Искът за вреди, причинени от обезпечение

1. Въведение

Съгласно чл. 403, ал. 1 ГПК, ако искът, по който е допуснато обезпечение, бъде отхвърлен, ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди. Става въпрос за търсене на отговорност от ищец, който е поискал обезпечение на иска му, независимо дали преди завеждането на иска или докато искът е висящ. Обезпеченият иск, обаче, не е заведен, когато става дума за обезпечение на бъдещ иск, или е бил отхвърлен като неоснователен, или на дадено основание производството по обезпечения иск е било прекратено. Ако ответникът по този обезпечен иск, който е и ответник в обезпечителния процес, е понесъл вреди от допуснатите обезпечителни мерки, то той има правото по чл. 403, ал. 1 ГПК да търси по исков път обезщетение от ищеца по обезпечения иск.

Настоящото изследване има за цел да анализира предмета на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК и характера на отговорността, която се търси с този иск, подсъдността по иска, легитимацията на страните в него, както и някои особености, свързани с правата на трети лица, засегнати от обезпечението.

2. Същност и предмет на иска

2.1. Предмет на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е вземането на ответника по обезпечителното производство, респективно обезпечения иск, за обезщетяване на вреди, причинени от допуснатото обезпечение, което представлява особена форма на гражданска отговорност[1]. По своя характер e извъндоговорна отговорност за обезщетяване на вреди, следва от общата забрана да се вреди другиму (чл. 45 ЗЗД) и се основава на накърняването на т.нар. „негативен интерес“[2]. В следствие на допуснатото обезпечение ответникът е претърпял едно неблагоприятно изменение на обективната действителност поради поведението на ищеца по обезпечения иск, който е поискал обезпечението. Именно затова отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК трябва да се категоризира като деликтна отговорност. Тази отговорност обаче има и специфики, които я отличават от конкретния вид деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД. Макар и двете да се отнасят до обезщетяване на вреди, чл. 45 ЗЗД предвижда виновна отговорност, докато чл. 403, ал. 1 ГПК се отнася до невиновна/безвиновна, обективна отговорност за вреди[3]. Това обаче не е пречка и двете да се квалифицират като отговорност за непозволено увреждане, тъй като се отнасят до увреден негативен интерес.

Вината при виновната деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД може да бъде както умисъл, така и непредпазливост, включително небрежност, която се изразява в неполагане на грижата на добър стопанин (т.е. дължима грижа)[4]. В същото време общото и принципно задължение на субектите в гражданските отношения е именно полагането на грижата на добрия стопанин[5]. В светлината на процеса това би означавало неполагане на грижа от страна на ищеца (молителя) да провери допустимостта на обезпечения иск и основателността на претендираните от него права. Това обаче не е приложимо към иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, което може да се обясни с особеностите на обезпечителния процес. Същността на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е в поетия от ищеца/молителя риск[6] да бъдат допуснати по негово искане обезпечителни мерки, което ще ограничи правата и интересите на ответника, вкл. създава и възможността (опасността) да му причини вреди. Ето защо тази отговорност се счита за обективна, безвиновна[7] – искането да се обезпечи иска е правомерно действие, но щом то доведе до противоправен резултат (вреди), това обосновава възникването на отговорността на молителя/ищеца. Затова няма никакво значение дали ответникът по иска е направил проверка на обезпечената претенция, каква е субективната му увереност относно претендираните от него права и т.н. Отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е обективна, тъй като ответникът по иска не може да се освободи от отговорност чрез доказване на положена грижа на добър стопанин[8].

2.2. Фактическия състав на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК възниква при три кумулативни елемента – първо, наложена обезпечителна мярка; второ, някоя от хипотезите на чл. 403, ал. 1 ГПК или отмяна на обезпечението от въззивния съд; трето, наличието на вреди, причинени от обезпечителната мярка. Осъществяването на този фактически състав е основание за пораждането на отговорността на ответника. Това е и предметът на доказване в процеса по чл. 403, ал. 1 ГПК.

