ИЗ САМО ЕДНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ВАРНЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД- Търговско Отделение

„Съдия Д.Т се отличава с отлични правни познания…Постановените от нея актове се отличават с убедителност, аргументация и стил“ – из последната атестация на докладчика от 2015 година.

„ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на 19.01.2016 г., в състав:СЪДИЯ: Д. Т.при секретар М.П.,като разгледа докладваното от съдията, търговско дело № 1623 по описа за 2015 година г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът по несъстоятелността разгледа възражението по реда на чл.692, ал.3 от ТЗ, и след като прецени твърденията и доводите на страните, както и всички представени по делото доказателства, за да се произнесе, взе предвид следното:

Съгласно ТР №1 от 07.05.2009г. на ВКС по т.д.№1/2009, ОСНК, определянето на данъчно задължение се извършва с индивидуален административен акт, имащ установително действие със задължителна сила, определена съгласно АПК, за вече възникнало данъчно задължение по силата на закона. Извън предвидения в ДОПК, съответно АПК, ред произнасянето на въпросите, отнасящи се до възникването, съществуването или не на едно данъчно задължение е недопустимо. ДОПК, респективно АПК не въвеждат преклузия на данъчните задължения на несъстоятелния длъжник, следващи и произтичащи от имуществените права, принадлежащи към масата на несъстоятелността. Обстоятелството, че такива данъчни задължения, каквито са процесните, касаят период, следващ периодите на предявяване на паричните вземания, уредени в Част Четвърта на ТЗ, не може да формира основание, което да обоснове извод за погасеност, респективно преклузия на данъчните задължения, изискването за чиято законоустановеност намира конституционна уредба в чл.60, ал.2 и чл.84, т.3 от Конституцията на Р. България. Търговския закон мълчи по този въпрос и не съдържа изрична нормативна основа, която да предоставя изравнителен режим на данъчните задължения с тези от частноправен характер.

Ето защо доводите на възразяващия кредитор, че процесното фискално вземане, възникнало по силата на закона и установено с ревизионен акт след сроковете за предявяване в производството по несъстоятелност, е предявено именно след изтичането на тези срокове, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

По отношение на лихвата.

Касае се за граждански плодове от категорията на посочените в чл.616, ал.2, т.1 от ТЗ. Законните лихви по приетото парично вземане законодателят посочва като попадащи в обхвата на производството по несъстоятелност, определени като подлежащи на изплащане по реда на чл.722, ал.1, т.9 от ТЗ. Тяхното въвеждане в производството по несъстоятелност е в правомощията на синдика.

При дадената уредба в чл.616, ал.2, т.1 и чл.722, ал.1, т.9 от ТЗ, съпоставена с нормата на чл.739 от ТЗ, се налага извода, че в случая със законната лихва, дължима по силата на закона по парично вземане, подлежащо на изплащане в производството по несъстоятелност, възражението се основава на необосновани доводи за аналогията с непредявeни и неупражнени права. Всъщност напълно е недопустимо въвеждането на последиците на настъпила преклузия посредством аналогията със съществуващите в тази насока изрични законови текстове. Кога и при какви предпоставки се преклудира дължимата лихва по данъчни задължения е въпрос, който се урежда от ДОПК. В случая законодателната уредба, съдържаща се в Част Четвърта на ТЗ, не установява основание за допълване на разгледаните в ДОПК, явяващ се специален закон, основания за преклудиране на вземанията на фиска.

Ето защо и доколкото в случая се касае за вземане за лихва, дължима и начислена по силата на закона върху дължими и подлежащи на изплащане в производството по несъстоятелност данъчни задължения, съдът намира основаното на чл.739 от ТЗ възражение за преклузия за неоснователно.

В заключение, след като Конституцията определя данъчните задължения – правопроизводящите или правопогасителните факти да бъдат изведени със закон, то преклузията или погасяването на това данъчно задължение следва да почива на изрична правна норма. Нейната липса не може да бъде компенсирана в процеса на правораздаване от страна на съда по несъстоятелността посредством уредените в ЗНА способи за тълкуване по аналогия.

Въз основа на изложените съображения съдът приема, че предявеното от кредитора Г.К.П. възражение е неоснователно, поради което го оставя без уважение.

