1.Задължителната застраховка „гражданска отговорност” (ЗГО) на автомобилистите поставя все повече и повече въпроси. Обикновено те са свързани с правното положение на увреденото лице. Както е известно, задължителната ЗГО е създадена с цел да гарантира пълно обезщетение на третите лица, пострадали при пътно транспортни произшествия и изпълнява важна социална функция. Собствениците и водачите на моторни превозни средства са задължени да я сключат, за да може при реализиране на риска – автомобилната злополука, увредените лица, а при смърт – техните близки да получат гарантирано от платежоспособен застраховател обезщетение на имуществените и неимуществените вреди, както предвиждат чл. чл. 51 и 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Към тази цел са насочени и усилията на Европейския съюз, който чрез своите органи се стреми да унифицира защитата на гражданите, независимо в коя държава – членка е настъпило застрахователното събитие и къде се намира постоянното местонахождение на МПС на виновния водач. Усилията са изкристализирали в Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09. 2009 г. относно застраховката „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Тя отменя Първа директива и кодифицира регулацията, съдържаща се в Директива 72/166/ ЕИО на Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такива застраховки, Директива 84/5/ЕИО на Съвета от 3.12.1989 г. относно сближаването на законодателствата на държавите – членки, свързани със застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства, Директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14.05.1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховките „гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства; Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.05.2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите – членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използване на моторни превозни средства; Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. за изменение на Директива 72/166 и 84/5, 88/357/ЕИО и Директива 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26 по отношение на застраховката „гражданска отговорност” относно използването на моторни превозни средства.
У нас въз основа на множеството регламенти и директиви застрахователното право във всички сфери се синхронизира с европейското и унификацията намери своя най-висок връх в последния Кодекс за застраховането от 29.12.2015 г., в сила от 1.1.2016 г. и най-вече в неговите изменения и допълнения през 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.
Червената нишка, която е вплетена във всяка разпоредба на правната уредба, е увредените жертви при автомобилни злополуки винаги да бъдат обезщетени, ако е настъпило застрахователно събитие. Разбира се, основното задължено лице е застрахователят, а ако няма такъв, защитата преминава в ръцете на Гаранционния фонд и неговите две подразделения – фонд за незастраховани МПС и обезпечителен фонд, който влиза в действие, ако има застраховател, но той е в несъстоятелност.
Най-силното средство за защита на увредените лица е прякото им право (пряк иск) срещу застрахователя на виновния причинител на ПТП, от което са произтекли техните вреди. Този иск се предявява пред съд, само ако увреденото лице, респ. неговите наследници, са предявили претенцията си пред застрахователя или Гаранционния фонд и те са отказали да платят обезщетение или правоимащите не са съгласни с размера на определеното или изплатеното обезщетение – чл. 498, ал. 3, чл.558, ал. 5 КЗ.
Прякото право обаче не изключва деликтното право на увреденото лице срещу виновния причинител на вредите, който отговаря на основание чл. 45 ЗЗД или друго лице, което има задължение да обезщети вредите на основание чл. 49 или чл. 50 ЗЗД[1]. За упражняване на деликтното право не са предвидени никакви ограничения или по-специално ограниченията, които стоят пред увредените лица за упражняване на правата им срещу застрахователя или Гаранционния фонд. Те могат да предявят деликтен иск срещу носителя на гражданската отговорност пред гражданския съд или да използват предимствата на адхезионния процес – граждански иск в наказателния процес. Основното предимство на този иск по чл. 84 от Наказателнопроцесуалния кодекс е, че не се заплаща държавна такса, която може да се окаже непосилна при причинена смърт и 3 или повече наследници от първи ред – например съпруга и две деца (особено ако са малолетни, защото имат и претенции за обезщетение на имуществени вреди), а и оправомощените лица ще изчакат развитието на процеса, за да се докаже причината и вината за ПТП, в случай че съществува спор за тях. Застрахователят не може да участва в адхезионния процес. Срещу него не е предявена претенция.
