За поредността на удовлетворяване на разноските по осъдителен иск, заповедно производство и издаване на изпълнителен лист в т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС

I. Въведение

Безспорно да се критикува или да се правят бележки върху съдебната практика е неимоверно по-лесно от провеждането на самостоятелен анализ и синтез, които да бъдат защитени, включително с аргументи от наличната съдебна практика. И все пак, намирам за полезно да се правят някои разяснения или да се споделят мисли, върху съдебната практика, особеното тълкувателната такава. Безспорно в мотивите на едно съдебно или тълкувателно решение не може да бъде изложена цялата правна теория, както и да се изкажат всички съображения защо е възприето едно или друго разрешение или подход към дадена група казуси. Това води със себе си неизбежно съпътстващата го първосигнална реакция на възмущение, което имайки предвид особената обществена (негативна) енергия към съдебната система, прераства в(ъв) (не)въздържана критика. Тази критика понякога е плод на различни желания. Безспорно е, че хроничните критични мнения откриват хоризонти както за съдебната практика, така и за правната теория. Но е добре понякога да се замислим върху някои приети положения, преди да се отдадем на първичното си желание за критика – като се опитаме да намерим аргументите и логиката в другата позиция. Това е времеемко, но и доста по-полезно, включително когато след това правим и по-остра критика, защото директно атакуваме основите на изложената теза, а не атакуваме отделните аргументи, които често при добра логическа постройка изглеждат достатъчно убедителни, въпреки, че е възможно да са дълбоко грешни. Следващите редове са опит да бъде намерена логиката в следната част от т. 6 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС: „Не се ползват с право на предпочтително удовлетворение: присъдените разноски по осъдителния иск на взискателя срещу длъжника, разноските в заповедното производство, както и разноските по издаването на изпълнителния лист.“. По тази част имах възможността да дискутирам с колеги по въпроса за поредността на удоволетворяване на тези разноски, за което изразих мнение в смисъла изложено по-долу.

II. Аргументиране на мнението.

В тази част ще бъдат изложени накратко аргументите, които ме доведоха до крайното ми становище в дискусията. Това, което ме водеше през цялото време, беше целта ми да разбера аргументацията на ВКС, за да установя логиката на посоченото изречение от мотивите на тълкувателното решение.

Привилегиите, които ЗЗД регламентира, се делят на специални и общи. Критерият за това деление е дали привилегированото вземане се обезпечава от цялото имущество (обща привилегия), респ. удовлетворяването е от реализирането на определено имущество (специална привилегия)[1]. Уместно е да се спомене, че подреждането на привилегированите креанси в по-преден, респ. по-заден ред е плод на законодателни, икономически и социални съображения, а често и на историческа традиция[2]. В този смисъл ВКС прави генералното уточнение, че в случая се касае за една специална привилегия, която невинаги се проявява и е противопоставима на присъединените взискатели и то само за разноските по осъществяване на отделен изпълнителен способ[3].

От прочита на правилото на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД и неговото граматическо, логическо и систематическо тълкуване с разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД, следва, че се касае за една императивна, изключителна правна норма, самият раздел на ЗЗД, носи наименованието „Привилегии”[4]. Това отговаря и на историческото тълкуване – арг. от разпоредбата на чл. 11 от ЗПИ (отм.), в която се предвиждало, че: „Привилегията е право на предпочитане, което законът дава на едно вземане, по причина на неговото произхождение.“[5].По правило изключителните правни норми не могат да се тълкуват разширително, а само стриктно и стеснително[6]. Допълнителен аргумент за това може да бъде изведен и от обстоятелството, че въпреки наличието на чл. 9 от ЗЗД, уговорката между страните за привилегия непредвидена в закона няма да породи действие, както в отношенията между тях, така и по отношение на конкуриращите кредитори (вж. бел. № 2)[7].