Воден от горното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражение вх. №29917/07.10.2015г. на кредитора Г.К.П. ***, подадено чрез пълномощник адвокат Б.,***, срещу списъка на приетите от синдика Г.Я.К. вземания спрямо длъжника „И. К” АД (в несъстоятелност), ЕИК, със седалище гр……, обл. Варна, обявен в търговския регистър, воден от Агенция по вписвания, на 15.09.2015г., досежно включването в списъка на вземанията на кредитора Национална агенция за приходите, гр. София (№1 в списъка) в общ размер на 76 611,54 лева, ведно със законната лихва върху отделните главници до окончателното им плащане.“

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

¹ФАКТИЧЕСКА ОБСТАНОВКА:

Производството е образувано по възражение срещу изготвен списък на приети вземания на НАП от синдика по делото, като фактическата обстановка е следната:

С решение № 1067 от 25.11.2013 по дело № 836/2004 год. на ВОС длъжникът „И. К.“ АД е заличен от търговския регистър като субект. Към момента на заличаването на дружеството – търговец са съществували публични вземания – главници в размер на 42 966 941, 86 лева – установени след откриване на производството с Акт за установяване на публично вземане от 23.11.2012г. До заличаване на ответника „И. К.“ АД тези публични вземания не са били предявени пред съда по несъстоятелността – както го изисква чл. 164, ал.3 и ал.4 от ДОПК вр. чл. 695 от ТЗ. Или, до постановяване на решението по чл. 735, ал.1 ТЗ, НАП не е била кредитор в производството по несъстоятелност с процесните вземания, поради недпредявяването им, т.е поради бездействието на НАП. С решение № 1612 от 23.04.2014 по дело № 836/2004 на ВОС производството е възобновено. С молба след възобновяване на производството по несъстоятелност НАП е предявила вземанията, възникнали по силата на акт от 30.11.2012 година. Доводът на възразилия е, че кредиторите, чиито вземания са възникнали до заличаване на дружеството, могат да участват във възобновеното по реда на чл.744 от ТЗ производство по настоящото дело, само ако вземанията им са предявени и приети преди 25.11. 2013 година – ( датата на която „И. К.“ АД е заличено). Това е така, защото нормата на чл. 739, ал.1 от ТЗ е императивна, и не може да се заобикаля с последващо приемане на вече погасени по силата на закона вземания. Съгласно чл. 739, ал.1 от ТЗ непредявените вземания в производството по несъстоятелност и неупражнени права се погасяват (законът не прави разлика в зависимост от произхода на вземането – публично или частно). Или, заличаването на търговеца е нов факт, чиято последица е погасяването на непредявените вземания в универсалното производство по несъстоятелност, в което се удовлетворяват всички кредитори.

Кратък коментар:

Стилистиката, логическият потенциал и убедителната сила на мотивите в определението имат собствена тежест и място в юриспруденцията. Коментарът им би накърнил тяхната завършеност, цялост и …безсмислие. Затова само някои правно – технически ремарки:
1. Определението има едно очевидно и неповторимо достойнство, което равностои на развитието на правото, което ежедневно вдъхва (или издъхва) практиката по чл. 290 на ГПК на ВКС. Според ВОС, Конституцията има непосредствено действие – ДА, уважаеми, най-накрая и този проблем се свлече от плещите на българското правораздаване, за да се оттече канализиран в съдебните зали в помощ на съдещите се . Определението не е такова само по се себе си, а нещо повече, то е решение на теологичния спор – може ли Конституцията да се приложи пряко при решаване на търговски спор. Според ВОС – да. Конституцията и нейните разпоредби са споменати цели три пъти в увода, изложението и заключението на определението. Като най–тревожно за гражданите е заключението, а то гласи: „Конституцията определя данъчните задължения – правопроизводящите или правопогасителните факти да бъдат изведени със закон, то преклузията или погасяването на това данъчно задължение следва да почива на изрична правна норма.“ Всъщност Конституцията тревожно мълчи за „правопогасителните факти“ при данъчните задължения, но съдия Д.Т. творчески ги е вмъкнала, но не само като проблем на Конституционния законодател, а и на гражданина, който не може за съзре правопогасителните факти на данъчните си задължения в нея – Конституцията, защото тя не съдържа такива разпоредби. Т.е., те – данъците, би следвало да са не само вечни, но и непогасими, защото според съдията докладчик само Конституцията може да ни укаже как и по какъв начин тези задължения се погасяват. И тук проличава особената синергия между съдията докладчик и обикновения законодател, който уместно и поправително е приел ДОПК-то, и особено експлицитния му член 168, т.1, който разпорежда, че те – публичните задължения могат да се погасяват и с плащане. Липсата на тази разпоредба, тълкувана систематично с постановката на ВОС би изключило плащането като погасителен способ, защото, както заключва ВОС „Нейната липса не може да бъде компенсирана в процеса на правораздаване от страна на съда по несъстоятелността посредством уредените в ЗНА способи за тълкуване по аналогия – защото в Конституцията няма такъв“
2. Допълнително от определението се установява и разбира, че:
2.1 синдикът „въвежда“ служебно лихвите, които законът начислявал; ние мислехме, че съществува диспозитивно начало и вземанията се предявяват.