Чл. 403, ал. 1 урежда хипотези, при които възниква обективната отговорност за обезщетяване на причинените от обезпечението вреди. Това обаче не ограничава възможността ответникът по обезпечението да търси вреди от ищеца и без визираните в чл. 403, ал. 1 ГПК хипотези да са се реализирали. В такъв случай обаче ще става въпрос не за обективна, а за виновна отговорност за деликт по общия ред (т.е. чл. 45 ЗЗД). Ответникът по обезпечението ще трябва да доказва вината на ищеца, обратното – ищецът ще може да се екскулпира. Чл. 403, ал. 1 ГПК не се отнася до тази виновна отговорност, но не възпрепятства и търсенето й. Тъй като става въпрос за отговорност, свързана с упражняването на процесуалното право на ищеца да търси обезпечение на твърдени от него права, то тази деликтна отговорност на ищеца е отговорност за злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК[9] и при нея е необходимо да се докаже и наличието на вина. .

2.2.1. Съгласно първата хипотеза по чл. 403, ал. 1 ГПК, отговорността възниква, когато обезпеченият иск бъде отхвърлен. Това означава всъщност да е налице решение, което е влязло в сила и което отхвърля иска като неоснователен и така се произнася по отношение на претендираните от ищеца материални права. Става въпрос за окончателно произнасяне, със сила на пресъдено нещо, по съществото на спора, с което се установява, че твърдените от ищеца материални права са без основание – изобщо не съществуват, погасени са по давност и т.н.[10]

2.2.2. Втората хипотеза се отнася до незавеждане на обезпечения иск в определения от съда срок. Това е възможно само при обезпечаването на бъдещ иск, при което съдът определя срок за предявяване на иска, който не може да е по-дълъг от един месец. Характерното за тази хипотеза е, че тук исково производство изобщо не се развива, съдът изобщо не бива сезиран с иска и затова няма и възможност да се произнесе по евентуално претендираните от ищеца права. Няма значение дали искът, който не е заведен в срок, би бил основателен или не.

2.2.3. Третата хипотеза – прекратяване на производство по обезпечения иск – обхваща случаите, когато не съществуват или в хода на процеса са отпаднали предпоставките съдът да разгледа обезпечения иск. Става въпрос за разглеждане на иска в конкретното инициирано от ищеца исково производство – тази хипотеза се отнася до прекратяване на образуваното дело, а не изобщо до прекратяване на правния спор. Производството може да бъде прекратено, а спорът да се пренесе пред друг орган, но доколкото има прекратяване на това конкретно производство, то налице е именно третата хипотеза и не се изследва дали спорът ще продължи другаде. Това има особено значение в случаите, когато прекратяването е поради некомпетентност на съда, пред който е заведен обезпечения иск – заради наличие на арбитражна или пророгационна клауза или по друга причина. Ищецът ще може да заведе иска си пред компетентния правораздавателен орган, който ще разреши спора, но по отношение на обезпечения иск ще има прекратяване по смисъла на чл. 403, ал. 1 ГПК, а това открива възможността за предявяване на иск по чл. 403, ал. 1 ГПК[11].

В резултат от прекратяването конкретният сезиран съд, подобно на предходната хипотеза, не се е произнесъл по съществото на спора. Важното при тази хипотеза е, че исковото производство не завършва с решение, което се произнася по съществото на спора и затова не е установено с влязло в сила решение имал ли е заведеният иск основание или не. Това е възможно понеже: (а) исковото производство е прекратено поради нередовност или недопустимост на иска; или (б) е налице друг факт, който десезира съда. Такъв факт може да бъде например отказ от иска, оттегляне на иска, съдебна спогодба. Следва да се отбележи, че доколкото спогодбата зависи и от съгласието на ответника, това препятства упражняването на правата по чл. 403, ал. 1 ГПК. Процесът не е стигнал до произнасяне по същество и заради волята на ответника и това преклудира правото му да търси вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК.

2.2.4. Чл. 403, ал. 1 ГПК не сочи изрично четвърта хипотеза, която обаче съществува и без да бъде уредена в тази разпоредба, тъй като е с характер, аналогичен на другите три. Тя се отнася до случая, при който допуснато обезпечение бъде отменено по реда на въззивното обжалване[12]. В теорията се прави разграничение между защитата срещу процесуално незаконосъобразно и материалноправно незаконосъобразно обезпечение[13]. Докато в първия случай незаконосъобразността е резултат от липсата на процесуалните предпоставки за обезпечаване на иска, то във втория предпоставки има, но крайният резултат от спора не установява съществуването на твърдяното от ищеца материално право. Защитата при първата хипотеза се изразява в обжалване на допусната обезпечителна мярка, а при втората – в предявяване на иск за обезщетение по чл. 403, ал. 1 ГПК. Още повече, че чл. 403, ал. 1 ГПК не визира изрично тази хипотеза и оставя впечатлението, че прави изчерпателно изброяване.

