Кои лица имат право да поискат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък?

След дълги перипетии и многократни изменения на въпроса пред общото събрание на гражданската, търговската и наказателната колегия (ОСГТНК) на Върховния касационен съд (ВКС) е образувано тълкувателно дело № 1/2016 г. с въпрос: „Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществените вреди при причинена смърт на техен близък?“

Зададеният въпрос поставя не само правни, но и множество социални проблеми, които следва да бъдат разгледани от възможно по-широк кръг гледни точки. Затова настоящото статия, представена и като възможно предложение за становище по тълкувателното дело от автора си, следва да разгледа въпроса с оглед на множество различни възможности за тълкуване. Тя се състои от пет части, междинен извод и заключение – в първата част е разгледан контекстът, довел до образуване на тълкувателното дело; втората част е концентрирана върху сравнителноправните проблеми при определяне на обезщетенията за имуществени вреди; третата част се занимава с историческото развитие на отговора на въпроса в българската правна система; следва междинен извод; четвъртата част обхваща възможностите за тълкуване на понятието „справедливост“ съгласно действащата норма на чл. 52 ЗЗД; в петата част са отбелязани някои проблеми във връзка с наказателния процес, а накрая е изведено заключение с възможен отговор на въпроса.

Първа част: контекст на образуване на тълкувателното дело

Проблемът за кръга на лицата, които получават право на обезщетение при смърт на техен близък, не е нов за българската правна система – той е бил предмет на регламентация още от Наказателния закон от 1896 г., а през 1960-те години с въпроса двукратно се е занимавал Пленумът на Върховния съд на Народна Република България. Кръгът на лицата, получаващи право на неимуществени вреди е уреден окончателно през 1984 г. с Постановление № 2/1984 г. на Пленума на Върховния съд, което съдилищата спазват до днес без изключение.

Същевременно е налице значителна промяна в социално-икономическите условия в страната, а и в традициите на съвместното съжителство, мобилността на населението и начините на водене на семеен живот. Най-често обезщетения за смърт се присъждат по дела не срещу преки извършители на определен деликт, довел до смърт, а срещу застрахователи. Същевременно обхватът на деликтната отговорност по българското право е значително разширен, като във връзка с достиженията на правото на Европейския съюз е въведена безвиновна отговорност за редица недоговорни увреждания (напр. отговорност на производителите на дефектни стоки). Делата за обезщетения по повод на смърт на множество лица и смърт в автомобилни катастрофи получават широко медийно отразяване, което показва и обществен интерес по темата.

Същевременно са налице и нови развития в съдебната практика по присъждане на неимуществени вреди. С Решение от 18.10.2011 г. по в.гр.д. № 1489/2011 г. на Окръжен съд – Варна (окончателно) е признато правото на обезщетение за неимуществени вреди на собственика на убито животно – домашен любимец. С тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС беше прието, че се допуска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди при договорна отговорност. Същевременно се наблюдава и повишаване на размера на обезщетението за вреди за смърт на близки, а с Решение № 227/09.02.2017 г. по гр.д. № 53676/2015 г., I ГО на ВКС е прието, че обезщетение за преживени неимуществени вреди от смърт на близък се дължи и в случаите на смърт на отглеждано дете, което не може да бъде осиновено.

Проблематиката на обезщетенията при смърт на близък не е чужда и на наказателния процес, както е посочено в предложението на докладчиците за изменение на тълкувателния въпрос. Цитирана е Директива 2012/29/ЕС за правата на жертвите на престъпления, според която „членове на семейството“ включва съпрузите или лицата, които се намират в квазибрачна връзка; роднините по права линия; братята и сестрите, както и издържаните от жертва на престъпление лица като държавите от Европейския съюз имат право да определят ограничения вътре в този кръг, свързани с поредността на изплащане на обезщетение или приоритета на едни лица пред други. В българското наказателно право остро стои и въпросът за това по какъв начин да се дефинират пострадалите от престъпления с причинена смърт, като кръгът им трябва да отразява справедливостта, но същевременно и да не натоварва процеса, за да не се надминат разумните срокове за разглеждане на делата.

Всичко това води до извод, че обществото възприема като справедливо разширяването на кръга на лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък човек. Именно поради това е образувано и тълкувателно дело № 2/2016 г. на ОСГТК на ВКС, което е преобразувано в тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС с поставения по-горе въпрос. Необходимо е обаче и да се въведе разумно ограничение на този кръг, за да не се превърне това разширяване в прекомерна тежест за съдилищата.

