Кауза при менителничните сделки?

1. Проблем

Какво означава кауза на сделката? Елемент ли е тя от съдържанието на облигационното отношение? Самостоятелно основание ли е тя за нищожност на сделките? Има ли деление на договорите на абстрактни и каузални? Абстрактни ли са т. нар. „абстрактни сделки“? Може ли да се уговаря абстракност по волята на страните? Могат ли да се правят възражения по менителничния ефект, основани на извънменителнично правоотношение? Следи ли съдът служебно за наличието на основание при менителничните сделки? Как се разпределя доказателствената тежест относно наличието на каузално правоотношение, свързано с менителничния ефект? Това са едни от най-спорните въпроси, поставяни в теорията и в практиката, по които са давани нееднаки отговори. С настоящата разработка ще изследвам поставените въпроси като разгледам различните теоретични обяснения, давани в доктрината, и установената практика на Върховния касационен съд (ВКС). Ще дам отговори на поставените проблеми.

2. Кауза

Един от най-спорните институти в доктрината е този за каузата на сделките. Някои кодификации издигат каузата като ключово условие за сключването на договора. Пример е Италианският граждански кодекс от 1942 г.

Други граждански кодекси избират едно по-радикално решение, премахвайки основанието от условията за сключване на договора или за възникване на задължението. Германският граждански кодекс от 1900 г. не разглежда каузата като нещо повече от конститутивен елемент на волеизявлението. Единственото му споменаване се отнася до неоснователното обогатяване, но то се явява само средство за доказване, ако е необходимо, на намерението на страните да се задължат чрез договор. Швейцарският  кодекс за задълженията (1912 г.) следва същата линия и при сключване на договора изисква единствено наличие на насрещни волеизявления на страните, а условията за сключването му не са предмет на задълбочено разглеждане. Португалският кодекс от 1865 и 1966 г. запазва изброяването на ключовите елементи на договора (правоспособност, съгласие и предмет), но сред тях не се съдържа основанието. Основанието е  премахнато и в гражданските кодекси на редица страни от Южна Америка,  като  например  Мексико (1870 г.), Никарагуа (1904 г.), Бразилия (1906 г.), Перу (1876 г.), а също така и от Северна Америка – Канада (1991 г.). Във Франция в проекта за реформа в договорното право на Министерството на правосъдието основанието не намира място сред условията на договора. Липсата му е показателна за стремежа към модернизация на френското договорно право в съответствие с тенденциите на европейското частно право[1].

На национално ниво основанието е уредено в чл. 26, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), според който: „Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното“.

В правната докрина са налице различни виждания за каузата и нейното значение. Някои автори отричат нейното съществуване като елемент от съдържанието на сделката[2]. Аргументи в подкрепа на това становище са, че основанието е психологическо явление и като такова се слива с волеизявлението. А ако има обективни икономически граници, съвпада с предмета.

Други автори считат, че договорът е винаги каузална сделка, а абстрактни могат да бъдат само едностранните сделки, и следователно деленето на каузални и абстрактни не се отнася до договорите, а до едностранните сделки[3].

Преобладаващо е разбирането, че основанието на сделката е типичната и непосредствена правна цел, която се преследва от страните. Според Решение № 889/27.10.2008г., постановено по гр. д. № 3994/2007г., I г. о. на ВКС основанието представлява типичната правна цел на една сделка или правно действие и следва да бъде разграничаванa от намерението или мотива, с който това действие е било извършено.

Приема, се че непосредствената цел, към която са насочени всички каузални сделки от даден вид, е еднаква[4]. В теорията е прието, че се разграничават четири вида непосредствени правни цели, които каузалните сделки могат да преследват: acquirendi causa – да се придобие едно право, credendi causa – да се придобие едно вземане, donandi causa – да се прехвърли безвъзмездно имущество, solvendi causa – да се погаси съществуващо правно задължение.

