За отговорността на лекаря спрямо увредения пациент и спрямо лечебното заведение – негов работодател

1. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

С Кодекса на труда от 1986 г., в сила от 1.1.1987 г., се въведе за първи път самостоятелна уредба на имуществената отговорност на работодателя за вреди, причинени на работника или служителя от трудова злополука или професионална болест. Отговорността се определя като деликтна, безвиновна и лична[1], различна от отговорността по чл. 45 ЗЗД, на чието основание работодателят отговаряше за вреди, причинени на работника или служителя преди да се приеме тази специална уредба. Така че за вреди, причинени от смърт или телесна повреда на работника или служителя при или по повод изпълнение на трудовите му или служебни задължения, отговаря работодателят директно, пряко и лично, без значение кой е причинил вредата. Той носи първична отговорност, както я нарича проф. Мръчков[2], дори тогава, когато вредите са причинени виновно от друг работник или служител. Отговорността на работодателя не е функционално обусловена от отговорността на други лица, от тяхната вина. И това е една от съществените разлики между отговорността на работодателя по чл. 200 КТ и отговорността на възложителя на работа по чл. 49 ЗЗД[3].
Кодексът на труда е уредил както отговорността за вреди на работодателя, причинени на работника и служителя, така и отговорността на работника и служителя за вреди, причинени на работодателя. И това е една специална гражданска отговорност (в първия случай В. Мръчков я определя като деликтна[4], а във втория – като договорна отговорност[5]).
КТ обаче се интересува само от отношението работник, служител – работодател и съответно отговорността е регламентирана в обсега на вредите, причинени на едната или другата страна. Извън правната уредба на трудовото право обаче остава случаят, когато работникът или служителят са причинили при изпълнение на трудовите си функции непозволено увреждане на трети лица, а не на други работници или служители, не са причинили трудовата злополука, за която отговаря работодателят директно на основание чл. 200 КТ, не са унищожили или повредили имущество на работодателя, а по време на трудовия процес са причинили смърт или телесна повреда на трети лица. Въпросът, който се поставя тук и чието практическо значение се проявява предимно в сферата на медицинския деликт или още наречен medical malpractice (медицинска грешка) е каква правна уредба ще се приложи и как ще се разпредели компенсацията на вредата между работник и работодател. Ако лекар или друг медицински специалист допусне лекарска грешка, в резултат на което бъде причинена смърт или телесна повреда на пациент, лечебното заведение, с което лекарят или медицинският специалист се намира в трудово отношение, би могло да отговаря по силата на чл. 49 ЗЗД – отговорност за чужди действия. На основание чл. 54 ЗЗД, след като плати обезщетение на пострадалото лице или неговите наследници, то има регресен иск срещу конкретния виновен причинител на вредите. От друга страна обаче делинквентът се намира в отношение, породено от трудов договор с лечебното заведение, което отговаря по чл. 49 ЗЗД и чиято отговорност вече се е реализирала. По силата на това правоотношение регресната отговорност би следвало да се осъществи по чл. 202 и сл. КТ. Както точно В. Мръчков посочва, „регресната отговорност по 202 КТ се прилага за тези някои случаи, в които вредите са били причинени виновно от друго лице или други лица, който или които са негов работник или служител или са негови работници или служители”[6]. Те няма да отговарят на основание чл. 54 ЗЗД, а съобразно правилата на раздел II от глава X КТ, който съдържа специалните правила за отговорността на работници и служители за вреди, причинени на работодателя. И това е правилно и логично. Но според изричния изказ на закона – чл. 202 КТ, това е възможно, когато трудовата злополука, довела до смърт или телесни повреди, е причинена от един работник или служител на друг работник или служител на един и същи работодател. Какво е обаче положението и коя уредба ще се прилага, ако работникът или служителят, вместо на друг работник или служител, причини смъртта или телесната повреда по небрежност по време на изпълнение на трудовата си функция на ТРЕТО ЛИЦЕ. Третото лице може да бъде съконтрахент на работодателя, но може да не се намира с него в никакви правоотношения, т.е. отношенията ще се уреждат изцяло от правилата на непозволеното увреждане.
Проблемът е има ли колизия на норми и как тя трябва да се разреши. Впрочем, този проблем може да възникне и в други рискови сфери – напр. в транспорта, т.е. при ПТП (шофьорът при изпълнение на трудовата си дейност причини смъртта на трети лица, участници в движението), в енергетиката, минното дело и др. Едно лице причинява противоправно и виновно имуществени и неимуществени вреди при или по повод изпълнението на трудовите си задължения. В тези случаи Кодексът на труда не е предвидил някаква специална уредба и отношенията ще следва да се уреждат от правилата на ЗЗД в раздел „непозволено увреждане”.