Втора част: сравнителноправен анализ

1. Отговорът на въпроса за кръга на имащите право на обезщетение при смърт на близък не би могъл да съответства в максимална степен на нуждите на правната система, ако не бъде направен достатъчен сравнителноправен анализ. Този анализ се налага по няколко причини – на първо място участието на Република България в Европейския съюз като правна общност, в която еднаквите проблеми следва да намират близки решения. Същевременно са налице и множество икономически връзки и пътувания на гражданите на Европейския съюз към България, които налагат относителна еднаквост на правната уредба на обезщетенията, за да се създаде правна сигурност. Последното е още по-важно с оглед на факта, че според практиката на Съда на Европейския съюз (Решение по дело C-350/14 Lazar) кръгът на лицата с право на обезщетение при смърт на близък се определя според правото на държавата, където е настъпила смъртта. Освен държави от Европейския съюз обаче анализът следва да обхване и близките съседни на България държави, тъй като изследването на тенденциите в тях може да покаже сходства в обществените нагласи към правния проблем за кръга на имащите право на обезщетение. С оглед на изложеното правният анализ следва да се съсредоточи върху правните системи на държавите от Европейския съюз и балканските страни.

Различните правни системи дават различен отговор на въпроса дали и на кого следва да се присъждат неимуществени вреди при смърт на близък. В наличната литература на български език обикновено се акцентира върху въпроса за кръга на оправомощените лица, а се пропуска по-концептуалния въпрос за това дали въобще съответната правна система допуска присъждане на неимуществени вреди при смърт. Поради липсата на наблюдения по този въпрос често се стига и до погрешни изводи.

2. В сравнителен план правните системи, където действа англосаксонско право (Common law), както и държавите от германския правен кръг (Германия, Австрия), представляват група, в която е присъждането на неимуществени вреди поради смърт на близък е ограничено и на относително малка стойност. За сметка но това тези правни системи позволяват относително широко присъждане на имуществени вреди на лицата, които са загубили издръжката си поради смъртта на техни роднини или близки.

Австрийското право към момента (септември 2017 г.) е най-рестриктивно при уреждането обезщетението за вреди от смърт на близък. По принцип австрийският общ граждански кодекс (Allgemeines bürgerliches Gesetzbuch, ABGB) не предвижда възможност за обезщетение на неимуществени вреди от смърт. §§ 1325, 1328, 1328а, 1329 и 1330 предвиждат основание за изплащане на неимуществени вреди при телесно увреждане, сексуални деликти, лишаване от свобода, засягане на честта и достойнството, както и при увреждане чрез престъпление на вещ с афектационна стойност. Тъй като общото правило на § 1323 ABGB ограничава обхвата на обезщетението при деликт само до претърпяната загуба, то неимуществени вреди от претърпени страдания поради смърт на близък не се присъждат. За да смекчи това законодателно разрешение, съдебната практика[1] е приела няколко случая, в които близките все пак могат да получат известно парично обезщетение. Така е предвидено, че обезщетението на страданията на починалия преди настъпване на неговата смърт може да бъде присъдено на наследниците му (Решение от 28.03.2017 г. по дело 48/2016 г. на втори сенат (2Ob48/16x)[2] и Решение от 30.09.1996 г. по дело 2068/1996 г. на шести сенат (6Ob2068/96b)[3]), а също така и че се присъжда обезщетение на близките, ако смъртта е предизвикана умишлено или при груба небрежност (Решение от 16.05.2001 г. по дело 84/2001 г. на шести сенат (6Ob84/01v)[4]).

Съгласно английското статутно право (Fatal Accidents Act 1976, изменен през 1991 г., последно изменен през 2013 г.) неимуществени вреди при смърт на близък се дължат само на съпруга (или регистрирания партньор) на починалия или на родителите му, ако е починал преди да навърши пълнолетие и не е в брак. По същество това обезщетение е твърде малко по размер (ограничено до 12 980 паунда) и от него се приспадат всички получени застрахователни премии, социални помощи и обезщетения от общественото осигуряване (секция 4 от цитирания закон).

Законодателното развитие относно присъждането на обезщетения за неимуществени вреди от смърт на близък в Германия претърпя сериозно развитие в последните години. Според традиционното схващане, действало до 2015 г., § 253, ал. 1 от Германския граждански законник (BGB) предвижда, че неимуществени вреди се присъждат единствено в определените от закон случаи. Алинея 2 на същата разпоредба предвижда, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи в случаите на увреждане на здравето, лишаване от свобода или сексуални деликти. Поради това не беше предвидена възможност за обезщетение на вреди от смърт на близък. През 2015 г. с Решение от 27.01.2015 на шести сенат на Федералния Върховен съд по гр.д. № 548/12 (Urteil von 27.01.2015, Az. VI ZR 548/12) съдебната практика започна да допуска присъждане такива вреди само когато смъртта е довела до засягане на психическото здраве на близките (например ако са станали свидетели на убийство). През тази година бе създадена нова ал. 3 на § 844 BGB (в сила от 22.07.2017 г.), с която вече изрично е предвидено, че при причиняване на смърт поради деликт (все още липсва съдебна практика дали тази разпоредба ще се прилага за договорна отговорност) се дължи обезщетяване на страданието на близките на починалия. В мотивите на законопроекта[5] чрез препращане към досегашна съдебна практика се сочи, че това обезщетение би следвало да се определя в размер около 25 000 евро.

