ИЗБОРЪТ НА СЪД ПО ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ ДЕЛА С МЕЖДУНАРОДЕН ЕЛЕМЕНТ СЪГЛАСНО ХАГСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА СПОРАЗУМЕНИЯТА ОТНОСНО ИЗБОР НА СЪД

1. ВЪВЕДЕНИЕ

На 30 юни 2005 г. е подписана Конвенцията за споразумения относно избор на съд, изготвена в рамките на Хагската конференция по международно частно право, придобила известност като Хагската конвенция за споразуменията относно избор на съд („Конвенцията“). Предмет на Конвенцията са частноправните споразумения, на практика най-често представляващи договорни клаузи, с които разрешаването на частноправен спор се възлага на избран от страните по споразумението държавен съд¹.

Европейският съюз, а чрез него – държавите-членки на ЕС, става страна по Конвенцията на 1 октомври 2015 г. Страни по Конвенцията са и държави извън ЕС като Мексико и Сингапур. Конвенцията е подписана от Съединените американски щати и Китай, без все още да е ратифицирана от тях. Към момента Конвенцията представлява единственият действащ многостранен международен договор, който регламентира признаването и изпълнението на съдебни решения по спорове с избран съд. Тенденцията е все повече държави да се присъединяват към Конвенцията – страни, които са в процес на присъединяване към Конвенцията, са, например, Австралия, Аржентина, Русия. С напускането на Великобритания от ЕС значението на Конвенцията като акт, който ще регулира признаването и изпълнението на съдебни решения с избран съд във Великобритания, нараства.

Институтът на избрания (пророгирания) съд е познат както на вътрешното българско процесуално право (чл. 117 ГПК)², така и на нормите на МЧП (чл. 23 от Кодекса на МЧП и чл. 24 от Регламент на ЕС 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела „Брюксел Ia”)³. Действието на пророгацията на съд е аналогично на действието на арбитражното споразумение – разрешаването на споровете по дадено материално правоотношение между страните се възлага съгласно волята им на избран от тях правораздавателен орган. Настоящото изследване има за цел да очертае основните въпроси на режима на споразумението за избор на съд и изискванията за признаване и допускане до изпълнение на такива съдебни решения.

2. ПРИЛОЖНО ПОЛЕ

Приложното поле на Конвенцията е уредено в чл. 1 и 2. На първо място, Конвенцията изисква делото да е с международен елемент. Конвенцията поставя две кумулативни изисквания към понятието за международен елемент. Тяхното тълкуване следва да се извлече a contrario от текста на чл. 1 от Конвенцията. Международен елемент липсва, ако страните по делото пребивават в една държава и заедно с това всички елементи на спора са свързани само с тази държава. Ето защо критериите за международен характер на спора следва да се определят като: делото трябва да има страни, които пребивават постоянно в различни държави, а ако са в една и съща държава, достатъчно е елемент от процесното правоотношение – например обекта му или изпълнението на правата и задълженията по него, да са свързани с друга държава, за да придобие спорът международен характер. Така например международен елемент би имало в случай, ако продавач и купувач са с пребиваване в една страна, но стоката, предмет на продажба, е на територията на друга държава. Конвенцията дефинира пребиваването в чл. 4, ал. 2 – организация или лице, различно от физическо лице, се счита за постоянно пребиваващо в държавата, в която се намира седалището му по устав; съобразно със законодателството на която то е вписано или създадено; в която се намират органите му на централно управление; или в която се намира основната му дейност. Но дефиницията не регламентира пребиваването на физически лица, поради което приложимо е понятието за пребиваване съгласно чл. 48, ал. 7 от КМЧП – под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

Конвенцията изисква процесното споразумение да е по граждански и търговски въпрос. Конвенцията не изяснява кога следва да се приеме, че дадено споразумение има граждански или търговски характер, а съдът ще следва да тълкува с оглед на lex causae, приложимо към споразумението, за да установи характера му. Независимо от това, едно разбиране за понятието „граждански и търговски“ въпрос може да се извлече от чл. 2 от Конвенцията, който съдържа изключенията, т.е. материалните въпроси, за които не могат да се сключват споразумения за избор на съд, например трудови и потребителски отношения, несъстоятелност, семейни и наследствени въпроси, непозволено увреждане и др. Това показва и белезите, въз основа на които може да се квалифицират дадени отношения като граждански и търговски по смисъла на Конвенцията.