В този смисъл изразът „вземания за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение …. за който са направени, спрямо всички кредитори, които се ползуват от тези разноски” (к.м.), индицира у тълкувателя на разпоредбата, че се касае за една изключителна разпоредба, която намира своето проявление само когато сторените разноски по принудителното изпълнение (отделният изпълнителен способ), респ. неговото обезпечаване ползват всички кредитори. В този смисъл, застъпеното от ВКС становище е правилно. Правилото на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД има дълбок житейски и правен смисъл – да накара кредиторите на длъжника да бъдат активни. Тъй като тази им активност в изпълнителния процес е свързана със извършването на разноски, то ако правилото не съществуваше, активният кредитор щеше да бъде поставен в по-лошо положение от присъединените взискатели^{^[8]}, които щяха да се ползват от неговите действия, но разноските щеше да прави взискателят, който иска изпълнението на отделен изпълнителен способ от съдебния изпълнител. В този смисъл, когато разноските ползват всички кредитори, за да не се стигне до влошаване на положението на взискателя, който проявява инициатива, е закрепена разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, което в крайна сметка би довело и до неоснователно обогатяване и би нарушило общия императив за неговата забрана – арг. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. В противен случай, сторените в общ интерес разноски, щяха да се удоволетворят след поредността по чл. 136 от ЗЗД – арг. от чл. 137, ал. 1 от ЗЗД.

С оглед обаче казаното до тук (вкл. в т. 1.) е необходимо да се направи едно уточнение от гледна точка на историческото тълкуване. При прочита на чл. 15 ЗПИ (отм.) – който гласи, че имат привилегия върху движимите имущества в следния ред вземанията, които произтичат – т. 1., от съдебни разноски, които са направени за обезпечителни или изпълнителни действия върху движимите имущества, в общия интерес на кредиторите – може да се остане с впечатление, че в случая правилото на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД следва да се тълкува изобщо за всички направени разноски. Още тук трябва да се отбележи историческата разлика, че по ЗПИ (отм.) тази привилегия се отнася само за разноските във връзка с обезпечителните и изпълнителните действия върху движими вещи[9]. Отделно от това трябва да се отбележи обстоятелството за чисто граматическото тълкуване на текста. В правилото на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД, законодателят е предвидил, че се ползват с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени, следните вземания – т. 1. за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и (к.м.) за исковете по чл. 134 и 135 – от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. Изразът „както и“, следва да се тълкува в смисъл, че: думата „както“ – наречие и съюз (част на изречение и част на речта), в добавка с „и“ (съюз в основна форма) е същото, прилага се по аналогия както за исковете по чл. 134 и чл. 135 от ЗЗД от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. А не за всички разноски изобщо. В този смисъл, мотивите на ВКС: „За да бъде установено точното съдържание на разпоредбата, е необходимо да бъдат правени някои уточнения. Става реч за специална привилегия, която не винаги е първа по ред, тъй като тя е противопоставима само на тези от присъединените кредитори, които се ползват от отделните разноски и не за разноски по изпълнителното дело, а за разноски по подготовката и осъществяването на изпълнението върху определена вещ или парично вземане, т.е. на отделен изпълнителен способ. Кредиторите се присъединяват с вземанията си по предявените от тях изпълнителни листове. В изпълнителното производство може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Възможно е също длъжникът да направи вноски в погашение на вземанията на някои от присъединените кредитори. Следователно по изпълнителното дело не се извършва общо разпределение на постъпленията, а разпределение на постъпленията от отделни изпълнителни способи. Отделни вещи и вземания може да са ипотекирани или заложени в полза на различни кредитори, както и отделни вещи и вземания може да са несеквестируеми за едни и секвестируеми за други кредитори. По отношение на едни постъпления някои кредитори може да са привилегировани, а по отношения на други постъпления същите кредитори може да са хирографарни. Не всички разноски по изпълнителното дело на първоначалния взискател, в т.ч. тези за адвокатско възнаграждение попадат в хипотезата на чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Наред с вземанията за различни разноски на първоначалния взискател в съответния ред попадат и някои от вземанията за разноски на присъединените взискатели. Предвид изложеното всяко от изследваните вземания следва да бъде разгледано отделно. Първоначалният взискател прави разноски по образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от които (при възражение от длъжника или от някой от присъединените кредитори) се признава тази част, която съответства на действителната фактическа и правна сложност на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ. В първия ред на специалните привилегии влизат изцяло необходимите разноски на първоначалния взискател по осъществяването на изпълнителния способ (такси за налагането на запор върху вещта или вземането, или за възбрана по изпълнителното дело, за извършването на опис и публична продан на вещта, разноските за възнаграждение на пазача, за пренасяне на вещта в магазин или изнасянето й пред дома на длъжника, разноските за събиране на възложеното за събиране вземане и др.). Ако по изпълнителното дело не е поискано извършването на други изпълнителни способи или ако се разпределят постъпленията от най-скъпата вещ или най-голямото вземане на длъжника, в този ред се включват и таксите по образуването на изпълнителното дело, както и възнаграждението на един адвокат. Ако е поискано извършването на други изпълнителни способи за изпълнение върху други имущества на значителна стойност, в този ред се включва съответна част от таксите по образуването на изпълнителното дело и възнаграждението на един адвокат. В този ред не се включват разноските за други, реализирани по искане на взискателя изпълнителни способи (те се включват в разпределението на постъпленията от тях), а длъжникът не отговаря за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са приложени).“. Мотивите на ВКС, всъщност са развитието и проявлението на по-горе направеното съждение. Най-вероятно, това е била волята на решаващия състав.