3. В по-голямата част от европейските правни системи, включително и тези на страните от Балканския полуостров, правото допуска, а често и изрично регулира по законодателен път, правото на компенсация на неимуществени вреди, претърпени поради смърт на близък.

В Италия правото на обезщетение на неимуществени вреди от смърт на близък не е установено по законодателен път. Чл. 2059 от Италианския граждански кодекс предвижда, че неимуществени вреди се присъждат само в предвидените от закона случаи, като чл. 185 от Наказателния кодекс предвижда, че на обезщетение подлежат и неимуществените вреди от извършено престъпление. Върховният съд обаче допуска присъждане на неимуществени вреди от една страна като наследимо право на починалия, който лично е претърпял физическа болка и страдание преди смъртта си („биологична вреда“), а от друга – като лично право на обезщетение на близките („екзистенциална/житейска  вреда“). Това субективно право е въведено в съдебната практика през 2000 г. и окончателно установено в Решение № 26972/11.11.2008 г. на Общото събрание на гражданските колегии на Върховния касационен съд на Италия[6], което предвижда, че такава вреда се присъжда поради болките и страданията, свързани с невъзможността за водене на пълноценен социален живот поради смърт на близък, но само когато тази вреда е причинена от накърняване на конституционно право. За такова се приема в частност правото на семеен живот. Съдебната практика не установява изрично кръг на лицата, които имат право на вреди, като трябва да се докаже засягане на семейния живот, разбиран в светлината на чл. 29 и 30 от Конституцията на Италия и практиката на Европейския съд за правата на човека. В цитираното по-горе решение съпрузите, родителите и децата изрично са споменати като материално легитимирани да получат обезщетение. Те не следва да доказват изрично, че са претърпели вреди, тъй като според чл. 2729 от Италианския граждански кодекс в процеса съдията може да базира решението си на „човешки“ презумпции, които се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото и житейския опит на съдията. В практиката вреди се присъждат и на други лица в близка връзка, като братя и племенници.

Във Франция отново няма изричен критерий за лицата, които могат да получат обезщетение, а според съдебната практика е необходимо да се докаже трайна връзка на близост с починалия.

В Испания се приема, че неимуществените вреди от деликт подлежат на обезщетение, тъй като редакцията на чл. 1902 от Испанския граждански кодекс предвижда обезщетение на всички вреди, причинени от деликта. В приложението към Закон №30/1995, за Уредбата и надзора над частните застраховки е поместена таблица, която определя обезщетенията в случай на смърт на близък. Таблицата е организирана каскадно, като определя групи лица, които имат право на обезщетение в зависимост от това какви роднини има починалия към момента на смъртта си. В случай, че починалият е бил в брак или има деца, право на обезщетение за вреди от смъртта му имат съпруга, децата, родителите и братята и сестрите, които е издържал. Ако починалият няма низходящи, правото на обезщетение принадлежи на родителите му или на бабата и дядото, ако и родителите са починали, както и на братята и сестрите, които са издържани от възходящите. Ако починалият не е оставил нито низходящи, нито възходящи, правото принадлежи само на неговите братя и сестри, независимо кой ги е издържал.

Чл. 47 от швейцарския Облигационен закон (Obligationenrecht) предвижда при смърт на близък право на обезщетение да имат близките му (в смисъл на „домашни“ – „Angehörige“), без да е даден изричен критерии. Няма и изискване за особена връзка на близост.

В Германия обезщетение съгласно новата § 844, ал. 3 BGB (от юли 2017 г.) обезщетение се присъжда на лица, които са в „особено лично отношение на близост“ с починалия, което води до „душевни страдания“. Такова отношение се презумира, че съществува между починалия и неговия съпруг, лице с регистрирано брачно съжителство („съпруг“ от същия пол), родител или дете.

