Анонс: Процесуалната “супернова” от 2007 год. (новият Гражданско процесуален кодекс), вероятно целеше нормите, регулиращи и ограничаващи достъпа до касация да реорганизират правосъдието зрелищно и окончателно, като го представят на публиката като единно и предвидимо. Единството следваше да се осигури от касацията чрез практиката по чл. 290 от ГПК, предвидимостта на актовете от инстанциите по същество чрез последователно прилагане на задължителната практика, свеждана от касационна инстанция. Целеният ефект не бе достигнат. Непреодолимото процесуално сито – достъп до касация вля в долните инстанции усещане за особена важимост. Шест години след приемане на новия ГПК, функционалната връзка между въззивните инстанциите по същество и касационната е трудно установима, и на практика не съществува. ГПК – нов, институционализира Апелативните съдилища като автентични и нови последни инстанции, и огради съдебните райони с нови, невидими китайски стени, зад които нерядко традиционни правни институти и понятия придобиват мутационни форми, обезкуражаващи страните да стартират процесуалните състезания по предначертаните от новия ГПК пътеки. Регионалните специфики на правораздаването формирха след 2008 година ново пространствено и съдържателно правосъзнание – за автономно, гъвкаво, неочаквано отсъждане, обусловено само от наименованието на апелативния съдебен район. Законът и правосъдието се „парцелизираха“ и „провинциализираха“ от квазисуверенитет, който новият процесуален закон инжектира в отделните съдебни райони, превръщайки ги в своеобразни „латифундии“, формирали се поради липсата на баланс във функциите, които съдебният Олимп ( ВКС) следва да упражнява. Акцентът, който ВКС сам си постави след 2008 година – да развива предимно правото, като инстанция по правото, всъщност взе превес над по-важната задача на третата и последна инстанция -контролната. Дейността на ВКС до 2008 година формираше усещане за правна сигурност, тъй като всяко неправилно решение бе допускано и разглеждано от касационната инстанция, създавайки по този начин усещане за окончателност, изчерпателност, а понякога и за справедливост. Оформилият се от ВКС стремеж към “нормативни съдебни решения“ – практика по чл. 290 от ГПК и тълкуване на очевидното, всъщност не е нищо повече от самоцелна юридическа естетика, която е за сметка на колективната правна сигурност на всяка страна по спора, отнесен до съдилищата.
На коментарния калейдоскоп е решение от 06.08. по търговско дело № 1293 по описа за 2011 на Пловдивския апелативен съд (АС – Пловдив,) потвърждаващо съществуващото статукво на своеобразна регионална „латифундна“ независимост на инстанциите по същество от касационната инстанция, чиято юрисдикция би следвало да обхваща цялата територия на Република България – чл.108 от ЗСВ, включваща и всички съдебни райони. Съображенията на АС – Пловдив в решение от 06.08. по търговско дело № 1293 по описа за 2011 не могат да бъдат приети по друг начин, освен като провокация към концепцията за съдоустройство, представена в чл.1 от Закона за съдебната власт като взаимодействие и връзка между отделните звена и инстанции, върху които касационният съд има правомощието да упражнява надзор за еднакво прилагане на законите – чл.124 от Конституцията на Република България. С решението си по търговско дело № 1293 по описа за 2011 на Пловдивския апелативен съд, АС- Пловдив обезсилва (поради липса на интерес от предявяване на иск) за втори път решение на първата инстанция – ОС Кърджали, веднъж обезсилено на същото основание от друг състав на АС – Пловдив, като същевременно АС – Пловдив отказва да изпълни указания на касационната инстанция по приложение на закона, защото според въззивната – те не са задължителни такива. Акцентът на статията е и върху нова трактовка на Апелативния съд – Пловдив за това, какво представлява интересът от предявяване на иска, както и за ролята на третата инстанция в съдебната пирамида. Правилността на съдебните актове по същество и въпросите, дали последните убедително и обосновано са предоставили разрешение на правния спор, са извън обхвата на коментара, защото просто такова разрешение дава съдебният състав на Апелативен съд Пловдив и две касационни решения не са предложили друго.
Факти, обстоятелства, мотиви
- Съдружник с повече от 50 % дялово участие в „Б.“ ООД гр. К. е поискал да бъде прогласена нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека, с който дружеството „Б.“ ООД гр. К. като трето лице – ипотекарен длъжник, е обезпечило със собствените си имоти, кредит от 29.03. 2009 год. в размер на 380 000 евро от „Б“ АД на кредитополучателя и едноличен търговец, Л.Б., с краен срок на издължаване на кредита 25.11.2009 г., като кредитополучателят и кредитодателят се представляват от едно и също лице. Основание на иска е чл.26, ал.1 ЗЗД – липса на съгласие – решение на ОС и ал.2 на чл.26 ЗЗД – противоречие на обезпечителната сделка с добрите нрави.
