че лежат върху недостатъчно стабилна основа. Повечето модерни кодификации, които допускат репрезентативното водене на чужда работа без възлагане, също уреждат представителството самостоятелно и отделно от договора за поръчка: италианската (чл. 1387-1405 CC), нидерландската (чл. 3:60-79 BW), румънската (чл. 1295-1315 Codul c.), френската след новелизацията от 2016 г. (чл. 1153-1161 C. Civ.), Общата референтна рамка (кн. II, чл. 6:101-112) и др. Германското разрешение, което поставя гестора в положението на falsus procurator, привеждайки в крайност абстракционния принцип при представителството, се основава повече на догматични и кабинетски – отколкото практически и утилитарни – съображения[106].
18. Обещава ли гесторът на третото лице, че доминусът ще изпълни задълженията си?
Управителят на чужда работа без възлагане може да се задължи било изрично, било подразбиращо се към третото лице, като му обещае, че господарят на работата ще изпълни задълженията си, поети от негово име по чл. 61, ал. 1, пр. I (чл. 23); като встъпи в дълга на господаря чрез съглашение с третото лице – кредитор (чл. 101 ab initio); като даде на третото лице обезпечения и т. н. Това са все нови задължения, които възникват не по силата на закона (чл. 60 и сл.), а въз основа на последващи съглашения между управителя и третото лице (чл. 8 и сл.).
Подобно обвързване ex lege на гестора към трето лице не би могло да се обоснове по аналогия на закона[107]. Считам за неоснователно да се твърди, че управителят обещавал на третото лице, че господарят на работата щял да изпълни задължението си от сделката, сключена от негово име (чл. 23, във вр. с чл. 61, ал. 1, пр. 1). Това е така не само когато гесторът не разполага с представителна власт (т. к. не е управлявал полезно чуждите работи – чл. 61, ал. 1 ab initio), но и когато той не носи отговорност по чл. 42, ал. 1 към третото недобросъвестно лице. Просто в закона няма празнина. Правото не е оставило управителя, нито господаря на работата, нито третото лице без защита, а се стреми към баланс между интересите им (вж. по-горе т. 14).
Прочее за мен е неубедителен аргументът в полза на разбирането, че доминусът се задължавал към гестора – мним представител по чл. 61, ал. 1, пр. I, от това, че щом като гесторът не можел да отговаря по чл. 42, ал. 1 към третото недобросъвестно лице, трябвало да отговаря по чл. 23 към същото лице, защото така интересите на последното не се оставяли без никаква защита. Подобно задължение за управителя може да възникне само ако бъде поето, но не и от разпоредбата на закона, защото de lege lata у нас не е уреден фактически състав, от който да възникне такова задължение ex lege[108].
VI
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
19. Обзор на по-важните изводи.
Въз основа на всичко, казано дотук, би могло да се заключи, че по българското облигационно право управителят на чужда работа без възлагане е възможно да придобие представителна власт по силата на закона, когато извършва сделки от името на господаря на работата с трето лице, ако е бил предприел работата уместно и я е бил управлявал добре в чужд интерес – арг. от чл. 61, ал. 1, пр. I, във вр. в чл. 36, ал. 1, пр. I ЗЗД. По-важните ми съображения за този извод са следните:
Първо.
Обвързаността на доминуса да изпълни задълженията, сключени от негово име, по чл. 61, ал. 1, пр. I е към третото лице, а не към гестора. След като в закона (чл. 61, ал. 1) е уточнено изрично, че контрарните искове са на управителя към господаря на работата (пр. II и III), по аргумент от противното следва, че първото задължение на господаря на работата (пр. I) не е към управителя, а към третото лице; иначе няма към кого другиго да бъде. Щом правните последици на воденето на чужда работа без възлагане – като вид юридическа постъпка – са определени от правната норма, тогава задълженията, които възникват от него, може да породят действие и в правната сфера на трето лице – арг. от чл. 21, ал. 1 in fine. Няма никаква пречка на нормативно ниво правилата на чл. 60 и сл. да установят права и задължения както между гестора и доминуса (т. нар. „вътрешни“ отношения), така и между доминуса и третото лице (т. нар. „външни“ отношения), защото тъкмо законодателят – а не автономната воля на страните – притежава прерогатив да установи изключение от релативното действие на облигацията.
Второ.
Смисълът, който следва да се влага в текста на чл. 61, ал. 1, пр. I: „да изпълни задължения, сключени от негово име“, е следният: „правата и задълженията от сделките, които управителят е сключил от името на заинтересувания с трети лица, възникват направо за заинтересувания“ (срв. чл. 36, ал. 2 и чл. 292, ал. 1). Това съждение се налага както от систематичното тълкуване на разпоредбата във вр. с чл. 36, ал. 1, пр. II, така и от историческото ѝ тълкуване във вр. с отменено законодателство, откъдето произтича и „атавистичната“ редакция на прякото представителство – срв. чл. 49 и чл. 498, ал. 1 ЗЗД‘1892 г. (отм.). Освен това, когато ЗЗД говори за „правни действия (съотв. сделки или задължения), извършени (поети или сключени) от чуждо име“, той винаги подразбира фактическия състав на прякото представителство (срв. чл. 38; чл. 42, ал. 2; чл. 97, ал. 2; чл. 255, ал. 2, изр. II; чл. 292, ал. 1).
Трето.