Вярно би било съждението, че осъдителният иск като такъв, отварящ дверите на изпълнителния процес, заповедното производство и издаването на изпълнителен лист, в известен смисъл подготвя осъществяването на принудителното изпълнение. Но както беше уточнено, нормата на чл. 136, ал. 1 , т. 1 от ЗЗД е императивна изключителна норма, която не може да бъде тълкувана разширително, поради което изразът „вземания за разноски по обезпечаването”, не може да се тълкува в смисъл, че от привилегията се ползват разноските по осъдителния иск, заповедното производство или това по издаване на изпълнителен лист. Но тези разноски не могат да се квалифицират като изпълнителни или обезпезпечителни – каквито са напр. разноски във връзка с обезпечаване на креансата (обезпечителна възбрана и запор), изпълнителна възбрана и запор, опис, провеждане на публична продан и др. Ето защо не са нито изпълнителни, нито обезпечителни разноските по осъдителния иск, по заповедното производство и в производството по издаване на изпълнителен лист (вкл. в хипотезата на заповедно производство). Привилегията се разпростира само върху извършените в общ интерес разноски – т.е. тези, които са полезни за всички кредитори. Тук обаче е нужно уточнението, че не е от значение субективното намерение на кредитора, респ. на взискателя, важно е обективното състояние – другите кредитори да извличат полза от сторените разноски[10]. В този смисъл се разкрива и още един аспект на логиката на разпоредбата. Присъединените взискатели, имат предвидимост, поради ТТР към ЗЧСИ, съответно Тарифа за ДТКССГПК, и в известен смисъл могат да контролират какви са извършените в разноски, които ги ползват – арг. чл. 457, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и чл. 460 от ГПК[11]. Докато разноските, които кредиторът е сторил във връзка с издаването на изпълнителния титул, са в негов интерес и не ползват всички кредитори. Нещо повече, разноските по издаване на изпълнителен титул не могат да се контролират от другите кредитори на длъжника. В този смисъл, ако разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД се тълкуваше, че и тези разноски са обхванати от привилегията, се открива пътят за злоупотреба с право, която би влошила положението на присъединените взискатели при осребряване имуществото на длъжника. В този смисъл, би могло да се стигне до това, че хирографарните кредитори да удовлетворяват предпочтително креансите си (чрез шиканиране на разноските) преди кредиторите от по заден ред в хипотеза на иначе трудно събираемо вземане (вж. бел. № 9).

III. Извод.

Отговор по дискусионния въпрос дава разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 3 от ЗЗД в хипотезата на учредена ипотека, по аргумент от правилото на чл. 174, изр. 3 от ЗЗД, където се предвижда, че освен това ипотеката обезпечава вземането на кредитора за разноските за учредяването и за подновяването й, съдебните разноски и разноските по изпълнението. Тоест, това ще се съобрази при разпределението по чл. 460 и сл. от ГПК, съответно – при извършване на разпределението и прихващане на изпълнението по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. А извън тясната хипотеза на реализиране на обезпечение – отговорът е в разпоредбата на чл. 137 от ЗЗД.

