9ное.2015

Дискусионни въпроси във връзка с договора за банков кредит

21-07-2015

I. Увод……………………………………………………………………………………………………………………… 1
II. За някои типични клаузи от общите условия по договори за банков кредит:..2

III. Погасителна давност:…………………………………………………………………………………………15
IV. Преструктуриране на кредита:………………………………………………………………………….18
V. Предсрочна изискуемост:…………………………………………………………………………………..21
VI. Заключение:……………………………………………………………………………………………………….24

I. Увод

Договорът за банков кредит често се явява предпоставка за успешното реализиране на определена стопанска инициатива, за разширяване и подобряване на производството на дадено предприятие, а оттам и за жизнеспособността на икономиката на една страна. Множество хора всеки ден сключват договор за банков кредит, за да се сдобият с мечтаната къща, с желаната кола или просто за да подобрят начина си на живот в даден момент. Все този договор е и основен компонент на един рискован и същевременно изключително доходоносен бизнес, свързан с предоставяне на банкови услуги. Огромният брой договори за банков кредит, относителната им продължителност във времето, както и обстоятелството, че при тяхното сключване се сблъскват два противоположни интереса – от получаване на парични средства при благоприятни условия и от гарантиране на максимална печалба при минимален риск, са факторите, които предпоставят възникването на множество спорни въпроси във връзка с този тип договори. Актуални с оглед поставянето им за решаване пред съдилищата са проблемите относно неравноправните клаузи в общите условия, предлагани от банките при сключване на договор за банков кредит, приложението на института на погасителната давност спрямо задълженията на кредитополучателя, способите за преструктуриране на кредита и ефекта им върху облигацията, както и същността и последиците на предсрочната изискуемост. Настоящата статия се опитва да даде отговор на тези въпроси, като държи сметка за позицията, в която се намират договарящите страни по договора за банков кредит, за необходимостта да се гарантира сигурност и стабилност в сферата на банковите услуги, както и за разрешенията, дадени в наличната съдебна практика, и вижданията, изложени в литературата.

II. За някои типични клаузи от общите условия по договори за банков кредит:


§1 Според правилото на чл. 430, ал. 1 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. В чл. 58, ал. 1 ЗКИ се съдържа изискване банките да предоставят предварително на своите кредитополучатели условията, при които се предлага отпускането на кредити. Именно обстоятелството, че договорите за банков кредит се сключват изключително като договори при общи условия, предопределя и факта, че в голяма част от случаите окончателното съдържание на договора не е резултат от ефективни преговори, а отразява едностранно формираната воля на кредитодателя. Това, от една страна, способства за ускоряване на оборота при сключване на еднотипни кредитни сделки и гарантира, че кредитодателят предлага сходни условия спрямо отделните групи клиенти, но от друга, поставя банката, като автор на предварително изготвените условия и по правило икономически по-силната страна по договора, в позиция, позволяваща ѝ самостоятелно да определя параметрите на договора с оглед собствените си интереси. В тази ситуация стандартният ползвател на кредитни услуги е изправен пред „избора“ или да приеме така предоставените му условия, или да ги откаже с възможност да получи необходимите му средства от друга кредитна институция, която по всяка вероятност ще му предостави подобни на отхвърлените общи условия.
С оглед на това се поставя въпросът допустимо ли е и ако да, при какви условия, страната, която не е имала реално възможност да договаря свободно, да твърди, че не е обвързана от едностранно наложените ѝ неизгодни за нея договорни клаузи. Разбира се, отговорът във всички случаи зависи от конкретната клауза, поради което в следващите редове ще бъдат разгледани поотделно някои често срещани условия, превърнали се и в основание за спор между страните. Въпреки това при търсене разрешението на поставения въпрос считам, че като отправна точка биха могли да служат някои общи критерии:

  1. Качеството, в което договаря кредитополучателят

Когато кредитът се отпуска на потребител, по отношение на договора ще се прилагат множество защитни законови разпоредби (напр. от Закона за защита на потребителите или от Закона за потребителския кредит), които изискват от банката да полага повече усилия за предоставяне на информация и разясняване на действителното съдържание на общите условия на кредитополучателя, а от правоприложителя – да не проявява толерантност към опити потребителят поради липсата на специлизирани познания и опит да бъде поставен чрез общите условия в съществено по-неизгодно положение от това, което би имал при прилагане на диспозитивната законова уредба. Обратно, когато кредитополучателят е търговец, законодателят предполага, че той разполага с по-добри възможости за реални преговори с банката, както и с необходимите умения и ресурси, за да прецени правните и икономическите последици за себе си от сключения договор[1]. Това е проявление на изискването на чл. 302 ТЗ да полага грижата на добрия търговец.

  1. Обременителност на клаузата

Колкото по-обременително задължение за кредитополучателя въвежда дадена уговорка, толкова по-голяма е вероятността тя да е включена в договора независимо от неговата воля особено когато липсва уговаряне на съответно задължение от страна на банката. Този критерий ще намери приложение при преценка дали не е налице съществено неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя потребител. В определени случаи тежестта, която дадената клауза възлага на кредитополучателя, наред с начина на уговарянето ѝ, е определяща за извод относно договоряне в противоречие с добрите нрави или най-малкото недобросъвестно.

  1. Идеята за разпределение на риска

Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗКИ банката осъществява публично влогонабиране и кредитиране на собствен риск. Този риск най-общо се свързва с възможност за претърпяване на загуби поради промяна на икономическия климат, развитието на капиталовия пазар, на който банката е инвестирала средства, промяна в условията на междубанковия кредитен пазар, рязко оттегляне на вложители, неплатежоспособност на кредитополучатели и други[2]. Естествено е в процеса на предоставяне на средства на трети лица, които именно въз основа на полученото финансиране могат да извършват определена носеща им изгода дейност, банката да прехвърля част от поетия риск върху тях, като обвързва разходите по кредита с настъпването на някои обективни обстоятелства, водещи до засягане на собствената доходност и платежоспособност на банката. Това е необходимо за запазване стабилността на банковата система като цяло, защото така се осигурява, че към всеки момент приходът на банката от погасяването на кредитите е достатъчен, за да покрие разходите ѝ по привличане на отпуснатите под формата на кредити парични средства (напр. за заплащане на лихви по влогове, заплащане на възнаграждения по кредитни сделки с други банки и т.н.). Поради тези съображения фактът, че дадена клауза е изгодна за кредитодателя не следва сам по себе си да води до извод, че тя е неоправдано включена в договора, тъй като е необходимо да се постигне баланс между интереса на банката от извършване на доходоносна банкова дейност и интереса на трети лица от получаване на финансиране при благоприятни условия. До порочност на клаузата би се стигнало в хипотези, в които банката проявява недобросъвестно и нелоялно поведение при сключването на договора, което води до неоснователно и несправедливо налагане на финансова тежест върху кредитополучателя.

  1. Икономически последици

Доколкото получаването на парични средства от банка е предпоставка за реализирането на редица стопански инициативи, следва да се държи сметка за ефекта върху стабилността на пазара на банкови услуги, който би имало становището, че дадени клаузи от общите условия са порочни или биха могли да доведат до ангажиране отговорността на банката.

§2 Уговорка за плаваща лихва:

  1. Договорът за банков кредит е по дефиниция възмезден. Това означава, че кредитополучателят заплаща възнаграждение за предоставената му възможност да ползва отпуснатите му средства за определен период под формата на възнаградителна лихва. При краткосрочни кредити, както и за отпределен срок след предоставянето на кредита, е възможно тази лихва да е с фиксиран размер. Проблем може да представлява по-честата ситуация, в която е предвидена т.нар. плаваща лихва. Нейният размер се определя от стойността на променлив компонент и надбавка с фиксиран размер. За да не се стига до ежедневно изменение на лихвения процент, често се уговаря и буфер – тоест праг, който изменението в променливия компонент трябва да достигне, преди да се измени и лихвата по кредита (напр. предвижда се, че лихвеният процент се изменя съответно при промяна на променливия компонент с повече от 0,5%).

Променливият компонент създава опасност от невъзможност кредитополучателят да предвиди общия размер на разходите, които следва да направи при погасяване на кредита, поради което чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ изисква банката да предоставя информация относно метода на изчисляване на лихвения процент и условията, при които той може да се промени. Практически променливият компенент (обозначаван в някои ОУ като базов или референтен лихвен процент) може да се постави в зависимост от две основни групи фактори: 1. обективни или такива, върху чието изменение банката не може да влияе самостоятелно (напр. основен лихвен процент, определен от БНБ; стойността на LIBOR за съответната валута и период, тоест средната пазарна лихва, срещу която банката може да получи средства на междубанковия пазар в определена валута и за определен период; инфлационни индекси и др.); 2. субективни или фактори, върху чието изменение банката може пряко и самостоятелно да влияе (напр. променливият компонент от лихвата по кредита да е поставен в зависимост на изменението в нивото на средния лихвен процент, който банката заплаща по влогове или срещу който отпуска кредити в определена валута).