Искът по чл. 403, ал. 1 ГПК е за обезщетяване на вреди, причинени от обезпечение. Такива вреди могат да настъпят и когато е допусната и наложена обезпечителна мярка, но тя е отменена от въззивната инстанция по обжалване от ответника. Молителят носи риска за тези вреди, тъй като той е инициирал обезпечителното производство, включително и в случаите, когато обезпечението е процесуално незаконосъобразно. Няма основание да се приеме, че единствено когато обезпеченият иск  не е стигнал до произнасяне по съществото на иска трябва да бъдат обезщетявани евентуално причинените вреди, докато тези от отменени от въззивния съд мерки – не. Така например, за да бъде обезпечен искът, наистина е необходимо да се представят убедителни доказателства (чл. 391 ГПК), които подкрепят вероятната основателност на иска, а това е материалноправен въпрос, който се отнася до основателността на молбата за обезпечение. Ако въззивната инстанция прецени, че искът не е вероятно основателен, макар първата инстанция да е допуснала обезпечението, то втората следва да отмени обезпечението и то защото липсва достатъчна убедителност, че материалноправните твърдения на ищеца се обосновани, т.е. че спорното материално право трябва да се присъди нему. Ищецът трябва да понесе риска от неоснователността на материалноправните си твърдения – това е така както в изрично посочените в  чл. 403, ал. 1 ГПК хипотези, така и при отмяна на обезпечението от въззивната инстанция. Отново става въпрос за отговорност, произтичаща от риска.

2.3. От гореизложеното може да се очертае следното разграничение. С обезпечения иск ищецът предявява като предмет на исковото производство материалното правоотношение между ищеца и ответника (по изключение отношение между ответника и трето лице). Ищецът, като молител в обезпечителното производство, иска обезпечение на исковото производство, независимо дали вече образувано такова или бъдещо.

(i) Обезпечението може да е било допуснато без да са налице процесуалните предпостави за това (и заради това да бъде отменено от втората инстанция).

(ii) Обезпечението може да е било допуснато и без да е основателна молбата за обезпечение на иска (и заради това да бъде отменено от втората инстанция).

(iii) Обезпечението може (и трябва) да е било допуснато при основателна и допустима молба за обезпечение (независимо от изхода на производството по обезпечения иск).

(iv) Исковото производство може да не се е развило до края си и да не е постановено решение поради липса или последващо отпадане на процесуалните предпоставки за допускане и движение на процеса.

(v) Исковото производство може да се развие до края си и обезпеченият иск да бъде отхвърлен като неоснователен.

При всички тези хипотези се оказва, че правната сфера на ответника е била засегната – в някои случаи при незаконосъобразни действия от страна на допусналия обезпечението съд, а в други без незаконосъобразност от страна на обезпечителния съд, но при установена липса или на самото претендирано материално право, или липса (или отпадане) на предпоставките за съдебно разрешаване на спора относно това претендирано материално право. Във всеки един от тези случаи, ако ответникът е понесъл вреди, то тежестта те да бъдат обезщетени е върху ищеца, тъй като по негова молба е образувано обезпечителното производство и ответникът е понесъл вреди.

Направеният анализ стига до следните изводи. Отговорността за вреди от обезпечителна мярка по чл. 403, ал. 1 ГПК възниква когато: (а) е установено, че искът, който е бил обезпечен, е без основание; или (б) искът, който е бил обезпечен, не е решен по същество, следователно не е установено безспорно дали е основателен; или (в) не искът, а самото обезпечение е установено като недопустимо или неоснователно (от въззивна инстанция). Затова всъщност отговорност по чл. 403, ал. 1 ГПК носи ищец, който е получил законосъобразно обезпечение за права, които не са установени и потвърдени от съд, по една или друга причина, или е получил незаконосъобразно обезпечение.

2.4. Макар отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК да се отличава от тази по чл. 45 ЗЗД, и двете представляват извъндоговорна, деликтна отговорност, което прави правилата на ЗЗД, отнасящи се до непозволеното увреждане, приложими съответно и към отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК[14]. Това води до няколко особености.

