Основните функции на Върховния касационен съд (ВКС) и до приемането на действащия Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г.), са да следи за точното прилагане на закона и да съдейства за развитието на правото. С ГПК от 2008 г. тези му функции получиха изрична позитивноправна уредба в процесуалния закон (чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК). С въвеждането на производството по допускане до касационно обжалване обаче, чрез решенията постановени по реда на чл. 290 и сл. от ГПК, ВКС все по-често започна да излиза извън тези присъщи му функции и да влиза в ролята на нормотворец, чрез спорни и противоречиви тълкувания на позитивноправните норми. Един от примерите за това е възприетото в редица решения по чл. 290 от ГПК тълкуване на обхвата на понятието „лихва“, по смисъла на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, когато извършеното от длъжника плащане не е достатъчно да покрие разноските, договорните, законните лихви и главницата и той не е посочил изрично кое задължение погасява.
По-долу накратко ще бъдат разгледани застъпваните от ВКС становища по въпроса представлява ли обезщетението за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД (законната лихва за забава), лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и погасява ли се с приоритет пред дължимата главница при извършено от длъжника частично плащане, което погасява разноските, но не и дължимите лихва и главница. Успоредно с това, ще бъдат изложени аргументи в подкрепа на тезата, че законната лихва по чл. 86 от ЗЗД е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и при частично плащане се погасява с приоритет пред дължимата главница.
- Законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и не се погасява с приоритет пред дължимата главница
В Решение № 111 от 27.10.2009 г., постановено по т.д. № 296/2009 г., Т. К., І Т. О., ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, респ. в този случай коя норма намира приложение – на чл. 76, ал. 2 ЗЗД или на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.“
ВКС приема, че „установената в разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията не се прилага при задължение за заплащане на главница и на законна лихва върху същата от датата на забавата. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките.“
В разглежданото решение ВКС прави разлика между възнаградителната лихва (уговорена по договор за заем за потребление по чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, при водене на чужда работа без пълномощие – чл. 61 от ЗЗД, по договор за поръчителство – чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, по договор за поръчка – чл. 285 от ЗЗД и по договор за дружество – чл. 364 от ЗЗД), заплащането на която не е обвързано с неизпълнение на главното задължение и законната лихва за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, която има за цел да обезщети вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение и не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение.
ВКС посочва, че задължението за заплащане на законна лихва „възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване (к.м.) – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред (к.м.) правата си, произтичащи от забавата. … В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. Признатото вземане за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.“
Въз основа на тези съображения ВКС приема, че лихвата, като понятие употребено в чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, следва да се тълкува в зависимост от характера на задължението, а не само граматически, т.е. дали задължението за лихва е възникнало наред с главния дълг и има характер на възнаграждение, в който случай се погасява по реда на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД или вземането има обезщетителна функция и за да съществува следва да бъде предявено и признато по съдебен ред, като поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
Изложените съображения са възприети и в Решение № 211 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 958/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС.
- Законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и се погасява с приоритет пред дължимата главница
2.1. Обратно на възприетото в цитираните по-горе решения, в Решение № 86 от 14.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6766/2013 г., Г. К., IV Г. О., ВКС е дал изричен отговор на материалноправния въпрос: „относно погасителния ефект на извършено частично плащане, което не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.“
В отговор на поставения въпрос ВКС приема, че „от гледна точка на изпълнението на задълженията (чл. 63 – чл. 78 ЗЗД) и на изпълнителния процес паричното вземане се състои от три части: главница, лихви и разноски. Това не влиза в конфликт с разбирането, че от гледна точка на исковия процес са предявени три различни иска. Както при доброволното изпълнение (к.м.), така и в изпълнителния процес, при частично плащане, което кредиторът е приел (чл. 66 ЗЗД) или не може да откаже поради провеждането на принудително изпълнение, съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД се погасяват в определена поредност – най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. В материята на изпълнението гражданският закон не прави никаква разлика между различните видове лихва (к.м.) – възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна. Такава разлика не е уредена нито в ЗЗД от 1892 г., нито в ЗЗД от 1951 г., който възпроизвежда съдебната практика, че макар законът (ЗЗД от 1892 г.) да урежда само погасяването на лихвите преди главницата, преди нея се удовлетворяват и разноските. Различна поредност при погасяването е законово уредена само за държавните вземания. В Закона за събиране на държавните вземания и всички последващи закони, уреждащи събирането на такива вземания е установено правилото, че те се погасяват в последователност: главница, лихви, разноски. Това обаче е изрична законова разпоредба, която се отклонява от правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, но която също не прави разлика между различните видове лихва – възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна.“
Разгледаните по-горе решения на Върховния касационен съд представляват противоречива практика по смисъла на чл. 292 от ГПК. С Определение № 32 от 01.02.2017 г. по т.д. № 53300/2015 Г., Г. К., ІV Г. О., ВКС е спрял производството по делото и е предложил на Общото събрание та Гражданската и Търговската колегия на ВКС да се произнесе с тълкувателно решение по въпроса: „Когато по съществуващо лихвоносно задължение е извършено плащане, което е достатъчно да покрие разноските, но не е достатъчно да покрие всички (договорни и законни) лихви и главницата, при условията на чл. 76, ал. 1 ЗЗД или при условията на чл. 76, ал. 2 ЗЗД настъпва погасителният ефект по отношение на задължението за законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД“.
