Заобикалянето на закона като основание за нищожност на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите (по повод образуването на тълкувателно дело 1 от 2018 г. по описа на ВКС – Търговска колегия)

1.С разпореждане от 28.02.2018 г. Председателят на Върховния касационен съд образува т.д. 1/2018 г. по описа на ВКС – Търговска колегия за приемане на тълкувателно решение по долупосочените въпроси, по които ще бъда изразено становище.

Повод за предложението е все по-нарастващата практика на районни и окръжни съдилища по отхвърляне на искове на застрахователи за обявяване нищожността на застрахователни договори, сключени по задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите с цел осигуряване на застрахователна закрила на лица, които не са собственици на МПС, регистрирани в България, но управлявани само в друга, обикновено съседна държава – напр. Румъния. Изхождайки от съдилищата, които са постановили решенията на първа и втора инстанции, исковете на застрахователите засега са ограничени в североизточната част на България, но практиката може да се разрастне и в други части на страната. Затова и ВКС следва да се произнесе относно правилността на съдебната практика, която в преобладаващата си част отхвърля като неоснователни исковете за прогласяване нищожността на застрахователните договори поради противоречие със закона, неговото заобикаляне, накърняване на добрите нрави, липса на съгласие и липса на представителна власт за сключването им, липса на предписаната от закона форма, липса на основание, поради тяхната привидност при условията на персонална симулация, поради липса на застрахователен интерес, искове за унищожаване на договорите поради измама и др.

Прави впечатление широката палитра от основанията на исковете, предявени при условията на обективно съединяване. Целта на ищците – застрахователни компании е на всяка цена сключените чрез застрахователен/и брокер/и искове да бъдат обявени от съда за нищожни. Ищците са искали договорите да бъдат признати за нищожни, независимо на какво основание или основания ще стане това.

Правят впечатление и еднаквите в мотивите и в правните си изводи решения. А те са, че договорите са действителни и на нито едно основание не биха могли да бъдат прогласени за нищожни.

2. Еднаква е и фактическата обстановка. Във всички застрахователни полици са посочени румънски граждани като „обичайни” водачи на застрахованите срещу гражданска отговорност автомобили, а като собственици на автомобилите са посочени физически лица с местожителство в България или юридически лица (най-често търговски дружества) със седалище у нас. Според твърденията в исковите молби, веднага след сключване на застрахователните договори съответното МПС напуска територията на България. Следователно, българско физическо или юридическо лице формално е собственик на множество МПС. Било единично или по занятие то сключва за всяко от тях застрахователни полици с български застраховател. С това действие се изпълнява административното задължение за всеки автомобил да е сключена задължителната застраховка „гражданска отговорност” (ЗГО) за причинени на трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 477, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ). Особеното тук е, че не тези формални собственици са носители на риска, обект на застраховката, защото рискът е свързан с използването на МПС, а „обичайният” водач, който поема фактическата власт върху МПС и възнамерява, а и обективира намерението си, че именно той ще използва МПС по предназнчението му – той ще го управлява по пътищата и той реално ще бъде носител на риска от увреждане на третите лица – пешеходци и моторизирани участници в движението. Дали тази подмяна на собственик с водач е платена или безплатна, кой е платил реално и цената на МПС, и цената на застраховката, е без правно значение при решаването на поставения въпрос.

Застрахователите искат да се обяви нищожността на застрахователния договор поради заобикаляне на закона – избягване на по-високите размери на застрахователните премии и еко-такси в Румъния чрез привидни и прикрити сделки, които препятстват установяването на действителния собственик. В тази насока може да се мисли за заобикаляне на много правни норми – както на публичното право – данъчни закони, законите, отнасящи се до придобито от незаконна дейност имущество, закона за мерките срещу пране на пари, така и редица положения на гражданското и търговското право, отнасящи се до умишлено намаляване на имуществото, до накърняване интересите на кредитори, до заобикаляне на норми на съпружеската имуществена общност, на наследственоправни норми и прочее. Всеки случай е конкретен и обстоятелствата, определящи целта на сделките, са индивидуални и подлежат на доказване. Задачата на настоящето изложение е обаче да се установи, дали не се засягат императивни норми, отнасящи се до задължителната ЗГО на автомобилистите.