Автор: Васил Александров, юрист, хон. ас. по Римско частно право в ЮФ на СУ

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Така Калайджиев, А., Облигационно право. Обща част, С., 2010, 613-614; Кожухаров, Ал., Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, под. ред. Попов, П., С., 2002, Унив. изд., с. 617-621; Венедиков, П., Ипотека, залог, привилегии, С., 2000, изд. Петко Венедиков, 269-270; Алексиев, Д., Кратък курс върху привилегиите и ипотеките, С., 1926, Държ. печ., 5-20.

[2] В този смисъл Венедиков, П., цит. съч., с. 264 и сл. Присъединявам се към мнението на професор Венедиков, че трудно могат да се обяснят някои привилегии, които са не с оглед произхода на вземането, а с оглед субекта. Въпреки, че не го изказва изрично, примерът, който е даден в съчинението, навежда на мисълта, че при този род привилегии законодателят цели поради някакви други цели (икономически, социални или и двете, или от чисто исторически сантимент) да защити определена група лица. Така бихме могли да си обясним например общата привилегия в чл. 136, ал. 1, т. 5 от ЗЗД. В този смисъл, можем да изтъкнем и още един детайл – общите привилегии, в крайна сметка са проявление на чл. 133 от ЗЗД, но с по-преден ред, поради някакво съображение. Всъщност сравнителноправно и исторически това е проявление на текста на art. 2092 от Code Civil, който имплементира в себе си разбирането – qui s’oblige, oblige le sien, което е закрепено исторически в разпоредбата на чл. 7 от ЗПИ (отм.), която гласи, че който се е задължил лично, длъжен е да изпълни сключените задължения с всички свои имоти, движими и недвижими, настоящи и бъдещи. Тук е уместно да се отбележи и една инерция – привилегията от гледна точка на длъжника няма онова значение, което същата има за кредиторите, тъй щото именно последните упражняват привилегията си в хипотезата на конкуриращи се креанси.

[3] Така Калайджиев, А., цит. съч., с. 614; Кожухаров, Ал., цит. съч., с. 619.

[4] От лат. privilegium – предписание или постановление, закон, който се отнася само към едно известно лице или съсловие; преимущество; привилегия – вж. Брожка, Ив., Делиделвов, Д., Латинско-български речник, Пето изд. попр. и доп. Данов, Хр., Пловдив, 1936, Книгоиздателство Хр. Г. Данов, с. 324.

[5] Че привлегиите произтичат само от закон – Калайджиев, А., цит. съч.; Кожухаров, Ал., цит. съч.; Венедиков, цит. съч.; Алексиев, Д., цит. съч., 46-47 .

[6] С оглед на това съждение, биха могли да се инвокират доводи против. Ако изходим от критерия за класификация, изразяващ се в съотношението между резултатите от граматическото и логическото тълкуване, на разположение са – потвърдително тълкуване; ограничително тълкуване; поправително тълкуване и отменително тълкуване – Вж. Павлова, М., Гражданско право. Обща част, С., 2002, Софи-Р., стр. 136 – 138 – изключителните правни норми регламентират по особен начин обществените отношения и други явления, които са регламентирани вече от общите и специалните норми , и то по такъв начин, че въвеждат изключение. Специалността на закона е следствие на някаква допълнителна особеност на уредените фактически състави. При сравняването на специалната с общата норма се преценяват хипотезите на правните норми, а не техните диспозитиви. Като в хипотезата на правната норма трябва да са налице всички предпоставки на общата норма плюс някаква допълнителна предпоставка (т. нар. differentia specifica) – така Таков, Кр., Как се решава частноправен казус, С. 2008, изд. Сиби, стр. 58. При изключителните правни норми не може предварително да се изключи определено тълкуване с оглед резултата, тъй като изключителността на нормата ще се изясни в процеса на нейното логическо тълкуване при прилагането на съответните способи. Нещо повече, разширителното тълкуване не е средство за разширяване на приложното поле на правилото за поведение. При тълкуването се цели изясняване на точния смисъл на разпоредбата – арг. чл. 46, ал. 1 от ЗНА – така Фаденхехт, Й., Българско гражданско право, отд. I Обективно право, С 1929, стр. 79 и сл. Все пак, ако трябва да посоча някакво изключение, където бих могъл да се съглася, че изключителната правна норма се тълкува стриктно и стеснително a priori, то това е именно при привилегиите. От това изключение, обаче не можем непременно да изведем правило.