Горният анализ обаче не важи за съдебните решения. Изискването за международен елемент на делото отпада що се отнася до признаването и изпълнението на съдебни решения на територията на друга държава. Това означава, че всяко съдебно решение от държава-страна по Конвенцията, има характер на чуждестранно такова и може да се признава по реда на Конвенцията.

3. ФОРМАЛНИ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ВАЛИДНОСТТА НА СПОРАЗУМЕНИЕТО ЗА ИЗБОР НА СЪД (ФОРМАЛНА ВАЛИДНОСТ)

Споразумението за избор на съд носи общите характеристики на договора като правен институт. Споразумението за избор на съд е формален договор. Той следва да бъде в писмена форма (чл. 13, буква „в“). Първо, то може да бъде инкорпорирано в един документ, но също така може да бъде и в различни документи (например писма, съобщения, електронни писма), които подлежат на траен запис, доколкото от тях може да се извлече наличието на взаимно съгласие (т. ii на буква „в“).

Изрично в буква „а“ на чл. 13 се указва, че страни по споразумението може да бъдат и повече от две лица, т.е. е възможно да е многостранен акт.

В Конвенцията не се регламентира правоспособността и дееспособността на субектите, сключващи споразумението. Този въпрос се урежда от приложимото към споразумението право, но ако противоречи на lex fori на сезирания за признаване съд, следва да се откаже изпълнението на съдебното решение.

Споразумението за избор на съд има автономност спрямо договора, в който то се съдържа. Пороци на договора, които водят до негова недействителност, не се отразяват върху валидността на споразумението за избор на съд (чл. 13, буква „г“). Това невинаги обаче е така – липсата на съгласие или правоспособност или дееспособност биха се отразили в еднаква степен и на материалния договор, и на споразумението за избор на съд.

4. МАТЕРИАЛНИ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ СПОРАУЗМЕНИЕТО ЗА ИЗБОР НА СЪД (МАТЕРИАЛНА ВАЛИДНОСТ)

Предмет на споразумението следва да бъде определено правно отношение (чл. 13, буква „а“). Спорът може да бъде възникнал такъв или бъдещ. Правоотношението следва да бъде конкретизирано такова, т.е. не би се счела за валидна клауза, която бланкетно обхваща всякакви отношения между страните. Те следва да бъдат индивидуализирани.

Кръгът от отношения и свързаните от тях спорове са очертани от чл. 2, ал. 2. Ако уговореното попада в изключенията по чл. 2, споразумението е недействително. Така чл. 2 всъщност посочва правните отношения, които са извън обсега на правната възможност, създадена от Конвенцията, за избор на съд, а така и извън материалния обсег на самата Конвенция. Те включват потребителски, вещни и трудови спорове, несъстоятелност, семейни и наследствени въпроси, регистърни производства, правното положение на субектите, интелектуална собственост, деликти, както и спорове, за които има сключени арбитражни споразумения. Така описаният кръг служи да покаже и кои отношения типично биха попаднали в обсега на Конвенцията и биха били предмет на споразумения за избор на съд – преимуществено спорове по договори за продажба на стоки, изработка, заем, наем, услуги и подобни. Квалификацията дали дадено отношение е трудово, вещно и т.н. се прави спрямо lex causae приложимо към съществото на споразумението.

Като минимално съдържание, споразумението трябва да указва поне съдилищата на коя държава имат компетентност да разрешават възникнали спорове. Страните могат да посочат и конкретен съд от системата на съдилищата на конкретната държава или да препратят към кръг от определени съдилища (чл. 3, буква „а“). В такъв случай изборът на конкретен съд би дерогирал компетентността на останалите национални съдилища, но това е допустимо единствено до степента на позволеното от националното процесуално право. Така например, избор спор да бъде разгледа от съд, на когото са подсъдни дела като въззивна инстанция, не следва да е допустим. По презумпция, съдържаща се в буква „б“, всеки избор има изключително значение – ограничава споровете само до избраните съдилища. Страна, която твърди обратното, трябва да го докаже. Избраният съд или съдилища трябва да са на държава – страна по Конвенцията.