3. При определяне на застрахователните премии застрахователите получават данни само за застрахования собственик – той подписва договора, измерва се неговата степен на риска, събира се информация относно неговото рисково досие и то само при използването на МПС до момента на сключване на договора, информация за поведението му като шофьор. Събират се и се оценяват обаче данни само за физическото лице, което няма да използва МПС-то. Не неговата отговорност, а отговорността на друго лице – „обичайния” водач реално е обект на ЗГО, т.е. заобикаля се чл. 477, ал. 1 КЗ. Предполага се, че този, който не използва МПС по предназначение и не извършва рискова дейност с него, ще бъде застрахован при най-благоприятни условия. Неговата степен на риска е малка, а това води до по-ниска застрахователна премия. И обратно, „обичайният” водач, вписан или не в застрахователната полица, може да бъде носител на голям рисков потенциал, част от който може вече да е позитивиран чрез извършените нарушения. Ако той беше сключил застраховката, застрахователната премия, както се предвижда тя да бъде определяна при условията на бонус-малус системата, можеше да бъде много по-висока. По този начин се заобикаля и чл. 490, ал. 5 КЗ.

4. Целта на ЗГО е да бъде застрахована отговорността на собственика на МПС преди всичко и то отговорността за вреди, които биха възникнали при използването на МПС по предназначение, т.е. като средство за движение по пътищата, като превозно средство, както изисква и чл. 477, ал. 1 КЗ. В този смисъл е и унифицираната уредба на разглежданата застраховка, която се съдържа в редица директиви на ЕС, а именно: Директивите относно задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите.

А/ Първата директива, посветена на задължителната застраховка „гражданска отговорност на водачите на моторни превозни средства е Директива 72/166/ ЕИО на Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такива застраховки¹. Това е Първа директива.

Б/ Директива 84/5/ЕИО на Съвета от 3.12.1989 г. относно сближаването на законодателствата на държавите – членки, свързани със застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства. Наречена е Втора директива².

В/ Директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства. Наречена е Трета директива³.

Г/ Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използване на моторни превозни средства. Известна е като Четвърта директива за автомобилното застраховане⁴.

Д/ Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. за изменение на Директива 72/166 и 84/5, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26 по отношение на застраховката „гражданска отговорност” относно използването на моторни превозни средства⁵.

Е/ Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09. 2009 г. относно застраховката „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Тя отменя Първа директива.⁶

В процесния, обсъждан случай по начало целта на застраховащия и застрахован собственик не е да застрахова собствената си отговорност във връзка с използване на МПС, а да го предоставя за ползване по предназначение на други лица. Тук участниците в схемата – собственик и „обичаен” водач се възползват от широките субективни предели на задължителната ЗГО – тя покрива отговорността на всяко лице, което използва на законно основание МПС, за което собственикът е сключил застраховка – чл. 477, ал. 2 КЗ. Принципът е, че застрахованият е лицето, което ще използва МПС, но ако и друго лице го управлява и причини ПТП, то ще бъде също така обхванато от застрахователната закрила. В процесните случаи нещата са обърнати – собственикът е сламеният човек, той само формално фигурира като страна в договора, но целта на договора е не той, а трето лице да изпълнява в действителност ролята на застрахован. Има вероятност основният ползвател – третото лице, което не е нито застраховащ, нито застрахован и затова неговата степен на риск не се взема предвид при определяне на застрахователната премия и застрахователната сума, да причинява множество ПТП и да ангажира отговорността на застрахователя, който формално е сключил договора и се намира в застрахователно отношение с друго лице.

