ДИСКУСИОННИ ВЪПРОСИ В ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС – 2

Настоящата работа е продължение на публикуваната в брой 3/2015г. на списание „Норма” статия „ДИСКУСИОННИ ВЪПРОСИ В ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС”, както и част от решението на задачата, която съм си поставил, а именно, да акцентирам върху едни от най-наболелите проблеми на изпълнителното производство, както и да търся тяхното решение.

Спиране на изпълнението по реда на чл. 438 ГПК. Приложно поле

Посочената хипотеза на спиране на изпълнението е поместена в глава XXXIX, раздел I ГПК, носещи наименованията – „ЗАЩИТА СРЕЩУ ИЗПЪЛНЕНИЕТО”, съответно „ОБЖАЛВАНЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА СЪДЕБНИЯ ИЗПЪЛНИТЕЛ”. Систематичното място на разпоредбата на чл. 438 ГПК води до извод, че спирането на изпълнението в тази хипотеза е предвидено, за да се защитят правата на определени от закона лица, от процесуалнонезаконосъобразни действия извършени от органа по принудително изпълнение, докато трае съдебното им обжалване. По естеството си, образуваното съдебно производство по обжалване на действията на съдебния изпълнител е спорно правораздавателно, целящо да отмени правните последици на извършеното незаконно действие на съдия-изпълнителя или да задължи последния валидно да повтори същото, респективно да се въздържи от неговото осъществяване[1]. Искането за спиране по реда на чл. 438 от ГПК подлежи на разглеждане единствено при наличие и в рамките на висящо производство по обжалване действията на съдебния изпълнител. Същото не представлява обезпечителна мярка по смисъла на чл. 390 ГПК[2]. Преценката за основателността на молбата се свежда до едно предварително обсъждане на въпроса за допустимостта и вероятната основателност на жалбата, до чието разглеждане се настоява за спиране.

Приложно поле на чл. 438 ГПК

Чл. 435, ал. 1 ГПК – според тази разпоредба, взискателят може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши искано изпълнително действие, както и спирането и прекратяването на принудителното изпълнение. Четейки посоченият текст е видно, че тук въобще не може да става дума за наличие на изпълнение, което да подлежи на спиране, а напротив, взискателят обжалва действията на съдебния изпълнител, с които същият му отказва исканото изпълнение, съответно е спрял или прекратил изпълнението. Тъй като разпоредбата на чл. 438 ГПК е предвидена с цел защита правата на определен от закона кръг правни субекти, които оспорват действията на съдебния изпълнител поради процесуалната им незаконосъобразност, то за да е приложима, е необходимо да са налице извършвани изпълнителни действия от органа по принудително изпълнение, т.е да е налице изпълнение. Както видяхме, в хипотезата на чл. 435, ал. 1 ГПК не е налице изпълнение, а отказ от изпълнение, съответно спряно или прекратено изпълнение и няма какво да се спира[3]. Освен това, отказът на съдебния изпълнител да постанови спиране, съответно прекратяване на изпълнението, по искане на длъжник, не подлежи на обжалване. В този ред на мисли, разпоредбата на чл. 438 ГПК не намира приложение, тъй като не е налице изпълнение, което да подлежи на спиране.

Чл. 435, ал. 2 ГПК – тук разпоредбата на чл. 438 ГПК намира приложение. Става въпрос за съвкупност от действия на съдебния изпълнител, срещу които длъжникът може да подаде жалба претендирайки процесуалната им незаконосъобразност.