Според друго виждане, под основание следва да се разбира не целта на договора, а на отделното волеизявление. Така се избягва проблемът с формулирането на обща цел при договорите, обяснява се по-точно същността на явлението, правото се съобразява в по-голяма степен с действителната воля на страните и се разширява категорията на основанията, което съответства на действителната воля на страните. Може да се атакува сделката, щом е опорочено основанието само на едната страна.[5]

Считам за най-обосновано и правилно последното разбиране. Според мен не във всички случаи непосредствените цели на двете страни по правоотношението съвпадат. Така например при дарението целта на страната, която дарява, е да се надари друго лице. Целта на надарения обаче не е и не може да е същата. Целта на надарения е да придобие едно право. Неговото основание е различно от това на дарителя. При договорите, при които има разнородност на дължимите престации, има поне две каузи, които са различни за двете страни. Това е основание да се приеме, че каузите не са определен и затворен брой[6]. Възможно е понякога основанието на двете страни да са еднакви по вид. Така е, например, при замяната. Във френската доктрина преди основанието да отпадне от условията за валидност на договора преобладава схващането, че то е основен елемент на договорното задължение, а не на договора[7].

3. Самостоятелно основание за нищожост на договорите ли е липсата на кауза?

В доктрината се поддържа становище, че липсата на основание не е самостоятелно основание за нищожност на правните сделки, а сумарно понятие, водещо или свеждащо се до множество специално изброени в закона основания[8]. Така, ако основанието на сделката противоречи на закона, то последицата ще е нищожност, но не поради липса на основание, а поради противоречие със закона или заобикалянето му – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ако пък каузата противоречи на добрите нрави, то основанието за нищожност ще е противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Според мен това мнение не може да бъде споделено. Отделните искове за прогласяване на нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различните правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по сделката[9]. Тоест, сделката може да е нищожна едновременно на две основания, а не едното да изключи другото. Така например сделката може да е нищожна както поради противоречие с добрите нрави, така и поради липса на основание.

Също така, макар липсата на кауза като основание за нищожност да се използва рядко в практиката, това не значи, че я няма. Един закон не губи задължителната си сила поради неприлагането му. Неприлагането може да послужи на законодателя като мотив за отмяна, но последната не настъпва автоматично[10]. Начините за отмяна на закон са предвидени в Закона за нормативните актове (ЗНА). Това може да стане само с по-нов нормативен акт, който отменя стария изрично (чл. 11, ал. 3 ЗНА) или мълчаливо (чл. 11, ал. 1 ЗНА).

Малко са случаите в съдебната практика, когато е приемано, че договорът е нищожен поради липса на основание.  На първо място, приемано е, че е налице е нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издържка, когато приобретателят знае, че прехвърлителят е в тежко здравословно състояние и скоро ще умре. Такова заболяване е налице както при онкологичните, така и мозъчносъдовите – инсулти, сърдечносъдови – инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност, и то в т. нар. терминален стадий (предшестваща смъртта в период от няколко дни), характеризираща се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност за дори елементарни движения и т. н. Изискваният според критериите на установената съдебна практика времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък – дни, по-малко от месец[11]. Става ясно, че приложното поле на липсата на основание е много ограничено дори в разглежданата хипотеза.

Както е безспорно в практиката и доктрината, договорът за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка е алеаторен по своя характер. Разграничаващият критирий за деленето на сделките на алеаторни и кумутативни е рискът. При алеаторните сделки едната от страните не знае точно размера на задължението си или какво ще получи като насрещна престация. Тази страна носи риск от сключения договор. При тези сделки не е приложим принципът на еквивалентност на престациите.

Дори при влошено здравословно състояние на лицето трудно може точно да се предвиди кога ще настъпи неговата смърт, колко време ще продължат грижите за него, а и колко големи ще са разходите за издръжка на прехвърлителя, тъй като влошеното здраве изисква по-големи финансови разходи. Именно в това се състои алеаторният характер на договора – рискът от неизвестността какво ще даде едната страна по договора, респективно какво ще получи другата страна.

Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и негово недобро здравословно състояниене не са налице видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и липсата на неизлечима болест, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаване, е основанието за сключване на такъв договор. Обратното ще означава по формални признаци като възраст или здравословно състояние да се отрече възможността за прехвърлителя да предложи свое имущество, за да си осигури така необходимите му лични грижи в критичен за него момент, което е неприемливо от гледна точка на гражданското право – така Решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 76/2009 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на III г. о. на ВКС[12].