5. Съдът, а и обществото, трябва да се бори срещу привидността, срещу разминаването между явното и прикритото. Ако съдът потвърждава така сключените застрахователни договори, ще се поощри поведението на недобросъвестните лица – да се прикриват от лица, които не увеличават риска, не извършват ПТП, дори елементарни нарушения по простата причина, че те не управляват МПС и затова няма да станат потенциални делинквенти в бъдещи ситуации. Неслучайно договорите се сключват с румънски граждани, които ще управляват МПС в Румъния, където от 1965 г. е въведена системата „бонус-малус” и може да са стигнали до положението, че ако сключат ЗГО в тяхната държава, ще трябва да платят многократно по-висока по размер застрахователна премия. Докато у нас, вече толкова много години, тя не може да се въведе и спокойно може да се използва за заобикаляне на законите и на европейските директиви за задължителната ЗГО, които важат еднакво и за България, и за Румъния.

6. Би могло да се помисли, че един божи ден, когато и у нас се въведе системата бонус-малус опасните водачи на МПС, тези, които са натрупали множество нарушения, ще се възползват от тази схема (впорочем потвърдена и от съда) и ще потърсят други държави, където бонус-малус не действа или където могат да сключат договор чрез привиден застрахован, за да избегнат големите застрахователни премии. И тогава бедните пострадали ще търсят обезщетения от застрахователи в други държави. Нима съдебната практика ще даде зелена светлина на застрахователния туризъм в една задължителна застраховка, която е установена не толкова в интерес на виновните водачи на МПС, колкото на третите, увредени от тях лица.

7. ЗГО е установена в интерес на третите увредени от ПТП лица. Опасността от ПТП нараства по няолко линии – МПС ще се използват от водачи, които прикриват висока степен на риска зад един да кажем нормален собственик. „Обичайният” водач, който е отнесъл МПС в друга (собствената му) държава, може да не плаща при уговорено разсрочено плащане застрахователните вноски и тогава ЗГО се прекратява по право – чл. 490, ал. 1 във връзка с чл. 490, ал. 2 КЗ. Обичайният водач няма задължението да плаща застрахователни премии солидарно със собственика. Налице е опасността третите лица – участници в движението да бъдат увредени от незастрахован водач. Тогава те ще трябва да се задоволят с по-ограничените възможности на Гаранционния фонд и по-точно на неговия фонд за незастраховани МПС – вж. 557 КЗ.

8. Освен поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), при процесната схема, предмет на съдебните решения, застрахователните договори са нищожни и поради липса на застрахователен интерес. Всъщност, независимо от лежерното и нищо неказващо определение за застрахователния интерес в чл. 349, ал. 1 КЗ, ние следва да приемем правната дефиниция на застрахователния интерес, която от дълги години се възприема и в теорията, и в съдебната практика, а тя е наличието на правоотношение между застрахования и друго лице по повод на МПС, във връзка с чието използване застрахованият може да претърпи вреди – в случая ще се увеличи неговият пасив, защото ще възникне задължение за обезщетение на вредите към увреденото от него лице.

Застрахователният интерес е правно, а не житейско понятие и затова следва да се дефинира като правоотношение, а не като някаква аморфна, неопределена „необходимост”⁷. Застрахователен интерес има този, който използва МПС на законно основание – право на собственост, право на ползване (т.е. вещни права) или право на ползване по силата на договор за наем, договор за заем, трудов или друг вид договор – договор между застрахования собственик и ползващия МПС водач (облигационни права). Какъв договор обаче има между застрахования собственик по ЗГО и „обичайния” водач? Доказателствената тежест за него се носи от ответника по иска. Той трябва да докаже, че в качеството си на застраховал своята гражданска отговорност, е предоставил със съгласието си и със съгласието на водача управлението на МПС за целия срок на застрахователния договор именно на него. Застрахователният интерес е задължителен както за собственика, така и за водача на МПС.