На първо място, длъжникът може да обжалва постановлението за глоба. Касае се за глоба, която се налага при неизпълнение на задължения предвидени в чл. 527, ал.1 и ал. 3 ГПК – глоба за неизпълнение на задължение с оглед на личността и неизпълнение на задължения за бездействие. Другата хипотеза, при която се налага глоба е чл. 528, ал. 2 ГПК – неизпълнение на задължение за предаване на дете. В тези случаи съдебният изпълнител налага глоби и длъжникът може да ги обжалва по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК. В тази хипотеза не се включват глобите налагани по реда на чл. 93 ГПК, тъй като те се обжалват пред районния съд, а в хипотезите на обжалване предвидени в чл. 435 ГПК, жалбата се подава до окръжен съд. Втората възможност за длъжника е да обжалва насочването на изпълнението върху имот, който той счита за несеквестируем. Приложението и е свързано най-вече с обжалване на действия по насочване на изпълнението върху недвижим имот, който длъжникът счита за негов единствен. Какво обаче следва да се разбира под действие по насочване на изпълнението ?
В Тълкувателно решение от 26.06.2015г. по т.д. 2/2013г. на ВКС се прие, че първото действие по насочването на изпълнението е налагането на възбрана/запор върху имуществото на длъжника. Независимо от това обаче, подадена жалба преди уведомяването на длъжника за налагането на възбрана/запор е допустима, тъй като той има интерес да бъдат разрешени въпросите относно несеквестируемостта. Третата възможност за длъжника е да обжалва отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот поради това, че не е уведомен надлежно за изпълнението. Тези действия в основната си част представляват финални протоколи, в които се удостоверява осъществяването на предписаното в изпълнителния лист поведение – освен гореизброените отнемания на вещ и отстраняване от имот, това са още и постановленията, свързани с преминаване на заместващ способ за изпълнение поради невъзможност за осъществяване на предписания в изпълнителния лист, предвидени в чл. 521, ал. 3 и чл. 527, ал. 4 ГПК[4], както и постановлението за разноските. Жалбата следва да бъде подадена в различно време, в зависимост от това кога е уведомен длъжникът за съответното действие. Постановлението за глоба се обжалва от момента на уведомяването на длъжника за наложената глоба. Първоначалното уведомяване за изпълнението се извършва с връчване на поканата за доброволно изпълнение по реда на чл. 428 ГПК, в която на длъжника освен за образуваното изпълнително дело, най-често се съобщава и за наложените върху имуществото му запори и възбрани, както и за разноските по изпълнението (в практиката на повечето съдебни изпълнители към поканата за доброволно изпълнение се прилага и постановлението за разноски). В резултат, жалбата следва да бъде подадена от момента на уведомяването на длъжника с ПДИ. В някои случай е необходимо допълнително уведомяване за наложена възбрана/запор, ако в поканата за доброволно изпълнение не е извършено такова уведомяване. Длъжникът се уведомява и за насочването на изпълнението в хипотезата на замяна на обезпечението – чл. 443 ГПК. Липсата на уведомяване за насрочен въвод във владение също е повод за обжалване. И в тези случай жалбата се подава от момента, в който длъжникът бъде уведомен.

Изводът е, че в хипотезите на обжалване на горепосочените действия, длъжникът може да поиска спиране на изпълнението по реда на чл. 438 ГПК, докато трае производството по обжалване, за да се гарантира, че действието няма да бъде предварително изпълнено, преди съдът да прецени законосъобразността му.

Чл. 435, ал. 3 ГПК – на обжалване от длъжника, лице, внесло задатък до последния ден на проданта, и от взискател, участвал като наддавач, без да дължи задатък, подлежи и издаденото от съдебния изпълнител постановление за възлагане на недвижим имот. В доктрината е прието, че чл. 438 ГПК не е приложим в тази хипотеза, тъй като предпоставка за изпълнението на възлагателното постановление е то да я влязло в сила[5]. Това становище заслужава подкрепа, тъй като е в синхрон с разпоредбата на чл. 498 ГПК. Съобразно нея, за да бъде извършено следващото изпълнително действие, а именно – въвод във владение, постановлението за възлагане трябва да е влязло в сила. В периода между издаването на постановлението за възлагане и влизането му в сила, съдебният изпълнител е в пасивна позиция, т.е изчаква решението на съда, ако постановлението е обжалвано. Поради това няма и какво да се спира, докато съдът се произнася по законосъобразността на издаденото постановление. С получаване на препис от съдебното решение, с което постановлението за възлагане е потвърдено, съдебният изпълнител следва да извърши въвод във владение, тъй като влязлото в сила постановление за възлагане е самостоятелно изпълнително основание за извършване на въвода[6]. В практиката се задаваше въпроса дали невписването на постановлението за възлагане след влизането му в сила е основание за съдебния изпълнител да отказва извършването на въвод. Отговорът е отрицателен, тъй като в чл. 498, ал. 1 ГПК са посочени изчерпателно предпоставките, които трябва да са налице, за да може съдебният изпълнител да извърши искания въвод и там не е посочено, че постановлението за възлагане трябва да е вписано. Въводът във владение се извършва на основание влязлото в сила постановление, чрез което купувачът на търга е придобил собствеността върху имота. Невписването на постановлението за възлагане е риск за купувача, тъй като ако в периода между влизането му в сила и вписването му бъдат вписани права на трети лица, това сериозно би затруднило купувача при възникнала в бъдеще конкуренция на права.

