1. Въведение

Предмет на следващото изложение е проблемът за това на кого трябва да бъде възложена доказателствената тежест при оспорването автентичността на саморъчно (олографно) завещание. Въпросът има важно практическо значение, тъй като тежестта на доказване не е обикновено процесуално задължение, за което индицира и особеното наименование на това задължение, което го дефинира като „тежест“ в разпоредбата на чл. 154 ГПК – onus probandi. Неизпълнението на това процесуално задължение има за последица това, че съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност[1] – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, а това води със себе си до невъзможност да бъдат приложени правните последици на релевантната правна уредба, респ. настъпването на правните последици, които ползват страната, която е твърдяла недоказаното обстоятелство. С други думи доказателствената тежест е процесуално задължение, неизпълнението на което е свързано с настъпване на неблагоприятни последици относно недоказания факт[2].

В изложението са представени и някои проблеми на доказването, тъй като страната, която носи доказателствената тежест, по правило трябва да установи пълно и главно обстоятелствата, които твърди. Тоест, по такъв начин, че да не остава съмнение, че твърдените факти са се осъществили в обективната действителност.

Въпросът е от значение, тъй като при успешно проведено оспорване автентичността на завещанието, което има процесуално значение – в процеса на доказване, се достига и до един последващ резултат, а именно, че завещанието не е подписано от завещателя, поради което е нарушена и императивната норма на чл. 25, ал. 1 ЗН, а това води до нищожност на самото завещание – арг. чл. 42, б. „б“ ЗН. Тоест, оспорването на автентичността на документа в чисто процесуален аспект рефлектира и върху неговата материалноправна действителност. С други думи, оспорването на завещанието като документ по отношение неговата автентичност е идентично с фактическия състав на възражението за недействителност на саморъчното завещание[3].

На следващо място, правилното разпределение на доказателствената тежест при оспорването на завещание е важно не само за първоинстанционния съд, но и за въззивния съд, доколкото, ако „ на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той (въззивният съд – б. м.) следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.“[4].

Тъй като проблемите на доказателствената тежест не са нови за правната теория и съдебната практика, в настоящото изложение ще се постави за разглеждане и една по-особена хипотеза, която не е типична, но е практически възможна в различни конфигурации и би поставила съда пред определени трудности с оглед изпълнение на една от неговите основни функции – правилно разпределение на доказателствената тежест, което води и до правилност на изводите при анализиране на доказателствата по делото. В тази насока следва да се отбележи, че ако съдът приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност при грешно разпределение на доказателствената тежест, ще е налице съществено процесуално нарушение, което ще е довело и до необоснованост на решението му.

2. Предварителни бележки

Саморъчното завещание е доброволен, едностранен, отменим, формален и волеви акт, с който едно лице, наречено завещател, се разпорежда със своето имущество по повод на смърт[5], а от гледна точка на процесуалната теория се касае за частен диспозитивен документ.

Посочените правни характеристики на завещанието очертават и кръга на възможните правни спорове, които биха могли да бъдат породени от наличието на завещание, респективно да са от значение за неговата действителност.

Практически са възможни няколко варианта, за да бъде изследвана автентичността на завещанието:

• Предявяване на отрицателен установителен иск за нищожност по чл. 42, б. „б“ ЗН, като ищецът навежда твърдения, че подписът не е положен от завещателя.
• Спорът може да бъде повдигнат чрез възражение, което е въведено в срока по чл. 131 ГПК, респ. първото съдебно заседание, във фазата по допускане на делбата. Тук е уместно да се спомене, че принципно след като е настъпила преклузия за възраженията, това не означава, че страната не може да се защитава чрез доводи, тъй като правилата за недействителността са императивни, като за спазването им съдът следи служебно. Преклузията обаче може да се окаже фатална, тъй като страната няма да има възможност да ангажира доказателства – напр. да поиска съдебно-почеркова експертиза, с която да установи твърденията си. Разбира се, възможно е доводите да бъдат основателни и без подобни доказателства, каквато би била ситуацията, ако изобщо липсва подпис, защото е представен проект на завещание или пък завещателят поради някаква причина не го е подписал.
• Особена хипотеза при оспорването на завещанието е ситуацията, при която при наличието на висящо производство едната страна умира. Тогава на основание чл. 227 ГПК съдът следва да конституира правоприемниците, които при физическите лица биха били наследниците по закон и наследниците по завещание. При това положение е възможно наследниците по закон да оспорят представеното универсално завещание, като с оглед обезпечаването на участието на надлежните страни в процеса съдът ще трябва да изследва и този въпрос, като по делото най-често ще бъдат ангажирани и съответни доказателства, а в зависимост от изхода на спора спрямо част от наследниците делото ще бъде разгледано по същество, а за другата част производството ще бъде прекратено. Тоест, в хода на самото производство се развива и т. нар. „процес относно процеса“.
• Като по-особен частен случай на горните хипотези може да се очертае ситуация, при която страната в процеса не оспорва подписа, а твърди, че текстът на завещанието не е написан от завещателя. При това положение не става въпрос за оспорване на съдържание на диспозитивен документ. В случая се оспорва отново автентичността на документа, като твърдението на страната се свежда до това, че подписът е на завещателя, но текстът на завещанието не е изписан от него. Когато става въпрос за саморъчно завещание, тези твърдения са аналогични на доводите за недействителност на завещанието, тъй като то трябва да бъде не само подписано, но и изписано от завещателя – арг. чл. 25, ал. 1 ЗН.
• Възможно е завещанието да бъде оспорено инцидентно, като бъде поискано откриване на производство за оспорване на неговата автентичност по чл. 193 ГПК.