Вредите, които има предвид чл. 403, ал. 1 ГПК, могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени по смисъла на чл. 82 ЗЗД. Имуществени са както понесените загуби, така и пропуснатите ползи[15]. Такива имуществени вреди могат да бъдат напр.: обезценяване на запорирани или възбранени вещи; лихва върху запорирано изискуемо вземане от трето лице[16]; пропуснати ползи в размер на нереализиран търговския оборот[17] и др.

Отделно, възможно е и ищецът по чл. 403, ал. 1 ГПК, който твърди, че е претърпял вреди, да е допринесъл за вредите и чрез своето собствено поведение. Поради приложимостта на общите правила на деликтната отговорност, при съпричиняване размерът на отговорността следва да бъде намален въз основа на чл. 51, ал. 2 ЗЗД[18].

3. Компетентен съд

3.1. Общата местна подсъдност по постоянния адрес, респективно седалището, на ответника (чл. 105 ГПК) е приложима и при иска по чл. 403, ал. 1 ГПК. Искът срещу държавно учреждение или юридическо лице може да се заведе по тяхното управление или седалище (чл. 108, ал. 1 ГПК).

3.2. В същото време чл. 115 ГПК предвижда особена, алтернативна на общата компетентност при искове за непозволено увреждане – по местоизвършването на деянието. Следва ли ищецът по чл. 403, ал. 1 ГПК да може да се възползва както от чл. 105 ГПК, така и от чл. 115 ГПК? Както беше отбелязано, отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е специфична и се отклонява от отговорността по чл. 45 ЗЗД. Това е дало основание в теорията[19] и съдебната практика[20] да се приеме, че чл. 115 ГПК не следва да се прилага при исковете по чл. 403, ал. 1 ГПК.

Чл. 115 ГПК обаче се отнася до непозволеното увреждане изобщо, а не единствено до генералния деликт по чл. 45 ЗЗД. Непозволеното увреждане обхваща не само чл. 45 ЗЗД, в гражданското право съществуват редица други състави на непозволено увреждане. Такива специални състави са например и чл. 21, ал. 2 ЗЗД, чл. 21 ЗЗК и др. На второ място, не всички специални деликтни състави включват вината като елемент на фактическия им състав, но това не изключва квалификацията им като „непозволено увреждане“. Това, което „обединява“ съставите на деликт и ги класифицира като „деликт“ или „непозволено увреждане“, е, че при всички става въпрос за обезщетение за накърнен „негативен интерес“. Отделните състави имат своите особености, включително и относно изискването за доказване на вина. Безвиновни състави на отговорност са например чл. 4 от Закона за отговорността на държавата за вреди; чл. 373, ал. 1 ТЗ, чл. 133 от Закона за защита на потребителите; чл. 200 КТ; чл. 127 от Закона за безопасното използване на ядрената енергия и др. Доколкото и искът по чл. 403, ал. 1 ГПК е иск за обезщетяване на вреди на извъндоговорна основа, иск за обезщетяване на „негативен интерес“, няма причина защо чл. 115 ГПК да не бъде приложим и към него.

4. Процесуална легитимация

4.1. Съгласно чл. 403, ал. 1 ГПК искът се предявява от ответника по обезпечения иск. Както беше посочено в т. 2.2.2. по-горе обаче възможно е искът по чл. 403, ал. 1 ГПК да се предяви и без да се е развило производството по обезпечения иск, например тъй като искът не е заведен в срок. Следователно, легитимираният ищец по чл. 403, ал. 1 ГПК всъщност трябва да е бил ответник по обезпечението.

Обратно, ответник по чл. 403, ал. 1 ГПК е лицето, което е поискало обезпечението, т.е. е подало молбата за обезпечение на иска, въз основа на което е допуснато обезпечението. Той носи риска от това поисканото от него обезпечение да засегне ответника без основание.

4.2. Тази конструкция е усложнена в случаите, когато при обезпечения иск или в самото обезпечително производство има отклонения от типичното развитие на процеса.