В региона на Балканите правните системи уреждат присъждането на неимуществени вреди при смърт на близък по законодателен път, като в закона са посочени и лицата, които имат право на това. Така чл. 1391, ал. 2 от новия румънски Граждански кодекс (в сила от 2011 г.) урежда презумпцията, че се обезщетяват неимуществените вреди на низходящите, възходящите, братята и сестрите, както и съпруга на починалия. Други лица, които са претърпели страдания поради смъртта на свой близък имат право на обезщетение, ако докажат вредите си. В Сърбия действа чл. 201 от югославския Закон за облигационните отношения („Закон о облигационих односима“), който предвижда презумпция за претърпени вреди от страна на съпруга, децата и родителите на починалия (ал. 1), а братята и сестрите имат право на обезщетение, ако докажат, че се намират в „продължителен житейски съюз“ („траjния заjедница живота“) – т.е. имат общо домакинство (ал. 2). Уредено е и право на обезщетение на фактическия съжител, ако докаже предпоставката, предвидена за братята и сестрите. Същата уредба се съдържа и в чл. 180 от Облигационния кодекс на Словения. Уредбата на кръга на имащите право на обезщетение в Хърватия е  много подобна (чл. 101 от Закона за облигационните отношения, Zakon o obveznim odnosima), като се допуска обезщетение и за баба, дядо и внуци, а изрично е предвидено и право на обезщетение на заченатия. Чл. 190 от Закона за облигационните отношения („Закон за облигационите односи“) на Република Македония (ред. от 11.07.2008 г.)  предвижда същия кръг на лица с право на обезщетение, с изключение на изричното уреждане на правата на заченатия. В Гърция чл. 932 от Гражданския кодекс урежда право на обезщетение за „семейството“ на починалия, като това понятие се тълкува широко от съдилищата и включва дори роднини по сватовство.

4. Изводът от направения анализ е, че обществата в Европа все по-често признават правото на близките на починалия да получат обезщетение за претърпените от тях болки и страдания. Законодателствата обаче най-често отказват да определят изрично фиксиран кръг от лица, които могат да претендират вреди от смърт на близък. Развитието от последните години потвърждава нежеланието да се работи с фиксиран кръг на имащите право на обезщетение (както това е станало в Италия и Германия), а когато такъв е предвиден в закона, той най-често бива разширяван от законодателя (както това е направено в Хърватия и Македония).

Трета част: историческото развитие в България

Въпросът за обезщетението за неимуществени вреди от смърт на близък е бил уреден за пръв път в чл. 262, ал. 2 от Наказателния закон от 1896 г. в първоначалната му редакция, която е предвиждала, че право на обезщетение при смърт имат само възходящите, низходящите и съпруга. Това законодателно разрешение е било отменено още в началото на 20. век. Отмененият Закон за задълженията и договорите от 1892 г. не е предвиждал изрични правила за обезщетяване на неимуществени вреди, но доктрината[7] приема, че няма пречка такива да се присъждат при непозволено увреждане, тъй като чл. 56 от закона предвижда обезщетяване на всички виновно причинени вреди. Същевременно редица разпоредби на Наказателния закон в редакцията му от 1922 г. и  чл. 4, ал. 3 от Закона за наказателното съдопроизводство в редакцията от 1935 г. предвиждат обезщетение неимуществени вреди да се присъжда за последиците от извършено престъпление. По отношение на кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение, достъпната съдебна практика споменава най-вече бащата на семейство за вредите от смъртта на децата си – Решения № 858/1986 г.; 432/1899 г.; 515/1899 г. на първо углавно отделение на ВКС[8]. Доктрината[9] през 1930-те години, като се позовава на актуални становища във Франция по онова време (текстовете на френския ГК и отменения ЗЗД са били идентични) предвижда право на обезщетение на бащата, майката, вдовицата, децата, братята и сестирите. Същевременно същият автор говори за право на наследниците да получат обезщетение за смъртта на загиналия си роднина[10].

Действащият Закон за задълженията и договорите (1950 г.) предвижда в чл. 52, че неимуществени вреди се определят по справедливост. Още в първите години след приемането на закона съдебната практика допуска да се присъждат неимуществени вреди поради загуба на близък. За да се избегнат редица проблеми в практиката е прието Постановление на пленума на Върховния съд (ППВС) № 4/1961 г., с което е посочено, че се обезщетяват „страданията и загубата на морална упора и подкрепа“ от близките на загиналия. Затова постановлението въвежда критерий за близост на активно легитимираните да получат обезщетение, но изброяването на легитимираните – възходящи, низходящи и съпруг, е примерно. При проследяване на процесуалната история на посоченото постановление[11] се установява, че Пленумът на ВС не е възприел първоначалната идея на докладчика за изчерпателно изброяване на лицата с право на обезщетение, а е настоял на примерното им изброяване в диспозитива на постановлението. Именно с тази цел е прието и последващото Постановление № 5/1969 г., което акцентира върху това, че обезщетението следва да е резултат от фактическите отношения, които дават основание да се приеме, че е налице семейна близост, а не от формалното наличие на родствена връзка. Това е изтъкнато още в мотивите на ППВС № 4/1961 г., в които е прието, че дори при наличие на юридическа родствена или брачна връзка не възниква право на обезщетение за съответния роднина (или съпруг), ако е налице отчуждение между него и починалия.

