НАЦИОНАЛИЗАЦИЯТА НА „ФРАНКО-БЪЛГАРСКАТА БАНКА“

Статията има за цел да изследва национализацията от 1947 г. на „Франко-Българската Банка“ АД. Тази национализация представлява интерес, защото е изключение от начина, по който са национализирани всички останали банки в България. Съгласно приетия Закон за банките от 1947 г., банковите дружества се национализират чрез „преминаване на активите и пасивите” им към определени държавни банки. „Франко-Българската Банка“ АД обаче се „радва“ на специално внимание от законодателя. Приет е специален закон – Законът за изкупуване акции от Франко-Българска банка, акц. д-во, София, където за национализацията на тази банка се прилага метода „придобиване на акции”.

1. „Франко-Българската Банка“

„Франко-Българската Банка“ (ФББ) е акционерно дружество, което е образувано след сливането на две други банки – „Българска Генерална банка“ и „Франко (Френско)-Белгийска и Балканска банка“ през 1938 г. Седалището на банката е било в София, но е банката е имала клонове в Бургас, Пловдив, Русе и Варна[1]. Значимостта на новата институция личи от участието ѝ като член на Уравнителната камара, която е имала за цел да действа като клирингова къща между по-големите банки. Тази камара не само улеснявала големите софийски банки при изравняването на техните вземания и задължения едни към други, но и помагала за постигането на известна икономия в употребата на парични знаци вследствие последвалото съкратяване на паричните отношения между банките[2].

Сред акционерите на ФББ е Banque de Paris et des Pays, която започнала участието си с 66 % през 1906 г. в „Българска Генерална банка“, но след редица сливания остава с миноритарен дял от 11 % във ФББ[3]. Акционер е и Austrian Creditanstalt – Weiner Bankverein. За част от другите чуждестранните акционери във ФББ преди момента на национализация на банката, информация можем да намерим в подписания Договор от 14 октомври 1947 г. между българското правителство и Bank de Paris et des Pays Bas. Акционер е дружеството Louis Dreyfus, което е притежавало 11 500 акции от ФББ[4]. Louis Dreyfus Company B.V. (LDC) е търговско дружество от световен мащаб, което се занимава с търговия на селскостопански стоки, производство на храни, морски транспорт и финанси. Компанията е основана от Léopold Louis-Dreyfus, когато е бил на 16 години. Той закупувал зърно от местните фермери в Елзас и ги транспортирал до Базел. Седем години по-късно той разширил дейността на дружеството, като започнал да купува зърнени продукти от Унгария и Румъния[5]. Друг акционер е Hambros Bank Ltd., Лондон с 20.657 акции от ФББ. Hambros Bank е английска банка, която е била специализирана в предоставяне на търговско финансиране и инвестиционно банкиране на англо-скандинавската търговия. През 1998 г. банката е продадена на френската финансова група Société Générale. На следващо място е Lazard Brothers & Co. Ltd, Лондон с 10 090 акции от ФББ. Дружеството е основано през 1848 г. от  Alexandre, Lazare и Simon Lazard[6]. Lazard Brothers откриват банков клон в Лондон през 1877 г. По време на финансовата криза през 30-те оказва подкрепа за запазването на Citroen от несъстоятелност. Société Nastinor, Женева е притежавало 27 360 акции от ФББ, а Société Continentale de Valeurs Bancaires et Industriales – 12 845 акции от ФББ. Последен от значимите акционери юридически лица в банката е Irving Trust Company, Ню Йорк с 55 108 акции от ФББ. Irving Trust е била банка със седалище в Ню Йорк от 1851 г. до 1988 г., когато е придобита от Bank of New York.

2.      Национализация на банките

Банковата национализация е разглеждана по различни поводи[7]. Тя, както и национализацията като цяло, представлява превръщането на дадена собственост или дейност в общонародна, държавна, с цел да бъде използвана в общ, а не в частен интерес[8]. Национализацията в банковия сектор се осъществява по различни начини. От съществено значение е дали банките след акта на национализация продължават своето съществуване, макар и със съответни промени или се прекратяват, а също от значение е и дали има някаква връзка между юридическите лица преди и след национализацията[9]. Основно се прилагат два подхода – национализация чрез „преминаване на активите и пасивите” и национализация чрез „придобиване на акции” от страна на държавата.