3. Разпределяне на доказателствената тежест при оспорване автентичността на завещание и провеждане на доказването

Съдът дължи да укаже на страните в проекто-доклада, респ. в доклада по делото, обстоятелствата, за които всяка от тях носи доказателствената тежест. Тоест, когато въпросът за автентичността на завещанието е въведен с исковата молба или отговора на исковата молба, при извършване на доклада по делото съдът трябва да разпредели доказателствената тежест и за това обстоятелство, съответно да обсъди допускането или недопускането на поисканите от страните доказателства във връзка с оспорването[6]. Разбира се, когато става въпрос за делбено производство, ще трябва да се съобрази обстоятелството, че процесуалната преклузия е изтеглена в един по-късен момент – първото по делото заседание, в което всеки от сънаследниците може да възрази против правото на някой от тях да участва в делбата, против размера на неговия дял, както и против включването в наследствената маса на някои имоти – арг. чл. 342 ГПК[7].

Възможно е обаче завещанието да бъде представено и в по-късен момент, респ. в първото по делото заседание страната, която го е представила, да заяви, че ще се ползва от него. В този случай, когато е направено искане за откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК, съдът ще трябва с определението, с което открива производството, да укаже на страните коя от тях носи тежестта да докаже, че завещанието не е автентично.

Принципът при разпределението на доказателствената тежест е заложен в разпоредбата на чл. 193, ал. 3 ГПК, според която тежестта за доказване неистинността[8] на документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила.

Саморъчното завещание е частен диспозитивен документ, като характерното за него е, че не носи подписа на страните, а на завещателя. Тоест,  наследникът е „трето лице“ по отношение на завещанието като документ по смисъла на чл. 193, ал. 3, пр. 2 ГПК[9]. С оглед на това принципът за разпределение на доказателствената тежест тук е, че onus probandi е върху лицето, което се ползва от него[10]. Практически най-често завещанието се представя от лицето, което твърди, че правата му произтичат от завещанието. Тоест, ползващото се лице е същото, което е представило завещанието в рамките на гражданското производство. Възможно е обаче и завещанието да не е било представено от лице, което се ползва от него. При това положение, ако завещанието бъде оспорено – независимо, че последното е било представено от друга страна по делото, доказателствената тежест ще бъде възложена на лицето, което черпи правата си от завещанието, тъй като именно това лице има интерес да установи обстоятелствата, на които основава правата си. Останалите страни по делото нямат интерес да установяват фактите, на които другата страна в процеса основава правата си, доколкото в противен случай би могло да се достигне и до ситуация, в която страната действа против собствените си интереси – например в производство по делба, ако съделител се легитимира като наследник по завещание, ако последното се окаже нищожно, то това лице ще бъде изключено от възможността да участва в делбата с постановяване на решението по допускане на делбата, тъй като съгласно правилото на чл. 344 ГПК съдът се произнася между кои лица, за кои имоти и при какви квоти ще се извърши делбата във втора фаза на процеса, като въпросите, свързани с оспорването на завещанието, са и от кръга преюдициални въпроси, които се разглеждат в рамките на делбата – арг. чл. 343 ГПК.

