nachaloto

РЕФОРМАЦИЯТА

1517 г., Витенберг

„Аз не мога и няма да оттегля нищо, защото да действаш против съвестта си не е нито безопасно, нито честно. Hier stehe ich. Ich kann nicht anders. (Това поддържам аз. Не мога иначе.)“ – Мартин Лутер, на призива да се отрече от тезисите си, пред Райхстага във Вормс, и пред император Карл V.

Преди 500 години, на този ден – 31 октомври 1517 г., на вратата на дворцовата църква във Витенберг, Мартин Лутер забива списък от 95 тезиси, с които се противопоставя на властта на папата над чистилището и на продажбата на индулгенции. Последните давали право на папите да опрощават греховете срещу парични суми и се основавали на учението за „неизчерпаемото съкровище“ от добри дела намиращо се в ръцете на римокатолическата църква, от което папите можели да черпят безкрайно и да раздават комуто искат, и както искат. Концепцията за „неизчерпаемото съкровище от добри дела“ се основава на количествени-схоластически принципи. Според тях, ако един човек извърши повече добри дела, отколкото са нужни за спасение на душата му, остатъкът от тях можел да служи за опрощаване на друг християнин, който е вършил повече грехове, отколкото добри дела. Страданията на Исус, Дева Мария, светците и мъчениците са тъй безкрайни, че образували „неизчерпаемо съкровище от добри дела“, от което само папата можел да черпи, за да раздава (продава) на грешниците, като освобождава душите от греховете им и от Чистилището. Опростителните писма (индулгенциите) можели да циркулират само поради суеверие и невежество. Вярвало се, че индулгенциите спасяват душите по-добре от светото кръщене; и оня, който купи индулгенция, ще стане по-чист от Адам преди грехопадението. Покварената и лицемерна търговия с грехове и добри дела Лутер разобличава по-късно в съчинението си „Свободата на християнина“, заявявайки: „Добрите и благочестиви дела нямат да направят човека добър и благочестив, но добрият и благочестив човек може да  върши само добри и благочестиви дела“.

Общоприето е, че с тезисите си Мартин Лутер полагат началото на реформацията, а по-късно на протестантството. Този фокус върху събитието е недостатъчен и неизчерпателен. С акта си на неподчинение, Лутер е проектирал ново начало върху бъдещето на Европа, отсякъл е границата между средните и новите векове. След ренесанса в изкуствата, Лутер дава начало на ренесанса в социалното самосъзнание на обществото.  Вярата на Лутер, че всеки трябва да може и е длъжен сам да чете Светото писание, сам да разбере Божието слово, и да бъде двигател на идеите и делата си, на които единствено Бог без посредник може да бъде съдник,  засява не само идеята за всеобщо образование и просветление (последвано от първия превод на Светото писание на немски език), но е всеобщ европейски тласък в посока – нагоре, там където се ценят: правата на човешката съвест, разума, личното убеждение и индивидуализма. Реформацията на Мартин Лутер дава на света нравствен напредък, в  раждащата се епоха на хуманизма. Както Стефан Цвайг неповторимо прогласява в „Еразъм“: „В тези исторически часове свещеният облак на доверие в човечеството хвърли своето кротко сияние над нашата европейска земя, оптимистичен миг, пораждащ самоувереност, че европейските народи могат да се възкачват по невидимата стълба на усъвършенстването от животинското към Божественото начало.“ Катерили стълбицата пет века, разбираме, че съвършенството било близо, пак е далеч, защото знанието вече е пошлост, съвестта не е самосъдник, а извинение; Лутер (според социологическо изследване в Англия) вече е само  детектив – герой от криминален сериал на Би Би Си.

А всъщност – през 1517 г., в навечерието на Вси Светии, във Витенберг, на портата на църквата са разлепени от д-р Мартин Лутер неговите тезиси  за опрощението. Тезисите, както и обръщението, са написани на латински език, като преводът, който Ви предлагаме, се основава на немската интерпретация на текста.

Ето и самите тезиси, за първи път, преведени на разбираем български език, като немският вариант следва веднага след тях:

95-те тезиса на Мартин Лутер – 31 октомври 1517 година

От любов към истината и в стремежа тя да бъде осветлена, следните тезиси трябва да бъдат обсъдени  във Витенберг под председателството на преподобния отец Мартин Лутер, магистър по свободни изкуства  и свещено богословие, бидейки и преподавател по богословие. Той моли онези, които не могат да присъстват лично, за да разискват темата устно, да го направят писмено. В името на нашия Господ, Исус Христос. Амин.