- С решението си по т.д. № 185/2009 г., ОС – Кърджали е приел, че като краен резултат сделката е несъвместима с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, и накърнява добрите нрави. Дружеството е дало като обезпечение своите имоти за задължения на трето лице, с което никога не са установявани отношения. Сделката не е в интерес на „Б.“ ООД , тъй като е поето обезпечението на чужд дълг, без икономическа причина и друг оправдан мотив, а при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, би настъпило неоправдано разместване на имуществени права и загуба за дружеството. Самото неизпълнение на задълженията на кредитополучателя било заложено в условията на сделката за кредит, което рефлектирало върху интересите на ипотекарния длъжник, чийто съдружник е ищеца. Атакуваната договорна ипотека увеличавала пасива на дружеството и предвид всичко това, следвало да се счита, че е сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 ЗЗД.
- С решение от 12.10. 2010 Пловдивският апелативен съд по в. т.д. 664/2010 год., обезсилва това на първата инстанция ОС – Кърджали, с мотива, че за ищеца не е налице правен интерес и не е легитимиран да предяви иск за прогласяване нищожността на ипотеката. Според АС – Пловдив, съдружникът – ищец не притежава самостоятелни права върху имотите, обект на сделката; не се променя неговият дял от капитала, а правото на дивидент и ликвидационен дял възникват при определени условия, които нямат връзка и не зависят от сключената ипотека, като при тази констатация, „не следва да се обсъждат многобройните въпроси по съществото на спора“.
- С определение № 471/23.06.2011 г. на ВКС Решението на АС – Пловдив е допуснато до касационно разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед приетия за значим за конкретния спор въпрос: ”Налице ли е правен интерес за съдружник в дружество с ограничена отговорност да предяви установителен иск за прогласяване нищожност на договор за ипотека, сключен от дружеството, в което е съдружник, ако той счита, че с този договор се накърняват неговите членствени права”.
- С Решение по т. д. № 17/2011 г., ВКС, ТК, І-во отд, развиващата правото инстанция е приела, „че: не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчен е евентуален интерес. Една от особеностите на установителния иск се състои в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска“. В конкретния случай „правен интерес от водене на подобни искове е налице не изобщо по отношение на съдружник в търговско дружество, а в конкретно разглеждания случай, предвид особеностите“, които, обобщено, са следните: ООД е обезпечило изпълнение на чужд дълг с ипотека върху шест собствени имота; засегнати са, макар и опосредено, имуществените права на съдружника, които са елемент от неговото членствено право. Икономическият смисъл на участието в ООД е получаването на дивидент – елемент от членственото право и наподобявайки правно очакване, съставлява потенциална възможност за съдружника да придобие право на вземане от реализираната печалба. При учредяване на договорна ипотека върху шест имота на дружеството и ако се стигне до принудително изпълнение, намаляването на имуществото, респективно паричното постъпление от евентуално осребряване, би рефлектирало и върху имуществените права на съдружниците, още повече, че се отразява и на правото им на участие в разпределение на печалбата /право на дивидент/.
Воден от тези си съображения, касационният съд отменя решението на ПАС, и го връща на друг състав за решаване по същество на спора, съобразно указанията, свързани с допустимостта на иска.
- Новият състав на ПАС отказва да реши делото по същество, отказва да изпълни указанията на ВКС, обезсилва за втори път веднъж обезсиленото решение на ОС – Кърджали. Съображенията на въззивната инстанция са забележителна процесуална иновация.
Според АС- Пловдив:
„По-внимателният прочит на мотивите на ВКС, изложени в отменителното решение, води по-скоро до извода, че това са указания по тълкуване фактите по делото. Но не и указания по тълкуването на материалния закон. Чрез това тълкуване на фактите, или по-скоро на част от фактите се обосновава, но само за конкретния случай, съществуването на едно субективно право.“
По тази причина Апелативният съд приема, че съображенията, изложени от Върховния касационен съд в Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г., не са задължителни за въззивната инстанция в процеса по чл. 294 ГПК и не могат да влияят на правната преценка дали – съобразно закона – искът е допустим или недопустим.
„Суверенно право на всяка една инстанция по същество на спора е да направи независима и самостоятелна проверка за наличието на правен интерес от предявяването на установителните искове. Затова мотивите на Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на ВКС, в които се дава тълкуване на факти, а не на правни норми, не следва да се считат за задължителни за настоящата апелативна инстанция при решаване на въпроса за допустимостта на предявените установителни искове. Изрично в този смисъл е и разрешението, дадено с т. 2-ра на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК.“
Т.е., АС – Пловдив е идентифицирал и определил интереса от иска като факт, за който е получил указания за тълкуването му.
- АС – Пловдив, уповавайки се на тезите на представената от процесуалния представител на жалбоподателите проф. д-р И.Р. в писмена защита, обобщава че:
7.1 правото на иск, т.е. правото на процесуална защита, предоставено от държавата, включително и чрез предявяване на установителни искове, е допустимо само когато предмет на тази защита е конкретно субективно материално право.
7.2 Първоначално в мотивите си ПАС, докладвайки за втори път исковата молба, посочва, че искът се основава на твърдението на ищеца съдружник, че дружеството „Б.“ ООД, ипотекирайки имоти за чужд дълг без икономическа причина, очевидно ще претърпи значителни загуби. Това основание e преформулирано от АС, който е приел, че с исковете за нищожност на ипотеката, съдружникът – ищец защитава правото си на печалба от дружеството – ипотекарен длъжник. По този начин предметът на делото е добил ново съдържание – това на защита на бъдещо, евентуално вземане за дивидент. Според АС – Пловдив в исковата молба нямало конкретно, измеримо с цифри – защитимо материално право, каквото е правото на печалба. Това било основно имуществено право на всеки един съдружник в ООД и по същество представлявало право на вземане, т.е. правото да се получи определена парична сума. Към момента на предявяване на иска съществуващо конкретно материално право просто нямало.