Делението на отношенията на „вътрешни“ и „външни“ при представителството е присъщо на теорията, но не и на законодателството ни. Установяването на тези отношения не може да има никакви правни последици. От една страна, правилата за представителството съдържат не само разпоредби относно „външните“ отношения, но и относно „вътрешните“ отношения (чл. 36, ал. 1 in fine; чл. 37; чл. 39; чл. 43; чл. 38, ал. 2; чл. 41, ал. 1, пр. I-II). От друга страна, „външни“ отношения се уреждат и извън чл. 34-43 (срв. чл. 61, ал. 1, пр. I и чл. 292). Юридическите факти, изключващи приложението на чл. 42, т. е. тези, които пораждат представителна власт без волеизявление на представлявания, не се съдържат изчерпателно в чл. 36-43. Ето как правилата за gestio representativa (чл. 61, ал. 1) и falsus procurator (чл. 42, ал. 2) може да се съчетаят, без помежду им да има непреодолимо противоречие: Ако гестията е полезна, гесторът може да действа от името на доминуса, когато сключва сделки с трети лица; в противен случай действията на гестора не обвързват доминуса, доколкото последният не ги одобри (чл. 62). Абстрахирането на представителството (чл. 36-43) от договора за поръчка (чл. 280-292) не означава, че от воденето на чужда работа без възлагане (чл. 60-62) не може да възникне представителна власт. Просто няма място за аналогии между репрезентативния мандат и репрезентативната гестия: представителната власт от мандата е възниквала като доброволна, а тази от гестия – като задължителна; промяната в основанията, от които възниква доброволното представителство, не е – само по себе си – изменение на юридическите факти, пораждащи задължителното представителство.
Четвърто.
Съчетавайки в себе си обикновената гестия и задължителното представителство, репрезентативното водене на чужда работа без възлагане поражда правоотношения както между управителя и господаря на работата, така и между господаря на работата и третото лице. Първото отношение, условно, може да се нарече „вътрешно“. То има за предмет задълженията на гестора да продължи работата и да положи грижата на добрия стопанин (чл. 60, ал. 2) и правото му да иска обезщетение от доминуса за разноските (чл. 61, ал. 1, пр. II-III и ал. 2). Второто правоотношение по същия начин може да се означи като „външно“. То е между представлявания – господар на работата и третото лице (чл. 61, ал. 1, пр. I, във вр. с чл. 36, ал. 1 ab initio). Обвързването на третото лице с представлявания е обусловено от същите предпоставки, важащи за възникването на вземането на гестора срещу доминуса – чл. 61, ал. 1 ab initio. Затова „вътрешните“ отношения при репрезентативната гестия са основание за възникване на „външните“ отношения. С други думи: при gestio representativa не е налице абстрактност, но каузалитет между „вътрешни“ и „външни“ отношения. Третото лице е поставено в състояние, в което обвързването му с господаря на работата зависи от „вътрешните“ отношения между dominus и gestor (чл. 61, ал. 1 ab initio), защото, от една страна, това лице е недобросъвестно – знаело е, че управителят изначално не разполага с представителна власт, а от друга страна – тъкмо от третото лице ще да е зависело de facto „полезното управление на работата“, т. е. от това как в крайна сметка то е извършило това, за което се е „задължило“ към господаря на работата посредством управителя ѝ.
Пето.
Репрезентативната гестия постига равновесие между интересите на трите страни: – Управителят няма да се обвърже лично във вр. с чуждата работа към третото лице. Така той не би понесъл договорна отговорност към него при неизпълнение, нито деликтна отговорност по чл. 42, ал. 1. – Работите на господаря, на свой ред, няма да бъдат оставени на произвола, напротив, възможно е да бъдат поети от професионалист в конкретната област. Задължителното представителство по чл. 61, ал. 1, пр. I не е прекомерна намеса в чужда правна сфера, защото създава задължения за доминуса до същия размер, до който той би се задължил към гестора при „косвено“ представителство. Положението на господаря на работата е достатъчно обезпечено от правилото на чл. 61, ал. 1, което не би позволило той да се обвърже с трето лице, ако това не е било в негов интерес, т. е. ако работата не е била предприета уместно и не е била добре управлявана. На общо основание чл. 40 е страж пред това третото лице и представителят – гестор да се споразумеят във вреда на представлявания – доминус. – Третото лице, преценявайки възможностите си автономно, би могло да се съгласи да се обвърже с доминуса по силата на чл. 61, ал. 1, пр. I и така да придобие вземане за възнаграждение, когато сключеният договор е бил възмезден, стига, разбира се, работата да е била водена полезно. Докато, ако третото лице поеме работите лично, qua gestor, това би било съмнително, доколкото не е последвала ратификация (чл. 62, срв. обаче чл. 286).
20. Предложение с оглед на бъдещия закон.