  1. Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се, защото наближава Царството Небесно“, Той поиска целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.
  2. Тази дума не може да бъде тълкувана като тайнството на изкуплението, това значи, не и като покаяние чрез всяка  изповед и  опрощение, което да въздаде  свещеника от своята позиция и служба.
  3. Същевременно, значението на тази дума не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно, ако не води и  до  външно, всестранно страдание на плътта.
  4. От това остава болката и се таи, докато трае и презрението  към самия  себе си,  това е истинското вътрешно изкупление, а именно, до нашето влизане в Небесното Царство.
  5. Папата няма воля, нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негово усмотрение или по силата на църковния канон.
  6. Папата не може сам да опрости ни един грях; но само да обяви и потвърди, че той е опростен от Бога. Или най-много, той може да го опрости само в случаите, запазени за неговата преценка; не се ли съблюдава това, грехът си остава неопростен.
  7. Бог никому не опрощава греха,  без същевременно да изисква неговото смирение и  подчинение  пред свещеника, който е Негов викарий.
  8. Църковните канони за покаяние са приложими единствено за живите; и според самите канони те са неприложими за мъртвите.
  9. Така Светият Дух, чрез папата, проявява благодатта си, защото в своите правила папата винаги предвижда изключения за случите на смърт или крайна нужда.
  10. Неграмотно и злонамерено постъпват тези свещеници, които вестяват на умиращите, че каноническите наказания ги чакат като изкупления в чистилището.
  11. Тези плевели на подмяната на каноническите наказания в изкупление в чистилището явно са били посяти, докато епископите са спяли.
  12. В миналото каноническите наказания са били налагани не след, а преди опрощението, и същевременно като потвърждение за истинското разкаяние на вярващия.
  13. Умиращите се освобождават чрез смъртта от всичко; като вече са умрели и за каноническите закони, така и каноническата присъда няма вече сила над тях.
  14. Несъвършено благочестие или недостатъчно любов от страна на умиращия непременно носи голям страх със себе си; и колкото по-оскъдна е любовта, толкова по-голям е страхът.
  15. Този страх и тази уплаха (да не кажа и за други неща) са достатъчни сами по себе си да причинят изкупителното страдание на чистилището, защото са изключително близо до ужаса на отчаянието.
  16. Ад, чистилище и рай се различават точно както се различават отчаянието, съмнението и сигурността в спасението.
  17. Изглежда е необходимо да приемем, че дори и за  душите в чистилището страхът може да намалява, а любовта  – да расте.
  18. Още повече, че не е доказано нито чрез аргументите на разума, нито от Светото писание произтича, че на душите в чистилището им е отказано да израстат чрез заслугите си или чрез  любовта.
  19. Нито изглежда да е доказано, че душите в чистилището са сигурни и убедени в своето спасение, даже ако самите ние сме абсолютно сигурни в него.
  20. Ето защо папата, с думите „пълно опрощение на всяко наказание“, няма предвид „опрощение на всяко наказание“, а само на онези, наложени от него.
  21. Така тези проповедници на индулгенции заблуждават като казват, че човек може да бъде опростен и освободен от всички наказания и спасен чрез папските индулгенции.
  22. Да, папата не опрощава ни едничко наказание на душите в чистилището, което те  е трябвало да  изтърпят според канона приживе.
  23. Ако изобщо каквото и да е опрощение на всички наказания, въобще може да бъде дадено на някого, със сигурност може бъде дадено само на най-съвършените, които са малцина.
  24. Именно поради това повечето хора са явно заблудени от това сляпо и високопарно обещание за опрощение на греховете.
  25. Тази власт, която папата, по принцип има над чистилището, е като властта, която в частност всеки епископ и кюре има над своята епархия или енория.
  26. Папата прави добре, не когато обещава опрощение за душите в чистилището чрез ключовата си власт, която той не притежава за това, но посредством застъпническа молитва за  опрощение на тези души.
  27. Лъжа и измама проповядват онези, които твърдят, че душата се издига от чистилището, щом парите звъннат в ковчежето.
  28. Това е сигурно: когато монетата звънне в ковчежето, само алчността и скъперничеството нарастват. Дори за застъпническата молитва на  църквата обаче ще отсъди сам Господ.
  29. Кой знае прочее дали всички души в чистилището желаят да бъдат откупени, след като, според преданието имаме изключения като Св. Севериний и Св. Паскал.
  30. Никой не може да е сигурен в приемането на неговото разкаяние, а още по-малко в това, че е получил пълно опрощение.
  31. Човекът, който искрено се покайва, той рядко си купува индулгенции,  истина Ви казвам: извънредно рядко.
  32. Във вечността ще бъдат проклети, заедно с техните проповедници, тези, които вярват, че заради индулгенции могат да бъдат сигурни в своето избавление.
  33. Хората трябва да се пазят особено от онези, които казват, че папските индулгенции са онзи безценен дар от Бога, чрез който човек може се помири с Него.