В ЗЗД би следвало да се приложат чл. 45 и чл. 49. Работникът или служителят в качеството си на изпълнители на възложена работа, при или по  повод на която са причинили вреди на трети лица, отговарят по силата на чл. 45 ЗЗД. Наред с тях, на основание чл. 49 ЗЗД отговорност носи и възложителят на работа, който може да бъде техният работодател. При лекарските грешки отговорността се носи от лечебното заведение, което представлява  обособена структура,  в която лекари или лекари по дентална медицина самостоятелно или с помощта на други медицински и немедицински специалисти осъществяват всички или някои от дейностите по диагностика, лечение, рехабилитация на болни, описани подробно и изчерпателно в чл. 2 от Закона за лечебните заведения[7]. Лечебните заведения могат да бъдат търговски дружества по Търговския закон, кооперации по Закона за кооперациите, заведения, създадени в държава-членка на Европейския съюз или на държава, членка на Споразумението за Европейското икономическо пространство. Лечебните заведения могат да се създават от физически лица, от юридически лица, от държавата или общините. Те се учредяват по определен в Закона за лечебните заведения ред, който зависи от видовете дейности, които осъществяват.  Лечебните заведения оказват извънболнична и болнична помощ – чл. 4, ал. 1 ЗЛЗ. Тя се извършва от лекари, лекари по дентална медицина, фармацевти и други специалисти с образователно-квалификационна степен „магистър“ или „доктор“, участващи в диагностично-лечебния процес, от  медицински специалисти с образователно-квалификационна степен „специалист“ или „бакалавър“ по здравни грижи и от други лица, извършващи административни и помощни дейности.
Лечебното заведение е обявено от закона за юридическо лице и  осъществява дейността си чрез своя персонал. Това са физически лица с медицинска правоспособност, които непосредствено обслужват пациентите. Лечебното заведение има правното положение на работодател или възложител на работа на посочените по-горе медицински и немедицински специалисти и ако последните причинят противоправно и виновно вреди на пациенти при или по повод упражняване на своята дейност, се поставя въпросът, дали те  носят гражданска отговорност за техните действия или бездействия.
По начало нашето законодателство не предвижда специална правна уредба на отговорността на лекаря, стоматолога, медицинския специалист, миньора, енергетика  или на болничното заведение, електроснабдителното предприятие или друго търговско дружество за вреди, причинени на друго лице. Затова се прилага общият режим на гражданската отговорност, предвиден в Кодекса на труда oт 1986 г., в сила от 1.1.1987 г. и Закона за задълженията и договорите, в сила от 1951 г. Кодексът на труда урежда отговорността на работодателя при смърт или увреждане на здравето на работника или служителя – чл. 200 – чл. 202 КТ, както и имуществената отговорност на работника или служителя спрямо неговия работодател– чл. 203 и сл. КТ, включително и за случаите, когато за изплатеното на пострадалия или на неговите наследници обезщетение работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители – чл. 202 КТ.
В тези изключително важни за нашето право закони са уредени два вида отговорности за вреди, причинени на лица – договорна и деликтна – чл. 82 и чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, глава десета от Кодекса на труда. Гражданската отговорност е родовото понятие, а двата вида са договорна и деликтна отговорност. Основното при гражданската отговорност е обезщетението, компенсирането на вредите, причинени на трети лица и по-точно на пациентите, стига обаче тези вреди да са причинени от лекар или друг медицински специалист при упражняване на неговата медицинска дейност във или извън лечебното заведение. Затова първият въпрос, който се поставя, е какъв вид гражданска отговорност носи лечебното заведение – договорна или деликтна. Каква отговорност носи лекарят или друг медицински специалист?
През последните 10 години както в България, така и по света въпросите за отговорността на лекарите за допуснати лекарски грешки придобива все по-голямо значение. Заедно с реформата в здравеопазването се наложи принципът neminem lаedere – забрана за причиняване на вреди. Всеки отговаря за своята грешка и вина лично, ако е причинил вреди на други лица и по-специално на пациенти. Възниква отговорност за обезщетение на вреди и тя се носи от лекари и от лечебни заведения, както и от други лица, които участват в лечебния процес – лекарски и нелекарски персонал[8].