При бъдещата работа на законодателя с обективното облигационно право си заслужава да се обсъди предложението чл. 61, ал. 1 да бъде коригиран чисто граматически, но не и по същество, за да се изостави архаичната му редакция, която, за съжаление, се долавя и в проектите за български ГК. Би могло ал. 1 да се раздели на две алинеи: в първата (сегашна) да се уреди репрезентативната гестия, а във втората (нова) – обратните вземания на управителя срещу господаря на работата (мислима е и обратната поредност[109]). По този начин, безспорно, се постигна по-голяма прегледност в сравнение със сегашната сравнително дълга формулировка. Въпреки тази му слабост, за предпочитане е настоящият метод, в който задължителното представителство и контрарните искове са обединени в една разпоредба[110]. По този начин се запазва както монолитната структура на закона, така и препратките на множеството съдебни актове и научни съчинения, натрупани през последните седем десетилетия. В крайна сметка, предпоставките и за двата случая са едни и същи. С оглед на всичко това считам, че de lege ferenda чл. 61, ал. 1 може да бъде изменен така[111]: „Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, правата и задълженията от сделките, които управителят е сключил от чуждо име с трети лица, възникват направо за заинтересувания, който е длъжен още да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им.“
Автор: Светослав Иванов
[1] Текстът може да се преведе по следния начин: Улпиан в десета книга на своя Коментар на Едикта (D. 3, 5, 1): „Този едикт е необходим, понеже е от голяма полза за отсъстващите да не бъдат заставени да изгубят владението на собствеността си или вещите им да бъдат продадени, залозите им да бъдат отчуждени, или да отговарят по искове за обезщетение, или да не им бъдат причинени несправедливо вреди на имуществото, въпреки че не са били присъстващи.“
[2] Словосъчетанието „водене чужда работа без пълномощие“, употребено от законодателя в заглавието на раздел шести, глава втора от общата част на ЗЗД, е заменено в текста с по-подходящия според мен термин „водене [на] чужда работа без възлагане“ (срв. чл. 49, чл. 280, ал. 283, ал. 1). Легалното название разкрива неоправдана приемственост с терминологията на отм. ЗЗД от 1892 г. (вж. чл. 483-508, отдел шести „За пълномощието“ от с. з.). Докато в Царство България под „без пълномощие“ се е разбирало извършването на правни действия от чуждо име без представителна власт, т. е. без договор за поръчка, то след приемането на ЗЗД от 1951 г. нито договорът за поръчка се нарича „пълномощие“, нито представителството възниква от него (срв. чл. 483 и сл. от отм. ЗЗД’1892 г. с чл. 36 и сл. и чл. 280 и сл. от ЗЗД’1951 г.). Дори и заглавието на раздел шести да беше съобразено с новото название на мандатния договор („поръчка“) в ЗЗД от 1951 г., а именно „водене на чужда работа без (договор за) поръчка“ (както е направил руският законодател в гл. 50 от Гражданский кодекс (ГК) на Руската федерация (РФ) „действия в чужом интересе без поручения“), то също би било юридически неточно. Мандатът изключва гестията само за действията, които са възложени с него, но не и за тези, които гесторът предприеме excessus mandati, нито за тези, които въобще не може да бъдат предмет на мандата, но може да бъдат предприети qua gestor, напр. поправянето или пазенето на една вещ, превозването на товар и др. т. Срв. ст. 982 от ГК на РФ: „Если лицо, в интересе которого предпринимаются действия без его поручения, одобрит эти действия, к отношениям сторон в дальнейшем применяются правила о договоре поручения или ином договоре, соответствующем характеру предпринятых действий, даже если одобрение было устным.“ („Ако лицето, в чийто интерес се извършват действията без негова поръчка, одобри тези действия, към отношенията на страните занапред се прилагат правилата за договора за поръчка или друг договор, съответстващ на характера на предприетите действия, дори ако одобрението е било устно.“).
[3] Стенограмата е достъпна на официални сайт на Народното събрание ‘http://www.parliament.bg/pub/StenD/2013040402343703111950_3.pdf’. Линкът е проверен последно на 21.VII.2017 г.
[4] Подходът на законодателя да назове доминуса „заинтересуван“ (чл. 60, ал. 1, чл. 61 и чл. 62) може би не е най-сполучливият. Използваното обозначение има по-широк смисъл в съвременното българско законодателство, при все че в лексиката на ЗЗД от 1951 г. то е употребено единствено в това си значение. De lege lata под „заинтересуван“ може да се разбира лице: (а) на което са признати определени правни очаквания – напр. чл. 18, ал. 1, чл. 27, ал. 2, чл. 50, ал. 1, чл. 59, ал. 1 и чл. 89, ал. 1 от Закона за наследството (ЗН); (б) чиито интереси могат да бъдат засегнати от определен юридически факт (напр. административен акт: чл. 26 от Административно-процесуалния кодекс (АПК); (в) което може да прояви „пристрастие“ при участие в определена процедура – чл. 22 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 29 от Наказателния процесуален кодекс или чл. 33 АПК. Тези са причините, поради които терминът „заинтересуван“ е пренебрегнат в изложението и е заменен с най-близкия български превод от латински език на dominus negotii – „господар на (водената) работа“. Срв. Berger, A. Encyclopedic Dictionary of Roman Law. Philadelphia: ‘The American Philosophical Society’, 1953, p. 113.
[5] Разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ТЗ, независимо от систематическото ѝ място, има принципиално значение за „косвеното“ представителство у нас поради липсата самостоятелна уредба в общата част на гражданския закон, отделена от мандатните договори. Вж. и чл. 294, ал. 1 (отм.) ЗЗД.
[6] Проблемата за gestio representativа е част от по-общия проблем за действието на задължението negotiorum gestio спрямо dominus negotii. Той предстои да бъде разгледан в докторската ми теза, посветена на целия институт по чл. 60-62. В него ще се изследват и общите предпоставки на чл. 61, ал. 1 ab initio. Относно самото представителство препращам към специализираната литература.