  34. Защото благодатта на индулгенциите се отнася само за изкупление при потъпкване на тайнствата, установени от самите хора .
  35. Нехристиянски проповядват тези, които учат, че душите могат да се откупят  или да си набавят индулгенция и за тях не е нужно разкаяние.
  36. Всеки истински покаял се християнин може да се надява на пълно опрощение за грях и изкупление, даже без индулгенция.
  37. Всеки истински християнин, било той жив или мъртъв, е осенен с частица от Божията и на църквата благодат, като това му е дадено от Бога дори без индулгенции.
  38. Въпреки това прошката и благословението на папата не бива да бъдат пренебрегвани, защото те са, както вече казах, проява на Божието  опрощение.
  39. Дори за най-учените богослови е безкрайно трудно , едновременно да възхвалят пред народа драгоценността на индулгенциите и нуждата от истинно разкаяние.
  40. Истинското разкаяние търси и иска изкупление; драгоценността на индулгенциите, обаче, ги омаловажава и води човек до там, че  да намрази изкуплението.
  41. С предпазливост трябва да се проповядват (папските) апостолическите  индулгенции, за да не би хората погрешно да помислят, че те са за предпочитане пред други добри дела на любов.
  42. Християните трябва да бъдат поучавани: папата няма предвид това, че купуването на индулгенции трябва по някакъв начин да бъде равнопоставяно с делата на милосърдието.
  43. Християните трябва да бъдат поучавани, че онзи, който дава на бедния или заема на нуждаещите се, прави по-добро дело от онзи, който купува индулгенции.
  44. Тъй като любовта расте чрез делата на любов, и човекът става по-добър. Човек, обаче, не става по добър чрез индулгенции, а само по-защитен от наказание.
  45. Християните трябва да бъдат поучавани, че който види човек в нужда и не се погрижи за него, а дава парите си за индулгенции, не купува папското опрощение, а си навлича Божието презрение.
  46. Християните трябва да бъдат поучавани, че освен ако не тънат в разкош, трябва първо да отделят за нуждите на домакинството си, и в никакъв случай да не пилеят за индулгенции.
  47. Християните трябва да бъдат поучавани, че купуването на индулгенции е предоставено на техния свободен избор, а не е Божия повеля.
  48. Християните трябва да бъдат поучавани, че папата по-силно се нуждае  от техните искрени молитви, когато обещава опрощение, отколкото от доброволно платените за индулгенции пари.
  49. Християните трябва да бъдат поучавани, че папските индулгенции са от полза само ако Християните не се уповават изцяло на тях, но съвсем вредни, ако заради тях изгубят страх от Бога.
  50. Християните трябва да бъдат поучавани, че ако папата знаеше за изнудванията на проповедниците на индулгенциите, той би предпочел базиликата „Свети Петър“ да се срути в пепел до основи, вместо да бъде построена с кожата, плътта и костите на неговите овце.
  51. Християните трябва да бъдат поучавани, че папата, както произтича от  поста  му, с готовност би дал  всичките си пари, даже ако е нужно да продаде базиликата „Свети Петър“, обратно на онези, от които амбулантните търговци на индулгенции са отмъкнали парите.
  52. Напразно е човек да се уповава на спасение чрез индулгенции, дори ако пратеникът на епископа или дори сам папата, предложи душата си като гаранция.
  53. Врагове на Христа и на папата са онези, които повеляват да замлъкне проповядването на Божието Слово в някои църкви, за да се продават индулгенции в тях.
  54. Божието слово е ощетено, когато в една и съща проповед, еднакво или повече време се посвещава на индулгенциите, отколкото на Божието Слово.
  55. Със сигурност папското отношение е, че ако индулгенциите, които са много незначително нещо, се празнуват с една камбана, с една процесия и едно богослужение, то Евангелието, което е най-великото нещо, би трябвало да се проповядва със сто камбани, сто процесии и сто богослужения.
  56. Съкровищницата на църквата, от която папата раздава индулгенции, не е нито достатъчно описана, нито разяснена сред Христовото паство.
  57. Че индулгенциите не са преходни съкровища е ясно, защото много проповедници на индулгенции не ги раздават толкова лесно, а само събират.
  58. И не са те нито частица от заслугите на  Христос и на Светиите; защото даже и без папата последните винаги са готови да озарят с милостта си вярващия, но и кръст, смърт и ад са за невярващия.
  59. Свети Лаврентий казваше, че съкровище за църквата са бедните в църквата. Но той говореше според значението на думата в своето си време.
  60. Убедено казваме ние, че надмощието на църквата, придадено чрез делата на Христос, е това съкровище.
  61. Защото е ясно, че властта на папата сама по себе си е достатъчна за опрощаване на наказания и грехове, определени от него.
  62. Истинското съкровище на църквата е светото Господне Евангелие и Божията благодат.
  63. Но то е също тъй омразно, защото преобръща първите да станат последни.
  64. От друга страна, съкровищницата на индулгенциите с основание е  тъй приемлива, защото прави последните да бъдат първи.