Наказателният съд се произнася с осъдителна присъда. Виновният причинител е осъден по гражданския иск да заплати обезщетение на имуществените и неимуществените вреди на всеки един от гражданските ищци.
Снабдени с влязлата в сила присъда и осъдителното решение по гражданския иск увредените лица предявяват претенцията си срещу застрахования на осъдения делинквент. Предявяването на деликтния иск не погасява прекия иск срещу застрахователя, защото това са две отделни, успоредно съществуващи права срещу различни ответници, които дори не отговарят солидарно. Застрахователят не може да направи възражения за плащане на предявената претенция. Налице е влязла в сила присъда с уважен граждански иск срещу лице, което има сключена валидна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите. Застрахователят няма право да откаже на основание, че процесът се е водил без неговото участие, че решението по гражданския иск няма сила на пресъдено нещо срещу него, защото той не е бил ответник. Съдебният акт на наказателния съд, с който той се е произнесъл за обезщетението на пострадалите лица, не е спогодбата по смисъла на чл. 434, ал. 1 КЗ, за да се изисква одобрението от застрахователя. Обезщетението е определено по надлежния законов начин, не е предвидено възражение в кодекса срещу така определената претенция – аргумент от чл. 432, ал. 2 КЗ и затова обвързва застрахователя.
Ако застрахователят влезе в производство по несъстоятелност, синдикът е задължен на базата на представените от увредените лица осъдителна присъда с уважен граждански иск срещу застрахования при същия застраховател и на базата на застрахователния договор да включи по реда на глава 43 от Търговския закон увредените лица по тяхно искане в списъка с приети вземания. Увредените лица имат пряко право срещу застрахователя на основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Когато застрахователят е обявен в несъстоятелност, вземанията на увредените лица по задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите се гарантират от обезпечителния фонд на Гаранционния фонд на основание чл. 565, ал. 2, т. 1 КЗ до определения в кодекса размер. Не може синдикът, а след това и съдът по несъстоятелността, да изключат тази претенция само защото е била определена в адхезионен процес срещу застрахования. Ако синдикът одобри само тези вземания, които са установени с влязло в сила решение срещу застрахователя в несъстоятелност, но не и тези, при които той не е осъден с влязло в сила решение, а е осъден само застрахования делинквент, се нарушава правото на увредените лица да получат обезщетение от застрахователя във всички случаи, при които по несъмнен начин е доказано, че именно лице, застраховано срещу гражданска отговорност при застрахователя в несъстоятелност, е причинило виновно и престъпно ПТП, т.е. застрахователното събитие. Иначе трябва да се отрече ролята на адхезионния процес при ПТП. Това положение се намира в ярко противоречие с цялата политика на ЕС по защита на интересите и гарантиране правата на увредените лица и с разпоредбите на Директива 2009/103.
2. Ако се стигне обаче в противоречие със закона до неприемане на вземанията и те се изключат дефинитивно от гаранцията на обезпечителния фонд при Гаранционния фонд, на увредените лица не ми остава нищо друго, освен да започнат принудително изпълнение срещу осъдения делинквент. След като ги удовлетвори, на основание чл. 435 КЗ той има право да иска от застрахователя до размера на застрахователната сума застрахователното обезщетение, което зависи от присъденото по гражданския иск[2].
Ако застрахователят е в несъстоятелност, претенцията на застрахования следва да се насочи към обезпечителния фонд при Гаранционния фонд. Какви са аргументите?