[7] Примерът взет от v. Bar, Ch. Benevolent Intervention in Another’s Affairs: (PEL Ben. Int.). New York: ‘Oxford University Press’; Munich: ‘Sellier, European Law Publishers’, 2006, p. 299.
[8] „Управителят е овластен да извършва правни действия от името на заинтересуваната страна, доколкото интересите ѝ по този начин са надлежно представлявани.“
[9] Заглавието на разпоредбата би могло да се преведе като „Право на управителя да действа като представител на господаря“, а съдържанието ѝ – „Управителят може да сключва правни сделки или да извършва други юридически действия като представител на господаря дотолкова, доколкото разумно може да се очаква, че това ползва господаря.“
[10] „Представителство без представителна власт и поръчка без упълномощаване“.
[11] „[К]огато за отношението между управителя и собственика на работата се прилагат правни сделки, сключени от негово име, важат разпоредбите на чл. 268…“.
[12] „Последици на сключени сделки от лица, които не са упълномощени или с превишаване на пълномощията“.
[13] „Възмездяване на вреда, понесена при спасяване на социалистическо имущество.“
[14] „Вредите, понесени от граждани при спасяване на социалистическо имущество от застрашаваща го опасност, трябва да бъдат възмездени от тази организация, чиято имущество е спасил потърпевшия.“
[15] „Общият принцип е, без всякакво съмнение, че извършените работа и труд или похарчените пари от някого, за да бъде запазена или облагодетелствана собствеността на другиго, съгласно английското право не създават никакво право на задържане върху запазената или облагодетелстваната собственост, нито сами по себе си създават някакво задължение за заплащане на разноските. Отговорностите не трябва да бъдат налагани върху хората зад гърба им, най-малкото, Вие не може да предоставите полза другиго против неговата воля.“ Съдебното решение е достъпно на ‘http://swarb.co.uk/falcke-v-scottish-imperial-insurance-co-ca-1886’(линкът е проверен последно на 22.V.2017 г.). Подробности за него – вж. в Stoljar, S. Negotiorum gestio. (Chapter 17.) – In: Restitution – unjust enrichment and negotiorum gestio. (Volume X.) International encyclopedia of comparative law. Tübingen: J. C. B. Mohr (Paul Siebeck), the Hague, Boston, London: Martinus Nijhoff Publishers, 1984, p. 33.
[16] За подробности вж. общо v. Bar, Ch. Op. cit., 303-306; срв. и Vollans, Т. Global Technology and Modern Commercial Agency of Necessity. – Journal of International Commercial Law and Technology, 2008, Vol. 3, Issue 3, 188-196. Статията може да бъде открита и на ‘http://www.jiclt.com/index.php/jiclt/article/view/56/55’; линкът е проверен последно на 31.V.2017 г.
[17] Съдебната практика е цитирана по v. Bar, Ch. Op. cit., 80-81.
[18] Срв. Vollans, Т. Op. cit., p. 196.
[19] Губиделников, Г. Negotiorum gestio. – Юридически преглед, 1909, XVII, № 4, с. 254.
[20] Павлов, Хр. Фактическо представителство (Negotiorum gestio). – Юридическо списание, год. V, с. 191-197. С negotiorum gestio representativa се обяснява и популярното название на института в началото на миналия век: „фактическо“ представителство – представителство, което възниква ipso facto от чужди действия, без да е било налице овластяване (т. е. „юридическо“ представителство).
[21] Меворах, Н., Д. И. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите – чл. чл. 1-133. Том I. С.: Кооперативна печатница „Фотинов“, 1924, 117-118.
[22] Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите. Чл. чл. 1-216. Синтез на юриспруденцията. С.: Общ фонд за подпомагане студентите от Висшите учебни заведения в България, 1948, с. 218.
[23] Апостолов, Ив. Правни сделки с действие в чужд правен кръг. С.: С. М. Стайков, 1937, с. 45.
[24] Венедиков, П. Система на българското вещно право. 3. прераб. изд., С.: Университетска печатница, 1947, 115-116 (срв. и бел. № 1, стр. 116 и сл.).
[25] Цукев, Г. Съдебна практика: 1930-1936. Кн. 1-4. С.: „Стопанско развитие“ АД, 1937, № 3328. (Съчинението е цитирано само с номера на съдебните актове в сборника.)
[26] Подобна ситуация днес звучи доста „екзотично“, най-малкото, защото едва ли някои нотариус би изповядал подобна сделка. Отворен е въпросът за сключването на предварителен договор (чл. 19). В тази връзка срв. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Кн. 1. Нова редакция О. Герджиков. С.: „Софи-Р“, 1996 г., 71-73 (§ 17, т. V), бел. № 80.
[27] Диков, Л. Гражданско право. Част IV. Облигационно право. Особена част. Свитък II. С.: Цикло-печат „Шипка“, 1947, с. 267.
[28] Василев, Л. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 2. прераб. и доп. изд. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 604.