  65. И тъй, съкровищата на Евангелието са мрежите, с които някога са ловили хората от богат произход.
  66. А днес съкровищата на индулгенциите са мрежите, с които се  ловят богатствата на хората.
  67. Индулгенциите, които проповедниците славославят като „най-велика благодат“, са всъщност разбирани като такива, само доколкото те носят печалба.
  68. А всъщност те са най-незначителната, в сравнение с благодатта на Бога и безмерната му милостивост.
  69. Епископи и кюрета биват принудени да приемат пратениците на папските индулгенции с всички почести.
  70. Но те са още повече принудени да напрягат очи и уши, да не би тези пратеници да проповядват свои видения  вместо това, за което папата ги е пратил.
  71. Нека онзи, който говори против истината за папските индулгенции, да бъде анатемосан и проклет.
  72. Нека обаче онзи, който ревниво се пази от произвола и дързостта в думите на   проповедниците на индулгенции, да бъде благословен.
  73. Точно както папата справедливо анатемосва тези, които по какъвто и да е начин кроят ощетение на продажбата на индулгенции,
  74. с още по-голяма сила ще анатемоса той и тези, които под прикритието на индулгенциите прокарват своите кроежи да навредят на свещената любов и истина.
  75. Да се счита, че папските индулгенции са такива, че биха могли да избавят човека, даже ако той – да вземем най-невероятното – е осквернил Божията майка, е лудост.
  76. Ние казваме обратното: Папските индулгенции не мога да опростят дори и най-дребния от простимите грехове, що се отнася до провинението към Бога.
  77. Да се каже, че дори Свети Петър, ако беше сега папа, не би могъл да осигури по-голямо благоволение, е богохулство срещу Свети Петър и папата.
  78. Ние казваме обратното, че самият папа – бил той Свети Петър и всеки друг, може да помаже вярващите с още по-голяма благодат, да придаде чудодейни сили, дарби,  да изцели,  според Евангелието, както е писано – 1 Коринтяни, 12:28.
  79. Да се каже, че кръстът, изобразен на папския герб, който се набива в очи върху индулгенциите, е равностоен на Христовия кръст, е богохулство.
  80. Епископите, кюретата и богословите, които допускат такива проповеди да се пробутват на хората, ще отговарят за това.
  81. Това разюздано проповядване на индулгенции създава трудности даже и за образованите хора да опазят почеста, която трябва да се отдава на папата, от обвиненията или от проницателните въпроси на миряните.
  82. Например: „Защо папата не изпразни чистилището в името на святата любов и вопиющата  нужда на душите, които са там, а не да оправдава така нелепо прибирането на пустите пари,  уж за откупуването на безчет други души, а с тях ще построи базилика?“
  83. И отново: „Защо продължават да се отслужват тогава погребалните панихиди и годишните помени за починалите, и защо той не върне или не разреши да се върнат направените от тях дарения,  след като е грешно да се молим за тяхното опрощение и да не попадат те в чистилището ?“
  84. Отново: „Какво е това ново благоволение от Бога и от папата, та заради пари те позволяват на нечестивеца и на противника им да откупят от чистилището една клета и скъпа на Бога душа? Като не става дума да  освободят тази клета и възлюбена душа от нищетата й заради самата безкористна любов.“
  85. Отново: „Защо каноните за покаяние, по същината си отдавна отменени и мъртви поради неупотребата им, сега се удовлетворяват чрез продажба на индулгенции, като че ли те са все още живи и в сила?“
  86. Отново: „Защо папата, чието богатство днес е далеч по-голямо от богатството на най-могъщите богаташи, не построи поне тази базилика на  Свети Петър със своите си пари, а не с парите на бедните вярващи?“
  87. Отново: „Какво опрощава папата на тези, които чрез съвършено покаяние вече имат право на пълна прошка и благословия?“
  88. Отново: „Каква по-голяма благословия може да дойде за църквата, ако папата би давал тези опрощения и благословии по сто пъти на ден на всеки вярващ, както той сега прави по веднъж?“
  89. Отново: „След като папата чрез своите индулгенции възжелава спасението на души повече от парите – защо тогава провъзгласява дадените отпреди  индулгенции и опрощения за невалидни, когато те имат същата сила?“
  90. Да се възпрат тези остри и хапливи аргументи на миряните само чрез сила вместо да се оборят  чрез обратните доводи, е все едно да се изложат църквата и папата на присмеха на техните врагове и да се направят християните нещастни.
  91. И тъй, ако индулгенциите се проповядваха според духа и намеренията на папата, всички тези съмнения щяха да бъдат разпръснати, да, изобщо нямаше да ги има.
  92. Да можеше да изчезнат всички тези пророци, които казват на Христовия народ: „Мир вам, мир вам!“, а ето – мир няма.
  93. Благословени да са тези пророци, които казват на Христовия народ: „На кръста, на кръста!“, а кръст няма.
  94. Християните трябва да се поощряват да бъдат прилежни да следват водача си Христос, дори и да трябва да се мине  през наказания, смърт и ад.
  95. Само така могат да повярват, че по-скоро пътят, осеян с много страдания, ще ги отведе на небето, а не лъжливата сигурност (на индулгенцията).