2.1.Национализация чрез „преминаване на активите и пасивите”

При този тип национализация, активите и пасивите на (банковите) предприятия в ликвидация преминават към държавна банка[10]. В банковата национализация е извършена със Закона за банките от 1947 г.[11] (ЗБ от 1947 г.). ЗБ от 1947 г. обявява пълен държавен монопол върху банковите дейности. Банковото дело и сключването на всички банкови сделки и операции: влогови, кредитни, комисионни и търговски, са изключително (монополно) право на държавата[12]. С влизането на закона в сила всички заварени акционерни банки (български и чуждестранни) централи и клонове, престават да съществуват самостоятелно. Активите и пасивите им изцяло и по право преминават върху Българската народна банка, а тия на Българската ипотекарна банка върху Българската инвестиционна банка. Всички функции на управителните и проверителните им съвети, на централните им управления и на общото събрание на акционерите по право престават и преминават върху Българската народна банка, а тия на Българската ипотекарна банка върху Българската инвестиционна банка[13].

На български поданици и на юридически лица, със седалище в страната се изплаща най-много номиналната стойност на притежаваните от тях акции, а на акционерите – чужди поданици – по споразумение, като се изисква и в двата случая правоимащите да бъдат записани в книгата на акционерите[14]. Дори и в случай на изплащане на максималната сума по номинал на български акционер, тази сума бива намалявана (вероятно преди изплащането) с отчисления в полза на Българска народна банка и Българска инвестиционна банка, които отчисления достигат 50% от сумата в зависимост от размера на притежаваните акции[15]. Освен това на акционерите в пари се изплащат сумите в размер на до 100.000 лв., а останалите в облигации на приносител с лихва от 3% и емитирани от горепосочените две държавни банки. Изплащането на сумите по лихвата започва 1.1.1949 г. (малко повече от година след влизането на закона в сила), като периода на плащанията е 20 г.[16]

2.2.Национализация чрез „придобиване на акции”

Във Франция Banque de France е национализирана заедно с още четири големи френски банки. Запазва се правно-организационната форма както на Banque de France, така и на останалите четири банки, единствената промяна е, че акциите стават държавна собственост[17].

Във Великобритания е приет The Bank of England Act, 1946[18], който влиза в сила на 1 март 1946 г. и с който се национализира Bank of England. С този акт всички акции, подобно на национализацията на Banque de France, се придобиват от държавата[19]. Запазва се правно-организационната форма на банката, но правителството разполага с правомощие да изменя устава и. Всички лица, които заемат постовете управител, заместник-управител или директор следва да освободят заеманите от тях позиции с влизане в сила на закона[20]. Новите управители се назначават от Краля[21]. Акционерите до момента на национализация са компенсирани с държавни ценни книжа 3 % на годишна база[22]. Някой автори изказват съмнение в действителната полза за обезщетените акционери, въпреки на пръв поглед либералния подход за компенсирането им[23].

Във Франция и Великобритания Banque de France и Bank of England външно запазват своята акционерна структура, като промяната се отразява само върху собствеността на акциите, избора на управителни органи и др.[24] При тях не възниква ново юридическо лице, нито се прехвърлят предприятия към вече съществуващи юридически лица. Въпреки външното привидно запазване на правно-организационната форма на Banque de France и Bank of England се счита, че това също е форма на национализация, защото самото придобиване на акциите от едно лице държавата прекратява „корпоративния” характер на дружествата, т.е. ограничава се възможността акциите им да се прехвърлят свободно[25].

3. Национализация на ФББ

Много интересен е случаят с национализацията на ФББ. Законодателят приема специален закон, само за тази институция – Закон за изкупуване акции от Франко-Българска банка, акц. д-во, София[26] (ЗИАФББ). ЗБ от 1947 г. не се прилага по отношение на ФББ[27]. Интересното е, че ЗБ от 1947 г., който влиза в сила на 27 декември 1947 г., се позовава на ЗИАФББ, който все още не приет[28]. Трудно може да се намери отговор на въпроса защо е било необходим специален закон, с който да се изкупят акциите на ФББ, а не да се приложи общия режим по реда на ЗБ от 1947 г. чрез „преминаване“ ex lege на активите и пасивите.