Аргумент в подкрепа на тезата, че застрахователният интерес е задължителен и при задължителната ЗГО на автомобилистите е и правната уредба на промяната на собствеността. При смяна на собственика се сменя и застрахованият. По този начин законът предотвратява симулацията при притежаването и ползването на МПС. Ако МПС се придобива от едно лице, за да се владее и ползва от друго и ако другото лице ще бъде обичайният водач, без да фигурира като собственик, наемател или ползвател по заем за послужване, работник, служител и прочее, тогава е налице ново заобикаляне на закона. Законът забранява като застрахован да се впише едно лице, което е привидният собственик, а ползването на МПС да бъде предоставено на друго лице, защото това нарушава нормите на промяна на собствеността – чл. 491, ал. 5 и ал. 6 КЗ, според които застрахован е само настоящият, актуалният собственик на МПС. При промяна на собственика застрахователят прави нова оценка на риска и ако установи, че приобретателят е с повишен риск, има право да иска доплащане на застрахователната премия, уведомява приобретателя за това и му определя срок. Ако в срока тя не се плати, договорът се прекратява автоматично. Изобщо за застрахователя не е безразлично кой ще поеме управлението на МПС. Затова не трябва да се смесват понятието „застрахован” с понятието „субективни предели на задължителната ЗГО”.

9. В обобщение считам, че се заобикалят или нарушават допупосочените норми и застрахователните договори са нищожни на следните основания:

– чл. 490, ал. 5 КЗ – застрахователната премия по задължителната ЗГО на автомобилистите се коригира от застрахователя в зависимост от поведението на водача при движение по пътищата и/или причинените щети (система „бонус-малус”);

– чл. 349, ал. 2 КЗ – недействителен е застрахователен договор, сключен при липса на застрахователен интерес;

– чл. 477, ал. 1 КЗ – нормата относно това, че застраховащ е собственикът, но не формалният собственик, а този собственик, който ще управлява МПС, т.е. ще използва МПС по предназначение;

– чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ, който допуска и друго лице, различно от собственика да сключи ЗГО, но – или като представител на собственика на МПС, или от свое име. От буквата на закона е видно, че няма пречка третото лице да бъде застраховащ и застрахован, независимо че не е собственик, но в процесния случай тази норма се заобикаля, защото другото лице – „обичайният” водач не сключва договора нито като представител, нито като застрахован, а се прикрива зад застрахования собственик;

– чл. 491, ал. 5 и ал. 6 КЗ – нормата за промяна на собствеността – приобретателят встъпва по право в правата на прехвърлителя, но с оглед оценката на риска застрахователят има право да иска доплащане на застрахователната премия от застрахователя, да уведоми приобретателя и ако той не плати, договорът се прекратява.

10.След като разгледах хипотезата – схема, която е дала повод на ВКС да инциира тълкувателно решение, бих искала да взема становище и по поставените в предложението въпроси:

I.Налице ли е правен интерес за застрахователя от предявяване на иск за прогласяване нищожността на договор за задължителна застраховка „гражданска отоворност” на автомобилистите, по който той е страна, при липса на възникнал конкретен правен спор, свързан с този договор?

Отговор:

По принцип няма пречка страната, която твърди, че сключеният от нея договор е нищожен, да предяви установителен иск за прогласяване от съда на нищожността на договора. Действително, между страните не е възникнал правен спор за действителността на договора. Но застрахователят има правен интерес от предявяване на този иск, защото по този начин той ще предотврати един бъдещ спор, ако застрахователното събитие евентуално настъпи и срещу него се насочи претенция за плащане на застрахователното обезщетение. Предявяването на иск за прогласяване на договора за нищожен ще има превантивен ефект по отношение на третите лица – потенциалните жертви на ПТП и потенциалните оправомощени лица – те ще знаят, че договорът е нищожен и има вероятност да загубят прекия си иск срещу застрахователя. Освен това едно такова решение, ако завърши с уважаване на установителния иск, ще доведе до узнаване от собственика на МПС на факта, че той не е застрахован и ще го принуди или мотивира да сключи нов договор със същия или с друг застраховател, за да се ползва от застрахователната закрила при бъдещи застрахователни събития. И накрая, чрез прогласяване по съдебен ред на нищожността на договора, органите, които упражняват контрол върху собствениците на МПС – МВР ще знаят, че той няма застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите и ще бъде санкциониран с административна санкция. Ще бъде санкциониран и застрахователят, който е допуснал да се сключват нищожни договори, при това многобройни, със собствениците на МПС. Той е професионалистът, той е субектът, който подготвя документацията на застрахователните договори и следователно той отговаря за това, че е допуснал сключването на нищожни договори.