Автор и превод: Албена Драганова

Die  95 Thesen von Martin Luther

Aus Liebe zur Wahrheit und im Verlangen, sie zu erhellen, sollen die folgenden Thesen in Wittenberg disputiert werden unter dem Vorsitz des ehrwürdigen Pater Martin Luther, Magister der freien Künste und der heiligen Theologie, dort auch ordentlicher Professor der Theologie. Daher bittet er jene, die nicht anwesend sein können, um mit uns mündlich zu debattieren, dies in Abwesenheit schriftlich zu tun. Im Namen unseres Herrn Jesus Christus. Amen.

              1. Als unser Herr und Meister Jesus Christus sagte: „Tut Buße, denn das Himmelreich ist nahe herbeigekommen“, wollte er, dass das ganze Leben der Glaubenden Buße sei.
              2. Dieses Wort darf nicht auf die sakramentale Buße gedeutet werden, das heißt, auf jene Buße mit Beichte und Genugtuung, die unter Amt und Dienst der Priester vollzogen wird.
              3. Gleichwohl zielt dieses Wort nicht nur auf eine innere Buße; ja, eine innere Buße ist keine, wenn sie nicht äußerlich vielfältige Marter des Fleisches schafft.
              4. Daher bleibt Pein, solange Selbstverachtung, das ist wahre innere Buße, bleibt, nämlich bis zum Eintritt in das Himmelreich.
              5. Der Papst will und kann nicht irgendwelche Strafen erlassen, außer denen, die er nach dem eigenen oder nach dem Urteil von Kirchenrechtssätzen auferlegt hat.
              6. Der Papst kann nicht irgendeine Schuld erlassen; er kann nur erklären und bestätigen, sie sei von Gott erlassen. Und gewiss kann er ihm selbst vorbehaltene Fälle erlassen; sollte man diese verachten, würde eine Schuld geradezu bestehen bleiben.
              7. Überhaupt niemandem vergibt Gott die Schuld, ohne dass er ihn nicht zugleich – in allem erniedrigt – dem Priester, seinem Vertreter, unterwirft.
              8. Die kirchenrechtlichen Bußsatzungen sind allein den Lebenden auferlegt; nach denselben darf Sterbenden nichts auferlegt werden.
              9. Daher erweist uns der Heilige Geist eine Wohltat durch den Papst, indem dieser in seinen Dekreten Tod- und Notsituationen immer ausnimmt.
              10. Dumm und übel handeln diejenigen Priester, die Sterbenden kirchenrechtliche Bußstrafen für das Fegfeuer vorbehalten.
              11. Jenes Unkraut von kirchlicher Bußstrafe, die in Fegfeuerstrafe umgewandelt werden muss, ist offenbar gerade, als die Bischöfe schliefen, ausgesät worden.
              12. Einst wurden kirchliche Bußstrafen nicht nach, sondern vor der Lossprechung auferlegt, gleichsam als Proben echter Reue.
              13. Sterbende lösen mit dem Tod alles ein; indem sie den Gesetzen des Kirchenrechts gestorben sind, sind sie schon deren Rechtsanspruch enthoben.
              14. Die unvollkommene geistliche Gesundheit oder Liebe des Sterbenden bringt notwendig große Furcht mit sich; diese ist umso größer, je geringer jene ist.
              15. Diese Furcht und dieses Erschrecken sind für sich allein hinreichend – ich will von anderem schweigen –, um Fegfeuerpein zu verursachen, da sie dem Schrecken der Verzweiflung äußerst nahe sind.
              16. Hölle, Fegfeuer, Himmel scheinen sich so zu unterscheiden wie Verzweiflung, Fast-Verzweiflung, Gewissheit.
              17. Es scheint notwendig, dass es für Seelen im Fegfeuer ebenso ein Abnehmen des Schreckens wie auch ein Zunehmen der Liebe gibt.
              18. Und es scheint weder durch Gründe der Vernunft noch der Heiligen Schrift erwiesen zu sein, dass Seelen im Fegfeuer außerhalb eines Status von Verdienst oder Liebeswachstum sind.
              19. Und auch dies scheint nicht erwiesen zu sein, dass sie wenigstens alle ihrer Seligkeit sicher und gewiss sind, mögen schon wir davon völlig überzeugt sein.
              20. Deshalb meint der Papst mit „vollkommener Erlass aller Strafen“ nicht einfach „aller“, sondern nur derjenigen, die er selbst auferlegt hat.
              21. Es irren daher diejenigen Ablassprediger, die da sagen, dass ein Mensch durch Ablässe des Papstes von jeder Strafe gelöst und errettet wird.
              22. Ja, der Papst erlässt den Seelen im Fegfeuer keine einzige Strafe, die sie nach den kirchenrechtlichen Bestimmungen in diesem Leben hätten abtragen müssen.