Първо, правото на застрахования по чл. 435 КЗ е вземане, произтичащо от задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите. То е уредено в глава 41 от Кодекса за застраховането, наименована „застраховане на гражданска отговорност”. Следователно, това право е иманентна част от застраховката „гражданска отговорност”, независимо дали тя е задължителна или не. Това право има договорен характер и неговото правно основание е застрахователният договор. То възниква при определени в същия член предпоставки – да е сключен валиден договор, да е настъпило застрахователното събитие през времетраене на застраховката и застрахованият да е удовлетворил увредените лица. От момента на плащането възниква застрахователното право по чл. 435 КЗ. Следователно, то е вземане от застраховка „гражданска отговорност”, каквото е вземането и на увреденото лице, с тази разлика, че прякото право възниква по силата на закона, а правото на застрахования – въз основа на договора и че докато не бъде погасено прякото право чрез плащане,(при това плащане от делинквента), не възниква правото на застрахования.
Второ, съгласно чл. 565, ал. 1 КЗ се гарантират вземанията по задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите при несъстоятелност на застраховател със седалище в Р. България или клон на застраховател от трета държава, регистриран в Р. България за извършваната от него дейност у нас. В ал. 1 на цитирания член кодексът неограничава вземанията само до преките права срещу застрахователя. В ал. 2 се споменават увредените лица, но ал. 2 визира размера, до който вземанията на тези лица са гарантирани, а не очертава кръга на гарантираните лица (те са определени в ал. 1). Ако пострадалите са удовлетворени напълно от застрахования, последният е гарантиран за вземането си срещу застрахователя до същия размер, до който са гарантирани и увредените лица. Изобщо ал. 2 не ограничава вземанията, а регулира само размера на гарантираност. Доказателство за това е и чл. 567 т. 2 КЗ, според който функциите на Гаранционния фонд във връзка с обезпечителния фонд е да изплаща ГАРАНТИРАНИТЕ размери на застрахователните вземания. Това означава, че гаранцията е лимитирана и това лимитиране е уредено в ал. 2 на чл. 565. При удовлетворени от застрахования лица, те нямат право да търсят сумите от фонда, а такова право има застрахованият. Тогава неговото вземане е също лимитирано подобно на удовлетвореното от него вземане на увреденото лице.
Трето, вземанията по чл. 565, ал. 2, които не са гарантирани от обезпечителния фонд, са изрично и изчерпателно уредени в чл. 566 КЗ, но между тях не фигурира вземането на застрахования срещу застрахователя.
Четвърто, в чл. 620 КЗ, който урежда разпределението на осребреното имущество в производството по несъстоятелност на застраховател, вземанията по договорите за задължително застраховане са поставени на 4-ти ред и отново законодателят не прави разлика между вземанията на увредените по преките искове от вземанията на застрахования, основани на договора за задължителна застраховка.
Пето, макар червената нишка на актовете на ЕС, регулиращи задължителната застраховка „гражданска отговорност” да минава през защитата и обезщетяването на увредените лица, тя не изключва и застрахования, който сключва договора, плаща застрахователна премия, за да бъде освободен от гражданска отговорност, когато поради небрежност причини вреди на трети лица при използване на МПС, представляващо източник на повишена опасност. Началото на директива 103 от 2009 г. започва с изречението Застраховката „Гражданска отговорност“ по отношение на използването на моторни превозни средства (застраховка на автомобилистите) е особено важна за европейските граждани, независимо дали са застраховани или са пострадали при произшествие. Следователно, директивата не прави разлика в защитата на увредените и застрахованите граждани. Всяко друго тълкуване би било дискриминационно. Изключването на вземане на застрахования от гарантираните вземания по застраховката „гражданска отговорност“ би било в нарушение на равнопоставеността на гражданите по отношение на тяхната правна защита.
Това положение намира подкрепа и в друга директива на ЕС – ДИРЕКТИВА 2009/138/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II) (текст от значение за ЕИП) ДЯЛ IV, озаглавен ОЗДРАВЯВАНЕ И ЛИКВИДАЦИЯ НА ЗАСТРАХОВАТЕЛНИ ПРЕДПРИЯТИЯ.
По смисъла на директивата, която под ликвидация разбира и производството по несъстоятелност – чл. 268, буква г „производство за ликвидация“ означава колективна процедура или производство за реализиране на активите на застрахователно предприятие и разпределение на получените средства между кредиторите, акционерите или съдружниците, според случая, което предполага задължителна намеса на компетентните органи на държава- членка, включително, когато това колективно производство приключва със спогодба или друга подобна мярка, независимо дали производството е основано или не на НЕПЛАТЕЖОСПОСОБНОСТ, ДАЛИ Е ДОБРОВОЛНО ИЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО.
В това производство се предявяват застрахователни вземания, като директивата дава определение и на тях. Съгласно дефиницията на чл. 268, буква Ж друга застрахователно вземане означава всяка сума, дължима от застрахователното предприятие на ЗАСТРАХОВАНИ ЛИЦА, сключили застраховки, бенефициери и всяка страна, разполагаща с правото на пряк иск срещу застрахователното предприятие и която е в резултат на застрахователен договор или на всяка операция, предвидена в чл. 2, пар. 3, букви „б“ и „в“ в пряката застрахователна дейност, включително сумата, оставена в резерв на тези лица, когато някои от елементите на дълга не са още известни.
Следователно, според европейското право, и прякото право, и вземането на застрахования са равнопоставени застрахователни вземания. Всички те са основани на застрахователния договор и са насочени срещу застрахователя в несъстоятелност. Затова те трябва да се третират еднакво в производството по несъстоятелност.
Шесто, накрая искам да посоча още един аргумент, този път почерпен от Директива 2009/103. В т. 2 от Преамбюла на Директива 2009/103 е изрично изтъкнато равноправното третиране на всички застрахователни вземания при застраховката „гражданска отговорност“: “Застраховката „Гражданска отговорност“ по отношение на използването на моторни превозни средства (застраховка на автомобилистите) е особено важна за европейските граждани, независимо дали са застраховани или са пострадали при произшествие.
Няма основание застрахованите, когато проявяват добросъвестно и състрадателно отношение към увредените лица и когато видят, че те трудно получават обезщетение от застрахователя или изобщо не го получват, да ги изключваме от гаранцията на обезпечителния фонд, в който те са правили вноски чрез отчисленията от тяхната застрахователна премия. Това би било несправедливо и дори би подтиквало застрахованите водачи към дефанзивно и пасивно поведение, към отказ да помагат на нуждаещите се от парични средства лица, при това в случаите на особено тежки преживявания като загуба на най-близкия човек. Директивите никъде не правят разлика между вземанията по преките искове на пострадалите и вземанията на застрахованите, които навреме добросъвестно са изпълнили своите задължения, произтичащи от деликтното отношение. Едно такова изключване би имало изключително негативен ефект за самите пострадали, нещо, което противоречи на философията на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите.
3. Вторият въпрос, на който бих искала на спра, е свързан с погасителната давност на вземането на застрахования срещу застрахователя при ЗГО.
Става дума за удовлетворяване на увреденото лице от застрахования делинквент и за правото му по чл. 435 КЗ (чл. 229 КЗ (отм.). Ако застрахователното събитие е настъпило при действието на отменения Кодекс за застраховането от 2006 г., деликтният процес е приключил с влязло в сила решение след 2016 г., когато е влязъл в сила новият Кодекс за застраховането и застрахованият е удовлетворил увреденото лице след 2016 г., по какъв начин ще се реши въпросът погасено ли е по давност вземането на застраховането, ако от момента на застрахователното събитие до момента на предявяване на искова претенция срещу застрахователя са минали повече от 5 години.
При отговора на въпроса следва да се има предвид обстоятелството, че правото на застрахования срещу застрахователя възниква след удовлетворяване на увреденото лице. Такова право е признато на застрахования и при действието на Кодекса за застраховането от 2006 г., и при действието на Кодекса за застраховането от 2016 г., който вече е заместил отменения КЗ от 2006 г. Съгласно чл. 435 от сега действащия КЗ, ако е удовлетворил увреденото лице, застрахованият има право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорността) и на покритието по застрахователния договор и при спазване на изискванията на чл. 434 КЗ. А чл. 434 КЗ изрично забранява на застрахования да признава задължението си към увреденото лице и да сключва спогодба без одобрението на застрахователя. Ако приемем, че такова одобрение липсва, единственото основание застрахованият да плати и да удовлетвори увреденото лице е наличието на влязло в сила решение на съда по деликтен процес между увреденото лице и застрахования делинквент, в който е участвал и застрахователят като подпомагаща страна. Съгласно чл. 223, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице (в случая застрахователя) в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла (в случая застрахования). А съдът е установил в мотивите, че застрахованият е причинил вреди на третото увредено лице, за което е възникнала неговата гражданска отговорност. Ако не се спори, че тя е покрита от застраховката „гражданска отговорност”, за застрахователя безспорно е установено, че е настъпило застрахователното събитие по застрахователния договор с делинквента. Но всичко това става ясно по силата на съдебното решение, което е влязло в сила. Дотогава застрахованият няма право да плати на увреденото лице. Той плаща след това. С плащането възниква неговото същинско право по чл. 435, което се основава на застрахователния договор. Едва сега са налице всички предпоставки на правото на застрахования – удовлетворяването на третото лице, което преди това не е могло да бъде удовлетворено от него.
Затова погасителната давност за вземането на застрахования срещу застрахователя не може да започне да тече, ако самото материално право не е възникнало. Давност без право е абсолютна безсмислица. Няма случаи в историята на правото да тече давност, а да няма какво да се погасява. Погасителната давност предполага право да се иска принудително изпълнение на едно вземане, а правото на иск изисква да има или поне да се твърди, че има вземане. В случая самият закон изрично предвижда, че вземане няма, преди застрахованият да извърши плащане на увреденото от него лице.
Затова не е правилен аргументът, че нормите на КЗ за началото на погасителната давност са специални норми, които дерогират чл. 114 от Закона за задълженията и договорите, т.е., че 5-годишната давност тече от деня на застрахователното събитие, а не от деня, в който вземането е станало изискуемо. Не може да има дерогация, защото не става дума за изискуемост на вземането на застрахования, а за НЕВЪЗНИКВАНЕ НА ВЗЕМАНЕ, за несъществуване на вземане. Към момента на застрахователното събитие такова вземане няма – тогава възниква само прякото право на увреденото лице срещу застрахователя и за него тече 5-годишната давност от деня на застрахователното събитие.
По отношение на давността за вземането на застрахования срещу застрахователя се прилага чл. 378, ал. 5 КЗ, съгласно който ИСКОВЕТЕ НА ПРИЧИНИТЕЛЯ НА ВРЕДАТА ПО ЧЛ. 435 СРЕЩУ ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ ПО ЗАСТРАХОВКА „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ” ПО Т. 10-13, РАЗДЕЛ II, буква А от приложение Nr. 1 се ПОГАСЯВАТ В СРОК ОТ 5 ГОДИНИ, СЧИТАНО ОТ ДАТАТА НА ИЗВЪРШЕНОТО ПЛАЩАНЕ ОТ СТРАНА НА ПРИЧИНИТЕЛЯ НА ВРЕДАТА. Причинителят на вредата има и право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към застрахователя.
Раздел II Б. а, Т.10 – 13 ОБХВАЩАТ ВСИЧКИ ВИДОВЕ ЗАСТРАХОВКИ „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“, Т.Е. ВСЯКА ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ – И ТАЗИ, КОЯТО Е СВЪРЗАНА С ПОЛЗВАНЕТО НА ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА, И ОБЩАТА ЗГО.
Заблуда може да предизвика пар. 22 ПЗР на КЗ, според който се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането. Цитираният параграф не променя горенаписаното, защото и при отменения кодекс е действала разпоредба, според която застрахованият при общата застраховка „гражданска отговорност” е имал право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице, т.е неговото право е признато и при действието на отменения кодекс – чл. 229. И при действието на отменения КЗ е имало правило, че не може застрахованият да плати на увреденото лице без одобрението на застрахователя – чл. 228, ал. 1 КЗ (отм.), задължението на застрахования да уведоми застрахователя и при предявен иск от увредения да иска привличане на застрахователя в процеса (чл. 224, ал. 2 КЗ (отм.).
Но пар. 22 ПЗР на КЗ не се прилага към давността по застраховка „гражданска отговорност”, а за нея се прилага пар. 31 ПЗР, който е специален по отношение на пар.22. Пар. 22 НЕ ВИЗИРА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ, а самият договор, докато пар. 31 е специална преходна норма, която регулира именно ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ при прехода на застрахователното отншение от отмения към сега действащия кодекс. Според пар. 31 за давността, която е започнала да тече при действието на отменения КЗ, се прилагат чл. 378, ал. 1-6 и 8 и чл. 379. По-горе посочих какво гласи чл. 378, ал. 5, която влиза в обхвата на пар. 31 ПЗР.
Изводи:
Ако давността по отменения Кодекс за застраховането не е изтекла към 1.1.2016 г., когато влиза в сила сега действащият КЗ, Пар. 22 от Преходните и заключителните разпоредби на КЗ от 2016 г. визира прилагане на отменения КЗ само по отношение на уредбата на застрахователни договори, сключени при действието на отменения КЗ, който в чл. 229 признава правото на застрахования и задълженията на последния към застрахователя, но не урежда въпроса за погасителната давност. Пар. 31 ПЗР е специалната норма за давността, затова тя дерогира пар. 22. Тя визира един специален случай и това е давностния срок. Пар. 31 препраща при неизтекъл давностен срок да се прилага чл. 378, ал. 5 КЗ, според който ИСКОВЕТЕ НА ПРИЧИНИТЕЛЯ НА ВРЕДАТА ПО ЧЛ. 435 (СЪЩИЯТ КАТО ЧЛ. 229 КЗ (ОТМ.), ПО ЗАСТРАХОВКИ „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ” ПО Т. 10-13, РАЗДЕЛ ii, БУКВА а ОТ ПРИЛОЖЕНИЕ NR. 1 СЕ ПОГАСЯВАТ В СРОК ОТ 5 ГОДИНИ, СЧИТАНО ОТ ДАТАТА НА ИЗВЪРШЕНОТО ПЛАЩАНЕ ОТ СТРАНА НА ПРИЧИНИТЕЛЯ НА ВРЕДАТА.
Автор: Проф. д-р Поля Голева
[1] Голева, П. Съотношение между прекия и деликтния иск на увредения при договора за застраховка “гражданска отговорност”. Търговско и конкурентно право, 2011, кн. 2, с. 25-33.
[2] Голева, П. Съотношение между прекия и деликтния иск на увредения при договора за застраховка “гражданска отговорност”. Търговско и конкурентно право, 2011, кн. 2, с. 25-33.
Подобни статии
Възраженията, които застрахователят може да прави на третото увредено лице при задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите
Коментар на най-новото решение на Съда на Европейския съюз в областта на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите
Заобикалянето на закона като основание за нищожност на задължителната застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите (по повод образуването на тълкувателно дело 1 от 2018 г. по описа на ВКС – Търговска колегия)
ЕДНО РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ, ОТНАСЯЩО СЕ ДО ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА ЗАСТРАХОВКА „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ“ НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ, КОЕТО ПРЕДИЗВИКА ДИСКУСИИ В ПРАКТИКАТА И СЪМНЕНИЕ ЗА ПРАВИЛНОСТ В ТЕОРИЯТА
Практиката на Съда на Европейския съюз по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите през 2017 г.