[29] Вж. както Кожухаров, Ал. Водене на чужда работа без пълномощие. – Във: Кожухаров, Ал., К. Телбизов, Д. Димитров, Л. Радоилски, М. Геновски. Основи на държавата и правото на НРБ. Част II. С.: Наука и изкуство, 1953, с. 412; така и Кацарски, Ал. Предприемане на чужда работа без пълномощие (чл. 60 ЗЗД). – Държава и право, 1988, № 8-9, 48-55. Напоследък в литературата се мултиплицира грешката да се посочва като произведение, посветено на гестията, статията на Вл. Мануилов и Ив. Узунов в сп. Социалистическо право № 1/1966 г. касателно гражданската отговорността за вещи и ПП № 17/1963 г. на ВС. Въпросното съчинение не се отнася до воденето на чужда работа без възлагане, а е посветено на непозволеното увреждане, каквото е и действителното му заглавие „Чл. 50 от ЗЗД и Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС на НРБ“, а не „Чл. 60…“. Впрочем, насловът на ПП № 17/1963 г. също е подчертано ясен в това отношение: „Относно някои въпроси по приложението на закона при отговорност за непозволено увреждане“.
[30] В обратния смисъл, но изолирано – вж. Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995, 97-99 (срв. и бел. № 1, стр. 98 и сл.).
[31] Сукарева, Зл. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. С.: УИ „Стопанство“, 1998, 81-97.
[32] Голева, П. Облигационно право. 5. прераб. и доп. изд. С.: Фенея, 2013, 488-497.
[33] Попов, К. Водене на чужда работа без пълномощие. – Български законник, 2003, № 2, 68-70.
[34] Пунев, Ат. Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване. – Търговско и конкурентно право, 2011, № 9, 34-44, и № 10, 20-29.
[35] Иванов, Св. Практиката на българските съдилища (1893-2015) върху воденето на чужда работа без възлагане. – Съвременно право, 2015, № 5, 86-99.
[36] Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения. 2. прераб. и доп. изд. С.: Фенея, 2011, 203-214. Големинов изцяло следва курса на акад. Василев, за това всичко, казано за последния, важи с пълна мяра и за първия.
[37] Йосифова, Т. Мнимото представителство. 2. прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2008, 81-86.
[38] Таков, Кр. Доброволно представителство. 2. изд. С.: Сиби, 2008, с. 27.
[39] Йосифова, Т. Цит. съч., 85-86.
[40] Таков, Кр. Цит. съч., с. 27.
[41] Сукарева, Зл. Цит. съч., с. 91.
[42] Голева, П. Цит. съч., с. 494.
[43] Попов, К. Цит. съч., с. 70.
[44] Василева, Ем. Водене на чужда работа без пълномощие. – Във: Влахов, К., Т. Гроздева, Е. Балевска, К. Маринова, Св. Калинова, А. Адамова, К. Топалов, Б. Белазелков, А. Баева, Т. Калчева, А. Бонева, Т. Върбанова, Ем. Василева, Ц. Георгиева, Ст. Григорова, Зл. Чолева. Под редакцията на Б. Пунев. Помагало по гражданско материално право за кандидатите за младши съдии. Част II. С.: „Национален институт на правосъдието“, 2012, с. 394.
[45] Не е много по-ясен и испанския чл. 1893, ал. 1 CC: dominus negotii е „отговорен за задълженията, сключени в негов интерес“ (‘responsable de las obligaciones contraídas en su interés’). Така или иначе, испанската доктрина допуска, че управителят може да бъде задължителен представител на господаря на работата – вж. Pasquau Liaño, M. La gestión de negocios ajenos. Madrid, 1986, p. 198; Sánchez Jordán, M. E. La gestión de negocios ajenos. Madrid: ‘Civitas’ 2000, p. 603, и др. (цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 301).
[46] Вж. напр. Меворах, Н., Д. И. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите, чл. чл. 483-668. Част III. С.: Печатница „Херман поле“, 1928, с. 153.
[47] Срв. по-горе бел. № 2.
[48] Вж. критика на терминологичния апарат на чл. 60-62 и у Кацарски, Ал. Цит. съч., с. 48; и Марков, М. Облигационно право. Помагало. Modus studendi. 9. прераб. и доп. изд. С.: „Сиби“, с. 401 и 404-405.
[49] В това отношение италианският законодател е по по-прицизен при изготвянето на правилата за ‘Gestione di affare altrui’. Само формулировката на чл. 2031, ал. 1, пр. I c. c. от 1942 г. търпи същите възражения както и чл. 61, ал. 1, пр. I ЗЗД: ‘l’interessato deve adempiere le obbligazioni che il gestore ha assunte in nome di lui…’ (заинтересувания трябва да изпълни задълженията, които управителят е извършил от негово име…).
[50] Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на ЗЗД…, ч. III, с. 153.
[51] Меворах, Н. Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на ЗЗД…, ч. I, 115-116.
[52] Вж. също и Апостолов, Ив. Правни сделки…, с. 30, който основателно посочва, че всички правни действия в тесен смисъл може да породят действие спрямо трети лица. Например „преработването на чужда движима вещ засяга правата на собственика било като създава за него задължение да заплати на преработвача цената на работата, било като превръща собствеността му в съсобственост, било дори като го лишава от правото му върху вещта“ (с. 29) – чл. 94-96 от Закона за собствеността.
[53] Срв. по-долу т. 17.