Преди да пристъпи към откриване на производство по чл. 193 ГПК, респ. преди да разпредели доказателствената тежест, съдът трябва да държи сметка за това, че за оспорването не е необходима специална форма. Достатъчно е ясното и недвусмислено заявление на страната, че прави оспорване на документа, съответно на действителността на сделката. Тъй като завещанието е диспозитивен документ, то не може да се поставя въпросът за верността на направеното в него волеизявление, който въпрос стои само за свидетелстващите документи. Затова оспорването на саморъчното завещание означава оспорване на автентичността му, на авторството на подписа. Ако за съда съществува неяснота какво обхваща оспорването, той трябва да изясни това, като трябва да изиска от страната уточнение по отношение на това дали прави оспорване, респ. какво точно оспорва[11]. Това задължение на съда е израз на принципа на служебното начало, залегнал в чл. 7, ал. 1 ГПК, но то е и от значение, за да може съдът да изпълни процесуалното си задължение да разпредели правилно доказателствената тежест, като по този начин обезпечи в крайна сметка и правилността на съдебното решение. Нещо повече, не може след като вече е открил производство по чл. 193, ал. 1 ГПК, впоследствие съдът да приеме, че оспорване изобщо не е заявено[12] или че същото е неясно. Тук е необходимо да се направи и отграничение от често срещаната хипотеза, при която страните не оспорват автентичността, а изискват да се представи оригиналът на завещанието по реда на чл. 183 ГПК. В тази хипотеза, ако оспорването на автентичността на завещанието бъде заявено едва когато последното бъде представено, то тогава последното ще се яви преклудирано, тъй като от една страна изискването на оригинала не продължава срока по чл. 193 ГПК, а от друга страна копието има същата доказателствена стойност, каквато има и оригиналът. Обратно, хипотезата не е налице, когато в рамките на производството по чл. 193 ГПК е изискан оригиналът – напр. с оглед извършване на експертизата[13].

Страната, която носи доказателствената тежест, трябва да проведе пълно и главно доказване на твърденията си по отношение на олографното завещание. Принципно подписът може да бъде положен и с параф, но не и чрез отпечатък от пръста на завещателя. В практика се срещат и случаи, когато е налице подпис и отпечатък от пръста. При това положение не е нарушена формата на олографното завещание, тъй като то е подписано съобразно изискванията на чл. 25 ЗН, като на изследване ще подлежи подписът[14].

Необходимо е страната, която носи доказателствената тежест, да ангажира и доказателства за твърденията си по отношение автентичността на завещанието. Възможно е доказването да бъде проведено, като бъде поискано назначаване на вещо лице, на което да бъде възложено извършването на съдебно-почеркова експертиза, която да установи дали подписът е положен от завещателя и/или текстът е изписан от него. Заключението на вещото лице трябва да бъде категорично, тъй като ако вещото лице твърди, че подписът, респ. текстът, са вероятно изписани или положени от завещателя, респ. вероятно не са изписани или положени от него, това не би могло да обуслови извод за пълно и главно доказване. От тази принципна позиция при провеждането на пълно и главно доказване може да има изключение, особено като се вземе предвид, че се касае за оспорване на завещание.

Вещото лице може да е представило заключение, в което да изяснява, че завещанието вероятно е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор. Това може да обоснове извод за автентичността на документа и спазването на формата за действителност на олографното завещание, съгласно нормата на чл. 25, ал. 1 ЗН, като се приеме, че това е достатъчно за установяване действителността на завещателното разпореждане. Тук обаче трябва да се отчитат причините, поради които вещото лице е направило заключение, че е налице само вероятност по отношение на авторството на оспорения документ. Тази преценка се извършва ad hoc, като се отчитат обстоятелствата на конкретния казус. В тази връзка съдът трябва да отчита, че вещото лице може да е достигнало до подобен извод, поради техниката, с която разполага, с оглед на ползваните методи на експертно изследване, като в крайна сметка може да се касае и за мнението на самото вещо лице, че теоретично на завещанието може да се извършвани подправки чрез ползването на различните технически средства или методи. Тук е важно да се отчете, че вещото лице не трябва да има само теоретични съмнения, а по делото да има категорични доказателства, че завещанието е подправено, като съдът трябва да извърши преценката си въз основа всички обстоятелства по делото. Подобно заключение на вещото лице не може да послужи като съображение за категорично отричане автентичността на оспорения документ[15].

Възможно е обаче и друго развитие, когато е допуснато изслушването на заключението на вещо лице по съдебно-почеркова експертиза – страните да представят сравнителен материал[16], който да бъде ползван от вещото лице, за да бъде извършено заключението. Страните могат да оспорят самия сравнителен материал, доколкото той е предпоставка за извършването на обективно и вярно заключение. При това положение не е достатъчно, за да бъде внесено съмнение в заключението на вещото лице, насрещната страна само да твърди, че представения сравнителен материал, който вещото лице е изследвало, не изхожда от завещателя. Страната, която прави подобно оспорване на сравнителния материал, трябва да проведе насрещно доказване, като ангажира доказателства, които да бъдат взети предвид от вещото лице при изготвяне на експертизата и които да могат да бъде съобразени и обсъдени от съда при оценката на заключението на вещото лице по чл. 202 ГПК, респ. да бъде разколебан изводът на експерта по поставената задача[17].