7.3. Според АС–Пловдив, при икономическите условия на финансовата криза постигането на такъв положителен финансов резултат изобщо не е гарантиран, поради което и искът е недопустим. Водим от тези си финансово – прогностични съображения, АС-Пловдив обезсилва повторно решението на ОС – Кърджали.
- Решението по търговско дело №1293 по описа за 2011 на Пловдивския апелативен съд е допуснато до повторно касационно обжалване с определение № 651 от 18.10.2013 г. по т. д 25/2013 г. на ВКС. С решение от 22.07.2014 година ВКС ІІ т.о, отменя отново решението на АС – Пловдив, обезсилващо повторно решението на ОС – Кърджали, връща делото за трето разглеждане на втората инстанция, с формалния мотив за неприлагане на чл. 295 от ГПК – липсва решение по същество от АС – Пловдив. Всъщност, съдържанието на чл. 295 от ГПК изисква само процесуално нарушение от долната инстанция при повторното разглеждане на делото от ВКС, каквото е неправилното обезсилване, т.е. рамките на процесуалната норма са налагали решение по същество от ВКС, което да преустанови и реши правния спор.
Критика
- Правният интерес като „предмет на доказване“ и факт с правно значение, който може да се тълкува – смисъл и немислими последици.
1.Водещият мотив на АС-Пловдив, че указанията на ВКС към въззивната инстанция да се разгледа и реши делото, тъй като съществува интерес от предявяване на иска, били всъщност указания на касационната инстанция по тълкуване на фактите, съдържа няколко манипулации, които са всъщност логически катастрофи.
1.1 В процеса на формиране на вътрешното съдийско убеждение по спорните обстоятелства, фактите могат да бъдат доказани или недоказани. Установеният от съда факт е основа за съответния правен извод, или доказаният факт е осъществената хипотеза на правната норма, като за съда остава да приложи правните последици, съдържащи се в диспозицията й. В този логически процес няма място за тълкуване на конкретно установените от съда „съдебни факти“, приети за обективно осъществили се. Възприемайки крайния извод на ВКС за допустимост на иска, като указание по тълкуване на фактите АС- Пловдив е допуснал смесване на дейността по оценка на доказателствата и доказателствените средства, с тяхното установено от същия съд безспорно съдържание. Обсъждането и преценката на доказателствата като израз на вътрешното убеждение е процес, който подлежи на критика, анализ, интерпретация; доказаният факт като резултат от този процес не може да бъде обект на тълкуване, тъй като е твърдата основа на мотивите на съдебното решение и правните изводи на инстанцията по същество. Необходимостта от тълкуване на факти възниква тогава, когато те не могат да бъдат възприети правилно и макар да са възприети, са необясними. Подобни предизвикателства пред „редовен“ съдебен състав не могат да бъдат поставени. Приетият за доказан в процеса факт – независимо от връзката му с обективната истина, е ясен, неизменен, различим и безспорен, поради и което неподлежащ на тълкуване. Защото не само неубедително, но на практика и невъзможно е съдията да основе решението си на факти, които той приема за неизяснени, неясни, полудоказани и „полувидими“. Следователно, установеният съдебен факт, стоящ в основата на правните изводи на съда, е обстоятелство, което не подлежи на тълкуване, а и не трябва да се тълкува, само логическият път до фактическия извод, до приетите за установени фактически положения може да бъде обект на тълкуване, а оттук и на указания по тълкуването. В този случай се касае до приложение на правила на логиката и опитни и житейски правила, представляващи верига от съждения, логически процес, свързан с обосноваността (необосноваността) на съдебното решение. Необоснованото съдебно решение е неправилно, като то е резултат от грешките във фактическите констатации в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер – на логиката, практиката и науката- т.12, ТР 1/2001 год., ОСГК. В случая, дори и крайният извод на АС- Пловдив, че пътят към установяване на фактите е само привилегия на инстанциите по същество, не е съобразен с азбучни постановки в правораздаването, касаещи изключително правомощията на касационната инстанция. Последната, при констатирана превратна оценка на доказателствата от инстанцията по същество, може да посочи грешките при формиране на вътрешното убеждение, нарушението на опитните и логическите правила, довели до неверни фактически изводи. В широк смисъл тази проверяваща, контролна дейност на ВКС може да бъде представена и като „ указание по фактите“, което обаче долната инстанция е длъжна да изпълни.
Окончателната преценка за наличие на правен интерес не може и няма връзка с фактите, а с допустимостта и може да се развие и по реда на частно касационно обжалване. Всъщност, предложената трактовка от АС – Пловдив за интереса като факт, е провокативно манифестиране на самоосъзната „независимост“, локален суверенитет, инспириран и укрепван от отсъстващия контрол и проверка, дължими от третата съдебна инстанция, на която според скритото внушение на АС – Пловдив, следва да бъде отречено правомощието и да следи за допустимостта на иска.