5. ПОСЛЕДИЦИ НА СПОРАЗУМЕНИЕТО ЗА ИЗБОР НА СЪД

Подобно на арбитражното споразумение, пророгационното споразумение има особени последици, които съдържат в себе си както белезите на материалноправния договор, така и процесуални такива – овластяват избрания съд и лишават от компетентност съдилищата, извън избрания такъв⁴.

Споразумението има пророгационен ефект. То учредява правораздавателната компетентност на един или повече съдилища на държава-страна по Конвенцията да разрешват споровете по правното отношение, предмет на споразумението.

Споразумението има дерогационен ефект. Останалите съдилища, извън посочените в споразумението, губят правораздавателната си власт по споровете по правоотношението. Ако бъдат сезирани с такива спорове, те трябва да се отведат като некомпетентни (така чл. 6 от Конвенцията). Изключения от дерогационния ефект са уредени в чл. 6, където при особени хипотези сезиран със спора съд има правото да разгледа делото (например противоречие на споразумението с обществения ред на сезирания съд; недействителност на споразумението съгласно правото на избрания съд; недееспособност на страните по споразумението съгласно правото на сезирания съд и др.).

Споразумението има облигаторен ефект. Страните са длъжни да отнасят споровете в предмета му единствено към избрания съд. Предявяването на претенции от предмета на споразумението пред съд, различен от избрания, е неизпълнение на споразумението и като всяко договорно неизпълнение, следва да породи правото да се иска реално изпълнение на договора, както и да се търси обезщетение. Поради процесуалния характер на споразумението за избор на съд, вместо искане за реално изпълнение, страната има право да направи възражение за некомпетентност на сезирания съд. Отделно, част от облигаторните последици е и правото на страна по споразумението да търси обезщетение за вреди, вкл. разноски, направени във връзка с производства, заведени от насрещната страна по споразумението пред съд, различен от избрания.

6. ПРИЛОЖИМО ПРАВО КЪМ СПОРАЗУМЕНИЕТО ЗА ИЗБОР НА СЪД

Конвенцията не съдържа норма относно приложимото към споразумението за избор на съд право. Това е типично разрешение, тъй като и аналогични актове не регламентират изрично въпроса. От друга страна, редица въпроси, например действителността на споразумението, се уреждат именно от приложимото към него право.

Когато споразумението е част от материален договор, в който е избрано приложимо право, то този изричен избор се отнася и до пророгационното споразумение. В случай, че няма избрано приложимо право, то може да се установи въз основа на стълкновителните норми на МЧП и доколкото то би се прилагало към целия договор, ще се отнася и до пророгационното споразумение. От друга страна, споразумението има принципна самостоятелност. Нещо повече, възможно е приложимо към договора право да бъде правото на една държава, а избраният съд да бъде този на друга страна.

Трябва да се отбележи и значението на волята на страните. Избирайки съд, който да разрешава споровете им по материално правоотношение, те изразяват и волята си да се подчинят, в това отношение, на правото на този съд. Поради общите характеристики между арбитражното и пророгационното споразумение, може да се направи и аналогия с правилото, че при липса на избрано приложимо право към арбитражно споразумение, прилага се това по седалището на арбитражния съд (lex situs/lex arbitri)⁵.

Ето защо следва да се приеме, че приложимото право към пророгационното споразумение е това на държавата на избрания съд. От него е допустимо отклонение при изричен избор на страните, включен в материалния договор или самото пророгационно споразумение. Без изричен избор, то приложимо е правото, което се определя чрез стълкновителните норми на МЧП, като е възможно да е различно от това на избрания съд и ще се отклонява от него. Това отклонение не може да засяга особените повелителни норми на правото на държавата на избрания съд. Отклонението не трябва да противоречи и на правото, с което отношението има най-тясна връзка (ако то е различно от това на съда).

Аргумент в потвърждение на горния анализ дава чл. 5 от Конвенцията. Ако споразумението е недействително по правото на избрания съд, то той следва да откаже да разгледа спора (чл. 5 от Конвенцията). Следователно, споразумението трябва да е действително както по приложимото към него право, така и по правото на избрания съд, което потвърждава ролята на правото на избрания съд като определящо императивно съдържание за пророгационното споразумение, което страните не могат да дерогират по своя воля.