2. ОТГОВОРНОСТ ЗА ЧУЖДИ ДЕЙСТВИЯ

В българската съдебна практика преобладава деликтната отговорност на лечебното заведение спрямо лекуваните в него пациенти. По начало правното основание за нея е чл. 49 ЗЗД. То отговаря в качеството си на възложител на работа на медицинския персонал, по време или по повод на чието извършване медицинският персонал е допуснал лекарска грешка – отклонение от дължимото поведение, в резултат на което здравословното състояние на пациента вместо да се подобри, се увреди. Тази отговорност е продължение на отговорността на pater familias или така наречената ноксална отговорност на господаря за вреди, причинени от членовете на неговото семейство или на негови подвластни за вреди, причинени на трети лица.  В нея е залегнала доктрината за чуждата отговорност (vicarious liability), чиято терминология е въведена от английския юрист Фредерик Полек от 1880 г.  Макар да е спорна, тази доктрина е необходима и тя може да се изрази синтезирано с думите на един английски адвокат “не е ли по-добре законът да наложи отговорността на някой, който може да плати, отколкото на някой, който не може”.
Съществуват два правни модела – на германската и френската правна система[9]. Френският  модел, който и ние сме възприели, се намира в чл. 1384-5 от ФГК, който не е променян от 1804 г. В него е заложен принципът, че господарят и работодателят са стриктно отговорни за вредите, причинени от техни слуги или служители. В Германския граждански законник се приема, че лице, което използва друго лице да извърши действия, отговаря за вредите, които ще нанесе и дължи компенсация на третото лице. Общото в двата модела е, че едно лице може да бъде държано отговорно за нарушенията на друго.

3. ОБОСНОВКА НА ОТГОВОРНОСТТА ЗА  ЧУЖДИ ДЕЙСТВИЯ

ОБОСНОВКА Nr. 1 – по-добрата платежеспособност на възложителя на работа
От гледна точка на интересите на пострадалото лице, по-добре е законът да наложи отговорността на някой, който може да плати, отколкото на някой, който не може или не може да компенсира увредения в пълен размер.
Безспорно е, че лечебното заведение разполага с по-големи финансови средства в сравнение с конкретния медицински специалист, който е причинил непозволеното увреждане. Плащайки обезщетение на пострадалия пациент, лечебното заведение разпределя обезщетението между всички лица, които се ползват от неговия финансов ресурс. В крайна сметка, плащайки повече обезщетения за извършени непозволени увреждания, лечебното заведение намалява своя актив и това се отразява върху неговото имуществено състояние – то се намалява и при определени предпоставки може да се стигне и до неплатежеспособност на лечебното заведение. (освен ако то не бъде спасено от държавния бюджет и тогава финансовата загуба се понася от цялото население посредством преразпределение на държавния бюджет.)
ОБОСНОВКА Nr. 2: Лечебното заведение е назначило, инструктирало и инспектирало медицинския специалист
Тук действа принципът на субординацията, който е заложен в отношението работодател – работник. Лечебното заведение отговаря, защото е назначило точно този медицински специалист, който няма необходимите знания и умения за да диагностицира и лекува. Лечебното заведение е длъжно да създаде такава организация на труда, такова взаимодействие между отделните специалисти, което да обезпечи ефективен и качествен лечебен процес. И накрая, лечебното заведение е длъжно да упражнява непрекъснат надзор върху своите работници и служители, за да не се допусне лекарска грешка.
И обратно. Болницата не отговаря, ако наема хирург, като му предоставя сграда, съоръжения и среда за опериране, както и екип, който е подчинен на хирурга. В този случай болницата предоставя условията за работа, но тя не може да каже на хирурга, как да оперира. В тaзи хипотеза Англия, Франция и Германия отричат отговорността на болницата при инцидент, като се смята, че отговорни за това са хирургът и екипът му. Икономическата реалност е такава, че или лекарят върши работа за своя сметка, или работи на трудов договор при някой работодател. Или, ако трябва да обобщим, работодателите трябва да отговарят, след като те печелят от действията на лекарите, работодателите трябва да понесат отговорността за тези действия и да изплащат обезщетения на пострадалите от неправомерните действия на техните служители пациенти[10].
ОБОСНОВКА  Nr. 3: С възлагането на определена работа на друго лице възложителят увеличава риска от увреждане на трети лица.