Държавата изкупува „принудително“ всички акции издадени от Франко-Българска банка, които са вписани в книгата на акционерите към 31 декември 1947 г. Това се отнася само за акциите, които са притежавани от български поданици и юридически лица със седалище в страната[29].

За тези акционери законът въвежда „три степенна“ процедура, подобна тази при национализацията на акциите на „Съединените тютюневи фабрики“, която изисква – първо, в 30-дневен срок от обнародването на закона всички акции притежавани от български поданици или юридически лица със седалище в България (т.е. без притежаваните от чуждестранни физически и юридически лица) да се депозират за изкупуване в Главната дирекция на държавните дългове[30]. Ако акциите не се депозират по посочения по-горе ред се преминава към „втората степен“. За тях се предвижда конфискация в полза на държавата със нарочна заповед на Министъра на финансите, която заповед се обнародва в Държавен вестник. Ако акциите не бъдат депозирани в 15-дневен срок от обнародване на заповедта в Главната дирекция на държавните дългове, се минава към „третата степен“, като те се считат за обезсилени по право и дружеството е длъжно да снабди държавата, по искане на Министъра на финансите с дубликат от тях[31].

Акциите се изкупуват по номиналната им стойност както е и при другите банки[32], но метода за формиране на стойността на им в сравнение с този на останалите банки е различен. ЗБ от 1947 г. предвижда от стойността на акциите припадащи се на отделен акционер, да се правят в полза на Българската народна или Българската инвестиционна банки намаления, каквито намаления не се прилагат при изплащането стойността на акциите в ФББ[33]. Съгласно ЗИАФББ, на българските акционери във ФББ се изплащат 100 000 лева в пари (брой), а за остатъка държавата издава на бившите собственици съкровищни свидетелства носещи 3 % годишна лихва начиная от деня, в който е изтекъл срока за депозиране на акциите за изкупуване. Съкровищните свидетелства са платими „с равни годишни рати“ в течение на 15 години, начиная от 1 март 1948 г., като държавата има право на предплащане[34]. Законът посочва, че платими в брой 100 000 лева са общо за акциите, които са вписани в книгата за акционерите към 14 октомври 1947 г. и се разпределят съразмерно между настоящите притежатели на същите акции[35]. Следва ли от това, че държавата предвижда само 100 000 лева, които следва съразмерно да бъдат разпределени между акционерите вписани в книгата за акционерите към определена дата?

Трите „степени“ не могат да се приложат към чуждестранните акционери. С тях следва да се правят други уговорки, които са изцяло на договорна основа. Посочената по-горе дата 14 октомври 1947 г. не е случайно избрана. Това е датата, на която е подписан договора между българското правителство и Bank de Paris et des Pays Bas. С този договор се уреждат отношенията по повод притежаваните акции във ФББ от страна на Bank de Paris et des Pays Bas и други чуждестранни акционери.

ЗИАФББ задължава ликвидаторите на банката да пристъпят към разпределение по съразмерност между акционерите на следните активи на банката – акциите от Безименно акционерно дружество „Съединените тютюневи фабрики“, София, акциите от Белгийско акционерно дружество на бившите заводи “Беров & Хоринек”, свободните и разполагаеми държавни или гарантирани от държавата ценни книжа и всички налични суми които биха останали след уреждане сметките на кредиторите по реда на чл. 213 от Търговския закон[36].

4. Заключение

Случаят с национализацията на ФББ поставя интересния въпрос, защо за тази банка е използван метод на национализация – „придобиване на акции”, а не национализация чрез „преминаване на активите и пасивите”, какъвто е приложен спрямо останалите банки в страната. Отговорът може да се търси в големия брой чуждестранни акционери. С тях обаче държавата е уредила отношенията си преди приемането на закона. Национализацията чрез „придобиване на акции” в този случай се различава от целения в Англия и Франция ефект, защото целта не е била ФББ да се запази като отделно юридическо лице.