Възприемането на фактическия критерий за близост обаче е изоставено през 1980-те, когато е прието ППВС № 2/1984 г. С този акт е прието, че кръгът на правоимащите при смърт на близък се свежда само до посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. възходящи, низходящи и съпруг и лица, които фактически имат същото положение спрямо починалия, като други лица не могат да претендират неимуществени вреди от смърт на свой близък. Така е изоставено разбирането, изложено в мотивите на ППВС № 4/1961 г. и поддържано при разискванията по приемането му, че изброяването следва да бъде само примерно, за да се отчитат възможните отклонения във всеки конкретен случай на правоприлагане. Съдилищата и до днес следват този строго формален критерий при определяне на материалната легитимация на лицата, които претендират неимуществени вреди от смърт на свои близки.

Изводът, който може да бъде направен от краткия исторически преглед, е че до 1984 г. българската съдебна практика е изхождала от разбирането за определяне на кръга на правоимащите според фактически претъпените от тях вреди, а не според формални критерии. Дори в годините, когато извънбрачното съжителство се е възприемало като изключение, Върховният съд е допускал лицата, намиращи се във фактическа близост да получат обезщетение за болките от загубата на близък човек.

Междинен извод

Проследеното историческо развитие на правото, както в България, така и в Европа, води до извод, че правните системи все повече са склонни да признаят правото на близките на починал човек да получат обезщетение за претърпяната от тях скръб от загубата му. Тенденцията, особено в близки на България страни, е за разширяване на кръга на лицата, на които се присъжда обезщетение, както и за диференциране на размера на обезщетенията според степента на близост между починал и правоимащ. Обществото възприема за справедливо да се обезщетяват претърпените емоционални болки от загубата на близък човек, което налага и цялостно обръщане на доктрината за неимуществени вреди (напр. във Великобритания, Италия и Германия). Налага се и разбирането, че близостта не следва да се възприема с оглед на формален критерий за родство или брачна връзка, а с оглед на фактическите отношения между починалия и правоимащите.

Четвърта част: справедливостта като критерий за определяне на кръга на лицата с право на обезщетение при смърт на близък (функционален анализ)

Проследените по-горе чужди примери показват, че обикновено самият законодател е посочил кои лица имат право да получат обезщетение при смърт на близък, или поне е дал критерий за определянето им (като например понятието „близки, принадлежащи към домакинството“ като в Швейцария). Българският ЗЗД не дава подобно указание за кръга на правоимащите, а само установява справедливостта като критерий за присъждане на обезщетение.

За да може да бъде приложен критерият на справедливостта, то следва да бъде уточнено каква е функцията на обезщетението за неимуществени вреди. Това е така, тъй като думата „справедливост“ обикновено отразява отношение между две или повече състояния, които трябва да се сравнят по определени ценностни критерии, които се възприемат като правилни. Още Аристотел отбелязва, че съществуват няколко вида справедливост, като въвежда термина „възстановителна справедливост“ (лат. iustitia correctiva) – тази справедливост изисква състоянието на един човек да бъде възстановено след настъпването на една неправда в състоянието, което е съществувало преди тази неправда. От друга страна, доколкото по настоящото тълкувателно дело е поставен въпрос за кръг от лица, които имат дадено право, в отличие от друг кръг лица, които нямат такова право, се изисква отчитане и на „разпределителна справедливост“ (лат. iustitia distributiva), която изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (т.е. еднаквите случаи да се третират еднакво).

В сферата на правото на обезщетение на неимуществени вреди посочените два принципа би следвало да действат паралелно – еднаквите по вид и степен вреди да намират еднаква компенсация, която да отговаря на действително преживените страдания. Поради това би следвало да се признае правото на обезщетение на всеки човек, който се е намирал в емоционална връзка с починало при непозволено увреждане лице, поради това, че е загубил тази връзка (проявна форма на разпределителната справедливост). Доколкото обаче не всеки вид емоционална близост е еднакъв, то и не всеки вид социална връзка с починалия следва да дава право на обезщетение (проявна форма на възстановителната справедливост).

И тъй като правото следва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, без да се прибягва до сложно тълкуване на даденото задължително разрешение, то е необходимо да бъде поставено обективна граница на уврежданията, които подлежат на обезщетяване при смърт на близък. Тази граница следва да бъде не вида на социалната връзка между лицата с оглед формален юридически критерий, а вида на обезщетяваните вреди – претърпените страдания от отпадналата лична връзка с починалия. Още ППВС № 4/1961 г. уточнява, че се обезщетяват „страдания и липса на морална упора и подкрепа“.