Това е теорията за риска – RISK – BASED THEORY. Рискът е по-голям, когато едно лице не може или не иска само да извърши определена работа, а я възлага на друго лица или други лица, които то може да не познава достатъчно добре. В основата на новото модерно разбиране за тази отговорност стои разбирането, че разглежданата отговорност  за действия на други  се основава на риска, създаван от персонала или дейността на предприятието, което се стреми да прави печалба [11].

4. ХАРАКТЕРИСТИКА НА ОТГОВОРНОСТТА НА ЛЕЧЕБНОТО ЗАВЕДЕНИЕ

Следващият въпрос, който се поставя, е каква е характеристиката на отговорността на лечебното заведение
Първо, според теорията и съдебната практика отговорността на лечебното заведение е вторична, акцесорна отговорност. Тя е обусловена от това, дали лекарят или друг медицински специалист е осъществил неправилно лечение. И обратно, болницата, както е казано в опр. 1537/2009 – ВКС по гр.д. 1275/2009, IV гр.о., ГК – Апис, не може да отговаря по чл. 49 ЗЗД, ако не е доказано увреждане на пациента, настанен и лекуван в него в конкретния случай. След като съдът е приел, че липсват вреди, причинени виновно и противоправно от лекар, работещ в ответната болница, не може да се ангажира и отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД. Възникването на отговорността по чл. 49 ЗЗД е обусловена от възникването на отговорността на лекаря или на друго физическо лице за вредите, причинени на пациента. Не е ли виновен лекарят, няма ли лекарска грешка, не възниква и отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД.
Второ, отговорността на лечебното заведение е всеобхватна и възниква и тогава, когато не е установено или не е възможно да се установи кой конкретен лекар или друг член от медицинския персонал е извършил непозволеното увреждане. Така в р. 36/2012 – ВКС по н.д. 46/2012, I н.о., НК – Апис е коментиран случай, при който по време на болничния си престой пострадалата пациентка е била лекувана от петима лекари и хипотетично към всеки от тях би могло да се предяви обвинение за съставомерен принос към смъртта й. Освен това е установено, че пациентката е била лекувана с медикамент, който е в състояние да преодолее инфекцията в белия дроб, но който обаче е спрян преждевременно, без да е ясно по чие предписание. В такъв случай не би могла да се персонифицира вината на конкретния лекар, не може да се установи, кой конкретно е допуснал лекарската грешка, но ако се установи, че причината за смъртта е една поредица от неидентифицирани лекарски грешки, би следвало да се ангажира деликтната отговорност на лечебното заяведение, в което е проведено лечението и където е настъпил вредоносният резултат. Всъщност това не е ново положение по отношение на отговорността по чл. 49 ЗЗД и е обсъдено още в ППВС 7/1959 г. – т. 6 и 7.
Трето, отговорността на лечебното заведение е за виновно чуждо поведение. При този състав се изследва вината на лекаря, който непосредствено е причинил смъртта или телесната повреда на пациента. И обратно, отговорността на лечебното заведение не възниква, ако причината за вредата е случайно събитие или непреодолима сила или ако ищецът не може да докаже непозволеното увреждане и по-точно неговите обективни елементи – деянието (действие или бездействие на лекаря), вредата, причинната връзка между деянието и вредата и противоправността. В р. 602/2010-САС по гр.д.109/2010, ГК, 4-ти с-в заключението на медицинската експертиза сочи, че не може да се определи източника на бактериалната инфекция, довела до гнойно некротично възпаление на шийката и тялото на матката на ищцата. Приема се, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е отговорност за вина на лекаря, затова пострадалата няма притезание, ако причинената й вреда почива на случайно събитие или непреодолима сила. Макар безспорно да са установени настъпилите негативни и необратими промени в тялото на ищцата, по делото не са събрани достоверни доказателства, че това се дължи на конкретни противоправни и виновни действия или бездействия на служители и работници на ответната болница, поради което и искът следва да се отхвърли.
Четвърто, трябва да се прави разлика между хипотезите, когато лекарят, причинил непосредствено вреди на пациента, работи на трудов договор в болничното заведение, от случаите, когато лекарят, причинил непозволено увреждане, работи по силата на договор за извънболнична  медицинска помощ, макар да е ползвал помещенията на същото лечебно заведение (напр. медико-диагностична лаборатория). Доколкото лекарят е получавал и трудово, и договорно, нетрудово възнаграждение, ако вредите бъдат причинени от него в качеството му на изпълнител на медицинска дейност по извънтрудовото му отношение, не би могла да се ангажира отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД.