Видимо определянето на променливия компонент от възнаградителната лихва по кредита на база субективни фактори открива възможности за злоупотреба от страна на банката чрез едностранно изменение на договорните параметри и създава непредвидимост по отношение на кредитополучателя, който няма адекватен механизъм да се ориентира за средните нива на стойности, определяни от банката по целесъобразност. Затова и в специалната уредба на потребителския кредит е предвидено, че едностранната промяна на общия разход по кредита се допуска само като резултат от обективни обстоятелства, които не зависят от волята на кредитора и които са посочени в договора (съобр. чл. 10, ал. 4 и 5 ЗПК), а чл. 33а ЗПК изрично забранява банката едностранно да променя методиката за определяне на референтния лихвен процент след сключване на договора. Тоест може да се направи извод, че когато става въпрос за потребителски кредит, за да бъде валидна клаузата за плаваща лихва, то тя трябва да съдържа конкретно посочване на обективните обстоятелства, които биха могли да доведат до промяна в размера на лихвата. Затова не е достатъчно да се предвиди, че промяната е обусловена от пазарни изменения, сътресения на междубанковия пазар и други общи формулировки[3], защото това не дава възможност кредитополучателят да предвиди границите, в които се очаква да варира задължението му за заплащане на лихва. Този извод се подкрепя и от изискването на чл. 5, ал. 1 ЗПК банката да предостави достатъчно информация на евентуалния кредитополучател, така че да е в състояние да вземе информирано решение за сключване на договор за кредит[4].

  1. В тази връзка се поставя въпросът следва ли изискването промяната в лихвения процент да е обусловена от обективни фактори, независещи от волята на кредитора, да намери приложение и в случай че кредитополучателят е търговец. Струва ми се, че с оглед общите изисквания на чл. 58, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2 ЗКИ в договора за банков кредит изрично и изчерпателно да са уредени условията за промяна на лихвения процент, ако ОУ предвиждат промяната да стане с оглед обстоятелства, зависещи единствено от волята на банката, то това се равнява на липса на посочени условия. Така например една клауза, според която базовият лихвен процент подлежи на изменение при промяна на пазарните условия по решение на Комитета по управление на активите и пасивите на банката, не внася особена яснота по въпроса за това в какви граници кредитополучателят може да очаква промяна в лихвения процент. Обратно, ако променливият компонент е свързан с пазарен индекс, кредитополучателят сравнително лесно би могъл да провери в какви граници се е движил този индекс за предходни периоди и съответно да планира очакваните разходи по кредита. Поради това следва да се приеме, че изискването променливият компонент на възнаградителната лихва да бъде обвързан с обективни фактори е общо за всички договори за кредит, макар че ЗКИ говори изрично за „обективни критерии“ само що се отнася до общите разходи по кредита.

  2. В допълнение към изискването за обективност на основанията за изменение на лихвата по кредита, считам, че за да бъде валидна клаузата за плаваща лихва, то следва възможността за промяна на лихвения размер да е предвидена както с оглед вероятността променливият компонент да увеличава стойността си, така и с оглед тя да спада[5]. Да се приеме обратното означава да се минира идеята за предвидимост, доколкото след първото рязко покачване на съответния пазарен индекс лихвата ще се задържи непредвидено висока за целия период до края на договора.

  3. Въз основа на изложените съображения може да се направи извод, че е неоправдано a priori да се считат за нищожни клаузи, въвеждащи задължение за заплащане на плаваща лихва, било с твърдение, че това винаги е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП или пък че противоречи на добрите нрави. По мое мнение следва да се приеме, че клауза за уговаряне на плаваща възнаградителна лихва би била нищожна (поради неспазване на изискванията на чл. 58 ЗКИ или на чл. 5, ал. 1 и чл. 10, ал. 4 ЗПК) в хипотезите, когато променливият компонент е поставен в зависимост от неясни критерии или фактори, намиращи се под въздействието на банката, както и когато клаузата предвижда възможност единствено за повишаване на лихвения процент. Считам, че в тези случаи ще се касае за частична нищожност, тоест порокът ще обхваща единствено формирането на променливия компонент и не би се дължала само лихвата, определена спрямо субективните критерии. Липсва основание обаче да се откаже на банката вземането ѝ за лихва спрямо определения фиксиран компонент, тъй като в отношенията между страните винаги е била налице яснота относно неговия размер.

§3 Клауза за превалутиране:

В периода от началото на икономическата криза през 2008г. редица банки започват да предлагат на своите клиенти възможност да получат заем в левове или евро при нисък лихвен процент, при условие че сумата се връща все едно, че е усвоен кредит в швейцарски франкове. Кредитополучателите се привличат с обяснението, че в период на криза са възможни резки промени на междубанковите пазари, които да обусловят нарастване на лихвените проценти по кредитите в евро, а понеже швейцарският франк е традиционно стабилна валута, банката може да се сдобие с нея по устойчиви цени и съответно да предложи нисък лихвен процент на своите клиенти.

Какво се получава в действителност? Една стандартна клауза за превалутиране предвижда, че банката отпуска кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на X евро по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, формиран от официалния курс „продава“ за евро към лева на банката, разделен на официалния курс „купува“ за швейцарски франк към лева на банката. Също така се уговаря, че ако кредитополучателят не разполага с швейцарски франкове при погасяване на кредита, следва да предостави на банката равностойността на вноската в швейцарски франкове в левове по курс „продава“ на банката за франкове към левове. За да онагледя какво става в резултат на този кръстосан обмен на евро-лева-франк, ще си позволя да конкретизирам примера.

Да кажем, че изтегленият кредит е в размер на 10 000 евро. Тъй като кредитополучателят реално се нуждае от евро, банката му превежда сумата в определена сметка, но едновременно открива и друга банкова сметка, по която се превежда еквивалентът на 10 000 евро в швейцарски франкове и която сметка се блокира. През 2008г. курсът[6] швейцарски франк – лев варира около 1, 3 лева за франк, а курсът евро – лева варира около 1, 95 лева за евро. Така при усвояване на кредита курсът швейцарски франк към евро ще е равен на 1, 95/1,3 = 1,5 франка за евро, тоест кредитополучателят дължи връщане на 10 000 евро х 1, 5 = 15 000 шв. франка (или около 19 500 лева). Тъй като в период на криза цената на еврото и долара на международните валутни пазари спада, цената на швейцарския франк, който традиционно е считан за изключително стабилна валута, се покачва, поради което в периода от 2008г. до 2015г. курсът швейцарски франк – лев устойчиво се покачва и варира между 1, 30 и 1, 99 лева за франк. Така в зависимост от периода на връщане на кредита, макар да е изтеглена сума, равняваща се на 19 500 лева за клиента, той ще трябва да върне сума, увеличена с покачената стойност на франка (да кажем, че изплати целия кредит по стойност 1,5 лева за франк, това означава, че ще върне на банката 22 500 лева главница, без това да включва възнаградителната лихва). Оказва се, че макар кредитополучателят да е убеден да изтегли кредит по тази схема с убеждаване, че така ще заплаща по-ниска лихва отколкото по „чистите“ кредити в евро, с времето е принуден да заплаща все по-големи вноски в резултат на промените на валутния пазар.

Поначало не съществува пречка банката да уговаря подобни клаузи, доколкото формално погледнато кредитополучателят има изгода от гарантирана ниска лихва, а и хипотетично би могъл да спечели от противоположна промяна във валутните курсове. Считам обаче, че при включване на превалутираща клауза в договор за потребителски кредит, в редица случаи биха били налице основания за нейната нищожност. Съображенията ми са следните:

  1. Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

А. В решението си по делото Azis, С-415/11 Съдът на ЕС приема, че изискването за добросъвестност не е нарушено, когато може да се предполага, че като постъпва „добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори“. В случая с клаузата за превалутиране, за да постъпи справедливо с клиента си, банката би следвало да го предупреди за вероятността цената на швейцарския франк да се повиши и съответно какъв би бил резултатът от това по отношение на погасителните вноски. Ако една банка предлага кредит при превалутиране при лихва 6% и обикновен кредит в евро при лихва 10%, следва да си отговорим дали ако банката беше разкрила, че поскъпването на франка спрямо лева ще доведе до значително нарастване на вноските (при промяна на курса от 1,3 лева на 1,4 лева за франк в горния пример кредитът поскъпва със 7%), то потребителят отново би избрал кредита в швейцарски франкове. Считам, че с оглед несигурността, която реално се създава, може разумно да се предположи, че потребителят би се ориентирал към стандартен кредит.

Б. По мое мнение в случая с клаузите за превалутиране е налице значително неравновесие между банката и потребителя, тъй като кредитодателят недобросъвестно възлага редица задължения в тежест на клиента. От една страна, банката си гарантира приходи от възнаградителната лихва, която и в тези случаи се състои от два компонента – фиксиран и т.нар. „рискова премия“ или „премия за валутен риск“ като променлив компонент. Освен с променливия компонент кредитодателят гарантира интереса си и с една скрита лихва, доколкото разчита и на разликата между сумата, която е отпуснал в евро, и тази, която ще получи при връщане на кредита в швейцарски франкове съгласно покачения курс. Освен това във всички случаи, в които извършва превалутиране (и при първоначално отпускане на кредита, и в хода на погасяване на задълженията), банката прилага собствените си валутни курсове, тоест тези, определени едностранно от нея, и така създава още една предпоставка за непредвидимост по отношение на това, какво дължи кредитополучателят.