Чл. 435, ал. 4 ГПК – тук е предвидена възможност за трето лице да може да обжалва действията на съдебния изпълнител само когато изпълнението е насочено върху вещи, които в деня на запора, възбраната или предаването, ако се отнася за движима вещ, се намират във владение на това лице. Тук разпоредбата на чл. 438 ГПК намира приложение, тъй като третите лица бранят с подадената жалба правата си засегнати от процесуалната незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител. Така например ако към деня на налагането на възбраната/запора третото лице вече е било придобило вещта от длъжника и не се възползва от спирането по реда на чл. 438 ГПК, вещта може да бъде продадена в изпълнителното производство и така правата му да бъдат накърнени. Третото лице може да обжалва всички изпълнителни действия върху имота от насочването на изпълнението до издаването на постановлението за възлагане. За последното не е предвиден ред за обжалване, тъй като изброяването в чл. 435, ал. 3 ГПК е изчерпателно, а обжалваемостта на въвода във владение е предвидена в чл. 435, ал. 5 ГПК.

Чл. 435, ал. 5 ГПК – и тук приложението на чл. 438 ГПК е допустимо, защото третото лице, което е във владение на недвижимия имот предмет на въвод, има интерес от спиране на изпълнението, тъй като ако се допусне извършването на въвод без да се спре изпълнението, а в същото време третото лице безспорно е придобило владението върху имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява, то ще бъде отстранено от имота и владението му ще бъде отнето, а идеята на разпоредбата на чл. 438 ГПК в настоящата хипотеза е да осигури отлагане на подобно отстраняване поне до момента, в който не се установят правата на третото лице, тъй като то има право да защити фактическото си власт върху вещта, в случай, че има годно правно основание да я упражнява.

Чл. 503, ал. 2 във връзка с чл. 502 ГПК – тук е предоставена възможност за съпруга-недлъжник да обжалва изпълнителните действия на съдебния изпълнител върху общото имущество, в случай, че преди това му е посочил имущество на съпруга-длъжник, върху което да се насочи изпълнението, и което е достатъчно за удовлетворяване на вземането на кредитора, но съдебният изпълнител не се е съобразил с това и не е спрял изпълнението. Обжалването е по реда на чл. 435 и сл. ГПК и в този смисъл чл. 438 намира приложение. То се обосновава с идеята, че при изпълнение върху имущество в режим на СИО, засегнато се указва и лице, което не е длъжник. В този смисъл, ако е налице имущество индивидуална собственост на длъжника, което да послужи за удовлетворяване, законодателят е създал един вид възражение за поредност, т.е съпругът-недлъжник да има право да посочи на съдебния изпълнител това имущество и да поиска първо да се изпълнява върху него, за да може да се съхрани общото имущество, в което и той притежава собственост.

Чл. 463, ал. 1 ГПК – въпреки обжалваемостта на извършеното от съдебния изпълнител разпределение, в това производство не може да намери приложение спирането предвидено в чл. 438 ГПК, тъй като, за да бъде изпълнено разпределението, т.е да се извършат плащанията към кредиторите, е необходимо да е влязло в сила. Поради тази причина, няма и какво да се спира, докато тече производството по обжалване на разпределението. В случай, че конкуриращ кредитор оспори вземането на друг кредитор, то тогава възниква нужда от спиране на изплащането на суми по вече влязлото в сила разпределение, но в този случай спирането настъпва по силата на разпоредбата на чл. 464 ГПК.

Гореизложеното обособяване на законовите разпоредби, при които е приложим чл. 438 ГПК се налага поради всевъзможните искания за спиране на изпълнението отправяни до окръжните съдилища и нуждата да се направо едно ясно разграничаване на хипотезите на обжалване на действията на съдебните изпълнители, при които е допустимо спиране на изпълнението по този ред.

Приложима ли е разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК за банковите гаранти, които са изплатили задължението на длъжника по главното облигационно отношение, за обезпечаването на което е учредена и гаранцията.