[54] Че определението на quasi-contrats в чл. 1371 C. civ. в редакцията от 1804 г., от където е реципиран текста на чл. 45 ЗЗД‘1892 г. (отм.), не казва нищо повече от това, че воденето на чужда работа без възлагане може да бъде представително, т. е. че с действията си управителят може да обвърже господаря на работата и третото лице (срв. чл. 1375, пр. I C. civ. в редакцията от 1804 г.), настоява още и Stoljar. S. Op. cit., p. 22. Изглежда, осъзнавайки безполезността на тази дефиниция, френският законодател я е ревизирал в чл. 1300, ал. 1 C. civ. след 2016 г.: ‘Les quasi–contrats sont des faits purement volontaires dont il résulte un engagement de celui qui en profite sans y avoir droit, et parfois un engagement de leur auteur envers autrui.’
[55] Вж. критика на чл. 45 ЗЗД (отм.) напр. у Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията. Фот. изд. С.: „Издателство на БАН“, 1991, с. 26; и Меворах, Н., Д. И. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на ЗЗД…, ч. I, 104-105.
[56] Така и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 298, относно кн. V, чл. 3:106 от проекта за ОРР.
[57] Вж. по-горе в т. 3.
[58] Мнозинството у нас отхвърля вземането на гестора за възнаграждение. В обратния смисъл – вж. Сукарева, Зл. Цит. съч., с. 95; и Марков, М. Цит. съч., с. 404.
[59] Според р. № 60/25.III.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II т. о. господарят (възложителят) „дължи обезщетение по чл. 61, ал. 1 само до размера на разходите на изпълнителя [управителя] на извъндоговорните строително-монтажни работи за материалите и труда, но не и за търговската печалба“.
[60] По този начин и р. № 338/11.I.2016 г. по гр. д. № 1729/2015 г., IV г. о.
[61] В същия смисъл вж. напр. v. Bar, Ch. Op. cit., p. 298.
[62] Такива са случаите на: (а) привидна представителна власт – чл. 17, ал. 2, във вр. с чл. 39, ал. 1; (б) обвързване на представлявания след прекратяването на представителна власт, подлежаща на вписване в нарочен регистър, ако действията на представителя са извършени с трето добросъвестно лице до момента на вписването – чл. 41, ал. 1; (в) изпълнение на поръчка от доверител, действащ като пряк представител на довереника, когато първият не е знаел и не е могъл да узнае за прекратяването ѝ – чл. 290; и др.
[63] Съгласно въпросното правило на австрийския законник: ‘Wer weder durch ausdrücklichen oder stillschweigenden Vertrag, noch vom Gerichte, noch aus dem Gesetze das Befugniß erhalten hat, darf der Regel nach sich in das Geschäft eines Andern nicht mengen. Hätte er sich dessen angemaßt; so ist er für alle Folgen verantwortlich.’ („Никой, който не е бил овластен чрез изричен или подразбиращ се договор, нито от съда или от закона, не може по правило да се намесва в работите на другиму. Ако е предприел това, той е отговорен за всички вреди.“) Подобен извод у нас може да се направил от тълкуването на чл. 45, във вр. с чл. 51, изр. I ab initio: делинквентът отговаря за „всички“ вреди, а не само за „предвидимите“ (срв. чл. 82). Затова намирам, че de lege ferenda въвеждането у нас на разпоредба, подобна на § 1035 ABGB, би било безпредметно. То не би казало нищо повече от чл. 51, изр. I ab initio.
[64] За вида недействителност на сделката, извършена без представителна власт, срв. по-долу бел. № 85.
[65] De lege ferenda заслужава да се сподели разбирането за въвеждането на правото на третото лице да прекрати състоянието на висящност по чл. 42, ал. 2, като запита мнимо представлявания, дали ще ратифицира, или денонсира, сключената без представителна власт сделка, а той бездейства в един разумен срок, даден му от третото лице или следващ се според обстоятелствата (вж. общо Йосифова, Т. Цит. съч., 132-134; и Таков, Кр. Цит. съч., с. 362-370). Впрочем подобно правило съществува в повечето модерни кодификации (вж. напр. § 177 II BGB; чл. 399, ал. 3 от италианския c. c.; чл. 3:69, ал. 4 BW; чл. 260, ал. 1 от португалския CCo; кн. II, чл. 6:111, ал. 2 от проекта за ОРР). Според чл. 3:208 от Принципите на европейското договорно право (ПЕДП) бездействието на мнимо представлявания в срока се приравнява на ратификация (срв. чл. 43 и чл. 301 ТЗ). В тази връзка ОСГТК с т. 2 от диспозитива на Т. р. № 5/2014 г. от 12.XII.2016 г., докл. съдия Б. Цонев прие, че: „При липса на потвърждаване [по чл. 42, ал. 2], на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът [без представителна власт], или неговите универсални правоприемници.“ Отворен е въпросът, дали ВКС не следваше да подходи творчески при тълкуването на закона, при все че законодателна интервенция едва ли може да се очаква, поне засега, а трудно някой би се съмнявал в разумът, стоящ зад възможността третото лице да прекрати състоянието на висящност.
[66] Срв. по-горе т. 4. Срв. в този смисъл и Stoljar, S., Op. cit., p. 105 и сл.
[67] Вж. както De Page. Droit Civil Belge. Tome II. 3 ed. Bruxelles: ‘Bruylant’, no. 1090, p. 1153; така и р. от 14.II.1959 г. на белгийски Cour de cassation. (Цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 301.)