4.2.1. Такава хипотеза е когато обезпеченият иск (или молбата за обезпечение) е предявен от процесуален субституент (чл. 26, ал. 2 ГПК). Субституентът предявява иска от свое име, но предявява чужди материални права, чуждо материално правоотношение между трети лица. Тогава кой следва да бъде ответник по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК – ищецът/молителят или титулярът на материалните права? Доколкото процесът, който е довел до постановяване на обезпечителната мярка, причинила вреди, е иницииран от ищеца/молителя, то той следва да носи отговорност за тези вреди, тъй като е действал от свое име, независимо, че е предявявал чужди права. Поради това той е и надлежният ответник по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК. Както беше посочено в т. 2.1 по-горе, основата на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е рискът да се инициира обезпечителното производство. Аналогично, ако предявените с обезпечения иск материални права бъдат прехвърлени в хода на процеса, то ответникът по обезпечения иск следва да търси отговорност за вреди, в случай, че някоя от хипотезите по чл. 403, ал. 1 ГПК се осъществи, от молителя, а не от титуляра на спорните материални права.

4.2.2. Усложнение настъпва и при хипотези на активно или пасивно другарство. При едната ищците по обезпечения иск, респективно молителите в обезпечителния процес, са повече от един. Тогава стои въпросът срещу кого трябва да се предяви искът по чл. 403, ал. 1 ГПК. Всяко едно от лицата, които са на страната на ищеца/молителя, носи отговорност за вредите, причинени от обезпечението. Затова отговорността на активните другари е солидарна.[21] Солидарността по принцип не се предполага, за нея е необходима изрична норма. Солидарността в случая може да се изведе не само от логиката на конструкцията, но и от чл. 53 ЗЗД, защото ищците-активни другари по обезпечения иск са съпричинители на вредите, понесени от ответника и носят отговорност в солидарност. Ищецът по чл. 403, ал.1 ГПК може да насочи иска си срещу всеки от другарите за пълния размер на обезщетението за понесените вреди, а може и да насочи иска си по чл. 403, ал. 1 ГПК едновременно срещу всички тях като пасивни другари. Ако искът не е едновременно срещу всички тях заедно, то ответниците по предявения иск за вреди могат да привлекат останалите, неучастващи в процеса ищци/молители, включително и да предявят регресни искове срещу тях.

Обратно, възможно е и на страната на ответника по обезпечения иск да са били конституирани няколко лица като пасивни другари. Те могат да търсят на основание чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност за вреди от обезпечението от ищеца/молителя. Длъжни ли са да направят това заедно? Всеки един от пасивните другари на самостоятелно основание има право да търси вреди – нещо повече, става въпрос за вреди, които той е понесъл и трябва да докаже. Затова няма и не може и да има изискване всички пасивни другари заедно да търсят отговорност – напротив, всеки един от тях е легитимиран самостоятелно да търси онези вреди, които е понесъл. Това обаче не е пречка всички или част от тях да предявят исковете си по чл. 403, ал. 1 ГПК с обща искова молба.

5. Искове на трети лица за вреди, причинени от засегнало ги обезпечение

Обезпечителната мярка може да засегне и трето лице. В това отношение са възможни две хипотези.

5.1. При едната хипотеза мярката накърнява трето лице, което не е страна в обезпечителния процес, респективно по обезпечения иск. Чл. 403, ал. 1 ГПК не урежда този случай изрично и говори единствено за отговорност на ищеца към ответника по обезпечения иск. А такива ситуации са възможни, например при обезпечителна мярка спиране на изпълнение, в следствие от която трето лице – взискател – не може да упражни права по отношение на вещи на длъжник-ответник по обезпечението. Молителят/ищецът по обезпечения иск носи риска да засегне както ответника, така и трети лица. Ако искът по чл. 403, ал. 1 ГПК може да се предяви единствено от ответника, то тогава третото лице ще трябва да води иск за вреди с основание чл. 45 ЗЗД, т.е. за виновна отговорност на молителя/ищеца. Това обаче означава ищецът да бъде в по-добра позиция по иска на третото лице, отколкото по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, макар и в двата случая да става въпрос за вреди, за които той носи риска поради завеждането на обезпечителното производство. Ищецът трябва да носи еднаква отговорност спрямо всички лица, които той би засегнал и увредил, инициирайки обезпечително производство. Третото лице е в същото материалноправно положение като ответника[22], доколкото предпоставките за отговорност по т. 2.2 по-горе са налице и за двамата, въпреки че чл. 403, ал. 1 ГПК говори единствено за ответника. Този анализ се подкрепя и от тълкувателната практика на ВКС[23], според която легитимацията следва от засягането на правната сфера. В този смисъл не е необходимо легитимираният да води иска по чл. 403, ал. 1 ГПК да е бил конституиран като ответник в обезпечителното производство – всяко лице, което е засегнато от обезпечителната мярка, има правата на ответник по обезпечението.