В съдебната практика се оформиха противоречиви становища относно поставения въпрос. Според първото становище, банковите гаранти не могат да встъпят в правата на кредитора спрямо длъжника по издадения в негова полза изпълнителен лист, тъй като при изплащане на задължението от страна на гаранта, не е налице частно правоприемство, а и банковият гарант не е нито поръчител, нито солидарен длъжник и не може да попадне под обхвата на чл. 429, ал. 1 ГПК[7]. В другата част от постановените съдебни актове се застъпва обратното становище, а именно, че при изплащане на задълженията на главния длъжник от страна на банковия гарант, е налице частно провоприемство по силата на настъпила законна суброгация и отказите на съдебните изпълнители да конституират като взискатели банковите гаранти, биват отменяни[8]. Споделям второто становище поради следните съображения:
Разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК предвижда, че „наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист”.

В чл. 422 ТЗ е дадена законова дефиниция на банковата гаранция, която гласи, че „с банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея”.

В доктрината и съдебната практика отдавна е утвърдено становището, че банковата гаранция е различна от поръчителството, както и че при нея не е налице солидарна отговорност[9]. Поради това ако банката-гарант плати задължението на главния длъжник, то тя не играе ролята на платил дълга солидарен длъжник или поръчител и в този смисъл не може да попадне в хипотезата на чл. 429, ал. 1 ГПК. Остава последната възможност, а именно, платилата банка-гарант да се разглежда като частен правоприемник на кредитора.

Частното правоприемство е свързано с преминаване на отделни права, евентуално и правни задължения към правоприемника[10]. Такова частно правоприемство е налице например при цесия, завет на вземане, факторинг, покупко-продажба на имот, дарение, замяна и др. Сърцевината на частното правоприемство се състои в това, че е налице смяна на титулярството спрямо дадено субективно право. То може да настъпи чрез договорно изразено съгласие на страните – например при цесия, покупко-продажба, или чрез едностранна сделка – например при завет на вземане. Друг вариант за настъпване на частно правоприемство е чрез встъпване в правата на удовлетворения кредитор, т.е чрез суброгация (договорна или законна). Тъй като при банковата гаранция не е налице договорно прехвърляне на права или договорна суброгация, то остава да се разгледа възможността за настъпване на законна суброгация. На първо място следва да се отбележи, че суброгацията (договорна и законна) е възприета като вид частно правоприемство[11]. Това становище следва да бъде споделено, тъй като частното правоприемство е свързано с прехвърляне на права от носителя им в полза на трето лице, но това прехвърляне може да настъпи, както по силата на правна сделка, така и по силата на закона, какъвто е случая със законната суброгация. Остава да се отговори на въпроса дали е изпълнен фактическия състав на законната суброгация при плащане на задължението на главния длъжник от страна на банката-гарант.

Според чл. 74 ЗЗД „този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора”. На първо място, трябва да е налице изпълнение на задължение. Задължително е да е налице погасяване на задължението чрез изпълнение, тъй като при наличието на други погасителни способи няма да е налице суброгация[12]. На второ място, следва да се отбележи, че законовата дефиниция сочи изпълнение на чуждо задължение, но текстът не е особено прецизен. Важно е не дали задължението е свое или чуждо, а дали изпълнението му освобождава длъжника, в противен случай поръчителят, който изпълнява свой дълг, не би могъл да се суброгира в правата на кредитора, а такъв извод е недопустим[13]. На трето място, необходимо е да е налице правен интерес за третото лице да плати задължението на длъжника. Такъв правен интерес би бил налице в случай на изискуемо вземане на кредитора срещу него. Безспорно за банката-гарант съществува правен интерес да изпълни изискуемото си задължение към кредитора, който не е получил изпълнение от длъжника и се е обърнал към банката-гарант, тъй като в противен случай, кредиторът ще прибегне към съдебно производство срещу гаранта, в последствие и към принудително изпълнение върху неговото имущество[14]. На четвърто място, за да е налице суброгация, е необходимо при плащане на задължението от страна на банката-гарант, тя да има регресен иск срещу главния длъжник. Такъв регресен иск е налице по реда на чл. 285 ЗЗД, тъй като между банката-гарант и главния длъжник е налице сключен договор подобен на договора за поръчка[15] и субсидиарно приложение намират разпоредбите в ЗЗД приложими за последния.

Изводът е, че са налице всички елементи от фактическия състав на законната суброгация и в този ред на мисли, при плащане на задължението на главния длъжник, банката-гарант встъпва в правата на удовлетворения кредитор[16].