[68] Според италианския Касационен съд гесторът може да сключва дори формални договори от името на доминуса – р. № 3225 от 20.III.1995 г. (v. Bar, Ch. Op. cit., p. 301). В Италия изолирано е мнението на Biondi, B. Gestione rappresentativa e ratifica. – Foro Italiano, 1954, No I, p. 98, който се противопоставя на представителното водене на чужда работа без възлагане. За господстващото мнение – вж. напр. Breccia, U. La gestione di affari. – Trattato di Diritto Privato. Vol. IX: Obbligazioni e contratti. Tomo primo. 2 ed. Torino, 1999, p. 893. (Двете съчинения са цит. по: v. Bar, Ch. Op. cit., p. 302.)
[69] В Испания само на доктринерно ниво, т. к. все още липсва практика (вж. по-горе бел. № 46).
[70] Вж. Планиол, М. Елементарно ръководство по Гражданско право. Специални договори. Превел Т. Наследников. С.: „Работническа кооперативна печатница „Напред“, 1919, с. 379.
[71] „Управителят без възлагане, който е извършил всичко правилно и е действал, както изискват обстоятелствата, има право да иска от този, чиято работа е водена…, да поеме всички задължения, сключени от негово име…“
[72] „Той [господарят] трябва да изпълни всички необходимите или полезни задължения, сключени от негово име или в негова полза от управителя с трети лица.“
[73] „Господарят трябва да изпълни и задълженията, произтичащи от необходимите и полезни действия, сключени от управителя от негово име или в негова полза…“
[74] Проект. Граждански кодекс на Народна република България. С.: Министерство на правосъдието, 1978 г., с. 216.
[75] Проект. Граждански кодекс на Народна република България. С.: Министерство на правосъдието, 1986 г., с. 148.
[76] Проект. Граждански кодекс [на Република България]. [С.,] 1999 г., с. 96.
[77] Вж. по-горе т. 5.
[78] Съотв. чл. 49 ЗЗД (отм.). Срв. по-горе т. 5, т. 7 in fine и т. 8.
[79] Съотв. чл. 488, пр. I и чл. 498, ал. 2 ЗЗД от 1892 г. (отм.).
[80] Съотв. чл. 49, пр. I ЗЗД от 1892 г. (отм.).
[81] Съотв. чл. 46-49 ЗЗД от 1892 г. (отм.).
[82] Василев, Л. Цит. съч., с. 607.
[83] Диков, Л. Цит. съч., с. 267 и с. 272.
[84] Въпросът за квалификацията на недействителна сделката, която е извършена от мним представител (чл. 42, ал. 2), е дискусионен. Според мнозинството сделката е висящо недействителна (вж. напр. както Йосифова, Т. Цит. съч., с. 111-115; Таков, Кр. Цит. съч., с. 321-325; така и р. № 337/14.X.2014 г. по гр. д. № 3598/2014 г., IV г. о.; р. № 107/02.IV.2015 г. по гр. д. № 6551/2014 г., ІV г. о.; р. № 141/30.XI.2015 г. по гр. д. № 2944/2015 г., ІІ г. о.; в този смисъл е и т. 2 от диспозитива на ТР № 5/2014 г. от 12.XII.2016 г. на ОСГТК). Застъпено е и становището, че такава сделка е висящо нищожна (вж. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Дял II. 2. изд. С.: Софи-Р, 2001, с. 473; и Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: „Сиби“, 2013, 135-137). Смятам за по-точно второто разбиране. Именно, защото сделката без представителна властта е нищожна на основание чл. 26, ал. 2, пр. II поради липсата на съгласие на едната страна, в чл. 42 не е казано нищо за недействителността на така извършеното юридическо действие, следователно легалният термин остава „нищожност“. Твърдението, че нищожните сделки не се заздравявали, не е достатъчно, за да опровергае това съждение: срв. чл. 293, ал. 3 ТЗ.
[85] Срв. и т. 10-15 по-горе.
[86] Василев, Л. Цит. съч., с. 607.
[87] Че Диков в своя курс по „Гражданско право“ често е пресилвал текстовете на българските закони, за да защити една или друга юридическа конструкция, установена положително в BGB, но не и у нас, е всеизвестно – вж. напр. в този смисъл Венедиков, П. Спомени. С.: „Петко Венедиков“, 2003, с. 229, 251-252.
[88] Друг пример за безкритично възприемане на германското право и теория от Василев е твърдението му, че „ЗЗД отхвърля схващането…, според което действието по управление на чужда работа без натоварване трябва да се извърши в съответствие с действителната или предполагаемата (вероятната) воля на носителя на интереса.“ (Василев, Л. Цит. съч., 605). Авторът се аргументира с чл. 61, ал. 3, който допускал водене на чужда работа и против волята на господаря ѝ. Въпросното „схващане“, за което иде реч, всъщност е § 677 in fine, ‘Pflichten des Geschäftsführers’ („Задължение на управителя на чуждата работа“) BGB и се отнася до възникването на задължението за гестора. По-нататък Василев изпада в contradictio in adjecto (с. 606), твърдейки, че за да възникне задължение за доминуса, трябва „работата [да] е била предприета и извършена уместно и [да] е била добре управлявана, и то в съответствие с предполагаемата воля на чуждото лице“(?).