2.2 ДОПК е специален на ТЗ. Досега бяхме с убеждението, че се касае за различни клонове на правото.

2.3 едно парично притезание – дори публично такова може да се преклудира и погаси едновременно. Хрумка –двойното несъщестуване на едно вземане (погасено и преклудирано) не може ли да се използва и за възстановяване в двоен размер на недължимо платеното……. Друг е въпросът, дали паричните притезания се преклудират или може би само погасяват…..
3. Определението поставя въпроса за смисъла и съществуването на практика по чл. 290 от ГПК, щом те – съдилищата по същество не я чувстват за задължителна такава. Това е така, защото ОС е приел, че недопустимо да се оспорват публични вземания в производството по несъстоятелност. Да, ама не съвсем. Заличаването на търговеца е нов факт, чиято последица е погасяването на непредявените вземания в универсалното производство по несъстоятелност, в което се удовлетворяват всички кредитори. Новият факт и последицата на чл. 739 от ТЗ не се обхващат от забраната на чл. 164, ал.4 от ДОПК – така и в Решение № 43 от 20.06.2014 г. по т. д. № 2471/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС, което като задължително за ОС – Варна следва да се съобрази, ама пак не. Според ВКС:

„Доколкото актът за установяване на публично вземане не обхваща фактите, настъпили след постановяването му, забраната на чл. 164, ал. 4 ДОПК не обхваща оспорване на публичното вземане, установено с акта, основаващо се на нововъзникнали факти, които не са преклудирани от задължителната сила на влезлия в сила акт за установяване на публично вземане, каквото например е твърдението за настъпило след влизане в сила на акта погасяване на публичното вземане чрез някои от способите, очертани в чл. 168 ДОПК – чрез плащане, прихващане, опрощаване и т. н.“

Погасителното действие и приложимостта на нормата на чл. 739, ал.1 от ТЗ е принцип, приложим и в практика на ВАС. Решение № 13815 от 16.12.2015 г. по адм. д. № 4088/2015 г., VІІ отд. „Съгласно чл. 739, ал. 1 от Търговския закон непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. Следователно след като вземането е погасено въз основа на посочената разпоредба на закона поради непредявяването му, то издадения акт за установяване на задължения по декларация е незаконосъобразен и подлежи на отмяна.“

Т.е., ОС- Варна е търсил в аналите на наказателното правораздаване причина да не реши едно търговско дело, и да не разгледа едно възражение по същество, без да съобрази, че ВКС година по-рано му е допуснал, обосновал, разгледал и решил въпроса, който според ВОС не съществува.
4. Според ОС Варна: „Съгласно ТР №1 от 07.05.2009г. на ВКС по т.д.№1/2009, ОСНК, определянето на данъчно задължение се извършва с индивидуален административен акт, имащ установително действие със задължителна сила, определена съгласно АПК“ . Нищо подобно. Всъщност в това Тълкувателно решение, освен че никъде не си е служил с нормите на АПК, като основание за тълкуване, ВКС е дал отговор на напълно друг, въпрос, а именно че : „Извършването на данъчна ревизия и издаването на ревизионен акт, респ. влизането му в сила, не е необходима предпоставка за определяне на данъчното задължение по чл. 255 от НК (чл. 255 – 257 от НК, редакция ДВ, бр. 62/1997 година) и за ангажиране на наказателната отговорност по тези норми на закона.“ Или, тълкувателният и строго пенален проблем, залегнал в мотивите на ВКС, ОСНК, няма нищо общо с възражението по чл. 690 от ТЗ и предмета на делото по чл. 692 от ТЗ пред ВОС. Оставяме настрана въпроса как решение на ОСНК, чиято компетентност е изключително в областта на наказателното правораздаване – чл.110, т.2 от ЗСВ, би способствало на търговското отделение във Варна да разреши спор за съществуване на вземане в производството по несъстоятелност. Тази умела юридическа техника да поставиш в хипотезиса на норма от гражданското право – ЮФ от наказателното, за да получиш отговор за съществуване или несъществуване на задължение от данъчното право в производството по несъстоятелност, изтъква една нова синергия между НКÞ ТЗ, изделие, рожба не само на отлични, но и на енциклопедични правни познания, каквито докладчикът според атестацията притежава.