  1. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗПК банката следва да предостави на потребителя необходимата информация относно условията на договора за кредита, така че той да може да вземе информирано решение за неговото сключване. В хипотеза, в която банката предлага предоставяне на кредит в евро с изискване задълженията да се изплатят в швейцарски франкове под предлог, че това гарантира нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита, а в действителност кръстосаното превалутиране евро-лев-франк създава възможност за устойчиво нарастване на стойността на задълженията на длъжника, не може да се приеме, че е спазено изискването потребителят да е информиран за параметрите на сделката, в която встъпва. Действително може да се твърди, че промяната във валутните курсове би могла да се отрази отрицателно и на банката и е въпрос на шанс в чия полза ще е клаузата за превалутиране – на кредитодателя или на кредитополучателя[7]. Това твърдение не държи сметка за обстоятелството, че банката неслучайно избира именно швейцарски франкове за превалутиране, доколкото има основание да предполага, че през кризата цената на тази валута ще се покачва. Като професионалист в областта банката има и ресурс, и капацитет да направи тази преценка и да прогнозира печалбите си от подобна клауза, докато потребителят, който в нито един момент не търси да получи франкове, а цели да получи кредит в евро на изгодна цена, е въведен в заблуждение, че това ще стане чрез схемата с превалутирането. Така вместо да информира и съгласно чл. 6 ЗПК да разясни на потребителя условията на кредита, банката недобросъвестно го въвежда в заблуждение.

  2. Самата етимология на думата „кредит“ предполага, че при сключване на договора за банков кредит между банката и потребителя възникват и отношения на доверие. Затова, макар че всяка от страните по сделката преследва собствената си изгода, изискванията за добросъвестност налагат, когато банката предоставя информация за сделката, то тя да дава възможност на потребителя реално за прецени какви ще са икономическите последици за него, а не да маскира предстоящи неблагоприятни ефекти, за които кредитодателят е наясно при сключване на договора. Действително от банката не може да се очаква да образова по въпросите на валутните пазари всеки свой клиент, но добросъвестността и грижата на добрия търговец налагат потребителят изрично да бъде предупреден за вероятността задълженията му към банката значително да нараснат в резултат на промени във валутните курсове[8].

Поради изложените аргументи следва да се направи извод, че когато клаузата за превалутиране е станала част от договора с потребител, без да му е изрично разяснено какви могат да бъдат нейните икономически последици, то тази клауза следва да се обяви за нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП[9]. Това означава, че в тези хипотези на банката ще се дължи връщане на реално усвоената от потребителя сума в съответната валута (най-често лева/евро) и уговорената възнаградителна лихва, без да се взема предвид извършеното превалутиране и съответно нарастването на задължението на кредитополучателя при поскъпване на франка. Действително това разрешение би могло да засегне широк кръг от договори за банков кредит и да се критикува поради отрицателния ефект, който би могло да има върху банковия сектор, но считам, че съдилищата не бива да толерират крайни форми на недобросъвестност чрез възлагане на потребителите на подобни обременителни задължения, за които те дори не подозират при сключване на договора[10]

.
Когато кредитополучател е търговец, защитният режим на ЗЗП не би следвало да намери приложение, тъй като в тези случаи получателят на кредита следва също да е в състояние да предвиди икономическите последици от обвързване на задълженията му с променливи валутни курсове. Макар че в съдебната практика до момента не се срещат дела, по които засегнат от превалутиращите клаузи да е търговец, считам, че при особено рязка промяна в резултат на непредвидими обстоятелства на валутни курсове след сключването на подобен договор, кредитополучателят би могъл да иска съдът да измени договора поради настъпила стопанска непоносимост по чл. 307 ТЗ.

§4 Арбитражни клаузи:


В съдебната практика се поставя въпросът действителна ли е арбитражна клауза в договор за кредит, сключен с потребител. Проблемът се поставя с оглед неособено ясната формулировка на чл. 143, т. 16 ЗЗП, според който неравноправна е клауза, която „изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск … включително задължава потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон„. Според константната практика на ВКС[11] включването на арбитражна клауза не е само по себе си увреждащо за потребителя и не ограничава достъпа му до правосъдие, а предвиден по закон арбитраж е този, който отговаря на изискванията на ЗМТА. Този извод на съда не е съвсем безспорен по следните съображения:

  1. Действително поначало включването на арбитражно споразумение не би следвало да се възприема като увреждащо за която и да е от страните по договора, доколкото това дава възможност на всяка страна да потърси и получи защита на свое засегнато право в рамките на една бърза едноинстанционна процедура, и то при избор на състава на съда и прилагане на по-гъвкави процесуални правила. Тези предимства на арбитража биха могли да намерят своето пълно проявление, когато двете страни по спора са относително равнопоставени както при сключване на самия договор, явяващ се основание за възникване на спора, така и във възможностите си да получат професионална правна помощ. Една съществена пречка пред успешното осъществяване правото на потребителя да получи защита от арбитражен съд би могла да бъде липсата на средства за стартиране на процес[12], в който нито може да се освободи от заплащане на такса за разглеждане на делото (подобно на чл. 83 ГПК), нито да поиска да му бъде предоставена правна помощ по Закона за правната помощ.

Друг фактор, който компрометира идеята за равнопоставеност на страните в процеса, е обстоятелството, че в редица ОУ за банкови кредити арбитражната клауза предвижда споровете да се решават от двама или трима изрично посочени еднолични арбитри ad hoc. Струва ми се нереалистично да се твърди, че лице, което е посочено от банката в ОУ и е дало съгласието си да бъде арбитър по потенциално голям брой спорове, произтичащи от договорите, сключени на база на тези ОУ, може да прояви нужното безпристрастие при решаването на спора, с който е сезиран от потребителя. Дори да не се вземе под внимание аргумент за евентуална недобросъвестност на арбитъра, следва да се има предвид, че неслучайно чл. 19, ал. 1 ГПК изключва от кръга на арбитрируемите спорове делата с предмет право на издръжка или права, произтичащи от трудово правоотношение. По чисто социални съображения законодателят е счел, че в тези случаи икономически уязвимата страна би получила по-добра и справедлива защита чрез триинстанционното държавно правосъдие, а не от арбитража, който чрез прилагане на по-либерални процедури и схващания може да отговори на потребностите на търговците и равнопоставените договорни партньори, но не и на лицата, попадащи в категорията „по-слаба страна“.

  1. Относно тълкуването на понятието „арбитражен съд, който не е предвиден по закон“, мисля, че ВКС е възприел прекалено формалистичен подход. Ако приемем, че арбитраж, предвиден по закон, означава арбитраж, който отговоря на изскванията на ЗМТА, то бихме обезсмислили тотално включването на тази част от изречението в ЗЗП, доколкото е ясно, че арбитраж има само тогава, когато той е конституиран по предвидения в закона ред, и съответно ако страните предвидят произволен механизъм, по който трето лице да реши техен спор, то това не би било арбитраж с произтичащата от това невъзможност спорът да бъде решен с окончателността на съдебно решение. Затова и при това тълкуване клауза, предвиждаща страна по договора да се обърне към „арбитражен съд, който не е предвиден по закон“, тоест който не отговаря на изискванията на ЗМТА и следователно изобщо не е арбитраж, би била нищожна и без тази страна да е потребител и да се домогва да доказва неравноправност на клаузата. Поради това считам, че се налага корективно телеологично тълкуване на закона. Тъй като текстът е направо заимстван от чл. 1, б. „р“ от Приложението към Директива 93/13/ЕИО, съдържащо списък с възможно най-широко формулирани с оглед разликите в законодателствата на държавите членки[13] презумптивно неравноправни клаузи, и има за цел да защити потребителя само от клаузи несправедливо ограничаващи правата му, то под „арбитраж, който не е предвиден по закон“ следва да се разбира арбитраж, който не е по закон предназначен да се занимава именно с потребителски спорове[14].

  2. Поради изложените съображения следва да се приеме, че всяка клауза, целяща да лиши потребителя от достъп до държавен съд, е потенциално неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 16 ЗЗП, доколкото у нас липсва арбитраж, занимаващ се с потребителски спорове. Според чл. 145, ал. 1 ЗЗП въпросът за това, дали дадена клауза е неравноправна, се преценява с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора в конкретния случай. С оглед на това може да се заключи, че държавният съд трябва да приеме за разглеждане иск на потребител и да остави без уважение отвод на банката за арбитражна клауза, когато от обстоятелствата е видно, че ищецът не може да си позволи да води арбитражен процес, поради което отказът на държавния съд да разгледа спора би лишило лицето от достъп до правосъдие[15]. Наред с това мисля, че de lege ferenda[16] следва да се обсъди идеята потребителските спорове да попаднат в обхвата на неарбитрируемите или да бъдат поставени допълнителни изисквания за валидността на арбитражно споразумение, страна по което е потребител (напр. да е сключено след възникване на спора).