7. ПРИЗНАВАНЕ И ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СЪДЕБНО РЕШЕНИЕ, ПОСТАНОВЕНО ОТ ИЗБРАНИЯ СЪД

За разлика от системата „Брюксел“ в правото на ЕС, чуждестранните съдебни решения, постановени в обхвата на Конвенцията, не подлежат на пряко изпълнение и трябва да бъдат признати в нарочно производства за това, за да придобият правна сила и да бъдат изпълняеми в държавите-страни по Конвенцията. Режимът на признаване и изпълнение на постановеното от избран съд решение следва общия принцип, забраняващ преразглеждането на спора от съда, пред който е предявено за признаване съдебното решение (чл. 8, ал. 2). Конвенцията дерогира основанията във вътрешното право (например КМЧП) за отказ от признаване и предвижда свой изчерпателен режим. В същото време, дори и сезираният съд да стигне до други правни изводи, е длъжен да зачита и да се основава на фактическите заключения на избрания съд. Сезираният съд няма право да събира доказателства за установяване на фактите по спора. Изключение е хипотезата, когато решението е постановено в отсъствието на ответника (чл. 8, ал. 2). В английския текст на Конвенцията се говори за default judgment, във френския – par défaut, в испанския – решение en rebeldia, в немския – Versäumnisurteil и др. Става въпрос за институт, при който ответникът е бил конституиран като страна в процеса, но въпреки дадената му възможност, не е взел реално участие, не е дал становище, не е предявил възражения и т.н., което по своите белези е най-близо до института на неприсъственото решение по ГПК. Само в случай, че се търси признаване на такова решение, може съдът по признаването да разглежда спора по същество.

На признаване и изпълнение подлежи съдебното решение, постановено от избрания съд (съд по произход). Какви характеристики трябва да има един акт, за да се квалифицира като съдебно решение по смисъла на Конвенцията и да подлежи на признаване, се определя от правото на този съд. Единствените изисквания на Конвенцията са решението да е изпълняемо. Ако е предмет на съдебен контрол („преразглеждане“, чл. 8, ал. 4), то признаване може да бъде отказано. Това се отнася до случаите, в които правно действие е придадено на съдебен акт, независимо, че той не е окончателен и влязъл в сила.

Основанията за отказ, предвидени в Конвенцията, са типичните такива за актове, регламентиращи признаване на чуждестранни съдебни или арбитражни актове (чл. 9 от Конвенцията). Първо, отказва се признаване при недействителност на споразумението за избор на съд, но с оглед на правото на избрания, а не сезирания за признаване съд; той не може да приложи собственото си право, за да проверява действителността на избора на съд. Ако избраният съд вече е приел споразумението за валидно, въпросът не може да се пререшава от съда по признаването. Второ, отказва се признаването на решение по споразумение, което страните са били недееспособни да сключат. Критерий е правото на държавата на съда по признаването. Отказва се признаването на решения, които противоречат на обществения ред на сезирания съд по признаване (когато е „очевадно несъвместимо“), както и когато решението е постановено при съществени нарушения на процедурата съд: в случай, че ответникът не е своевременно уведомен за процеса, за да организира защитата си, освен ако е участвал в процеса без да оспори пороците на призоваването; или е призован в нарушение на принципите на връчване съгласно правото на държавата, където се иска признаване. Основание за отказ е наличието на „измама“ във връзка с процеса пред избрания съд. Това може да се тълкува в смисъл на основаване на решението на събрани неверни или неистински доказателства пред този съд, но не само – примери за измама съгласно подготвителните документи⁶ към Конвенцията са подкуп, целенасочено неправилно връчване на съдебни книжа (в държавите, където книжата се връчват от страна, а не от съда) и подобни. Също така основание за отказ е влязло в сила решение по същия спор между същите страни в държавата, където се иска признаване, или в трета страна (не е задължително да е държава-съдоговорителка по Конвенцията). Възможно е да се откаже признаването на решения, присъждащи вреди, които се отклоняват от принципа на обезщетението и имат наказателен характер, които са типични за системата на общото право (т. нар. punitive или exemplary damages).