1.2 След като АС- Пловдив е приел, че интересът от предявяване на иска е факт, то и последният логично следва да бъде включен в обхвата на предмета на доказване – чл.153 от ГПК. По принцип, в предмета на доказване попадат спорните факти и връзките между тях. Или, с други думи, с допускането на АС-Пловдив интерес=факт е придаден емпиричен, веществен характер на интереса от предявяване на иска. Приравнявайки интереса от търсене на защита с фактите по делото, АС е придал ново концептуално съдържание на целта на съдопроизводството и тежестите, които страните следва да понесат, за да могат да ангажират типичната дейност на съдилища – решаване на едно дело посредством отдаване защита на търсещия я.
Правният интерес е неделимо свързан със субективното право, той е целта и съдържанието на субективното право и съществен негов признак (така и проф. Таджер). Или, както е посочил Йеринг, чрез субективните права интересите на отделната личност са признати за достойни за защита. Връзката, единството между интереса и субективното право ги определя като „умозрителни, а не сетивни дадености“ (Българско процесуално право, проф. Живко Сталев). Последните няма как да бъдат факти, „явления или състояния, определени във времето и пространството“ (пак-Българско процесуално право, проф. Живко Сталев ), те са част от правната реалност, която не е сетивна. Тези материално-правни характеристики на интереса като част от субективното право са неотменимо свързани с процесуалното осъществяване и битие на материалното право, доколкото последното е предмет на установяване в конкретен граждански спор. Както правилно е отбелязал проф. Живко Сталев („Сила на пресъдено нещо“ ), процесът се явява нова форма на живот на материалното право, когато то е накърнено; а самото материално правоотношение може да се определи и като потенциална връзка на субектите му с държавата, в случай на правен спор. Пак според проф.Сталев, предмет на доказване са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права. В коментираното решение АС – Пловдив е преобърнал тези основни технически и теоретико–практически положения, като е придал нов признак на интереса (като критерий, определящ и надлежната страна ) предимно в процесуален аспект – интересът от предявяване на иска вече е корпорален, веществен, физически осезаем, обект на правото, откъснат напълно от съдържанието на субективното материално право. Приемайки, че интересът следва да се доказва и тълкува като факт, АС – Пловдив начева идея за формиране на нови клонове в процесуалното право –„доказателствено право на интереса“, като отделен процес относно процеса, предхождащ дори проверката на редовността на исковата молба. В този случай чл.2 от ГПК логично би добил следното съдържание: „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, ако след проведено успешно и предварително доказване на интереса от решаване на спора, от всяка една от страните, съдът прецени, че следва да го разгледа“.
1.3 Предложената от АС – Пловдив оригинална концепция за доказването и тълкуването на интереса като факт, провокира въпроси, отличаващи се с нетрадиционност и наложителна абсурдност: Кога следва да се извърши това процесуално действие (доказване на интерес) и какъв е необходимият завършек от проведеното доказване; с какви доказателствени средства следва страната да „докаже интереса“ си като „факт“; какво е интерес в процесуален смисъл?
1.3.1 Според ВКС ТР 8/2012 съдът следи за правния интерес при всяко положение на делото. Предложеното от ВКС „нормативно“ разрешение, че доказването на интереса следва да се осъществява паралелно с доказването на другите правнорелевантни факти в хода на процеса, е крайно неудобно, бихме казали – объркващо, поради отсъствието на хронологичност. Според ВКС, след като съдът е дал старта на процесуалното състезание и отключил процеса, страните на практика ще битуват в две производства – едното по основателността на иска, другото по допустимостта му. Относителната самостоятелност и тежест на доказването на интереса би мотивирало някоя от „съдебните латифундии“ да обособи отделни заседания, в едното страните ще отстояват правото си на достъп до процес, а в другото това по устояване и защита на накърненото право. Тук възниква въпросът, ако след приключване на „заседанието по доказване на интереса“, съдът даде ход на второто производство – по същество, дали ще е налице някакво необжалваемо, тацитно потвърждение на интереса; или интересът, заедно с решението по същество ще се инкорпорират като разрешени процесуални и материални проблеми в един акт – решението по спора, в което съдът с отделен диспозитив ще признае съществуването на интереса – отключената врата към правото на процес и достъп до съд, а с друг ще даде защита на неоснователно оспорованото (претендирано) право. Такъв двузначен диспозитив би успокоил дълбокото процесуално възмущение на АС –Пловдив, тъй като е в синхрон с мълчаливата му концепция – преценката му да даде и осигури достъп до правосъдие, да е равнозначна поне на съдебно решение по спора, което би изключило възможността на ВКС да му дава указания по фактите ( интереса).