Пето, отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни и виновни деяния. Но самата отговорност е безвиновна. Лечебното заведение не отговаря за това, че то самото е допуснало лекарска грешка, извършило е противоправно деяние, непосредствено, физически е причинило увреждането, а затова, че е привлякло в своята дейност лекари и медицински специалисти, доверило им си е и е допуснало те да работят за него, в неговите помещения, с неговата апаратура, под негово име, за негова сметка и не на последно място, в негова полза. Отговорността  на лечебното заведение има обезпечителен характер. Лечебното заведение гарантира пред пациентите, че ако станат случайно жертва на лекарска грешка, то ще гарантира отстраняването на негативните последици, поправянето на причинените вреди. То стои зад своите служители и поема тяхната отговорност.

5. СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ОТГОВОРНОСТТА НА ВИНОВНИЯ ЛЕКАР И НА ЛЕЧЕБНОТО ЗАВЕДЕНИЕ, КОЕТО ОТГОВАРЯ ЗА НЕГОВИТЕ ДЕЙСТВИЯ
   • 5.1.СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА
     Според господстващата съдебна практика лекарят и лечебното заведение отговарят солидарно за вредите, причинени на пациента[12]. Това означава, че увреденият пациент може да предяви по собствено желание или иск срещу лекаря, или иск срещу лечебното заведение, или срещу двамата едновременно с една искова молба. Ако бъде осъден само лекарят, той е длъжен да плати обезщетение за всички вреди и няма иск за обезщетение срещу лечебното заведение. Ако плати лечебното заведение, след като удовлетвори пациента, то има регресен иск срещу виновния лекар за това, което е платил, но не повече от размера на ограничената имуществена отговорност на лекаря по Кодекса на труда[13].
     В теорията е изразено виждането, че при реализиране на регресната отговорност на работника спрямо предприятието, когато то е обезщетило третото увредено лице било на основание чл. 49 ЗЗД, било поради понесена от предприятието договорна отговорност, работникът носи ограничена имуществена отговорност от момента, в който работодателят е платил дължимото обезщетение на третото лице, защото към този момент се е намалило имуществото на работодателя, т.е. към този момент му е причинена вреда[14].
   • 5.2.СОБСТВЕНО ВИЖДАНЕ
     Тук обаче аз поддържам становището, че отговорността на лекаря, допуснал непозволеното увреждане и на лечебното заведение, в което той работи, не е солидарна и пострадалият по свой избор не може да потърси обезщетение на претърпяните имуществени и неимуществени вреди или от лекаря, или от лечебното заведение, а само от лечебното заведение. В този смисъл моето виждане се разминава със съдебната практика и конкретно с разсъжденията на ВКС в р. 1546/2008.

Аргументите ми са следните:
На първо място, солидарната отговорност възниква, само ако е уговорена или е предвидена в закона – чл. 121, ал. 1 ЗЗД, а такава не е предвидена в чл. 49 ЗЗД, за разлика от чл. 50 ЗЗД, който урежда отговорност за вреди, причинени от вещи.
На второ място, в преобладаващия брой случаи лекари и медицински специалисти работят в лечебното заведение на трудов договор. За техните виновни действия или бездействия отговаря лечебното заведение, в което и за което работят и в което се намират на трудов договор. Отговорността на работниците и служителите по нашето трудово право е ограничена. По начало работникът отговаря за небрежно причинената вреда на трети лица ограничено – до размера на едномесечното трудово възнаграждение или до тримесечния размер, ако е ръководител – чл. 206, ал. 1 и ал. 2 КТ. Имуществената му отговорност е спрямо работодателя и се осъществява не по съдебен ред, а по специалния ред, предвиден в чл. 210 КТ. Затова, ако не приемем изложеното схващане, ще стигнем до следната правна асиметрия – ако пострадалият пациент насочи иска срещу лекаря, той ще отговаря по чл. 45 ЗЗД в пълен размер и няма обратен иск срещу лечебното заведение. Ако увреденото лице насочи иска си срещу лечебното заведение и то го обезщети в пълен размер, по пътя на регреса, лечебното заведение може да иска възстановяване на платеното от лечебното заведение, но само до размера на ограничената си отговорност по чл. 206 КТ. Тук се абстрахирам от неправилната адвокатска практика, всички регресни искове срещу лекарите да се предявяват на основание чл. 54 ЗЗД и да се претендира плащане в пълен размер на това, което е заплатило лечебното заведение на увредения пациент или на неговите наследници.
