Големият бизнес трябва да изяде невръстния, а блюдото сервира Столична община

(продължение на статията „Големият бизнес трябва да изяде невръстния, за да роди собствения си просперитет“ от 16.01.2019 г.)

Правото на собственост – „териториалният суверенитет на индивида“, така, както го е разбирал Наполеон, ведно с конституционната гаранция за неприкосновеност на чл.17, ал.(3) от Конституцията, колкото и да са красиви фрази(!), са изкривени, счупени и стъпкани от Левиатана на „отчуждителните“ процедури на Столична община.
Административно дело по повод на заповед за отчуждаване „за неотложна общинска нужда“ на реституиран имот с лице на столичния булевард „Тодор Каблешков“ надхвърля рамките на обикновен спор за законосъобразността на един административен акт. Въпросите, сложени за разглеждане и решаване в това производството, всъщност са едно изпитание, проверка за съществуването, предназначението и силата на административното правосъдие в България. В действителност, от решението по делото срещу заповедта за отчуждаване, един български гражданин в частност, а и обществото като цяло, ще получи отговор на въпроса: може ли основни правни принципи – тези на неприкосновеността на частната собственост и на справедлив съдебен процес, да бъдат консумирани и жертвани, заради индивидуален користен интерес в размер на 15 000 000.00 евро?
Положителният отговор на този въпрос е категоричен за собственичката, лишена от правни средства за защита в административната и съдебна фаза, и така поставена в невъзможност да защити правото си на собственост, което общината жертва в интерес на частен инвестиционен проект на дружеството „Ему“ АД от село Разбойна, предвиждащ изграждане на небостъргач и ресторант в кв. „ Манстирски ливади“. Всъщност, кметът на СО извършва отчуждаване за улица на имот, който не попада в обхвата на улицата. Защо – за да осигури фактически допълнителни паркоместа за бъдещ ресторант – просто и приемливо. А защо отчуждената собственичка да е лишена от правни средства за защита в един правен спор ли? Та нали административният съд е тази независима и обективна институция, която контролира законосъобразността на обжалван акт на изпълнителната власт. Как? – чрез изясняване на фактите, т.е. – чрез събиране на доказателства.
Защото главните въпроси в този спор са два: съществуваща и неотложна ли е общинската нужда, поради която се отчуждава частния имот, или пък заповедта е издадена в несъответствие с целта на ЗОС; и какво е значението на предвиденото в закона „равностойно парично или имотно обезщетение“?
Какво става обаче, когато съдът отхвърля всички доказателствени искания на отчуждения собственик – ами че той просто заличава всички обстоятелства, които трябва да види и да съобрази, преди да седне в стаичката на съвестта си и да субсумира фактите под хипотезата на правната норма. И се оказва, че други факти, освен отчуждителната заповед, видите ли, няма – колко удобно и лесно!
Ами че корен квадратен от едно е едно – изглежда ето така: √1=1.
Няма факти, няма въпроси, заповедта за отчуждаване има материална доказателствена сила. Това ли е?
За магическата способност на един съдия – да премахне всички неизвестни в уравнението, докато остане само една константа – волята на кмета (в случая), могат да завидят всички, практикуващи магии от векове – от Мерлин до Баба Яга.
И нека да ни извини режисьорът Андрей Звягинцев („Левиатан“, 2014 г., представен за пръв път на „София Филм Фест“ през 2015 г. и забранен в Русия) за неволната, но натрапваща се аналогия и на житейската случка, и на съдебния спор. Дълбокият трагизъм е, че опасността от срастването на икономически интереси, изпълнителна власт и съд не може да роди нищо друго, освен библейско чудовище. Там, в Русия, във филма заграбването бе заради градеж на Църква, която поне ще остане, а тук отчуждаването е, за да се осигури паркинг на ресторант, публик хелс китчън, с основно блюдо – живота и достойнството на дребния собственик, отекъл в търбуха на българския вечно гладен публично – частен Левиатан. И не чувството за срам е мотивирало някого да премахне отчуждителната заповед от сайта на СО, а увереността, че „компетентните органи“ ще оправдаят едно покрито за обществото административно разпореждане. Сега разбираме защо тогите са черни – не търпят бели петна.
За да облечем проблема в юридическа терминология: с отказа да се обсъждат твърдения и да се събират доказателства, посочени от жалбоподателя, се предрешава изцяло изходът от правния спор. Административният състав еднолично, в закрито заседание, отменя едно законово основание за оспорване на административен акт – това по чл.146, т.5 от АПК, като игнорира и зачерква доказателствени искания (едноличен състав, една инстанция – какъв комфорт!) За да се обезпечи „общинският интерес“, който вече не се разбира като такъв на жителите на общината, АССГ назначава вещо лице, което да определи размера на обезщетението, което вещо лице е оценител…… от самата Столична община; със същия успех надзирателите в концлагер могат да твърдят, че са екскурзоводи… Определеното обезщетение за имота с лице на булевард „Тодор Каблешков“ е 48 евро, независимо от другата, истинска пазарна цена от 650- 700 евро на кв.м. Несъответствието с целта на закона на атакуваната отчуждителна заповед, АССГ приема като версия невъзможна. И неудобна. Най–тежкият порок на един акт – чрез издаването му да се увредят нечии интереси, за да се задоволят по-големи чужди такива (само последните, явно, са оправдани) е забранено вече да се доказва в българския съд.
Спокойно, кмете, тук няма как да се докаже превратно упражняване на власт, защото просто няма КАК да се докаже, за да може да съответства на интереса на конкретен или библейски звяр, а възстановената неотдавна собственост отново ще бъде погълнат от по-висши, по-хищни, още по-неизбежни и безмилостни челюсти, дори без Заупокойна молитва за дребната частна собственост!