За да е налице „морална упора и подкрепа“ между двама души, то е необходимо между тях да съществуват трайни отношения. По правило приятелските връзки, дори и фактически да имат голяма продължителност, не са трайни, тъй като прекъсването им не води до морални последици – приятелството е връзка, породена от общи интереси и споделени виждания за живота, които биха могли да се променят във всеки един момент. При това по правило загубата на подобна връзка не води до тежки последици в живота на загубилите връзката помежду си приятели.

Следователно връзката, която при своето разкъсване води до душевни страдания за загубилия я, следва да се доближава до връзките, които съществуват в едно общо домакинство. Подобна връзка би могла да се нарече „общежитие“ и съществува, когато са налице отношения, подобни на тези в семейството (било то между съпрузи, между родители и деца или просто между хора, които взаимно полагат грижа един за друг). Такъв вид връзка показва всички или почти всички изброени по-долу характеристики – очакване за грижа и помощ за материалното подсигуряване на жизнените потребности на участниците във връзката (която не е задължително да се осъществява в общо жилище); емоционална подкрепа за преживяване на тежки житейски събития; взаимно доверие за безвъзмездно водене на поета в полза на другия участник работа, ако такава бъде възложена; съвместно отбелязване на различни по-важни събития (лични и обществени празници, раждане, брак и смърт в семейството); морално неодобрение (негативна обществена оценка) на всяко прекъсване на връзката поради неразбирателство между участниците. Връзката от такъв вид предполага да е изцяло с безвъзмезден характер – породена от особена житейска близост и подобен тип връзка би следвало да се изключи, когато е възникнала и се развива въз основа на възмездно отношение (напр. когато е възникнала близост между наемодател и наемател, но все още се плаща наем).

Посоченият вид връзки могат да имат множество проявни форми. Традиционно те се проявяват като брачни връзки и отношения между родители (и други възходящи) и деца, а според застъпеното в ППВС № 5/1969 г. съществуват и подобни на посочените връзки техни заместители без юридическа санкция – т.нар. „фактическо съпружеско съжителство“ и отношенията на храненичество (отношения подобни на тези между родител и дете, но без осиновяване или пряка роднинска връзка). Възможно е такива отношения да съществуват и между по-далечни роднини – например при братя и сестри, докато обитават едно и също домакинство (в по-младата си възраст), или ако живеят в рамките на една сграда, но в отделни жилища; при родове, в който съществува авторитетна фигура, която поема отговорност за няколко семейства; при отглеждане на деца от баба и дядо или други роднини поради отсъствие на родителите. Възможно е обаче такава привързаност да се създаде и между лица без родствена връзка, които по фактически причини са изградили помежду си сериозна близост (например съквартиранти, които обитават от десетилетия едно и също жилище и се грижат един за друг; при приемни родители, поддържали дълго време връзка с дадено дете, без да са го възприемали като свое и т.н.).

Разкъсването на такива връзки пък води до това, че липсват вреди от загубата на човек, който вече не се намира в такива близки отношения, и следователно не следва да се присъжда обезщетение при смъртта на този човек. Понякога това разкъсване следва логично от обичайното развитие на отношенията между роднини – така например братята и сестрите след определен етап в живота си обикновено сами създават семейства и между тях и другите им братя и сестри вече не съществува връзка на близост, която да води до извод за съвместно живеене и грижа.

Наличието на роднинска или брачна връзка от посочените примерно в ППВС № 4/1961 г. – между възходящи, низходящи и съпруг, следва да дава основание да се предполага, че съществува и близка връзка между тези лица, която дава основание за присъждане на обезщетение. Тази презумпция отново следва от изискванията на разпределителната справедливост, тъй като съпрузите и близките роднини по принцип и според закрепената в правото като конституционна ценност (чл. 46 и 47 от Конституцията) социална традиция се намират в по-особени отношения помежду си. Това налага и поставянето им в привилегирована позиция спрямо останалите лица с право на обезщетение.

Особена хипотеза на присъждане на вреди съществува и при заченатите деца, които при смърт на родителя си неминуемо ще изпитват вреди, но не поради разкъсване на връзката с родителя, а поради невъзникването ѝ. Тези деца няма да имат пълноценен семеен живот с двамата си родители в ранното си детство, което само по себе си представлява неимуществена вреда. И при тях обаче е възможно да се създаде заместваща връзка с последващ съпруг (или лице във фактическо съпружеско съжителство) с оцелелия им родител, което в определени случаи би изключило основанието за присъждане на обезщетение.