1.3.2 Най-мъчителен и труден за разрешаване е въпросът за доказателствените средства, с които може и е допустимо да се докаже интересът – като факт. Доказването в процеса по принцип се извършва със средства, които са ограничени, изрични, уредени са с императивни норми. Доказателствените средства са източник на информация, сведения за събития – разпознаваеми, обясними, минали. Към настоящия момент процесуалният закон съдържа правила за доказване само на фактите, но не и на състояния, различни от фактите (по-скоро „особения факт“) – интересът от упражняване на едно субективно право. Или, стъпвайки върху утвърдената догматика и практика, доказване на интереса сега е невъзможно – законодателят не е снабдил страните с нарочни, специални способи за доказване на интереса. След като законодателят не е дал доказателствени инструменти за установяване на интереса, то и доказването му според АС- Пловдив е невъзможно. Оттук и за съдилищата общоважимото задължение да разглеждат всяка подадена молба за защита и съдействие отпада, поради процесуално – техническа бариера, поставена от законодателя пред допустимото и възможно доказване на интереса. Познато, нали? Бламирането на право на съдебен процес поради невъзможност за доказването на интереса от него не може да бъде преодоляно пред АС – Пловдив и с принципните указания в ТР 8/2012, че наличието на интерес следва да се изведе от твърденията на ищеца, защото твърденията не могат заместят доказването. Все пак, страните не са застраховани от ексцентрични подходи в някоя „съдебна латифундия“, притежаваща монопол върху фактите и „тълкуването“ им – като аналогично приложение на способите за събиране на доказателства в производството по „доказването на интереса“. Най–използвани в тези случай биха били огледът (при имуществените дела) и освидетелстването ( при дела за лични права) на принципа – струва ли си да бъде претеглено делото на везните на правосъдието. Неминуемо преимуществено в доказването на интереса, в тези случаи роля ще играе „процесуалната субститутка“ на вътрешното съдийско убеждение – експертизата. Грубата статистика сочи, че при 80 % от делата, отличаващи се със сложност – фактическа и правна, апелативните латифундии прибягват към „жокера“ – вещо лице, за да изградят констатациите си и решаващите си мотиви при разрешаване на делото. Така постановките на проф. Живко Сталев, че „вещото лице замества съда в част от доказването“ и „вещото лице е един съветник на съда при решаване на делото“, добиват ново съвременно предназначение и употреба. Заключенията на вещото лице вече не само подпомагат съда, но и го изместват изцяло при изграждане на вътрешното убеждение, давайки изисквания правно – политически и институционален превес на експертността над правилността. След като оправданието за едно или друго решение на спора вече може и е вещото лице, по аргумент от по-силното основание, „съдебната латифундия“ с право би приела, че вещото лице следва да даде заключение и за интереса от предявяване на иска: налице ли е – има ли го, няма ли го, колко ще продължи.
1.3.3. Схващането на АС-Пловдив, че интересът е част от сетивната действителност – факт, го дисквалифицира като процесуална предпоставка, определяща надлежния ищец и ответник в процеса. Интересът от предявяване на иска като „факт“ е ново правно явление, което може да се тегли, оценява, сравнява, осребрява. Интересът, според АС- Пловдив, вече не е обоснован стремеж и нужда на ищеца да получи безспорност в отношенията си с трето лице, когато правото му е смутено. Интересът, според АС- Пловдив като веществен обект на тълкуване, вече не е неделима съставка от субективното право, не е част от правото на иск, принадлежащо на конкретен титуляр, а нещо, изведено извън „процесуалния патримониум“ на ищеца, видим факт, който може или да е само такъв с правно значение, с възможно основание чл. 124, ал.4 от ГПК, или основание съдът да се „самоосвободи“ от разглеждане на делото и да го запрати в извънпроцеусалното депо на незащитимите материални права.
Заключение по т.1: Представените сатирични метаморфози и мутации на процесуални институти не са израз на социален и правен нихилизъм, а съдебна действителност, микрокосмосът на парцелизираното правосъдие, в който страните във всеки отделен процес често са принудени да търпят системи от спонтанни правила, отричащи възможността им да участват в прилагането на правните норми в техен интерес. Процесуалната селекция след 2008 година отрече не само укрепващата функция на правораздаването, но дълбае празнини от несигурност в правото, там където то бе консолидирано, безпротиворечиво, ясно и убедително. Ефектът е – недоверие, скептицизъм, гневно и мълчаливо отричане на единствената институция, претендираща за монопол върху справедливостта и за гарант за социален мир – съда.
- Подмяна на основанието и на обстоятелствата, на които почива иска.
За да обезсили решението на ОС – Кърджали, АС – Пловдив си е послужил с често използвания прийом от инстанциите по същество, дълбаещ кратера на недоверието към съда – подмяната на основанието на иска (подмяна на фактите), несанкционирано от касационната инстанция. Принципът е, че единствено меродавна за предмет на делото е волята на ищеца, а не на съда или на ответника. Наличният акт, даващ живот на делото – исковата молба с нейното основание следва да определи и съдържанието на завършека му – решението. С решението си съдът, след като даде квалификация на твърдените и установени юридически факти (в зависимост от това дали приема, че са се осъществили) и техните последици, прилага правната норма към тях и постановява решението си по спора. Други факти, освен изтъкнатите в исковата молба, не могат да залегнат в мотивите на решението, защото така съдът би подменил предмета на делото. Тези основни постановки и принципи на правораздаването, не са следвани в коментираното решение на АС – Пловдив. Установителният иск за нищожност е окачествен като „квазиосъдителен“, с който ищецът защитавал правото си на печалба, което според АС било едно бъдещо събитие, правно очакване. Едно от основанията на АС- Пловдив да не разгледа иска по същество е финансовата криза (!?), цитирам: „При икономическите условия на финансовата криза постигането на такъв положителен финансов резултат (печалба – бел. на редакцията) изобщо не е гарантиран……. в реалната икономическа среда, в която работи всеки един търговец в България – имуществените загуби са предвидими, но няма как да бъдат желани от търговците“. Или, на искането за правосъдие на конкретни основания, страната е получила отговор на въпроса защо патокът Доналд има трима племенници, а няма братя и сестри.