§5 Цедиране на вземанията по договори за банков кредит:

Според чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може за прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност, като потребителят има право да направи спрямо това трето лице всички възражения, които има срещу първоначалния кредитор, включително възражение за прихващане (тоест предвидено е изключение от правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, което поначало лишава съгласилия се с прехвърлянето цедиран длъжник от възможността да прихваща срещу новия кредитор с вземания, коита има към цедента). Във връзка с това се поставя въпросът възможно ли е потребителят да твърди, че клаузата, позволяваща бъдеща цесия на вземанията на банката към него, не го обвързва и цесията е нищожна, макар че е предвидена в ОУ, тъй като клаузата не е уговорена индивидуално и е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП понеже „дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя„. Отговорът на така поставения проблем налага да се изясни защо при договорите за потребителски кредит законодателят налага предварително съгласие на потребителя за прехвърляне на вземанията, които банката има към него, на трето лице, както и какво трябва да разбираме под „гаранции за потребителя“ по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, които биха могли да бъдат намалени в резултат на цесията.

В общата уредба на цесията в чл. 99-100 ЗЗД прехвърлянето на вземането не е обусловено от съгласието на длъжника, като законодателят изхожда от идеята, че за длъжника принципно е без значение на кого ще плати. Тъй като задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит е чисто парично, поначало за длъжника не е от особена важност на кого изплаща вноските и затова предвиждането на възможност банката да прехвърли вземанията си към потребителя на трето лице не внася неравнопоставеност в отношенията между банката и кредитополучателя потребител. Поради това считам, че по принцип клаузата в ОУ по договор за банков кредит, предвиждаща право банката да цедира вземанията си към потребителя на трето лице, не е неравноправна per se, тъй като не води до увреждане интересите на кредитополучателя, а и възможността банката да прехвърля портфейли с вземания, особено когато са необслужвани или погасени по давност, е важно средство за осигуряване на свежи парични средства.

И все пак поради особения характер на отношенията между банката и кредитополучателя и по-конкретно поради идеята, че тези отношения се крепят на доверие и очакване за лоялност, в определени случаи промяната на кредитора може да доведе до увреждане на потребителя. Става въпрос за хипотезите, в които банката предвижда преференциални условия за свои лоялни клиенти/изрядни платци или възможности за рефинансиране/частично опрощаване при просрочване на задължения от дългогодишен клиент и т.н. Това именно са гаранциите, за които говори чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото въз основа на тях потребителят е направил избора си да изтегли кредит от точно определена банка (а не от кварталния лихвар) и да се довери на възможностите, които тя му предоставя за управление на паричните средства. Ако условията за възползване от тези преференции са предвидени изрично в договора за кредит, то цесията не би увредила потребителя, доколкото чл. 26, ал. 2 ЗПК изрично предвижда правото му да противопоставя на цесионера всички възражения, които има спрямо банката, и то без възможност това право да бъде ограничавано. В повечето случаи обаче преференциите са резултат на отделни промоционални кампании на банките и не са изрично предвидени в индивидуалните договори с потребителите. Когато една такава кампания се осъществи след като потребителят е бил уведомен за цесията, той няма да може да се възползва от нея, тъй като банката вече не е титуляр на вземането и съответно не може да се разпорежда с него[17]. Ако една институция гради доброто си им и съответно привлича клиенти въз основа на обещание за лоялни и добросъвестни отношения с тях, не би следвало да се допуска чрез цесията да се заобикаля неговото изпълнение[18].

Затова когато се установи, че банката цедира вземанията си с идея да лиши свои клиенти от преференции, които биха им се полагали, ако не беше извършена цесията, както и когато се установи практика банката да прехвърля вземанията си на субекти, прилагащи агресивни методи при събиране на вземанията, то следва да се приеме, че клаузата, даваща възможност за прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, е неравноправна и не обвързва длъжника потребител. До този извод следва да се стига само в такива крайни хипотези на недобросъвестна търговска практика, в които въз основа на конкретните обстоятелства (съобр. чл. 145, ал. 1 ЗЗП) се констатира желание на банката чрез цесия да увреди потребителя.

§6 Възможност за едностранна промяна на ОУ от страна на банката:

Извън възможността за изменение на лихвения процент по договора за банков кредит редица ОУ предвиждат право на банката да изменя както самите ОУ, така и тарифата за таксите и комисионите, като изменението обвързва страните от публикуването му на интернет страницата на банката и изрично се посочва, че релевантни за регулиране на отношенията между страните са ОУ или тарифата към деня на плащането, респективно възникването на спора. Така по същество кредитодателят си запазва право едностранно да изменя договора.

Когато кредитополучател е потребител, подобна клауза не би го обвързвала, доколкото чл. 10, ал. 3 във връзка с ал. 1 ЗПК изрично предвижда, че всички изменения на договора следва да са подписани от двете страни, а и чл. 143, т. 10 ЗЗП посочва че е неравноправна клауза, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случай че кредитът е изтеглен от търговец, приложение ще намери чл. 298, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 ТЗ. Тъй като чл. 430 ТЗ изисква договорът за банков кредит да се сключи писмено, промяната в установените от банката ОУ ще обвърже другата страна търговец само ако ОУ са ѝ представени писмено и тя не ги оспори незабавно. С оглед разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕП, според която писмената форма са смята за спазена, когато е съставен електронен документ, изглежда възможно страните да уговорят, че уведомяването за промените в ОУ ще става чрез интернет страницата на банката, макар че това създава несигурност относно момента на узнаване от страна на търговеца кредитополучател за измененията и съответно се затруднява преценката дали се е противопоставил незабавно.

III. Погасителна давност:

В литературата[19] и в съдебната практика се поставя въпросът относно това периодични ли са вземанията на банката за главницата по договора за банков кредит по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и съответно следва ли спрямо тях да намери приложение кратката тригодишна погасителна давност. Според привържениците[20] на тезата, че задълженията на кредитополучателя се погасяват с кратката давност, вноските на длъжника по банковия кредит са типичен пример за периодично плащане и притежават всички негови характеристики, така както са очертани от ВКС в ТР 3/2011г. ОСГТК, а именно – става въпрос за повтарящи си задължения за предаване на пари, имащи единен правопораждащ факт и чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Самият ВКС в трайната си практика[21], постановена по реда на чл. 290 ГПК, приема, че вземанията на банката за главница по договора за банков кредит не са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като са част от едно единно вземане на кредитодателя, чието разсрочване не може да доведе до прилагане на тригодишната давност, поради което вземанията на банката се погасяват с изтичането на общия петгодишен срок. По мое мнение подкрепа следва да намери второто становище, като съображенията ми за това са следните:

  1. Анализът на разпоредбата на чл. 111 ЗЗД показва, че законодателят изрично е предвидил приложението на кратката погасителна давност в две категории случаи: а) когато става въпрос за платежи, дължими срещу възмездно ползване на някакво благо – работна сила, вещ, пари (съответно при вземания от трудово правоотношение, наем или възнаградителна лихва); б) когато става въпрос за плащания, свързани с обезщетение за договорно неизпълнение (обезщетение по чл. 82, неустойки и мораторни лихви). Интерес за настоящото изследване представлява първата категория.

Поради изричното разпореждане на закона вземанията на банката за възнаградителна лихва върху главницата, както и за мораторна лихва при незаплащане на падежа на задължението за част от главницата или за възнаградителна лихва, ще се погасяват с кратката тригодишна давност. Проблемът е следва ли тя да се приложи и за вземанията на банката за главницата?

В останалите две изрично посочени хипотези на приложима кратка давност относно задължение, свързано с ползването на съответно благо, между страните е налице правоотношение с продължително и периодично изпълнение – работникът всеки месец[22] предоставя труда си, срещу което получава възнаграждение; наемодателят всеки месец предоставя вещта си за ползване срещу наемна цена. Във всички тези случаи задълженията и на двете страни по правоотношението са с продължителен и периодичен характер, което дава възможност при неизпълнение на задължението на едната страна другата да се защити адекватно, като на свой ред не изпълни през дадения период – тоест като упражни възражение за неизпълнен договор. Така през всеки период, за който не получава възнаграждение, работникът може да спре да престира труда си, съответно наемателят ще спре да предоставя вещта, и обратно – ако работникът не изпълнява задълженията си, работодателят няма да му плаща, а когато не му е обезпечено необезпокояваното ползване на вещта, наемателят ще задържи плащането на наемната цена. Тоест в случаите, когато между страните възникват взаимни периодични задължения, поради което всяка от тях разполага с напълно адекватно законосъобразно средство за извънсъдебна защита на своите права, законът оправдано предвижда и по-кратка давност, доколкото кредиторът разполага с механизъм да защити интереса си без съдействие от насрещната страна.

Не така стоят нещата при договорите, при които престацията само на едната страна по правоотношението има характера на периодична в житейския смисъл на думата, а другата страна изпълнява задължението си с еднократен акт. Така например при договора за банков кредит (както и при договора за заем[23]), при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане и при договора за продажба на изплащане едната страна по договора изпълнява главното си задължение с еднократен акт – прехвърля съответното благо на насрещната страна, чиято престация поначало също би следвало да бъде изпълнена наведнъж с оглед на правилото на чл. 66 ЗЗД, но по силата на изрична уговорка между страните е разсрочена. В тези случаи съответно кредитодателят, прехвърлителят или продавачът няма как да се защити адекватно без съдействието на контрахента си, защото още при сключването на договора или непосредствено след това е изпълнил основното си задължение и няма какво да задържи като „санкция“ срещу неизпълнението на насрещната страна. Затова и е неоправдано да се приеме, че ratio legis е този кредитор, който е изпълнил наведнъж всички свои задължения по договора и се е съгласил да предостави на своя длъжник преимуществото на разсроченото плащане, следва да бъде „наказан“, като спрямо вземанията му се приложи кратката давност.