5.2. При другата хипотеза мярката се налага върху имущество, което обаче не е собственост на ответника, а на трето лице. Става въпрос за грешка в преценката на молителя (ищеца), тъй като е насочил обезпечителния процес към правата на трето лице, а не тези на длъжника (ответника). Тъй като обезпечителното производство е едностранно (на първа инстанция), съдът взема предвид при постановяване на мерките само твърденията на молителя и представените от него доказателства.

За това той носи отговорност съгласно чл. 440, ал. 3 ГПК. Чл. 401 ГПК изрично препраща към чл. 440 ГПК, който съдържа регламентацията на правата на третото лице при накърняване на правната му сфера от действията на съдебния изпълнител. Ал. 3 на чл. 440 ГПК говори за вреди от насочването на изпълнително производство към имуществото на трето лице. При така направеното препращане следва да се приеме, че отговорността по чл. 440, ал. 3 ГПК е приложима и при засягане на трето лице от обезпечителни, а не само изпълнителни мерки, още повече, че положението на третото лице при изпълнителните и при обезпечителните мерки е аналогично. Обезпечителни мерки се налагат както в обезпечителния, така и в изпълнителния процес, като и в двата случая могат да причинят вреди. Макар че ГПК в част четвърта не предвижда изрично обезщетение за такива вреди, понесени от трето лице, доколкото ситуацията при вреди от изпълнителни мерки е аналогична и там има изрична уредба, то чл. 440, ал. 3 ГПК може да намери приложение и относно искове на трети лица срещу засягащи ги обезпечителни мерки.

За разлика от иска по чл. 403, ал. 1 ГПК, при този по чл. 440, ал. 3 ГПК изрично се посочва, че отговорността за вреди е по чл. 45 ЗЗД. От това следва, че става въпрос за виновна отговорност, т.е. ответникът по иска може да доказва, че е положил дължима грижа, за да установи чие е имущественото право, засегнато от мярката, и това да го освободи от отговорност. Това повдига въпроса, de lege ferenda, дали има основание за прокарване на разлика между фактическия състав на отговорността по чл. 403, ал. 1 и този по чл. 440, ал. 3 ГПК. И в двата случая ищецът носи риска от това да инициира обезпечително производство, което да увреди засегнатите от обезпечението. В единия случай този риск е достатъчен да обоснове отговорността, докато в другия – не. Няма логика за такова разграничение.

6. Искът по чл. 403, ал. 1 ГПК и гаранцията по чл. 391, ал. 2 ГПК

6.1. При допускането на обезпечение, съдът може да определи гаранция, която молителят да внесе (чл. 391, ал. 2 ГПК). Размерът на гаранцията следва да отговаря на преките и непосредствени вреди, които обезпечението може да причини, ако се окаже неоснователно. Приложното поле на разпоредбата на ал. 3 на чл. 391 ГПК е  изключително широко: както беше анализирано по-горе, преки и непосредствени вреди обезпечението може да причини в множество ситуации, затова те подлежат на обезщетение в широк кръг от случаи, напр. и при прекратяване на исковото производство, при отмяна на обезпечението от въззивния съд и т.н. Следователно, причинените от това вреди, ако са преки и непосредствени, следва да се удовлетворят от предоставената гаранция.

В посочените по-горе хипотези гаранцията подлежи на освобождаване, т.е. връщане на молителя от съда, пред който е предоставена. В едноседмичен срок от молбата за освобождаване ответникът може да възрази. Това е процесуалното средство гаранцията да запази функцията си и да продължи да бъде обезпечение за вредите на ответника. В рамките на едномесечен срок от възражението ответникът може да предяви иск за обезщетение на вредите, причинени от обезпечението, а именно искът по чл. 403, ал. 1 ГПК (може и след този срок, но ще загуби гаранцията). Гаранцията, която молителят е предоставил, е обезпечение за иска по чл. 403, ал. 1 ГПК[24]. Затова този механизъм по чл. 403, ал. 2 ГПК не се отнася за други искове на ответника срещу ищеца, напр. за злоупотреба с право.