              23. Wenn überhaupt irgendein Erlass aller Strafen jemandem gewährt werden kann, dann ist gewiss, dass er nur den Vollkommensten, d. h. den Allerwenigsten gewährt werden kann.
              24. Unausweichlich wird deshalb der größte Teil des Volkes betrogen durch jene unterschiedslose und großspurige Zusage erlassener Strafe.
              25. Die Vollmacht, die der Papst über das Fegfeuer im allgemeinen hat, hat jeder Bischof und jeder Pfarrer in seiner Diözese und in seiner Pfarrei im besonderen.
              26. Der Papst tut sehr wohl daran, dass er den Seelen nicht nach der Schlüsselgewalt, die er so gar nicht hat, sondern in Gestalt der Fürbitte Erlass gewährt.
              27. Lug und Trug predigen diejenigen, die sagen, die Seele erhebe sich aus dem Fegfeuer, sobald die Münze klingelnd in den Kasten fällt.
              28. Das ist gewiss: Fällt die Münze klingelnd in den Kasten, können Gewinn und Habgier zunehmen. Die Fürbitte der Kirche aber liegt allein in Gottes Ermessen.
              29. Wer weiß denn, ob alle Seelen im Fegfeuer losgekauft werden wollen, wie es nach der Erzählung bei den Heiligen Severin und Paschalis passiert sein soll.
              30. Keiner hat Gewissheit über die Wahrhaftigkeit seiner Reue, noch viel weniger über das Gewinnen vollkommenen Straferlasses.
              31. So selten einer wahrhaftig Buße tut, so selten erwirbt einer wahrhaftig Ablässe, das heißt: äußerst selten.
              32. In Ewigkeit werden mit ihren Lehrern jene verdammt werden, die glauben, sich durch Ablassbriefe ihres Heils versichert zu haben.
              33. Ganz besonders in Acht nehmen muss man sich vor denen, die sagen, jene Ablässe des Papstes seien jenes unschätzbare Geschenk Gottes, durch das der Mensch mit Gott versöhnt werde.
              34. Denn jene Ablassgnaden betreffen nur die Strafen der sakramentalen Satisfaktion, die von Menschen festgesetzt worden sind.
              35. Unchristliches predigen diejenigen, die lehren, dass bei denen, die Seelen loskaufen oder Beichtbriefe erwerben wollen, keine Reue erforderlich sei.
              36. Jeder wahrhaft reumütige Christ erlangt vollkommenen Erlass von Strafe und Schuld; der ihm auch ohne Ablassbriefe zukommt.
              37. Jeder wahre Christ, lebend oder tot, hat, ihm von Gott geschenkt, teil an allen Gütern Christi und der Kirche, auch ohne Ablassbriefe.
              38. Was aber der Papst erlässt und woran er Anteil gibt, ist keineswegs zu verachten, weil es – wie ich schon sagte – die Kundgabe der göttlichen Vergebung ist.
              39. Selbst für die gelehrtesten Theologen ist es ausgesprochen schwierig, vor dem Volk den Reichtum der Ablässe und zugleich die Wahrhaftigkeit der Reue herauszustreichen.
              40. Wahre Reue sucht und liebt die Strafen; der Reichtum der Ablässe aber befreit von ihnen und führt dazu, die Strafen – zumindest bei Gelegenheit – zu hassen.
              41. Mit Vorsicht sind die (päpstlich-)apostolischen Ablässe zu predigen, damit das Volk nicht fälschlich meint, sie seien den übrigen guten Werken der Liebe vorziehen.
              42. Man muss die Christen lehren: Der Papst hat nicht im Sinn, dass der Ablasskauf in irgendeiner Weise den Werken der Barmherzigkeit gleichgestellt werden solle.
              43. Man muss die Christen lehren: Wer einem Armen gibt oder einem Bedürftigen leiht, handelt besser, als wenn er Ablässe kaufte.
              44. Denn durch ein Werk der Liebe wächst die Liebe, und der Mensch wird besser. Aber durch Ablässe wird er nicht besser, sondern nur freier von der Strafe.
              45. Man muss die Christen lehren: Wer einen Bedürftigen sieht, sich nicht um ihn kümmert und für Ablässe etwas gibt, der erwirbt sich nicht Ablässe des Papstes, sondern Gottes Verachtung.
              46. Man muss die Christen lehren: Wenn sie nicht im Überfluss schwimmen, sind sie verpflichtet, das für ihre Haushaltung Notwendige aufzubewahren und keinesfalls für Ablässe zu vergeuden.
              47. Man muss die Christen lehren: Ablasskauf steht frei, ist nicht geboten.
              48. Man muss die Christen lehren: Wie der Papst es stärker braucht, so wünscht er sich beim Gewähren von Ablässen lieber für sich ein frommes Gebet als bereitwillig gezahltes Geld.