[7] На пръв поглед подобна клауза би следвало да се квалифицира като нищожна поради противоречие със закона (по арг. чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД). Считам обаче, че е мислима и друга теза (при тълкуване in favorem validitatis) – че клаузата е непротивопоставима на конкуриращите кредитори по арг.от чл. 21, ал. 1 от ЗЗД, като в хипотезата, в която длъжник е поел ангажимент да удоволетвори кредитора от точно определено имущество (в хипотезата на уговорена специална привилегия), е възможно да бъде ангажирана договорната отговорност на длъжника, вкл. за неизпълнение на тази клауза. По-различно би стоял въпросът, ако не е посочено конкретно имущество, а „уговорената привилегия“ е обща, тогава струва ми се, че при систематическото и логическото тълкуване на чл. 136, във вр. чл. 133 от ЗЗД подобна уговорка следва да се прогласи за нищожна. За податки за подобно схващане вж. Алексиев, Д., цит. съч., 42-43.

[8] При извършване на разпределението – чл. 460 и сл. от ГПК. Така и Алексиев, Д., цит. съч., 48-49.

[9] Редно е да се отбележи, че съгласно по-старата правна теория и практика привилегията по чл. 15 от ЗПИ е била разглеждана като обща, а не като специална привилегия. Това обстоятелство обаче не изключва историческото тълкуване, особено в частта, че обезпечените разноски са само онези направени от името и за сметка на кредитора, които ползват и другите кредитори – така Венедиков, П., цит. съч.; Алексиев, Д., цит. съч., с. 48. Уместно е, обаче да се направи едно уточнение, което последният от посочените автори прави (с. 50-51). Тази привилегия по чл. 15 от ЗПИ не се е отнасяла до движимите имущества придобитите от длъжника след налагане на обезпечителните и изпълнителните мерки, в този аспект, би могло да се оспори обстоятелството дали последната е обща, тъй като очевидно ще се отнася за конкретни имущества, спрямо които ще се разпростира. Това е и причината чл. 136, ал. 1, т. 1 от ЗЗД да бъде разбирана като специална привилегия, тъй щото е казано, че е само за онези разноски, очевидно при обезпечителни и изпълнителни действия върху имуществото, но само тези, които ползват всички кредитори и то обективно, а не с оглед субективното усещане на съответния кредитор, респ. взискател.

[10] Така Венедиков, П., цит. съч., с. 272. Тук трябва да направим едно уточнение – не мога да се съглася с теза на посочения автор, че ако съответните разноски не са дали резултат, то последните няма да се ползват с привилегия. Това схващане е определено неприемливо, имайки предвид, че ДСИ няма възможност да определя начина на изпълнение – арг. a contrario чл. 18 ЗЧСИ. Така Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова, Българско гражданскопроцесуално право, С., 2012, Сиела, 962-963; на с. 1126 се прибавя и още един важен детайл, които не е отчетен от проф. Венедиков (може би поради чисто историческа даденост) – вземането за разноски е отделно от това по изпълнителния лист, т.е. отделна негова привилегия, която не превалира по-слаба привилегия или хирографарността на вземането по ИЛ. Това положение само по себе си също се нужда от уточнение с оглед застъпеното в т. II, 3. – от доктринерна гледна точка съждението е напълно вярно, практически обаче може да се стигне до положение, при което с тази привилегия може да се злоупотреби и да се достигне на практика до събиране на претенцията на кредитора, чрез завишаване на разноските, като при този шикан главното вземане – по ИЛ остава несъбрано, т.е. длъжникът бива натоварен с чрезмерни разходи, което поставя въпроса възможен ли е иск за неоснователно обогатяване. Считам, че такъв е възможен, но се изправяме пред проблеми с доказването. Индиция за такова разрешение намирам в Решение № 123 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4298/2014 г., IV г. о., ГК, където е постановено, че „Процесуалната законосъобразност на изпълнителния процес не може да преодолее неговата материална незаконосъобразност.“.

[11] Така Кожухаров, Ал., цит. съч. с. 619, вж. и предходната бележка.