Да приемем, че е възможно да се знае точно кога ще настъпи смъртта на прехвърлителя на имот и приобретателят знае за тази предстояща смърт. Защо да лишаваме едно лице от възможността да се разпорежда с имуществото си, за да получи нужните грижи и издръжка през остатъка от живота си. Действа принципът на свобода на договаряне и страните са свободни да уговарят съдържанието на сключвания между тях договор. В този случай целта на прехвърлителя ще е да си осигури грижи и издръжка за определен период от време, а целта на прехвърлящия ще е да придобие имот. Двете страни са се съгласили, че престациите за тях са еквивалентни. Не можем да ги лишим от възможността да сключат договор с такова съдържание и ако такъв е налице, то според мен той не е недействителен поради липса на основание. Поради изложените причини, въпреки че съдебната практика приема, че такъв договор е нищожен, не мога да споделя това разбиране.

Друг случай, в който съдът е приел, че договорът е нищожен поради липса на основание е при договор за замяна, когато една от насрещните страни притежава към датата на сделката и двата имота, които ще се разменят. Поради това е стигнато до извод, че договорът не е насочен към взаимно разместване на блага[13]. В разглежданата хипотеза може да се приеме, че липсва основание за едната страна, тъй като тя вече е собственик на насрещната престация и не може втори път да ѝ се прехвърли собствеността.

Макар с малко практическо значение, липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договора и ограниченото ѝ приложно поле не може да аргументира противното. Дори една норма да не се прилага изобщо в практиката, това не води автоматично до загубата на нейната задължителна сила.

Обобщение от изложеното дотук е, че под кауза следва да се разбира непосредствената цел, към която е насочено волеизявлението на всяка от страните по сделката. Каузите не са определен брой и не могат да се типизират за всички договори. Липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договорите съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

4. Абстрактни ли са менителничните сделки?

Приема се, че абстрактните сделки са тези, при които правото не се интересува от целта на волеизявленията. Те са действителни, дори и при липса на основание[14]. Приема се, че записът на заповед, менителницата и чекът са абстрактни, защото от уредените в закона за тях реквизити не личи каква е непосредствената цел, която се преследва с поемането на имуществените задължения по тях[15]. Това разбиране не може да бъде споделено. Аргументите ми в тази насока са следните.

Всяка сделка има непосредствена правна цел, която преследва. Всяка има правно действие и последици, към които е насочена. Ако няма правна цел и правото се дезинтересираше от нея, това значи че нямаше да има и правни последици. На база на това трябва да се приеме, че всички сделки имат кауза. Абстрактните сделки не съществуват. Доколкото абстрактни сделки няма, деленето на сделките на абстрактни и каузални е логически немисимо[16].

В настоящото изложение ще развия аргументи, обосноваващи изводите ми относно каузалния характер на менителничните ефекти, като изследвам в частност записа на заповед, тъй като съдебната практика по отношение на него е най-богата. Но казаното е относимо и за менителницата и чека.

Записът на заповед е ценна книга, материализираща права. Последният е едностранна сделка, облечена в законоустановена форма, по силата на която издателят безусловно обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума[17]. Реквизитите му са изброени изчерпателно в чл. 535 Търговския закон (ТЗ). Документ, който не съдържа някой от тях, не е запис на заповед, освен в предвидените в ТЗ изключения. Сред законовите реквизити не фигурира изискване да бъде записано основанието, заради което се издава записът. Това, че каузата не е реквизит за валидност от формална страна, не значи, че такава липсва. Съдържанието на ценната книга е различно от материализираните в нея сделки и от евентуалната липса на основание.  С нормата на чл. 535 ТЗ се цели да бъдат дефинирани реквизитите на една ценна книга. Липсата на изискване за препращане към извънменителнично отношение е ествествена. В съдържанието на една конститутивна ценна книга не е необходимо да се включва позоваване на отношения, които възникват и се развиват невазивисмо от нейното издаване[18].

Като всяка сделка записът на заповед се сключва с някаква определена цел. В случая целта стои извън сделката – преследва се някакъв извънменителничен резултат. Това може да е новиране на съществуващ дълг, даване вместо изпълнение, дарение на менителнично вземане и други. На практика най-често записът на запис се издава с обезпечителна цел – да обезпечи друго съществуващо между поемателя и издателя правоотношение. Например задължението по заем на парични средства. Това обстоятелство не е спорно в практиката. Приема се, че основание за издаване на запис на заповед може да бъде каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение[19]. В доктрината също е застъпено, че поемането на задължение по запис на заповед намира своето основание в преследваната от страните обезпечителна цел[20]. Именно това е икономическото предназначение на тази сделка. Никой не би поел менителнично задължение без причина. Може да се приеме, че основание на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението. Спецификата е, че ако записът на заповед е издаден без основание, обеднилата се страна може да търси имуществено обезщетение по пътя на обагатяване без основание за чужда сметка – чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не на основание чл. 34 във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

Според мотивите на Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 17 вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. С въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Видно от цитираното решение, а и от установената практика на ВКС[21], е, че записът на запис има основание. Това, че то не е изрично записано в документа, удостоверяващ вземането, не го отличава по нищо от другите сделки. При тях също основанието за сключването им се извлича чрез тълкуване на действителната обща воля на страните (чл. 20 ЗЗД). Каузата не следва изрично от изразените волеизявления, нито пък е записана, ако има изискване за писмена форма. Това е един аргумент, доказващ, че деленето на сделките на абстрактни и каузални е изкуствено, тъй като и едните и другите имат основание.

В установената си практика ВКС приема, че макар менителничните сделки по дефиниция да са абстрактни, то този абстрактен характер не е абсолютен[22]. В Решение № 5 от 02.02.2012 г. по търг. д. № 75/2011 г. на ВКС е стигнато по-далеч като върховните съдии са приели, че издаването на запис на заповед е каузална сделка, която не е лишена от основание, но основанието е поставено извън съдържанието на документа. Основанието би могло да произтича от други отношения между издателя и поемателя, но правата и задълженията по тях са без значение за редовността на ценната книга. Цитираното решение разкрива много точно същността на записа на заповед. Последната е каузална сделка. Не е нужно обаче основанието да е записано в документа, тъй като не е предвидено сред задължителните реквизити на чл. 535 ТЗ. Затова ако то не е записано, документът е редовен от външна страна и представлява годно извънсъдебно изпълнително основание, на базата на което може да се издаде заповед за незабaвно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 9 ГПК. Това обаче не значи, че правото толерира неоснователно обогатяване. Ако записът на заповед няма основание, което да оправдава имущественото разместване между страните, и издателят бъде осъден да заплати сумата по ценната книга, то последният ще разполага с възможност да търси обратно от поемателя платеното[23].

5. Възражения, произтичащи от извънменителничното отношение

Тъй като записът на заповед и каузалното отношение, във връзка с което е издаден, са функционално и икономически свързани, то те не могат да бъдат откъснати едно от друго. Едното е основание на другото. Поради това промените в каузалното отношение се отразяват на менителничното. От тук изхожда и възможността страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, по менителничното. ВКС с Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК е приел, че при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. Всички доводи, основани на каузалните отношения, по повод на които е бил издаден запис на заповед, са възражения на издателя му, които решаващият съд е винаги длъжен да обсъди, за да реши дали сумата по веднъж вече издаден изпълнителен лист в действителност се дължи[24].

Тъй като по волята на страните каузалните отношения и менителничното задължение представляват едно житейско единство, би било несправедливо при непораждане или отпадане (изцяло или частично) на каузалното правоотношение да се иска изпълнение на менителничното задължение, защото по този начин кредиторът ще се обогати неоснователно[25]. Ако ефектът обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент. В противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед[26].

Неоснователна би била всяка, произтичаща от записа на заповед претенция, ако е отречено (независимо на какво основание) съществуването на вземането по каузалната сделка, за чието обезпечение е била сключена менителничната. Със заявяването от длъжника по записа на заповед на личните му менителнични възражения се преодолява абстрактния характер на записа на заповед и развитието на менителничното правоотношение се обуславя от каузалното[27].

С Решение №133 от 5.07.2013г. по т. д. № 104/2011г., ІІ т.о. ВКС е дал разяснения, че в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 от ТЗ решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна, но и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед на връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение на страните. Доказване на релативни възражения на длъжника срещу приносителя на запис заповед, основани на каузална сделка, ще има за последица освобождаване на длъжника от менителнична отговорност. Затова съдът е задължен да обсъди всички релативни възражения на ответника, свързани с каузалното правоотношение, включително и възражението за изтекла давност за вземанията, обезпечени с издаден прескрибиран запис на заповед. С оглед на това, предявен на основание чл. 534, ал.1 от ТЗ, иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане[28].

Възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, които да се отразят на менителничното, напрактика от гледна точка на материалното право обезличава разликата между каузалните и притетите за „абстрактни“ сделки. При един „каузален“ титул, длъжникът трябва да доказва нищожност респективно унищожаемост на сделката, нейното изменение или погасяване и т.н. При менителничните сделки длъжникът има същите възможности, но те произтичат от извънменителничното правоотношение – доказване на първоначална липса на извънменителнично правоотношение; неговото прекратяване, включително чрез изпълнение; неизправност на кредитора на плоскостта на това правоотношение и други[29].

Записът на заповед е каузална сделка, която се издава най-често като обезпечение на друго извънменителнично правоотношение между страните. Това извънменителнично правоотношение е каузата на записа на заповед. Възраженията, произтичащи от него, могат да се правят по менителничното правоотношение, тъй като двете отношения представляват едно единство. Изменение, прекратяване, погасяване на извънменителничното отношение води съответно до изменение, прекратяване и погасяване на менителничното. Съдът е длъжен при релевирано възражение в процеса да отчете тази връзка, иначе би могло да се стигне до неоснователно обогатяване.

6. “Нищожен ли е записът на заповед в случай, че не е доказано от ищеца наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по запис на заповед, но самият запис на заповед е изряден от формална страна и удостоверява изискуемо вземане?”

По поставения въпрос ВКС се е произнесъл с Решение № 85 от 05.07.2012г. по т. д. № 438/2011г. I т. о.[30]  В мотивите на последното е прието, че възражението на длъжника, че е поел задължение по каузална сделка, представлява лично възражение. С него се цели да се обори съществуването на вземането по менителничния ефект поради погасяване на задължението по каузалното правоотношение или поради недействителност на основното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издадена ценната книга. Възражението, че поетото задължение по записа на заповед е без основание, тъй като не съществува каузална сделка, няма за последица нищожност на менителничния ефект. Нищожността на менителничната сделка няма за последица нищожност и на каузалната сделка, но в тази хипотеза кредиторът не разполага с възможността да събере вземането си на основание на издадената за обезпечаване на изпълнението ценна книга. Нищожността на каузалната сделка може да има погасителен ефект за вземането по менителничната сделка при установена връзка между двете правоотношения.

По силата на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва основание. Нормата на закона прогласява за недействителни само сделките, сключени с определена причина, произтичаща от съдържанието на волеизявлението или от естеството на правоотношението. При менителничните сделки основанието за поетото задължение за плащане е поставено извън съдържанието на волеизявлението. След като в разпоредбата на чл. 535, т. 2 ТЗ е въведено изискване за редовността на менителничния ефект поетото обещание за плащане да е безусловно, то съществуването на основание за издаване на ценната книга следва да се счита за предположено от законодателя при „абстрактните“ сделки. В този смисъл е установена и презумпция по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, че основанието се предполага до доказване на противното. Кредиторът е освободен от задължението да доказва основанието, породило правоотношението, от което произтича предявеното вземане. По аргумент от нормите на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 535, т. 2 ТЗ кредиторът може да иска изпълнение въз основа на „абстрактна“ сделка без да доказва основание за възникване на вземането си по тази или по друга каузална сделка, свързана с менителничната. Следователно, само по себе недоказването, че между издателя и поемателя по записа на заповед съществува каузално отношение, не е основание за прогласяване на нищожност на менителничната сделка.

По тези съображения съставът на ВКС, ТК, І т. о. отговаря на поставения правен въпрос така: Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.

7. Може ли с уговорка между страните да се изключи възможността да се правят възражения, произтичащи от каузалното правоотношение?

Така зададеният въпрос обхваща проблема може ли по волята на страните да се уговаря „абстрактност“ на сделката и в частност – може ли при менителничните ефекти по този начин да се изключи възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение?

В доктрината преобладава мнението, че абстрактни сделки не могат да се създават по волята на страните, а са допустими само ако са уредени от закона. Изтъкват се различни аргументи, включитено от сравнително правния и историческия анализ. А именно, че режимът на основанието е взаимстван от уредбата на романския правен кръг, който не допуска с общо правило извършването на абстрактни сделки. Подобно разрешение не е познато и на онези правни системи, които уреждат общи правила за абстрактните сделки[31]. Смята се, че такива уговорки са недействителни поради противоречие с добрите нрави и тъй като представляват предварителен отказ от права, а такъв е недопустим. Приема се, също така, че уговарянето на абстрактност излиза извън границите на договорната свобода и би стимулирало към неизпълнение, като се отнемат средставата на изправната страна за защита[32]. Смятам, че изтъкнaтите аргументи са основателни и логични и следва да бъдат споделени, но не изясняват в пълнота същността, действието и значението на подобни уговорки, залегнали в сделките между страните.

Съдебната практика приема, че посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи „абстрактната“ сделка, ако не се отразява  на  безусловния характер на обещанието за плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл. 455, т. 2 и чл. 535, т. 2 ТЗ.  Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите на менителничния ефект същата следва да се счита за неписана и не опорочава формата му. Такова отбелязване обективно е от значение при доказването на иска по чл. 422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК. Практиката сочи, че записите на заповед се издават именно като средство за обезпечаване на парични задължения,  произтичащи от сключени договори, и възприемането на противната теза би ги обезсмислило като такива[33].

Т.е. от гледна точка на формалната редовност на записа на заповед вписвания относно каузални отношения между страните следва да се считат за неписани, но от процесуална гледна точка те могат да придадат на записа на заповед значението на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, от което зависи възникването и съществуването на менителнично вземане[34].

По същата логика, ако има уговорки в записа на заповед, които изключват обезпечителната му функция като например „не служи за обезпечение на конкретно задължение“, те не опорочават законовите реквизити и съответно ефекта е редовен. Такива уговорки от гледна точка на формалната редовност следва да се считат неписани. От процесулана гледна точка обаче, такава клауза има доказателствено значение на частен свидетелстващ документ. С подобна уговорка  издателят на записа свидетелства за несъществуването на факт с правно значение, възприет от него – несъществуването на каузално правоотношение, което се обезпечава със записа. Този документ ще се преценява от съда по общите правила – ще има формална доказателствена сила относно неговото авторство. Клауза от типа „не служи за обезпечение“ е неизгодна за издателя, тъй като би го лишила от възможността да прави възражения, основаващи се на каузалното правоотношение. Затова тя има висока доказателсвтена стойност за съда – сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател[35].

Ако съдът, с оглед на всички обстоятелства по делото, приеме че записът не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то естествено и логично е заключението, че няма да могат да се правят възражения, основани на такова извънменителнично правоотношение. Спецификата при записа на заповед е, че ако той е редовен от външна страна, издателят ще бъде осъден да заплати на поемателя дължимата сума и едва след това ще може да търси обратно платеното по пътя на неоснователното обогатяване, тъй като правото не толерира разместване на имущества без основание[36].

Възможно е с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото, въпреки наличието на противна уговорка в записа, да се установи наличие на каузално правоотношение във връзка с което е издаден ефектът. Това ще е резултатът, например, ако се установи, че уговорката за абстрактност е неавтентична (подправена). В такъв случай не следва да се отрича възможността на страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение.

Като извод от изложеното следва да се приеме, че с уговорка помежду си страните не могат да уговарят абстрактност на сделката. Уговорка от типа „не служи за обезпечение“, „записа не е издаден във връзка с каузално правоотношение“ и други подобни в менителничния ефект имат само доказателствено значение. Ако записът на заповед е издаден във връзка с друго правоотношение, то с противна уговорка страните не могат да изключат възможността да се правят възражения произтичащи от каузалното правоотношение. Подобна уговорка няма да съответства на действително правно положение и тъй като частният свидетелстващ документ няма обвързваща материална сила за съда, той ще се преценява с оглед всички събрани по делото доказателства.