              49. Man muss die Christen lehren: Die Ablässe des Papstes sind nützlich, wenn die Christen nicht auf sie vertrauen, aber ganz und gar schädlich, wenn sie dadurch die Gottesfurcht verlieren.
              50. Man muss die Christen lehren: Wenn der Papst das Geldeintreiben der Ablassprediger kennte, wäre es ihm lieber, dass die Basilika des Heiligen Petrus in Schutt und Asche sinkt als dass sie erbaut wird aus Haut, Fleisch und Knochen seiner Schafe.
              51. Man muss die Christen lehren: Der Papst wäre, wie er es schuldig ist, bereit, sogar durch den Verkauf der Basilika des Heiligen Petrus, wenn es sein müsste, von seinem Geld denen zu geben, deren Masse gewisse Ablassprediger das Geld entlocken.
              52. Nichtig ist die Heilszuversicht durch Ablassbriefe, selbst wenn der Ablasskommissar, ja, sogar der Papst selbst, seine Seele für sie verpfändete.
              53. Feinde Christi und des Papstes sind diejenigen, die anordnen, wegen der Ablasspredigten habe das Wort Gottes in den anderen Kirchen völlig zu schweigen.
              54. Unrecht geschieht dem Wort Gottes, wenn in ein und derselben Predigt den Ablässen gleichviel oder längere Zeit gewidmet wird wie ihm selbst.
              55. Meinung des Papstes ist unbedingt: Wenn Ablässe, was das Geringste ist, mit einer Glocke, einer Prozession und einem Gottesdienst gefeiert werden, dann muss das Evangelium, das das Höchste ist, mit hundert Glocken, hundert Prozessionen, hundert Gottesdiensten gepredigt werden.
              56. Die Schätze der Kirche, aus denen der Papst die Ablässe austeilt, sind weder genau genug bezeichnet noch beim Volk Christi erkannt worden.
              57. Zeitliche Schätze sind es offenkundig nicht, weil viele der Prediger sie nicht so leicht austeilen, sondern nur einsammeln.
              58. Es sind auch nicht die Verdienste Christi und der Heiligen; denn sie wirken ohne Papst immer Gnade für den inneren Menschen, aber Kreuz, Tod und Hölle für den äußeren.
              59. Der heilige Laurentius sagte, die Schätze der Kirche seien die Armen der Kirche. Aber er redete nach dem Wortgebrauch seiner Zeit.
              60. Wohlüberlegt sagen wir: Die Schlüsselgewalt der Kirche, durch Christi Verdienst geschenkt, ist dieser Schatz.
              61. Denn es ist klar, dass für den Erlass von Strafen und von ihm vorbehaltenen Fällen allein die Vollmacht des Papstes genügt.
              62. Der wahre Schatz der Kirche ist das heilige Evangelium der Herrlichkeit und Gnade Gottes.
              63. Er ist aber aus gutem Grund ganz verhasst, denn er macht aus Ersten Letzte.
              64. Der Schatz der Ablässe ist hingegen aus gutem Grund hochwillkommen, denn er macht aus Letzten Erste.
              65. Also sind die Schätze des Evangeliums die Netze, mit denen man einst Menschen von Reichtümern fischte.
              66. Die Schätze der Ablässe sind die Netze, mit denen man heutzutage die Reichtümer von Menschen abfischt.
              67. Die Ablässe, die die Prediger als „allergrößte Gnaden“ ausschreien, sind im Hinblick auf die Gewinnsteigerung tatsächlich als solche zu verstehen.
              68. Doch in Wahrheit sind sie die allerkleinsten, gemessen an der Gnade Gottes und seiner Barmherzigkeit im Kreuz.
              69. Bischöfe und Pfarrer sind verpflichtet, die Kommissare der apostolischen Ablässe mit aller Ehrerbietung walten zu lassen.
              70. Aber noch stärker sind sie verpflichtet, mit scharfen Augen und offenen Ohren darauf zu achten, dass die Kommissare nicht anstelle des Auftrags des Papstes ihre eigenen Einfälle predigen.
              71. Wer gegen die Wahrheit der apostolischen Ablässe redet, der soll gebannt und verflucht sein.
              72. Wer aber seine Aufmerksamkeit auf die Willkür und Frechheit in den Worten eines Ablasspredigers richtet, der soll gesegnet sein.
              73. Wie der Papst mit Recht den Bann gegen die schmettert, die mit einigem Geschick etwas zum Schaden des Ablasshandels im Schilde führen,
              74. so viel mehr beabsichtigt er, den Bann gegen die zu schmettern, die unter dem Deckmantel der Ablässe etwas zum Schaden der heiligen Liebe und Wahrheit im Schilde führen.
              75. Zu glauben, die päpstlichen Ablässe seien derart, dass sie einen Menschen absolvieren könnten, selbst wenn er – gesetzt den unmöglichen Fall – die Gottesgebärerin vergewaltigt hätte, das ist verrückt sein.
              76. Wir sagen dagegen: Die päpstlichen Ablässe können nicht einmal die kleinste der lässlichen Sünden tilgen, was die Schuld betrifft.
              77. Dass gesagt wird, selbst wenn der heilige Petrus jetzt Papst wäre, könnte er nicht größere Gnaden gewähren – das ist Blasphemie gegen den heiligen Petrus und den Papst.
              78. Wir sagen dagegen: Auch dieser [Petrus] und jeder Papst haben noch größere Gnaden, nämlich das Evangelium, Wunderkräfte, Gaben, gesund zu machen, wie 1 Kor 12,28.
              79. Zu sagen, das mit dem päpstlichen Wappen ins Auge fallend aufgerichtete Kreuz habe den gleichen Wert wie das Kreuz Christi, ist Blasphemie.
              80. Rechenschaft werden die Bischöfe, Pfarrer und Theologen zu geben haben, die zulassen, dass solche Predigten vor dem Volk feilgeboten werden.
              81. Diese unverfrorene Ablassverkündigung führt dazu, dass es selbst für gelehrte Männer nicht leicht ist, die Achtung gegenüber dem Papst wiederherzustellen angesichts der Anschuldigungen oder der gewiss scharfsinnigen Fragen der Laien.
              82. Zum Beispiel: Warum räumt der Papst das Fegfeuer nicht aus um der heiligsten Liebe willen und wegen der höchsten Not der Seelen als dem berechtigtsten Grund von allen, wenn er doch unzählige Seelen loskauft wegen des unseligen Geldes zum Bau der Basilika als dem läppischsten Grund.
              83. Wiederum: Warum bleibt es bei den Messen und Jahrgedächtnissen für die Verstorbenen, und warum gibt er die dafür eingerichteten Stiftungen nicht zurück oder erlaubt deren Rücknahme, wo es doch schon Unrecht ist, für [vom Fegfeuer] Erlöste zu beten?
              84. Wiederum: Was ist das für eine neue Barmherzigkeit Gottes und des Papstes, dass sie einem Gottlosen und einem Feindseligen um Geldes willen zugestehen, eine fromme und Gott befreundete Seele loszukaufen? Gleichwohl befreien sie diese fromme und geliebte Seele nicht aus uneigennütziger Liebe um deren eigener Not willen.
              85. Wiederum: Warum werden die kirchlichen Bußsatzungen, die der Sache nach und durch Nicht-Anwendung schon lange in sich selbst ausser Kraft gesetzt und tot sind, gleichwohl noch immer durch Bewilligung von Ablässen mit Geldern gerettet, als steckten sie voller Leben?
              86. Wiederum: Warum baut der Papst, dessen Reichtümer heute weit gewaltiger sind als die der mächtigsten Reichen, nicht wenigstens die eine Basilika des Heiligen Petrus mehr von seinen eigenen Geldern als von denen der armen Gläubigen?
              87. Wiederum: Was gibt der Papst denen als Erlass oder Anteil, die durch vollkommene Reue ein Recht auf vollen Erlass und vollen Anteil haben?
              88. Wiederum: Was könnte der Kirche einen größeren Vorteil verschaffen werden, wenn der Papst, wie er es einmal tut, hundertmal am Tag jedem Gläubigen diese Erlässe und Anteile gewährte?
              89. Vorausgesetzt, der Papst sucht durch die Ablässe mehr das Heil der Seelen als die Gelder – warum setzt er dann schon früher gewährte Schreiben und Ablässe außer Kraft, obgleich sie doch ebenso wirksam sind?
              90. Diese scharfen, heiklen Argumente der Laien allein mit Gewalt zu unterdrücken und nicht durch Gegengründe zu entkräften, heißt, die Kirche und den Papst den Feinden zum Gespött auszusetzen und die Christen unglücklich zu machen.
              91. Wenn also die Ablässe nach dem Geist und im Sinne des Papstes gepredigt würden, wären alle jene Einwände leicht aufzulösen, ja, es gäbe sie gar nicht.
              92. Mögen daher all jene Propheten verschwinden, die zum Volk Christi sagen: Friede, Friede!, und ist doch nicht Friede.
              93. Möge es all den Propheten wohlergehen, die zum Volk Christi sagen: Kreuz, Kreuz!, und ist doch nicht Kreuz.
              94. Man muss die Christen ermutigen, darauf bedacht zu sein, dass sie ihrem Haupt Christus durch Leiden, Tod und Hölle nachfolgen.
              95. Und so dürfen sie darauf vertrauen, eher durch viele Trübsale hindurch in den Himmel einzugehen als durch die Sicherheit eines Friedens.

 


star