Когато  в исковата молба по иска срещу работодателя по чл. 49 ЗЗД и в обратния иск по чл. 54 ЗЗД се твърди, че вредите на ищците са причинени по небрежност при извършване на възложената работа следва да се прилага не чл. 54 ЗЗД, а разпоредбите на КТ. Съгласно чл. 206, ал. 1 от Кодекса на труда за вреди, причинени на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговарят в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. Съгласно алинея трета на същия член, отговорността е в размера по предходните алинеи и когато работодателят е обезщетил трети лица за вреди, причинени от работника или служителя при същите условия. Тъй като лекарят е служител по смисъла на чл. 206, ал. 1 и тъй като претенциите се основават на непозволено увреждане, извършено по небрежност от него, той би следвало да носи ограничена имуществена отговорност в случай, че искът на увредения пациент срещу лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД бъде уважен.
Съгласно чл. 210, ал. 1 КТ обаче в условията на ограничена имуществена отговорност работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Ограничената отговорност на работника или служителя се осъществява най-напред в производство за доброволно плащане, което няма правораздавателен характер[15]. Това производство е задължителен етап от общия ред за осъществяване на отговорността на работника, който предхожда юрисдикционното производство[16].  Съгласно алинея втора на същия член заповедта се издава НЕ ПО-КЪСНО ОТ ЕДНА ГОДИНА ОТ ПРИЧИНЯВАНЕТО НА ВРЕДАТА. Вредата, за която се предявява обратният иск срещу лекаря, настъпва в деня на извършване на съответната медицинска интервенция. Ако работодателят – ищец по обратния иск не е издал заповед за търсене на ограничена имуществена отговорност в рамките на законовия срок, който е преклузивен[17] и е погасил правото на работодателя – ищец да претендира органичена имуществена отговорност, обратният иск ще бъде недопустим. Без  производството по чл. 210, ал. 1 КТ работодателят не може да предяви вземането си пред съдебните органи за реализиране на отговорността, нито да събере претендираното от него вземане, без да следва този ред. Това производство е абсолютна процесуална предпоставка за съдебното разглеждане на отговорността на лекаря[18]. Това е рекламационно производство, без което предприятието не може да предяви вземането си за обезщетение направо чрез иск пред съда, отправен срещу работника, стига той да не е действал умишлено, не при и по повод на изпълнение на трудовите си задължения или чрез извършване на престъпление. До съдебно производство се стига само при условията на чл. 210, ал. 3 КТ, т.е. когато работникът или служителят е направил възражение срещу заповедта. Ако е направил възражение, възниква трудоправен, а не гражданскоправен спор. Ако обаче е предявен иск за ограничена имуществена отговорност на работника направо пред съда, без да е осъществено рекламационното производство по чл. 210, ал. 1-4 КТ, той е недопустим[19]. При условията на ограничена имуществена отговорност на работника предприятието  не може да пристъпи направо към предявяване на претенцията си по исков ред[20]. Съдът не може да постановява решение за ограничена имуществена отговорност на работника дори когато е приел за разглеждане дело за пълна имуществена отговорност за същия случай и в хода на делото се установи, че е налице основание за ограничена, а не за пълна имуществена отговорност. В този случай съдът е длъжен да прекрати делото и да го препрати на администрацията на предприятието за предявяване на претенцията му в рекламационното производство[21]. Рекламационното производство е задължителна фаза, защото в него са предвидени съществени гаранции за защита на работника срещу неоснователното  му привличане към ограничена имуществена отговорност[22].
На трето място, по подобен на предлагания начин е уреден регресният иск в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Държавата има право на регресен иск срещу виновните длъжностни лица за платените обезщетения. Те отговарят само по реда, предвиден в Кодекса на труда, Закона за държавния служител, Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, Данъчно – осигурителния процесуален кодекс, Закона за Националната агенция за приходите или в други закони, ако се касае за вреди, причинени от служителите на трети лица от техните незаконосъобразни актове, действия или бездействия. Лицата, влизащи в състава на правозащитните органи, органите по приходите и Агенцията за държавен вътрешен контрол отговарят, само ако действията или бездействията им са признати за престъпления по съдебен ред и тогава те отговарят в пълен размер – чл. 9, ал. 2 от закона.