- Нееднакво третиране от ВКС на сходни случаи – провалът на чл. 280 от ГПК.
Решение по т. д. № 17/2011 г. на ВКС, ТК, І-во отд. и съдържащите се в него указания, свързани с интереса от предявяване на иска, следва да бъдат приветствани като правилни и отговарящи изчерпателно на предмета на установителния иск и определяне на надлежната легитимация. Това, а и други навременни и необходими разрешения на правни въпроси, свързани с уеднаквяване на практиката и развитие на правото в резултат от вече (не)новата разпоредба на чл. 280 от ГПК, не могат да разсеят безпокойството и тревогата ни, свързани не само от отказа на АС да изпълни задълженията си по чл.294, ал.2 изр. второ от ГПК, но и с мълчаливото незачитане на практиката по чл. 290 от ГПК (от инстанциите по същество и самия ВКС) в случаите, в които страните подходящо и уместно са основали правните си доводи именно на тази практика. Зародишът на това порочно явление – задължителна, но неприложима и игнорирана практика по чл. 290 от ГПК се крие в самата касационна инстанция. Последната не e изработила и не следва еднакви критерии при постановяване на определенията си за допускане на касационното обжалване. Нещо повече, практически критерии липсват (тази слабост по никакъв начин не може да се преодолее от ТР №1/2009 г., което звучи по-скоро като „преамбюл“ към тълкуване за установяване на единен стандарт). Законът в хипотезата на чл. 280 от ГПК се прилага често нееднакво, което въплъщава най-тежкия порок на правораздаването – немотивирана избирателност. За тази слабост – нееднакво, произволно и необусловено от каквато и да е мярка селективно правосъдие при допускане до разглеждане на касационните жалби, долните инстанции са добре осведомени. От този недостатък на дейността на ВКС „редовните съдилища по същество“ черпят увереност – да подхождат без доверие и тълкувателен респект към установената практиката по чл. 290 от ГПК и доводите на страните, свързани с нея – все пак вероятността на ВКС да отмени съзнателно постановено неправилно решение на въззивна инстанция е 20 % ( колкото са и допуснатите касационни жалби). Какъв изкусителен повод за съдебен произвол, и основание за добра атестация – новите монументи на социалната апатия към дейността съда!
Конкретни примери:
3.1 По идентичен казус с настоящия, с определение № 952 от 29.11.2011 г. по ч. т. д. № 648/2010 г., т. к., ІІ т. о на ВКС не е допуснал до касационно обжалване определение за връщане на искова молба, с което е отказано на две инстанции да се разгледа иск за признаване за установено, че е нищожен договорът за продажба на търговско предприятие от 19.11.2004 г., по силата на който заложен кредитор е продал от свое име и за сметка на длъжника търговското му предприятие. Исковата молба е предявена от съдружника в ООД–то залогодател, като нищожността на извършената продажба по реда на ЗОЗ е твърдяна поради противоречие със закона и невъзможен предмет, както и поради незавършеност на фактическия състав на принудителното изпълнение по ЗОЗ. Или, хипотезите са напълно сходни в процесуален аспект с тези, разгледани в решение по т. д. № 17/2011 г. на ВКС, ТК, І-во отд., с единствената разлика – вида на обезпечението. С определение № 952 от 29.11.2011 г. по ч. т. д. № 648/2010 г., т. к., ІІ т. ВКС е приел за правилни съображенията на инстанциите по същество, според които ищецът не е надлежна страна, тъй като е трето на атакуваната сделка страна и в този смисъл е лице, чуждо на правния спор, а правният интерес е изведен от евентуално засягане на бъдещи негови права. Според ВКС, ищецът бил заявил за защита едно бъдещо право или правно очакване, което е бъдещо субективно право в процес на формиране и докато то съществува, в обективната действителност липсвало защитимо от правовия ред субективно право. Това определение дава и отговор на въпроса откъде АС – Пловдив е почерпил мотиви за собственото си решение – от самата касационна инстанция. Т.e. допусканията на ВКС, че за предявяването на установителен иск не е необходим пряк интерес, и искът за нищожност е на разположение не само на страните по сделката, а и на трети лица, остават само като интерпретативни вариации по конкретно дело, а не общ, задължителен тълкувателен мащаб.
3.2 С определение № 359 от 18.06.2014 Г. по т.д . № 4268/2013 Г., Т. К., ІІ т.о ВКС не е допуснал до касационно обжалване решение, свързано с въпроса: налице ли е правен интерес третото лице ипотекарен длъжник да води иск за установяване липса на суброгация срещу лице, което се е вписало като ипотекарен кредитор на мястото на стария, т.е дали е налице заместване на едната страна по обезпечителното правоотношение.