Възможно е страната, която носи доказателствената тежест, да поиска изслушването на свидетели, с които да установи например, че текстът на завещанието не е изписан от завещателя или пък, че трето лице го е написало. В тази хипотеза разпоредбата на чл. 164, ал. 1 ГПК е без значение. Хипотезите на недопустимост на свидетелските показания, които са очертани в закона (чл. 164 ГПК), не се отнасят до установяването и доказването на авторството на саморъчно завещание[18]. Тук трябва да се отбележи, че свидетелите не установяват сделката, която завещателят е извършил – тя е обективирана в документа, който е представен по делото. Свидетелите ще установят авторството на завещанието. С други думи, не може да се приложи забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК за установяване със свидетелски показания на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт. Друго би било положението, ако страната твърди, че е налице завещание, но такова не е представено. Тогава свидетелските показания за установяването на тези обстоятелства, включително и на съдържанието на завещателните разпореждания, са недопустими.

В случая е необходимо да се изследва и въпросът дали съдът е длъжен да допусне служебно съдебно-почеркова (графологическа) експертиза?

Според едното виждане[19], съдът е длъжен да допусне служебно съдебно-почеркова (графологическа) експертиза, тъй като направеното оспорване изисква установяване и изследване на връзки между факти, които изискват специалния знания и умения, като ако не е допусната подобна експертиза, ще е налице съществено процесуално нарушение. При това положение, единственото задължение на страната, която носи доказателствената тежест, ще бъде да обезпечи разноските за извършването на експертизата, като в определен от съда срок внесе депозит по сметка на съда и доколкото е възможно да съдейства на вещото лице, което в крайна сметка е и в неин интерес. Възможно е страната умишлено да не предоставя съдействие на вещото лице, като при това положение съдът може да приложи правилото на чл. 161 ГПК.

Другият възглед поддържа изложеното дотук схващане, като се уточнява, че въззивният съд има задължение да допусне служебно експертиза, но само при съответно оплакване във въззивната жалба, като ако страната е направила изрично искане за това, не е допустимо то да бъде отхвърлено по съображения за настъпила при условията на чл. 146, ал. 3 ГПК или чл. 266, ал. 1 ГПК процесуална преклузия[20].

Струва ми се, че с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, която регламентира ограничения въззив, както и с оглед постановките на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (вкл. при изясняване на разпоредбата на чл. 269 ГПК), трябва да бъде подкрепено второто становище, когато става въпрос за оспорване на документ. В тази ситуация намирам обаче за уместно да се спомене, че когато заключението на вещото лице не е оспорено в откритото съдебно заседание, в което същото е прието, съответно до края на съдебното заседание (или съдебното дирене, ако то приключи в това заседание), не бъде поискано допълнително или повторно заключение, въпреки процесуалното задължение на съда за служебното допускане на експертиза, той не би трябвало да направи това служебно, като в случая не би се касаело и за процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, което би могло да обуслови допускане на повторна или допълнителна експертиза от въззивния съд. Това е обусловено от обстоятелството, че процесуалното задължение на съда за допускане на повторно или допълнително заключение не е свързано с извод за категоричност по отношение на изследвания факт. След като страната носи доказателствената тежест, за да докаже определено обстоятелство от обективната действителност, съдът не може, нарушавайки състезателното начало в процеса, да спомогне на страната да докаже факта, за който последната носи onus probandi и – арг. чл. 8, ал. 2 ГПК[21]. При действието на настоящия ГПК служебното начало в процеса е ограничено, което се изяснява и при буквалния прочит на чл. 7, ал. 1, изр. 2 ГПК, според която разпоредба съдът „съдейства“, а не доказва. Именно израз на това съдействие е разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК, в която е предвидена възможността за служебното допускане на експертиза. Това съдействие е ограничено, доколкото както беше изяснено, процесуалната тежест е „санкция“ за процесуалното бездействие (вж. бел. № 1)[22]. Тук трябва да се изтъкне, че противното би приравнило гражданския съд на наказателния, доколкото за разлика от последния, в гражданското производство съдът има за задължение да осигури на страните възможност и да съдейства за разкриване на обективната истина – арг. чл. 10 ГПК, а не да разкрие последната на всяка цена, което с оглед действащата система от процесуални преклузии и невинаги е възможно.

3.Bis. Особена хипотеза.

Най-често при спор между страните се оспорват завещания на прекия им наследодател. Възможно обаче да бъде направено оспорване и на завещанието на непряк наследодател – този, който от своя страна е завещал нещо на прекия наследодател на страните. При това положение страните обаче могат да се окажат и в положението, че на практика всяка една от тях се ползва от завещанието[23]. Ситуацията може да бъде илюстрирана със следния пример:

Exemplum: A починал през 1949 г., като бил завещал на зет си В един имот. Съпругата на В –  Б (дъщеря на А), която починала през 1984 г., била сключила брак при действието на Екзархийския устав с В (починал през 1999 г). По време на брака към имота, завещан от А, било извършено придаване на части по регулация.

От брака между Б и В били родени синовете им Д и Е. При действието на СК’68 синът Д сключил брак с Ж, а синът Е сключил брак със З.

От брака между Д и Ж се родил К, а от брака на Е и З се родили Л и П.

Преди смъртта си В завещал придобития от А имот и построения в него първи етаж на къща на своя внук К.

В и Д учредили през 1987 г. право на строеж на втори етаж на къщата в имота в полза на Е.

Съпругите Ж и З починали, като оставили за наследници родените от браковете им деца и преживелите съпрузи Д и Е.

Възникнал делбен спор. В хода на делото Д и Е починали, като по реда на чл. 227 ГПК били конституирани техните наследници, като по делото Д представил завещанията за имота в негова полза, а Е и преживелите наследници Л и П оспорили завещанието на А към В.

Възниква въпросът защо наследниците Е, Л и П биха направили такова оспорване, респективно кой носи доказателствената тежест при подобно оспорване?

Причините за подобно оспорване могат да бъдат различни, но неизчерпателно могат да се обособят следните групи:

• Между страните да е имало предходен спор във връзка с действителността на завещанието на В към К, като делото е било решено в полза на К. В тази хипотеза преклудиращата сила на силата на пресъдено нещо е настъпила, но за обстоятелствата, които са били част от предмета на спора по отношение завещанието на В. Липсва преклузия по отношение на оспорванията на завещанието на А към В, тъй като въпросът не е бил предмет на първото дело за завещанието на В към К;
• Друга причина за оспорването може да е свързана с нарушаването на запазената част на Е;
• Оспорването може да е свързано и с промяна на квотите спрямо имота в делбеното производство, като с оглед на примера ще трябва да се съобрази както придаването към имота по регулация, така и наследственоправната разпоредба на чл. 14, ал. 7 СК’68 (отм.), според която при прекратяване на имуществената общност поради смърт на единия от съпрузите се прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата. Но когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество.

С оглед на дадения пример са възможни различни посоки на разсъждение.

При така представената ситуация са възможни два подхода за аргументиране и разпределяне на доказателствената тежест.

Първият възможен подход на аргументация може да бъде в насока, че след като оспорването е налице и е конкретизирано, съдът трябва да разпредели доказателствената тежест. В случая проблемът е, че в посочения пример формално всички наследници се ползват от завещание на А към В, тъй като от завещанието произтичат правата на В върху имота, съответно и придадените по регулация части по време на брака между Б и В. Това би могло да постави под съмнение застъпеното дотук становище, че доказателствената тежест е за страната, която се ползва от завещанието, тъй като в случая и двете страни се ползват от завещанието на А към В. Наследникът К има интерес оспореното завещание да бъде автентично, тъй като по този начин ще се съхранят неговите права върху имота, като той ще има по-голяма идеална част в съсобствеността, доколкото придаването по регулация е оригинерен придобивен способ, като придадените части следват главната вещ. От друга страна, оспорващите наследници имат интерес от оспорването, тъй като по този начин наследяването на имота (включително на придаваемите части) ще премине през патримониума на техните общи наследодатели – Б и В, което би променило правата им върху имота, като целта е да се премине към наследяване по закон на наследството на А към Б, респ. на наследствата на Б и В към наследниците Д и Е.

При това положение изводът следва да е в насока, че въпреки по-особената хипотеза, доколкото лицето, което прави оспорването, се ползва от завещанието и има интерес от оспорването, върху него лежи доказателствената тежест и то ще трябва да проведе и пълното и главно доказване на твърденията си. Този извод се обуславя не само от логиката на чл. 193, ал. 3 ГПК, но и от общата разпоредба на чл. 154, ал. 1 ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. От логическа и телеологическа гледна точка този извод не буди никакви съмнения, тъй като след като една страна повдига спор за определени обстоятелства, то именно тя следва да ги докаже. Да се възложи доказателствената тежест на другата страна, би означавало тя да действа против интересите си, което нито ищецът, нито ответникът биха сторили. В случай, че единият наследник има интерес завещанието да е автентично, не означава, че на него трябва да му бъде възложена доказателствената тежест да установи този факт. След като това лице не оспорва завещанието, то очевидно смята, че последното е автентично. Обстоятелството, че това лице се ползва от завещанието би могло единствено да го мотивира да провежда насрещно доказване, което по правило не е пълно и главно, но може да се окаже достатъчно, за да разколебае доказателствата, които са ангажирани от оспорващата страна.

Възможна е обаче и втора линия на аргументиране на обратната тезата – че доказателствената тежест следва да бъде възложена на наследника К. Аргументирането в тази насока, обаче изисква преди всичко при тълкуването закона да се държи сметка и за телеологическата насоченост на общото правило на чл. 193, ал. 3 ГПК, че доказателствената тежест се носи от лицето, което се ползва от завещанието и извежда правата си от него.

При съчетаване на буквалното тълкуване на чл. 193, ал. 3 ГПК и неговото телеологическо тълкуване, включително в светлината на завещателните разпореждания, може да се направи извод, че „ползващият се“ от завещанието е лицето, което не само извлича права от него, но и това лице, чиито права не са принципно накърнени от завещанието.

Накърняването на правата би могло да се изрази както в нарушаване на запазената част, така и в получаване на нещо по-малко от това, което страната би получила, ако се наследяваше по интестантен ред. По-неблагоприятно би се явило и онова завещание, което натоварва страната с конкретни по-големи тежести от онези, които последната не би изпитала при наследяване по закон[24]. Тоест, ако страната се ползва от завещанието чисто формално, но то накърнява нейните права за сметка на другата страна или на трето лице, то тази страна не носи доказателствената тежест, тъй като завещанието ѝ „вреди“, а не я ползва. С оглед на това, ако другата страна има интерес от запазване на това положение – тоест да е налице автентично завещание, то именно на нея трябва да бъде възложен onus probandi.

4. Заключение

От изложеното може да се направи заключение, че въпросът за разпределяне на доказателствената тежест при оспорването на саморъчното завещание има важно практическо и теоретично значение. Принципното правило е, че доказателствената тежест лежи върху лицето, което се ползва от завещанието, като черпи правата си от него. Възможни са обаче и ситуации, в които както ищецът, така и ответникът се ползват от завещанието. При това положение принципно би трябвало да се направи преценка кое лице действително се ползва от завещанието и кое – само формално. Ако преценката за това не може да бъде извършена към момента на разпределение на доказателствената тежест, включително защото изводът на съда ще е свързан с навлизане по съществото на правния спор, то тогава, когато и двете лица се ползват от завещанието, ще трябва да се приеме формалният подход, че след като оспорващият се ползва от завещанието, то на него трябва да бъде възложена доказателствената тежест.

Автор:Васил Александров 

---

---

---

 *Статията е публикувана за първи път в сп. „Търговско право“, кн. 1/2018 г., с. 47-61

[1] Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова Българско гражданскопроцесуално право. Девето издание. Първо по действащия ГПК. С.: 2012, Сиела, с. 261; Стамболиев, О. Доказване в гражданския процес. Второ преработено и допълнено издание. С.: 2012, Сиела, с. 57; Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д., Танев, Ел., Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика Второ преработено и допълнено издание, С.: 2017, ИК „Труд и право“, с. 280 и сл. Не следват да се приемат твърденията на Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. 2., с. 125, че други процесуални задължения също са тежести, които ако не бъдат изпълнени, водят до съответни резултати, респ. стабилизирането на процеса – напр. при възражението за местна подсъдност. Тук изобщо не става въпрос за процесуална тежест. Формалният аргумент за това е, че законът дефинира като тежести само онези задължения, които действително са такива. В този смисъл, процесуалните тежести са свързани до известна степен и с материалното право, тъй като последиците им обикновено рефлектират и върху него.. Нещо повече, приемането на тезата на проф. Силяновски би довело до това, че повечето процесуални задължения са тежест, доколкото често неизпълнението им е свързано с неблагоприятни последици – вж. напр. чл. 133 ГПК, чл. 161 ГПК  и т.н. Напротив, ответникът може изобщо да не направи никакви възражения, като единствено направи общо оспорване на претенцията, като знае или поне разчита, че ищецът не може да се пребори с доказателствената тежест, която му е възложена. В тази връзка местната подсъдност (по примера на проф. Силяновски) няма за цел да обезпечи особено процесуално задължение, а по-скоро цели производството да се развие пред съда, който следва ответника (по общото правило на чл. 105 ГПК) или да обезпечи разглеждането на делото от онзи съд, които е най-близък и удобен или с оглед на осъществения факт, или с оглед качеството на страната, извън хипотезата на чл. 109 ГПК, която държи сметка за обекта на правото, който определя и местната подсъдност. Логиката на процесуалните тежести и свързаните с тях последици е, че предимство в гражданския процес имат процесуалните действия на страните, а не процесуалните бездействия, тъй като по този начин страните допринасят за бързото и надлежно развитие на процеса, а в крайна сметка и до постановяването на правилно съдебно решение, включително в светлината на принципа за установяване на истината – чл. 10 ГПК – така Сталев, Ж., А., Мингова, О., Стамболиев, В., Попова, Р., Иванова, цит. съч., с. 251. Трябва да се отбележи, че тежестта на доказване сама по себе си не е задължение за представяне на доказателства, а е последица от недоказване на определен факт – че последният не се е осъществил, съответно не са налице правните последици от него – така Решение № 173/25.06.2014 г. по гр. д. № 1025/2014 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 360/23.10.2014 г. по гр. д. № 142/2012 г. на ВКС, IV г.о.

[2] Стамболиев, О. цит. съч., с. 58; Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д.,, Танев, Ел. Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев, цит. съч., с. 280 и сл.

[3] Вж. Решение № 268 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 479/2012 г., ВКС, II г.о.

[4] Вж. т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

[5] Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С.: 1995, Фенея, с. 32 и сл., 44-48; Тасев, Хр. Българско наследствено право. (Девето преработено издание. Нова редакция Георги Петканов, Симеон Тасев) С.: 2009 , Сиела, 56-58; Цанкова, Ц., Ек., Матеева, М., Марков, В., Петров, Д., Танев, И., Георгиев Закон за наследството. Научноприложен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика. Нормативен текст. С.: 2016, ИК „Труд и право“, 301-315; Тончев, Д. Коментар върху закона за наследството. Том Първи. Второ издание. С.: 1926, „Печатница на Т. Т. Драгиев & С-ие“, с. 369 и сл.; Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С.: 1939, П-ца „Книпеграф“, 65-75. Въпреки сходните дефиниции и правна характеристика, които цитираните автори дават на завещанието, трябва да бъде отбелязано, че определянето и „разлагането“ на неговите правни белези почива върху дефиницията на римския юрист Модестин – D. 28. 1. 1. Testamentum est voluntatis nostrae iusta sententia de eo, quod quis post mortem suam fieri velit. Разбира се, налице са и разрешения на римските юристи, които при дефинирането акцентират върху отделни конкретни правни аспекти на завещанието – така Reg. Ulp. 20. 1.; D. 28. 6. 2. 4; G. 2. 223. В сравнителноправен аспект понастоящем римската дефиниция е приета (mutatis mutandis) в art. 587 Codice civile.

[6] Възможен е и друг подход, доколкото като се вземе предвид правилото на чл. 193, ал. 2 ГПК, съдът открива производството по оспорване на автентничността на документа, ако другата страна заяви, че ще се ползва от него. С оглед на това е възможно произнасянето на съда да бъде отложено за първото открито съдебно заседание, в което да бъде изслушано становището на страните. Този подход е възможен и ако оспорването на ответника не е ясно – напр. не е изрично заявено дали се оспорва автентичността, а единствено е заявено, че се оспорва представеният документ и от общия контекст на отговора на исковата молба не може да се извлече чрез тълкуване каква е волята на страната.

[7] Решение № 311 от 4.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 503/2011 г., II г. о., ГК; Решение № 120 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6714/2013 г., I г. о., ГК. В контекста обаче на настоящото изложение трябва да се има предвид, „че известно на съделителя завещателно разпореждане, което му е било предадено за съхранение от самия завещател, не представлява ново доказателство по делото по смисъла на чл. 147 ГПК, дори да е било обявено след провеждане на първото съдебно заседание във фазата по допускане на делбата. Обявяването на завещанието в тази хипотеза не представлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 147 ГПК“ – Решение № 158 от 3.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2013 г., II г. о., ГК.

[8] С оглед яснота на изложението е необходимо да се спомене, че ГПК ползва понятието „истинност на документ“. То би могло да бъде определено като родово, като в него се включват верността/неверността на свидетелстващите документи и автентичността/неавтентичността на разпоредителните (диспозитивните) документи. Когато става въпрос за диспозитивен документ, той може да бъде автентничен или неавтентичен, тоест да изхожда или не от лицето, което е сочено за негов автор. Тези документи не могат да бъда верни или неверни, защото волеизявлениеята, които се съдържат в тях, не могат да имат подобно качество. По друг начин стои въпросът със свидетелстващите документи, те могат да бъдат както автентични или неавтентични, така и да бъдат верни или неверни в зависимост от това дали правилно са удостоверени фактите. Когато се касае за удостоверителен документ, ако се обори неговата формална доказателствена сила, т.е. че той не е подписан от съответното длъжностно лице, което е удостоверило фактите, обективирани в документа, то изобщо не може да става въпрос да се изследва и цени неговата материална доказателствена сила, а още по-малко материалната обвързваща доказателствена сила, съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК. Обратно, удостоверителният документ може да е автентичен, но да е неверен, защото обстоятелствата, за които свидетелства, не са били удостоверени така, както са се проявили в обективната действителност. Вж. Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д.,, Танев, Ел. Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев, цит. съч., 338-339.

[9] Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д.,, Танев, Ел. Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев, цит. съч., 350-351 и цитираната там съдебна практика на ВС и ВКС.

[10] Пак там. Вж. и Решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, I г.о.

[11] Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д.,, Танев, Ел. Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев, цит. съч., с. 347. Вж. и Решение № 1310/17.11.2008 г. по гр. д. № 4248/2007 г., IV г.о., ВКС. Недопустимо е оспорването по принцип. За да се счита оспорен документът, страната трябва да изясни какво конкретно оспорва.

[12] Решение № 90 от 27.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3433/2013 г., II г. о., ГК

[13] В този смисъл Пунев, Бл., В., Гачев, Г., Хорозов, Д., Митева, Д.,, Танев, Ел. Кръшкова, Ем., Балевска, К., Топалов, Кр., Влахов, М., Златерева, М., Обретенова, М., Бобатинов, Ст., Кюркчиев, с. 348.

[14] Решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, I г.о.

[15] Решение № 158 от 03.07.2013 г. по гр. д. № 1455/2013 г. на ВКС, II г.о.

[16] Когато се представя сравнителен материал е хубаво по възможност, той да бъде възможно най-близък до периода, в който е написано завещанието, тъй като почеркът и подписът на физическите лица варират през живота им, което е обусловено както от субективни фактори, така и от обективни такива – напр. наличието на заболяване.

[17] Решение № 171 от 18.06.2009 г. по гр. д. № 6421/2007 год. на ВКС, І г. о.; Решение № 60 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 693/2012 г. на ВКС, II г.о.

[18] Решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на ВКС, I г.о.

[19] Решение № 57 от 16.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г., III Г. О. на ВКС; Решение № 6 от 03.06.2011 г. по гр. д. № 344/2010 г., III Г. О. на ВКС (по отношение на въззивното производство – което само по себе си означава, че ако въззивният съд не назначи служебно експертиза, то ще е налице допуснато от него съществено процесуално нарушение, което е основание за касиране на въззивното решение – арг. чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК); Решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., ГК.

[20] Решение № 263 от 30.09.2014 г. на ВКС по гр. д. № 649/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 145 от 21.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4726/2013 г., IV г. о., ГК.

[21] Това е проявление на общия принцип secundum allegata et probate partium. Вж. и Стамболиев, О. цит. съч., с. 11.

[22] Споделям казаното от Стамболиев, О. Доказването…, с. 13 – абзац първи на т. 4.3., където авторът изяснява принципа на състезателното начало в гражданския процес и тежестта на доказване, както и процесуалната логика, която е вложена в тях.

[23] Разбира се, до ситуацията, в която и двете страни се ползват от завещанието, може да се достигне и когато се оспорва завещанието на непосредствения наследодател на страните, като от завещанието се ползват и двете страни.

[24] Този критерий, макар и изглеждащ много примамлив, е труден за преценка. Последната всякога ще трябва да се извърши ad hoc. Принципно не всяко натоварване на наследника с определени задължения води до по-благоприятен режим на наследяването по закон. Противното би означавало да се обезсмислят заветите и тежестите в едно завещание. Струва ми се, че преценката трябва да бъде извършвана комплексно, като могат да бъдат взети предвид множество критерии ad hoc. Разбира се, възможно е да бъдат посочени някои ориентири – напр. съотношението между полученото и натоварването; конкуренцията между самите наследници и заветници в конкретния случай; последиците, до които би довело наследяването по закон или наследяването по завещание; възможното нарушение на запазената част, но само при положение, че то е очевидно. Трябва обаче да се има предвид, че при подобен подход се навлиза и по съществото на спора, което крие риск от издаване и на вътрешното убеждение на съда, особено ако по делото е висящ и иск по чл. 30 ЗН.