Затова смятам, че исковете са допустими и съдът не трябва да се произнася с определение, а с решение.

II. Допустимо ли е прогласяване на нищожност на договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност” поради липса на съгласие; поради липса на представителна власт; поради първоначално декларирани от застрахователя неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ?

Отговор:

Отговорът на този въпрос не е еднакъв и зависи от основанията за нищожност, на които се позовава застрахователят.

А/ Липсата на съгласие е основание за нижощност по силата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, който се прилага по пътя на препращането въз основа на чл. 343, ал. 2 КЗ и към застрахователния договор, вкл. и договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите. Липсата на съгласие е налице, когато договорът не е сключен от собственика на МПС или от друго лице, което има право да го сключи, защото го притежава на законно основание. Чл. 477, ал. 2 КЗ е норма, която очертава кръга на лицата, които са застраховани, ако е сключен валиден договор, т.е. кръга на лицата, които имат право да се ползват от застрахователна закрила при управлението на МПС, а не кръгът на задължените да сключат договор лица. Освен това, съдът ще провери, дали е налице липса на такова съгласие. Отсъствието на съгласие се характеризира с липса на валидно направено волеизявление било от застрахования, било от застрахователя или несъвпадане на двете волеизявления. Липсата на съгласие за сключване на договора не е зависимо от чл. 477, ал. 2, който урежда субективните предели на застраховката „гражданска отговорност”.

Б/ Липсата на представителна власт също може да доведе до нищожност на застрахователния договор. Ако застрахованият е физическо лице и договорът е сключен от негово име но без представителна власт, и ако представляваният не го потвърди, договорът е нищожен. Ако е търговец, ще се прилага чл. 301 ТЗ. Последното важи и за застрахователя, който винаги е търговец – договорът може да е сключен от мним застрахователен агент и застрахователят веднага след узнаването да се е противопоставил. В този случай договорът е нищожен и застрахователят има интерес да прогласи неговата нищожност.

В/ Поради първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ. Ако това се докаже, ако се установи, че застрахованият не притежава и не управлява на законно основание, договорът трябва да бъде прогласен за нищожен, защото това ще стане в случай на настъпване на застрахователно събитие, причинено от застрахования, който по насилствен начин или с измама се е представил за собственик на МПС.

III.Непълното и/или неточното обявяване на обстоятелства, оказващи въздействие за настъпване на застрахователното събитие или за увеличаване размера на вредите, основание ли е за унищожаване на договор за задължителна застраховка „граждансдка отговорност” на автомобилистите на основание общата разпоредба на чл. 29 ЗЗД или по отношение на него е приложима специалната уредба на чл. 485 КЗ?

Отговор:

По начало непълното и/или неточното обявяване на обстоятелства, които оказват въздействие за настъпване на застрахователното събитие, т.е. които са от естество да увеличат риска до степен, при която застрахователят не би сключил договора, ако знаеше за тези обстоятелства, не е основание нито за нищожност, нито за унищожаемост на застрахователния договор. Кодексът за застраховането има собствена уредба за последиците от неизпълнението на задължението на застраховащия преди сключване на договора да обяви обстоятелствата, за които му е поставен писмено въпрос и които реално водят до увеличаване на риска. Последиците зависят от редица фактори, вкл. и от формата на вината на застраховащия – чл. чл. 363 и 364 КЗ, които се намират в общата част на договорното застрахователно право и затова важат за всички видове застраховки. Поради това чл. 29 ЗЗД се дерогира по силата на приципа „специалното правило дерогира общото”. По отношение на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите обаче има и друго специално правило – чл. 485 КЗ, което дерогира чл. 363 и чл. 364 КЗ. Според него в случай на неточно или премълчано обстоятелство, за което застрахователят е поставил писмено въпрос, застрахователят не може да прекрати договора за ЗГО на автомобилистите. Нормата е специална по отношение на чл.чл. 363, ал. 1 и 3, чл. 364, ал. 2 и чл. 365, и изключва тяхното прилагане. Нормата на чл. 485, ал. 2 е императивна и не може да се дерогира. Тя е установена в интерес на третите, увредени лица, които разполагат при настъпване на застрахователно събитие с пряк иск срещу застрахователя. Затова нашият закон е възприел принципа, че недобросъвестното поведение на застрахования при задължителната ЗГО на автомобилистите не може да обоснове възраженията, които, ако не бяха тези трети лица, застраховатвелят можеше да направи на застрахования.