Фактическата обстановка е следната: за обезпечение на отпуснат кредит от Банка „П.“ на „Ч. С О.“, последният е учредил с нот.акт № 30/2008 г. договорна ипотека върху отделни обекти, ищецът е купил от „Ч. С. О.“ описаните обекти в представените три нотариални акта от 2009 г. „О. С. К. О. А Л.“ е погасил задължението на длъжника към банката, поискал е от съдията по вписванията с молба от 03.07.2009 г. въз основа на суброгацията да се отрази новия кредитор в договорната ипотека, което е било уважено. Второинстанционният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като е изложил съображения, че липсва правен интерес от предявените искове за приемане за установено в отношенията на страните: че „О. С. К. О. А. Л.“ не се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор Банка „П.“, не е придобил качеството кредитор по договора за ипотека; както и за прогласяване нищожност на молбата на „О. С. К. О. А. Л.“ за промяна на кредитора и частично заличаване на ипотеката.
Според ВКС, правилни са съображенията, че собственикът на ипотекирания имот не притежава правен интерес да установи, че не е налице суброгация в правата (включително ипотечните) на първоначалния кредитор. В Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011, I ТО е постановено друго, че съдружниците в ООД имат интерес да водят искове за оспорване на актове (оспорване на съществуването на ипотечно право), с които се учредява ипотека върху имот на дружеството, макар и да не са страни в заемното и ипотечното отношение, като е посочил, че „една от особеностите на установителния иск се състои в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска“. С определението за недопускане правото на иск е отречено на страна в спорното ипотечно правоотношение (или, както обича т.о. на ВКС с особена двузначност да се изразява – на „страната по материалното правоотношение“), с мотива, че няма интерес да установява съдържанието на оспореното правоотношение, когато е спорно Т.е. отказано е правосъдие с очевидно безсмислени и нелогични съображения. Според ВКС, т.о., собственикът на ипотекирания имот не е страна и не участва в ипотечния договор, който се характеризира с имот, задължение и страни – кредитор, длъжник и трето лице, дало свой имот в обезпечение (в случая ищецът е купувач на ипотекираните от длъжника по договор за банков кредит имоти). Логическата съпоставка на коментираното определение и Решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011, I ТО, води до извод (непредубедено – логически, а не правно – технически), че когато се касае за спор за съществуване на ипотечно право, длъжникът няма право на иск, и за да защити правата си, следва да търси трето лице (напр. съдружник или акционер), на което съдът да признае право на иск. Такъв е неприемливият от логическа страна смисъл на постановките в определение № 359 ОТ 18.06.2014 Г. по т.д . № 4268/2013 Г., Т. К., ІІ т.о. Пак според ВКС в посоченото определение, иск за установяване на съществуването на едно правоотношение, което се характеризира и със страните си, е недопустим, т.е. недопустимо е длъжникът със сила на пресъдено нещо да установи, кой е кредиторът му, и какво е качеството му – обезпечен или хирографарен. Подобно разрешение има значителни практически последици – длъжникът е лишен от възможността да установи на кой да изпълни точно и с погасителен ефект – на стария или на новия си кредитор .
Съпоставката на определението по т.д . № 4268/2013 Г., Т. К., ІІ с решение № 133 от 22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011, I ТО болезнено свидетелстват за липсата на синхрон и единство при произнасянето по значими правни въпроси от страна на ВКС (какъвто е този за правото на иск), както и че, с казуистиката си по чл. 290 от ГПК ВКС предлага на долните инстанции различни разрешения по един правен въпрос, като само щастливата случайност е тази, определяща достъпа до касация.
3.3 Друг порок на актовете по допустимост може да се изведе от мотивите на определение по т.д . № 4268/2013 Г., Т. К., ІІ т.о, които обосновават липсата на предпоставки за допускане до касационно обжалване, както следа: „Първият разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос – за настъпила преклузия поради изтичане на срока, установен с нормата на чл.649 ал.1 ТЗ за предявяване на изрично посочените в нея искове, в които със ЗИДТЗ /ДВ бр.20/2013 г./ е включен и Павлов иск, свързан с производството по несъстоятелност, не се явява единствено обуславящ за изхода на конкретното дело…. Поради това, макар и решен в противоречие с константната и задължителна практика на ВКС относно началния момент на течението на срока по чл.649 ал.1 ТЗ /вж. Определение № 337/17.06.2015 г. по ч.т.д.№ 1658/2015 г., ТК, І-во ТО/, въпросът не може реално да обоснове наличие на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК.“
Или според ВКС, дори решен в противоречие с практика по чл. 290 от ГПК въпросът е недостатъчен за допускане до касационно обжалване, защото не е реален. Реалността респ. нереалността на въпроса наложително алюзира с отпадналото изискване на чл. 280 от ГПК – въпросът да е съществен. С решение по к.д №4/2009 год. КС обяви за противоконституционно изискването на чл. 280 от ГПК допускането до касационно обжалване, да е свързано не само с въпроси противоречиво разрешавани, но и същите да са „съществени“. Според КС: “Определянето на материалния или процесуалния въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение като „съществен“, ограничава достъпа до касационно обжалване“. Процесуалният императив от това решение на КС е, че при селекцията на касационните жалби, ВКС не може да поставя и си служи с допълнителни критерии за обхвата на въпроса в хипотезата на чл. 280 от ГП, извън ясната рамка на закона, тълкувана и разяснена от КС. Въпросът трябва да е свързан с противоречива практика и да е обусловил обжалваното решение, без да е свързан с допълнителни характеристики, придаващи му особена значимост за ангажиране на правораздавателната дейност на трета инстанция. В други определения по чл. 280 от ГПК недопускането до третоинстанцинното разглеждане е свързано с друга особеност па поставените въпроси: те са квалифицирани като „некоректни“, „неправилни“; важни, но не обусловили волята на съда и др. Или, вместо противоконституционното изискване въпросът да е „съществен“, на пътеката, водеща до последната инстанция, ВКС, въоръжен със собствена „квазинормативна компетентност“ сади нови процесуални плевели, редуциращи достъпа до трета инстанция, въпреки и против решението на КС, въпреки и против правото, което всеки има – това на справедливо и правилно съдебно решение.
- Правната сигурност и производството по чл. 280 от ГПК
Според един английски съдия: „Същината на правосъдието се корени в доверието“. Хронологията на описания процесуален „пинг – понг“ (пак според проф. Живко Сталев) между апелативната и касационната инстанция, свидетелства за функционалното отчуждение на дейността на съда от неговата дължима съпричастност към интересите на страните в процеса, в който доверието, упованието и вярата между съд и страна са вече невъзможни, а и нежелани от първия. Причината е предложеният модел на селекция на касационни жалби, въведен чрез чл. 280 от ГПК, който няма подходящ, функциониращ аналог, чужд е на културата, традициите, очакванията на страните, на потенциала на съда и практикуващите юристи у нас. Защото не е възможно с най- повърхностното правно образование в Европа (каквото е то сега и преди в България), без традиции, с нулева социална чувствителност (познавайки живота само от съдебните папки зад изолационния плексиглас на т. нар. „независимост“ – българско издание), изразена в субординационно пренебрежение към предмета на делото, (без безпристрастно арбитриране), да налагаш разумни модели (практика по чл. 290 от ГПК) като съдник, автор и критик на правото. Съдопроизводството след 2008 год., подобно на черна дупка, поглъща, асимилра, приключва процеса без светлина дори за победителя. Интерпретацията от ВКС на въпросите, които трябва да отворят портите към третата инстанция по чл.280 от ГПК, вече не касаят правото, а се представят като анкетен лист за кастинг, процесуално судоко за малтретиране на страните, които във всяко второ определение по недопускане следва да понасят дежурната фраза, с която се отказва правосъдие – „въпросите касаят правилността на съдебното решение, а не условията за допустимост на касационното обжалване.“ Първоизточникът на тази кратка меса на българското правосъдие, както и авторите на ГПК – нов си остават анонимни. Циничната прямота в определенията по чл.280 от ГПК, според които правилното решение не е проблем и задача на съдебните актове, поставя справедливостта и дейността на съда под приемливия долен морален праг за обществото. Диктатът, според който неправилното (произволното) решение, макар и нравствено нетърпимо, е приемливо съгласно новия анонимен юриспруденциален вътрешно-ведомствен стандарт, ерозира фундамента на правосъдието и върховенството на правото, които са невъзможни без правна сигурност и доверие – вж. делото Oktay and others v. Turkey на ЕСПЧ. Прилагането на реда по чл. 280 от ГПК руши оправданието за съществуването на съд, а то е че: „Правосъдието трябва не само да се отдаде, но и да се вижда, че е отдадено“ – така ЕСПЧ в множество решения, свързани с правната сигурност и безпристрастността на съдията. Моделът на новия ГПК бе приложен като усмирителна риза върху правото на участие в процеса и изглежда като метеж срещу правната сигурност. След 8 години правораздаване, новият ГПК примитивизира правораздаването по граждански дела само до новите му процесуални институти, познати като – „концентрационно начало“ (със задължителен исторически привкус, за всеки ответник) и „факултативно обжалване“. Смисловото им обединяване под рубриката „концентрационно факултативно правосъдие“ е неподправеният образ и символ на българската съдебна машина, „заради чиито пороци ние пазим правосъдието само на думи, но в действителност отдавна сме го загубили“ (Марк Тулий Цицерон – перифраза )
Подобни статии
Вътрешното убеждение и външното убеждаване на съда или – нужно ли е производството по 280, ал. 1 вр. чл. 288 ГПК
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА НА ИСКА ПО ЧЛ. 126, АЛ. 1 ГПК
ПРЕГЛЕД НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ И ПРАКТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ОСПОРВАНЕ НА СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ, ПОСТАНОВЕНИ ПО АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНИ КАЗУСИ
Разписката като невъзможен платежен документ в практиката на съдилищата, или „опуртюнити“ за дългова ваканция чрез вещо лице
ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС ПО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛ.229, АЛ.1 Т.5 ОТ ГПК