Както беше изяснено по-горе, законната суброгация представлява частно правоприемство. Щом при плащане от страна на банката-гарант е налице законна суброгация, която от своя страна представлява частно правоприемство, то банката-гарант се явява частен правоприемник на кредитора и придобитите от нея чрез суброгацията права спрямо главния длъжник включват и встъпване в правата по издадения в полза на кредитора изпълнителен лист. В този смисъл, в случай, че плащането е извършено след образуване на съдебния процес, по който е издаден изпълнителния лист, съответно след снабдяването на кредитора с изпълнителен лист спрямо главния длъжник, банката-гарант ще може да поиска от съдебния изпълнител конституирането си като взискател поради настъпилото частно правоприемство – чл. 429, ал. 1 във връзка с чл. 298. Ал. 2 ГПК[17]. Ако изпълнителното производство все още не е образувано, банката – гарант ще трябва да се получи изпълнителния лист от кредитора, за да може да образува процеса по индивидуално принудително изпълнение. Ако плащането бъде извършено преди още да е образуван съдебен процес от кредитора срещу длъжника, искът следва да се заведе от банката-гарант, и в този случай горния проблем не би възникнал, тъй като изпълнителният лист ще е със страни банката – гарант като кредитор и главния длъжник като задължено лице.

По мое мнение, суброгацията трябва да е в пълен размер, за да е допустимо конституиране на гаранта като нов взискател при вече образувано изпълнително производство, тъй като ако е налице частична суброгация, ще сме изправени пред хипотезата на встъпване на гаранта като съвзискател (подобно на съищеца в исковия процес), като и двамата взискатели ще имат самостоятелни основания да извършват изпълнение чрез различни изпълнителни способи, тъй като всеки от тях ще търси своята част от дължимата сума. По този начин би се получило нещо като „раздвояване на изпълнителния лист в два мини изпълнителни листа”, по които текат два отделни процеса по изпълнение, но това ми се струва недопустимо, а от друга страна раздвояването не може да се избегне и по реда на чл. 456 ГПК, тъй като гарантът не е присъединен кредитор с отделен изпълнителен титул и не може да се ползва от осъществените от първоначалния взискател способи за изпълнение.

Приложима ли е разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК за приобретателя на търговско предприятие на длъжника.

Въпросът се поставя с оглед на хипотезата, в която при висящо изпълнително производство, длъжникът е прехвърлил търговското си предприятие на трето лице по реда на чл. 15 ТЗ. За разлика от гореразглежданата хипотеза с банковия гарант, когато става въпрос за длъжник, а не за взискател, приложение намират разпоредбите на чл. 429, ал. 2 и 3 ГПК, които предвиждат, че с издадения в полза на взискателя изпълнителен лист може да се изпълнява и срещу неговите наследници, съответно срещу лица дали свои вещи за обезпечаване на чуждо задължение чрез ипотека и залог. Видно е, че приобретателят на търговско предприятие не попада в нито една от посочените хипотези.

Продажбата на търговско предприятие по реда на чл. 15 ТЗ представлява прехвърляне на бизнеса на юридическото лице в полза на трето лице. Особеното в случая е, че то придобива всички права и задължения на търговеца възникнали до момента на прехвърлянето и съответно носи солидарна отговорност с отчуждителя – чл. 15, ал. 3 ТЗ.

Съдебната практика е противоречива като са се обособили две противоположни становища. Според едното от тях, приобретателят на търговското предприятие, поради солидарната отговорност с отчуждителя, има качеството на длъжник в изпълнителното производство[18].

Според другото становище, въпреки че с прехвърлянето на търговското предприятие е налице встъпване в дълг на приобретателя спрямо кредитора, този институт не е уреден в чл. 429 ГПК като възможност за приемство в изпълнителния лист и поради тази причина е необходимо да се води отделно исково производство срещу него[19].

Моето мнение е, че в разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК не е налице изчерпателно изброяване на всички възможни случаи, при които е допустимо субективните предели на изпълнителния лист да обхванат и трети лица[20]. При прехвърлянето на търговското предприятие е налице специфичен случай на встъпване в дълг поради солидарната отговорност между отчуждителя и приобретателя предвидена в чл. 15, ал. 3 ТЗ. Встъпването и заместването в дълг не са уредени в чл. 429, ал. 2 ГПК, но считам, че при наличието им е допустимо приобретателя на предприятието да встъпи в субективните предели на изпълнителния лист като длъжник.

Прехвърлянето на материалното право, в случая вземане част от търговското предприятие в полза на трето лице по време на висящ изпълнителен процес срещу отчуждителя, следва да има като последица приемство в субективните предели на изпълнителния лист издаден в полза на кредитора за вземането му от отчуждителя на предприятието. В този ред на мисли, прехвърлянето на търговското предприятие като вид частно правоприемство и специфичен случай на встъпване в дълг, следва да е достатъчно основание за приемство в субективните предели на изпълнителния лист. За разлика от стандартния случай на встъпване в дълг уреден в чл. 101 ЗЗД, тук не е необходимо допълнително съглашение между отчуждителя и приобретателя на предприятието, тъй като със сключването на самия договор за прехвърлянето му по чл. 15 ТЗ, те са изразили своето съгласие за настъпването на този ефект.

За да може кредиторът да започне изпълнение спрямо приобретателя е необходимо да удостовери пред съдебния изпълнител извършеното прехвърляне на търговското предприятие, което трябва да е станало по време на съдебния процес, по който е издаден изпълнителния лист, или след снабдяването на кредитора с изпълнителен лист, за да може силата на пресъдено нещо на съдебното решение да се разпростре и срещу приобретателя на предприятието – чл. 298, ал. 2 ГПК[21]. В случай, че прехвърлянето на търговското предприятие е извършено преди образуването на съдебния процес, по който е издаден изпълнителния лист, силата на пресъдено нещо на съдебното решение послужило за издаване на изпълнителния лист не може да обхване приобретателя на търговското предприятие и встъпването в дълга по изпълнителния лист е недопустимо. Кредиторът ще трябва да води нов исков процес срещу приобретателя, за да се снабди с изпълнителен лист и срещу него на основание солидарната отговорност предвидена в чл. 15, ал. 3 ТЗ[22].

Изводът е, че разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК не урежда изчерпателно изброяване на случаите, при които субективните предели на изпълнителния лист могат да обхванат и трети лица като длъжници, и хипотезите на встъпване и заместване в дълг също следва да се включват.
За да се прецени дали субективните предели на изпълнителния лист обхващат и приобретателя на търговското предприятие е необходимо да се изследва дали прехвърлянето е настъпило по време на съдебния процес послужил за издаването на изпълнителния лист, съответно при вече издаден изпълнителен лист, или преди образуването на съдебния процес. В последният случай силата на пресъдено нещо на съдебното решение, съответно субективните предели на изпълнителния лист, не обхващат приобретателя на предприятието[23]
Горните изводи следва да се съобразяват с особеностите на прехвърлителната сделка с предмет търговското предприятие, а именно, дали вземането, което е предмет на изпълнителния лист, е било възникнало преди прехвърлянето, съответно дали няма друго споразумение с кредиторите.
Само за сведение на читателя следва да отбележа, че при неупражняване на произтичащите от солидарната отговорност между отчуждителя и приобретателя на предприятието права в срока на отделно управление на предприятието по чл. 16а, солидарната отговорност не се преклудира[24]. Шестмесечният срок има значение само за отделното управление на прехвърленото търговско предприятие.

Автор: Димитър Иванов, докторант в СУ Климент Охридски

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1]Тълкувателно решение № 3 от 12.07.2005 г. на ВКС по т.д. № 3/2005

[2]Решение от 22.05.2009 г. по в.г.д. № 1005/2009г. на Окръжен съд Варна; Определение № 1218 от 20.05.2013г. по ч.г.д. № 601/2013г. на Апелативен съд Пловдив

[3]Сталев,Ж., и колектив.Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, с.1186

[4]Подробно в Пунев,Б., и колектив. Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар, ИК „Труд и право”, 2012, с. 988

[5]Сталев, Ж., и колектив.Цит.съч.., с. 1186

[6]Определение № 81 от 20.02.2012г. по ч.г.д. № 498/2011г. на ВКС; Определение № 200 от 24.02.2015г. по дело № 6405/2014г. на ВКС

[7]Решение от 03.07.2015г. по в.г.д. № 476/2015г. на Окръжен съд Плевен; Решение от 26.01.2015г. по г.д. № 16/2015г. на Окръжен съд Ямбол

[8]Решение от 19.12.2014г. по г.д.№ 1126/2014г. на Окръжен съд Плевен; Решение от 16.04.2015г. по в.г.д. № 266/2015г.на Окръжен съд Враца; Решение № 45 от 13.02.2015г. по в.г.д. № 60/2015г. на Окръжен съд Пазарджик; Решение от 06.03.2015г. по в.г.д. № 88/2015г. на Окръжен съд Сливен; Решение № 127 от 22.04.2015г. по г.д. № 245/2015г. на Окръжен съд Перник

[9]Подробно за разликата между банковата гаранция и поръчителството виж в Таков, К. Банковата гаранция, Сиби, 1998, с. 52-56; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, Сиби, 2013, с. 614-615; Решение № 1524 от 27.Х.1995 г. по гр. д. № 902/95 г., V г. о; Решениe № 1448 от 1.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 758/99 г., V г. о.; Решение № 128 от 4.04.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1200/1999

[10]Така Павлова, М. Гражданско право. Обща част, Софи-Р, 2002, с. 436; Виж също и Петров, В., Марков,М. Гражданско право. Обща част, Сиби, 2010, с. 170

[11]Калайджиев, А.Облигационо право…, с.315; Съдебната практика също приема, че суброгацията е вид частно правоприемство – Решение № 144 от 11.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 1083/2009 г; Решение от 16.12.1996 г. по ВАД № 52/95 г; Решение от 18.07.2012 г. на СРС по гр. д. № 33617/2011 г; Решение № 77 от 11.08.2014 г. на РС – Първомай по гр. д. № 55/2014 г; Решение № 111 от 20.06.2014 г. на ОС – Добрич по т. д. № 279/2013 г; Решение № 306 от 24.06.2013 г. на РС – Смолян по гр. д. № 1409/2012 г; Решение № 347 от 3.07.2015 г. на ОС – Плевен по в. гр. д. № 476/2015

[12]Калайджиев, А. Облигационно право…, с.304; Обратно Петров, В., Марков,М. Облигационно право, Сиби, 2010, с. 113

[13]Пак там, с. 304

[14]Решение № 1817 от 27.X.1995 г. по гр. д. № 2845/94

[15]Така е квалифициран договора в правната доктрина – Таков, К. Банковата гаранция.., с. 146, като се изхожда от уредбата в Еднообразните правила за гаранциите при поискване (ЕПГП)

[16]Така и Таков, К. Цит. съч.., с.229; Калайджиев, А. Цит.съч.., 306, който признава суброгацията при личните и реалните гаранти, а както знаем, банковата гаранция е лично обезпечение

[17]Виж и Определение № 172 от 26.03.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 131/2009 г., където е посочено, „че искане за издаване на изпълнителен лист по въззивно осъдително решение може да стори само кредиторът по вземането, тъй като съдът е длъжен да издаде изпълнителен лист единствено в полза на титуляра на правото на принудително изпълнение, който е вписан в диспозитива на съдебното решение. Изключение от горното правило се допуска само в случаите на универсално или частно правоприемство, настъпило след издаването на изпълнителния лист или суброгация”. Същият принцип следва да се прилага и при встъпването в правата по вече издаден изпълнителен лист

[18]Определение № 474 от 02.03.2012г. по в.г.д. № 700/2012г. на Софийски апелативен съд; Определение № 18642 от 12.12.2011г. по в.г.д. № 16587/2011г. на Софийски градски съд; Решение от 11.07.2014г. по г.д. № 1251/2014г. на Варненски районен съд; Решение от 25.06.2010г. по г.д. № 6/2010г. на Районен съд Монтана

[19]Определение № 6681 от 05.04.2013 по ч. гр. д. № 3911/2013 на Софийски градски съд

[20]Такова е и становището на проф.Попова в Сталев, Ж., и колектив. Цит.съч.., с. 972

[21]Определение № 429 от 08.04.2011г. по дело № 1572/2010 на ВКС

[22]Такива случай са голяма рядкост, но съществуват

[23]Решение № 44 от 21.07.2015г. по т.д. № 4619/2013г. на ВКС

[24]Така и Антонова, А. Продажбата на търговско предприятие на дружество в ликвидация. – Търговско и конкурентно право, 2009, №6; Обратно Таков, К., Допустима ли е продажба продажба на предприятие в производство по ликвидация ? – Правни изследвания в памет на проф. Витали Таджер. С., 2003, с.535