Според мен, това твърдение на Василев, изтъкнато и на друго място в учебника му (с. 607), също не може да бъде споделено de lege lata. То оставя впечатление, че управителят не е длъжен да поеме работата в съответствие с (изричната или предполагаемата) воля на господаря, но – за да бъде обезщетен – трябва да се е съобразил с нея! Смятам, че и тук не такива са били съображенията на българския законодател: най-малкото подобни предпоставки не може да бъдат открити изрично нито в чл. 60 (където е уредено задължението на управителя), нито в чл. 61 (където е уредено задължението на господаря на работата). Самото становището на Василев е доста разколебано дори с оглед на германското право: немският законодател е прокарал последователно въпросната предпоставка. Тя е необходима, за да възникне както задължението на гестора – § 677, така и на доминуса – § 683, ‘Ersatz von Aufwendungen’ („Възстановяване на разноски“) BGB, докато Василев настоява за това единствено в последния случай.
[89] Съответно чл. 49, пр. I ЗЗД от 1892 г. (отм.).
[90] Съответно чл. 49, пр. II и III ЗЗД от 1892 г. (отм.).
[91] Срв. т. 4 по-горе.
[92] Срв. т. 10-15 по-горе.
[93] Срв. Laband, P. Die Stellvertretung bei dem Abschluß von Rechtsgeschäften nach dem allgemeinen deutschen Handelsgesetzbuch. – Zeitschrift für das gesammte Handelsrecht, No 10, 1866, 183-241.
[94] Срв. за Франция досежно репрезентативната гестия – чл. 1375 преди новелизацията, а след това – чл. 1301-2, ал. 1, досежно репрезентативния мандат – чл. 1998 C. civ.; съотв. за Италия – чл. 2031, ал. 1 и чл. 1704 CC.
[95] Вж. общо Таков, Кр. Цит. съч., с. 23: „Ако [делението между „вътрешни“ и „външни“ отношения] има raison d’État, той е само във възможността за удобна систематизация на изложението на определена материя.“
[96] Contra: Василев, Л. Цит. съч., с. 604; Йосифова, Т. Цит. съч., 85-86; Таков, Кр. Цит. съч., с. 27.
[97] В обратния смисъл – вж. Йосифова, Т. Цит. съч., 85-86.
[98] За ‘Angewandte Geschäftsführung ohne Auftrag’ – вж. общо v. Bar, Ch. Op. cit., 64-68, и цит. там немска литература.
[99] Ето защо, ако преупълномощителят – управител се откаже от представителната си власт, след като е преупълномощил другиго, представителната власт на преупълномощения не се прекратява. Тя не е производна от представителната на власт на първия представител (иначе е приложим хипотезиса на чл. 43, ал. 1, пр. I), а възниква по силата на закона (пр. II). Прочее максимата ‘Resoluto iure dantis, resolvitur et ius accipientis.’ е относима само в първия (пр. I), но не и в последния (пр. II) случай. (В противния смисъл – вж. Таков, Кр. Цит. съч., с. 147-148; в същия смисъл като в текста – вж. пак там, с. 148, бел. № 34, цитираната германска литература.)
[100] В същия смисъл и Таков, Кр. Цит. съч., с. 31.
[101] Отделен е въпросът, че българските съдилища, нотариуси и администрация не отдават голямо значение на чл. 43 в обсъжданата му част.
[102] Срв. Апостолов, Ив. Правни сделки…, с. 46; и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 95.
[103] В същия смисъл и Таков, Кр. Цит. съч., с. 31.
[104] Срв. v. Bar, Ch. Op. cit., p. 301.
[105] Вж. и v. Bar, Ch. Op. cit., p. 95, който също посочва, че представителната власт на negotiorum gestor по проекта за ОРР (кн. V, чл. 3:106) е в съответствие с уредбата на представителството в ПЕДП (чл. 3:101, ал. 2, пр. I).
[106] Вж. v. Bar, Ch. Op. cit., p. 55.
[107] Така и Меворах, Н. Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на ЗЗД…, ч. I, с. 116.
[108] Пунев, Ан. Цит. съч., № 9, 40-41, оставя впечатлението, че настоява за противното.
[109] Както е постъпил квебекския законодател в чл. 1486, ал. 1 (обратни искове) и ал. 2 (представителство) от CCQ. Понеже предпоставките в двата случая са едни и същи, затова ал. 2 препраща към фактическия състав на ал. 1: ‘Il doit aussi remplir…’ („Той също трябва да…“), вместо да го възпроизведе отново. Вероятно точно обратното би сторил съвременния български законодател, който нерядко разкрива необясним афинитет към многословието, което не придава голям смисъл, но, безспорно, затормозява тълкувателя (срв. напр. чл. 379, ал. 2 и ал. 3, чл. 386, ал. 1 ГПК). Последният метод на нормотворчество намирам за недопустим.
[110] Такъв е подходът на повечето граждански кодификации.
[111] Легалният термин „заинтересуван“ е запазен в предложението с оглед на бъдещия закон, въпреки че го намирам за подвеждащ (срв. бел. № 3 по-горе). Не тук е мястото да се вземе отношение по него.
Подобни статии
ПРИЛОЖНО ПОЛЕ НА ВОДЕНЕТО НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО
ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ВЪЗЛАГАНЕ В ПРАКТИКАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СЪДИЛИЩА (1893-2015)
Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване /част 1/
Актуален поглед върху воденето на чужда работа без натоварване /част 2/
Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения
