Кратки бележки върху новото основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК

1. Въведение

С изменение на ГПК, обнародвано в ДВ бр. 122/2017 г. разпоредбата на чл. 417 ГПК беше променена, като беше създадена разпоредбата на чл. 417, т. 8 ГПК (нова ДВ бр. 122/2017 г.), в която е предвиден нов документ, въз основа на който би могла да се издаде заповед за изпълнение и да се допусне незабавно изпълнение – влезли в сила задължителни предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда” (ГИТ) до работодател за изплащане на забавени повече от два месеца парични задължения по трудови правоотношения. В изменението бяха включени и предходните т. 8 и т. 9 на чл. 417 ГПК, които станаха съответно т. 9 и т. 10, а разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ГПК беше изменена съответно – възражението срещу заповедта за изпълнение не спира принудителното изпълнение в случаите по чл. 417, т. 1 – 9 ГПК, освен когато длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по реда на чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите.

В следващото изложение ще бъде коментирано новото основание по чл. 417, т. 8 ГПК и проблемите, които то би могло да породи. Във връзка с това е разгледано и съотношението с чл. 417, т. 1 ГПК, доколкото е мислима и тезата, че едното основание поглъща другото.

Още тук е необходимо да спомена, че извън предмета на изложението е критиката на законодателя, като мотивите му ще бъдат ползвани, доколкото е необходимо за целите на историко-политическото тълкуване на разпоредбите на закона. Извън изложението остава и въпросът дали подобен законодателен подход и юридическа техника са уместни.

Въвеждането на ново основание за издаване на заповед за изпълнение е свързано с целите на изменението, за което в мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на КТ е отбелязано, че „цели да предостави да се предостави допълнителна защита на правата на работниците и служителите в случаите, когато работодателите не им изплащат трудовите възнаграждения и обезщетения“[1]. Конкретно изменението на чл. 417 ГПК е мотивирано от възможността за бързо и и облекчено събиране на дължимите неизплатени от работодателя, съответно признати и начислени възнаграждения и обезщетения, дължими на работниците и служителите, без да се налага да водят съдебни дела (т.е. искови производства)[2].

2. Съотношението между чл. 417, т. 1 и т. 8 ГПК? Каква е правната природа на задължителните предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“?

Предвиденото основание в чл. 417, т. 1 ГПК основателно би могло да повдигне въпроса дали изобщо е необходима законодателната промяна, тъй като с измененията на КТ е можело да се предвиди, че актът на административния орган – ГИТ, по който ще се допуска изпълнението, е възложен на гражданските съдилища. Тоест, според това виждане основанието по чл. 417, т. 1 ГПК поглъща основанието по чл. 417, т. 8 ГПК.

Според другото виждане се касае за различни хипотези, като двете основания се разминават. В подкрепа на това виждане се изтъква и аргументът, че в т. 8 на чл. 417 ГПК не визира административен акт.

Краткото представяне на тези две становища изисква и разглеждането на поставения проблем. Струва ми се, че втората теза трябва да бъде подкрепена, като съображения за това биха могли да се извлекат от една страна от нормативната логика и цел на основанието по чл. 417, т. 1 ГПК, а от друга – да се изтъкне различната правна природа на актовете по чл. 417, т. 1 и т. 8 ГПК, като се направят и някои уточнения във връзка с характера на акта на ГИТ.

Основанието за издаване на заповед за изпълнение, което е предвидено в чл. 417, т. 1 ГПК, има отношение към частни парични вземания, но не може да се приложи към публичните вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2 ДОПК. Публичните вземания се установяват и изпълняват по реда на ДОПК – арг. чл. 163 ДОПК и чл. 166 ДОПК[3].

Това основание е приложимо и при частни вземания, установени по реда на чл. 268 АПК, като носителят им може да избира между исковия процес и заповедното производство[4].

В доктрината и практиката са се очертали и други подобни хипотези, които макар и неизчерпателно могат да бъдат посочени – вземания за вреди от незаконосъобразни административни актове и незаконосъобразно принудително изпълнение – арг. чл. 204, ал. 2 АПК; чл. 299 АПК и чл. 300 АПК; актове за установяване на частни парични вземания по ЗУТ – арг. чл. 210, ал. 6 ЗУТ; чл. 196, ал. 6 ЗУТ, чл. 225, ал. 5 ЗУТ; в хипотезите на чл. 78 ЗАНН и чл. 79 ЗАНН и т.н.[5]. Характерното е, че се касае за административни актове или за правораздавателни актове (каквито са наказателните постановления)[6], но общото между тях е, че създават частни парични вземания.

Казаното дотук остава впечатление, че първото от посочените виждания има своето основание и би могло да се приеме. Според мен, то обаче не държи сметка за правната природа на задължителните предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.

Правилото на чл. 399 КТ очертава широко обхвата на контрола за спазване на уредбата на трудовите правоотношения. Става въпрос за цялостен контрол за спазване на регламентираните от трудовото законодателство права и задължения. Законодателят не е направил разлика и не е изключил от обхвата някоя част на индивидуалното или колективното трудово право. Нещо повече, в обхвата на контрола попадат и всички отрасли в национален мащаб, където се престира работна сила – независимо дали собствеността на работодателя е частна или публична, респ. дали се касае за работодател частно физическо или юридическо лице, или държавен орган[7].

В разпоредбата на чл. 399, ал. 1 КТ е предвидено, че цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда” към министъра на труда и социалната политика. За да бъде спазено уреденото в чл. 399, ал. 1 КТ правило, в нормата на чл. 404, ал. 1, КТ е предвидено, че за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл. 400 и 401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат следните принудителни административни мерки: т. 12 (нова – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г.) да дават задължителни предписания на работодателя и органа по назначаването за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения.

При буквалното и систематичното тълкуване (вкл. във връзка с мястото на чл. 404 КТ – Глава XIX КТ „Контрол за спазване на трудовото законодателство и административно наказателна отговорност за неговото нарушаване“, раздел I „Контрол за спазване на трудовото законодателство“) следва, че законодателят е предвидил правомощията на ГИТ да се осъществяват чрез реализирането на принудителни административни мерки (ПАМ)[8]. Именно в разликата между индивидуален административен акт, наказателно постановление и ПАМ е ключът за разбиране и отграничаване на чл. 417, т. 1 ГПК и чл. 417, т. 8 ГПК.

Общата уредба на принудителните административни мерки е в чл. 22 и чл. 23 ЗАНН, според които за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки[9]. В случая се касае за административна принуда в тесен смисъл, с която се цели борба с допуснато или възможно допускане на административно нарушение (арг. чл. 414, ал. 1 КТ), респ. неговото отстраняване. От общо-теоретично гледище в случая ГИТ прилага диспозицията на правната норма, а не санкцията й[10]. Тоест, когато ГИТ дава своето предписание в което констатира, че е допуснато административно нарушение и се заповядва то да бъде отстранено[11]. Именно това е целта и логиката на чл. 404, ал. 1 КТ. Макар и актът на ГИТ да носи характеристиките на индивидуален административен акт[12] (по смисъла на чл. 21 АПК), то последният е извън обхвата на чл. 417, т. 1 ГПК, тъй като целта, която се преследва, е различна. Нещо повече, ако се приеме обратното, то тогава на практика би се достигнало до ситуацията, че всички ПАМ, които установяват частни парични вземания, да бъдат допуснати до изпълнение по чл. 417, т. 1 ГПК, което очевидно би обезсмислило изпълнението по административен ред.

Струва ми се, че тук може да се отбележи и още един аргумент в тази насока – за разлика от чл. 417, т. 1 ГПК се визират по-скоро вземания, които са установени, тоест възникващи във връзка със съответните административни актове или с други думи последните имат по-скоро конститутивен характер, то в хипотезата на чл. 417, т. 8 ГПК се касае по скоро за хипотезата на декларативен административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 2 АПК, според която разпоредба индивидуален административен акт е и волеизявлението, с което се декларират или констатират вече възникнали права или задължения[13]. Намирам, че това тълкуване държи сметка за гражданскоправния характер (в широк смисъл) на отношенията между работодателя и работника или служителя. С други думи, когато се извърши съответният контрол по спазване на трудовото законодателство, административният орган ще констатира, че работодателят не е изпълнил едно от основните си задължения да изплати дължимото трудово възнаграждение за престирания труд (арг. чл. 128, т. 2 КТ) и за съответния период, съответно да заплати дължимите обезщетения на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение (чл. 220 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 222 КТ 224 КТ, чл. 226, ал. 2 КТ).

3. Подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК. Обхват на разпоредбата.

В тази част ще бъдат маркирани някои проблемни въпроси, свързани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение и издаването на самата заповед за изпълнение, тъй като разпоредбата на ГПК не е напълно синхронизирана с разпоредбите на КТ.

3.1. Обхват на разпоредбата на чл. 417, т. 8 ГПК

В правилото на чл. 417, т. 8 ГПК са включени вземанията за забавени повече от два месеца парични задължения по трудови правоотношения. С оглед на факта, че заповедното производство е формално и че основанията за издаване на заповед за изпълнение също са регламентирани строго формално, то следва да се постави въпросът за какви вземания би могла да бъде издадена заповед за изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 8 ГПК? Този въпрос възниква поради непрецизността на разпоредбата на ГПК, доколкото така, както е формулирана, и при буквалното тълкуване трябва да се направи извод ,че за всякакви парични задължения, забавени повече от два месеца по трудовото правоотношение, може да се издаде заповед за изпълнение. Буквалното тълкуване на разпоредбата на ГПК обаче не държи сметка за историко-политическото и телеологическото тълкуване на закона, които в случая са релевантните. Както в мотивите към законопроекта за изменение и допълнение към КТ, така и при самото изменение на КТ е конкретизирано, че възможността по чл. 417, т. 8 ГПК в хипотезата на задължителни предписания от ГИТ до работодателя и органа по назначаването за изплащане на неизплатени 1) трудови възнаграждения и 2) обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения. Като се държи сметка за целта на закона, то очевидно тълкуването на разпоредбите следва да бъде идентично. Нещо повече, ако се приеме, че разпоредбата на ГПК има по-широк обхват, би се достигнало до противоречие с разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ, доколкото ГИТ няма да може да даде задължително предписание за други дължими вземания по трудовото правоотношение. С други думи, няма да може да се издаде документ, който да послужи като основание по чл. 417 ГПК, а ако такъв бъде издаден, това ще бъде извършено извън компетентността на ГИТ, което ще е в противоречие с чл. 146, т. 1 АПК[14], поради което съдът, сезиран с подобно заявление с такъв документ по чл. 417, т. 8 ГПК, трябва да отхвърли последното.

С оглед на казаното дотук, трябва да се отбележи, че при формалния прочит на КТ, респ. с оглед евентуално изменение на ГПК възможните дължими обезщетения, които не са изплатени при прекратяване на трудовото правоотношение, са тези, регламентирани в разпоредбите на чл. 220 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 222 КТ, 224 КТ, чл. 226, ал. 2 КТ.

Тук възниква въпросът за това дали може този ред да се приложи и за обезщетенията по чл. 225 КТ? Отговорът на този въпрос е отрицателен. Действително обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи на работника и служителя и по характера си то е такова след прекратяване на трудовото правоотношение, но същото е предпоставено от признаването за незаконно на извършеното уволнение. Сходна е логиката на обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ, доколкото за него ще трябва да се установи или че през време на незаконното уволнение е работил по-ниско платена работа, съответно трябва да се установи разликата в трудовите възнаграждения, или да се установи, че работникът или служителят е бил преместен незаконно на по-нископлатена работа. Обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ се дължи при наличие на трудово правоотношение, доколкото при него работникът или служителят е възстановен на работа, но работодателят незаконно не го допуска. Целта при него е да се компенсира работникът или служителят за невъзможността да престира труда си, срещу което да получи трудово възнаграждение, но по вина на работодателя или съответните длъжностни лица[15].

3.2. Активна легитимация за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Дължи ли се държавна такса?

Активно легитимиран да подаде заявление за издаването на заповед въз основа на документ по чл. 417, т. 8 ГПК е работникът или служителят.

Принудителната административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 2 КТ на ГИТ установява наличието на наличното притезание работника или служителя спрямо работодателя. ГИТ не може да бъде заявител на мястото на работника или служителя, тъй като тогава ще е налице хипотеза на упражняване на чужди права, а съобразно правилото на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ГПК страни по граждански дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото, освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Трябва да се отбележи, че обективното ни право не предвижда подобна възможност, а в мотивите към законопроекта липсват дори индиции за подобно тълкуване на правната уредба. Съображения в тази насока могат да се черпят от една страна – per argumentum a contrario от чл. 399, ал. 3 КТ (нова – ДВ, бр. 102 от 2017 г., в сила от 22.12.2017 г.), където ГИТ е изрично легитимирана да подаде молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност при изискуеми и неизпълнени за повече от два месеца задължения за трудови възнаграждения към най-малко една трета от работниците и служителите на търговеца, а от друга страна при систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ, във вр. чл. 404, ал. 3 и ал. 6 КТ – когато задължителното предписание по ал. 1, т. 1 и/или т. 12 се отнася до отстраняване на нарушения на трудовото законодателство и на законодателството, свързано с държавната служба, то може да бъде дадено по искане на работника или служителя до предявяването на иск пред съда, след което въпросът може да бъде решен само от съда. Копие от влязло в сила предписание по ал. 1, т. 12 се предоставя от контролните органи на работника или служителя по негово искане. Тоест, самият законодател в чл. 404, ал. 3 КТ предвижда, че принципно исковият процес, а от тук и per argument a fortiori – заповедното производство, трябва да се инициира от работника или служителя, за която цел на него му се предоставя копие от съответното предписание, с което е наложена принудителната административна мярка спрямо работодателя.

3.3. Изисквания към задължителни предписания на органи на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“

В ГПК и КТ не е предвидено изрично какво трябва да бъде съдържанието на документа по чл. 417, т. 8 ГПК, за да бъде той годно основание за издаване на заповед за изпълнение.

Това предпоставя проблема за съдържанието на документа. Струва ми се, че за да бъде годно основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК, документът трябва да съдържа минимално следното съдържание[16]:

– Документът да бъде подписан от съответното оправомощено длъжностно лице от ГИТ и да бъде подпечатан с печата на ГИТ, като копието, което се предоставя на работника или служителя, трябва да бъде и надлежно заверено от ГИТ. Трябва да бъде налице и удостоверяването, че предписанията на ГИТ са влезли в сила;

– Данни за индивидуализация на кредитора и длъжника;

– Конкретна констатация за основанието за възникване на трудовото правоотношение;

– Индивидуализиране на вземането по основание и период. Тук е възможно в документа да бъдат инкорпорирани различни вземания – напр. вземания за трудово възнаграждение, които не са изплатени, и за съответни обезщетения за забавено изпълнение (арг. чл. 245, ал. 2 КТ, във вр. чл. 86, ал. 1 КТ), като в случая различните вземания ще трябва да бъдат индивидуализирани по пера – кое вземане, на кое основание, за кой период и за какъв размер се твърди, че не е платено от работодателя;

– Данни и удостоверяване на ликвидността и изискуемостта на вземанията (която да е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение), респ. данни че работникът или служителят е престирал работната си сила през процесния период – арг. чл. 418, ал. 3 ГПК.

Въпреки целта на заповедното производство – да провери дали едно изискуемо вземане е спорно между страните, считам, че и предвидената възможност за работника и служителя да претендира дължимите суми за трудово възнаграждение се обхваща от понятието за трудов спор, съгласно нормата на чл. 357, ал. 1 КТ, поради което приложение намира и правилото на чл. 359 КТ, според което производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите. Те не плащат такси и разноски по производството, включително и за молбите за отмяна на влезли в сила решения по трудови дела. Тълкуването на закона в противен смисъл би довело до обезсмисляне на целите на закона, тоест аргумент се черпи от телеологическото тълкуване на правилата, като тук би могъл да се ползва и похватът reductio ad absurdum, доколкото ако работникът или служителят би предявил иск по общия ред, то той не би заплатил държавни такси, но би дължал такива за заповедното производство. Очевидно подобно тълкуване води до абсурден резултат, още повече, че целта е именно да се провери дали вземането е спорно. От друга страна, ограничителното тълкуване на чл. 357, ал. 1 КТ, във вр. чл. 359 КТ в смисъл, че последните визират единствено спорните производства, на практика би ограничило достъпа до съд в светлината на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи[17].

С оглед на горното единственият логичен извод е, че работникът и служителят не дължат такса при подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК.

4. Заключение

Тези кратки бележки очертават само част от възможните проблеми, които ще възникнат при приложението на чл. 417, т. 8 ГПК (нова ДВ бр. 122/2017 г.). Въпреки това трябва да се акцентира и върху още един въпрос – доколко промените действително ще предоставят работеща допълнителна защита на работниците и служителите? От гледна точка на правни възможности, очевидно целта е постигната, доколкото освен исковия ред е създадена възможност за работниците и служителите да се възползват от факултативното заповедно производство. Тази възможност обаче изисква предписанието на ГИТ да е влязло в сила, доколкото то подлежи на обжалване – арг. чл. 405 КТ. Обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 405 КТ е предвидено, че обжалването на принудителната административна мярка не спира изпълнението й, не може да се тълкува в смисъл, че тя е влязла в сила. Напротив, законодателят очевидно е допуснал единствено предварително изпълнение, но все пак жалбата има своя суспензивен ефект по отношение стабилитета на административния акт, като в зависимост от изхода последният може да бъде отменен, а изпълнението да бъде прекратено. В този смисъл, възможността за обжалване би могла, а и практически ще удължи във времето влизането в сила на задължителните предписания. Това поставя под съмнение мотивите на законодателя, в които той прокламира целта си работниците и служителите да получат дължимите трудови възнаграждения и обезщетения, без да се налага да водят съдебни дела (т.е. искови производства). От една страна, част от гражданските производства – напр. за неизплатено трудово възнаграждение, се развиват по реда на бързото производство – арг. чл. 310, ал. 1, т. 1 ГПК, а от друга страна законодателят е регламентирал и допускането на предварително изпълнение на обезщетения за работа – арг. чл. 242, ал. 1 ГПК in fine[18]. Тоест, остава единствено правоприлагането да покаже дали предвиденото ново основание по чл. 417, т. 8 ГПК ще бъде реално работещо или ще бъде поредното изменение, мотивирано с политико-популистки мотиви и подплатено със съмнителна юридическа техника.

Автор: Васил Александров

[1] Мотивити към законопроекта за изменение и допълнение на КТ са достъпни на http://www.parliament.bg/bills/44/754-01-40.pdf

[2] Пак там.

[3] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова Българско гражданско процесуално право. IV-то преработено и допълнено издание. Първо по действащия ГПК., С. 2012, Сиела, 866-867; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, Помагало по гражданско процесуално право за кандидатите за младши съдии, С. 2015, НИП, 109-110

[4] Решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г., I т. о., ТК.

[5] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, цит. съч., 866-873; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, цит. съч., 109-112.

[6] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов Админиситративно право на Република България. Обща част. С. 2001, Сиби, с. 335[6] Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, цит. съч., 866-873; Влахов, Кр., К. Топалов, Б. Белазелков, Вл. Вълков, Хр. Мъгърдичиян, А. Бонева, Б. Балинова, Св. Калинова, К. Маринова, цит. съч., 109-112.

[6] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов Админиситративно право на Република България. Обща част. С. 2001, Сиби, с. 335, където авторите изрично отбелязват, че наказателното постановление от гледна точка на неговия автор е един индивидуален административен акт (понастоящем по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК), но от гледна точка на неговото съдържание, то представлява правораздавателен акт, тъй като с него се установява фактът на виновно извършване на административно нарушение от конкретно лице, на което се налага съответното административно наказание. Вероятно именно поради близостта на индивидуалните административни актове и наказателните постановления, когато се създават парични вземания, е причината теорията и практиката да ги включат в разпоредбата на чл. 417, т. 1 ГПК.

[7] Мръчков, В. Трудово право. VII-мо издание, С. 2010, Сиби, с. 921.

[8] Мръчков, В., Кр. Средкова, Ат. Василев, Коментар на кодекса на труда. XI-то издание., С. 2013, Сиби, с. 1156

[9] Че се касае за принудителни административни мерки – вж. Мръчков, В. цит. съч., 929-930 и с. 932 (където изрично е авторът е отбелязал, че предписанието по чл. 404, ал. 1 КТ има характеристиката на принудителна административна мярка).

[10] Дермеджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов цит. съч., с. 364; Мръчков, В. цит. съч., 929-930.

[11] Мръчков, В. цит. съч., с. 931; Мръчков, В., Кр. Средкова, Ат. Василев, цит. съч., с. 1156.

[12] Мръчков, В. цит. съч., с. 931; Мръчков, В., Кр. Средкова, Ат. Василев, цит. съч., с. 1157. Вж. и Лазаров, К. Принудителни административни мерко, С. 1981, Наука и изкуство, 12-82; Еленков, Ал., А. Ангелов, А. Дюлгеров, А. Дишева, Л. Панов, М. Казанджиева, С. Янкулова, Т. Николова, Ю. Ковачева Административно-процесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, С. 2013, ИК „Труд и право“, с. 241.

[13] Извън обхвата на изложението остава въпросът дали ПАМ по чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ, освен че констатира наличието на възникнали парични вземания не съдържа и конститутивна част – заповед до работодателя да заплати дължимите парични вземания, като по този начин преустанови нарушението и поправи последиците от него. Този въпрос би могъл да е предмет на друго изследване за същността на ПАМ по чл. 404, ал. 1, т. 12 КТ. В случая, струва ми се, че ГПК се интересува повече от декларативната част – че са налице съответни парични вземания, които не са изплатени.

[14] Според трайната практика на ВАС – вж. напр. Решение № 701 от 21.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2399/2015 г., VII о. – „Компетентността е властта, която законодателят е предоставил на органа да издаде един конкретен административен акт и чрез него да създаде или да признае права, съответно да създаде задължения. Липсата на компетентност за издаване на конкретния административен акт значи, че издаденият акт не е носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като правно значим. Компетентността на всеки орган е определена в закон. Другият порок, който би могъл да бъде причина за нищожността на акта е нарушението на изискуемата форма. За да бъде налице нарушение на формата, трябва изискването за форма да бъде въведено в закон. Само тогава, когато законът поставя изискване за определена форма на акта, и тя не е спазена, ще е налице нищожност на акта, тъй като в този случай изискването за форма е условие за действителност (ad solemnitatem).“, а съобразно чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК – съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол.

[15] Решение № 145 от 31.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1186/2010 г., III г. о., ГК; Решение № 666 от 23.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 71/2010 г., III г. о., ГК; Решение № 913 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2008 г., II г. о., ГК.

[16] Тук е уместно да се спомене, че с оглед измененията на ГПК (ДВ бр. 86/2017 г.) в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК е предвидено, че очевидно при нередовност на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът ще следва да дава указания за отстраняването й. Тази разпоредба практически обезсмисля част постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Струва ми се, че обаче общата постановка – че чл. 411 ГПК се прилага и при издаване на заповед по чл. 417 ГПК, не е поставена под съмнение. Тоест, дори при издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с оглед буквалното тълкуване на чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, съдът ще дължи указания, ако се касае за нередовност единствено на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но не и по отношение на нередовност (негодност) на документа, представен от длъжника и въз основа на който се иска издаване на заповедта по чл. 417 ГПК.

[17] Вж. делото Feldbrugge v. The Nerherlands; делото Estima Jorge v. Portugal, № 24550/94, 21.04.1998, делото Comingersoll S.A. v. Portugal, № 35382/97, 06.04.2000, в които изрично е аргументирана възможността за приложимост на чл. 6 от Конвенцията към заповедното производство.

[18] Правилото на чл. 242, ал. 1 ГПК е императивно и задължава съда да допусне предварителното изпълнение – така Определение № 44 от 3.02.2009 г. на ВКС ч. гр. д. № 1391/2008 г., II г. о., ГК; Определение № 378 от 18.05.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 318/2012 г., IV г. о., ГК (касаещо допускането на предварително изпълнение по уважен осъдителен иск за неплатно трудово възнаграждение).

Подобни статии

Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед за незабавно изпълнение ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ПРИ НАЛИЧИЕ НА АРБИТРАЖНА КЛАУЗА Бележки върху иска по чл. 40 от ЗУЕС в светлината на съдебната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК За поредността на удовлетворяване на разноските по осъдителен иск, заповедно производство и издаване на изпълнителен лист в т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Обезсилване на заповед за изпълнение във връзка с чл.415 (5) ГПК. Съществуват ли противоречия и има ли нужда от промяна?