Освен посочените обективни граници изискването на разпределителната справедливост еднаквите случаи да се третират еднакво изисква и прилагане на субективен фактор според посоченото в ППВС 4/1968 г. – размерът на обезщетението да се определя съобразно с действително претъпените вреди. При страданието от загуба на близък човек следва да се има предвид близостта на връзката между починалия и пострадалия – дали те са живеели заедно, дали възрастта им предполага по-голяма емоционална близост, дали са създали собствено семейство и т.н. Поради това, ако се разшири кръгът на лицата, които имат право на обезщетение при смърт на близък, съдилищата следва да присъждат различни по размер обезщетения според вида и интензивността на връзката между починал и увреден, като разликата между обезщетенията може да варира в значително по-широки граници, отколкото в досега утвърдената съдебна практика.

На последно място следва да се отбележи и фактът, че поради липсата на изрична законодателна уредба на кръга на лицата, които имат право на обезщетение за вреди при смърт на близък, съдебната практика не би следвало да замества ролята на законодателя. Установеният от чл. 52 ЗЗД критерий – справедливостта на обезщетението, не следва да се ограничава до предварително определен кръг от лица, а наличието му следва да се преценява по всяко конкретно дело.

Пета част: проблеми на наказателния процес

Тъй като съставът, който трябва да реши тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСГТНК включва и съдиите от наказателната колегия на ВКС, е явно, че въпросът има значение и за наказателното правораздаване. Не следва обаче въпрос, свързан с гражданскоправните последици на непозволеното увреждане, да се разрешава най-вече с оглед на проблемите на наказателния процес и последният не би следвало да се превръща в пречка за тълкуването на гражданския закон.

Усложнението, довело до възприемане на формализиран критерий за кръга на лицата с право на обезщетение от вреди при смърт, следва от особената уредба на фигурата на пострадалия в българския наказателния процес. Съгласно чл. 74, ал. 1 НПК пострадал е лицето, претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението. Очевидният проблем на тази формулировка е, че един въпрос по съществото на делото (независимо гражданско или наказателно) – а именно за наличието на претърпени вреди, се превръща във въпрос относно конституирането на страна в наказателния процес. Поради това за българския наказателния процес е значително по-удобно кръгът на лицата, търпящи вреди, да е определен отнапред и да не се нуждае от установяване на формално незакрепени обстоятелства.

Проблемите в съдебния процес не възникват при конституиране на пострадалия като граждански ищец, тъй като съгласно чл. 88, ал. 2 НПК гражданският иск не може да бъде причина за отлагане на съдебното заседание, а при наличие на иск за неимуществени вреди такова отлагане почти винаги ще се наложи поради необходимостта да се изслушват свидетели за близките отношения между починалия и гражданския ищец. Значително повече затруднения създава определянето на дадено лице като пострадал, когато то предяви искане за конституирането си като частен обвинител. Съгласно практиката на ВКС (Решение № 143/19.07.2016 г. по н.д. № 443/2016 г. , ΙΙΙ НО; Решение № 503/31.01.2012 г. по н.д. № 2313/2011 г. , ΙΙΙ НО; Решение № 614/12.02.2013 г. по н.д. № 1599/2012 г. , Ι НО), според която неправилното конституиране на страна (вкл. и като граждански ищец – Решение № 614/12.02.2013 г.  горе) по н.д. №  затруднява защитата на подсъдимия и поради това е винаги съществено процесуално нарушение, въвеждането на неформален критерий може да доведе до отмяна на множество присъди.

Една от защитаваните в доктрината (Смолички, П. Граждански иск в наказателни процес. С., „Сиела“, 2012, с. 73 – 74) тези е, че в тези случаи законът допуска конституиране единствено на наследниците на жертвата на престъплението с аргумент от буквалното тълкуване на чл. 88 НПК. Така се въвежда формален критерий за конституиране на частни обвинители, което значително улеснява съдебния процес. Тази теза обаче не държи сметка, че се обезщетяват не вреди, претърпени от починалия, които да могат да бъдат наследени, а лични вреди на неговите близки, които търпят страдания поради загубата му.

Въвеждането на неформален критерий, нуждаещ се от доказване, обаче поставя развитието на целия наказателен процес в риск. За да се избегне тази възможност законът би трябвало да се тълкува с оглед на стадия, в който се конституира частен обвинител – в най-новата редакция на процесуалния закон това става преди разпоредителното заседание в първата съдебна инстанция (или в редакцията на НПК до ДВ, бр. 63/2017 г.). Към този момент не може да се провежда съдебно следствие и е невъзможно да се събират доказателства за установяване на близка връзка с починалия, която дава основание за присъждане на вреди. Поради това са възможни две решения. От една страна в своята практика ВКС е приемал, че не е налице съществено процесуално нарушение, ако се предяви граждански иск, който е допустим, но се окаже неоснователен поради липсващо качество на близост на ищеца – Решение №8/11.07.2013 г. по н.д. № 2286/2012 г., III НО.

Ако не се приеме тази теза и се търси изследване на обективната истина и по основанието на гражданския иск в досъдебния стадий процеса, то е необходимо да се приеме, че в досъдебното производство ще трябва да бъде разглеждан и въпросът за това кои лица са претърпели вреди, ако с престъплението е причинена смърт. Това обстоятелство следва да бъде уточнено в приложението към обвинителния акт и не е задължително да се съдържа в обвинителното заключение, тъй като вредите при смърт невинаги са съставомерни, но на основание чл. 246, ал. 2 НПК следва да се включат в обстоятелствената част на обвинителния акт. Когато в досъдебното производство не са събрани подобни доказателства (било служебно, било поради отказ на прокурора да допусне събиране на поискани от пострадалия доказателства), съдът следва да изведе възможността за конституиране на частен обвинител от посочените в обвинителния акт рамки на обвинението или от твърденията на лицето, което иска да се конституира като частен обвинител. За да не се проведе незаконосъобразен процес, в този случай съдът следва да конституира частен обвинител, да даде ход на съдебното следствие и да разпита първо свидетелите, чрез които се твърди, че ще се докаже увреждането. Ако след разпита на тези свидетели се установи, че претендиращият да е пострадал не притежава качество, което му дава възможност  да претърпи вреди поради смърт на близък, то съдът следва да отмени определението си за конституиране на частен обвинител и тогава да продължи събирането на доказателства по другите обстоятелства от предмета на доказване. Посоченото разрешение би забавило в известна степен развитието на някои наказателни дела, но те ще бъдат относително малък брой от всички разглеждани от наказателните съдилища в България дела – само тези, които се отнасят до настъпила по вина на друго лице смърт на човек.

Заключение

Ето защо смятам, че с оглед на сега действащата редакция на чл. 52 ЗЗД  Върховния касационен съд следва да отговори на въпроса „кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък“ по следния начин:

„Право на обезщетение на неимуществени вреди при смърт на близък имат лицата, които са се намирали с починалия в трайна житейска връзка, която предполага живот в общо домакинство или взаимна безвъзмездна грижа при изпадане в тежко затруднение. За възходящите, низходящите и съпругът на починалия наличие на такава връзка се предполага, а в останалите случаи подлежи на пълно и главно доказване.

Заченатите деца имат право на обезщетение за загуба на починалия си родител, поради това, че са били лишени от възможност да развият близки отношения с него.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя съобразно интензивността на връзката и следва да варира в широки граници.“

 Автор: младши съдия Андрей Георгиев

---

---

---

[1] Групирана от Върховния съд на Австрия по ключова дума тук: https://www.ris.bka.gv.at/Dokument.wxe?Abfrage=Justiz&Dokumentnummer=JJR_20010516_OGH0002_0020OB00084_01V0000_001&Abfrage=Justiz&Gericht=&Rechtssatznummer=RS0115189 .

[2] https://www.ris.bka.gv.at/Dokument.wxe?Abfrage=Justiz&Dokumentnummer=JJT_20170328_ OGH0002_0020 OB00048_16X0000_000

[3] https://www.ris.bka.gv.at/Dokument.wxe?Abfrage=Justiz&Dokumentnummer=JJT_19960930_ OGH0002_0060OB02068_96B0000_000

[4] https://www.ris.bka.gv.at/Dokument.wxe?Abfrage=Justiz&Dokumentnummer=JJT_20010516_ OGH0002_0020OB00084_01V0000_000

[5] Цит. по http://blog.ziegler-marburg.de/die-neufassung-des-%C2%A7-844-abs-3-bgb/

[6] Пълен текст: http://www.avvocatiottaviano.it/home/index.php?option=com_content&view=article &id=151:danno-non-patrimoniale-cassn269722008&catid=57:danno-biologico&Itemid=105 .

[7] Вж. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията. Фототипно изд. С., 1990, Издателство на БАН, с. 96 – 97.

[8] Цит. по Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. Т. II. С, книжарница „Ц.Н.Чолаков“, 1929, с. 59.

[9] Пак там, с. 102.

[10] Пак там, с. 59.

[11] Вж. Желев, Светослав. Правото на обезщетение на неимуществени вреди на „отглежданото, но неосиновено дете“ в светлината на съдебната практика. Търговско право, бр.4/2015, с. 62 – 63.