6.2. Възможно е обаче вредите на ответника да са в по-голям размер от размера на гаранцията – при допускането на обезпечението съдът, като е определял гаранцията, е можел единствено да прогнозира какви биха могли да бъдат вредите; в практиката се е наложило размерът на гаранцията да бъде 10% от цената на иска. За остатъчния размер на вредите ищецът по чл. 403, ал. 1 ГПК може да поиска обезпечение на иска си по общия ред за това – преди да предяви иска или когато той е вече висящ.

7. Изводи

Предметът на иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е търсене на отговорност за увреждане от лице, по чиято молба е образувано обезпечително производство и е допуснато обезпечение и е наложена обезпечителна мярка, която ограничава правната сфера на увредения. Отговорността е специфична, обективна безвиновна, но деликтна гражданска отговорност. Тя се реализира както когато обезпеченият бъдещ иск не бъде предявен в определения от съда срок, така и когато не е разгледан по същество и делото е прекратено, отхвърлен е по същество като неоснователен или самото обезпечение е отменено от въззивната инстанция като недопустимо или неоснователно. За разлика от отговорността за злоупотреба с процесуалното право да се иска обезпечение (чл. 3 ГПК), отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК не позволява на ответника по иска да се екскулпира като докаже, че е действал с грижата на добър стопанин. Предприелият по принцип правомерното действие да се иска обезпечение на иска следва да носи и отговорността за последиците, от неоснователното засягане на чужда правна сфера.

Автор: Деян Драгиев, юрист

---

---

---

[1] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1236-1237; С. Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 318, Определение № 317 от 2.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3895/2013 г.

[2] Вж. T. Конов, Основание на гражданската отговорност, С., 2010 г., стр. 44-46; А. Калайджиев, Облигационно право, С., 2010 г., стр. 390-391

[3] Вж. Определение № 317 от 2.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3895/2013 г.; Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 321; Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1236

[4] Вж. А. Калайджиев, Облигационно право, С., 2010 г., стр. 425

[5] Вж. Т. Конов, Основание на гражданската отговорност, С., 2010 г., стр. 158

[6] Вж. С. Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 318; Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1237

[7] За характеристиката на тази отговорност вж. Т. Конов, Основание на гражданската отговорност, С., 2010 г., стр. 235-242

[8] Вж. Определение № 317 от 2.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3895/2013 г.

[9] Вж. Решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1149/2009 Г.

[10] Вж. Определение № 289 от 11.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 2600/2013 г

[11] Вж. така Решение № 294 от 4.06.2013 г. на ПАС по в. т. д. № 421/2013 г., според което „само по себе си прекратяване на делото на основание наличие на арбитражна клауза в договора между страните, не изключва приложението на разпоредбата на чл. 403, ал.1 от ГПК като основание за претендиране на отговорност“.

[12] Вж. Решение № 547 от 4.06.2009 г. по гр.д. № 1465/2008 г. на ВКС; Определение № 658 от 16.04.2010 г. по ч.гр.д. № 649/2010 г.; С. Спасова, Обезпечение на иска, С., 2014 г., стр. 320

[13] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1232, 1236

[14] Вж. Определение № 317 от 2.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3895/2013 г.; Решение № 67 от 22.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 28/2012 Г.

[15] Вж. Решение № 67 от 22.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 28/2012 г.

[16] Вж. Решение № 101 от 5.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 1029/2012 г.

[17] Вж. Решение № 67 ОТ 22.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 28/2012 г.

[18] Вж. Решение № 75 от 18.03.2009 г. на ОС-Стара Загора по гр.д. № 26/2009 г.

[19] Вж. Ж. Сталев, А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова, Българско гражданско процесуално право, С., 2012 г., стр. 1238

[20] Вж. Определение № 170 от 9.03.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 144/2010 г.

[21] Вж. Решение № 21 от 15.01.2015 г. на ОС – Перник по в. гр. д. № 761/2014 г.

[22] Вж. напр. Определение № 1076 от 14.05.2014 г. на Софийски апелативен съд по в.ч.гр.д. № 1713/2014г.

[23] Вж. Тълкувателно решение 6/14.03.2014 г. по тълкувателно дело 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6

[24] Вж. Определение № 316 от 26.05.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 1490/2014 г