Според ТР 3/2004 на ВКС, от характера на правоотношението между длъжностното лице, пряк причинител на вредите и държавния орган, заплатил обезщетението и от формата на вината на длъжностното лице зависи по какъв ред и в какъв размер ще се осъществи отговорността. В Кодекса на труда  е предвидено, че ако вредата е причинена от работник или служител, по небрежност при или по повод изпълнение на трудови задължения, работникът или служителят отговарят в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение – чл. 206, ал. 1 във връзка с чл. 203, ал. 1. Ако вредата е причинена умишлено или в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудови задължения, работникът или служителят отговарят по общия гражданскоправен ред – чл. 203, ал. 2 от Кодекса на труда във връзка с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. При причинена вреда от ръководител по небрежност при или по повод упражняване на ръководните му функции, отговорността на ръководителя е в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение – чл. 206, ал. 2 КТ. По Закона за държавния служител отговорността на виновните държавни служители спрямо държавата за изплатени обезщетения се осъществява в пълен размер при условията и по реда, предвидени в КТ – чл. 101, ал. 3 ЗДС. По Закона за МВР за причинени по непредпазливост вреди държавните служители отговарят ограничено, а за умишлено причинени вреди или вреди, причинени в резултат на извършено престъпление или не при или по повод изпълнение на служебни задължения, отговорността се определя по гражданските закони – чл. 245, ал. 2 във връзка с чл. 243, ал. 3 ЗМВР. По Закона за Националната агенция за приходите отговорността на виновните органи и служители спрямо агенцията за изплатени обезщетения се осъществява в пълен размер при условията и по реда, предвидени в КТ – чл. 20 от закона.
Според ВКС отговорността на виновните длъжностни лица за причинени вреди НЕ Е ПРЯКА, а те отговарят за това, което държавата вече е изплатила като обезщетение.
Обезщетение на вреди, причинени от държавата, може да се търси само по реда на този закон, а не по общия ред – чл. 8, ал. 1 от закона. Затова в р. 55/1994 – IV г.о. – ВС – Сб. “Съдебна практика по ЗЗД”, 1999, С., с. 176 се приема, че ако се предяви иск за обезщетение срещу виновното длъжностно лице на основание чл. 45 ЗЗД, а не по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,  липсва пасивна легитимация и делото трябва да се прекрати като недопустимо.
И накрая следва да се изтъкне, че ако не се приеме предложеното тук становище, освен до правна асиметрия и лоши практики, ще се стигне и до съществено влошаване на правното и имущественото положение на лекаря, на медицинския специалист, които по начало са работници или служители. Няма да се реализира закрилната функция на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, за която говори проф. Мръчков и която е конституционно закрепена в чл. 16 от Конституцията на РБ – гарантиране и защита на труда[23]. Закрилната функция на отговорността се проявява в регресния иск на работодателя срещу работника или служителя. В противен случай у нас ще се стигне до особено опасното положение – лекарят, който извършва дейност, източник на повишена опасност, непосредствено свързана със спасяване на живота и подобряване на здравословното състояние на гражданите и за което той получава определено (ограничено и ниско) трудово възнаграждение ще отговаря винаги в пълен размер за вредите, които са причинени от грешки, пропуски, невнимание, допуснати през 8-часовия му работен ден, без да може, подобно на останалите работници или служители да се ползва от закрилата на ограничената имуществена отговорност. Резултатът би бил едно несправедливо неравнопоставяне на всички работници или служители. Такава регресна отговорност в пълен размер освен че би разорила лекаря, ще го демотивира да работи, ще спре развитието на медицината, ще стопира медицинските експерименти и ще доведе до тържество  на дефанзивната медицина, до превръщане на лекаря в обикновен чиновник и писач на документи. Нужно е да се промени практиката, както на адвокатите, така и на съдиите и регресната отговорност за вреди, причинени на трети лица, за които обезщетението е платено от работодателя, да се търси само и единствено по реда на глава 10 от Кодекса на труда, а при извършване на лекарска грешка (стига тя да не съставлява престъпление, да не е умишлена и да не е извършена не при или по повод изпълнението на трудовата функция), исковете за обезщетение на вредите да се предявяват само срещу лечебното заведение – работодателя, който да обезщети вредите, причинени на пациента в пълен размер, а не пряко и лично срещу лекаря, който има качеството на работник или служител.

автор: Проф. Д-р Поля Голева

[1] Мръчков, В. Имуществена отговорност на работодателя, 2013, С., Сиби, с. с. 47,63.
[2] Вж. Мръчков. В. Имуществената отговорност, с. 224.
[3] Цялата съдебна практика по приложението на чл. 49 ЗЗД е пропита от идеята, че възложителят на работа отговаря за чужди действия, поради което неговата отговорност възниква, само ако е възникнала деликтната отговорност на непосредствения причинител на вредите – вж. Голева, П. Деликтно право, 2011, С. Фенея, с. 125-132.
[4] Мръчков, В. Имуществената отговорност, с. 47.
[5] Мръчков, В., Трудово право., 2 издание, С. Сиби, 2001, с. 513.
[6] Мръчков, В. Имуществената отговорност, с. 224.
[7] Държавен вестник  бр. 62 от 1999 г.
[8] Giesen, D. Arzthaftungrecht, 1995, Tuebingen, Mohr, S. 18.
[9] Nolan , D. Damage in the English Law of Negligence. In: Journal of European Tort Law, 2013, Nr. 4, р. 259.
[10] В основата на новото модерно разбиране за тази отговорност стои теорията за риска – risk-based theory. Разглежданата отговорност  за действия на други  се основава на риска, създаван от персонала или дейността на предприятието, което се стреми да прави печалба – вж. Gilliker, P. Case Commentary: Vicarious Liability “on the Move”: The English Supreme Court and Enterprise  Liability”. In Journal of European Tort Law, 2013, Nr. 4, p. 306-313.
[11] Вж. Gilliker, P. Case Commentary: Vicarious Liability “on the Move”: The English Supreme Court and Enterprise  Liability” In Journal of European Tort Law, 2013, Nr.. 4, p. 306-313.
[12] Всъщност съдебната практика поддържа становището за солидарната отговорност на изпълнителя и възложителя на работа, първият от които отговаря по чл. 45 ЗЗД, а вторият – по чл. 49 ЗЗД още от 1958 г. – вж. ППВС 7/1958 г., което не е отменено и се възпроизвежда във всички съдебни решения, вкл. и в най-новите – напр. р. 304/2011 – ВКС по гр.д. 1749/2010 г., III г.о, ГК – Апис; р. 581/2010 по гр. Д. 1019/2009, 3-то г.о., постановено по чл. 290 ГПК и др. Солидарността в случая е априорна – никой досега не е обяснил нейният произход. Тя важи не само за отговорността на лечебното заведение и лекаря, а изобщо за възложителя и изпълнителя на работа.
[13] Може да се каже, че това положение е безспорно в нашата съдебна практика. То е възприето в редица решения на ВКС – вж. Р. 308/2010 – ВКС по гр.д. 1292/2009. 4-то гр.о., ГК. В него изрично е посочено, че, ако причинителят на вредите е в трудовоправни отношения с възложителя, отговорността на изпълнителя по регресния иск, в качеството му на работник е ограничена и се определя по чл. 206 КТ. В р. 230/12.07.2011 – ВКС по гр.д. 1907/2009, 4-то г.о., ГК – Апис се изтъква, че причинителят на вредите отговаря ограничено спрямо работодателя си, който е привлечен да отговаря по чл. 49 ЗЗД”.
[14] Вж. Василев, Ат. Осъществяване на ограничената имуществена отговорност на раяботника. 1990, С. Издателство на БАН, с. 37.
[15] Така Василев. Цит. Съч, с. 17.
[16] Пак там, с. 17.
[17] Вж. Василев. Цит. Съч., с. 53
[18] Мръчков. Трудово право, с. 534.
[19] Така Василев. Цит. Съч., с. 24.
[20] Пак там, с. 52.
[21] Така Василев. Цит. Съч., с. 72 и посочената там практика на бившия Върховен съд.
[22] Пак там, с. 84.
[23]Мръчков, В.  Имуществената отговорност, с. 225.

Подобни статии

ЕКСЦЕСЪТ И СЪПРИЧИНЯВАНЕТО ОТ УВРЕДЕНИЯ ПРИ НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ – АКТУАЛНА СЪДЕБНА ПРАКТИКА Договор за лечение Допустимо ли е ограничаване на отговорността на продавача за недостатъци с договора между страните? Спира ли се изпълнението спрямо приобретател на възбранен недвижим имот в хипотезата на чл. 638, ал. 1 ТЗ? МЕЖДУНАРОДЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ – ИЗКЛЮЧЕНИЯ ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ПРЕВОЗВАЧА