Конвенцията регулира и формалните изисквания към решението, постановено от избрания съд. Изисква се представяне на препис от съдебното решение, както и доказателства за правното действие, което е породило в държавата по произход. Ако е постановено неприсъствено, то трябва да се докаже, че е имал възможността да участва. Представя се споразумението за избор на съд в оригинал или заверен препис.

Редът за признаване и допускане до изпълнение е съгласно lex fori, процесуалния закон на държавата, където се иска признаване. Конвенцията не съдържа самостоятелен режим. Единственият такъв във вътрешното право е този по чл. 118-119 КМЧП, което значи, че кредиторът по решението следва да иска от Софийски градски съд признаването и изпълнението му.

На изпълнение подлежи по същия ред и спогодба, сключена пред избран съд. Тя има правнозадължителен характер за страните по нея, но няма изпълнителна сила, докато не бъде призната съгласно Конвенцията.

Конвенцията не препятства приложението на други международни договори, сключени преди влизането й в сила и уреждащи същия предмет. Доколкото по нея страна са и държавите от ЕС, поставя се въпросът какво е съотношението на Конвенцията с други актове на международното право, регламентиращи признаването на чуждестранни решения, и актовете от правото на ЕС с такъв предмет. Ал. 6 на чл. 26 регламентира, че правилата на „регионална организация за икономическа интеграция“ не биват засегнати от приложението на Конвенцията. Става въпрос за организации като ЕС, Общността на независимите държави (ОНД) и др. Тъй като единствената такава организация, която е страна по Конвенцията до момента, е ЕС, може да се приеме, че с чл. 26, ал. 6 се запазва правното действие на актовете от правото на ЕС, които уреждат пророгацията на съд и признаването и изпълнението на постановени от пророгиран съд съдебни решения, като например Регламент 1215/2012. Ето защо Конвенцията представлява една допълнителна възможност за сключване на споразумение за избор на съд и признаване и изпълнение на постановено решение, което не дерогира режима на „Брюксел Ia”.

8. СЪПОСТАВКА С ДРУГИ АКТОВЕ

Режимът, който Конвенцията предвижда, има редица сходства с нормите, които уреждат споразуменията за избор на съд, като тези, които се съдържат в КМЧП и Регламент 1215/2012 г.

Обхватът на пророгационното споразумение в Конвенцията е по-тесен от приложното му поле съгласно КМЧП. Чл. 23 от КМЧП изключва от него единствено делата, по които КМЧП урежда изключителна компетентност на българския съд, а именно дела за вещни права (чл. 12 КМЧП), дела за правно положение на лицата (чл. 19 КМЧП), изпълнително производство (чл. 26 КМЧП). Конвенцията изключва по-широк кръг от въпроси, т.е. КМЧП предвижда по-широка автономия на волята.

Същото се отнася до режима на Регламент 1215/2012 г. Подобно на чл. 23 КМЧП, чл. 24 от Регламент 1215/2012 г. предвижда изключителна компетентност по тесен кръг въпроси (вещни права, изпълнителен процес, вписване в публични регистри, правно положение на лицата).

Автор: Деян Александров Драгиев, адвокат

Подобни статии

Анализ на съдебната практика на Търговската колегия на ВКС по въпроси относно развитието на правото – част 2 Граждански процес и несъстоятелност (решения по дела, допуснати до касация през 2014 г.) ПРОТИВОРЕЧИЯ В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ОТНОСНО ПРАВОМОЩИЯТА НА РАЙОННИЯ СЪД КАТО ВЪЗЗИВНА ИНСТАНЦИЯ И АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪД КАТО КАСАЦИОННА ИНСТАНЦИЯ ПО АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ ДЕЛА ОТНОСНО ИСКАНЕТО НА ПЛЕНУМА НА ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ДО КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ЗА ДАВАНЕ НА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ТЪЛКУВАНЕ НА РАЗПОРЕДБАТА НА ЧЛ.125, АЛ.2 ОТ КОНСТИТУЦИЯТА МЕЖДУНАРОДЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ – ИЗКЛЮЧЕНИЯ ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ПРЕВОЗВАЧА ПРЕГЛЕД НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ И ПРАКТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА ПО ОСПОРВАНЕ НА СЪДЕБНИ РЕШЕНИЯ, ПОСТАНОВЕНИ ПО АДМИНИСТРАТИВНОПРАВНИ КАЗУСИ