Противоречието в практиката на ВКС е констатирано и в Определение № 97 от 17.03.2017 г. по т. д. № 60229/2016 г., Г. К., ІV Г. О., с което ВКС е спрял производството по делото и е предложил на Общото събрание та Гражданската и Търговската колегия на ВКС да се произнесе с тълкувателно решение по въпроса: „Когато изпълнението не е достатъчно, за да покрие главницата и дължащите се върху нея мораторни лихви, може ли длъжникът да се ползва от правото по чл. 76, ал. 1 ЗЗД да посочи кое от задълженията погасява или се прилага установената в чл. 76, ал. 2 ЗЗД поредност на погасяване на задълженията.“
- Законната лихва и погасителният ефект на частичното плащане – чл. 76, ал. 2 от ЗЗД
3.1. Смятам, че тълкуването възприето от ВКС в Решение № 86 от 14.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6766/2013 г., Г. К., IV Г. О., е единственото възможно тълкуване на обхвата на понятието лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и законодателната воля е била то да включва в обхвата си, както възнаградителната, така и законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Неправилно в разгледаното по-горе Решение № 111 от 27.10.2009г г., постановено по т.д. № 296/2009 г., ТК, I Т.О. на ВКС, съществуването на материалното субективно право на законна лихва за забава е поставено в зависимост от упражняването му и признаването му по съдебен ред.
Законодателят не поставя такова изискване. Напротив. Разпоредбите на чл. 86, ал. 1 във вр. с чл. 85, ал. 1 от ЗЗД свързват дължимостта на законна лихва единствено с факта на забавата на длъжника при изпълнението на срочно парично задължение. Вземането за лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД възниква именно по силата на закона, а не „само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата.“ Недопустимо е след като законодателят не е предвидил правото на законна лихва да се упражнява единствено по съдебен ред, такова изискване да се въвежда от съдебната практика.
Упражняването на претенцията за законна лихва по съдебен ред е само една възможност, с която кредиторът разполага и то единствено в случай, че длъжникът не погаси доброволно задължението си. При наличие на доброволно частично плащане, съдебното предявяване на това право е лишено от смисъл, а следва да намери приложение разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД.
3.2. Друг извод на ВКС в Решение № 111 от 27.10.2009г г., постановено по т.д. № 296/2009 г., който заслужава критика е изложеното от съда схващане, че след като кредиторът е приел доброволно частично плащане на част от дълга (чл. 66 от ЗЗД), той не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху платената част от главницата.
Макар и прието, забавеното изпълнение не придава на длъжника с обратна сила качеството изправна страна по договора, не заличава факта на забавата и правните последици, които законът свързва с нея. Една от тези правни последици е именно дължимостта на законна лихва върху просрочената главница, която при срочните задължения е изискуема от деня, следващ падежа на задължението. Ето защо, приетото доброволно частично плащане не може да погасява възникналото по силата на закона право на обезщетение за забавата, както неправилно приема ВКС.
Разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД регламентира в полза на кредитора правото, но не и задължението, да откаже предложеното доброволно частично изпълнение на делимо задължение. След като кредиторът е свободен в преценката си дали да упражни правото си на отказ по чл. 66 от ЗЗД, то неупражняването му не би могло да води до неблагоприятни за него правни последици, каквато е отпадането на възможността да се претендира законна лихва върху платената макар и със забава част от главницата. В ЗЗД също не е регламентирано изрично правило в този смисъл.
Ако се възприеме тезата, че при прието частично плащане кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху платената част от главницата, би означавало разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД да се лиши от смисъл. Така кредиторът винаги ще е стимулиран да отказва предложеното доброволно, но частично изпълнение и да упражнява правата си срещу длъжника по съдебен ред, което ще доведе до кумулиране на допълнителни разноски за длъжника.
3.3. Възприетото в разгледаната в т. 1 съдебна практика, че след приемането на плащането, кредиторът не разполага с правото да претендира обезщетение за забава върху неизпълнената част от главницата, съотв., че мораторната лихва не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и не следва да се погасява с приоритет пред дължимата главница, влиза в противоречие и с правилото на чл. 79, ал. 2, предл. първо от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата. След като кредиторът разполага с възможността по своя инициатива да претендира макар и забавеното изпълнение на задължението, както и обезщетение за забавата, което в случая е в размер на законната лихва, то лишено от правна и от житейска логика е да се приеме, че при предложено от длъжника забавено изпълнение, което кредиторът е приел, последният се лишава от възможността да претендира обезщетение за това забавено изпълнение.
- Заключение
Изложените по-горе критики по отношение на възприетото в практиката на ВКС тълкуване на понятието лихва по смисъла на чл. 76, ал.2 от ЗЗД, което изключва от обхвата му законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, не претендират за изчерпателност. Те очертават слабите страни на застъпваната от отделни състави на ВКС теза и представляват опит за систематизиране на аргументи за оборването й, изведени от останалите разпоредби на гражданския закон.
Въпреки направените предложения по чл. 292 от ГПК до ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по разглеждания проблем, към настоящия момент такова дело не е образувано. За нас остава надеждата, че разумът ще надделее над неудържимостта на тезата, която ограничава обхвата на понятието лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД и макар и въз основа на задължително за съдилищата тълкувателно решение, разпоредбата ще се прилага в смисъла, който винаги е имала.
Автор: Борислава Първанова,
адвокат от Софийска адвокатска колегия
Подобни статии
Някои въпроси по предявяването на записа на заповед за плащане
Размисли върху вещния ефект на задатъка
За санкционната функция на неустойката и някои проблеми свързани с приложението на института
ЗАБАВА НА КРЕДИТОРА ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ОБЯВЯВАНЕТО НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ ДОГОВОР ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН ПО ИСК НА ПРОДАВАЧА