Автор: Д-р Иван Мангачев

[1] Preliminary Draft, Civil Affairs Handbook on Bulgaria, Section Five on Money and Banking, Prepared by Board of the Federal Reserve System for Military Government Division, Office of the Provost Masrhal General, (Jul 25 1944) 67.

[2] А. Христофоров, Избрани произведения и документи, том I (Българска народна банка, София 2010 г.)  371.

[3] Р. Аврамов, Комуналният капитализъм: Из българското стопанско минало, том II (Фондация „Българска наука и изкуство“, Център за либерални стратегии, София 2007) 448.

[4] Чл. 5 от Договор от 14 октомври 1947 г.

[5] http://www.louisdreyfus.com/about-us/history/.

[6] https://www.lazard.com/our-firm/history/.

[7] И. Мангачев, Правните реформи на национализацията в банковия сектор съпоставка и кратък коментар на Директива 2014/59/ЕС, https://gramada.org/%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b2%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d1%84%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%b8%d0%b7%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0/.

[8] K. Katzarov, The Theory of Nationalisation (N. V. Martinus Nijhoff, The Hague 1964) 155.

[9] Това важи и за национализацията като цяло, не само в банковия сектор.

[10] Декреты   Советской   власти.   Т.I. (М., Гос.изд-во полит.литературы 1957) 230.

[11] Обн. ДВ. бр. 302 от 27 Декември 1947 г., изм. ДВ. бр. 133 от 9 Юни 1948г., изм. ДВ. бр. 51 от 26 Юни 1951 г., изм. ДВ. бр. 42 от 16 Май 1952г.

[12] Чл. 1ЗБ от 1947 г., Katzarov (1964) 61.

[13] Чл. 2ЗБ от 1947 г.

[14] Чл. 4 ЗБ от 1947г.

[15] Виж прогресивната таблица към чл. 4 ЗБ от 1947 г.

[16] Чл. 4 ЗБ от 1947г. посочва, че срокът е в полза на Българската народна и Българската инвестиционна банки.

[17] Katzarov (1964) 182.

[18] http://www.legislation.gov.uk/ukpga/1946/27/pdfs/ukpga_19460027_en.pdf.

[19] Katzarov (1964) 48.

[20] Reg. 2 (1) The Bank of England Act, 1946.

[21] Reg. 2 (2) The Bank of England Act, 1946.

[22] Reg. 1 (2) The Bank of England Act, 1946.

[23] Katzarov (1964) 327.

[24] Katzarov (1964) 172-173

[25] Katzarov (1964) 177.

[26] ДВ, бр. 305 от 31 декември 1947 г.

[27] Чл. 58, т. 8 ЗИАФББ.

[28] Чл. 55 ЗБ от 1947 г.

[29] Чл. 1 ЗИАФББ.

[30] Чл. 2, ал. 1 ЗИАФББ.

[31] Чл. 2, ал. 2 ЗИАФББ.

[32] Чл. 3 ЗИАФББ и чл. 4 ЗБ от 1947 г.

[33] Чл. 4 ЗД от 1947 г. и чл. 3 ЗИАФББ.

[34] Чл. 3 ЗИАФББ.

[35] Чл. 3 ЗИАФББ.

[36] Чл. 4 ЗИАФББ.

Подобни статии

Правните реформи на национализацията в банковия сектор съпоставка и кратък коментар на директива 2014/59/ЕС ПЛАНЪТ ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА БАНКА За неизпълнението и неточното изпълнение на платежни операции от доставчика на платеца при използването на кореспондентска банка ЕДНООБРАЗНИТЕ ПРАВИЛА ЗА ГАРАНЦИИТЕ ПЛАТИМИ ПРИ ПОИСКВАНЕ (ЕПГПП) И БЪЛГАРСКАТА СЪДЕБНА ПРАКТИКА БАНКОВАТА И ДЕПОЗИТНА ДЕЙНОСТ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО