КАКЪВ Е РЕДЪТ ЗА ЗАЩИТА НА КРЕДИТОРА ПРИ ПОСЛЕДВАЩА РАЗПОРЕДИТЕЛНА СДЕЛКА, ИЗВЪРШЕНА ОТ ТРЕТОТО ЛИЦЕ, В ЧИЯТО ПОЛЗА ДЛЪЖНИКЪТ МУ СЕ Е РАЗПОРЕДИЛ С ИМУЩЕСТВОТО СИ?

Повод за написване на настоящата статия е тълкувателно дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, допълнено с Разпореждане от 26.10.2017г. на Председателя на ВКС по следния въпрос „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“.  

ВКС е констатирал противоречива практика по въпроса, обективирана в две съдебни решения.

В Решение № 129 от 20.07.2017г. по т.д. № 2481/2016г. на I т.о. на ВКС (наричано по-долу Решение 129) съдът е приел, че когато третото лице се е разпоредило с прехвърленото му от длъжника имущество преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД и на това основание имуществото вече не е в патримониума му, това не лишава от правен интерес Павловия иск за прогласяване на относителна недействителност на извършената от длъжника разпоредителна сделка, като възможността на кредитора да реализира правата си по съдебното решение се преценява в изпълнителното производство. В цитираното решение на ВКС четем „в изпълнителното производство, но при наличие на решение, уважаващо иск по чл.135 ал.1 ЗЗД кредиторът преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на съдия изпълнител /чл.435 ал.5 изр. 2-ро ГПК/, при пропускане на сроковете за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск /чл.435 ал.5 изр.2-ро ГПК/“.

Във второто Решение № 122 от 13.09.2016г. по гр.д. № 5533/2015г. на IV г.о. на ВКС (Решение 122) съдът е развил в мотивите разбирането си, че предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД е относителната недействителност на двете последователни сделки – сделката между длъжника и лицето, договаряло с него във вреда на кредитора и последвалата такава между лицето, договаряло с длъжника и третото лице. В това второ решение ВКС е приел, че „целеният от длъжника краен увреждащ резултат се постига с осъществяване на последното действие или сделка“. В решаващите мотиви на същото това решение ВКС допълва, че „при това положение кредиторът може да иска обявяването за недействителни на цялата поредица от действия или сделки, които го увреждат в това му качество. В този случай преценката дали е налице знание за увреждането, в случаите когато такова се изисква, се извършва с оглед на последния приобретател от поредицата. В случай, че по отношение на него са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД, за относително недействителна се обявява цялата поредица от действия или сделки, а не само сделката, която последния приобретател е сключил във вреда на кредитора. Ако по отношение на последния приобретател не са налице предпоставките за обявяване на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, то искът следва да се отхвърли изцяло без значение от това дали по отношение на някой от предшестващите приобретатели, които са договаряли с кредитора, тези предпоставки са били налице. В такъв случай се касае един иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие или сделка за относително недействителна отделно от останалите“. В същото това решение ВКС счита, че разпоредбата на чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора.

По същността си двете цитирани съдебни решения третират по различен начин въпроса, дали предмет на Павловия иск може да бъде разпоредителна сделка, която не е извършена от длъжника, а от лицето, придобило от длъжника съответното имущество, с отчуждаването на което е била намалена възможността за удовлетворяване на кредитора.

Всъщност, в съдебната практика съществува и трети подход (подвид на първото становище, изразено по-горе), който може да бъде изведен от Решение по гр.д. 2394/2012г. на Окръжен съд -Варна, което е било потвърдено с Решение No 101/2013г. по гр.д. No 187/2013г. на Апелативен съд -Варна, което от своя страна е било обжалвано пред ВКС, но Върховният съд с Определение No 234/2014г. по гр.д. No 6269/2013г. на ВКС, III-то г.о. не е допуснал касационно обжалване и по този начин първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Ищецът по цитираните съдебни производства е предявил с исковата си молба два обективно съединени иска по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на две последователни сделки, с които ответниците (страните по първата и по втората сделки) са действали с цел да увредят кредитора. Първоинстанционният Окръжен съд – Варна е уважил предявените искове като два отделни обективно съединени иска и е постановил решение, чийто диспозитив съдържа отделно изрично произнасяне по всеки от двата иска. Апелативната инстанция е потвърдила изцяло решението на първата инстанция. Същото се отнася и до констатациите на ВКС по това производство. Вярно е, че основният акцент при постановяване на решаващите мотиви по това дело е поставен на съвсем различно място, свързано с конкретни факти по делото, но все пак, ако някоя от инстанциите бе установила, че исковете са неправилно предявени, като два отделни, но обективно съединени иска, тя щеше да се произнесе задължително по този въпрос, тъй като това вероятно рефлектира върху допустимостта решението, за което съдът следи служебно (произнасяне по непредявен иск).

І. СЪЩНОСТ НА ПАВЛОВИЯ ИСК И ВЪВЕДЕНИЕ В РАЗГЛЕЖДАНИЯ ОТ ВЪРХОВНИЯ СЪД ВЪПРОС

Павловият иск е уреден в чл. 135 ал. 1 от ЗЗД.

Предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД могат да бъдат правни сделки или правни действия, с които длъжникът уврежда кредитора си. За целите на настоящото изложение ще се спрем само върху анализа на правните сделки като предмет на иск по чл. 135 от ЗЗД, тъй като формулираният от ВКС въпрос се отнася конкретно до определяне на реда за защита на кредитора „при последваща разпоредителна сделка“.

Предмет на увреждащата сделка могат да бъдат недвижими имоти, движими вещи или други имуществени права (например парично вземане) на длъжника. Цитираната от ВКС съдебна практика е само по искове, имащи за предмет правни сделки с недвижими имоти. Формулираният от ВКС въпрос по тълкувателното дело, обаче, се отнася до „имущества“ въобще, което би следвало да включва както недвижими имоти, така и движими вещи и имуществени права. Затова в настоящото изложение ще бъде направен опит да бъдат обхванати и трите хипотези.

Искът по чл. 135 от ЗЗД е конститутивен иск, с който се упражнява едно преобразуващо (потестативно) право на кредитора да прогласи относителна недействителност на правна сделка/правно действие, с които длъжникът го уврежда.

В правната доктрина[1] и в практиката на ВКС[2] е възприето, че пасивно легитимирани ответници по Павловия иск са длъжникът и лицето, с което той е договарял във вреда на кредитора си – те са необходими задължителни другари в исковия процес, тъй като съвместното им участие в процеса е предпоставка за допустимост на съдебното производство.

Когато увреждащата сделка не е една, а няколко последователни, съдебната практика приема, че третото лице-приобретател вече не е необходим другар на длъжника и лицето, с което той е договарял във вреда на кредитора. [3] Този извод се прави въз основа на чл. 135, ал. 1, изр. 3-то от ЗЗД.

Съдебното решение, с което се уважава иск по чл. 135 от ЗЗД, има сила на пресъдено нещо (СПН) и конститутивно действие.

С цел избягване на противоречия правим следното уточнение – лицата, попадащи в хипотезата на Павловия иск, ще наричаме по следния начин – кредитор; длъжник; съконтрагент на длъжника (лицето, с което длъжникът е договарял във вреда на кредитора и е придобило права от длъжника) и трето лице (под трето лице разбираме всяко следващо по веригата лице, което е придобило права от съконтрагента на длъжника).

ІІ. ОТНОСНО ВЪЗМОЖНОСТТА НА КРЕДИТОРА ДА РЕАЛИЗИРА ПРАВАТА СИ СРЕЩУ ТРЕТОТО ЛИЦЕ В РАМКИТЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС (анализ на хипотезата по Решение 129)

Кредиторът може да реализира правата си по конкретно съдебно решение, само спрямо лицата, по отношение на които то има действие. В рамките на изпълнителния процес, това означава, че кредиторът ще може да насочи изпълнение срещу предмета на увреждаща сделка по чл. 135 от ЗЗД, придобит и намиращ се у трето лице, когато съдебното решение по чл. 135 от ЗЗД има действие и по отношение на това трето лице.

Това, което определя по отношение на кои лица има действие съдебното решение, са субективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) на същото. Всяко съдебно решение има СПН. Съдебните решения по осъдителни искове имат освен СПН и изпълнителна сила, т.е. те могат да бъдат изпълнени при необходимост принудително срещу лицата, обвързани от СПН. Съдебните решения по конститутивни искове освен СПН имат и конститутивно действие, но нямат изпълнителна сила.

Павловият иск е конститутивен иск и съответно съдебното решение, с което той се уважава притежава СПН и конститутивно действие.

Съдебното решение по Павловия иск няма изпълнителна сила, т.е. ищецът-кредитор не може въз основа на него да се снабди с изпълнителен лист.

Ето защо, за да може да насочи принудително изпълнение върху предмета на прогласената за относително недействителна правна сделка, кредиторът:

• следва да е провел успешно Павлов иск, уважен с влязло в сила съдебно решение, чиято СПН да се разпростира по отношение на лицето, което последно по веригата е придобило собственост върху предмета на увреждащата сделка и
• да се е снабдил с изпълнителен лист за вземането си срещу длъжника въз основа на влязло в сила съдебно решение по отделен осъдителен иск или проведено успешно заповедно производство. Провеждането на осъдителен иск или заповедно производство може да предхожда или последва предявяването на Павловия иск и влизане в сила на решението по него. Възможно е и Павловият иск да бъде обективно съединен с осъдителен иск срещу длъжника.

Големият въпрос обаче е, дали субективните предели на СПН и съответно конститутивното действие на съдебното решение по Павловия иск ще се разпростират спрямо третото лице, когато искът е бил предявен само срещу разпоредителната сделка между длъжникa и съконтрагента на длъжника?

По правило всяко съдебно решение има СПН само спрямо лицата, които са имали качеството „страни по конкретното съдебно производство“ (без значение, дали страната е била главна или подпомагаща). По изключение то може да има СПН и по отношение на трети лица (например частните правоприемници на страна по делото – хипотезата, която ще разгледаме по-долу във връзка с настоящото изложение).

Дали съдебното решение по Павлов иск, по който пасивно легитимирани като ответници са само длъжникът и съконтрагентът на длъжника, би имало СПН и спрямо третото лице зависи от момента, в който е настъпило последващото правоприемство, от това дали предмет на прехвърлителната сделка са недвижими вещи, движими вещи или други имуществени права.

На първо място, ще проследим как се разпростира действието на решението по чл. 135 от ЗЗД, с което се прогласява относителна недействителност на сделка между длъжника и съконтрагента на длъжника, имаща за предмет недвижими вещи.

При анализа следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 135 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД, в която е предвидено, че „недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността“.

Цитираната разпоредба предвижда три кумулативни предпоставки, при наличие на които решението по Павловия иск няма да разпростре своята СПН по отношение на третото лице-приобретател:

• Третото лице да е било добросъвестно (да не е знаело за увреждащия ефект на сделката спрямо кредитора);
• Да е придобило предмета по сделката между длъжника и лицето, с което той е договарял на възмездно правно основание;
• Придобиването да е станало преди вписване на исковата молба по Павловия иск (очевидно става въпрос за вписване в Имотния регистър).

Изискването за вписване на исковата молба като една от предпоставките по чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД поставя въпроса, дали тази разпоредба е приложима спрямо всички видове последващи разпоредителни сделки, независимо от предмета им, или е приложима само към тези, които имат за предмет недвижими имоти? Правилният отговор би следвало да е в следния смисъл – разпоредбата се прилага за всички случаи, в които Павловият иск подлежи на вписване.

Към настоящия момент българското право урежда вписване единствено на исковите молби, които имат за предмет правни сделки с недвижими имоти. Вписването на тези искови молби се извършва в Имотния регистър. Исковите молби по чл. 135 от ЗЗД, имащи за предмет сделки с движими вещи и имуществени права, не подлежат на вписване.

Като отчитаме горните разсъждения и връщайки се към въпроса, на който най-напред трябваше да отговорим, а именно за субективните предели на СПН на решението по чл. 135 от ЗЗД, с което се прогласява относителна недействителност на увреждаща сделка между длъжника и съконтрагента на длъжника, ще разгледаме две отделни хипотези, когато Павловият иск е насочен само срещу тази сделка:

• Ако недвижимата вещ, предмет на увреждащата сделка, е била прехвърлена на третото лице след вписване на исковата молба за обявяване на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, СПН на съдебното решение ще се разпростре автоматично и по отношение на това трето лице без значение, дали то е било привлечено и е участвало като страна в процеса или не. Същият извод следва и от чл. 226 ал. 3 от ГПК, който в съдебната практика е прието да се прилага по аналогия. В този случай, ако кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за насочване на принудително изпълнение върху недвижимия имот, предмет на относително недействителната сделка, той ще има правото и ще може да го използва и срещу третото лице в чиято собственост се намира имотът.

СПН на съдебното решение в горния случай ще се разпростре автоматично спрямо третото лице, защото вписването на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД има оповестително-защитно действие. Съгласно чл. 115 ал. 1 от Закона за собствеността „Влезлите в законна сила решения, постановени по исковите молби по предходния член, се отбелязват по представен препис от решението”. Отбелязването на съдебното решение се извършва към датата на вписване на исковата молба и се счита, че произвежда действието си именно от тази дата. Ако исковата молба не е вписана, решението, което е постановено по нея, няма действие спрямо трети лица, освен от деня, в който то е вписано (чл. 115 ал. 4 от Закона за собствеността). Per argumentum a contrario от цитираната разпоредба на чл. 115 ал. 4 от Закона за собствеността следва, че ако исковата молба е била вписана, постановеното по нея съдебно решение ще има действие спрямо трети лица от датата на вписване на исковата молба. В този смисъл разпоредбата на чл. 114, буква в) изр. 2-ро от Закона за собствеността гласи „придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца“. Да има действие едно съдебно решение спрямо третите лица означава то да има СПН по отношение на същите. При конститутивните решения би следвало освен СПН и конститутивното действие на решението да се разпростира по отношение на сделките, сключени от тези трети лица.

• В случай обаче, че недвижимата вещ е била прехвърлена на третото лице преди или след завеждане на делото, но преди вписване на исковата молба за обявяване на относителната недействителност, СПН на съдебното решение няма да се разпростре автоматично по отношение на третото лице. Това обаче не означава, че третото лице ще може да противопостави правата си върху вещта на кредитора, ако последният докаже, че то е действало недобросъвестно (когато сделката, по която третото лице е придобило права е била възмездна. Ако сделката, по която третото лице е придобило права е безвъзмездна, е достатъчно да е установено, че праводателят на третото лице е недобросъвестен).

Когато недвижимата вещ е била прехвърлена на трето лице преди завеждане на делото по Павловия иск, за да има съдебното решение СПН и срещу третото лице, то трябва да бъде страна по производството, тоест искът следва да е насочен и срещу него.

Правилата за разпростиране на СПН по отношение на трети лица-правоприемници в рамките на висящ исков процес – след завеждане на делото, но преди вписване на исковата молба, са уредени в чл. 226 от ГПК, който съдилищата прилагат и спрямо исковете по чл. 135 от ЗЗД.[4]

Разпоредбата на чл. 226 от ГПК, обаче, урежда разпростирането на СПН на съдебното решение, когато спорното право е било прехвърлено в хода на висящия процес. В случая с иска по чл. 135 от ЗЗД е малко по-особено, защото предмет на иска по чл. 135 от ЗЗД в разглеждания случай е самото правоотношение (правната сделка), срещу която се предявява искът. В този смисъл, няма как „правната сделка“ да бъде прехвърлена в хода на висящия процес. Ето защо, правилно е в случая да се прилага специалната разпоредба на чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД, като за меродавен за преценката се взема моментът на вписване на исковата молба, а правата на третите лица се преценяват при съвкупно прилагане на цитираната разпоредба и чл. 114 и чл. 115 от ЗС. Тъй, като обаче, съдебната практика е възприела прилагането на чл. 226 ал. 3 от ГПК и спрямо производствата по Павлов иск, ние се съобразяваме с така установената практика и в настоящото изложение.

От чл. 226 ал. 3 на ГПК следва, че дори когато прехвърлянето на недвижимата вещ е извършено след завеждане на делото, но преди вписване на исковата молба, съдебното решение няма да разпростре своята СПН спрямо третото лице, приобретател (частен правоприемник). Следователно, кредиторът няма да може да насочи принудително изпълнение срещу вещта, придобита от третото лице. Както посочихме по-горе обаче, независимо, че прехвърлянето към третото лице е извършено преди вписване на исковата молба  и постановеното съдебно решение няма СПН по отношение на третото лице, сделката би могла да бъде прогласена за относително недействителна и в тези случаи, ако се докаже, че третото лице е било недобросъвестно (знаело е за увреждането на кредитора).

Въпросът, дали третото лице е било добросъвестно по смисъла на чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД, е факт с правно значение, който може да бъде установен само от съда в нарочно исково производство. Ето защо и в този втори случай, ако кредиторът е провел успешно Павлов иск срещу длъжника и съконтрагента на длъжника и се е снабдил с изпълнителен лист за вземането си срещу длъжника, той няма да може да го използва срещу третото лице, в чието владение (собственост) се намира имотът и да насочи принудителното изпълнение срещу него, ако третото лице докаже пред съдебния изпълнител, че е придобило собствеността върху недвижимия имот преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД. В тези случаи правата на кредитора ще останат незащитени.

Съдебният изпълнител е длъжен да изследва всички обстоятелства относно това в кой момент са придобити правата от третото лице и дали те не изключват тези на взискателя (кредитор). Проверката се извършва служебно от съдебния изпълнител чрез използване на служебния му достъп до Имотен регистър. Ако установи, че третото лице е придобило собственост върху недвижимата вещ и сделката е вписана в Имотния регистър преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД, съдебният изпълнител следва да откаже осъществяване на принудително изпълнение върху недвижимата вещ.[5]

Дори ако хипотетично допуснем, че съдебният изпълнител „игнорира“ възраженията на третото лице и насочи изпълнение върху вещта по настояване на взискателя (кредитор), което би било в нарушение на закона, ВКС в Решение № 129 от 20.07.2017г. по т.д. № 2481/2016г. на I т.о. на ВКС приема, че третото лице би могло да се защити чрез обжалване на действията на съдебния изпълнител пред съответния окръжен съд или предявяване на владелчески иск. Въпросът, по който е образувано тълкувателното дело обаче е, какъв е редът за защита на кредитора? Ако продължим разсъжденията си и проследим накратко развитието на едно такова обжалване, преглеждайки и трайната съдебна практика по въпроса, ще се убедим, че в производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител от третото лице съдът изследва два факта – кога  е придобита собствеността и съответно владението върху имота. Ако установи, че третото лице е придобило собствеността преди вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД, съдът само на това основание ще уважи жалбата на третото лице и ще отмени като незаконосъобразни действията на съдебния изпълнител. Дали третото лице е било добросъвестно или не и дали е придобило възмездно или не са факти, които не се изследват от съда в производството по обжалване.

В производството по обжалване действията на съдебния изпълнител от третото лице, взискателят не може да релевира тези обстоятелства с възражения, както и не може да предяви иск по чл. 135 от ЗЗД, доколкото производството не е с исков характер.

Б) На второ място, ще разгледаме действието на решението, с което се прогласява относителна недействителност на увреждащата сделка между длъжника и неговия контрагент, която има за предмет движими вещи и други имуществени права (като например права върху акции или дружествени дялове, парично вземане и т.н.). Когато искът по чл. 135 от ЗЗД е насочен срещу сделката между длъжника и неговия съконтрагент, имаща за предмет движими вещи или други имуществени права, се откриват доста повече сложности при реализиране на правата на кредитора в рамките на изпълнителното производство.

В посочените по-горе случаи исковата молба не подлежи на вписване, поради което и чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД не може да намери приложение и момента на вписване на исковата молба не може да се приеме като темпорална граница с оглед на преценка на противопоставимостта на правата на третото лице срещу тези на кредитора.

Конкретно при движимите вещи (и акциите на приносител) противопоставимостта на правата на третото лице се определя по правилата на чл. 78 от ЗС (с изключение на случаите, когато за прехвърляне на движимите вещи се изисква специална форма).

Разбира се и тук, както и при недвижимите имоти, когато прехвърлянето на движимите вещи или имуществените права е настъпило в рамките на висящ исков процес, съдилищата са възприели в практиката си и прилагат чл. 226 ал. 3 от ГПК, който обаче за движимите вещи също препраща към чл. 78 от ЗС с цел да се защитят и правата на третото добросъвестно лице-приобретател.

Нека разгледаме възможните хипотези, при които предмет на сделката между съконтрагента на длъжника и третото лице са движими вещи или имуществени права, съответно дали СПН на съдебното решение ще се разпростира срещу третото лице в тези случаи?

• Ако движимата вещ/имуществено право бъдат прехвърлени на трето лице преди завеждане на Павловия иск, решението, с което е прогласена относителна недействителност на сделката между длъжника и съконтрагента на длъжника няма да има СПН по отношение на третото лице, освен ако искът не е бил насочен и срещу него. В тези случаи кредиторът няма да може в рамките на изпълнителното производство да насочи принудително изпълнение срещи движимата вещ/имущественото право, намиращи се в собственост на третото лице, поради изложените вече по-горе причини.
• Ако прехвърлянето на движимата вещ/имуществено право на третото лице е било осъществено след завеждане на Павловия иск (в рамките на висящ съдебен процес), съдебното решение, като се отчита правилото на чл. 226 ал. 3 от ГПК, следва да има СПН по отношение на третото лице освен, когато предмет на сделката са били движими вещи (без такива, за прехвърлянето на правото на собственост върху които се изисква специална форма)/акции на приносител, за които може да се приложи чл. 78 от ЗС, т.е. третото лице, което е придобило владението по възмезден начин на правно основание, макар и от несобственик и е действало добросъвестно (не е знаело, че придобива от несобственик). Важно уточнение във връзка с оригинерния придобивен способ по чл. 78 от ЗС е това, че субективният елемент се преценява към момента на получаване на владението върху вещта, а не към момента на сключване на договора, защото двата могат и да не съвпадат. В тези случаи, за да се защити кредиторът срещу евентуално противопоставяне на правата на трето лице в рамките на изпълнителния процес, същият би могъл още при предявяване на Павловия иск да поиска от съда да му бъде допусната обезпечителна мярка – запор върху движимата вещ/имуществено право. По този начин, кредиторът ще осуети възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител по чл.435 ал. 4 и ал. 5 от ГПК от третото лице в рамките на изпълнителното производство, а за третото лице ще остане възможността да се защити чрез ревандикационен иск, като в рамките на исковия процес вече ще бъде установено, дали третото лице е придобило правото на собственост по чл. 78 от ЗС.

С оглед на всичко гореизложено, считаме, че становището на ВКС, изразено в Решение № 129 от 20.07.2017г. по т.д. № 2481/2016г. на I т.о. на ВКС, а именно, че „в изпълнителното производство, но при наличие на решение, уважаващо иск по чл.135 ал.1 ЗЗД кредиторът преценява реализирането на правата си по решението“ е неправилно, тъй като горният анализ показа, че има хипотези, в които дори при наличие на уважен Павлов иск за прогласяване на относителна недействителност на сделката между длъжника и неговия съконтрагент, кредиторът не може да реализира правата си по влязлото в сила решение срещу третото лице, което е придобило възмездно същите права преди вписване на исковата молба по Павловия иск. Следователно, ако се възприеме становището, че при наличие на последваща разпоредителна сделка предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД следва  да се извърши само срещу сделката между длъжника и неговия съконтрагент, а впоследствие да се преценява реализирането на правата на кредитора в рамките на изпълнителния процес, няма да се предостави възможност за ефективна и пълна защита на правата на кредитора. Поради това, тази теза е неприемлива.

ІІІ. РЕАЛИЗИРАНЕ НА ЗАЩИТАТА НА КРЕДИТОРА ПО ИСКОВ ПЪТ

В Решение № 122 от 13.09.2016г. по гр.д. № 5533/2015г. на IV г.о. на ВКС съдът приема, че разпоредбата на чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора. В същото решение, както бе цитирано в началото на това изложение, ВКС приема,  че искът по чл. 135 от ЗЗД следва да бъде насочен срещу всички увреждащи сделки по веригата, като в случая „се касае един иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, с който се иска обявяване на относителната недействителност на цялата поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, а не до отделни искове за обявяване на всяко едно действие или сделка за относително недействителна отделно от останалите“. Освен това ВКС приема, че разпоредбата на чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД не урежда самостоятелен иск, а само хипотезите, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора.

Обратно, от Решение по гр.д. 2394/2012г. на Окръжен съд -Варна, което е било потвърдено с Решение No 101/2013г. по гр.д. No 187/2013г. на Апелативен съд -Варна, което от своя страна е било обжалвано пред ВКС, но върховният съд с Определение No 234/2014г. по гр.д. No 6269/2013г. на ВКС, III-то г.о. не е допуснал касационно обжалване, е видно, че са били предявени и обективно съединени два отдени иска по чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на две отделни последователни сделки за относително недействителни и съдът в диспозитива на решението си се е произнесъл поотделно и по двата иска, като ги е уважил. ВКС, като не е допуснал касационно обжалване, е приел, че исковете са били правилно предявени и съответно съдът правилно се е произнесъл по всеки от тях. Това е така, защото, ако приемем тезата на ВКС в Решение № 122 от 13.09.2016г. по гр.д. № 5533/2015г. на IV г.о. на ВКС за правилна, вероятно би следвало да е налице недопустимо решение, защото съдът е уважил като самостоятелен иск, който не съществува, произнасяйки се по два, а не по един иск. А за допустимостта на съдебните решения на долните инстанции ВКС следи служебно.

Нашето становище, изхождайки от така цитираната практика и от правната уредба в ЗЗД, е, че по-правилно е да се приеме, че за да се осъществи в пълен обем защитата на правата на кредитора, иск по чл. 135 от ЗЗД следва да бъде предявен задължително срещу всички увреждащи правни сделки по веригата, като искът по чл. 135 от ЗЗД срещу всяка една от сделките по веригата представлява самостоятелен иск.

В зависимост от това срещу коя от сделките по веригата е предявен искът, различни са и предпоставките за уважаването му. В този смисъл смятаме за правилна практиката, обективирана в Решение по гр.д. 2394/2012г. на Окръжен съд -Варна, потвърдено с Решение No 101/2013г. по гр.д. No 187/2013г. на Апелативен съд -Варна и Определение No 234/2014г. по гр.д. No 6269/2013г. на ВКС, III-то г.о. по същото производство, с което върховният съд не е допуснал касационно обжалване.

Исковете са отделни, а не един, както ВКС твърди в Решение No 122, на първо място, защото страните по тях са различни. Ответници – необходими задължителни другари по първата увреждаща сделка са длъжникът и съконтрагентът на длъжника, а по последващата сделка – съконтрагентът на длъжника и третото лице, които също би следвало да имат процесуално положение на необходими задължителни другари.

Различни са и предпоставките за уважаване на двата иска.

За уважаването на иск по чл. 135 от ЗЗД, насочен срещу сделката между длъжника и съконтрагента на длъжника, кредиторът следва да установи качеството си на кредитор (наличието на вземане срещу точно този длъжник, без значение, дали е с настъпил падеж), наличие на увреждаща сделка, намерение за увреждане у длъжника и у съконтрагента му, когато сделката е възмездна, съответно само у длъжника, когато сделката е безвъзмездна.

За уважаването на иск по чл. 135 от ЗЗД, насочен срещу сделката между съконтрагента на длъжника и третото лице, кредиторът следва най-напред да е провел доказване, което да е довело до уважаване на иска му срещу първата сделка (всички предхождащи сделки), защото без тази предпоставка, дори при наличие на останалите, искът срещу последващата сделка би следвало да бъде отхвърлен (за разлика от твърденията на ВКС в мотивите към Решение № 122). Освен това кредиторът трябва да установи по отношение на третото лице само, че то е действало недобросъвестно и е придобило на възмездно правно основание.

Аналогично е разрешението на този въпрос и в практиката на Италианския върховен съд и по-долустоящите съдебни инстанции[6]. Там е еднозначно възприето, че при наличие на няколко последователни сделки, кредиторът следва да предяви искове срещу всички тях по веригата, като следва да се съобразяват следните предпоставки: по отношение на първата по веригата увреждаща сделка (тази между длъжника и съконтрагента на длъжника) кредиторът трябва да докаже при условия на пълно главно доказване всички общи предпоставки за уважаване на Павловия иск. По отношение на всеки следващ по веригата приобретател – кредиторът следва да докаже, че той е действал недобросъвестно и е имал ясното знание за увреждащия характер на всички предхождащи сделки. Италианският съд, поради свързаността на сделките, приема, че следва, за да се прогласи относителна недействителност на последната по веригата сделка, трябва преди това да е успешно проведено доказването за прогласяване на относителна недействителност на предхождащите сделки. Това е абсолютно условие за уважаване на иска срещу последната по веригата сделка. Тези изводи на италианските съдилища се основават на разпоредбата на чл. 2901 ал. 4 от Италианския граждански кодекс, който впрочем е доста сходен на чл. 135 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД и гласи: „Относителната недействителност на сделката не засяга правата, придобити възмездно от трети  добросъвестни лица, като се отчита действието на вписването на исковата молба за прогласяване на относителната недействителност“.

За да видим как следва да се реализира защитата по исков ред на кредитора, ще разгледаме накратко отново двата основни варианта, при които предмет на увреждащи сделки са недвижими вещи или движими вещи/имуществени права и в зависимост от това в кой момент е била сключена увреждащата сделка с третото лице.

Ако последващата прехвърлителна сделка между съконтрагента на длъжника и третото лице е сключена преди завеждане на иска по чл. 135 от ЗЗД, то би следвало исковете срещу двете поредни увреждащи сделки да се предявят заедно като обективно съединени в едно исково производство, както е направено в производството по Решение по гр.д. 2394/2012г. на Окръжен съд -Варна, което е било потвърдено с Решение No 101/2013г. по гр.д. No 187/2013г. на Апелативен съд -Варна, което от своя страна е било обжалвано пред ВКС, но върховният съд с Определение No 234/2014г. по гр.д. No 6269/2013г. на ВКС, III-то г.о. не е допуснал касационно обжалване. В този случай съдът ще се произнесе с едно съдебно решение, което ще съдържа два отделни диспозитива, които не е задължително да са еднакви. Решението ще има СПН за всички страни по него, включително третото лице. Кредиторът ще трябва да докаже при условия на пълно главно доказване предпоставките по всеки от исковете, както бяха описани по-горе. Възможно е съдът да прецени въз основа на доказателствата по делото, че първата от сделките е увреждаща, но последващата не е или обратно. В този смисъл ни се струва неправилно становището на ВКС в Решение № 122, според което преценката „дали е налице знание за увреждането, в случаите когато такова се изисква, се извършва с оглед на последния приобретател от поредицата“. Правилно е да се възприеме практиката на италианските съдилища, а именно, че за да се прогласи относителна недействителност на последната по веригата сделки, трябва преди това да е прогласена такава за всички предхождащи по веригата сделки, като по отношение на първата (между длъжника и неговия съконтрагент) се доказват всички общи предпоставки на иска по чл. 135 от ЗЗД от кредитора, а по отношение на третото лице се доказва неговата недобросъвестност и знанието му за увреждане на кредитора чрез системата от увреждащи сделки.

Усложнения биха могли да възникнат при прехвърлянето на движими вещи и имуществени права, защото преобладаващият брой такива сделки не се регистрират по някакъв начин в публични регистри (както сделките с недвижими вещи). Ето защо, кредиторът може да има знание за някои от сделките и да се подготвя да атакува тях, а в същото време да се окаже, че е имало и други такива (последващи) или дори докато той се готви да заведе иска по чл. 135 от ЗЗД движимите вещи/имуществени права да бъдат прехвърлени отново на последващо по веригата трето лице, което поради добросъвестността си да може да противопостави правата си на кредитора. Конкретно при движимите вещи допълнително усложнение идва и от разпоредбата на чл. 78 от ЗС.Възможен, но за съжаление не абсолютен, вариант на защита на кредитора в този случай би било процедиране по следния начин – подаване на молба за обезпечаване на бъдещ Павлов иск с искане за налагане на обезпечителна мярка запор върху движима вещ/имуществено право, което е допустимо според практиката на българските съдилища.[7] Действието на наложения запор се изразява в това, че извършените от длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора са по принцип недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, освен ако третото лице-приобретател, може да се позове на чл. 78 от Закона за собствеността (чл. 452 ал. 1 от ГПК). В този смисъл, налагането на запора ще пази кредитора от последващи прехвърляния към трети недобросъвестни лица.

Интерес представлява хипотезата на прехвърляне на дружествени дялове от капитала на едно ООД от длъжника на съконтрагента му и впоследствие от съконтрагента на длъжника на третото лице с цел да бъде увреден един кредитор. В този случай Павловият иск не подлежи на вписване в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел. Ето защо, за да се защити в максимална степен, кредиторът би могъл да поиска обезпечаване на бъдещ иск по чл. 135 от ЗЗД чрез налагане на запор върху дружествените дялове. Друг вариант е кредиторът да съедини иск по чл. 135 от ЗЗД с иск по чл. 29 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ), като поиска установяване на несъществуване на вписано обстоятелство, като преди това прогласи относителна недействителност на сделките по веригата. Не е съвсем ясно, дали всъщност вписаното прехвърляне на дялове ще представлява несъществуващо вписано обстоятелство след успешното провеждане на Павлов иск, тъй като недействителността в случая не е абсолютна, а относителна. Няма формирана задължителна практика по въпроса.

При сделките с недвижими имоти на практика е възможно да се получи следната хипотеза, при която кредиторът е завел иск по чл. 135 ал. 1 изр. 1-во от ЗЗД (Павлов иск), но преди да впише исковата молба, съконтрагентът на длъжника прехвърля още веднъж имота на трето лице, на възмездно правно основание. Кредиторът разбира за последващата правна сделка непосредствено при вписване на исковата молба.

Единият подход е кредиторът да заведе веднага втори отделен иск с правно основание чл. 135 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД и да поиска спиране на делото до решаване с влязло в сила съдебно решение на делото по първия иск (този по чл. 135 ал. 1 изр. 1-во от ЗЗД, защото двата иска и фактическите им предпоставки са в отношение на преюдициалност един към друг.

Този подход, обаче, не е много удачен от гледна точка на процесуална икономия, но и от гледна точка на това, че както посочихме, между двата иска съществува връзка и е много по-целесъобразно да бъдат разгледани в едно производство.

В ГПК обаче не се съдържа основание (правна разпоредба), въз основа на което съдът да предостави възможност на кредитора (ищец) да предяви нов иск в рамките на вече заведено дело (образувано исково производство). Ако двата иска са подсъдни на един и същи съд, би могло да се даде срок на ищеца (кредитор) да заведе и втория иск пред същия съд и след това на основание чл. 213 от ГПК съдът служебно да съедини исковете в едно производство. Това обаче няма да е унифициран подход, защото исковете може да са местно подсъдни на различни съдилища, поради постоянния адрес/седалището на ответниците. В този случай ВКС би следвало да даде разрешение как следва да се подходи – вероятно да се предостави възможност на ищеца да предяви в някакъв срок и втория си иск по чл. 135 ал. 1 изр. 3-то от ЗЗД в рамките на вече образуваното исково производство по чл. 135 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД и да се приложи по аналогия чл. 226 ал.2 от ГПК и приобретателят-трето лице да бъде служебно конституиран от съда като главна страна след предявяване на иск срещу него. Разбира се, тук правим уговорката, че ВКС е единственият, който може да постанови в тълкувателното си решение по какъв ред следва да се осъществи това встъпване.

С цел да се избегне тази хипотеза кредиторът може да подаде най-напред молба за обезпечаване на бъдещ Павлов иск и да поиска налагане на възбрана върху недвижимия имот, който е бил предмет на първата увреждаща сделка. Възбраната се вписва в имотния регистър и нейните последици за аналогични на последиците на вписване на исковата молба по конститутивния иск по чл. 135 от ЗЗД. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК В случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително – защитно действие е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването й по реда на Правилника за вписванията. Според ВКС това е така, защото след вписване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД правните последици на това вписване при уважаване на иска са напълно аналогични на действието на вписаната възбрана, поради което и едновременното им и паралелно съществуване е необосновано и без наличие на правен интерес.

Как следва да се осъществи защитата на кредитора обаче, ако се окаже, че третото лице е добросъвестно и правата му върху вещта/имущественото право са противопоставими на кредитора? Българското право не дава разрешение на този въпрос.

Италианските съдилища, обаче, дават абсолютно разумно решение на въпроса, как следва да се защити кредиторът по исков ред, ако се установи, че третото лице по веригата е добросъвестен приобретател и кредиторът не може да посегне на правото на собственост върху вещта, придобито от това лице. В тези случаи кредиторът има право да предяви иск за непозволено увреждане срещу последното по веригата недобросъвестно лице (праводателя на третото лице) и да се удовлетвори от неговото имущество. Такова разрешение в българското право и практиката на съдилищата не е дадено, но следва да се обмисли възможността за възприемането му или de lege ferenda за възпроизвеждането му като правна норма, тъй като чрез подобна разпоредба ще се даде допълнителна защита на кредитора, който иначе може да остане неудовлетворен.

В заключение следва да се посочи, че ответниците по всеки един от двата иска имат процесуално положение на необходими задължителни другари, а помежду си би следвало да са необходими факултативни другари, но това е въпрос, който също ВКС следва да разреши.

Доколкото става въпрос за отделни искове, ищецът следва да заплати отделна такса по всеки от исковете, като съгласно установената вече съдебна практика по приложението на чл. 135 от ЗЗД таксата няма да се изчислява по реда чл. 71 ал. 2 от ГПК върху ¼ от цената на иска, а ще се изчислява върху пълния размер на цената на иска. Това е неблагоприятно за ищеца, който ако атакува поредица от сделки и предяви поредица от обективно съединени искове, следва да заплати държавна такса върху всеки от тях. Все пак, този случай не е изолиран и това, че би могло да се стигне до финансово утежнение за ищеца не следва да бъде пречка да се даде правилен отговор на въпроса по тълкувателното дело. Още повече, че при успешно провеждане на исковете, разноските ще бъдат присъдени в тежест на ответниците. Разбира се, би могло да се помисли и да се обоснове събирането на една държавна такса за всички искове на основание чл. 72 ал. 1 от ГПК, а именно “за предявените с една молба искове в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците”, което обаче следва да бъде решено от ВКС.

Може би именно трудността да се обоснове нормативно основание, по което да се допусне предявяване на нов Павлов иск срещу последващата разпоредителна сделка в рамките на вече образувано дело по Павлов иск срещу сделката между длъжника и лицето, с което той е договарял, както и въпросът за необходимостта от заплащане на отделни държавни такси са били причина ВКС да обоснове  Решение № 122 от 13.09.2016г. по гр.д. № 5533/2015г. на IV г.о. на ВКС по начина, по който го е обосновал.

Предвид направения анализ и правни изводи по-горе в настоящото становище на поставения от ВКС въпрос тълкувателно дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС: „Какъв е редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си?“ би следвало да се отговори по следния начин:

1. Редът за защита на кредитора при последваща разпоредителна сделка, извършена от третото лице, в чиято полза длъжникът му се е разпоредил с имуществото си, е по исков път чрез предявяване на искове срещу всички увреждащи по веригата правни сделки.

2. Исковете може по избор на кредитора да бъдат предявени в рамките на едно исково производство с иска по чл. 135 (Павлов иск) – чрез обективно съединяване на исковете (колкото и да са те според броя на последващите сделки).

3. Когато предмет на Павловия иск е сделката между длъжника и неговия контрагент и преди вписване на исковата молба недвижимият имот, предмет на увреждащата сделка, бъде прехвърлен на трето лице, съдът следва да предостави възможност на кредитора най-късно до първото по делото заседание да предяви в същото производство нов иск по чл. 135, като наред с първоначалните ответници привлече третото лице за техен другар в производството при спазване на чл. 226 ал.2 от ГПК. Ако този срок бъде пропуснат, кредиторът следва да има право да се защити като заведе иск по чл. 135 от ЗЗД в отделен исков процес срещу съконтрагента на длъжника и третото лице.

4. Ответници (необходими задължителни другари) по иска срещу първата по веригата увреждаща сделка са длъжникът и съконтрагента на длъжника, а ответници (необходими задължителни другари) по иска по последващата сделка са съконтрагентът на длъжника и третото лице, съответно страните по последващите сделки, ако има такива.

5. Предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 от ЗДД срещу възмездна сделка между съконтрагента на длъжника и третото лице са: прогласяване на относителна недействителност на всички предхождащи по веригата увреждащи правни сделки и установяване на недобросъвестност на третото лице, изразяваща се в знание за увреждащия характер спрямо кредитора на предхождащите сделки и на сделката, въз основа на която то е придобило възмездно права. Когато сделката между съконтрагента на длъжника и третото лице е безвъзмездна, установяване на недобросъвестност на третото лице не е необходимо, когато при провеждане на доказването по предхождащата сделка е установена недобросъвестността на неговия праводател.

6. В случай, че третото лице приобретател се окаже, че е било добросъвестно трето лице и кредиторът не успее да проведе успешно иска по чл. 135 от ЗЗД срещу него и лицето, от което е придобило права (съконтрагента на длъжника), за да реализира успешно правата си кредиторът разполага с иск за непозволено увреждане срещу последното по веригата недобросъвестно лице (праводателят на третото добросъвестно лице) и има право да се удовлетвори от имуществото му на това основание, като размерът на обезщетението се определя според пазарната стойност на съответната вещ, прехвърлена на третото лице.

                                                                       Автор: Калин Добрев

---

---

---

[1] Сталев, Ж., „Българско гражданско процесуално право“, 2012г., стр. 389;

[2] Р. 10-67-ОСГК; Р. 169-85-ОСГК; Определение 188/2009г. по гр.д.1257-2009г. на ВКС; Решение 54/2015г. по гр.д.1788/2014г. на ВКС, III г.о.; Решение 106/2016г. по гр.д. 1403/2016г. на ВКС, II г.о. и др.

[3] Определение 188/2009г. по гр.д.1257-2009г. на ВКС;

[4] Решение 1273/2011г. по гр.д. 14538/2014г. на СГС; Решение 499/2014г. по гр.д. 577/2014г. на Софийски окръжен съд; Определение № 362 от 25.07.2013 г. по ч.пр. д. № 2826/2013 г. на Върховен касационен съд

[5] Николов, Д., Иванов, Д. „Изпълнително производство по ГПК и ЗОЗ“, 2016г. стр. 599

[6] Cass. 13500/2007, Cass. 2423/1996; Tribunale di Napoli, Giudice dott. Stanislao De Matteis, con la sentenza del 13.05.2013

[7] Определение № 1440 от 23.1.2014 г. по гр. д. № 12860/2013 г. на ГО ЧЖ VI състав на Софийски градски съд; Определение № 8113 от 18.12.2013 г. по гр. д. № 965/2013 г. на Софийски окръжен съд