Ако пък записът на заповед наистина не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то подобна уговорка няма да създаде абстрактност на сделката, а само ще отрази този факт. Ще има доказателствено значение за съда. Възражения основани на каузално правоотношение няма как да се правят, тъй като такова не съществува.

8. Разпределение на доказателствената тежест

Съдебната практика е установила специални правила при записа на заповед относно каузалното правоотношение. На първо място, съдът не следи служебно за наличието на каузално отношението. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Общото оспорване на вземането по редовен от външна страна запис на заповед не представлява възражение на длъжника срещу съществуването на задължението. В производството по чл. 422 ГПК съдът извършва проверка за съществуването на каузално отношение, само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповедта за изпълнение.

Доказателствената тежест се разпределя съобразно общите правила – чл. 154, ал. 1 ГПК. Всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Ако от ответника е направено възражение за наличие на конкретна каузална сделка, в негова тежест като издател на менителничният ефект е да установи чрез предвидените в закона способи, че записът на заповед е издаден като обезпечение на посоченото конкретно каузално правоотношение между издателя и поемателя, както и погасяването – пълно или частично на вземането, породено от каузалната сделка. В тежест на ищеца по иск с правно основание – чл.422, ал.1 ГПК е да докаже валидното възникване и съществуване на паричното вземане, заявено в заповедното производство.[37]

При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално  правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат  посочените правила за разпределение на доказателствената тежест[38].

Не би могло обаче да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед, установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Той не следва да сочи и доказва връзка между менителничното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежали само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза – всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в цялост, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Ищецът, поемател по записа на заповед, няма задължение да сочи каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Но не може да му се откаже правото да представи доказателства в обосноваване наличието на такава кауза, респ. тези доказателства да бъдат съобразявани и в подкрепа тезата на ответника. В този смисъл не се вменява на ищеца задължение за доказване на кауза, но не се изключва интерес и възможност ищецът-поемател по запис на заповед да доказва такава, с цел преодоляване защитата на ответника^[39].

В обобщение следва да се приеме, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването ѝ, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на менителнична сделка, независимо от защитата на ответника[40]. Също така недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване респ. несъществуване на вземането по менителничния ефект. При неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване респ. съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника[41].

9. Заключение

Под кауза на сделката следва да се разбира непосредствената цел към която са насочени правните последици на отделното волеизявление, а не на договора. Тя е елемент от съдържанието на облигационното отношение и нейната липса води до неговата нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.

Менитеничните сделки също имат основание, но то е поставено извън съдържанието на волеизявлението. Каузата на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението на издателя, която може да произтича от други отношения между издателя и поемателя. Поради това не може да има делене на сделките по критерий наличие или липса на основание, тъй като „абстрактните“ сделки също имат основание. Всички сделки имат кауза.

При доказана връзка между менителничния ефект и каузалното правоотношение могат да се правят възражения произтичащи от извънменителничното правоотношение по менителничното.

Съдът не следи служебно за наличието на каузално правоотношение във връзка с което е поето менителничното задължение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално  правоотношение,  по  повод  или  във  връзка  с  което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията ѝ, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,  респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.

Страните не могат по своя воля да уговарят абстрактност на сключваните от тях сделки. Подобни клаузи в менителничните ефекти, ако не се отразяват на безусловния  характер на обещанието за плащане, се считат за неписани и не влияят на редовността на сделката. Те имат доказателствено значение за съда.

Автор: адв. Маргарита Балабанова

Редовен докторант по търговско право към ИДП при БАН

---

---

---

[1] Шевро, Ем.  Каузата според френското право: една погрешна интерпретация на източниците на римското право, IUS ROMANUM, бр. 1/2016г., ISSN 2367-7007, стр. 2-4

[2] Цончев, К. Договор за дарение, С., 1988, стр. 20-24

[3] Голева, П. Облигационно право – учебник за студенти по специалност право, С., 2004, стр. 30

[4] Павлова, М. Гражданско право – обща част, С., 2002, стр. 465-466

[5] Калайджиев, А. За основанието на правните сделки – сп. Съвременно право, бр. 1/1990, стр. 29-30

[6] Така Таков, К. Абстрактни сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет –  Юбилеен сборник по повод 100 годишнината на проф. Иван Апастолов, 2001г., стр. 419-451

[7] Шевро, Ем. Цит съч., стр. 4

[8] Таков, К. Цит съч., стр. 419-451

[9] Решение № 97/8.02.2013г. по т. д. 196/2011г., I т. о. на ВКС

[10] Така Павлова, М. – Цит. Съч., стр. 97

[11] Решение № 1040/1993г., II г. о. по гр. д. № 382/1993 на ВКС, II г. о.; Решение № 1042/2006 по гр. д. № 768/2005, на ВКС, II г. о. и др.

[12] Кунчев, К., Закон за задълженията и договорите – задължителна съдебна практика. Част II. Недействиттелност на договорите. Представителство. Едностранни волеизявления, Сиби, С., 2015, стр. 234-236

[13] Определение № 398 от 15.03.2011г. по гр. д. № 1140/2010г. IV г. о. на ВКС

[14] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 133

[15] Павлова, М., Цит съч., стр. 467

[16] Таков, К., Цит съч., стр. Стр. 419-451

[17] Голева, П., Търговски сделки, Фенея, С., 2012, стр. 373

[18] Така Стефанов, Ст. Абстрактни ли са менителничните сделки – http://www.sabevandpartners.com/htmls/bg/publication.asp, стр. 11

[19] Решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490 / 2014 г. , IV гр. о. на ВКС

[20] Колева, Ж. – Обезпечителното основание на записа на заповед – Научни трудове на института за държавата и правото, Том VII, С., 2012г., стр. 223

[21] Така Решение № 608 от 12.06.2007 г. по гр. д. № 649/2006 г., II г. о. на ВКС и др.

[22] Решение № 206 от 06.04.2015 г. по т. д. № 3701 / 2013 г. II т. о. на ВКС

[23] Така Решение № 1369 от 3.8.2012 г. по гр. д. № 2005/2012 г. на V състав на Районен съд – Бургас, Определение № 553 от 01.10.2009 г. по ч.т.д. № 519/2009 г., т. к. на ВКС

[24] Определение № 271 от 12.04.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. I т. о. на ВКС

[25] Определение № 308 от 10.05.2013 г. по търг. д. № 735/2012 г. II т. о. на ВКС

[26] Решение № 249 от 02.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г., т.к. на ВКС

[27] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС

[28] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС

[29] Така Стефанов, Ст., Цит. Съч., стр. 6

[30] Кунчев, К., Цит. съч., стр. 240

[31] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 134

[32] Таков, К. Цит. Съч., стр. 419-451

[33] Тълкувателно решение № 4/2013г.  по тълкл. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС

[34] Така Решение № 88 от 27.05.2013 г. по търг. д. № 374/2012 г. на ВКС

[35] Сталев, Ж. Българско процесуално право, Сиела, С., 2012, стр. 282

[36] Виж Решение от 21.10.2010г. по гр.д.№ 458 / 2010г., на Окръжен съд – Благоевград и Определение № 1380 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 567/2011 г. IV г. о. на ВКС

[37] Така Решение № 149/05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. I т. о. на ВКС, Решение № 173/12.01.2011г. по т.д. № 901/2009г. на I т. о. на ВКС, Решение № 119/08.07.2011г. по т.д.№ 1160/10г. на I т. о. на ВКС, Решение № 105/3.07.2012г по т.д. 564/2011г на II т.о. на ВКС, Определение 519 от 28.08.2015г по т.д. 2923/2014г на II т.о. на ВКС и др.

[38] Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС

[39] Решение № 17 от 19.02.2015 г. по търг. д. № 3385 / 2013 г. I т. о. на ВКС

[40] Решение № 248/23.01.15 г. по т. д. № 3437/13 г. на І т. о. на ВКС

[41] Така Решение № 38 от 11.09.2015 г. по т. д. № 854/2012 г. на II т. о. на ВКС