  1. Изводът, че понятието за периодичност, използвано в чл. 111 ЗЗД, не съвпада винаги с житейската представа за периодични плащания, намира подкрепа и в систематичното тълкуване на чл. 111 и чл. 88 ЗЗД. Според чл. 88, ал. 1 ЗЗД договорите с продължително или периодично действие се развалят с обратна сила. Тъй като характерът на договора се определя от характера на главните престации по него, то следва, че ако главните вземания по договора са периодични по смисъл на закона, то и договорът е с периодично изпълнение, както и обратното – основните вземания, произтичащи от договори с периодично изпълнение, следва да са периодични и съответно спрямо тях ще е приложима кратката тригодишна давност. Очевидно тези зависимости биха могли да се отнесат само към договори, от които се пораждат взаимно дължими периодични вземания – напр. наем, трудов договор, договори за периодична доставка на най-различни услуги – кабелна телевизия, интернет, топло-, водо- и електроснабдяване. При тях през всеки период и за двете страни по правоотношението възникват относително самостоятелни задължения, които имат един общ правопораждащ факт, но не представляват част от едно голямо цяло вземане. Затова и с изтичане на периода и при налично изпълнение и от двете страни, правоотношението в тази си относително обособена част е приключено и погасено, поради което няма нужда и от приложението на обратното действие на развалянето. Обратно – при договорите, при които главната, определяща договора предстация се състои в еднократно прехвърляне на едно благо, самият договор не е с периодично изпълнение. Насрещното задължение по волята на страните (или поради характера на самия способ за плащане при гледането и издръжката) е разсрочено, но то е част от една единна (макар и делима) престация за заплащане на определена стойност. Затова отделните вноски нямат самостоятелно значение и с изтичане на съответния период и изплащане на вноската не се наблюдава подобно окончателно уреждане на отношенията, макар че и насрещната страна е изпълнила вече. Поради това се предвижда обратно действие на развалянето в тези случаи – за да може еднократно престиралият да получи обратно даденото в цялост, а не само в „неизплатената“ част. Доколкото договорите, при които престацията на една от страните е разсрочена по силата на договорна уговорка, а другата изпълнява еднократно, нямат характера на договори с продължително и периодично изпълнение, то спрямо основните престации по тези договори не следва да намират приложение и правилата за периодичните платежи[24].

  2. Дали едно вземане се погасява с кратката или с общата давност, би следвало да се определя към момента на неговото възникване и спрямо юридическия факт, от който то възниква (аргумент в тази насока дава и правилото на чл. 113 ЗЗД, според което страните не могат да изменят продължителността на давностните срокове по своя воля). Ако от продажбата, заема, кредита, влога поначало възникват основни задължения за еднократни престации, не би следвало разсрочването на някое от тях по волята на страните да води до промяна в приложимия давностен срок. Противоположната теза е потенциален източник на несигурност – последователните ѝ привърженици ще трябва да се съгласят, че ако впоследствие страните уговорят еднократно изплащане на задължението или пък например кредиторът при наличието на съответните предпоставки упражни правото си да иска предсрочно плащане на цялата сума, тогава приложение ще трябва да намери общата петгодишна давност.

  3. В някои случаи прилагането на кратката давност се счита за проява на закрила спрямо икономически по-слабата страна, поради което следва да се насърчава в хипотезите на потребителски договори. По мое мнение тази теза няма логична опора – ако кредиторът знае, че вземането му ще се погаси в по-кратък срок, той би бил по-настойчив в опитите си да получи плащане, а когато става въпрос за банков кредит, по-бързо ще прибягва до позоваването на предсрочна изискуемост, което едва ли е в особен интерес на кредитополучателя независимо дали е потребител, или търговец.

Поради изложените съображения считам, че спрямо вземането на банката за главница по договора за банков кредит приложение следва да намери общата петгодишна давност. Тъй като отделните вноски стават последователно изискуеми съгласно приложения към договора погасителен план, то по правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече поотделно за всяка вноска при настъпване на нейната изискуемост.

IV. Преструктуриране на кредита:

В съдебната практика често се поставя въпросът какъв е ефектът от преструктуриране на кредита спрямо дължимите от кредитополучателя вноски и по-конкретно как то се отразява върху дадените обезпечения по кредита, както и върху срока за погасяване по давност. Решението на тези въпроси зависи от формата за преструктуриране на дълга, която е използвана в конкретния случай, а тя е най-често една от две разновидности – рефинансиране или последващо разсрочване.

  1. Рефинансирането представлява отпускане на нов кредит от страна на банката, чиято цел е да се погасят стари кредитни задължения – към същата или към друга банка, и да се обединят в едно ново задължение. Тъй като в този случай предходните задължения на кредитополучателя се погасяват чрез плащане, естествено и дадените по тях обезпечения няма да служат за гарантиране на новия дълг (освен ако длъжникът или съответното трето лице не ги представи отново при сключване на новия договор за кредит). Съответно главницата по този нов кредит ще се погасява с общата петгодишна давност, макар че сумата е използвана за погасяване на задължения по стари кредити, в които са били включени и задължения за лихви, погасяващи се с тригодишна давност. С този тип преструктуриране банката може да постигне основно две цели:

А. Да привлече клиенти на други банки, които ще използват рефинансирането, за да обединят задълженията си към други кредитни институции в едно[25], като предполагаемо ще заплащат малко по-ниска лихва или месечната им вноска ще е по-малка заради по-дългия срок на новия кредит, или

Б. Да се справи със собствените си лоши кредити, като даде възможност на кредитополучателите да се издължат при по-поносими за тях условия откъм срок/месечни вноски и същевременно повиши възможността за събиране на задължението. На практика е възможно при рефинансирането в този случай потребителят да използва новия кредит, за да заплати частично погасени по давност задължения към банката и така дори да не успее да събере новото вземане от длъжника, кредитодателят поне ще може да го цедира при по-добри условия, защото цесионерът няма да купува портфейл с частично погасени вземания.

  1. Вторият способ за преструктуриране е чрез последващо разрочване на задълженията на кредитополучателя към банката, при което между страните се сключва анекс към първоначалния договор за банков кредит. В установителната му част се съдържа постигнатото между страните съгласие относно дължимите към момента суми по пера – главница, възнаградителна лихва, мораторна лихва, а на база на това се изготвя нов погасителен план. Според трайната практика на ВКС[26] това съглашение поначало няма да има характера на новация освен ако страните изрично не са посочили това си намерение. По мое мнение липсата на animus novandi[27] може да се изведе от основно две последици на новацията, които страните принципно не целят да постигнат в тези случаи:

А. Според чл. 107, изр. 2 ЗЗД при новация обезпеченията, които трети лица са дали за стария дълг, ще се погасят освен ако тези лица не се съгласят да обезпечават изпълнението и на новото задължение. Едва ли когато банката дава възможност на един неизправен длъжник да изпълни в нов срок, цели по силата на този си акт да се лиши от залозите или ипотеките, дадени от трети лица, и поръчителствата за дълга. Затова следва да се приеме, че при последващо разсрочване обезпеченията, дадени по договора за банков кредит, се запазват. Друг е въпросът обаче как споразумението между банката и кредитополучателя се отразява върху задълженията на третите лица, дали обезпечение за дълга. Въз основа на чл. 21, ал. 1 ЗЗД спрямо тях това споразумение се явява res inter alios acta, тоест спрямо тях важат условията на първоначалния договор. В уредбата на поръчителството този ефект е предвиден и в специалната разпоредба на чл. 147, ал. 2 ЗЗД, според която продължаването на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие по отношение на поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това, но този извод следва да намери приложение и спрямо реалните поръчители, дали в залог или ипотекирали своя вещ, доколкото няма законово основание за отклонение от принципа, че облагацията има действие само спрямо договарящите страни и не може да влошава положението на трети лица.

Б. Ако последващото разсрочване на кредита винаги по необходимост води до новиране на задълженията, ще трябва да приемем, че тъй като старите задължения са погасени и на тяхно място е възникнало едно единно задължение, то новото задължение ще се погасява с общата петгодишна давност, независимо че се състои и от вземания за лихва, погасяващи се с изтичането на тригодишен срок. Освен това доколкото няма пречка да се новират естествени задължения, ще се окаже, че нов петгодишен срок тече и за погасените по давност задължения на длъжника[28]. Съгласявайки се да подпише споразумението за разсрочване, длъжникът цели да получи поносими условия за погасяване, макар че през по-дългия срок ще изплати и повече лихва като крайна сума, а не да се обвърже с по-обременителни условия от предходните. Затова считам, че при последващо разсрочване на кредита, тъй като в споразумението за изготвяне на нов погасителен план длъжникът признава вземанията на банката, то по силата на чл. 116, б. „а“ във връзка с чл. 117, ал. 1 ЗЗД давността за тях ще се прекъсне и ще започне да тече нова давност, но тя ще е за отделните пера със същия срок както преди разсрочването – тоест разсрочената главница ще се погаси в нов петгодишен срок, а разсрочената лихва – с изтичането на три години. Така ако всяка нова вноска се състои от част стара главница, стари възнаградителни лихви и стари мораторни лихви, с настъпване на изискуемостта на вноската за всяка нейна част ще тече съответният срок[29]. Ако в новото разсрочване са включени задължения на длъжника, които са погасени по давност, то тъй като давностният срок е изтекъл, няма как да се прекъсне и да започне да тече нова давност. Тоест при неизпъление длъжникът ще се може да се позове на изтеклата давност освен ако изрично не се е отказал от това, както позволява чл. 113 ЗЗД[30].

V. Предсрочна изискуемост:

В чл. 432 ТЗ са предвидени хипотези, в които банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, като по същество се разширява кръгът от случаи, в които длъжникът може да загуби преимуществото на срока по чл. 71 ЗЗД, и се предвижа изрично възможността страните да предвидят и други обстоятелства, които водят до предсрочна изискуемост на задълженията по кредита. Във връзка с тази възможност в редица ОУ по договори за банков кредит е предвидено, че при настъпване на определени обстоятелства (например длъжникът забавя плащането на една вноска повече от 150 дни), задължението за връщане на главницата става автоматично предсрочно изискуемо. Поставя се въпросът допустимо ли е да се предвижда подобна автоматичност и ако да, какъв е нейният ефект.

Ако изходим от идеята, че предсрочната изискуемост се свежда да загуба на преимуществото на срока от страна на длъжника, тоест до възможност кредиторът да иска изпълнение на задължението наведнъж, а не при спазване на погасителния план, то ще видим, че настъпването на състоянието на предсрочна изикуемост като положение, при което банката може да иска плащане преди срока, е обусловено единствено от осъществяването на предвидените в закона или в договора обстоятелства, без да е необходимо кредиторът да правя някакво волеизявление. Затова самото понятие „автоматична предсрочна изискуемост“ е в известен смисъл non sense[31]. За да настъпи състоянието изискуемост, при което кредиторът има право иска изпълнение на цялото вземане за главницата, е необходимо само настъпването на предвиденото в закона или договора условие. Волеизявление на банката е необходимо с оглед упражняване на правото да се иска предсрочно изпълнение, което няма да има за ефект настъпването на изискуемостта на вземането, защото тя вече е настъпила, а поставянето на длъжника в забава по отношение на целия неизплатен размер на главницата, макар че първоначално уговореният срок не е настъпил. Поради това считам, че разпоредбите на чл. 432 ТЗ и чл. 71 ЗЗД следва да се тълкуват в смисъл, че не уреждат хипотезите, в които кредиторът има право да обяви вземането за предсрочно изискуемо, а определят в кои случаи вземането става предсрочно изискуемо, въз основа на което кредиторът може да упражни правото си да иска да му се изпълни, тоест да постави длъжника в забава по отношение на цялото вземане. Ако поначало срокът по договора за банков кредит е в полза и на двете страни (банката има интерес от получаване на възнаградителна лихва през целия период на договора, а кредитополучателят – от разсроченото плащане), то при редовно изпълнение задължението на длъжника е нито изпълняемо, нито изискуемо преди срока. След настъпване на обстоятелствата по чл. 432 ТЗ или чл. 71 ЗЗД задължението продължава да не е изпълняемо (тоест длъжникът следва да спазва първоначалния погасителен план), но е изискуемо[32].

В тази връзка интерес представлява въпросът какъв е ефектът от упражняване правото на кредитора да иска предсрочно връщане на главницата по кредита. На първо място, както вече беше посочено, длъжникът изпада в забава по отношение на цялата предсрочно поискана главница (по отношение на дължимите и просрочени до този момент вноски като части от главница и възнаградителна лихва длъжникът вече си е в забава), поради което дължи върху нея мораторна лихва от момента на получаване на волеизявлението на кредитора за предсрочно изпълнение. Следва обаче да се отбележи, че това не е хипотеза на разваляне на договора, тъй като промяната в правоотношението се състои в това, че длъжникът занапред губи преимуществото на срока, а не в отпадане с обратна сила на договорната връзка. Поради това остават дължими изплатените до този момент възнаградителни лихви, както и се дължат всички уговорени неустойки, доколкото загубата на преимуществото на срока не води до отпадане на договорното правоотношение[33].

Обстоятелството, че кредиторът иска от длъжника да му върне веднага заетата сума, означава, че кредитополучателят вече не може да се ползва от нея, поради което не дължи уговорената възнаградителна лихва, а мораторна такава. В практиката на ВКС се среща становището[34], че при настъпване на предсрочна изискуемост длъжникът освен главницата дължи и всички възнаградителни лихви, които би платил до края на срока по договора. Това мнение не отчита обстоятелството, че след като кредиторът иска изпълнение преди срока, то той лишава длъжника от правото необезпокоявано да ползва предоставеното му благо, поради което на банката се дължи обезщетение за това, че даден неин актив се намира у длъжника под формата на обезвреда за забавеното изпълнение, но не и като възнаграждение за ползване, от което кредитополучателят е лишен. Обратното би довело и до неоснователно обогатяване на кредитодателя[35], чиято максимална вреда при предсрочно погасяване на вземането се изразява в разликата между възнаградителната лихва, уговорена с неизправния длъжник, и сумата, която би получил от лихвата при последващо предоставяне на средствата на друг кредитополучател, намалена с разходите за това последващо предоставяне. Затова и основателно в други актове на ВКС[36], както и в литературата[37], се приема, че при упражняване правото да иска предсрочно погасяване на кредита, банката няма основание да претендира и заплащане на уговорената по договора възнаградителна лихва до края на първоначално уговорения срок.

Спорен във връзка с предсрочната изискуемост е и въпросът за това, каква е последицата от упражняване правото на кредитора да иска предсрочно изпълнение по отношение на поръчителя. Според чл. 140 ЗЗД поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнението. Доколкото основанията, водещи до предсрочна изискуемост, са свързани с неизпълнение на договора, които са или предвидени по закон, или посочени в договора, излиза, че поръчителят е обвързан от последиците на предсрочната изискуемост и кредиторът и от него може да иска предсрочно връщане на цялата сума по кредита. До този извод може да се стигне и чрез тълкуване с аргумент за противното на чл. 147, ал. 2 ЗЗД – след като законът предвижда изрично, че удължаването на срока не обвързва поръчителя, то при скъсяването му поръчителят се явява обвързан от новия падеж. В този смисъл е и трайната практика на ВКС[38].

По мое мнение това разрешение създава известна несправедливост. Тъй като банката не е длъжна да уведомява поръчителя за неизпълнение от страна на длъжника, а и поръчителят няма адекватен способ да проверява изпълнява ли длъжникът задълженията си, излиза, че поръчителят ще е задължен да заплати наведнъж цялата сума по кредита, когато е можело, ако би бил уведомен за неизпълнение от страна на длъжника, да предотврати този резултат чрез заплащане на няколко вноски. Считам, че това е причината някои автори[39] да защитават тезата, че предсрочната изискуемост има относително действие и не е противопоставима на поръчителя. Тази теза обаче също е крайна, защото принуждава кредиторът да чака първоначално уговорените падежи, преди да има право да реализира вземането си спрямо поръчителя. Затова с оглед внасяне на баланс в отношенията между страните, ми се струва разумно да се приеме, че когато настъпят условия за предсрочна изискуемост на задължението, кредиторът трябва да уведоми за това поръчителя, като му даде срок, в който би могъл вместо длъжника да изпълни задължението, чието неизпълнение води до загуба на преимуществото на срока.

VI. Заключение:

Въз основа на предложените разсъждения биха могли да се направят следните изводи:

  1. При преценка относно това, дали дадена клауза от ОУ на банката обвързва насрещната страна по договора, следва да се изхожда от качеството, в което договаря кредитополучателят, обременителността на клаузата, необходимостта от разпределение на риска и възможните икономически последици от извода.

  2. Уговорката за плаваща лихва е неравноправна в случаите, когато промяната на лихвения процент зависи от неясни фактори или такива, върху чието изменение банката може да влияе, както и когато в договора е предвидена възможност единствено за нарастване, но не и за понижаване на размера на възнаградителната лихва. Това разрешение следва да намери приложение и когато кредитополучател е търговец, тъй като не е изпълнено изискването на чл. 58 ЗКИ банката да посочи обективни критерии за промяна на лихвения процент. В тези случаи кредитополучателят не дължи заплащане на лихва в размера, определен въз основа на субективни фактори.

  3. Клаузата за превалутиране е неравноправна, когато при сключване на договора на потребителя не е била предоставена достатъчно информация, позволяваща му да направи заключение относно икономическите последици от включването на тази клауза в договора. В тези хипотези кредитополучателят не дължи заплащане на сумата, получена в резултат на промените във валутните курсове.

  4. Арбитражно споразумение, включено в договор за потребителски кредит, не обвързва потребителя, когато това би довело до ограничаване достъпа му до правосъдие. De lege ferenda следва да се предвиди неарбитрируемост на потребителските спорове.

  5. Клаузата, която предвижда възможност банката да прехвърли вземанията си спрямо кредитополучателя на трето лице, не е неравноправна освен ако по този начин се постига увреждане на длъжника.

  6. Уговорка, предвиждаща възможност банката едностранно да променя ОУ по договори с потребители, е неравноправна. Когато кредитополучател е търговец, е принципно допустимо да се уговаря, че уведомяването му за измененията в ОУ ще става чрез интернет страницата на банката.

  7. По отношение вземането на банката за главница по договора за банков кредит приложение намира общата петгодишна давност. Лихвите по договора – възнаградителна и мораторна, се погасяват с кратката тригодишна давност.

  8. При последващото разсрочване на задълженията на кредитополучателя като форма за преструктуриране на кредита не е налице новация. Със споразумението за разсрочване длъжникът признава вземанията на банката, поради което по отношение на тях започва да тече нов давностен срок – петгодишен за главницата и тригодишен за лихвите по кредита. Удължаването на срока по договора не обвързва поръчителите и лицата, обезпечили със своя вещ задължението на кредитополучателя.

  9. Предсрочната изискуемост на задълженията на кредитополучателя по договора за банков кредит като право на банката да иска връщане на дадената сума преди срока настъпва с осъществяване на предвидените в чл. 432 ТЗ или в договора обстоятелства. Волеизявление на кредитора е необходимо, за да постави длъжника в забава.

  10. Преди да поиска изпълнение на цялото задължение от поръчителя, кредиторът следва да го уведоми за налично неизпълнение от страна на длъжника, обуславящо правото на банката да иска изпълнение преди срока, като му даде възможност да изпълни вместо длъжника, за да предотврати упражняване правото на банката да постави кредитополучателя в забава по отношение на цялата непросрочена главница.

Автор: Цветелина Байрактарова

star

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.
Всеки има право на отговор!
R.S.V.P.

[1] Практически в определени хипотези това разграничение не отговоря на действителността – напр. един ЕТ, който получава кредит за финансиране на дребен бизнес, не се отличава особено по знания и опит от потребителя, който разчита на парите от кредита за закупуване на личен автомобил. Затова и предлаганите критерии следва да се прилагат заедно и гъвкаво, а не като твърда формула за отговор на поставения въпрос.

[2] Подробно за факторите, обуславящи ликвидност и платежоспособност на търговските банки вж. в Иванов, П., Врачовска, М. Банково дело, С., 2004, стр. 90 и сл.

[3] В този смисъл са и решенията на Съда на ЕС по дела Matei, C-143/13 и Kásler, C-282/14, в които се приема, че критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно конкретни, за да може един нормално осведомен среден потребител да се ориентира за икономическите им последици. Затова и не може да се сподели становището на ВКС, застъпено в Решение №77/22.04.2015г. по гр. д. №4452/2014г. на III г.о., според което няма проблем изменението на лихвата да бъде поставено в зависимост общо от „пазарните условия“, тъй като това са условията, установени съобразно наредби на БНБ.

[4] Върху необходимостта на потребителя да се предостави достатъчно информация, преди да вземе решение за сключване на договор за кредит, акцентира и Съдът на ЕС в решенията се по дело RWE Vertrieb, C‑92/11, точка 44 и дело Constructora Principado SA, C-226/12, точка 25, когато определя дали дадена клауза има характера на неравноправна по смисъла на чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспониран у нас в чл. 143 ЗЗП.

[5] По този въпрос вж. и Георгиев, А. Недействителност на клаузата за изменение на лихвата в договора за банков кредит в сп. „Съдийски вестник“, бр. 3/2013г., както и Касабова, К. Банково право. Актуални проблеми на практиката, стр. 119.

[6] Тук става дума за валутния курс, обявен от съответната банка. За улеснение не посочвам отделни стойности за курс „купува“ и курс „продава“.

[7] Така е приел съдът в Решение № І-26-138/20.02.2014г. по гр. д. 9356/2013г. СРС, 38 с-в.

[8] Онлайн проучване през февруари 2012г. в Хърватия сочи, че в резултат на прилагане на клаузата за превалутиране в швейцарски франкове разходите на потребителя във връзка с банковия кредит изкуствено нарастват средно с 51%, а средният потребител губи доверие в банковата система, което означава, че правният режим позволява банките да демонстрират обществено безотговорно поведение. Вж. Rodik, P. Can You Really Trust Your Personal Banking Advisor? How Loans with Currency Clause in Swiss Francs Impoverished Croatian Middle Class Households в Social and Psychological Dimensions of Personal Debt and the Debt Industry, 2014.

[9] До този извод е достигнал съдът в Решение от 22.10.2012г. по гр. дело № 40854/2011г. СРС, 51-и състав.

[10] Затова и полският Съд за защита на конкуренцията и потребителите (решение XVII AmC 1531/09) е включил този тип клаузи за превалутиране в списъка си със забранени неравноправни клаузи.

[11] Намерила израз в Решение №2/23.01.2015г. по т.д. 2831/2014г. на I т.о., докладчик съдия Никола Хитров, Решение №32/04.03.2015г. по т.д. 4559/2013г. на I т.о., докладчик съдия Ирина Петрова, Решение №11/05.03.2015г. по т.д. 450/2014г. на II т.о., докладчик съдия Емилия Василева.

[12] Вж. по този въпрос Guidelines for Arbitrators dealing with cases involving consumers and parties with significant differences of resources, Chartered Institute of Arbitrators, https://www.ciarb.org/docs/default-source/practice-guidelines-protocols-and-rules/practice-guideline-17.pdf?sfvrsn=2.

[13] Вж. например чл. 28 (глава 8) и чл. 66 (глава 12) от шведския Закон за недвижимите имоти, които предвиждат спорове във връзка с наемни правоотношения да се отнасят до т. нар. местни трибунали, които в едни случаи действат като медиатори, а в други – като арбитражен съд. На различното значение на понятието „арбитраж“ в законодателствата на държавите членки се акцентира и в Cole, T., Bantekas, I. and others, Legal Instruments and Practice of Arbitration in the EU, Study for the Jury Committee, 2014, стр. 207, където за пример се дава испанската система от арбитражи, предназначени да се занимават само с потребителски спорове. Не са от такъв тип т. нар. помирителни комисии, предвидени за разрешаване на потребителски спорове по пътя на медиацията по чл. 182-184 ЗЗП и към които препраща чл. 40 ЗПК, тъй като отнасянето на спора пред тях не е задължително, а и евентуално постигнатото споразумение не решава спора окончателно.

[14] Тълкуването на този текст създава проблеми и в други държави, които са приели буквално текста на директивата във вътрешното си законодателство. Тълкувайки какво означава фразата „arbitration not covered by legal provisions“ английският High Court в решението си по делото Mylcrist Builders Ltd v Buck [2008] EWHC 2172 (TCC) (19 September 2008) стига до извода, че за арбитраж, предвиден по закон, ще става дума не когато избраният от страните арбитър отговаря на изискванията на Arbitration Act 1996, а когато закон изрично изисква страните да отнесат спора пред арбитраж, тоест по закон е предвиден арбитражен съд, който да се занимава с уреждането на даден тип потребителски спорове. В същото решение съдът е приел, че арбитражна клауза по договор с потребител е неравноправна.

[15] Вж. решение на СЕС по дело Asturcom Telecomunicaciones SL v Cristina Rodríguez Nogueira, C-40/08, което предвижда, че в хода на производство за издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражно решение съдът служебно следва да извърши проверка дали арбитражната клауза е равноправна и ако установи, че не е, да откаже да издаде ИЛ (тоест дори при липса на възражение от страна на длъжника потребител, който поради едностранността на производството у нас на този етап няма и как да възрази, че арбитражното решение не го обвързва), както и решение по дело Elisa María Mostaza Claro v Centro Móvil Milenium SL, C-168/05, според което при искане за отмяна на арбитражното решение пред държавен съд последният следва да уважи искането, ако са налице предпоставките за неравноправност на клаузата дори и потребителят да не е направил такова възражение пред арбитражния съд.

[16] Срвн. например английският Arbitration Act 1996, s. 91 предвижда неравноправност на арбитражна клауза при спорове за суми под £ 5 000; немският Zivilprozessordnung в §1031(5) изисква арбитражното споразумение да е в отделен документ, подписан саморъчно или с квалифициран електронен потдпис, или да е част от нотариално удостоверен договор; чл. 2061 от френския Code Civil предвижда, че арбитражните клаузи са валидни, когато са част от договор, сключен в хода на професионална дейност; чл. 6 от шведския Закон за арбитража принципно изключва арбитражните споразумения при договори за доставка на стоки или услуги, предназначени за лична употреба, когато споразумението е сключено преди възникване на спора.

[17] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, С., 2010, стр. 501 относно невъзможността цедираният длъжник да противопоставя на цесионера свои възражения срещу цедента, основаващи се на юридически факти, възникнали след съобщаването на длъжника за цесията.

[18] Това би противоречало на общото изискване за добросъвестност и полагане на дължимата грижа при изпълнение на поетите договорни задължения, намерило израз в чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, както и в чл. 302 ТЗ.

[19] Вж. Таков, Кр. Към понятието „периодични плащания“ в сп. „Търговско право“, кн.4/2011г. Авторът поставя въпроса като дискусионен, макар че на стр. 52 приема, че вземанията по договор за банков кредит се погасяват с кратката 3-годишна давност.

[20] Първанова, Б. Периодични плащания ли са вземанията за главница по договор за банков кредит? в сп. „Съдийски вестник“, кн.2/2014г., Василев, Ив. Коя е приложимата погасителна давност при договор за банков кредит в дайджест „Търговско и облигационно право“, кн.1/2015г.

[21] Вж. Решение №582/21.12.2010г. по гр.д. 1384/2009г. на IV г.о. на ВКС, Решение №28/05.04.2012г. по гр.д. 523/2011г. на III г.о. на ВКС, Решение №147/23.07.2012г. по гр.д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС, Решение №90/31.03.2014г. по гр.д. 6629/2013г. на IV г.о. на ВКС.

[22] Вземам месеца като най-често срещан период, без това да е от решаващо значение.

[23] По мое мнение съществуващите различия между договора за заем и договора за банков кредит не обуславят разлика в извода относно приложимата погасителна давност за вземанията на кредитора, защото различията в режима не засягат единната същност на двата договора, състояща се в предоставяне на определена сума пари за определен срок срещу задължение сумата да се върне.

[24] Вж. Бобатинов, М. Договорът за банков кредит, С., 2003, стр. 267 – авторът приема, че развалянето на договора за банков кредит има действие занапред. С оглед на гореизложеното считам, че тази теза не е коректна. Не навлизам в дълбочина на спора, тъй като при договора за банков кредит се наблюдава особеността, че след като банката отпусне кредита, договорът като че ли се трансформира в едностранен, поради което за банката е без особено значение по кой ред ще си върне парите – с иск за връщане на даденото поради отпаднало основание или чрез иск за реално изпълнение. Поради това и рядко в практиката банка прави изявление за разваляне на кредита, доколкото по договорите за заем и кредит кридиторът разполага с много по-удобно средство да удовлетворяване на интереса си – предсрочната изискуемост.

[25] Съобр. чл. 32, ал. 3 ЗПК – при потребителски кредит не може да се търси неустойка за предсрочно погасяване в период, през който лихвата е променлива, а по ал. 4 в срока, в който се дължи фиксирана лихва, обезщетението не може да надхвърля 1 % от предсрочно погасеното. Същото ограничение важи и за ипотечни кредити освен ако погасяването става след изплащане на 12 месечни вноски, когато обезщетение изобщо не се дължи съобразно ал. 8. Когато кредитополучателят не е потребител, не съществуват формални ограничения за размера на неустойката за предсрочно погасяване – в тарифите си за таксите и комисионите банките посочват неустойка в размер между 2 и 5 % от предсрочно погасеното в зависимост от остатъчния период и срока на предизвестие.

[26] Вж. в този смисъл Решение №789/2002г. по гр.д. №2292/2001г. на V г.о. на ВКС, Решение №130/24.03.2009г. по т.д. 650/2008г. на II т.о. на ВКС, Решение 147/23.07.2012г. по гр. д. 627/2011г. на III г.о. на ВКС, Решение №138/22.08.2013г. по т.д. 27/2012г. II т.о. на ВКС, Решение №210/22.12.2014г. по т.д. 4090/2013г. на I т.о. на ВКС. Така и Калайджиев, А. Облигационно…, стр. 535.

[27] За критичен поглед върху съвременните разбирания за новацията вж. Конов, Т. Aliquid novi et/vel animus novandi? в Theo Noster, сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков, стр. 164 и сл. По мое мнение, ако критерият за това налице ли е новация, е продължават ли да съществуват две паралелни задължения – старо и ново, или само новото, то ще отречем правото на страните да изменят договора по взаимно съгласие, както позволява чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, без по необходимост да желаят ефекта на новацията така както го урежда чл. 107 ЗЗД. Затова и в търсене на действителната обща воля на страните по смисъла на чл. 20 ЗЗД следва да се питаме не само дали при разсрочване остава само едно задължение с нови параметри (а не две паралелни – старо и ново), което, ако би било така, би ни довело до извода, че сме изправени пред новация, но и дали страните при склюване на анекса са целели да настъпят последиците на новация.

[28] Ако би се приел този извод, ще трябва да го приложим и към споразуменията, които топлофикациите сключват със своите потребители и да приемем, че поради новационния характер на разсрочването задълженията на длъжника, които до споразумението са се погасили или е следвало да се погасят в тригодишен срок, ще „възкръснат“ и ще тежат върху него за следващи пет години.

[29] Както е при анюитетните вноски по принцип – тъй като всяка от тях се състои от част от главницата и част от възнаградителната лихва, отделните части се погасяват с различна давност.

[30] Вж. Решение №186/19.06.2013г. по гр. д. 927/2012г. на IV г.о. на ВКС, според което с признанието на погасено по давност вземане нито започна да тече нова давност, нито се прави отказ от изтекла давност. В Решение №65/03.06.2011г. по т. д. 600/2010г. на I т.о. на ВКС обаче съдът приема, че „признанието, направено след изтичане на погасителната давност, представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност, но не води до прекъсване на теченето й“, макар че крайният извод на съда е в съответствие с тезата, че признанието на дълга не прави възражението за изтекла давност неоснователно. Считам, че за да се говори за отказ от изтекла давност, длъжникът следва да направи изрично волеизявление в този смисъл, защото отказът е свързан с тежка последица за него, а и съществува известна законова празнота по въпроса след направения отказ започва ли да тече нов давностен срок и ако да, каква следва да е неговата продължителност – каквато е важала за погасеното вземане или ще се приложи общият петгодишен срок. Би могло да се поддържа и че доколкото възражението за изтекла давност може да се упражнява ефективно пред съд, едва при заведен иск за изпълнение длъжникът може да упражни това си възражение и съответно едва тогава може да се откаже от него – изрично по чл. 113 ЗЗД или чрез неупражняването му, защото съгласно чл. 120 ЗЗД съдът няма да приложи давността служебно, а след влизане в сила на осъдителното решение според чл. 117, ал. 2 ЗЗД новият давностен срок ще е петгодишен.

[31] Може да се предполага, че в ОУ на банките то се използва с идеята, че с настъпване на съответните обстоятелства длъжникът автоматично изпада в забава (което е различно от изискуемостта), макар че е съмнително дали това разрешение е в интерес на самата банка. Например може да се окаже, че при неплащане на една вноска от страна на длъжника и съответно настъпване на автоматична предсрочна изискуемост в смисъл на забава, кредиторът ще трябва да бърза да предяви иск срещу длъжника в рамките на шест месеца, за да не изгуби правата си срещу поръчителя съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

[32] Затова считам и че по-скоро социални причини са довели ВКС в т. 18 на ТР №4/2013г. ОСГТК до извода, че банката следва да е уведомила длъжника за факта, че е направила задължението предсрочно изискуемо, преди да подаде заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.

[33] Поради това по мое мнение становището, че предсрочната изискуемост води до разваляне и съответно прекратяване на договорната връзка между страните, е неточно. За това становище вж. Герджиков, О. Търговски сделки, С., 2008, стр. 264, както и Бобатинов, М. Договорът…, стр. 232, 267, 270. Аргумент в тази посока е и обстоятелството, че задълженията по договор за заем също биха могли да станат предсрочно изискуеми, макар че договорът е едностранен и не подлежи на разваляне.

[34] Вж. Решение №99/01.02.2013г. по т.д. №610/2011г. на I т.о. на ВКС (докладчик съдия Тотка Калчева).

[35] Така, ако е изтеглен кредит за 100 хил. лева със срок 10 г. и годишен процент на разходите 10,43% и хипотетично на втория месец от действие на договора банката поиска предсрочно изпълнение, защото са налице условия за това, наред със 100 хил. лева, кредитополучателят ще трябва да плати и цялата възнаградителна лихва в размер на 58 580, 56 лева.

[36] Вж. Определение №974/07.12.2011г. по ч.т.д. 979/2010г. на II т.о. на ВКС (докладчик съдия Ваня Алексиева), постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

[37] Вж. Пунев, А. Обемът на дължимото при предсрочна изискуемост на договор за потребителски кредит в дайджест „Търговско и облигационно право“, кн.12/2013г.

[38] Решение №165/22.12.2014г. по т.д. 1784/2013г. на II т.о. на ВКС, Решение №23/24.03.2015г. по т.д. №1717/2013г. на I т.о. на ВКС.

[39] Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията, стр. 154, Калайджиев, А. Облигационно…, стр. 267.

Подобни статии

6-08-2015ЗАСТРАХОВАНЕ ВЪВ ВРЪЗКА С ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ противоконституционностОбезсилване на заповед за изпълнение във връзка с чл.415 (5) ГПК. Съществуват ли противоречия и има ли нужда от промяна? грамада art-242КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ СТАТИЯТА „ЗА ПРИЛОЖИМОСТТА НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ КЪМ ДОГОВОРА ЗА БАНКОВ КРЕДИТ “ конкуренция апорт особен залогКонкуренция между апорт и особен залог на търговско предприятие във връзка с придобиване на правa върху недвижим имот 29-07-2015Специфики на облагането с ДДС на сделки, по които страна е консорциум във връзка с Решение № 6096 от 27.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 9484/2014. г., I о.