IV. Съдебното решение, с което е прогласена недействителността на договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите противопоставимо ли е на третите лица по смисъла на чл. 477, ал. 3, предл. 1 във вр. с ал. 1 КЗ и на Гаранционния фонд.

Отговор:

Съдебното решение за прогласяване нищожността на застрахователния договор не се различава по пределите на действието, характерно за останалите влезли в сила съдебни решения. Затова съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК то влиза в сила само между същите страни – в случая застраховател и застрахован, за същото искане – прогласяване на договора за нищожен и на същото основание – липса на съгласие, липса на представителна власт и пр. В процеса нито третите лица (които съществуват в потенциално състояние), нито Гаранционният фонд са страни и са участвали, поради което решение, с което е уважен или отхвърлен искът, няма действие за тях. То не ги обвързва и няма пречка третото увередено лице да предяви прекия си иск срещу застрахователя. Тук от значение е обстоятелството, че, макар и влязло в сила, решението може да не е правилно, ответникът да не е направил възражения, с които е могъл да отхвърли искът, той може съзнателно да не се е защитавал срещу застрахователя и т.н. Какво би станало, ако третото увредено лице предяви прекия си иск срещу застрахователя? Последният ще му направи възражението за нищожен договор, а третото лице може да обори възражението на застрахователя и да докаже, че договорът е действителен и че има основателна претенция срещу застрахователя.

Друг е въпросът, че ако застрахователят представи на третото лице влязлото в сила решение, то ще предпочете да отправи претенцията си срещу Гаранционния фонд. Бъдещето ще покаже, дали Гаранционният фонд ще приеме съдебните решения, които иначе не го обвързват. Ако Гаранционният фонд откаже поради това, че има застрахователен договор, третото лице може да предяви иск срещу него и тогава като преюдициален ще се разглежда въпросът за действителността на застрахователния договор. Не е необходим установителен иск относно действителността или недействителността на договора. Съдът няма да бъде обвързан от решението за прогласяване на нищожността на договора, защото това решение няма действие за третото лице и Гаранционния фонд.

Но при прогласена нищожност на конкретния застрахователен договор, на собственика на МПС може да се налагат санкции за липса на задължителна ЗГО на автомобилистите и в този случай той трябва незабавно да сключи нов застрахователен договор. Иначе се води като лице, което не е изпълнило своето административно задължение.

Автор: Проф. Д-р Поля Голева

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

1 Официален вестник L103, 1972 г. Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, т. 1.

2 Официален вестник L8, 1984, с. 17. Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, т.1. с. 104.

3 Официален вестник L 129, 1990, с. 33. Специално издание на български език, 2007, глава 6, т. 1, с. 240.

4 Официален вестник L 181, 2000 г., с. 65. Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, т. 4, с. 3.

5 Официален вестник L149, 2005 г., с. 14. Специално издание на български език 2007, глава 6, т. 7, с. 212.

6 Официален вестник L 263, с. 11.

7 За правната дефиниция и за всички автори у нас и в чужбина, които я поддържат вж. Голева, П. Търговско право. Търговски сделки. С акцент върху Кодекса за застраховането от 2016 г., 2018 г., издание на „Нова звезда”, с. 309-316.